Фейдра Патрик
Странните талисмани на Артър Пепър (7)

Тигърът

Бернадет и Нейтън оставиха Артър на гарата в Челтнъм.

Когато пристигна в Бат, той реши да върви пеша двете мили до имението „Грейсток“.

В онзи момент това му се стори добра идея. Слънцето грееше и птичките пееха. Артър тръгна, доволен, дърпайки куфара си през площадчето пред гарата, покрай редица черни таксита. Гледайки картата, която беше нарисувал на един лист, той пресече едно малко кръгово движение и продължи по второстепенния път, който водеше чак до къщата в имението. Чувстваше се като истински любител на приключенията и се гордееше със себе си заради решението, което бе взел. Продължи да крачи решително напред.

Тротоарът скоро свърши и той се озова сред коприви и магарешки бодили, които го гъделичкаха по глезените. Земята под краката му беше неравна и Артър съжали, че не е обул здравите си спортни обувки вместо тези сиви велурени мокасини. Беше почти невъзможно да дърпа куфара си на колелата му през камъните и чакъла, с които бе осеян пътят. Затова той ту го влачеше, ту го носеше.

— Ей, дядо.

Покрай него профуча червена спортна кола и Артър беше сигурен, че от прозореца отзад висяха нечии задни части.

След около половин миля пътят се стесни. Той се озова притиснат между бодлив плет и широк, повдигнат бордюр. Артър не можеше да дърпа куфара си по-нататък и спря, опрял ръце на коленете си, за да си почине. Най-далечното разстояние, което беше изминавал след смъртта на Мириам, беше до пощата. Наистина беше загубил форма.

В живия плет имаше пролука и той застана до нея, наблюдавайки един бръмбар. Имаше и крави, които преживяха спокойно. След като се полюбува на един червен трактор, който ореше в полето, Артър тръгна отново, но на пътя му се появи купчина тухли и метална кошница за пазаруване. Това беше последната капка. Повече не можеше да дърпа куфара. Взе го и го набута в пролуката в живия плет, а след това подреди клонките около него.

Огледа се, за да запомни мястото. Беше срещу табела за разпродажба и още една табела, на която пишеше „Ферма Лонгсдейл 1 миля“. Щеше да отиде до „Грейсток“, а на връщане ще прибере куфара си. Той беше от здрава пластмаса, така че нямаше да се повреди от стоенето в живия плет.

Вече вървеше по-леко и по-бързо. Обикновено Мириам планираше какво да вземат при пътуванията си. Цялата къща се покриваше с малки купчини от неща — бельо, пособията му за бръснене, пакетчета бисквити и крем против слънце от всеки възможен фактор. Артър много се съмняваше, че тя щеше да се впечатли от това оставяне на куфара в храстите. Но той беше доволен от себе си. Беше изобретателен, взимаше решения и продължаваше напред.

„Грейсток“ все още беше доста далече и Артър тръгна отново, без да спира и да се любува на туфите овчарска торбичка, които се подаваха изпод плетовете или на жълтите ниви с рапица. Отказа да се качи при две привлекателни руси момичета, които спряха откритата си сребриста кола до него, и освен това осведоми един тракторист, че му благодари много, че го пита, но не се е изгубил. Хората тук всъщност бяха доста любезни и Артър можеше да прости на момчетата в червената кола инцидента с голия задник. Вероятно слънцето беше причина за бурното им веселие.

Когато най-после стигна до имението „Грейсток“, той бе посрещнат от лющеща се дървена табела, на която пишеше: „Добре дошли в име… Грей…“.

Сигурно е знаел, че идвам, помисли си Артър. След това се втренчи тревожно в дългата алея, която се извиваше към къщата. Сградата се виждаше през дърветата.

Някога „Грейсток“ е било великолепно имение. А сега в него имаше някакво западнало очарование, сякаш трябваше да е част от мрачно поп видео от осемдесетте години. Дорийските колони от двете страни на огромната входна врата се ронеха. Камъкът беше с цвета на прахта, която се събираше в прахосмукачката на Артър. Няколко от прозорците на горния етаж бяха счупени.

Той постоя известно време с ръце на хълбоците, съзнавайки, че ще открие още една глава от живота на Мириам. Не знаеше дали да изпитва вълнение или страх.

Вече наистина имаше нужда от тоалетна. Огледа се с неясната фантазия, че една тоалетна може внезапно да се появи от нищото. Единствената му възможност беше да намери някой храст. Надявайки се, че няма туристи, които да го видят, той се насочи към гъсталака и се изпишка. Една сива катеричка се приближи, подскачайки, хвърли му бърз поглед и след това се изкачи по едно дърво. Седна на един клон и започна да мърда с мустаци, докато Артър привършваше. За щастие, той имаше пакетче мокри кърпички в джоба и избърса ръцете си, преди да продължи по-нататък.

Докато вървеше към къщата, Артър дишаше учестено и с хриптене. Защо не бе приел предложението на Бернадет да го закарат? Понякога наистина се държеше като упорит стар глупак.

Около къщата имаше черна метална ограда. Двойната порта беше заключена с голям месингов катинар. Артър притисна лице към перилата на оградата, надничайки през тях. Вратата на къщата беше затворена. Не разбираше защо си бе мислил, че може просто да се приближи до дома на лорд Глейсток и да натисне звънеца на входната врата. Краката го боляха, а от мократа кърпичка ръцете му бяха станали лепкави.

Остана така поне десет минути, чувствайки се безпомощен, без да знае какво да прави по-нататък. И тогава забеляза някакво движение — един проблясък на синьо зад розовите храсти в градината. Лорд Грейсток. Артър се изправи на пръсти. Фигурата излезе от храстите. Лордът носеше електриковосини панталони и беше гол до кръста. Гърдите му бяха изгорели до яркочервено.

— Ехо — извика Артър. — Ехо. Лорд Грейсток.

Лордът не го чу или пък го чу и не обърна внимание на вика му. И в този момент Артър забеляза една месингова камбанка с извита желязна дръжка, скрита от клоните. Той дръпна дръжката, но дърветата заглушаваха звънтенето и. Подскочи нагоре и издърпа клонките настрани, но те отново се върнаха на мястото си. Артър дръпна дръжката още веднъж и разтърси металната порта, но без никакъв резултат. Остана известно време да гледа отдалече човека, заради когото беше дошъл. Лорд Грейсток сложи ръце в джобовете си и тръгна да се разхожда из градината. Спираше да помирише някоя роза или да изскубне плевели. Закръгленият му червен корем се тресеше над колана му.

Глух ли е? — помисли си Артър. — Как изобщо е успял да събере харем? Мириам със сигурност не може да е била едно от неговите момичета.

Разочарован, той тръгна покрай оградата на имението, прокарвайки пръсти по перилата на оградата. От време на време спираше и се повдигаше на пръсти, за да надникне в градината. Имението беше като крепост.

След това видя, че на едно място зад къщата, скрити зад огромен дъб, перилата на оградата вече не стигаха до земята, а бяха забити в ниска тухлена стена. Хрумна му една идея.

Огледа се, за да се увери, че е сам, след което се опита да повдигне десния си крак достатъчно, за да се качи на стената. Оттам можеше да надникне над перилата, за да види по-добре.

Но когато опита да повдигне коляно, то блокира, издавайки смущаващ, пукащ звук. Артър се наведе, разтри го и след това опита отново. Обхващайки с ръце коляното си, той го вдигна нагоре, така че да сложи стъпалото си на стената. Сграбчи перилата и дръпна с всички сили, за да вдигне и другия си крак от земята. Когато усети, че и другият му крак е стабилно на стената, той бе обзет от чувство на истинска еуфория. Все още имаше живот в старото куче. Пое си дълбоко въздух няколко пъти и отново притисна лице към перилата.

Чу се шумолене и един жълтоок Джак Ръсел се втренчи в него. Жена с шарен копринен шал и жълтеникавокафяво яке „Бърбър“ оглеждаше Артър от главата до петите.

— Имате ли нужда от помощ? — попита тя.

— Не, всичко е наред. Благодаря ви.

Той зае небрежна поза, доколкото можеше да го направи с вкопчени в перилата ръце.

— Какво се опитвате да направите? — не отстъпваше жената.

— Търся кучето си — измисли отговора прекалено бързо Артър. — Мисля, че е минал от другата страна на перилата.

— Те са високи поне три метра.

— Да. Тц-тц — поклати глава Артър. Ако не кажеше нищо и не дадеше обяснение, тя можеше и да продължи по пътя си. Той застана като статуя от имение на Националния тръст.

— Отивам да разходя кучето си — сви устни жената. — Ще се върна след десетина минути и ако все още сте тук, ще извикам полиция. Разбрахме ли се?

— Да. — Артър разтърси крака си, за да оправи крачола на панталона, който се беше смъкнал малко над чорапа по време на катеренето. — Уверявам ви, че не съм крадец.

— Радвам се да го чуя. Надявам се да намерите кучето си. Десет минути… — предупреди го тя.

Артър изчака, докато жената се отдалечи. Днешният ден беше истинска катастрофа. Трябваше да си остане у дома и да си чете своя „Дейли Мейл“. И тогава забеляза бързо да преминава електриковосин панталон. По дяволите. Трябваше да привлече вниманието на човека. Изправи се и разтърси перилата, но те не помръднаха. След това започна да маха.

— Лорд Грейсток. Лорд Грейсток. Лорд Грейсток — извика Артър. Почувства се глупаво, сякаш е на рок концерт. Но трябваше да успее. Беше пътувал километри заради това. Беше се противопоставил на гласа в собствената си глава, който му казваше да си остане у дома и да се занимава с обичайните неща. Не можеше да се прибере без отговор.

Жената с кучето щеше да се върне. Ако смяташе да прави нещо, трябваше да побърза. Без да разсъждава повече, Артър забеляза един нагънат метален ръб, който минаваше отгоре по перилата. Събирайки цялата си енергия, той вдигна единия си крак и го закрепи върху ръба. След това, със сила, която не беше и подозирал, че притежава, успя да се покачи отгоре на перилата. Остана отгоре за момент и след това се съвзе. Хайде, сър Едмънд Хилари^[1]. Прескачай, старче. Застана по-стабилно и след това прехвърли крака си от другата страна. Скочи. Железният елемент във формата на лилия на върха на перилото закачи подгъва на крачола му. Когато се приземи на моравата, се чу силен звук от скъсване на плат. Артър погледна надолу и видя, че левият му крачол е раздран до бедрото, така че изглеждаше сякаш е облечен в странен саронг. Нямаше значение. Беше от другата страна. Изправи се и тръгна към къщата, както си беше, с оголен ляв крак.

Тревата беше мокра и издаваше скърцащ звук, проблясвайки на ярката слънчева светлина. Беше прекрасен ден. Артър въздъхна с облекчение. Птичките пееха, а една пеперуда червен адмирал кацна за миг на рамото му.

— Здрасти — каза й той. — Дошъл съм, за да науча повече за жена си.

Вдигна глава, за да я проследи, докато отлиташе, и не забеляза тухлата на моравата.

Ритна я и усети как глезенът му се извива. Залитна настрани, падна на земята и се търкулна по гръб. Легнал като паднал на земята бръмбар, той се опита да се изправи, но краката и ръцете му махаха немощно във въздуха. Опита още веднъж, а след това изпъшка. Падането му беше изкарало въздуха. Глезенът му пулсираше. Беше успял да се прехвърли над зашеметяващо високите парила, а след това бе победен от една тухла.

Свали ръцете и краката си на земята и погледна нагоре към небето. Беше лазурно синьо и по него преминаваше облак с формата на птеродактил. Самолет оставяше бяла диря. Две бели зелеви пеперуди полетяха все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая вече не ги виждаше. Тухлата лежеше до ухото му. Беше очукана по ръбовете, сякаш бе дъвкана.

Отново опита да се изправи, като стегна корема си и се опита да седне, но не успя. Глупак, въздъхна Артър. Щеше да се наложи известно време да се прави на статуя от имение на Националния тръст, преди отново да опита да се изправи. Замисли се дали в именията на тръста някога бе виждал просната на земята статуя. Хъм, вероятно не. Вдигна крака си и се опита да раздвижи навехнатия глезен. Той се завъртя и изпука. Не беше толкова зле, колкото бе помислил отначало. Къщата не беше далече. Почти беше стигнал до нея. След малко ще се претърколи на една страна и ще се изправи. Ако се наложеше, щеше да измине разстоянието пълзешком.

Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че вече не е сам.

Първо усети раздвижване под върховете на пръстите си, когато по тревата отекна звук. Усещането беше странно, не удари или бръмчене, а по-скоро тихо пристъпване. Нещо докосна десния му крак. Куче? Катеричка? Опита да раздвижи главата си, да я повдигне, но болка проряза шията му. По дяволите. Ох, това болеше.

В следващия момент нещо голямо закри небето над него. Нещо с козина. Нещо оранжево, черно и бяло.

О, Господи. Не.

Тигърът стоеше над него. Муцуната му беше толкова близо, че миришещият му на месо дъх изгаряше бузата на Артър. Усещаше се и ясен и остър мирис на урина. Нещо тежко притисна рамото му, забивайки го в земята. Лапа. Огромна лапа. Артър искаше да замижи с очи, но не можеше да не гледа втренчено, хипнотизиран от огромния звяр.

Тигърът имаше черни устни и мустаци, дебели колкото игли за плетене на дантела. Устните му се изкривиха и поток от лиги се проточи надолу и влезе в ухото на Артър. Той искаше да протегне ръка нагоре и да се избърше, но не смееше да помръдне. Това беше краят. Щеше да умре. Обърна леко глава, така че лигите да се плъзнат на тревата.

Когато си бе представял смъртта си (а сега, когато Мириам вече я нямаше, той често мислеше за това), предпочитаният от него начин да умре беше да заспи и да не се събуди — въпреки че би искал някой да го намери веднага. Щеше да е ужасно, ако започнеше да вони. Искаше и да изглежда спокоен, а не да е сбърчил лице от болка или заради нещо друго. Предполагаше, че ще го намери Луси и това нямаше да е приятно за нея. Щеше да е много хубаво, ако имаше предчувствие за смъртта си и е подготвен за нея. Ако можеше да е сигурен, че след петнадесет години, да кажем на 8 март, ще заспи и няма да се събуди, можеше да предупреди Тери от предишния ден. „Ако утре сутринта не ме видиш, можеш да разбиеш вратата и да влезеш. Ще ме намериш в леглото, мъртъв. Не се притеснявай. Знаех, че ще се случи.“

Или пък, както беше разбрал, ракът се срещаше много често сред мъжете на неговата възраст. Беше гледал едно предаване по телевизията, където показваха как да опипвате тестисите си, за да проверите за бучки. Беше смущаващо да види две космати топки на екрана на телевизора си по това време преди обяд. След това се бе опипал и беше решил, че няма да умре от рак на простатата.

Това, което никога не си бе представял, беше, че ще го изяде тигър. Сега виждаше заглавията:

Пенсионер изяден от тигър.

Бедрена кост открита в парка на имението „Грейсток“.

Не искаше да умре така.

Тигърът премести лапата си, този път по-надолу по ръката му. Артър можеше само да лежи, докато усещаше с ужас как ноктите раздират кожата му. Почувства остра болка и когато отвори очи, видя как на ръката му се появяват четири червени кървави линии. На повърхността бликна кръв. Той сякаш се издигна над тялото си, наблюдавайки сцената отгоре.

Веднъж беше видял картина в една книга. Беше на лъв, надвесен над човек. Дали беше на Хенри Русо? Сега Артър беше човекът на земята. Дали човекът на картината бе изглеждал ужасен? Имаше ли кръв? Докато лежеше, парализиран от страх, Артър изгуби всякаква представа за времето. Колко дълго вече лежеше на земята? Не знаеше дали са секунди, минути или часове. Тигърът го наблюдаваше, гледайки го втренчено, чакайки. Само помръднѝ — казваше му той. — Предизвикай ме и да видим какво ще стане.

Артър погледна отново към тигъра. Стори му се, че гледа жадно към голия му крак. В ума си чуваше гласа на Бернадет. „Стар глупак, такъв. Защо прескочи проклетата ограда?“

— Елси. Не — изрева внезапно ядосан мъжки глас. — Махни се. Лошо момиче.

Тигърът, или тигрицата, както вече бе разбрал Артър, обърна глава в посоката, от която идваше викът. След това погледна гневно към Артър. Двамата размениха втренчени погледи, преживявайки момент, изпълнен със силни чувства. Тя не беше решила. Можеше всеки момент да откъсне главата му. Щеше да е истинско удоволствие да изяде този белокос старец. Сигурно беше малко жилав, но за нея това нямаше да е проблем.

— Елси.

Чу се тупване и на тревата, на няколко сантиметра от ухото му, падна дебела, кървава пържола. Сигурно беше по-вкусна от главата му, защото тигрицата му хвърли високомерен поглед, който сякаш казваше: Този път ти се размина, и се отдалечи.

Артър не обичаше да псува, но… мамка му. Издиша шумно и продължително.

Усети една силна ръка да се промушва под гърба му, повдигайки го да седне. Той се опита да помогне с всичките си сили. Ръката му висеше отпуснато отстрани.

До него бе приклекнал лорд Грейсток. Беше си облякъл синя риза и жилетка в тон, украсена с малки огледалца, които проблясваха на слънцето. Беше в същия електриков нюанс като панталоните му.

— Какво, по дяволите, правиш, човече?

— Исках само да.

— Би трябвало да извикам полиция. Влязъл си без разрешение в частна собственост. Можеше да умреш.

— Знам — изхриптя Артър. Погледна към ръката си. Изглеждаше така, сякаш беше играл пейнтбол и го бяха улучили с аленочервена боя.

— Просто драскотина — изрече насмешливо лорд Грейсток. След това нави крачола на панталона си и откри парче кожа като разтопен восък, което се простираше от глезена до коляното му. — Ето това е истинска рана. Имаше късмет. Нали разбираш, че тигрите не са домашни любимци, които можеш просто да погалиш.

— Не съм дошъл да видя тигрите.

— Не? Тогава защо се боричкаше с Елси?

Артър отвори и затвори уста. Обвинението, че си е играл с тигрицата, беше нелепо.

— Дойдох да се видя с вас.

— С мен? Ха! Не можеш ли да позвъниш на входната врата като всеки нормален човек?

— Идвам отдалече. Не можех да си тръгна, без да съм говорил с вас.

— Отначало си помислих, че си някой от местните дечурлига, които си играят на предизвикателства. Няколко пъти хващам един или друг обзет от ужас нещастен тийнейджър, увиснал на тениската си върху перилата и молещ за помощ. Ти имаше късмет, че Елси искаше просто да си поиграе с теб. — Той седна върху петите си. — Не мислиш ли, че си прекалено стар за акробатични номера?

— Да, да. Така е.

— Да не си от онези защитници на правата на животните?

Артър поклати отрицателно глава.

— Пенсиониран ключар съм.

Грейсток изсумтя. Помогна на Артър да се изправи.

— Да влезем вътре и да потърсим бинт за ръката ти.

— Мисля, че може и да съм си изкълчил глезена.

— Е, даже не си и помисляй да ме съдиш. Веднъж някакъв журналист се опита, защото един от тигрите искаше да си поиграе и го одра по рамото. Отсега те предупреждавам, че нямам пукната пара.

— Няма да ви съдя — отговори Артър. — Аз съм виновен за всичко. Държах се като глупак.

* * *

Къщата в имението миришеше на влага, полировка за мебели и разруха. Фоайето беше цялото в бял мрамор, а стените бяха покрити с портрети на предците на лорд Грейсток. Подът беше от черни и бели плочки като огромна шахматна дъска. От средата на фоайето се извиваше дъбово стълбище. Къщата беше занемарена. Артър не можеше да си представи да плати десет лири, за да я разгледа, но това беше цената, поставена върху едно бюро срещу вратата, през която бяха влезли. Някога сградата е била внушителна. Но сега боята от стенописа на тавана с летящи херувимчета и надиплени червени завеси се белеше.

Грейсток вървеше напред, а Артър накуцваше на няколко крачки зад него. Не беше сигурен коя част от тялото го болеше най-много.

— Къщата е собственост на семейството ми от години. Сега използвам само няколко стаи — каза Грейсток. — Не мога да си позволя да живея тук, но и не искам да се преместя. Влизай.

Артър го последва в една пълна с кожени кресла мрачна стая, където в открита камина буйно гореше истински огън. Над каменната полица на камината висеше портрет на жена в широка бяла рокля, нарисуван в стила на прерафаелитите. Тя седеше на тревата, прегърнала тигър, който бе заврял муцуната си под брадичката и. Артър се вгледа отблизо, за да провери дали не е Мириам. Не беше.

Докато Артър се настаняваше в удобен, тапициран със зелена кожа фотьойл, Грейсток наля бренди в една чаша.

— Не, аз… — възрази Артър.

— Беше изправен пред лицето на смъртта, човече. Имаш нужда да пийнеш.

Артър взе чашата и отпи.

Грейсток седна с кръстосани крака на пода пред огъня. Отпи голяма глътка бренди от бутилката.

— И защо се промъкваш в градината ми и разстройваш моите момичета?

— Момичета?

— Тигриците ми, човече. Елси беше станала прекалено неспокойна.

— Нямах такова намерение. Тук съм, за да попитам за жена си.

— Жена ти? — намръщи се Грейсток. — Напуснала ли те е?

— Не.

— Да не е била от харема ми?

— Наистина ли сте имали харем? — Спомни си какво му беше разказала Бернадет за живота на Грейсток — за щурите партита и оргиите.

— Ами да, разбира се. Имах пари. Бях хубавец. Кой мъж на мое място не би направил същото? — Той взе едно малко месингово звънче от поставката на камината и иззвъня с него. — За съжаление, сега годините ми доста напреднаха. Имам само една жена и тя ми е повече от достатъчна.

След няколко минути в стаята влезе една жена. Беше облечена с широка синя роба, завързана със сребърен синджир. Мастиленочерната й коса стигаше до кръста й. Артър разпозна в нея жената от картината, макар и вече по-възрастна. Тя се приближи до Грейсток, наведе се и го целуна по бузата. След това двамата изръмжаха един към друг.

Артър мълчеше зашеметен. Представи си каква би била реакцията на Мириам, ако някога я бе повикал със звънче. Или ако бе изръмжал към нея. Щеше да получи две домакински ръкавици, запратени към главата му.

— Това е Кейт. Тя има нещастието да е моя съпруга от тридесет години и да живее с мен от по-дълго. Дори и когато пропилях парите си за пиене и наркотици, тя пак остана с мен. Тя ме спаси.

— Глупчо — поклати глава Кейт. — Не съм те спасила. Обичах те.

— Значи любовта ме е спасила.

— Не се притеснявайте от звънчето — обърна се Кейт към Артър. — То е простичък начин да комуникираме в къщата. И аз си имам такова.

— Този човек… — Грейсток посочи.

— Артър.

— Да. Артър е дошъл да научи нещо повече за жена си. Прескочи през оградата и се наложи да го спасявам от Елси. — Той сбърчи чело, опитвайки се да си спомни. — Какво точно искаше да разбереш?

— Жена ми е дала този адрес в писмо. През 1963.

— Хъм. 1963. — Лордът се разсмя гръмогласно. — Трудно ми е да си спомня какво съм ял снощи, а какво остава за толкова отдавна.

Артър седна по-изправен на стола си.

— Името й беше Мириам Пепър.

— Изобщо не съм чувал за нея.

— Мириам Кемпстър?

— Не.

— Имам това. — Артър извади гривната от джоба си.

— Аха — изрече лордът, наведе се напред и я взе. — Е, това е нещо, с което мога да ти помогна.

Той я премери на тежина в ръката си, след което стана, приближи се до един лакиран шкаф в черно и златно и отвори вратата. Извади отвътре една стъклена купа и я подаде на Артър. В нея имаше купчина златни талисмани, може би всичко петдесетина. До един бяха тигри. И бяха еднакви.

— Талисманът ти сигурно е от тези. През шестдесетте поръчах хиляда такива. Бяха знак на моето… уважение.

— Уважение?

— Знам какво си мислиш, приятелю — размаха пръст Грейсток. — Дреболии в замяна на сексуални услуги. — Той се засмя. — В някои случаи беше така. Но освен на любовници ги давах и на приятели, и на хора, с които работех. Бяха визитната ми картичка.

— Той обожава тигрите — каза Кейт. — И двамата ги обожаваме. За нас те са като децата, които нямаме.

Лорд Грейсток я прегърна и я целуна по челото.

Артър се втренчи отчаяно в тигрите в купата. Зарови пръст в тях и ги разбърка. Мислеше, че тигърът от гривната на Мириам може да е имал някакво скрито значение както в случая със слона. Но раираният звяр беше само един от хиляда братя. Зачуди се в коя от категориите на Грейсток попадаше Мириам. Дали беше приятелка, сътрудничка или любовница? Изпи остатъка от брендито си на един дъх. Кейт взе купата от него и я върна в шкафа.

— Съжалявам — каза Грейсток. — През годините тук са отсядали много хора, а аз имам паметта на златна рибка. Не мога да ти помогна.

Артър кимна. Опита се да се изправи, но усети остра болка в глезена и отново се отпусна на стола.

— Не се опитвайте да се движите — изрече разтревожено Кейт.

— Агхх.

— Къде сте отседнали?

— Не съм правил планове. — Почувства се уморен и притеснен. — Миналата нощ бях в една къща за гости. Не предполагах, че ще ми отнеме толкова много време да стигна дотук, а и не бях планирал да ме посрещне тигър.

Не му се искаше да се обажда на Бернадет да дойде да го вземе. Тя трябваше да съсредоточи вниманието си върху Нейтън.

— Останете да пренощувате у нас — настоя Кейт. — Ще превържа раната ви както трябва. А може би ще е добре и да си направите инжекция против тетанус, когато се приберете у дома.

— Направих си миналата година.

Той си спомни как в пощата един ядосан териер беше забил зъби в ръката му, когато я бе протегнал към ролка опаковъчна хартия. Може би се бе родил на тоя свят, за да го нападат животни.

— Независимо от това трябва да ви види лекар. И така, къде са нещата ви?

Артър си помисли за куфара си, набутан в храста край пътя. Срамуваше се да си го признае.

— Нямам нищо — отговори той. — Не бях планирал да оставам.

— Няма проблем.

Тя излезе от стаята и се върна с кошница, пълна с превръзки и мехлеми. Коленичи до него и избърса ръката му с памук, напоен с антисептичен разтвор. Нави бинт върху раната и го закопча с безопасна игла. След това свали обувките и чорапите му и втри гъст бял крем върху глезена.

— Засега ще останете с тези панталони, а сутринта ще ви намеря чисти. — Тя седна назад върху стъпалата си. — Преди малко направих грахова супа с шунка. Дали ще се изкушите да хапнете една купа?

Стомахът на Артър изкъркори.

— Да, благодаря ви — отговори той.

Семейство Грейсток и Артър ядоха супата пред огъня, сложили огромните купи на коленете си. Домакините седяха на пода, върху купчина възглавници, а Артър се бе свил в ъгъла на един от големите зелени кожени фотьойли, опитвайки се да се скрие. Макар че супата беше великолепна, с огромни парчета шунка, и бе поднесена с резени хляб с масло, на него му се искаше да си е у дома, да яде наденица, яйца и пържени картофи и да гледа някое шоу по телевизията.

За първи път след смъртта на Мириам прекарваше вечерта в компания. Слушаше разказите на лорд Грейсток за бурни партита и необуздани приятели и кротките забележки на Кейт, че съпругът й има склонността да преувеличава. Искаше му се Мириам да е тук с него. Тя щеше да разказва забавни случки и щеше да знае как да отговори на разказите на семейство Грейсток. Артър не знаеше как да общува, какво да каже.

Въпреки че възразяваше, не успяваше да попречи на лорд Грейсток да допълва чашата му от внушителния брой различни по форма бутилки. Артър се опитваше да сложи ръка върху чашата си, но лорд Грейсток просто я бутваше настрани. За да покаже, че е благодарен за гостоприемството и да притъпи болката в изкълчения глезен и одраната ръка, Артър изпиваше всичко.

— Това е чудесен джин, направен от собствените ми хвойнови плодове — заявяваше лорд Грейсток. — Това е отлежал коняк, който ми е подарък от Марлон Брандо… Може да се окаже, че това бренди ще подейства добре на глезена ти.

Алкохолът караше гърдите на Артър да горят, а гърлото му да свири, но и притъпяваше разочарованието от това, че с талисмана тигър е ударил на камък. Нямаше какво повече да научава. Ще трябва да се прибере у дома и да се опита да забрави гривната. Прие още една чаша, този път с някаква златиста напитка.

— Чакай малко — засмя се Кейт към съпруга си. Бузите и се бяха зачервили от пиенето и от огъня. — Ще накараш горкия Артър да се напие.

— Чувствам се доста замаян — каза Артър.

— Ще ти донеса чаша вода. — Тя се изправи. — Чудесно е, че ни намери, Артър. Напоследък нямаме много гости. Обикновено се радваме на собствената си компания.

Лорд Грейсток кимна.

— Сигурен съм, че на жена ми и омръзва да гледа грозната ми муцуна ден след ден.

— Никога — засмя се Кейт. — Нима е възможно?

След няколко минути тя се върна с водата и я подаде на Артър. Той я изпи наведнъж, наблюдавайки семейство Грейсток, които се държаха за ръце. Понякога двамата с Мириам се държаха за ръце, когато се разхождаха, но много рядко, когато си бяха у дома. Внезапно почувства необходимост да разкаже на семейство Грейсток малко за жена си. Първо се изкашля леко, за да се подготви.

— Ние с Мириам също обичахме простичките неща в живота. Рядко се разделяхме. Тук много щеше да й хареса.

— Съжалявам само, че не я помня — изрече лорд Грейсток, заваляйки леко думите.

— Да. — Артър затвори очи и стаята започна да се върти. Отвори ги отново.

— Както и да е, да отворим още някоя бутилка, а? Може би уиски? — Лорд Грейсток стана и веднага се препъна в една възглавница.

Кейт се изправи и го прегърна.

— Струва ми се, че е достатъчно за тази вечер — изрече твърдо тя. — Гостът ни може би иска да си легне.

— Мисля, че наистина е така — отговори Артър. — Вечерта беше прекрасна, но със сигурност съм готов за сън.

* * *

Артър се радваше, че Кейт сложи ръката му на рамото си, за да го заведе горе. Алкохолът бе слязъл в глезена му, така че почти не усещаше изкълченото, докато вървеше към стаята. Раната на ръката му го болеше, но не прекалено много. Превръзката му изглеждаше идеална и толкова бяла. Красива. И колкото и да е странно, прииска му се да запее.

Стаята му бе боядисана в оранжево с черни линии. Но разбира се — помисли си Артър, просвайки се на леглото. — Тигрови шарки, какво друго?

Кейт му донесе чаша топло мляко.

— Ще прегледам някои стари снимки и ще видя дали ще намеря нещо за жена ти, въпреки че е било толкова отдавна.

— Не искам да те затруднявам излишно…

— Изобщо няма да ме затрудниш. Някога бях доста запален фотограф, преди лейди Грейсток да се превърне за мен в роля на пълен работен ден. Отдавна не съм разглеждала старите ни снимки. Твоето търсене ми дава повод да го направя. Обичам да се връщам в миналото.

— Благодаря ти. Това може да ти помогне.

Артър извади портфейла си. Подаде на Кейт една черно-бяла снимка на Мириам. Беше я направил на медения им месец. Краищата бяха опърпани и през косата на Мириам по диагонал минаваше една гънка, но винаги бе обичал тази снимка. Жена му имаше едно от онези забележителни лица, които човек никога не се уморява да гледа. Имаше тънък римски нос и очи, които те приканваха да я заговориш. Косата и с цвят на орех беше сресана на малък, вдигнат нагоре кок и беше облечена с елегантна права рокля.

— Ще видя какво мога да направя. Грейсток обича да пази всичко. Не изхвърля нищо, така че може и да имаме късмет.

Артър остана да лежи буден известно време, мислейки си за това, че Грейсток и Кейт са по-близки със своите приятели от семейство котки, отколкото той с Дан и Луси. Винаги бе смятал, че котките са ужасно коварни, макар че това вероятно се отнасяше само за тези, които мърсяха алпинеума му. Той се сгуши в леглото и се зачуди дали Мириам беше спала в тази стая и какво я бе довело в имението. Какво е правила тук?

Докато се унасяше в сън, Артър си я представи как тича боса из градината, а тигрите кръжаха около нея и я пазеха.