Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (10)

Десета глава

Орлеан

Понеделник, 24 февруари 2014 г.

11:00

— … поднасяме най-искрени съболезнования на семейството и приятелите му. Ще освободим тялото веднага след като дадем отговори на някои от най-важните въпроси, свързани със смъртта му. Благодаря ви.

Пико винаги се чувства неудобно, когато говори на английски, а фактът, че Ерик Масон слуша, никак не й помага, защото той е живял и работил в Лондон три години, а Патрис пък изпъстря имейлите си с 1о1^[1] и omg^[2] и wtf^[3], все едно са на майчиния му език.

Тя затваря телефона и поглежда отражението си в стъклената стена, която обособява офиса й. Изглежда изтощена. И наистина е изтощена. Кафето на Ерик Масон отдавна вече е поето от мозъка й и сега няма нищо, което да й даде същия тласък. Единадесет часът понеделник сутринта е и тя вече кара на празен резервоар.

Поглежда стаята. Гарон също е кисел от недоспиване и е със зачервени очи от взиране в записите на наблюдателните камери около хотела. Ако бе попаднал на нещо интересно, щеше да й каже. Поредната провалена следа, преди още да са започнали.

Роло, побойникът на екипа, е небръснат и изглежда така, сякаш цял уикенд е вдигал автомобилни мотори и оттогава не е сменял тениската си. Той се е облегнал на далечната стена и пълни отново и отново пълнителя на зиг-зауера си. Той е патологичен случай, пистолетът е негов фетиш и тъкмо затова той е човекът, когото всеки иска до себе си, когато започне престрелка.

Единственият наспал се член от екипа е Силви Остаймер с щръкнала бяло руса коса. Силви мисли различно и се носи в светове, до които друг не би помислил дори да припари, което е полезно в един процент от времето. През останалото време тя притежава компютърна грамотност като всеки нормален човек, завършил информатика, далече е от постиженията на Патрис, но знае много повече от останалите в екипа, което в днешния свят я прави незаменима.

Пико поглежда бележките си.

— Значи така. Според отдела по криминалистика в Глазгоу доктор Иън Холоуей е — бил е — на тридесет и девет, разведен, консултант по ортопедична хирургия в „Уестърн Инфърмари“ в Глазгоу, Шотландия. Бившата му съпруга живее в Норвегия с изпълнителен директор на петролна фирма. Разводът е преминал приятелски; той не й плаща издръжка, нямат деца. Специализира в съдебен анализ на масови военни гробове, в определяне на броя и идентификация на жертвите. Прекарал почти цяла година в творчески отпуск към ООН в Ирак, а след това още една година помагал на „Лекари без граници“ в Босна. Не са знаели, че ще идва във Франция, но той си осигурил триседмична почивка, както ставало винаги, когато работел над масов военен гроб.

Тя оглежда стаята.

— Имаме ли военни гробове в Блоа или Орлеан? Гестапо извършвало ли е масово погребение, за което да не знаем?

— Може да се наложи да се върнем по-назад във времето. — Патрис седи на пода и е нагласил лаптопа на кръстосаните си крака. Синята му коса, сега вече Пико може да я види отгоре, е прасковенорозова в корените. На едната китка си е сложил медна гривна, а на противоположния глезен гривна с цветовете на дъгата. Прилича на дългокос, постмодернистичен техно гръндж Буда и е най-добрата й надежда за ранен пробив.

Пръстите му летят по клавиатурата и извличат тайни от мрежата.

— Твоят човек е бил луд по петнадесети век. През последния месец е постнал куп бележки в два форума на Яху за битката при Патай, където французите бележат голяма победа след вдигането на обсадата на Орлеан. Ние сме заловили английски командири и английският рицар Фастолф бил лишен от ордена на Златното руно, задето е позволил да се случи. Това е била една от най-значителните победи по време на стогодишната война.

— Това пък какво общо има с шотландски хирург?

— Той е експерт по бойна съдебна медицина. Някой открил част от череп от съответната епоха малко настрани от бойното поле и той давал консултация дали раните съответстват на нараняването и какво говорело това за приетото място на битката.

— Ти сигурен ли си, че говорим за нашия човек? — пита Пико.

— Само защото може да обясни разположението на силите на бойното поле, не означава, че той… О…

Патрис е завъртял лаптопа и тя вижда мъжко лице, което изпълва екрана; мъжът има издължени черти, малко като Ерик Масон, но скулите не са чак толкова изразени.

Косата е тъмна, прошарена на слепоочията, дълга до яката. Очите му са стоманеносиви, но в тях трепка усмивка. Не е лесно да пренесеш това лице върху обгорялата черупка в патологията, но не е и невъзможно.

— Трябва ни абсолютно всичко, което можеш да намериш за него.

— Заемам се.

Пико се пренася на мястото, където мисленето прекъсва и започват инстинктите, и скоро умът й се изпразва и остават единствено разпокъсаните, непрекъснато местещи се парченца от последната насока. В линията на развитие се намират отговори, винаги е така. Четири пожара за три седмици. Всички до един започват през нощта. За всички отговорността е поета от „Джаиш ал Ислам“. Всички обекти са собственост на бели французойки. След това обаче има смъртен случай. Мъжът не е французин, убит е, преди да пламне пожарът, и стаята му е изпразнена. Защо точно той? Защо тук? Защо сега?

Тя наблюдава въртящите се фрагменти, когато Патрис заявява, че е намерил домашния адрес на доктор Иън Холоуей в Уест Енд в Глазгоу и това може да е, а може и да не е човекът, който се включва в различни интернет форуми, който си е резервирал отиване и връщане от централната гара на Глазгоу до Лондон, а след това е пътувал с „Юростар“ до Париж и отново с влак до Блоа. Няма сведение да е купил билет за влак до Орлеан, нито пък да е наемал автомобил.

— Кога е пристигнал в Блоа? — пита Пико.

— В четвъртък.

— Направил е резервация за хотел „Каркасон“ вчера следобед. Това означава, че за три вечери нямаме абсолютно никаква информация. Виж дали не е ползвал кредитна карта. Тази следа е винаги по-сигурна от хартиената.

— Заемам се. — Патрис дори не вдига поглед.

— Разрови се и за Моник Сусонг. Тя лъже, но не мога да я задържа още дълго, ако не го докажа. Ако успеем да свържем двамата с Иън Холоуей на едни и същи места, ще отбележим добро начало.

Пико усеща как изтощението напира и я притиска в още по-тесни ъгълчета на бистрата мисъл. Тя се насилва да мисли, като тръгне от дъното; от хотела към…

— Гарон, нищо ли не излиза на камерите?

— Нищо. Камерите са само две и двете прекъсват на интервали от пет минути. Който го е направил, е знаел достатъчно, за да пропусне времето на заснемане.

— Браво. — Пико притиска очи с върховете на пръстите си. — Първите четиридесет и осем часа са най-важните. Трябва ни повече от това, иначе следата ще изстине. Ерик, ти донесе ли…

— Заповядай. — Масон вади юесби чип със замах, достоен за факир. Нещото е малко, а има толкова голяма сила, по-късо е от горната фаланга на палеца му, а това включва металната халка в единия край, която е подходяща за ключодържател. Нещото е червено и изглежда така, сякаш наскоро е омеквало. Иначе не е с нищо забележимо.

Патрик протяга ръце.

— Това, струва ми се, е за мен.

— Да внимаваш къде го завираш — подмята Масон. — Може да е пълно с вируси.

— Спокойно. Ям вирусите на закуска. — Патрис е виртуоз, когато става въпрос за ловкост на ръцете. Грабва чипа от дланта на Масон и го пъхва в машината си, преди да е свършил да говори. Хард драйвът му издава едва доловим шепот. Клавишите запяват позната песен. След това замлъкват.

— Мамка му. — Той се мръщи, барабани отново по разни клавиши и се мръщи отново. — На каква температура е било това чудо?

— Нашият човек беше сготвен и костите му бяха чупливи като тухли. Това ще рече на осемдесет или деветдесет в продължение на повече от час с покачване до сто и петдесет или там някъде. — Масон се мръщи. — Предупредих те.

Пико се обляга назад. Отмества лекичко глава от стъклената стена отзад.

— Кажи ми, че ще успееш да извадиш нещо от това, Патрис. Каквото и да е.

Отговор няма. Пръстите му танцуват отново по клавиатурата, хард драйвът мърмори отново и се опитва да се задейства. Патрис прехапва устни.

— Е? — Ако той е притеснен, значи и тя трябва да се притеснява. Никога досега не го е виждала толкова сериозен.

Той свива рамене.

— Националната агенция по сигурността има начини да извлича данни от изтрит диск, върху който е писано над седем пъти. Могат да възстановят драйва след пожар много по-горещ от този.

— А ти можеш ли да го направиш? Дори Дюка няма нужното влияние, за да го занесе на някой от американските шпиони.

Патрис я поглежда. Усмивката му грейва, както винаги.

— След като американците могат да го направят, значи мога и аз. Само ми дай време.

— Не разполагаме с време.

— Знам. — Скача от масата. — Имам нещо по-добро вкъщи. Ако можеш да живееш без мен…

— Прави каквото е необходимо. Обади ми се, когато имаш отговор. — Пико се обръща към останалите от екипа: — Силви, докато Патрис се справи с чипа, ти се заеми с кредитните карти. Искам сведение за всички електронни плащания на Иън Холоуей, докато е бил във Франция. Виж дали можем да направим времева линия от четвъртък до неделя вечерта.

— Започвам.

— Роло, прегледай изявленията на свидетелите и разбери дали денят не е опреснил нечия памет. Искам пълни сведени за всички клиенти, персонал и собствениците на хотел „Каркасон“. Включително и на онези, които скоро са освободили стаите си. Върнете се месец назад и проверете дали някой няма да ви направи впечатление.

— Веднага.

— Гарон, позвъни на пожарната и разбери дали са научили нещо повече за катализатора. Разбери дали е същият както при предишните три пожара. Пусни ми есемес, ако откриеш нещо. Ако не, върви си у дома. Не ми клати глава. Това е четвъртият пожар за три седмици и интервалите между тях намаляват. Ако има някакъв модел, скоро ще пламне нов. Трябваш ми бодър.

— Ами ти? — пита Ерик. — Не трябва ли и ти да си бодра?

— Отивам да се видя с Дюка. Може да се наложи да подслушваме телефони и не искам той да изтегли килимчето изпод краката ни, просто за кеф.

Облицованият с дъбова ламперия кабинет на прокурор Дюка е в сянката на катедралата, толкова близо, че навремето, когато оставял прозорците си отворени, щракането на фотоапаратите на туристите било в синхрон с тракането по клавиатурата, докато секретарката му пишела.

Сега туристите правят снимки беззвучно на мобилни телефони, а секретарката използва софт тъч клавиатура на Аймака си, така че Дюка има един повод по-малко за оплакване. Така му остава повече възможност да си набелязва по-лични мишени.

— Защо съпругът ти си позволява да прекъсва работата ти?

— Донесе ми това.

Тя няма намерение да започне по този начин, но моментът е подходящ, а хартията, която може да е пергамент, и без това прогаря дупка в джоба на коженото й яке още откакто Люк й го даде.

— Предложи да ти го покажа. За да удостовериш истинността му.

Тя го пуска на противно чистото бюро на Дюка и чака той да го грабне или поне да отвори листа.

Той не прави нито едното, нито другото. Щом вижда подписа, не го докосва.

— Защо ти пише Ландис Бресар? — Безразличието му е доказателство за ненавистта му към Фамилията. Орлеан е бил негово владение, докато Фамилията не се разпростира на север и не прибягва до щедрост и заплахи. Сега той е омаловажен, поне в собствените си очи, ако не в очите на другите.

— За да ми направи предложение, на което не мога да откажа. Прочети го.

Той го прочита и после я поглежда право в очите за пръв път, откакто се познават.

— Какво иска от теб бившият ти съпруг, което си струва подобно обещание? Да не би да е твърде интимно, за да го разкриеш?

— Трябва да се съглася да съм ръката, която захаросва кампанията му. — Усмивката й не издържа на погледа му. — Той иска да има съпруга, която да показва на пресата. Най-вече иска да съм до него на пресконференцията в осем довечера. — Есемесът с тази молба — или може би нареждане — пристигна, докато тя паркираше. — Ако направя каквото искат, тогава в мига, в който го изберат за кмет, ще бъда свободна, ако това писмо има някаква стойност.

Дюка кима и продължава да кима, следвайки ритъма на някакъв вътрешен диалог. Накрая отваря чекмедже на бюрото, вади лист, луксозен почти колкото на Ландис Бресар. Тиква писалка в ръката на Пико.

— Напиши онова, което ми каза, без онази подробност за захаросването. Напиши всичко, подпиши го, сложи дата и час.

Тя пише, подписва, слага датата и часа. Той се подписва отдолу, след това вика сивокосата жена, която се занимава с офиса му през последните тридесет години.

— Мадмоазел Темплан?

Вече не би трябвало да използва това обръщение. Би трябвало да я нарича „мадам“, независимо от семейното й положение. Като адвокат Дюка знае това много добре. Като мъж на определена възраст той дори не се замисля. Като секретарка на адвокат Стефани Темплан също го знае. Като секретарка на Дюка тя обаче знае, че това никога няма да се случи.

Тя е консервативна до мозъка на костите си, почти на шестдесет е и скоро я чака пенсиониране. Ако е искала да подхвърли на началник Дюка, че е допуснал грешка, е трябвало да го стори преди тридесет години и е щяла да е на друго работно място, в офис, в който нямаше да работи през уикенда.

Тя прочита написаното от Пико, след това и тя се подписва, слага и дата, и час. Без да чака Дюка да я подсеща, прави фотокопие, дава го на Пико и заключва оригинала в сейфа на стената зад бюрото на шефа си. Кима и на двамата и се връща на работното си място.

Дюка се настанява отново зад бюрото и поглежда Пико над събраните върхове на пръстите си. Редкозъбата усмивка, която го причислява към рода на човекоподобните, вече я няма. Няма веселост.

— Тази цена струва ли си, за да се освободиш от него? — пита той.

— Да.

— Тогава ти пожелавам късмет пред камерите. — Той захапва нокътя на палеца. — У мен не пораждат празни надежди. Теб обаче ще те харесат. Особено ако успееш да им кажеш, че знаеш кой пали пожарите, които изпепеляват Орлеан. Можеш ли?

— Все още не. Мога обаче да ти кажа, че изгорелият е бил хирург-ортопед, консултант от Шотландия, който проявявал жив интерес към съдебна археология и слабост към битката при Патай. Не знаем каква работа е имал в Орлеан, нито защо е умрял. Разполагаме обаче с юесби чип, който е погълнал, преди да умре. Доктор Масон ти е изпратил подробностите. Патрис се е заел с въпроса.

— Убийство ли е било?

— Все още не мога да го докажа. И не мога да назова подпалвача.

— Освен че става въпрос за „Джаиш ал Ислам“.

— Ако наистина са те, ще те черпя една вечеря.

Друг мъж щеше да се ухили или да подчертае, че тя действа безотговорно и че е готов да се възползва на по-ранен етап от предложението. Навремето Дюка може би щеше да направи едно, ако не и всичките тези неща.

Днес обаче той е сериозен.

— Тогава открий кой прави това. Тази смърт е прекалена.

Пико продължава, сякаш не е мислила по този въпрос досега:

— Имаме някои компютърни данни. Може да се наложи да подслушваме.

— Обади ми се. Независимо дали е през деня или нощта. Само гледай да си струва.