Лоръл Маккий
Една палава нощ (22)

Двадесет и първа глава

„Такова хубаво момиче, много хубаво.“

Лили почувства леко, мигновено докосване в косата си и едва не изкрещя, но осъзна, че това беше само сън. Смътен, неясен, сивкавобял сън, но сън, от който не можеше да се изтръгне.

Долавяше сладкото благоухание на парфюм с мирис на рози и мускус и тежкият, пресищащ дъх на опиум, който заседна в гърлото й. Извърна се и видя майка си, и именно тя я галеше по косата. Говореше й нежно с онзи напевен, френски акцент. Сандрин беше полулегнала на своето канапе, покрито с лъскав розов сатен, тъмната й коса се стелеше около нея като къдриците на морска сирена, очите й бяха премрежени от наркотика.

— Толкова хубаво — промърмори тя. — Същото като мен, нали?

— Не — прошепна Лили. Заливаше я потоп от най-различни чувства, които бе потискала и отхвърляла много дълго. Скръб, разкаяние, любов. — Не, аз не съм като теб.

Сандрин се разсмя.

— Разбира се, че си, ma petite. Не можеш да избягаш от себе си, от произхода си. Аз съм част от теб. — Усмивката й стана шеговита. — Твоят изискан благородник като че ли цени високо точно това. Моята дарба. Едва забележимия жест на уличница…

— Не!

Лили завъртя глава като обезумяла, но Сандрин само се разсмя. Посегна да вземе чашата си с вино, но тя се разля — ясна, кървавочервена диря върху розовия сатен и бялата кожа на майка й.

Лили се помъчи да побегне, но нечия груба ръка я сграбчи и рязко я обърна. Озова се лице в лице с Том Бомон, който се заливаше от смях на нейните усилия да се освободи и на крясъците й. Колкото повече се дърпаше, толкова повече се затягаше хватката.

— Моля те, моля те…

— Моля те!

Лили вцепенено седна в леглото и в първия момент се обърка къде се намира. Следите от съня още се носеха около нея, като оттеглящи се, студени струйки мъгла и тя едва ли не се изплаши, че пак е дете и се крие в ненадеждния подслон на онзи вход. Но после чу нечие дишане до себе си, обърна се и видя Ейдън, който спеше, и си спомни, че са в неговия дом.

Когато посред най-тъмния час на нощта със сетни сили влязоха, се проснаха върху леглото, както бяха облечени, и заспаха капнали от умора. Ейдън спеше проснат по гръб с разперени ръце. Косата му беше разрошена и паднала върху лицето му, Лили въздъхна, загледана в него.

Колко много направи за нея този мъж. Преследва злодеи из цял Лондон, през коптори и бордеи, и мръсни улици, би се и бяга, и буквално я носи, когато имаше нужда. Никога не бе имала защитник. Все сама беше. Но дори сега, след като Том Бомон се скиташе на свобода из града, а миналото бе тъй близо, че можеше да протегне ръка и да го докосне, вече не се чувстваше толкова самотна.

Ейдън беше много повече, отколкото си беше мислила. И това някак я подтикна да повярва, че и тя може да бъде нещо повече.

— О, Ейдън — промълви. — Много съжалявам, че те въвлякох в тази беда.

Загърна раменете си с одеяло и стана от леглото. Повече не можеше да спи, но той имаше нужда от сън.

Отиде до прозореца и открехна завесите да надникне навън. Беше още тъмно, но небето леко просветляваше. Скоро уличните лампи щяха да изгаснат и щеше да започне новият ден. Искаше й се да задържи тази светлина и да остане в този тих, мирен миг, когато беше с Ейдън и нищо не можеше да ги застигне.

Погледна към леглото, където спеше, и сърцето й се сви при гледката, която представляваше лицето му върху изпомачканите чаршафи.

Кога престана да бъде предпазлива и той се промъкна в душата й? Не си спомняше… като че ли винаги го беше носила в сърцето си, винаги е бил едно с нея. Когато отново бъде изтръгнат от живота й, ще се отвори ли у нея кървяща рана?

— О, Ейдън — прошепна.

Извърна се и престана да го гледа. Седна до писалището в ъгъла и потърси нещо да се поразсее. Там имаше книги и куп страници, гъсто изписани със самоуверения почерк на Ейдън. Някои от думите и редовете бяха зачекнати и заместени с други.

Лили забеляза познатите указания за интонация и диалогичната форма, което й спомни първия им разговор, когато й каза, че иска да пише пиеси. Значи пише пиеси тук, в тишината на своята стая. Какво ли е излял на хартията? Не можа да се сдържи, взе най-горната страница и се вгледа в изписаните думи, сякаш те можеха да й дадат някакво указание за разгадаването на тайнствения мъж, който вече означаваше твърде много за нея.

За нейна изненада не беше история за драматични, исторически събития и героизъм, или любовна история от приемните салони, каквито бяха много на мода в момента по лондонските сцени. Вместо това сюжетът беше мрачен и действието се разиграваше в кръчми и заведения като на мадам Мари, където персонажите се сблъскваха всеки ден с грубата реалност на живота. Докато четеше, увлечена от интригата, разбра, че Ейдън боравеше изключително талантливо с думите. Беше уловил в съвършенство ритъма на речта, изобразявайки душевната същност на героите посредством думите им и отношенията им.

Главното действащо лице беше шапкарката Нел, която със своята остра съобразителност държеше на разстояние всичките си ухажори. Един мъж — моряк на име Уил, очевидно беше неин любим, но пред любовта им се изпречваха много препятствия… амбицията на Нел да скъса с търговията на шапки, работата на Уил, красив разбойник, който ухажва Нел. Заобиколени бяха от света на мюзикхолове и кръчми, от приятели и врагове на Нел, продавачки, слугини, работници — всеки със своята драма, със своята радост и скръб.

Пресъздаден бе цял един свят, населен от истински и цялостни хора, описани реалистично.

Но страниците свършиха бързо, при това насред сцена с опасна ситуация. Лили едва не изруга, когато видя, че няма повече. Пиесата я погълна изцяло и я пренесе в света, който Ейдън беше сътворил. Свят на хора, които тя познаваше твърде добре.

Сложи ръка на последната страница и премигна, като усети парването на внезапно избликналите сълзи.

— Лили? — повика я Ейдън от леглото с пресипнал от съня глас. Надигна се и огледа стаята. Раменете му изглеждаха напрегнати.

— Тук съм — отговори тя.

— Какво правиш?

— Открих, че ти, Ейдън Хънтингтън, си ужасен измамник.

Ейдън спусна дългите си крака от леглото и бавно отиде до писалището. Очите му бяха присвити.

— Прочете ли това?

— Да. И не мога да повярвам, че живееш, преструвайки се на безгрижен женкар, след като имаш този изключителен талант. Разбираш хората, обрисуваш ги с думите си. — Лили мъчително преглътна. — Защо не се изявиш? Всеки театър ще се гордее да постави твоя пиеса.

В отговор Ейдън се намръщи и грабна листовете. Те се разхвърчаха по пода.

— Никой не биваше да вижда това. Какво ще каже обществото за син на херцог, който се осмелява да пише за кръчмари и шапкарки?

— Ейдън! — Лили стана от стола и коленичи да събере разпилените листа. Чрез тези скъпоценни страници беше надникнала в душата на Ейдън. — Можеш да ги поставиш анонимно. Никой няма да знае. Но ако семейството ти разбере…

Той се изсмя горчиво.

— Не мислиш ли, че за тях вече съм малко или повече пройдоха, Лили? Пиша за себе си. Нищо повече.

Коленичи до нея, събра разпилените листове от ръкописа и го прибра в едно чекмедже.

— А не бива. — Обхвана лицето му, за да го накара да я погледне. — Зная какво означава да обичаш семейството си и да не се вписваш съвсем в него, Ейдън. Винаги да се чувстваш… встрани. Сам. Да наблюдаваш живота с преструвка и никога да не си самият ти.

— Лили. — Ейдън стисна ръцете й и в хубавите му очи тя видя нещо, което никога до този момент не беше забелязвала. Болка. — Твоите родители, твоите братя и сестра ти те обичат. Тяхна сестра си. Но аз никога няма да бъда син на херцог. Пиша тези пиеси, за да помня света, който разбирам, но към който също така не принадлежа.

Лили поклати глава.

— Обичам семейството си, но никога не забравям, че не съм истинска Сен Клер. Помня какъв беше животът ми преди тях, без значение колко много се старая да забравя. Помня рождената си майка. И откакто Том Бомон се върна… — Потрепери. — Помня и него. Почти бях убедила себе си, че онези дни са били само кошмар, но преживяното тогава е самата действителност.

Знаеше, че няма да може да разкаже тази история, ако Ейдън я гледа с неговите ясни сини очи, които виждаха всичко. Изправи се и отиде до прозореца. Притисна дланите си до хладното стъкло и се загледа надолу към безлюдната, обвита в мъгла улица.

Изглежда Ейдън почувства какво искаше тя от него и остана, където си беше. Просто безмълвно я слушаше.

— Разказах ти, че напуснах тайно мадам Джозефин след смъртта на майка ми, и че Том Бомон ме намери. Караше ме да крада, но не и да проституирам, заради което избягах от публичния дом. Сприятелих се с някои от другите деца. Имах храна, място за спане. Не ми се струваше чак толкова лошо. Докато…

Гласът й заглъхна и чу, че Ейдън се изправя. Вдигна ръка да го предупреди да не се приближава. Щеше да рухне, ако той я докоснеше.

— На никого не съм разказвала този епизод от историята, Ейдън. Мислех си, че наистина мога да избегна живот като на майка си, че макар и труден, моят живот не беше чак дотам лош. В някои кръгове тя беше знаменитост. Това обяснява защо Бомон ме беше издирил. Каза, че ще бъде жалко да похаби семейната дарба. Когато протестирах и се опитах да избягам, той… той ме затвори. Изнасили ме. Каза, че като ме обучат, ще отида в някой от неговите бордеи или на улицата. Но Сен Клерови ме прибраха, преди това да се случи повторно, и аз… аз…

Повече не можа да продължи и от нея се изтръгна ридание, преди да успее да го потисне. Притисна пръсти към лицето си. Сега той щеше да я намрази, да се отвърне от нея с отвращение, този изключителен мъж, различен от всички, които познаваше. На никого не беше казвала какво й бе сторил Том, дори на своите родители, и за момент се почувства отново потопена в целия онзи ужас.

— Сега виждаш колко… колко омърсена съм — продължи тя. Потри болезнените си очи, като че ли можеше да изличи някогашните образи. Изведнъж почувства ръката на Ейдън около талията си и отвори очи. Той беше коленичил пред нея и я гледаше. Бледосивата светлина на зората падаше върху съвършеното му лице и тя видя изписани там най-странни чувства — гняв, решителност и дълбока нежност.

Обзе я силно чувството, че преживява онзи момент от поема или приказка, когато рицарят се заклева във вярност на своята дама и й дава обет, че ще бъде неин закрилник. Като че ли онова, което криеше в душата си, се разпростря до нейното потайно сърце, уви се около него и я свърза към себе си.

— Лили — каза пресипнало. — Обещавам ти, че ще го открия, и този път няма да има полицаи, няма да има затвор. Ще го убия и той повече няма да те нарани.

Лили не можеше да отрони и дума, гърлото й беше свито и само поклати глава. За нея Ейдън беше по-голяма заплаха, отколкото Том Бомон някога е бил. Понеже Ейдън покори сърцето й и тя се страхуваше, че то няма да й принадлежи. Всичките тези години на предпазливост и емоции, от които се пазеше, са били напразни. Ейдън предяви права над нея без всякакво усилие, само с усмивка.

Прекара пръсти през косата му и се загледа в него.

Изведнъж на вратата силно се почука, Лили го пусна и извърна лицето си. Ейдън се изправи и когато тръгна да отвори, й хвърли само един изпитателен поглед, от което й олекна. Ако беше я притиснал, ако беше я целунал, се страхуваше, че щеше да рухне и никога нямаше да успее да се съвземе.

Чу как минава през всекидневната, отваря вратата, после чу гласове, които забързано обясняваха нещо. Обу припряно обувките си, приглади косата си и се приведе донякъде в ред, преди той да се върне.

Изразът му беше непроницаем като на мраморна статуя, когато й показа набързо написана бележка.

— От Дейвид е — съобщи той. — Открил е нещо.