Ема Клайн
Момичетата (2)

Всичко започва с Форда, който бавно се плъзга по тесния път, августовският въздух е наситен със сладникавата миризма на орлови нокти. Момичетата на задната седалка се държат за ръце, прозорците на колата са свалени, за да пускат вътре просмукването на нощта. Радиото свири, докато шофьорът, внезапно изнервен, не го спира.

Оглеждат портала, все още окичен с коледни светлини. Натъкват се първо на глухата тишина в къщичката на надзирателя — пазачът е полегнал да дремне на канапето, голите му крака са подвити един до друг като самуни. Приятелката му в банята почиства размазаните полукръгове грим от очите си.

После главната къща, където стряскат жената, която чете в спалнята за гости. Чашата с вода се полюшква на нощното шкафче, влажният памук на долните й гащи. Петгодишният й син до нея мърмори неразбираеми безсмислици, за да се съпротивлява на съня.

Събират всички във всекидневната. Мигът, в който уплашените хора осъзнават, че сладкото всекидневие на живота им — поглъщането на сутрешния портокалов сок, наклоненият завой, който вземаш с колелото — вече си е отишло. Лицата им се променят като завъртането на щори, отключването зад очите.

 

 

Толкова пъти си бях представяла онази нощ. Тъмният планински път, мрачното море. Жена, повалена на нощната морава. И макар детайлите да бяха избледнели с годините, макар да се бяха покрили с два-три слоя патина, когато почти в полунощ чух щракването на отключената брава, това бе първата ми мисъл.

Непознатият на вратата.

Изчаках да се разкрие източникът на звука. Съседско хлапе, което блъска кофа за боклук върху тротоара. Елен, препускащ в храсталака. Това далечно тропане в другия край на къщата можеше да бъде единствено някое от тези неща, казах си аз и се опитах да си представя колко безобидно щеше да изглежда отново мястото на дневна светлина, колко спокойно и безопасно.

Но шумът продължаваше, преминавайки непоколебимо в реалния живот. Сега се чуваше смях в другата стая. Гласове. Свистящият звук от херметизирането на хладилника. Търсех някакво обяснение, но непрекъснато се хващах за най-лошата мисъл. След всичко случило се ето как щеше да приключи. Вкарана в капана на нечия чужда къща, сред обстоятелства и навици на нечий чужд живот. Голите ми крака, изпъстрени с разширени вени — колко слаба щях да изглеждам, когато дойдеха за мен, жена на средна възраст, опитваща се да додращи до някой ъгъл.

Лежах в леглото и дишах учестено, докато гледах втренчено затворената врата. Очаквах неканените гости, ужасите, които си представях, щяха да приемат човешка форма и да населят стаята — знаех, че нямаше да има героични постъпки. Само вцепеняващият ужас, физическата болка, която трябваше да бъде изстрадана. Нямаше да се опитвам да избягам.

 

 

Станах от леглото едва когато чух момичето. Гласът му беше писклив и детински. Макар че не би трябвало да се успокоявам — Сюзън и останалите бяха момичета и това не бе помогнало на никого.

Бях отседнала в преотстъпена ми къща. Тъмният силует на средиземноморския кипарис зад прозореца, полъхът на соления въздух. Хранех се по глупавия начин, по който го правех като дете — натъпквах се със спагети, поръсени със сирене. Напиращата празнота на газираната напитка в гърлото ми. Веднъж в седмицата поливах растенията на Дан, като пренасях всяко до ваната, поставях саксията под крана и изчаквах, докато почвата не започнеше да бълбука от влагата. Нееднократно бях взимала душ с боклук от мъртви листа във ваната.

Наследството, представлявало остатъците от филмите на баба ми — часове, в които тя бе заснета да се усмихва със своята ястребова усмивка, сресаните й къдрици, бях похарчила преди десет години. После моя грижа станаха интервалите от време на съществуването на други хора, докато живеех и работех като социална асистентка. Развивах благовъзпитана невидимост в безполови дрехи, лицето ми бе скрито под приятно, неопределено изражение на декоративно допълнение към моравата. Приятната част беше важна, магическият трик за невидимост бе възможен единствено когато се реализираше в правилния ред на нещата. Сякаш беше нещо, което аз също желаех. Задачите ми бяха различни. Дете със специални нужди, изпитващо страх от електрически контакти и светофари. Възрастна жена, която гледаше токшоута, докато аз броях цели чинийки с хапчета, бледите розови капсули приличаха на фини бонбони.

Когато последната ми работа приключи и не се появи друга, Дан ми предложи ваканционната си къща — загрижен жест на стар приятел — така, сякаш аз му правех услуга. Таванският прозорец изпълваше стаите с мъгливата тъмнина на аквариум, дървените части подпухваха и се раздуваха от влагата. Сякаш къщата дишаше.

Плажът не беше популярен. Твърде студен и нямаше стриди. Единственият път през града бе обграден от каравани, паркирани върху обширни парцели — плющящи от вятъра книжни въртележки, веранди, претрупани с избелели шамандури и спасителни пояси, типични принадлежности на скромни хора. Понякога пушех по малко от тежката и лютива марихуана на стария ми хазяин, след което си правех разходка до магазина в града. Задача, която изпълнявах така целенасочено, както измиването на чиния. Беше или мръсна, или чиста и аз приветствах тези две възможности, начина, по който закърпваха деня.

Рядко виждах някого навън. Единствените тийнейджъри в града, изглежда, се убиваха по ужасни селски начини — чувах как пикапите им катастрофирали в два сутринта, как оставали да пренощуват в паркирани в гаражите кемпери и всичко завършвало с натравяне с въглероден окис, как загинал един куотърбек. Не знаех дали това е проблем, характерен за живота в провинцията, дължащ се на излишъка от свободно време, скуката и караваните, или пък беше нещо калифорнийско, филмов растер, подтикващ към риск и глупави кинематографични каскади.

Въобще не бях влизала в океана. Една сервитьорка в кафенето ми каза, че тук било място за размножаване на големите бели акули.

 

 

Те вдигнаха очи, залети от ярката светлина на кухненските лампи, като миещи мечки, хванати да ровят в боклука. Момичето изпищя. Момчето се изправи в пълния си, дългурест ръст. Бяха само двамата. Сърцето ми бясно препускаше, но те бяха толкова млади — местни, предположих, влизаха с взлом във ваканционните къщи. Нямаше да умра.

— Какво става, дявол да го вземе? — Момчето остави бутилката с бира, момичето се притискаше плътно към него. Младежът изглеждаше на около двадесет, облечен в панталони до коленете. Къси бели чорапи, зачервено акне под рядка брада. Но момичето беше съвсем малко. Петнадесет-шестнадесетгодишно, бледите му крака леко синкави.

Опитах се да си придам максимално авторитетен вид, здраво притиснала края на тениската към бедрата си. Когато заявих, че ще се обадя на ченгетата, момчето изсумтя.

— Направи го. — То придърпа момичето по-близо до себе си. — Обади се на ченгетата. Знаеш ли какво? — Извади мобилния си телефон. — Майната му, аз ще им се обадя.

Стената от страх, която се бе надигнала в гърдите ми, внезапно се срути.

— Джулиан?

Исках да се разсмея — за последно го бях виждала, когато бе на тринадесет, слаб и неоформен. Единственият син на Дан и Алисън. Отрупан с внимание, разкарван с кола на конкурси за виолончелисти навсякъде из Западните съединени щати. Частен учител по мандарин всеки четвъртък, черен хляб и детски витамини, родителски грижи срещу всякакви неуспехи. Всичко това се беше провалило и той се бе озовал в Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч или Ървайн. Спомних си, че там бе имало някакви проблеми. Изключване или някаква по-мека версия на тази санкция, предложение за преместване за една година в подготвителен колеж. Джулиан беше срамежливо, раздразнително хлапе, което изпитваше страх от радиото в колата и непознатата храна. Сега чертите на лицето му изглеждаха по-сурови, изпод фланелката му се подаваха татуировки. Не си ме спомняше, а и защо да го прави? Бях жена извън обхвата на еротичното му внимание.

— Отседнала съм тук за няколко седмици — обясних, като съзнавах, че краката ми са голи и се чувствах засрамена заради цялата мелодрама и споменаването на полицията. — Аз съм приятелка на баща ти.

Виждах усилията, които полагаше, опитвайки се да си спомни откъде може да ме познава, да осмисли спомена си.

— Иви — добавих.

Все още никаква реакция.

— Живеех в онзи апартамент в Бъркли. До къщата на учителя ти по виолончело. — Понякога Дан и Джулиан идваха на гости след уроците. Джулиан жадно пиеше мляко и непохватно риташе краката на масата ми.

— О, по дяволите — възкликна Джулиан. — Да. — Не можех да преценя дали наистина си ме спомни, или просто бях извикала в съзнанието му достатъчно успокояващи детайли.

Момичето се обърна към Джулиан с абсолютно безизразно лице.

— Всичко е наред, мила — каза той и я целуна по челото, нежността му бе неочаквана.

Джулиан ми се усмихна и осъзнах, че беше пиян или може би просто надрусан. Лицето му леко лъщеше, по кожата му имаше нездравословна влага, макар че възпитанието му, присъщо за висшето общество, взе надмощие.

— Това е Саша — представи я той, като я побутна.

— Здрасти — погледна ме тя крадешком, чувстваше се неловко. Бях забравила тази глуповата особеност на тийнейджърките: желанието за любов озаряваше лицето й толкова явно, че ме накара да се засрамя.

— Саша — продължи Джулиан, — а пък това е…

Очите му изпитваха затруднение да се фокусират върху мен.

— Иви — напомних му.

— Вярно — кимна той, — Иви. Човече.

Отпи от бирата си, кехлибарената бутилка отрази ярката светлина. Погледът му блуждаеше наоколо. Оглеждаше мебелите, съдържанието на рафтовете за книги, сякаш това беше моята къща, а той бе външен човек.

— Божичко, сигурно си си помислила, че сме нахлули с взлом или нещо от тоя сорт.

— Взех ви за местни хора.

— Веднъж в къщата се бяха вмъкнали крадци — обясни Джулиан. — Когато бях хлапе. Не бяхме тук. Просто бяха откраднали мокрите ни бански и няколко рапана от фризера. — Той отново отпи.

Саша не откъсваше очи от Джулиан. Тя беше облечена в къси дънкови панталонки, крайно неподходящи за студеното крайбрежие, и широко горнище на анцуг, което най-вероятно бе негово. Маншетите дъвкани и мокри на вид. Гримът й изглеждаше ужасно, но предполагам, че служеше повече като символ. Виждах, че е неспокойна, докато я оглеждах. Разбирах притеснението й. Когато бях на тази възраст, не се чувствах сигурна как да се движа, дали не вървя твърде бързо, дали другите забелязват неудобството и сковаността ми. Сякаш всички постоянно оценяваха действията ми и смятаха, че не се представям добре. Хрумна ми, че Саша беше много млада. Твърде млада, за да бъде тук с Джулиан. Изглежда, тя знаеше какво си мислех, гледаше ме с изненадваща предизвикателност.

— Съжалявам, че татко ти не ти е казал, че ще съм тук — извиних се. — Мога да спя в другата стая, ако искате по-голямото легло. Или ако желаете да сте сами, ще измисля нещо…

— Не — отвърна Джулиан. — Двамата със Саша можем да спим навсякъде, нали, мила? А и просто минавахме оттук. Отиваме на север. За трева — уточни той. — Правя този курс, от Ел Ей до Хъмбоулт, поне веднъж в месеца.

Джулиан май си мислеше, че ще ме впечатли.

— Не я продавам или нещо подобно — продължи той, давайки заден ход. — Просто я транспортирам. Трябват ти единствено две непромокаеми чанти „Уотършед“ и полицейски радар.

Саша изглеждаше притеснена. Дали щях да им създам проблеми?

— Я ми кажи пак, откъде познаваш баща ми? — попита Джулиан. Довърши бирата си и отвори още една. Бяха донесли няколко стека по шест бутилки. Другите припаси, които се виждаха: микс от ядки и сушени плодове. Неотворен пакет кисели желирани червеи, смачкан стар плик от заведение за бързо хранене.

— Срещнахме се в Ел Ей — отговорих. — Известно време живяхме заедно.

В края на седемдесетте двамата с Дан споделяхме апартамент в квартал „Венис Бийч“, „Венис“ със своите тесни улички от третия свят, палмовите дървета, които се блъскаха в прозорците от топлите нощни ветрове. Живеех с парите от филмите на баба ми, докато чаках да ми издадат документ за социална асистентка. Дан се опитваше да стане актьор. Актьорството никога нямаше да се получи при него. Вместо това той се ожени за някаква наследница на семейно състояние и откри фирма за замразени вегетариански храни. Сега притежаваше къща в „Пасифик Хайтс“ в Сан Франциско, строена преди голямото земетресение.

— О, почакай, приятелката му от „Венис“ ли? — Изведнъж Джулиан стана по-благоразположен. — Я пак, как ти беше името?

— Иви Бойд — отвърнах и внезапното изражение, което се появи на лицето му, ме изненада: разпознаване отчасти, но и искрен интерес.

— Почакай. — Той отдръпна ръката си от момичето, а то изглеждаше покрусено от отсъствието й. — Ти онази дама ли си?

Вероятно Дан му бе разказал колко лошо се бяха развили нещата за мен. Мисълта ме засрами и аз инстинктивно докоснах лицето си. Стар, срамен навик от юношеството, с който прикривах някоя пъпка. Небрежно движение на ръката към брадичката ми, докосване на устните. Сякаш това не привличаше внимание, не правеше нещата по-лоши.

Сега Джулиан беше развълнуван.

— Тя е била в онзи култ — обясни той на момичето. — Нали? — обърна се към мен.

Яма от ужас зейна в стомаха ми. Джулиан продължаваше да ме гледа, изпълнен с очакване. Дъхът му бе на пресекулки и лъхаше на бира.

През онова лято бях на четиринадесет. Сюзън беше на деветнадесет. Имаше някакви благовония, които понякога групата изгаряше и които ни караха да се чувстваме сънени и отстъпчиви. Сюзън четеше на глас от стар брой на „Плейбой“. Нецензурните ярки снимки се криеха и се разменяха като картички на бейзболисти.

Знаех колко лесно можеше да се случи, миналото бе съвсем наблизо, като безпомощна неволна грешка при оптична илюзия. Духът на деня беше свързан с нещо конкретно: шифонения шал на майка ми, влагата от нарязана тиква. Определени отсенки полумрак. Дори отблясъкът от слънчева светлина върху покрива на бяла кола можеше да причини мигновено вълнение у мен, давайки ми малко пространство за завръщане. Бях виждала стари гланцове за устни „Ярдли“ — от грима вече бе останала само ронеща се восъчна основа — да се продават за почти сто долара по интернет. Така зрелите жени получаваха възможност отново да го помиришат, онзи химикал с аромат на цветя. Ето колко силно го желаеха хората — да знаят, че техният живот се беше случил, че човекът, който някога са били, все още съществуваше вътре в тях.

Имаше толкова много неща, които ме караха да се връщам назад. Вкусът на соята, мирисът на дим в нечия коса, тревистите хълмове, които през юни ставаха светложълти. Съзряна с крайчеца на окото ми, случайна подредба на дъбове и скали разтваряше нещо в гърдите ми, а дланите ми внезапно се навлажняваха от адреналин.

Очаквах отвращение от Джулиан, може би дори страх. Това бе логичната реакция. Но бях объркана от начина, по който той ме гледаше. С нещо като страхопочитание.

Баща му навярно му беше разказал. Лятото на рушащата се къща, изгорелите от слънцето малки дечица. Когато за първи път се опитах да споделя с Дан — в една нощ, когато имаше режим на тока във „Венис“ и това налагаше да се осветяваме със свещи, една апокалиптична интимност, той бе избухнал в смях. Погрешно тълкувайки тихия ми тон като спад на веселото ми настроение. Дори след като го убедих, че казвам истината, пак говореше за ранчото със същата пародийна насмешка. Като за филм на ужасите с некачествени специални ефекти. Стойката на микрофона влиза в кадър тук-там и превръща касапницата в комедия. А преувеличаването на моята дистанцираност от случката ми носеше облекчение, придаваше на участието ми спретнат вид в добре подредената композиция на анекдота.

Помагаше, че не бях спомената в повечето от книгите. Нито в евтините романи с кървави и разтичащи се заглавия, с лъскави страници с фотографии от местопрестъплението.

Нито в по-малко популярния, но по-достоверен том, написан от водещия прокурор по делото, изпълнен с подробности, чак до несмлените спагети, които откриха в стомаха на момченцето. Няколкото реда, които ме упоменаваха, бяха заровени в изчерпана книга от някогашен поет, но и той бе объркал името ми и не бе направил каквато и да е връзка с баба ми. Същият поет, освен това, твърдеше, че ЦРУ са продуцирали порнофилми с участието на дрогираната Мерилин Монро, филми, продавани на политици и чуждестранни държавни глави.

— Беше отдавна — обърнах се към Саша, но лицето й бе безизразно.

— Все пак — въодушевено се обади Джулиан. — Винаги съм смятал, че е било красиво. Гадно и въпреки това красиво — заяви той. — Скапан начин за изява, но изява, нали разбираш. Творчески порив. Трябва да унищожиш, за да създадеш, всичките тия хинду простотии.

Виждах, че тълкуваше смайването и потреса ми като одобрение.

— Боже, дори не мога да си го представя — продължи Джулиан. — Наистина да си в центъра на нещо подобно.

Той зачака да отговоря. Чувствах се зашеметена от клопката на кухненските светлини: не им ли правеше впечатление, че стаята беше твърде светла? Запитах се дали момичето въобще бе красиво. Зъбите му жълтееха.

Джулиан го сбута с лакът.

— Саша дори не знае за какво говорим.

Почти всички знаеха поне един от ужасяващите детайли. Колежанските хлапета понякога се обличаха като Ръсел за Хелоуин, опръскали ръце с кетчуп, изпросен от стола. Група, изпълняваща блек метъл, беше използвала сърцето върху обложката на албума си, същото назъбено сърце, което Сюзън бе оставила върху стената на Мич. С кръвта на жената. Но Саша изглеждаше толкова млада — защо да е чувала някога за това? Защо да я интересува? Тя беше потънала сред дълбокото и сигурно усещане, че извън нейния собствен опит не съществуваше нищо друго. Сякаш имаше само един начин, по който нещата можеха да се развият, годините те водеха напред по коридор към стаята, където твоята неизбежна същност те очакваше — недоразвита, готова да бъде разбудена. Колко тъжно бе да осъзнаеш, че имаше случаи, когато никога нямаше да стигнеш дотам. Че понякога изживяваш целия си живот, нещастен и прокълнат, като се плъзгаш по повърхността, докато годините отминават.

Джулиан помилва косата на Саша.

— Беше наистина адски голяма работа. Хипита убиват онези хора в окръг Марин.

Познавах пламъка, озарил лицето му. Същата разпаленост като на всички, пълнили онлайн форумите, които сякаш никога нямаше да загубят популярността си и да изчезнат. Те се блъскаха, за да получат признание, възприемаха същия всезнайковски тон, външен блясък на ерудираност, който прикриваше основната отвратителна същност на полаганите от тях усилия. Какво търсеха сред всички тези баналности? Сякаш имаше някакво значение какво е било времето през онзи ден. Всяко късче информация изглеждаше важно, когато се обсъждаше достатъчно дълго: радиостанцията, на която е било настроено радиото в кухнята на Мич, броят и дълбочината на прободните рани. Как са потрепвали сенките върху онази конкретна кола, докато се е движела по онзи конкретен път.

— Въртях се покрай тях само няколко месеца — обясних. — Не беше кой знае какво.

Джулиан изглеждаше разочарован. Представих си жената, която виждаше, когато ме погледнеше: несресаната й коса, бръчките от тревоги около очите й.

— Но да — продължих, — прекарах доста време там.

Допълнението ме върна категорично в неговата сфера на заинтересованост.

И така оставих този миг да отмине.

Не му казах как съм искала никога да не бях срещала Сюзън. Как съм искала да си бях останала на сигурно място в спалнята си сред голите хълмове близо до Петалума, където върху полиците за книги плътно се притискаха гръбчетата от златисто фолио на любимите ми детски книжки. И наистина желаех това. Но някои нощи, когато не можех да заспя, бавно белех ябълка над кухненската мивка и оставях спиралата да се удължи под блясъка на ножа. С тъмната къща около мен. Понякога не го усещах като съжаление. Усещах го като липса.

 

 

Джулиан избута Саша в другата спалня с жестове на миролюбив козар. Попита ме дали имам нужда от нещо, преди да ми пожелае лека нощ. Изненадах се — напомни ми за момчетата в училище, които ставаха по-учтиви и функционираха по-добре под въздействието на наркотици. Грижливо измиваха чиниите от семейната вечеря, докато бяха под упойващо влияние, хипнотизирани от халюциногенната магия на сапуна.

— Приятни сънища — каза Джулиан и се поклони леко като гейша, преди да затвори вратата.

Чаршафите на леглото ми бяха в безпорядък, усещането за страх продължаваше да витае из стаята. Колко нелепо се бях държала. Да се изплаша толкова много. Но дори изненадата от присъствието на други безобидни хора в къщата ме бе разстроила. Не желаех душевният ми упадък да излиза на показ дори и случайно. Да живееш сам беше плашещо в това отношение. Нямаше пред кого да контролираш поведението си, начините, по които разкриваш своите примитивни желания. Като пашкул, изплетен около теб, направен от твоите собствени наклонности, който винаги те изолира от структурата на истинския човешки живот.

Все още бях нащрек и положих усилия да се отпусна, да регулирам дишането си. Къщата беше безопасно място, казах си, бях добре. Внезапно изглеждаше абсурдно, неловкият ни сблъсък. През тънката стена чувах шумовете от настаняването на Саша и Джулиан в другата стая. Подът скърцаше, вратите на гардероба се отвориха. Вероятно постилаха чаршафи върху голия матрак. Изтупваха натрупалия се с годините прах. Представих си как Саша гледа семейните снимки на полицата, Джулиан като дете, което държи гигантски червен телефон. Джулиан на единадесет или дванадесет върху борда на кораб за наблюдение на китове, удивеното му лице, опръскано със солена вода. Тя вероятно наслагваше цялата тази невинност и чаровност върху вече почти зрелия мъж, който бе съблякъл панталоните си и тупаше по леглото, подканяйки я да се присъедини към него. Неясните останки от аматьорски татуировки се стелеха по ръцете му.

Чух скърцането на матрак.

Не бях изненадана, че ще се чукат. Но след това долетя гласът на Саша, която стенеше като в порнофилм. Високо и смразяващо кръвта. Не знаеха ли, че съм в съседната стая? Обърнах се с гръб към стената и затворих очи.

Джулиан ръмжеше.

— Ти курва ли си? — попита той.

Дъската на леглото се блъскаше в стената.

— Казвай!

 

 

По-късно си помислих, че Джулиан трябва да е знаел, че чувах всичко.