Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (1)

1
В изгнание

Корабът пореше вълните с разбълникващ стомаха, неравномерен ритъм — същински пулсации на болен зъб. Островите, които едва се мержелееха в мъглата, също приличаха на зъби, реши Фейт. Не хубавите, чисти зъби на Дувъра, а начупени, строшени резци, щръкнали накриво сред насеченото сиво море. Пощенското корабче пъшкаше упорито през вълните и цапаше небето с дим.

— Орел рибар — процеди през тракащите си зъби Фейт и посочи. Шестгодишното й братче Хауърд се извърна — твърде бавно, за да види грамадната птица, чиито бледо туловище и крила с черен кант изчезнаха в мъглата. Девойката простена — малкият беше тежък, а шаваше неспирно в скута й. Поне спря да мрънка за бавачката си.

— Там ли отиваме? — Хауърд присви очи към призрачните острови пред тях.

— Да, Хау.

Дъждът почукваше по тънкия дървен навес над главите им. Духащият откъм палубата студен вятър щипеше Фейт по бузите.

Въпреки гълчавата около нея тя беше сигурна, че дочува тихи отзвуци откъм сандъка, на който седеше. Стържещо движение, шумно плъзгане на люспи върху люспи. Прималяваше й, като се сетеше за малката китайска змия^[1] на баща си там вътре — как, отслабнала от студа, при всяко люшване на палубата се навива и размотава панически.

Зад гърба на Фейт повишените гласове съперничеха с крясъците на чайките и шляпа-шляпа-шляпането на грамадните витла на корабчето. Дъждът бе започнал да се усилва и всички на борда се стараеха да се напъхат на сушина под малкия навес на кърмата. Имаше място за пътниците, но не и за пътническите им сандъци. Майката на девойката — Мъртъл — правеше всичко по силите си да си присвои солидна площ за вещите на семейството — и то със сериозен успех.

Фейт хвърли бързо потаен поглед през рамо и видя Мъртъл да ръкомаха като кондуктор, докато двама моряци местят сандъците и куфарите на Съндърли към предвидените за тях места. Макар и восъчно бледа от умора и увита до брадичката с шалове, Мъртъл както обикновено не спираше да говори, прекъсваше хората или не ги слушаше — мила, пряма и непоклатима, изпълнена с вярата на хубавите жени в безпомощното кавалерство на всички останали.

— Благодаря, ето, точно там… да, ужасно съжалявам да го чуя, но няма какво да се направи… на една страна, ако нямате нищо против… ами, на мен куфарът ви ми се струва устойчив… боя се, че трудовете и проектите на съпруга ми няма да понесат лошото време и… преподобният Еразмус Съндърли, знаменитият естествоизпитател… ах, колко мило! Толкова се радвам, че нямате нищо против.

На седалката зад нея кръглоликият вуйчо Майлс дремеше дълбоко и щастливо като кученце на дебел килим. Погледът на Фейт се плъзна покрай него и към високия, мълчалив господин отвъд. Баща й с черното си свещеническо палто и широкопола шапка, надвиснала над високото чело и египетския му нос.

Той неизменно изпълваше Фейт с благоговение. Дори сега, когато с нетрепващ поглед на василиск се взираше към сивия хоризонт и така се дистанцираше от студения порой, смрадта на повръщано и въглищния дим, както и от срамните караници и спорове. Обикновено девойката го виждаше по-често на амвона, отколкото вкъщи, тъй че й се струваше странно да погледне към борда и той да се възправи пред очите й. Днес при вида му я побиваха тръпки от съчувствие. Баща й се намираше извън стихията си — лъв насред плискан от дъжда второкласен цирк.

По заповед на Мъртъл Фейт седеше върху най-големия сандък на семейството, за да предотврати вероятността някой да го извлече отново на открито. Обикновено успяваше да се слее с фона, тъй като хората рядко считаха за редно да отделят внимание на четиринадесетгодишно момиче с вдървено лице и калнокафява рокля. Сега обаче се пържеше под погледите на недоволните, изгаряна от всичкото онова притеснение, което майка й никога не изпитваше.

Дребничката Мъртъл бе застанала така, че да попречи на всекиго, който се опита да вкара багажа си под навеса. Висок, широкоплещест господин със сплескан нос тъкмо се канеше да плъзне сандъка си покрай нея, но тя го закова на място — достатъчно беше да се обърне и да се усмихне.

Мъртъл примигна дважди и ококори големите си, сини очи, които грейнаха радостно, сякаш току-що бе забелязала човека пред себе си. Въпреки порозовялото й от студа носле и умореното изражение усмивката й все пак съумяваше да придаде сладост и доверие.

— Благодаря за разбирането! — избъбри Мъртъл.

В гласа й едва-едва прозираше нотка уморен хленч — номер от арсенала й за овладяване на мъжете, кокетен жест, който използваше с такава лекота и умение, както отваряше и ветрилото си. Сработваше всеки път и стомахът на Фейт се обръщаше. Подейства и сега. Господинът се изчерви, поклони се отсечено и се оттегли, но девойката виждаше, че въпреки проявената галантност кипи от яд. Всъщност тя подозираше, че вече практически всички на борда ненавиждат семейството й.

Хауърд срамежливо обожаваше майка им и когато беше по-малка, Фейт я виждаше в същата медена светлина. Редките посещения на Мъртъл в детската бяха почти непоносимо вълнуващи и момичето обичаше дори ритуала на сресване, обличане и суетене, понеже я привеждаха в подходящ за предстоящите срещи вид. Мъртъл й се струваше създание от друг свят — изпълнено с топлина, весело, прелестно и недостижимо; сияйна нимфа с изключителен моден вкус.

През последната година обаче Мъртъл беше решила да започне да „ошлайфа Фейт“, което явно включваше прекъсване на уроците й без предупреждение и мъкненето й по гости или на пътувания до града, преди да бъде зарязана отново в детската и в класната стая. В продължение на изминалата година опознаването бе свършило обичайното пъклено дело и бе излюпило златната боя драскотина по драскотина. Фейт започна да се чувства като парцалена кукла, грабната и подмятана според прищевките на нетърпеливо дете с нестабилен характер.

Напливът на пътници вече намаляваше. Обгърната от аура на дълбоко самодоволство, Мъртъл се настани на купчината от три сандъка до този на Фейт.

— Надявам се в уредената от мистър Лембант къща да има свестен салон за гости — отбеляза тя, — и дано прислугата да я бива. Не е приемливо готвачката да е французойка. Надали бих могла да ръководя домакинство, ако всеки път, когато й скимне, готвачката предпочете да не ме разбира…

Гласът на Мъртъл не беше неприятен, но църцореше и църцореше до безкрай. През целия ден бърборенето й беше постоянен спътник на семейството — тя си приказваше неспирно с кочияша хакни, който ги бе отвел на гарата, с кондукторите, натоварили багажа във влаковете за Лондон и после за Пул, и с киселия собственик на студения хан, където бяха прекарали нощта, както и с капитана на това одимено параходче.

— Защо отиваме там? — прекъсна я Хауърд. Очите му бяха помътнели от умора. Намираше се на ръба. Предстояха му или часове непробуден сън, или разтърсващи нервни пристъпи.

— Знаеш защо, скъпи — Мъртъл се наведе да бръсне внимателно мокрия бретон от очите на момчето с облечения си в ръкавица пръст. — На този остров ето там се намират извънредно важни разкопки и господата са открили купища интересни вкаменелости. Никой не знае повече за вкаменелостите от баща ти, така че го помолиха да дойде и да ги погледне.

— Да, но защо трябваше да пътуваме и ние? — продължи да упорства Хауърд. — Той не ни взе в Китай. Нито в Индия. Нито в Африка. Нито в Монгия…

Последното беше най-успешният му досега опит да произнесе „Монголия“.

Въпросът беше разумен, и то от сорта, който вероятно много хора си задаваха. Навред из енорията на Съндърли вчера бе връхлетял вихър от пълни с извинения и закъснели откази картички — същински оправдателни, правоъгълни снежинки. Към днешна дата вестта за непредвиденото заминаване на семейството сигурно се разнасяше като горски пожар.

Всъщност и самата Фейт би искала да узнае отговора на въпроса на Хауърд.

— О, ние не бихме могли да скитаме по онези краища на света! — заяви Мъртъл мъгляво. — Там се срещат змии и болести, а има и хора, които ядат кучета. Това пътуване е различно, ще бъде истинска почивка.

— Заради Човека бръмбар ли трябваше да тръгнем? — попита Хауърд, сбръчкал съсредоточено челце.

Преподобният, който досега не даваше вид да се вслушва в разговора, внезапно шумно всмука дъх през носа си и го изпусна в неодобрително изсъскване. Изправи се на крака. Преди да излезе на палубата, обяви:

— Дъждът поспира и тук под навеса е твърде претъпкано.

Мъртъл изсумтя и се обърна към вуйчо Майлс, който разтриваше сънено очи.

— Може би и аз, хм, трябва да се пораздвижа малко… — той едва забележимо вдигна вежди срещу сестра си. Усмихнат приглади мустаците си и последва зет си изпод навеса.

— Къде отиде татко? — попита Хауърд силно и изви шия, за да надзърне към палубата. — Може ли и аз да ида? Може ли да си взема пушката?

Мъртъл затвори за миг очи и допусна устните си да изпърхат в както изглеждаше, кратка, изнервена молитва за търпение. Отново вдигна клепачи и се усмихна на дъщеря си.

— О, Фейт, ти си същинска скала! — Все същата усмивка й отправяше винаги: топла, но с намек за изтощено примирение. — Може да не си най-интригуващата компания… но поне никога не задаваш въпроси.

Фейт съумя да изобрази плоска, озъбена усмивка. Знаеше кого е имал предвид Хауърд под Човека бръмбар и подозираше, че въпросът му е бил опасно близко до истината.

През последния месец семейството живееше в замръзналата мъгла на неизреченото. Погледи, шепоти, едва видими промени в поведението и незабележимо намаляване на контактите. Фейт забеляза промените, но беше неспособна да предположи каква е причината.

А после една неделя, докато семейството се връщаше пеша от църква, мъж с мека кафява шапка се приближи да се представи с усърдно кимане, поклони и с усмивка, която така и не стигна до очите му. Бил автор на труд за бръмбарите и дали почитаемият преподобен Еразмус Съндърли би се съгласил да напише предговор? Въпросният преподобен нямаше такова желание и студено се раздразни от настоятелността на посетителя. Непознатият „драпаше за познанство“ противно на добрите маниери и накрая свещеникът му го каза с равен глас.

Усмивката на любителя на бръмбари се промени в далеч по-неприятна гримаса. Фейт още си спомняше злостната отрова в отговора му:

— Простете, задето си въобразих, че вашата култура ще бъде равна на интелекта ви. Ако се съди по слуховете, преподобни, редно е да предположа, че ще се радвате да намерите събрат в науката, който все още желае да се ръкува с вас!

Кръвта на Фейт се вледени отново при спомена за тези думи. Не беше допускала, че ще види да обиждат баща й право в лицето. Дори по-лошо, преподобният обърна гръб на непознатия във вбесено мълчание и без да поиска обяснение. Ледената мъгла на подозренията на Фейт започваше да кристализира. Наоколо витаеха слухове и нейният баща знаеше за какво се отнасят дори ако тя не беше наясно.

Мъртъл грешеше. Дъщеря й беше пълна с въпроси, които се увиваха и усукваха като змията в сандъка.

О, ама аз не мога. Не трябва да се поддавам на страстта.

Фейт винаги мислеше за явлението като за „страст“. Никога не го наричаше по друг начин от страх да не придобие то още повече власт над нея. То си беше пристрастяване, уверена беше. И тя неизменно се поддаваше, само дето не допускаше страстта си да се развихри. Беше самата противоположност на познатата на всички Фейт. Тя беше доброто момиче, опората. На нея можеше да се разчита — скучната, но достойна за доверие дъщеря.

Именно на неочакваните възможности й се оказваше най-трудно да устои. Оставен без наблюдение плик със стърчащо от него писмо, неопетнено и наелектризиращо. Отключена врата. Невнимателен разговор, лишен от проверка за подслушвачи.

В нея кипеше глад, а момичетата не бива да са гладни. От тях се очаква да хапват оскъдно на масата, а и умовете си следва да задоволяват с оскъдна диета. Няколко гранясали урока от уморената гувернантка, скучни разходки, лишено от мисъл ежедневие. Но това не й стигаше. Всички знания — каквито и да бяха — резонираха у Фейт и да ги открадне незабелязана, носеше огромна, отровна наслада.

Дори в момента любопитството я гризеше с притеснителна настоятелност. Сигурна беше, че баща й и вуйчо Майлс обсъждаха Човека бръмбар и причините за внезапното изгнание на семейството.

— Майко… може ли да се поразходя по палубата? Стомахът ми… — Фейт почти съумя да се самонакара да повярва на думите си. Коремът наистина я свиваше, но от възбуда, не от резките подскоци на кораба.

— Много добре — но не се спирай, ако някой те заговори. Вземи чадъра, внимавай да не паднеш през борда и се върни тук, преди да си настинала!

Докато Фейт крачеше полека покрай перилата, а ръмежът потропваше кротичко по чадъра й, тя си призна, че отново се е поддала на страстта. Възбудата помпаше алено вино във вените й и изостряше сетивата й до болезнени висоти. Тя се отдалечи от полезрението на Мъртъл и Хауърд и после смени посоката, наясно за всеки хвърлен в нейна посока поглед. Един по един пътниците се уморяваха да я зяпат и отново се заемаха с делата си.

Фейт дочака своя миг. Никой не я гледаше. Тя бързо пресече палубата и потъна сред сандъците, струпани в подножието на вибриращия почернял комин. Въздухът имаше вкус на сол и вина, а тя се чувстваше жива.

Промъкваше се от едно скривалище към друго, събрала плътно поли, за да не пърхат на вятъра и да не издадат местоположението й.

Широките й, плоски крака — толкова тромави, когато някой се опитваше да ги натика в модни обуща — безшумно я носеха по палубата като трениран крадец.

Фейт намери между два сандъка укритие, откъдето да наблюдава баща си и вуйчо си, спрели на няма и три ярда от нея. Да гледа баща си, без той да я вижда, й се струваше особено светотатство.

— Да избягам от собствения си дом! — възкликна преподобният. — Намирисва на страхливост, Майлс. Не трябваше да те оставям да ме убедиш да напусна Кент. А и каква полза от заминаването ни? Слуховете са като кучетата. Бягаш ли от тях, те ще те преследват.

— Слуховете наистина са като кучета, Еразмус — вуйчо Майлс присви очи през пенснето си. — И ловуват на глутници всичко, що им е пред очите. Трябва да напуснеш кръжеца си за известно време. Сега, когато изчезна, ще намерят нещо друго за преследване.

— Понеже се измъквам под прикритието на мрака, Майлс, така аз нахраних псетата. Заминаването ми ще бъде използвано като доказателство срещу мен.

— Може и така да е, Еразмус — отвърна вуйчо Майлс с обичайната си сериозност, — но не би ли предпочел да те съдят тук, на далечен остров с няколко овчари на него, вместо в Англия сред значими хора? Разкопките на остров Вейн са най-доброто извинение, което можах да намеря за заминаването ти, и съм много доволен, че избра да приемеш доводите ми. Още вчера на закуска в цялата страна са чели онази статия в „Интелиджънсър“. Ако беше останал, щеше да принудиш всичките си познати да преценяват дали да те подкрепят, или да вирнат нос, и както се разпространяваше слухът, то взетото от тях решение сигурно нямаше да ти хареса. Еразмус, един от най-четените и уважавани вестници в страната те обяви за измамник и мошеник. Не бива да се връщаш в Кент, освен ако не искаш да подложиш Мъртъл и децата на всички трудности и изпитания на скандала. Докато името ти не се изчисти, там не ви очаква нищо хубаво.