Иън Макдоналд
Луна: Новолуние (9)

Седем

— Разиграваха ни, все едно сме някакви наивни момиченца.

Двадесетте монитора, монтирани на животоподдържащия стол на Робърт Макензи, светеха в оранжево.

— А една от тях си беше момиче, при това.

Новината бе плъзнала светкавично по гръбнака на Огнището, предавана от спътник на спътник: „Робърт Макензи си тръгва от Градината на Папратите.“ Нечувано. Немислимо. Нечестиво. Джейд Сун надзираваше помощниците, които внимателно натовариха животоподдържащите системи на съпруга й в една транспортна капсула. Думите й бяха меки, внимателни и окуражаващи и накараха целия екип да пребледнее от страх. След това, капсулата се понесе бързо към Вагон 27 под ослепителната светлина на топилните огледала. Вагон 27 представляваше личното жилище на Дънкан Макензи.

— Беше новополунчена — каза той.

— С извинения ли се опитваш да ни губиш времето? — попита Джейд Сун, застанала, както винаги, на крачка зад дясното рамо на Боб Макензи.

— Не говори нелепости.

— Това не й е помогнало. Работниците на повърхността нямат никакво значение — каза Робърт. В гласа му се долавяше непрекъснатото дращене на респираторите — белите му дробове вече бяха наполовина лунен прах заради дългите години работа около него. — Наведоха ни и ни го начукаха. Виждал ли си какво пишат в социалните мрежи? Всички от Асамоа, от Воронцов, даже от Сун ни се присмиват. Дори самият Орел на шибаната Луна.

— Никога не бихме се надсмивали над нещастието на семейство Макензи, любов моя — каза Джейд Сун.

— Значи нищо не разбираш. На твое място и аз бих се смял. Надхитриха ни проклетите бразилци, качени на някакви раздрънкани мотори.

— Изпревариха ни — каза Дънкан. — Моментна засечка.

„Миришеш отвратително“, помисли си наум. Острата воня на болест и киселият мирис на урина надделяваха над немощните опити на медицинския екип да ги прикрие с антибактериални сапуни и стерилизиращи смеси. Кожата му вонеше, косата му вонеше — на мазна кожа, на стара и на прясна пот. Зъбите му също воняха — отвратителните му, ужасяващи зъби. Дънкан не можеше да понесе гледката на жълтите чуканчета, които стърчаха в устата на баща му. Колко по-добре би било, ако ги избие с един-единствен юмрук, за да не се налага да ги вижда никога повече. Ударът всъщност би убил стареца на място. Щеше да смаже меките като картон кости на лицето му право в мекия мозък зад тях.

— Засечка? — каза Робърт. — Целият ни проект за северозападния квадрант пропадна. Ще ни отнеме пет години, докато възстановим добива и продажбите си на хелий след такова фиаско. Адриан е бил предупреден направо от Орела. А той е отвратителен, мазен плъх, но знае как да защитава източниците си. Някой им е казал. Някой от нашата страна. Сред нас има предател. А предателите ги мразя повече от всичко.

— Прочетох доклада на Еуин Кийф. Кодът ни е в безопасност.

— Еуин Кийф е страхливец, който се грижи да опази собствената си кожа, а не семейството.

На стъпка зад дясното рамо на Джейд Сун бе застанал Хадли Макензи — мускулест и внушителен. Присъствието на Робърт не се нравеше на Дънкан, но той все пак беше баща му, главата на семейството. Имаше право на това. Хадли обаче го дразнеше, защото присъствието му означаваше шепот и тайни решения, взети сред кичестата зеленина на Градината на Папратите — решения, за които Дънкан не беше осведомен.

— Хадли пое задълженията на Еуин Кийф — каза Джейд меко.

— Това не зависи от вас — отговори Дънкан. — Не можете да уволнявате или назначавате управителите на отделите ми.

— Мога да уволнявам и назначавам когото си поискам и когато си поискам, мамка му — пресече го Робърт и Дънкан осъзна в какво уязвимо положение се намира.

— Това е решение, което би трябвало да се вземе от борда на директорите — промърмори той.

— От борда! — изкрещя Робърт Макензи с всичката сила, която успя да събере. — Семейството е във война.

На лицето на Джейд Сун не се ли появи усмивка при тези думи? Въобразяваше ли си Дънкан?

— Занимаваме се с бизнес, а не с войни.

— Аз обаче се занимавах — каза Робърт.

— Луната не е същата като преди…

— Луната никога не се променя.

— Нямаме никаква изгода да се бием с Корта.

— Поне ще защитим гордостта си — каза Хадли.

Дънкан застана до него — очи в очи, на един дъх разстояние.

— Гордостта диша ли се? Излез на повърхността, погледни Девата Луна и виж дали на нея й пука за твоята гордост. Ще се борим с тях така, както най-добре умеем — като правим пари. Метали Макензи не е фирма, посветена на гордостта или на семейните ценности, а машина за пари. Машина за печалби за всичките ни инвеститори — капиталистите и предприемачите на Земята, които ти се довериха с парите си, татко. Оставиха те да ги вземеш на Луната, за да им помогнеш да натрупат още повече. Именно те са сърцето на Метали Макензи, не ние.

Робърт Макензи пое дъх с каменните си дробове и изръмжа.

— Съпругът ми е много уморен — каза Джейд Сун. — Емоциите го изтощават.

Медицинският стол на Робърт се обърна. Дънкан знаеше, че това се случва против волята на старото чудовище. Вратата на транспортната капсула се отвори. Хадли кимна на своя полубрат, преди да последва групата, която бавно вървеше нататък.

— Трябва да сключим мир със семейство Корта! — извика Дънкан след тях.

 

 

Тя видя Уегнър в стола и замръзна на място.

— Всички в този бар са вълци — каза й той.

Тя се обърна. Две жени на най-близката маса, група хора на една от по-далечните, самотният пияч на бара, двойката красиви любовници в сепарето — всички се обърнаха и впериха поглед в нея. Барманът кимна. Уегнър посочи стола срещу себе си.

— Седни, моля те. Нещо за пиене?

Тя помоли за някаква билкова напитка, за която Уегнър не беше чувал преди. „Беше уплашена, преди да влезеш в стаята“, помисли си той. „Но когато ме видя, се разгневи. Усещам го по разширените ти зеници и ноздри, стиснатата челюст и бръчките на ръката, с която стискаш чашата напрегнато. Милион дребни, издайнически признаци.“ Изострените сетива на Уегнър понякога го заливаха с непосилно огромни потоци от впечатления и информация. Преценката му беше остра и точна като боен нож. Можеше да подуши съставките на питието й: босилек и пелин, смесени с бяло вино; лек кисел привкус. Имаше и вода — „Пеъри“.

— Доста добре изпипа работата — каза тя.

— Благодаря. Постарах се. Знаех, че ще провериш досието ми. Хареса ли ти профилът ми в социалната мрежа? Дребен акционер в Полярните Лунарианци. Даже се присъединих към компанията в действителност — в случай, че не си го проверила. Оттеглих се, когато хората ми ми съобщиха, че си пред вратата.

Говореше прекалено много. Това беше опасно състояние, в което изпадаше, докато траеше пълната Земя. В ума му напираха прекалено много образи и идеи, и думите се бореха за място в тясното пространство, в което ги ограничаваха човешката мисъл и глас. Обикновените хора бяха толкова бавни.

— Не беше толкова прилежен, докато бяхме в университета.

— Прилежен. Да, прилежен. Наистина съм се променил много оттогава.

— Така и чух. Това ли е спътникът, който използваш?

— Всичко се променя, когато има пълна Земя — отвърна Уегнър.

— Страх ме е от теб — каза Елиза Страчи.

— Да. Разбира се. Трябваше да се уверя, че няма да избягаш, но всъщност искам само малко информация, Елиза.

— Не знаех за какво става въпрос.

Уегнър се наведе напред. Елиза трепна под суровия му поглед.

— Не мисля така. Не, изобщо не мисля така. Опит за покушение срещу брат ми. Биопроцесори, проектирани специално за невротоксично оръжие, замаскирано като муха. Не вярвам, че не си знаела.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че нямах представа кой е клиентът, който даде поръчката?

— Вярвам, че би се погрижила да направиш същата предварителна проверка за досието на клиента, каквато направи и за мен. От което мога да заключа, че истинският клиент е бил прикрит с подобна система от фиктивни компании.

— Звучиш като пълен задник, Уегнър — каза Елиза. Кракът й нервно подскачаше под масата. Не му трябваха извънредно изострени вълчи сетива, за да долови толкова явен признак на нервност.

— Извинявай, извинявай. На кого доставихте поръчката?

— В безопасност ли съм, Уегнър?

Искаше му се да не може да разчита израженията на лицето й толкова добре. Всяко несъзнателно трепване и стягане провокираше у него симпатия и нервност. Понякога му се искаше да спре да усеща всичко така остро, точно и дълбоко. Но това би означавало да спре да бъде Уегнър Корта.

— Ние ще те защитим.

Тя прати на доктор Луц електронния адрес на фирмената пощенска кутия. Доктор Луц провери в подробности чий е. Фиктивна компания, вече затворена. Тя трябваше да знае това. Според Уегнър, въпросът беше през колко още фиктивни компании и фалшиви инстанции беше преминал файлът, преди да пристигне в асемблера. Мислите му вече обмисляха десетина възможни варианта едновременно. Когато Земята беше пълна, умът на Уегнър се превръщаше в квантов компютър — изследваше вероятността на сценарии в по няколко паралелни вселени едновременно, а после сравняваше резултатите и ги свеждаше до извод, с чиято помощ взимаше окончателното си решение. Знаеше какво трябва да направи.

— Уегнър.

Бяха му необходими секунди, за да насочи вниманието си обратно към нея. Е, секундите не бяха нищо особено за обикновените хора.

— Майната ти дано. Който е роден Корта, Корта си остава. Никой никога не си е позволявал да ти откаже нещо, нали? Дори не знаеш какво означава думата „не“.

Но тя се поколеба — само за секунда, но толкова стигаше, когато се обърна, за да излезе, и завари бара празен. Уегнър не беше упълномощен да наема частни охранители за сметка на семейство Корта. Но можеше да купи бара за една вечер със собствени пари, а после да го напълни с избрани приятели и членове на семейството и глутницата му.

По-късно същата нощ, той се изкачи заедно с глутницата си до върха на града. Там горе — възможно най-близо до светлината на Земята, старите тунели за ботовете по поддръжката бяха издълбани и превърнати в стаи и пещери. Превърнали се бяха в кръстоска между бар, клуб и леговище. Все едно да живееш в бял дроб. Въздухът беше застоял и неподвижен. Барът миришеше на тела, парфюм и евтина водка, с лека нотка на поликарбонат, която се носеше от фабриките. Светлината беше синя — земна светлина. Музиката пък звучеше направо в помещението, вместо спътниците им да я пускат по личните им канали, и беше толкова висока, че се усещаше с тяло.

Глутницата на Магдалена от Кралицата на Юга беше дошла в Меридиан. Тя беше една от най-старите лунни глутници и още от самото начало бе предвождана от Саша Волчонок Ермин. То твърдеше, че е най-старият вълк на луната — първото, което бе издигнало поглед нагоре и бе надало вой към Земята. Първото, което бе започнало да използва неопределено местоимение. Беше първо поколение заселник — по-ниско от всички останали членове на глутницата му, но обаянието му бе такова, че сякаш обливаше целия бар със светлина, като на Дивали. Уегнър го намираше за внушително, и се притесняваше — Саша нямаше особено високо мнение за него, смяташе го за мекушав аристократ, а не за истински вълк. Членовете на глутницата, която предвождаше, бяха сурови и агресивни и се смятаха за истински наследници на двете природи. Но партитата им винаги си струваха. Бойците вече се строяваха в ямата, събличаха се и се приготвяха за бой. Уегнър си служеше по-добре с думи, отколкото с насилие, затова си намери една кухина в бърлогата от тунели, отдалечена както от насърчителните викове, така и от диджея, и поведе три разговора едновременно. Първият беше с един специалист по роботика, който работеше в Тайанг, вторият — с един брокер, който търгуваше с физически ограничени деривати, а третият — с един интериорен дизайнер, който се занимаваше с направа на дървени мебели по поръчка.

Едно момиче от Магдалена пристигна, тъкмо когато той приключваше с разговорите. Когато Земята беше пълна, лунните вълци избягваха обикновените дрехи — момичето беше облечено в яркозелен гащеризон за космокостюм, цялото надраскано с маркери и покрито с трескавите, витиевати, странни очертания, които въображението рисуваше под влиянието на земната светлина.

— Малък си, сладък си, миришеш на хубаво — прошепна тя и Уегнър долови всяка дума отчетливо, независимо от останалите разговори.

— Модерни дрехи — каза той.

— Бяха модерни, после спряха да бъдат, а сега отново са модерни — каза тя. — Аз съм Ирина.

Аватарът на спътника й представляваше рогат череп с пламъци, които трепкаха около очите и ноздрите му. Още едно нещо, което беше модерно, после спря да бъде, а сега отново беше модерно. Уегнър винаги се беше питал откъде бе започнала краткотрайната мода на изписаните с графити гащеризони за космокостюми.

— Аз съм…

— Знам кой си, вълче.

Тя стисна ухото му със зъби и прошепна:

— Обичам да хапя.

— Обичам да ме хапят — каза Уегнър, но преди тя да успее да го повлече към леговището си, постави едната си ръка на гръдната й кост. Можеше да почувства всеки удар на сърцето й, всеки дъх, всеки прилив на кръв през артериите й. Миришеше на мед и пачули.

— Утре трябва да отида на празненството по случай рождения ден на майка ми.

— Тогава се постарай да не показваш твърде много кожа — от уважение към нея.

 

 

Двамата костюмирани мъже пристъпиха от двете страни на Лукасиньо. Не знаеше кои са, но му беше ясно чии са.

Лукас Корта седеше на дивана, на който Лукасиньо беше спал — спретнат, строг, с ръце, които почиваха на бедрата му. Флавия се беше свила в един ъгъл сред светците. Очите й бяха разширени от страх. Гърдите й се повдигаха с видимо усилие, сякаш се бореше за всеки дъх. Дланите и се притискаха към тях. Лукасиньо никога не бе виждал нещо подобно преди, но всеки, роден на Луната, знаеше какво означава. Бяха намалили дажбата й кислород. Давеше се в празния въздух.

— Върни й дъха! — изкрещя Лукасиньо.

Флавия си пое дъх дълбоко, с хриптене и задъхване, а после се разкашля тежко. Лукасиньо я придърпа към себе си. В очите й продължаваше да се чете страх.

— Уегнър плаща за…

— Направих на КЛН по-добро предложение — каза Лукас. — Струва ми се разумна предпазна мярка. Който не може да диша, не може и да говори.

— Майната ти — каза Лукасиньо.

— Не си се включвал в мрежата отдавна, така че може би не знаеш, че постигнахме славна победа. Корта Хелио. Твоето семейство. Получихме правата над нови територии за добив на хелий-3 в Морето на драконите. Съдът на Клавиус ги призна. Осигурихме бъдещето ти, синко. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Поздравления.

— Благодаря.

Дишането на мадриня Флавия се бе успокоило, но изражението й си оставаше все така уплашено, сякаш се боеше, че всеки дъх може да й е последен.

— А, да. Почти забравих. Включи Джинджи. Хайде, вече няма смисъл да се криеш.

— Включване — успешно — обяви Джинджи. — Пълен достъп до сметките — възстановен.

— Приятно е да имаш пари, въглерод и мрежа, нали? — попита Лукас. — Токиньо.

Нотите над рамото му се завъртяха във въздуха и избухнаха като букет от нови мелодии.

— Получих предложение за договор — каза Джинджи. — За Четирите Насъщни на Флавия Вила Нова. Приемате ли?

— Твоята мадриня се грижи за теб — каза Лукас. — Редно е и ти да се погрижиш за нея.

— Приемате ли? — настоя Джинджи.

— Флавия — обърна се към нея Лукасиньо, — става дума за твоята сметка. Татко иска да я поема. Трябва да го направя.

После се обърна към баща си:

— Приемам. Парите и без това са твои.

— Да. Но така и не ти купих домашен любимец, докато беше малък, та…

Лукас се изправи и изтупа няколко несъществуващи прашинки от панталоните си. Кимна на охранителите, които се отправиха към вратата.

— И още нещо. Най-важното. Онова, заради което дойдох. Ти обичаш партита. Всички обичат. Дойдох да те поканя на такова — по случай рождения ден на баба ти. Донеси торта. Бива те в тортите. Не ми пука дали ще си облечен, докато я приготвяш, или не, но вземи и осемдесет свещи.

 

 

Йеманджа събуди Адриана Корта с музика: „Aguas de Marco“, любимата й мелодия, в изпълнение на Елис и Том.

— Благодаря — прошепна тя на спътничката си и остана да лежи, завита с лекото си одеяло, загледана в тавана и заслушана в музиката. Питаше се защо тъкмо тази песен — защо днес. После си спомни. Имаше рожден ден. Днес навършваше осемдесет години.

Йеманджа бе подбрала два празнични тоалета: за себе си — аватар под формата на цвете, съставено от три лунни сърпа, а за Адриана — костюм на Пиер Балмен от 1953 г. с широка яка, дълги ръкави, тясна пола до коляното и голяма панделка на левия хълбок. Ръкавици, чанта — всичко бе елегантно и изглеждаше добре на осемдесет и една годишното й тяло. Преди да се облече, Адриана поплува в огромния басейн двадесетина минути. Отдаде почитанията си на оришите пред прозореца с джин и ароматни пръчици. После взе лекарствата си, от които й се догади малко — както всеки ден. Изяде пет резена манго, докато Йеманджа й представяше новините за останалите членове на семейството. Към нея сякаш се спуснаха стръвно хиляда грижи едновременно, но днес нямаше да успеят да се доберат до нея. Не и на рождения й ден.

Първата, която я поздрави, беше Хелен де Брага — целувка и прегръдка. След това Хейтор Перейра й честити празника. В нейна чест бе облякъл фантастична официална униформа с плитки, пера и подплънки на рамената — щеше да изглежда нелепо, ако той не я носеше с такова достойнство. Прегръдка, целувка.

— Добре ли си? — попитаха я те.

— Радостна съм — отговори тя.

Смъртта я гонеше по петите и отнемаше от силите й всеки ден, а и не беше ясно на кого ще може да повери грижите за компанията и семейството, но когато се събуди тази сутрин, тя беше извънредно радостна. Тази радост й доставяха малките неща — начинът, по който слънчевите лъчи огряваха лицата на оришите, копринената вода, която обгърна тялото й, докато се спускаше в басейна, сладко-киселият аромат на мангото, шумоленето на плата, от който бе скроен празничният й тоалет. Великолепието на баналностите. Този свят беше малък, но в него все пак имаше усещания, на които да се насладиш.

Следващи дотичаха внуците й. Робсън бе научил нов фокус с карти, който искаше да й покаже. „Когато се качим на совалката, анжиньо“, каза му тя. Луна й донесе цветя — син букет, който отиваше на рокличката й. Адриана прие подаръка, въпреки че по кожата й пропълзяха студени тръпки от допира на нещо, което до скоро е било живо, а вече беше мъртво. Вдъхна дълбоко аромата им, а Луна се изкикоти: „Виолетките не миришат, во.“

След това — различните о̀ко. Амалия, Ивет, Моника и Елис, която наглеждаше Робсън и оправяше възела на вратовръзката му и сгънатата му яка. Рафа, Лукас, Ариел и Карлиньос отдавна се бяха изнесли от Боа Виста, но мадрините им бяха останали. Адриана никога нямаше да ги изгони от имението: родът Корта почиташе службата им. Предпочиташе да живеят на едно място, под синьото небе, вместо да са разпилени по света с всичките си тайни и клюки. Като онази, например. Невярната. Мадрините прегръщаха и целуваха благодетелката си една по една.

Последни бяха прислужниците. Церемонията беше дълга — трябваше да се здрависа с всички и да благодари за пожеланията по случай специалния празник, но Адриана поздрави всички внимателно — кого с дума, кого с усмивка. Когато се отправи към входа на спирката, охранителите я последваха, като образуваха тъмна преграда между нея и внуците и служителите й. Всички — от управителя на отдел „Финанси“ в компанията й до градинаря й — бяха сложили на спътниците си аватари във весели, празнични цветове и форми.

Външната врата на трамвая се отвори със свистене. Ръцете на телохранителите се стрелнаха към ножовете. Хейтор Перейра не беше посрещнал идеята за празненство извън имението с особено одобрение, но Адриана бе настояла. Членовете на Корта Хелио нямаше да се свиват като страхливци зад дебелите стени на крепостта си. Бодигардовете отдръпнаха ръце. От вагона се показа Лукасиньо, понесъл малка картонена кутия.

— Честит рожден ден, во.

В кутията имаше торта — полусфера, покрита със зелена глазура и изрисувана със сложна дантела от сметана.

— Шведска торта „Принцеса“. Макар че не знам какво значи „шведска“.

Прегръдка и целувка. Пиърсингите на Лукасиньо оставиха малки вдлъбнатинки по кожата на баба му.

— Със или без дрехи? — попита го тя. — Без, надявам се.

Лукасиньо се изчерви. Така изглеждаше особено чаровен…

— Грим ли носиш?

— Да, во.

— Тази очна линия подчертава златистото на очите ти много добре. Може да сложиш още малко руж на скулите си. Винаги насочвай вниманието към силните си страни.

Внукът й наистина беше много добро момче.

Гостите щяха да пътуват в два отделни трамвая. В първия — антуража, а във втория — Адриана, близките членове на семейството и охранителите. По време на триминутното пътуване Робсън показа на своята во новия си фокус — казваше се „наводнение“ и всички попове, валета и дами „бягаха“ от наводненото си имение, затова се озоваха най-отгоре в тестето — а пръстите на всички позеленяха и започнаха да лепнат заради вкусната торта на Лукасиньо.

Жоао де Деус бе град на работници и Адриана никога не би пожертвала печалбите за един ден, като го обяви за всеобщ празник, но много от жителите все пак си бяха взели по няколко минути отпуск, за да поздравят Първата дама на хелия. Наблюдаваха как група мотори изпраща семейство Корта надолу по проспект Кондакова, чак до входа на хотела, който Лукас беше запазил за официалния обяд. Някои аплодираха, други махаха с ръце. Адриана Корта вдигна едната си ръка, за да поздрави тълпата. Малки, безшумни перки бавно тласкаха огромни балони с формата на анимационни герои над квадрант Сао Себастиао като някакъв божествен цирк. Адриана погледна нагоре, когато сянката на Емкат Зу премина над нея, и се усмихна.

Хората на Хейтор Перейра бяха прекарали дни в дискретна работа, за да обезопасят хотела. От сутринта пък бяха започнали да претърсват всички посетители, макар че внимаваха да не привличат внимание. Когато семейство Корта влязоха вътре, останалите присъстващи заръкопляскаха; всички глави се обърнаха към тях. Адриана започна да обикаля между гостите — от лице на лице, от разкошна рокля на разкошна рокля, от целувка на целувка. Синовете й — красивите й синове — бяха облекли най-хубавите си костюми. Ариел закъсняваше — както за всички останали събития, свързани със семейството. Лукас беше видимо раздразнен от това, но все пак не можеше да отговаря за поведението й. В този свят нямаше полиция — дори семейна.

Беше пълно с роднини — както близки, така и далечни. Лусика Асамоа, която открай време беше любимката на Адриана сред всички останали о̀ко, я прегърна топло. Братовчеди — кръвни и по брак; семейство Сор — роднини от страната на Карлос; представители на по-малките кланове; родове, с които ги свързваха ника. След тях — знаменитости от светските и политическите кръгове. Орелът на Луната вече им беше поднесъл извиненията си — Орлите никога не приемаха поканите за празненствата по случай рождените дни на Адриана. Рожденичката пристъпваше между членовете на семейство Асамоа, дошли от Твѐ, безупречните Сун от Палата на вечната светлина и големците от Воронцов леко и елегантно, сякаш танцуваше валс. После премина към по-малките семейства, модните икони и знаменитости, репортерите, аморите и о̀ко. Другарите на Лукасиньо от лунното бягане също присъстваха, макар че явно се притесняваха и внимаваха да не се отдалечават от собствената си компания. Адриана Корта имаше какво да каже на всекиго. Присъствието й даде начало на стотици разговори и запознанства.

Последни — политиците. Бюрократите от КЛН, деканите от Университета във Фарсайт. Имаше и актьори от популярните сапунки, няколко по-известни музиканти, архитекти и инженери. Адриана винаги канеше колкото може повече инженери на рождените си дни. Представителите на различните медии също не бяха пренебрегнати: репортери за социалните мрежи, модни критици, автори на често споделяни статии. Религиозното съсловие бе представено от Кардинал Окоги, Великия Мюфтия на Тайеб, Абот Сумедьо и облечените от глава до пети в бяло Сестри на Господарите на Настоящето. Ирма Лоа направи реверанс пред покровителката си.

Ариел се появи до майка си. Последваха целувки и извинение, което Адриана посрещна с небрежно махване на ръката.

— Благодаря.

— Ако бях пропуснала осемдесетия ти рожден ден, ти никога нямаше да ми простиш.

— Не за това ти благодаря.

Ариел разпъна електронната си цигара с щракване и потъна в партито.

Адриана вдигна поглед, изпълнен с внезапна радост: музика. Боса нова. Гостите се отдръпнаха, за да й сторят път, когато се отправи към източника й.

— Същите музиканти, които свиреха на тържеството по случай лунното бягане на Лукасиньо — отбеляза тя. — Прекрасно.

Лукас се появи до едното й рамо. През цялото време внимаваше да не се отделя на повече от две крачки от майка си, независимо от сложния социален танц, който тя танцуваше между гостите.

— Ще изсвирят всичките ти любими парчета, мамо. Старите песни.

Адриана го погали нежно по бузата.

— Добро момче си ти, Лукас.

 

 

Уегнър Корта влезе в ресторанта със закъснение. Все не можеше да се намести удобно в чисто новия официален костюм. Бе принтиран по мярка, но все пак се усещаше, сякаш е зле скроен — бе стегнат на места, където трябваше да бъде свободен, и триеше грубо кожата му там, където трябваше само да я докосва.

— Лобиньо! — поздрави го Рафа възторжено с широко отворени обятия. Последва силна прегръдка и тежки потупвания по гърба. Уегнър трепна. Мъжки дъх. Можеше да назове съставките на всеки коктейл, който брат му бе смогнал да изпие досега.

— Мама има рожден ден, не можа ли поне да се избръснеш? — каза Рафа, като го оглеждаше от горе до долу. — А и спътникът ти не е подходящ.

Уегнър даде мисловна команда и доктор Луц изчезна, а на мястото му се появи Сомбра… Въпреки това, двойствената му природа личеше ясно заради неспокойното му въртене, гъстата брада, която бе набола по лицето му, и погледа му — сякаш слушаше по няколко разговора наведнъж.

— Нямаше те, когато я посрещнахме сутринта — продължи Рафа, ловко улови един от коктейлите на подноса, който келнерът тъкмо пренасяше покрай него, и го сложи в ръката на Уегнър. — Постарай се поне да отидеш да поговориш с нея, преди Лукас да го направи. Брат ни не е в настроение да прощава днес.

Уегнър едва бе успял да се качи навреме на експресния влак. Не искаше да прекарва с Ирина и миг по-малко, отколкото беше строго необходимо. Беше го хапала. Беше смукала плътта му с такова настървение, че му беше оставила синини. Бе стискала и извивала, докато той не беше извикал от болка. Бе хапала кожата му нежно, с обич. Сексът бе най-незначителната част от цялото преживяване — бърз и небрежен, като нещо задължително, но не особено интересно. Тя бе събудила у Уегнър чувства и усещания, които преди му бяха непознати и цяла вечер след това звънтяха, обтегнати като струни. Бе грабнал костюма от принтера и се бе преоблякъл в тоалетната на влака. Внимателно пъхаше ръцете и краката си — все още покрити с пресни рани — в ръкавите на ризата и крачолите на панталона. Усещаше всяко бодване на болка като екстаз. Все пак, тя се бе вслушала в молбата му, и по дланите, шията и лицето му нямаше и един белег.

— Открих нещо — каза той.

— Кажи.

— Успях да разпозная един от протеиновите процесори. Ти няма да успееш да го видиш, но за мен е явно, все едно са сложили неонов надпис с името си отгоре му.

— Поуспокой топката и говори по-бавно, Вълче.

— Извинявай, извинявай. Видях се с жената, която го е проектирала — учихме в университета заедно. В същия випуск. Даде ми един електронен адрес. Вече невалиден, разбира се. Но помолих глутницата да проучи следата.

— По-бавно, по-бавно. Какво?

— Глутницата ми помогна.

Глутницата от Меридиан се състоеше от земеделци, лунонавти, специалисти по роботика, маникюристи, бармани, спортисти, музиканти, масажисти, адвокати, собственици на клубове, железопътни инженери, членове от големи и малки родове — смесица от най-различни умения и потенциал. Но когато се съберяха заедно и съсредоточаха вниманието си върху една задача, се случваше нещо забележително. Глутницата сякаш споделяше мислите си, а членовете й инстинктивно се допълваха така, че да образуват невероятно сплотен, почти съвършен екип. Целта им ставаше обща и те се превръщаха в едно цяло, което сякаш беше още по-силно от сбора на отделните си части. Уегнър не беше виждал това явление често, бе участвал само веднъж и никога преди не се беше възползвал от него. Глутницата се събра около него, умовете, талантите и волята на останалите членове се размиха и сляха едни с други, а пет часа по-късно, името и местонахождението на инженерната работилница, в която бе построена мухата-убиец, му бяха известни. Във всичко това нямаше нищо свръхестествено — Уегнър и без това не вярваше в такива неща. Беше като научно обяснимо чудо. Нов начин да бъдеш човек.

— Някаква инженерна фирма, наречена „Най-малките птички“, просъществувала само колкото да изпълни тази задача — обясни Уегнър. — Намирала се е в Кралицата на Юга. Регистрирана на името на Йоахим Лизбергер и Джейк Тенглонг Сун.

— Джейк Тенглонг Сун.

— Това не означава нищо. Фирмата е произвела един-единствен продукт, доставила го е, а след това е била разпусната.

— Знаем ли на кого са го доставили?

— В момента се опитваме да го открием. Повече ме интересува кой е направил поръчката.

— А как ще го намерите?

— Може да ми се наложи да си поговоря с Джейк лично — отговори Уегнър.

— Добра работа, вълче — каза Рафа.

Последва нов удар по гърба, а Уегнър пак трепна от болка. Всичките му синини сякаш изкрещяха в един глас. Докато говореха, Рафа бе отвел Уегнър до Адриана, която продължаваше да преминава от гост на гост и да приема благопожеланията им.

— Честит рожден ден, мамо.

Адриана присви устни. След това се наведе към него, за да бъде целуната. Два пъти.

— Можеше да се избръснеш — каза тя, а антуражът й се засмя. Но докато се обръщаше, за да продължи нататък, прошепна в ухото му:

— Ако искаш да останеш с нас за малко, старият ти апартамент в Боа Виста те чака.

 

 

Марина не можеше да понася роклята, която трябваше да облече. Материята се закачаше лесно и дразнеше кожата й, а кройката беше прекалено обемна и неудобна. Чувстваше се сякаш е гола — уязвима и нестабилна, като че ли с едно погрешно движение щеше да я накара да се свлече от рамената й и да падне на пода. А и обувките бяха просто нелепи. Но такава беше модата и това се очакваше от нея. Въпреки че никой нямаше да й обърне внимание, ако се беше появила в костюм с панталон или дори мъжки дрехи, Карлиньос я беше предупредил, че такова нещо би направило лошо впечатление на Адриана.

В момента Марина бе хваната в капана на един скучен разговор, воден предимно от един несдържан социолог от Университета във Фарсайт, който гръмогласно споделяше теориите си за постнационалистическата идентичност на лунарианците от второ и трето поколение.

„Толкова много шум и превземане, а дори не можете да им измислите по-добро название от «лунарианци»“, мислеше си тя. После започна да прехвърля на ум алтернативите: „лунен народ“, „луненци“, „луноповърхностобитаващите“. И на нея не й се получаваше. „Спаси ме!“, отправи тя гореща молба към оришата на официалните партита.

Забеляза Карлиньос, който си проправяше път между плътно струпалите се гости, празнично оцветените спътници и чашите за коктейли.

— Майка ми иска да се запознае с теб.

— С мен ли? Наистина?

— Да, така каза.

Той вече я бе хванал за ръката и я водеше нататък през партито.

— Мамо, това е Марина Калзаге.

Първото впечатление на Марина за Адриана бе силно помрачено от факта, че в гърлото й бе опрян нож, но все пак й се стори, че дребната жена е остаряла повече, отколкото би трябвало за времето, което бе минало оттогава. Не, правилната дума не беше „остаряла“. По-скоро се бе съсухрила и сгърбила. Изглеждаше й сякаш е станала по-прозрачна.

— За много години, сеньора Корта.

Марина вече говореше португалски на ниво, от което се гордееше, но Адриана мина на глобо.

— Изглежда семейството ми отново ти е задължено.

— Както казват — просто си вършех работата, госпожо.

— Ако ти дам друга работа, ще изпълняваш ли задълженията си също толкова предано?

— Ще направя всичко възможно.

— Е, аз наистина имам друга работа, подходяща за теб. Искам да се грижиш за един човек.

— Сеньора Корта, никога не ме е бивало с малките деца. Мисля, че се боят от мен…

— Това дете няма да се уплаши. Макар че уплашена може да има, по-вероятно е това да бъдеш ти.

Адриана кимна към отсрещния край на стаята, където бе застанала Ариел — ярък пламък в центъра на обръч от съдебни служители и технократи от КЛН, облечени в строги костюми. Смееше се, отмяташе глава назад, разтърсваше разкошната си коса и оформяше фигури от пушека на електронната си цигара.

— Не разбирам, сеньора Корта.

— Трябва ми някой, който да пази дъщеря ми. Боя се за нея.

— Ако ви трябва бодигард, сеньора Корта, не би ли било по-добре да изберете един от обучените бойци…

— Ако исках да й наема бодигард, вече щях да съм го направила. Разполагам с десетки. Но искам агент. Искам ти да бъдеш моите очи, уши и глас за нея. Искам да й бъдеш приятел и надзорник. Тя ще те намрази и ще ти се опълчи, ще се опита да се отърве от теб и да избяга; ще се отнася към теб с презрение и злоба. Но ти трябва да останеш до нея. Ще го направиш ли?

Марина бе останала без думи. Не можеше да го направи. Не можеше и да откаже. Стоеше лице в лице с Адриана, увита в неудобната си рокля и единствената ясна мисъл в главата й беше: „Но така ще спра да виждам Карлиньос.“

Той я побутна леко. Адриана чакаше.

— Да, сеньора Корта.

— Благодаря ти.

Усмивката й беше искрена, а целувката, която положи на бузата й — топла, но Марина все пак потрепери, смразена от вечния хлад на смъртта, който повя от нея.

 

 

Тя го поведе през гостите на партито с лекота и елегантност, сякаш танцуваше в червената си рокля. Хвърли поглед през рамо — за да види дали продължава да я гледа и да я следва, без да спира, за да поддържа преднина. Рафа успя да я настигне чак на балкона. Балонените зверчета се бяха струпали около ресторанта и се носеха с леко поклащане като прототипове на богове, които така и не са успели да влязат в пантеона.

Рафа я притегли до себе си, без да каже и дума. Целувка.

— Ти си най-красивото нещо на цялата тази планета — каза Рафа. — И на двете планети.

Лусика Асамоа се усмихна.

— Кой наглежда Луна? — попита тя.

— Мадриня Елис. Но ти й липсваш. Иска пак да е с майка си.

— Шшшт — прошепна Лусика и докосна устните на Рафа с карминеночервения си нокът. — Стига с това.

— Лусика, договорът.

— Срокът на брака ни изтича след шест лунни месеца.

— Искам да го обновя.

— Въпреки че живея в Твѐ, а ти задържа дъщеря ми при себе си, и се виждаме само на тържествата, организирани от семейството ти?

— Да, въпреки това.

— Рафа, поканиха ме да се присъединя към Котоко.

Рафа едновременно се възхищаваше и недоумяваше пред политиката на АКА. Златното столче бе съвет, който се състоеше от осем члена на семейството, които на свой ред действаха като представители на различните абусуа. Председателите на Престола, Столчето и Омахене се сменяха всяка година, като самото Златно столче минаваше от една област на АКА в друга. Системата му се струваше ненужно сложна и демократична. За спазването на реда й се грижеше Сунсум — спътникът на Омахене, който съхраняваше всички протоколи, документи и завещания на предишните Омахене.

— Значи ли това, че няма да се върнеш в Боа Виста?

— Трябва да минат осем години, преди да седна отново на Златното столче. Луна ще е навършила четиринадесет. Много неща могат да се случат дотогава. Не мога да откажа.

Рафа отстъпи назад и задържа жена си на една ръка разстояние, сякаш търсеше у нея признаци на божественост или може би — лудост.

— И аз искам да подновим договора, Рафа. Но не мога да се върна в Боа Виста. Още не.

Рафа преглътна с усилие горчивото си разочарование. Застави се да почака, да не избързва да изрече думите, които напираха на устните му.

— Достатъчно — каза той.

Лусика го хвана за реверите на сакото и го притегли към себе си. Спътниците им се завъртяха един около друг. Единство на илюзорните образи.

— Не може ли просто да се измъкнем от това празненство?

 

 

Лукас се приближи покрай едната стена към Аманда Сун и веселата компания от братя, сестри и братовчеди, с която бе застанала. Докосна я по лакътя.

— Може ли да поговорим? Насаме.

Хвана я за ръката и я поведе към залата за вечеря. Масите вече бяха подредени за пиршеството около огромна ледена статуя на няколко птици, които тъкмо отлитаха. Оттам — през страничната врата, която водеше към кухнята.

— Какво има, Лукас?

Минаха покрай печките, мивките и работните тезгяхи от титан, покрай охладителните камери и сандъците за храна, покрай блестящите остриета на ножовете и сатърите, и влязоха в едно от складовите помещения.

— Лукас, какво ти става? Пусни ме. Започваш да ме плашиш.

— Ще се разведа с теб, Аманда.

Тя се засмя — кратък, почти раздразнен смях, в който се четеше мнението й за казаното: тя намираше думите му за нелепи. Немислими. Сякаш Луната да се разбие в залива Хъдсън. А после:

— О, Господи. Та ти говориш сериозно.

— Нима съм говорил празни приказки някога?

— Никой не би твърдял такова нещо, Лукас. А аз не мога да твърдя, че не намирам идеята за привлекателна. Но тези неща не зависят само от нас, нали? Баща ми не би изтърпял да нанесат такава обида на дъщеря му.

— Не аз настоявах да се включи кауза за моногамност.

— Но го подписа. За какво всъщност става въпрос тук, Лукас?

Аманда се взря в лицето му, сякаш се опитваше да разбере дали не се е разболял, или пък — полудял.

— О, Боже мой. Влюбен ли си? Та ти си се влюбил.

— Да — отговори Лукас. — Искаш ли да наруша договора, или ще го анулираме по взаимно съгласие?

— Ти си влюбен.

— Моля те да се изнесеш заедно с багажа си от Боа Виста до края на лунния месец — обърна се Лукас към нея, докато отваряше вратата на склада.

Служителите на ресторанта продължаваха да работят внимателно върху изящно подредените и украсени ордьоври.

— Попечителските права над Лукасиньо няма да бъдат проблем — вече е пълнолетен.

Лукас се отправи с тежки стъпки през кухнята. Аманда Сун остана в склада и се смя толкова дълго, че й се наложи да опре ръце на колената си от изтощение. След това продължи да се смее.

 

 

— Ехо.

— Да, ехо.

— Защо си блокирала съобщенията ми?

Абена Асамоа подритна леко с върха на високата си сатенена обувка, модел на Рейн, и извърна лице. Докосна шипа на ухото на Лукасиньо.

— Още я носиш. Този грим доста ти отива.

Лукасиньо я беше последвал от бара до тихия ъгъл, в който я притискаше в момента. Част от него си помисли: „Преследваш я като плячка, Лука.“

— Баба ми също мисли така.

Той се ухили и видя, че е успял да пробие студената й фасада — на лицето й се появи една почти незабележима усмивка.

— Значи, ако някога изпадна в наистина голяма беда, мога да се обърна към теб — каза Лукасиньо и докосна металната обица с показалец.

— Разбира се. Затова ти я дадох.

— Само че…

— Какво?

— Когато бях на онова парти в басейна в Твѐ, ти дори не ме погледна.

— Защото се беше лепнал за Я Афуом, а и беше надрусан с един Бог знае какво.

— Между мен и Я Афуом не се е случвало нищо.

— Знам.

— И дори да се беше случило, защо да има значение?

Абена си пое дъх дълбоко, сякаш се готвеше да обясни нещо тежко, но неизбежно — като вакуума или Четирите Насъщни, например — на малко дете.

— След като спаси Коджо, бях готова на всичко за теб. Уважавах те. Толкова много. Беше смел и добър — и сега си такъв. Но когато отиде да видиш Коджо в болницата, го направи, само за да ти даде апартамента си назаем. Използва го. Също както позволи на Григорий Воронцов да те използва като кукла за секс. Не си падам моралистка, Лука, но това беше отвратително. Когато имаш нужда от нещо, си готов да използваш когото и да било, само и само да го получиш. Спрял си да уважаваш както околните, така и себе си. Затова аз спрях да уважавам теб.

Лицето на Лукасиньо бе пламнало. През ума му минаваха най-различни извинения, оправдания, причини — „бях ядосан на баща си“, „лишиха ме от пари“, „нямах къде да отида“, „бях извън мрежата“, „не беше като да нямам чувства към тези хора“, „просто експериментирах“, „моментът беше такъв“, „беше само за малко“, „не нараних никого — не и сериозно“. Но всичко звучеше като хленчене. Нищо не можеше да накара горчивата, очевидна истина да изчезне. Не беше спал с Я Асамоа, но ако го беше направил, щеше да бъде с цел да прекара няколко нощи в апартамента й — да се възползва от мекото й легло, топлата й кожа и възможността да прекара времето си в приятна компания. Също като онзи път с Григорий или пък Коджо. Или собствената му леля. Беше виновен. Единствената му надежда за помиряване и прошка от Абена беше да го признае.

— Права си.

Абена стоеше със скръстени ръце, великолепна и неумолима.

— Права си.

Нито дума в отговор.

— Вярно е. Постъпих лошо с хората.

— С хора, които ги е грижа за теб.

— Да. С хора, които ги е грижа за мен.

— Направи ми торта — каза Абена. — Нали така правиш, когато искаш да се извиниш за грешките си? Правиш торти.

— Ще ти направя.

— Искам къпкейкове. Тридесет и два. За парти с абусуа-сестрите ми.

— С какъв вкус да са?

— С всякакви вкусове.

— Добре. Тридесет и два къпкейка. И ще ти пусна видео на живо, докато ги приготвям, за да видиш, че не съм сложил нищо допълнително вътре.

Абена възкликна с престорено възмущение, свали дясната си обувка и заудря с нея Лукасиньо по гърдите, без да го щади особено.

— Ама че си нахален!

— Ти се опита да ми изпиеш кръвта.

— Тревога — чу се гласът на Джинджи в ухото на Лукасиньо. — Запазете спокойствие, охранители от Корта Хелио вече идват към вас.

Гостите в залата започнаха да вдигат ръце към ушите си и започнаха да питат: „Какво? Къде?“ Една жена, облечена в рокля на Тина Лезър, прескочи бара, избута Абена встрани и застана пред Лукасиньо, за да го предпази. Държеше по един нож във всяка ръка.

— Какво става? — попита Лукасиньо.

Гостите започнаха бързо да се отдръпват от вратата на ресторанта и разкриха отговора на въпроса му. На входа стояха шест наемни остриета, а пред тях бе застанал Дънкан Макензи, който явно бе решил да дойде на партито без покана.

* * *

Хейтор Перейра закрачи бързо напред към главния изпълнителен директор на Метали Макензи, който също не спря да върви, докато не стигна на сантиметри от протегнатата му ръка. Огледа пъстрата униформа на началника на охраната и вдигна вежда. И зад двамата стояха обучени бодигардове, положили ръце на дръжките на ножовете си.

Рафа си проправи път през охранителите. Лукас го следваше на крачка разстояние, а от двете му страни вървяха Карлиньос и Уегнър. Лукас хвърли поглед на сина си и той избута бодигарда, за да излезе начело заедно с тях.

— Какво правиш тук? — попита Рафа.

Цялата зала бе замряла. Чашите с алкохол и чай не докосваха устните.

— Тук съм, за да честитя празника на майка ти — каза Дънкан Макензи.

— Ще ви изхвърлим така, както направихме в Бейкоу — изкрещя един от охранителите.

Рафа вдигна рязко ръка: „Достатъчно.“

— Момчета, момчета — Адриана докосна Рафа успокоително и той се отдръпна. — Добре дошъл си, Дънкан. Но защо толкова много телохранители?

— Доверието е дефицитна стока напоследък.

Адриана протегна едната си длан. Дънкан се наведе и я целуна.

— Честит рожден ден.

След това й прошепна на португалски:

— Трябва да поговорим. Като едно семейство с друго.

— Така е — отговори Адриана със същия тон. После се обърна заповеднически към прислугата:

— Подредете още едно място на масата ми. До мен. И донесете напитки за антуража на господин Макензи.

— Мамо? — повика я Лукас.

Адриана го подмина.

— Още не си хведжанг. Нито ти, нито останалите.

 

 

Храната беше великолепна — ястие след ястие, най-различни взаимно допълващи се вкусове и деликатеси; твърди, течни, сочни или кремообразни, топли или студени, в най-различни форми и цветове. Адриана обаче едва ги докосваше с чувствителните на отрова пръчици, с които ядеше. Малка хапка тук, едно-единствено помирисване там — колкото да оцени състава на ястията и способностите на готвача. Дънкан Макензи, седнал от лявата й страна, яде с охота и обсипа всички части на менюто с комплименти — но чак след като приключи с последното, за да уважи труда на майсторите с мълчание.

— Поздравления за Морето на драконите — каза той и вдигна стъклената си чаша с ментов чай.

— Не говориш искрено — каза Адриана.

— Разбира се, че не. Но проявихте голяма хитрост, което уважавам. Напълно провалихте плановете ни за развитие в областта на добива и търговията с хелий-3. Как разбрахте за лиценза?

— Ариел е член на Павилиона на Белия заек.

Дънкан Макензи замълча за момент, сякаш се наслаждаваше на послевкусието на последното ястие.

— Трябваше да се досетим.

— А вие как разбрахте?

— Орелът на Луната става много словоохотлив в леглото.

— Ако открия предимство, от което семейството ми да може да се възползва, не се колебая да си послужа с него — каза Адриана.

— Железният закон — потвърди Дънкан. — Много полезен. Трябва да поговоря с Адриан. Трябва да опита друг подход с Орела.

— Защо дойде, Дънкан?

Дънкан бе седнал от лявата й страна — там, където трябваше да бъде Лукас, поради което той самият бе прогонен на една ниска маса, от която хвърляше на неканения гост погледи, изпълнени с нескрита ненавист. Адриана срещна погледа му с изражение, което ясно казваше: „Това не е твоя работа.“

— Рождените дни са празници, които ни карат да мислим за бъдещето.

— Не и когато си на моята възраст.

— Е, нека си представим, че това няма значение. Къде ще бъдем след пет години?

— В тази зала и ще празнуваме.

— Или пък в Байро Алто и ще продаваме пикнята си, ще ровим за храна из сметищата и ще се борим за всеки дъх. Луната се променя. Това не е същият свят, в който сте се борили с баща ми. Ако започнем нова война, и двете страни ще загубят.

Двамата говореха по личен комуникационен канал — между Есперанса и Йеманджа, като прошепваше думите така, че околните да не могат да ги различат. Адриана му отговаряше по същия начин.

— Нямам желание да започвам корпоративна война.

— Но нещата отиват натам. Сбиването в Бейкоу беше само началото. В Света Екатерина и на пристанището на Морето на дъждовете също възникнаха спречквания. В края на краищата, някой ще бъде убит. Хванахме една от работничките ви на повърхността в Торичели, докато се опитваше да саботира един наш планетоход.

— Какво направихте с нея?

— Държим я в плен. Ще трябва да я откупите, но това е по-добър вариант от онзи, който предложи Хадли — да я изхвърлим навън без костюм.

— Внукът ми, Робсън, е учудващо способен в боя с ножове. Знаеш ли кой го е научил на това? Хадли. Виж, Робсън е ето там — показва на Джейдън Уен Сун един фокус с карти. Откакто успя да избяга от Огнището, не спира да го прави. Ако разбера, че някой го е наранявал…

— Уверявам те, че няма такова нещо. Но синът ти още е при теб. А моята дъщеря е мъртва.

— Ние нямахме нищо общо с това.

Беззвучният им разговор ставаше все по-ожесточен, а характерът му започваше да проличава по стегнатите челюсти, сключените вежди и бързо шепнещите устни на двамата събеседника. Ариел ги наблюдаваше от мястото си на кръглата маса. Адриана знаеше, че дъщеря й умее да чете по устните много добре — това умение й беше от голяма полза в съдебната зала.

— Кой ще спечели от една война помежду ни?

— Когато Драконите се бият, всички горят — отговори Адриана. Това беше стара поговорка, която произхождаше от рода Сун, но бе придобила популярност по цялата Луна.

— Ще усмиря хората си, ако ти направиш същото.

— Съгласна съм.

— Това включва и семейството ти.

Устните на Адриана потрепнаха разярено пред безочливостта му. Гневливостта на Рафа бе наследство от майка му, но за разлика от него, тя притежаваше самоконтрол, усъвършенстван в продължение на десетилетия корпоративни войни, битки в съда, заседания с инвеститорите и юридически спорове. Гневът беше една от многото привилегии, които синът й можеше да си позволи.

— Рафа е бу-хведжанг.

— Не искам от теб да го сваляш от пост. Никога не бих поискал такова нещо. Но предлагам да го накараш да си подели задълженията с още някого.

— С кого?

— С Лукас.

— Познаваш семейството ми прекалено добре — отбеляза Адриана.

— Опитът за покушение срещу Рафа не беше наше дело — каза Дънкан на висок глас.

— А смъртта на Рейчъл не беше по наша вина — отвърна Адриана.

Гостите започнаха да се обръщат към тях.

— Извини ме, Дънкан. Ще трябва да държа реч.

Тя почука леко с едната си пръчица по коктейлната чаша пред себе си. Чистият, ясен звън се разнесе из цялата зала. Адриана се изправи на крака.

 

 

— Скъпи гости — приятели, колеги, съдружници и членове на семейството. Днес навършвам осемдесетгодишна възраст. Преди осемдесет години бях родена в Бара де Тихука, в Бразилия — в един друг свят. Петдесет от тези години — повече от половината ми живот — прекарах на този свят. Дойдох на него заедно с първите заселници. Две поколения израснаха пред очите ми — децата и внуците ми. Както изглежда, вече съм се превърнала в матрона — основателка на цяла династия. Луната ме промени в много отношения. Промени тялото ми дотолкова, че никога няма да мога да се върна на света, от който идвам. Онези от вас, които са по-млади, не разбират напълно какво означава това. Никога не сте виждали друг свят, освен този, и макар че — както споменах — Луната ме промени дълбоко, промяната в мен не може да се сравнява с онези промени, които виждам във вас. Толкова сте високи! Толкова елегантни! А внуците ми — понякога ми се струва, че ще са ми необходими крила, за да мога да ви целуна! Луната промени живота ми. Момичето от Бара — Аутсайдерката, Обикновената, сега е собственичка на мощна корпорация. Когато се кача в купола на обсерваторията и погледна Земята, виждам плетеницата от светлинки, с които е отрупана, и си мисля: „Тези светлини греят заради мен.“ Това е още нещо, което Луната променя в хората: научава ги, че от скромността няма полза.

— Луната променя и семействата. Виждам пред мен много приятели, роднини и колеги — от всеки от Петте Дракона. Виждам близки служители и мадрини. Но аз съм различна от вас. Вие сте дошли със семействата си — Сун, Асамоа, Воронцов, Макензи; дори онези от вас, които не принадлежат на именити родове, са дошли тук с близките си хора. Когато основах Корта Хелио, предложих на всеки един от членовете на семейството ми на Земята да ме последват тук и да работят редом с мен. Но никой не прие предложението ми. Нито един от тях не намери смелостта или надеждата, които да му помогнат да напусне Земята. Затова изградих свое собствено семейство — с обичния ми Карлос, но и с много скъпи приятели, които са ми толкова близки, сякаш сме от една плът и кръв. Хелен и Хейтор — благодаря ви за дългите години вярна служба и дълбока любов.

— Луната промени и сърцето ми. Дойдох тук като бразилка, но сега стоя пред вас като истинска лунарианка. Изоставих първоначалната си идентичност и си изградих нова. Мисля, че същото се отнася за всички ни — съхраняваме езика и обичаите си, културата и имената си, но всички сме лунарианци.

— И все пак най-важното, което Луната променя, е самата себе си. Видях с очите си как този свят се превръща от изследователска база в няколко индустриални селища, а оттам — в завършена цивилизация. Петдесет години са дълго време в контекста на един човешки живот, но още по-дълго в контекста на живота на една нова нация. Ние не сме някакъв обикновен спътник. Вече сме истински свят. Хората на Земята твърдят, че сме ограбили и опорочили тази планета, че сме отнели естествената й красота и сме я загрозили с релси, влакове, екстрактори, соларни батерии, сървърни ферми и милиардите вечни следи от стъпки, които оставяме по повърхността й. Огледалата ни ги заслепяват, а Кинг Донг ги обижда. Но Луната винаги е била грозна. Не, не грозна — обикновена. За да зърнете красотата на това място, трябва да се вгледате отвъд повърхността му. Трябва да отидете в градовете и квадрантите, в екосистемите и земеделските градини. Трябва да видите хората. Аз изиграх своята роля в изграждането на този прекрасен свят. Това е най-голямото ми постижение — гордея се с него повече, отколкото с корпорацията и дори със семейството ми.

— Навърших осемдесет години и е време да се насладя на всичко, което съм успяла да създам. Светът ми е в отлична форма, семейството ми е уважавано и достойно, а компанията ми изкачва все нови икономически върхове — сред които и трудно извоюваните права над Морето на драконите, с които се сдобихме наскоро. И така — Адриана Корта най-после заслужи своята почивка. Оттеглям се от длъжността си като хведжанг на Корта Хелио. Рафаел ще ме замести, а Лукас ще бъде бу-хведжанг. Но ще видите, че нищо няма да се промени: синовете ми на практика управляват корпорацията от десет години насам. Аз пък смятам да се насладя на годините, които ми остават, на спокойствие, заобиколена от семейството и приятелите ми. Признателна съм на всички за пожеланията, които отправихте към мен по случай днешния празник. Ще ги пазя като скъп спомен още много дни. Благодаря ви.

Адриана седна на мястото си. Отвсякъде я заобикаляха втрещени от изненада лица. Всички гости в залата, включително тези на нейната маса, я бяха зяпнали смаяно. Всички, освен Дънкан, който се наведе към нея и прошепна:

— Мисля, че направих много добре, като се появих — макар и без покана.

Адриана се засмя в отговор — леко, но звънко и радостно, почти като младо момиче. Безгрижен смях. Ариел се беше навела през масата, Рафа се бе изправил на крака, Карлиньос и Уегнър — също. Всички задаваха въпроси един през друг, докато едно силно, уверено плясване с ръце не усмири шумния хаос. Лукас се беше изправил на крака, вдигнал длани пред себе си, и ръкопляскаше. Чифт ръце в другия край на залата последваха примера му; после заръкопляска трети, четвърти. Накрая всички заръкопляскаха, изправени до местата си. Адриана стана и се поклони усмихнато.

Последен спря да ръкопляска Лукас.

 

 

След като шокът се поуталожи, започнаха въпросите.

Хелен де Брага смогна да прошепне бързо в ухото на Адриана, преди да пристигне Ариел:

— Не каза ли, че съобщението е прекалено мрачно като за рожден ден?

— Казах само, че се оттеглям — отговори Адриана и стисна ръката на старата си приятелка. — После.

Ариел целуна майка си.

— За миг си помислих, че ще оставиш поста на мен, и бях ужасена.

— О, мила моя — каза меко Адриана, а после се обърна по-рязко към антуража си:

— Уморена съм. Днешният ден бе много натоварващ. Искам да си вървя.

Хейтор Перейра повика кордон от телохранители, които изпратиха Адриана към вратата и я отдалечиха от непрекъснатите въпроси на гостите й.

— Поздравления за успешното пенсиониране, сеньора — каза Хейтор, — но ви напомням за въпроса с моето назначение. За никого не е тайна, че Лукас иска да се отърве от мен.

— Аз се грижа за хората си, Хейтор.

Охранителите се отместиха, за да направят път на Рафа. Зад него вървеше Лусика. Рафа прегърна майка си.

— Благодаря ти — каза той. — Няма да те разочаровам.

— Обмислях това решение дълго и усилено — отговори му Адриана и го погали по бузата.

— Решение? — попита той, но Лукас вече се бе озовал до тях и прегръщаше майка си силно.

— Какво те прихвана, мамо?

— Драматичните моменти са ми слабост.

— Пред онзи Макензи.

— Така или иначе щеше да разбере. Новините успяват да обиколят този свят за секунди.

— Все пак, той е главен изпълнителен директор на Метали Макензи. Опитаха се да убият Рафа.

— А аз му дадох дума, че няма да се връщаме към старите дни на корпоративната война.

— Мамо, ти вече не си хведжанг.

— Не му дадох думата си като хведжанг.

— Ще нарушат обещанието си. Дънкан Макензи може и да е дал своята дума, но баща му не прощава. Макензи си връщат тройно.

— Имам му доверие, Лукас.

Лукас стисна пръсти и наведе глава, но Адриана знаеше, че не е съгласен с нея. След него дойдоха Карлиньос, Уегнър, мадрините и децата. Адриана вървеше покрай шпалир от усмихнати лица и звънки овации. На вратата забеляза фигура, скрита сред ориенталските дървета.

— Пуснете ме да мина.

Ирма Лоа вдигна разпятието, окачено измежду мънистените й броеници. Адриана се наведе и го целуна.

— Кога ще им кажеш? — попита Ирма.

— Когато се уверя, че наследството ми е в сигурни ръце — каза Адриана.

Спътниците слушаха разговора им — но, макар че можеха да чуят шепота, не можеха да разберат кодираните съобщения. Ирма извади една бутилка и поръси Адриана със светена вода.

— Благословена да си ти и семейството ти, и всичките ви начинания — от свети Иисус и Мария, Йероним, свети Георги и свети Себастиан, Космос и Деймиан и Господарят на Гробищата, света Барбра и света Ана.

Такситата се плъзнаха в лобито с тиха прецизност.

* * *

Високите обувки на Ариел бяха великолепни — и, макар и неудобни, придаваха енергичност на походката й, докато вървеше към лобито. Но Марина идваше от земята, а й беше закалена допълнително от работата си на повърхността, и я сграбчи с лекота над лакътя.

— И на мен не ми харесва, но майка ти ми заповяда…

Ръка, сграбчване, извиване и тялото на Марина полетя във въздуха — ако бе останала на място, рязкото извиване щеше да счупи ръката й или да я извади от раменната става. Партито се завъртя рязко пред погледа й и тя тупна тежко по гръб на полирания дървен под.

— Когато можеш да направиш такова нещо на мен, а не обратното, може и да се съглася да ми бъдеш бодигард — каза Ариел и пристъпи в таксито, което се бе разтворило пред нея като длан.

— И все пак, това ми е работата — промърмори Марина. Охранителите на семейство Корта я вдигнаха и й помогнаха да се изправи на крака, но таксито вече бе изминало половината проспект Кондакова — приличаше на яркоцветна дрънкулка, а по петите й се носеше зверилникът от рекламни дирижабли.

 

 

— Ехо.

— Ехо.

Лукасиньо усети как Абена докосва рамото му.

— Зает ли си?

— Защо?

— Нищо особено, просто ще ходим с няколко други приятели в един клуб.

Можеше да му изпрати съобщение по Джинджи, но бе дошла — за да го докосне.

— Кой?

— Аз, абусуа-сестрите ми и Надя и Ксения Воронцов. Ще се срещнем с някои познати от випуск Зе Ка. Идваш ли?

Многоцветната, наконтена групичка, за която Абена говореше, гледаше към него. Повече от всичко му се искаше да отиде с тях — да бъде с нея и да чака сгоден случай да се сближи с нея, да изличи лошото впечатление, което беше оставил, и да я впечатли. Но не можеше да избие от главата си два образа: на двама от костюмираните охранители на баща му, застанали от двете му страни, и на Флавия, свита между статуетките и молитвениците си, която се бори да си поеме дъх.

— Не мога. Трябва да отида да видя мадринята си.

* * *

Партитата си имат период на полуразпад. Разговорите губеха инерция. Темите се изчерпваха. Говоренето ставаше уморително. Хората вече бяха разменили по няколко думи с всички, с които трябваше. Свалките вече бяха или уредени, или провалени окончателно. Никой не слушаше музиката. Прислужниците започнаха да разтребват масите. След един час щеше да се състои вечерната служба.

Лукас остана в залата, след като повечето гости вече се бяха разотишли. Знаеше, че се бави и служителите на ресторанта стават все по-нетърпеливи да освободи помещението, но искаше да засвидетелства уважението си пред всички, които бяха дошли — с по едно „благодаря“ и ръкостискане или пък с бакшиш или бонус към заплащането. Оценяваше високо добре свършената работа и вярваше, че тя заслужава съответното възнаграждение.

— Майка ми остана възхитена — обърна се той към собственика на ресторанта. — Много съм доволен.

Музикантите прибираха инструментите си в калъфите, явно доволни от днешното си изпълнение. Лукас им благодари един по един. Токиньо раздаваше бакшиши щедро. Хорхе дочу шепот:

— Остани за малко, ако обичаш.

Един поглед на Лукас бе достатъчен, за да се опразни целият балкон.

— Още един балкон — отбеляза Хорхе.

Лукас се облегна на стъклената преграда и се загледа в квадрант Сао Себастиао. Празничните дирижабли вече се спускаха към земята, където дребните фигурки на работниците се мъчеха да ги укротят с помощта на въжета и куки, за да могат да изпуснат въздуха им.

— Благодаря, Хорхе — каза Лукас с тон, чиято сериозност моментално уби всякаква следа от шеговитост в изражението на музиканта. Гласът му бе някак разчувстван, приглушен.

— Аз ви благодаря, сеньор Корта — отговори Хорхе.

— Сеньор… — започна Лукас. — Ти направи празника на майка ми два пъти по-щастлив. Но не това искам да ти кажа. Аз съм бу-хведжанг на Корта Хелио: обсъждам и оспорвам различни стратегии на заседанията на борда на директорите ни, работата ми е да говоря, а сега не мога да намеря думи. Бях обмислил предварително всичко, което исках да ти кажа, Хорхе. Бях си съставил списък с всички причини и факти, които трябва да изложа. Относно себе си.

— Когато пръстите ми замръзнат, когато забравя думите на песента или пък музиката започне да звучи фалшиво в ушите ми, си припомням, че съм тук, защото умея нещо, което никой от останалите в помещението не умее — каза Хорхе. — Различен съм от останалите. Забележителен. Арогантността ми по този въпрос е заслужена. И ти, Лукас — имаш пълното право да говориш, каквото решиш. Каквото наистина мислиш.

Лукас се сепна, сякаш истината го бе пронизала като остър шип между очите. Пръстите му се вкопчиха в стъклените перила.

— Да. Просто е — каза той, и погледна към музиканта. — Хорхе, ще се омъжиш ли за мен?

 

 

Този път извикаха Дънкан в парника.

— Транспортната совалка пристигна — обяви Есперанса.

Дънкан оправи реверите си, подгъва на панталона си и маншетите на ръкавите си. Провери още веднъж отражението си чрез Есперанса. След това си пое дъх с рязко свистене и влезе в совалката.

Баща му го очакваше между папратите. Въздухът миришеше на влага и гнили растения. Дънкан бе открил, че вече не може да разчита изражението на лицето на баща си. Всичко бе изличено от възрастта и дълбоките й бръчки, като бразди по повърхността на луната. Колко лесно щеше да е да дръпне щепсела от контакта, да скъса тръбите, да изтръгне абукатите и да остане да гледа как баща му се задушава и грохва мъртъв, докато течностите от тялото и животоподдържащата му машина заливат скъпоценната му Градина на папратите. Тор при торта. Храна за растенията. Но лекарите щяха да успеят да го съживят. Вече го бяха правили три пъти — улавяха трепкането на пламъка в очите му, когато бе на път да угасне, и някак си успяваха да го накарат отново да се разгори и да съживи жалките развалини, в които се бе превърнало тялото му. „И така — до безкрай.“

Джейд Сун отново стоеше зад Робърт.

— Рожденият й ден. Изпя ли й „Честит рожден ден, мила Адриана“?

— Не пред нея — каза Дънкан, като хвърли поглед към Джейд.

— Всичко, което кажеш на Робърт, можеш да кажеш и на мен — отвърна му тя. — Със или без спътници.

— Именно — съгласи се с нея баща му. — Мислех, че вече сме станали за посмешище, а ти ми доказа, че има още накъде. Да отидеш на празненството по случай рождения й ден, Боже мили.

— Разговарях с нея — като Дракон с Дракон.

— Разговарял си с нея като страхливец със страхливка. Ще усмириш хората ни? Нашите хора? Що за жалка, страхлива сделка е това? Готов си да ни оставиш с вързани ръце, докато онея разбойници ни изхвърлят голи и боси отвън, на повърхността. По мое време знаехме как да се оправяме с враговете.

— Това е било преди четиридесет години, татко. Преди четиридесет години. Луната вече не е същата.

— Луната не се променя.

— Адриана Корта се оттегли от поста си.

— А Рафаел е хведжанг. Ама че нещастник. Този, който всъщност командва парада, ще е Лукас. Проклетото копеле си знае работата. Никога не би се съгласил на някакво си джентълменско споразумение.

— Ариел е член на Белия заек — каза Дънкан.

От устните на разгневения старец пръскаше слюнка, а лунната гравитация я разнасяше надалеч като фонтан от дълги, отровни капки.

— Много добре го знам това, мамка му. От седмици го знам. Адриан ми каза.

— Не си ми казвал нищо.

— И добре направих. Само щеше да избягаш и да се скриеш някъде. Много повече от член на Белия заек е оная Ариел.

— Привлякоха я на страната на Обществото на лунарианците — обади се Джейд.

— На какво общество?!

Дънкан поклати глава объркано и раздразнено. Нямаше как да надделее в този спор. Никакъв начин да постигне надмощие над баща си.

— Сдружение на няколко влиятелни таланта от областта на индустрията, правото и академичните среди — обясни Джейд. — Поддръжници на каузата за независимост на Луната. Видия Рао е привлякло Ариел в редиците им. Дарън Макензи също е член.

— И си скрил и това от мен?

— Политическите убеждения на баща ти се различават от нашите. Откакто се освободихме от властта на Народна Република Китай, всички членове на рода Сун сме твърди привърженици на идеята за независимост на планетата. Смятаме, че Обществото на лунарианците е осведомило Ариел за новия парцел, над който още не са били предявявани права.

— „Смятате“? Кой точно „смята“?

— Тримата Августейши — отговори Джейд.

— Те не съществуват в действителност.

Бяха просто една лунна легенда, започнала да се разпространява, когато Тайанг започна да внедрява ИИ във всеки аспект на живота и инфраструктурата на луната — мита за три компютъра, които били тъй мощни, а алгоритмите им — тъй фино настроени, че можели да предсказват бъдещето.

— Уверявам те, че съществуват. Уитакър Годард използват квантовата стохастично-алгоритмична система, която създадохме за тях, от повече от година. Наистина ли мислеше, че бихме им позволили да използват хардуера ни, без да си оставим вратичка?

— Да, да — намеси се Робърт. — Квантово вуду. Белия заек, Обществото на лунарианците — все едно. Важното е да сключваме изгодни сделки. Да управляваме дейността на компанията по нашия си начин. Ти заплаши целия ни бизнес модел, момче. И по-лошо — урони достойнството на семейството. Уволнен си.

Думите звучаха кухо и пискливо като писукането на птичките в парника — чуха се едва и заглъхнаха между листата.

— Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал.

— Аз ще заема поста на главен изпълнителен директор.

— Нямаш право. Бордът на директорите…

— Стига вече с този борд. Те…

— Много добре знам какви са те. И не можеш да ме уволниш, защото си подавам оставката.

— Винаги си бил капризно малко копеленце, така да знаеш. Затова и реших да те уволня още преди пет минути. За оставка е вече късно. Правата ти са отнети. Достъпът до кодовете и шифрите — също.

— Транспортната совалка пристигна — съобщи Есперанса.

— Завърнах се, синко — каза Робърт и Дънкан най-после видя истинска емоция на гротескната маска от гняв и немощ, която разкривяваше лицето на баща му. Тялото в стола още пукаше и свистеше, болнаво и овързано с медицински тръби, но от Робърт Макензи се излъчваше такава несломима енергия, сякаш гледаше как грее пламък. Очертанията на челюстта му се стегнаха, а в стиснатите му устни се четеше жестока решимост. Дънкан Макензи бе победен. Призляваше му от срам. Унижението му бе дълбоко, но не съвсем пълно. Онова, което го довърши окончателно, се случи, когато се обърна и започна да си пробива път с бързи крачки през влажните, шумолящи папрати към вратата на совалката.

— Да се обадя ли на Хадли? — попита Джейд.

Дънкан преглътна непоносимия, остър като киселина гняв, който рязко се надигна в гърлото му. Струваше му се, че никога няма да може да избие от главата си шума на собствените си стъпки, докато се отдалечаваше сразен.

— Ти си виновна за всичко това! — изкрещя той към Джейд Сун, преди да се качи на совалката. — Ти и всички останали от проклетото ти семейство. Ще те накарам да си платиш за това. Ние сме Макензи и не можете да ни разигравате така, мамка му!