Георги Божинов
Март

Да има как, бих прекарал цял живот в гората. Честна дума. Тъй, в гората. Ще си направя една колиба и ще си живея там. Един живот е, ще се изживее някак…

… Все вали, вали. Ситен, невидим ръмеж пронизва дрехи и настроения. Вода шупурка отвред, земята прогизнала, на небето ламарините разместени и небето прокапало. Капките от невидими стават видими, вече се белват късите коси чертички. Па изведнъж го обърне на сняг. Лекомислен, щърков сняг, разхвърчан на разни страни — ляга като бозова плискаща каша и киша по трапищата на пътя, като шумозаглушител по ручеите, чист, мимолетен кит по клоните и върховете. Снегът секне из един път и отгърне полека черно-белия образ на света, завлечен от мъгли, натежал от мокро. Провиди се дълбокият пролом, в дъното там струи млечно яростта на реката, мерне се път, мълнийно гърчав, устрелен нагоре, в безкрайното планинско някъде. Миг, два. И пак ръси тъпо, чистачките пак огрибат стъклото, стържат и се заканват: ще бъде снег… ще бъде свет; ще бъде мокро… ще бъде модро… И пак небе и земя се омешват. Селце някакво между небето и земята. Гумите дъдрят по дървени мостчета, джапат в калта и шарят набързо в погледа криви улички, криви огради, криви къщи, шарят и остават назад в тая сива, унила, вездесъща мокрота. Гумите пак потъват до колене в потъналите коловози.

Едно никакво време — дрипаво, грипаво.

Уж е пролет в календара. Април уж стои на колене, готов. Април, най-хубавото време, когато покарват шумите и любовите. Ведър април, син и зелен, опнал сини-зелени простори, свирнали потоци и пилци — това е в спомените и в пъпките, навити и вече бухнали. Пъпките ще се развият и ще отвият това:

Грее слънце и налива тих бяс в песните на гугутките и чинките, в пръчките на лозницата и черешата.

Грее слънце и старците се събират на пейките да играят карти, да си приказват и да се припичат блажено.

Не ярко, меко слънце грее, засенчено от лека, висока омара. Време благочестиво като голям църковен празник, време на очаквания.

… Вали.

Ей го, сняг не сняг, прекара се кокичето, угаснаха минзухари по припеци, пламнаха иглики, търпеливо чакат ред хиляда горски шарки. Леските не дочакаха, увесиха реси. Дренът, и той — свети, също слънчев лъч, проврян през мъглите. Ей от присоите, няма-няма, па се обади Косю с преправен славеев глас, и в гласа му гъргорят весели южни времена:

— Пюрюлю-джарла-парла-куи-джао!…

Преводът е приблизителен: пролет лази в гората, бягайте, мъгли, снегове — чао!… (Но Косю го казва по-кратко)

Придошла, бучи реката. Или пролетта.

Пак почва сняг.

Вятърът го навява от север. В пролома долу реката блъска тъмни води в камъните, нахлупили капи от сняг. Ярове оттам и оттук, билата им не се виждат, откъснати откоси, изсипани сипеи, из тях камънаците са набучени орехови ядки по торта. Някоя ядка се отрони и дрънчи по калника. Тогава се свиваме със закъснение и четем молитва на благодарност, че ядката е малка. Пипнешком нагоре. Снегът оредее, пак се сгъсти, пак оредее. Облаците са такива едни несериозни облаци, рехави и прокъсани, стар брашнен чувал, обърнат наопаки, някоя ръка изтупва от него останките от зимата. И гората е малко такъв чувал, все го изтупват…

Отпред се мяркат сгради. Стой, ще чакаме камион тука, за по-нагоре. Жена една с прошарени коси и младо лице кладе огън в „циганската любов“ и пита кои сме, отде сме. Нима знаем отде сме? После камионът идва и ни понася през снеговете, през ледовете, все навътре, още навътре, планината е станала съвсем бяла, загубила в бялото всичко свое планинско. Скалите отворили челюсти, озъбени с ледени висулки, и потъваме в тая озъбена паст. Малки, крайно люти водопадчета, провиснали тук и там, се давят в реката, удавени в пяна и прегракнали. Трясък на води. Храстите порасли като дървета, дърветата сгъстени в гори — и това са горите. Мрачно синкави букаци от едната страна, от другата — млади и зелени бораци. Завои нагоре, навътре, дерета, глъхнали в преспи, от преспите избива бистрина, пътят се нахлузва още нагоре, още навътре, навътре. Балканът е голямо нещо. И — една дълга поляна, на поляната — зелени бараки, те са толкова чисти и ненагледни, колкото умеят да ги направят само горските хора. Комини попушват леко дървен димец, леко вали сняг, в снега нарисувани дървени огради. И толкова чисто-хубаво е всичко това, колкото може да бъде само в зимна приказка с картинки за деца…

… В бараките е людно и топло. Кюмбетата дуднат дизелово, в кюмбетата горят истински дърва, сурови букови дръвца, само те горят сурови и розовият сок цвърчи на чръв. Мирише на гумени цървули и греяна ракия. Играят на дама, някой прелиства книжка, обсъждат нерешения въпрос за времето: дали се е развалило, или оправило, щом вали. Вън минава дървесна снегорина, теглена от два ярма волове, и остъргва новия сняг на пътя. Обикновените дневни теми са изпити с ракията. Остава бездънна една: Анифе…

Ама беше хубава тая Анифе, казват. Ми ква ти убава, казват, не е баш това. Друго е. Като кошута беше. Снагата се вие и стъпва леко, дърветата потръпват, кога мине…

Е, не това, не така. Така: тя се смее и закача, и като се засмее отпреде ти, нещо тогава почва да те души, тука ей тъй, в гърдите.

И това не, тц. Студ, мъгла, всичко сковано и свито, душата сгърбушена зъзне. А мине тя — като че слънце мине!…

Ето — това.

До живот само веднъж се среща такава жена.

Няма вече на света такива жени, да играят и пеят така, че да заплачеш — като Анифе. Веселата Анифе, ласкавата. Милата Анифе. В друго време може да извадят песен за нея. В нашето не става и за дописка.

Много жадни мъжки ръце посягали към Анифе, към кръста й, който можел да влезе в гривна. Тя се смеела и бягала.

Той бил шофьор, мъж, строен елен, сини очи.

Дълго ги дебнели. Хората това им е занимавката — да дебнат, като не могат друго. Да дебнат и да приказват после. Веднъж ги издебнали. Разбили вратата и ги заварили. После Анифе трябвало да си отиде, такъв е редът. Анифе си отишла. Събрала простия си багажец и слязла. Гледали подире й дълго. Тя нито веднъж не погледнала назад.

После всичко се обърнало накриво. Добре, отишла си Анифе. Добре. А с нея си отишло нещо от душите на тия хора, останалото станало горчиво. Животът изведнъж помръкнал и се спарушил. Сечеш, гърбиш, мъкнеш като вол, а за кво? Пусто. Все едно и също, едно и също. Цървулите, найлоновите навуща, брадвата, дървата, най-много халвата и ракията. Все това. Няма крехка песен, ни крехък смях да посипе синджирчето си, да иззвъни и да те обвие така, че да ти спре дъх. И усмивка няма — да те сгрее като слънце. Нищо няма.

Спомнят с тъга за Анифе — тия, същите хора, дето я прогониха. И Анифе пак излъчва хубост и радост, така както други излъчват друго. Радост в ошутения от радости делник на тия чергари.

… Няма мост, няма брод, ще се гази. Струите, бързи плъзгави змии, се усукват около краката. Водата не е студена — тя направо стопява костите. И като се измъкнеш на другия бряг премалял, усещаш, че плуваш по въздуха с крака, под коленете на които не е останало нищо.

— Това е…

Това е лес. Изправя се, могъщ и страшен, такъв, какъвто го сътворил Господ. Лес — буря. Тръгва от реката и се надига бавно нагоре по върлия усой. Резерват, горски музей, вход за брадви строго забранен, изход на дръжки за брадви строго забранен. Истинска гора може да се види в такъв музей. Бук, клен, явор, дъб, отново бук и главно бук. Не са дървета като дървета. Чудовищни стълпотворения от дървесина, ваяни природни творби, стволи в няколко човешки обхвата, изригнати към небето — и чак в небето се забелязват клоните, и всеки клон е колкото обикновено дърво в обикновена гора. Всичко тънко, болнаво, слабо, поломено, чернее мъртво. Топи се, изчемрял, някъде гигант, съборен от своя смърт, и нявгашната негова сила смучат живите дънери.

Сега тук свети снегът, още е зима, лесът срамежливо съблечен, невзрачен в здрача, новата премяна се тъче в соковете, които мърдат вече. И скоро, скоро… Най-младата шума на света, буковата шума, ще опъне зелени непромокаеми шатри по клоните, та в зеления мрак под нея да останат незаписани най-тайните, съкровените горски хроники. Сега доносникът сняг записва всичко. Тук минала сърна — записано е. Тук кошута — и тя записана. Или елен. Тук много дири по всички посоки. Там, дето над снега зелениката наострила ушите на своите вечно зелени листа, напомнящи лавър и пълни с отрова — живините преспали. Едно, две, четири… десет сбъхтани петна. Преспали, а на сутринта ожълтили малко леглата си, изтърсили кожените завивки и заминали по своите кошутини-еленови дела. Гората ги попила безслед.

… И от глухите горски мрътвини, от птиците и зверовете до хората се понася живата мълва за Елена, който полудял. Казват, бил кротък Елен. Казват още, возачите от някой участък някъде го прибирали заедно с воловете и го връзвали като тях, при тях. Толкова бил кротък и волоподобен. А когато октомври напръскал гъстаците с топли шарила, когато вятърът продухал свирка и размятал червения байрак на шумите — елените се събрали на потулени сборища и почнали своите шампионати по свободна борба. Тогава Еленът покъсал въжетата и избягал. Закъснял ли бил за тържествата, или друго се случило — не се знае. Останал сам. Виждали го и го чували, бил голям Елен, най-големият по тия места. Бродел из гората сам и неговият дълбок, тъмен тръбен зов цепел пъртина в тишините. Все сам, нямало кошути с него, раззели ги другите. От мъка Еленът полудял. Веднъж нападнал добитъка на возачите и го разнесъл като плява из балкана. Воловете потрошили жегли, конете изпогубили хамути. Друг път налетял на един горски и щял да го намуши с предните два прави рога. Но горският се завардил под един мост, само дланта му промушена. А Еленът, горски цар, тичал е вятъра из горите, гонен от нещо, устремен нанякъде, изгарян отвътре, ревът му ехтял без отклик. В дивите утробни звуци на тоя рев имало звук, по-древен от Елена, пламенеел зов, заченат отдалеко, отдавна, в праисторията на Гората. Зов към голямото. Друго. Трептяща жива плът, изострена в устрем над Това, което е.

Такива ги стрелят. Стреляли му от безопасно място. Той стоял и гледал под рога. Стоял и слушал, искал да разбере тоя непознат рев. Два пъти стреляли. Все стоял. Когато паднал, всички се стекли да видят лудия Елен, да позлобстват над смъртта му и така да отмъстят за страховете, които брали. Тогава една от вечните жени, готвачката от долния участък, жената с прошарени коси и младо лице — или Анифе, или друга някоя, — само тя го пожалила:

— Божичко, какъв мъж загина!…

Няма вече такива мъже.

* * *

После идва синята вечер, облаците се разбягали накъдето видят, настъпва ясник. Из небето се търкаля пълноценна месечина и снежните върхове сияят изцъклено, тихо. Гората бучи леко. Далече някъде ахва гръм — дърво се пукнало.

… Цял живот бих прекарал в гората. Един живот е…