Франческа Хейг
Огненото слово (9)

Глава 9

Едва по-късно размишлявах за всичко, което можеше да се обърка в онзи момент. Ами ако беше имало решетка? Ако отводнителната система не водеше обратно в реката? Ако обезвъздушената тръба бе по-дълга, отколкото се оказа, или пък падането в реката бе от по-голяма височина? Винаги ми е било трудно да разграничавам късмета от интуицията и така и не успях да разбера със сигурност дали бях провидяла маршрута за бягство, или просто случайно се бях натъкнала на него.

В тръбата отмервах времето само по неотложната нужда от въздух. През първите няколко мига се опиянявах от скоростта, с която пропадахме, влачени надолу от непоколебимото движение на течността. После жаждата за кислород взе връх над всяка друга мисъл, дори над страха от затвореното пространство и болката от острите ръбове на спойките в тръбата, в които се удрях при всеки завой. И тогава, внезапно, тъмнината се промени, а падането вече не беше в затворено пространство, а на открито. Сигурно имаше повече от двайсет фута от неочаквания край на тръбата до долу, до дълбокото езеро, в което се озовахме, но дори докато падах, благодатта на въздуха беше по-обсебваща и от най-силния страх. При съприкосновението с водата изпитах едновременно болка и облекчение от допира на тялото ми до момчето. Когато изплувах на повърхността, забелязах очертанията на главата му съвсем близо до мен. Цялото му тяло се разтрисаше при всеки отчаян замах на ръката му, но все пак успяваше да задържи лицето си над водата.

Беше светло колкото да виждам едва-едва. Успях да различа огромната пещера наоколо, оскъдно осветена от огромна дупка в куполовидния таван. Високо в скалата от едната страна се виждаха стърчащите големи тръби, включително и онази, от която бяхме изхвърчали. От някои се лееше шумно вода, а другите покапваха на пресекулки в дълбокото езеро долу, където ние двамата се борехме да се задържим на повърхността. Нагоре срещу течението реката бързо се скриваше във все по-гъста тъмнина, но от другата страна — на петдесет фута по течението, пещерата имаше изход и реката се изливаше в светлината на деня.

— Дали ще тръгнат след нас? — проговори той за пръв път. Въпреки че се задъхваше, бях изненадана колко нормално звучи гласът му. Някак не пасваше на фигурата, която бях видяла да се носи в безтегловност в контейнера, или на тръбичката, която неотдавна бях издърпала от устата му. Той продължи: — Ако са ни видели, дали ще рискуват?

Кимнах, а после осъзнах, че той почти не ме вижда.

— Ще разберат, че сме живи, е… поне за мен. Заради моя близнак.

— И него ли са хванали?

— Нещо такова. — Погледнах отново към зиналата паст на тръбите горе. — Ще дойдат — ако не през тръбите, то от другаде. Познават мястото, те са създали тези тръби.

Той вече плуваше непохватно към отвора на пещерата и към светлината.

— Спри — обадих се аз. — Ще реагират много бързо и ще ни търсят надолу по течението.

— Значи ще се отдалечим от реката, хайде.

— Не, прекалено много са и са много по-бързи. Само след минути ще са тук.

Той вече беше стигнал до плитчините. Изправи се и погледна назад към мен, водата му стигаше до кръста. Бледото му слабо телце лъщеше в мрака на тъмнината.

— Няма да се върна. Няма да остана с теб само за да ме хванат отново.

— Знам. Но има друг път.

Той спря.

— Познаваш ли мястото?

— Да. — Не можех да му обясня как точно го познавам — нито начина, по който присъстваше реката в съзнанието ми, нито как усещах нейните течения и отклонения. Тук в тази пещера, където гласовете ни отекваха странно изкривени, се чудех дали и съзнанието ми на ясновидец не работи по същия начин — тихи сигнали, отскачащи от заобикалящия ме свят, усещане за пътищата и пролуките му.

— Ще очакват да излезем от пещерата и да се насочим надолу по течението — казах. — Но ако тръгнем срещу течението, има друг път — пещери, които водят през планината и друго разклонение на реката.

Той колебливо загледа в посоката, където, далеч от светлината, реката като че изникваше от нищото, от дълбините на черните напукани стени на пещерата.

— Сигурна ли си?

Бавно си поех въздух, затворих очи и се зачудих как бих могла да го убедя в нещо, което изглеждаше толкова неясно дори и на мен. Звукът от внезапен плисък ме стресна и отворих очи. Установих, че се е отблъснал от плитчините и плува към мен.

— Дотук ме спечели — рече.

Задържах се на място във водата, докато го чаках да ме достигне, и се взирах в цепнатината на тавана и тясната ивица светлина, която проникваше оттам, осветявайки водата пред мен. И тогава ги видях — кости в осветената ивица мътна вода. Виждах дъното на езерото и купчината останки, натрупани там. Един череп ме гледаше от единствената си очна ябълка в средата на челото, а костите на ръката посягаха към нас като мъртвешки просяк. Друг череп лежеше преобърнат, без челюст, запълнен донякъде с пясък. Беше мъничък — на половината на другия. На бебе.

Момчето чу сподавения ми стон и проследи погледа ми. За миг си помислих, че ще му прилошее.

— По дяволите — рече. — Не сме първите, напуснали контейнерите по вода.

— Не. Само сме първите живи. — С мъка се борех да се задържа на повърхността, като се опитвах да държа краката си високо, за да избегна евентуален допир до онова, което ни дебнеше отдолу. Когато ме настигна, двамата заплувахме нагоре срещу течението. То почти успяваше да поддържа темпото ми, макар плуването с една ръка да го затрудняваше неимоверно. Най-сетне стигнахме до горния край на пещерата до разпенената вода на реката, извираща от някакви цепнатини дълбоко долу. Тъмнината тук не беше толкова непрогледна, колкото ми се струваше първоначално, а и различавахме приглушеното блещукане на светлината отвън. Погледнах към спътника си.

— Можеш ли да плуваш добре?

Момчето отправи поглед към дълбокото езеро, в което бяхме паднали.

— Сега ли ме питаш?

Тук течението беше толкова силно, че трябваше бързо да се хванем за една стърчаща скала, за да се задържим на място. Вече се чуваха и други звуци освен бученето на водата — дрънчене в тръбите горе и тропот на копита по шистите отвън. Идеята да се гмурнем близо до костите ми беше крайно противна. Но когато на яркоосветения изход се очертаха далечните фигури на конници, поехме дълбоко въздух и се потопихме за пореден път във водата.

Докато в тръбата скоростта на водата ни помагаше, тук трябваше да се борим с нея. Цепнатината, през която извираше реката, беше няколко фута по-надолу и когато се сблъсках с огромната сила на течението, то успя да ме отнесе. Това ми коства истерични усилия на ръцете и краката, докато успея да се вмъкна в тесния тунел, който водеше към светлината. Съпротивляващата се вода ме тласкаше към тавана на тунела и докато си проправях отчаяно път, безжалостно се надирах на стърчащите отгоре остри камъни. Беше много трудно да държа очите си отворени срещу мощния приток на вода. Но таванът изведнъж изчезна и се изстрелях в басейн от светлина. След няколко мига успях да се изтласкам на повърхността.

Нямаше го. Погледнах надолу, но не успях да различа нищо в мрака, от който бях изскочила. Проклинах се, докато се въртях насам-натам, порейки водата с крака, и оглеждах малката пещера. Как можах да си помисля, че в това състояние ще успее да се справи, плувайки толкова непохватно? Толкова се бях съсредоточила върху собствените си усещания, в инстинктите, които ме доведоха до тази втора пещера, че бях пропуснала очевидното. Не бях взела под внимание колко беше крехък, като новороден, слаб и съсипан в контейнера, с единствената си обезсилена от бездействие ръка. Чаках, пляскайки с крака във водата. Пещерата беше подобна на първата, с тази разлика, че там имаше изход, който водеше към света отвъд, а тук беше затворено от всички страни. Единствената светлина проникваше от някакъв отвор около шейсет фута по-нагоре. Тежки пръски от сталактитите на тавана разцепваха тишината. Капките отмерваха отминаващите секунди. Наистина, кой би могъл да задържи дъха си толкова дълго? Слабичкият гръден кош не можеше да задържи толкова много въздух за толкова време, нали?

Стресна ме, когато се появи, така внезапно и бързо, на няма и три крачки от мен. Поглъщаше въздух на шумни вдишвания, а на лицето му бе изписано същото отчаяние, което бях забелязала през стъклото на контейнера. Все още кашляше и ругаеше, докато се издърпвахме върху каменния ръб, който опасваше едната стена на пещерата. Беше осеян с остри камъчета, но си беше истинска благословия да се отървем от битката с течението. Не бях осъзнала колко беше студена водата, докато не се измъкнах най-сетне от нея. Момчето беше успяло да се изкатери някак, макар и трудно, и когато се свлякохме на камъните един до друг, забелязах, че тялото му, което се тресеше от тежкото дишане, бе осеяно с белезите на малкото ни пътешествие, също като моето. Хвана ме как оглеждам драскотините и нараняването по гърба и раменете му. Това ме подсети за голотата му и бързо извърнах глава.

Лежахме, загледани в светлината, която се процеждаше от тавана на пещерата, и с всичките си сетива осъзнавах съществуването не на неговото тяло, а на моето собствено. След четирите години в Хранилището бях изгубила представата за него като за обект, като за нещо видимо за другите. Когато ме заловиха, бях на деветнайсет. Четири години по-късно — бяха ли тези гърди все същите? Лицето ми, което не бях виждала през цялото това време? Внезапно възприех бледата си кожа като някакъв странен костюм. Той беше голият, а аз бях тази, която се чувстваше странно разголена.

Нямах време да задълбавам в тези мисли. Беше затворил очи, но аз го разтърсих леко за рамото.

— Не знаят за това място — казах — и отначало ще ни издирват надолу по течението. Но все пак може да ни открият. Трябва да се движим.

Събух обувките си и излях водата от тях, преди да ги обуя отново.

— Моля те, кажи ми, че маршрутът ти за бягство не включва повече такива изпълнения като последното.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Никакво плуване повече. Поне засега де. — Изправих се. — Но се надявам, че нямаш нищо против пещерите.

Всъщност той водеше. Макар че се движеше нестабилно, очите му виждаха по-добре в мрака. Бях открила пещерата, опипвайки слепешком по ръба, докато той не се стесни колкото педя, после се набрах няколко фута нагоре, където входът беше запушен от издаден плосък камък. Преди да вляза, затворих очи и за миг положих чело върху влажния камък, опипвайки коридора със съзнанието си.

— Не ми се вярва да си идвала насам и преди?

Отворих очи, погледнах го и поклатих глава.

— Обаче знаеш пътя. — Не беше въпрос, но въпреки това кимнах.

— Предположих, че може би си ясновидец. Понеже изглеждаш идеална. — Последва пауза. — Искам да кажа не идеална, ами… имах предвид, че си жигосана, но не виждам да ти има нещо.

Бързо пристъпих напред в мрака на пещерата, за да спестя и на двама ни неловката ситуация. Макар в общи линии да усещах в каква посока да тръгнем, в абсолютната тъмнина трябваше да се ориентирам опипом, прикляках и удрях главата си често в стърчащата скала. След като изругах ядно при един такъв сблъсък, момчето мина напред, след което започнахме да се движим по-бързо, а той подвикваше, за да ме предупреди за местата, където таванът се снижаваше. Мракът невинаги беше пълен — в преддверията на главния коридор тунелът на места се разклоняваше нагоре към малки процепи, през които проникваше светлина. След около час, както ми се стори, спряхме до едно такова преддверие и приседнахме, подпрени на стената на тесния проход. На бледата светлина виждахме грубите белези от инструменти, нашарили стените.

— Може би сме първите хора, които изобщо са стъпвали тук. Имам предвид от Преди насам. — Прокарах длан по надупчените стени.

— Тези откога са? От Преди ли?

Поклатих глава.

— Дори по-стари.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, по-стари и от Преди.

Мракът беше не беше пълен, но тишината — да. Липсата на шум в тунела беше по-угнетяваща от отсъствието на светлината.

— Трябваше да ти го кажа по-рано — обади се най-сетне той, — но… благодаря ти. Не беше длъжна да ме вадиш от онзи контейнер.

— Но го направих.

— Радвам се, че мислиш така. Не вярвам, че всеки би пожелал някакъв гол непознат да бави бягството му.

Засмях се обезоръжена.

— Трябва да направим нещо по въпроса.

Свалих подгизналия си вълнен пуловер, който носех върху блузата и панталоните си, подадох му го, а после се обърнах небрежно, докато го облече. Когато го погледнах, беше успял да свлече широката яка до кръста си и да го нагласи като пола, а ръкавите висяха празни.

— Трябва да вървим — рекох и се изправих. Изчаках го да тръгне пръв, което наложи да се допра плътно до стената, за да се промуши покрай мен. — Дори не знам как се казваш — обадих се изотзад.

— Всъщност и аз мога да кажа същото.

— Казвам се Кас.

— Не — имам предвид името си. И аз не го знам. — Вече беше на няколко крачки пред мен, навлязъл в тесния тунел. Последвах го, а разговорът стана някак по-лесен в обгръщащата ни тъмнина.

— Сериозно ли?

— Не се правя на потаен. Бих ти казал името си, ако го знаех. Така или иначе, няма смисъл да криеш такива неща от ясновидец.

— Нещата при мен са други. Не чета мисли. Просто… просто усещам разни неща… понякога за места, понякога за хора. Но нищо конкретно.

— Срамота.

— Повечето хора не желаят да усещам разни работи за тях.

— Аз пък си мислех, че би могла да ми кажеш нещо за мен — неща, които не помня.

— Наистина ли нищо не можеш да си спомниш?

— Нищо преди контейнера.

Спрях.

— Нито дори близначката си?

— Нищо.