Франческа Хейг
Огненото слово (10)

Глава 10

В тунелите изгубихме представа за времето. Знаех само, че е минало много, откакто последно се бяхме натъквали на осветени кътчета, и още повече, откакто бях яла или пила нещо. Опитвах се да игнорирам глада и жаждата, да се концентрирам върху предчувствията за пътя и да избягвам ниския таван и тесните стени, които непрекъснато жулеха раните по гърба и ръцете ми. След годините в килията дори ходенето ме изтощаваше. Едва дишах, а гърдите ми бяха стегнати като тесните коридори, по които крачехме. Изтощението вземаше своето още повече при спътника ми, който непрекъснато се препъваше. Поне пътят ни, общо взето, не беше тежък, няколко пъти стигахме до разклонения, където след миг колебание избирах посоката. Вече часове наред, както ми се струваше, се движехме безпроблемно нагоре и когато подът леко се изравни, предложих да спрем.

— Няма да е лошо да дремна — съгласи се момчето.

— Но не много дълго.

— Не мисля, че можем да си позволим дълги часове сън в сладко удобство — отвърна той, разчиствайки камъчета от земята под себе си. — Студено ли ти е?

— Не много — излъгах аз. С напредването ни през тунела студът беше станал все по-осезаем.

Лежахме близо един до друг, без да се докосваме.

— А страх ли те е?

Замислих се за малко.

— Да. Страх ме е да не ни хванат или да се изгубим, затворени тук. Но едва ли ще е по-лошо от преди.

— Не си била в едно от онези неща, нали? В контейнер?

— Не. Просто в стая. — Отново си представих контейнерите. Годините ми в килията, лудостта, която усещах, че приближава, клаустрофобията и безнадеждността, всичко това изглеждаше нищожно в сравнение с онова, което беше преживял той.

Помълчахме известно време.

— Ами ти? — попитах. — Страх ли те е?

— Не мога да кажа, че съм във възторг от цялата тази пещерна история, но не усещам страх, какъвто може би трябва да усещам. Всичко е толкова… ново бих казал. Само това да съм навън…

— Но какво ще правим по-нататък? Когато се измъкнем оттук?

— Нямам представа. Но и това някак ми се струва за добро. Като че ли се получава симетрия, поне за мен — не знам какво е било преди, не знам какво ще стане занапред.

— Няма да спрат да ни издирват.

Той въздъхна и се обърна на една страна.

— Едва ли може да съм им толкова интересен, колкото на самия себе си.

Поспахме около час. Събудих го и го подканих да тръгнем отново, но той се бореше с изтощението. Не си представях какво му причиняваше това — цялото време, прекарано в контейнера, и внезапното освобождение. Тялото му беше отвикнало от самото себе си — първоначално се движеше като пиян. Нека да поспим се превърна в постоянен рефрен на всеки няколко часа, а при абсолютното безвремие в тунела цялото пътуване бе като в някаква просъница или делириум — събуждане, вървене, кратък сън, събуждане, вървене, сън. Когато най-сетне зърнах светлината отпред, единствено болката в очите ме убеди, че не сънувам. Тесният изход на тунела бе преграден от гъст храсталак, но той пропускаше достатъчно слънце, за да видим, че денят е в разгара си, макар да не знаех кой ден точно.

Излязохме, примигвайки срещу светлината, на стръмна дига, водеща към широка и пълноводна река. Изругах срещу един бодлив храст, през който трябваше да се промуша на изхода на пещерата, но бързо ми мина, като видях неприлично сочни плодчета, натежали по стъблото. Забравила за тръните, започнах лакомо да бера плодовете и в един момент вече не можех да различа какво се стича по дланите ми — кръв или сок. И той започна да яде, но внезапно се обърна с гръб към мен, подпрял ръка на камъка, и повърна.

— Много бързаш — рекох.

Избърса уста.

— Извинявай. Мисля, че не ми се е случвало отдавна. Искам да кажа — знам, че и ти не си яла отдавна, но с онази тръба…

Кимнах.

— Не знаеш колко време си прекарал там, нали?

Отново погледна към тялото си. Беше слаб, но не и измършавял — бях виждала и по-тежки случаи сред Омега в селището през онази, лошата година. Светлокестенявата му коса стигаше до раменете, а под яркото слънце кожата му сякаш беше прозрачна. Можех да проследя очертанията на скелета му под мрежата от сухожилия и атрофирали мускули.

— Достатъчно, за да загубя тена си — отвърна той. — Ако изобщо съм имал тен.

Постояхме на изхода на пещерата достатъчно дълго, за да хапне отново, по-бавно, като дори си запази няколко плодчета. После и жаждата потърси своето и двамата се заспускахме несигурно по дигата, а тръните разкъсваха дрехите и кожата ни. Поне беше по-топло, направо горещо, тук под слънцето.

На брега на реката беше по-внимателен — приклекна и бавно започна да поглъща вода от шепите си.

— Стигнахме ли другия край на течението, където започваше тунелът? Дали ще търсят в тази посока?

Поклатих глава.

— Това е друга река. Отклонява се от онази срещу течението след Уиндъм и продължава до другия край на планината. Може би сме минали напряко през планината.

— Значи така работи ясновидството при теб. Не че не съм благодарен. Просто ми се струва странно. Мислех си, че може да успееш да разгадаеш съзнанието ми, но май географията е по твоята част.

Присъединих се към усмивката му, но поклатих глава.

— Съжалявам, че те разочаровам, но не е само за някакви места. Те са ми най-лесни, но обикновено успявам да доловя и емоции и неща, които ще се случат. Всъщност няма голяма разлика — просто чувствам онова, което е там някъде. Можех да видя, че ако тръгнем срещу течението, там ще има кухина, а после пещера. Имаше я, затова можех да я почувствам.

— Но нещата, които ще се случат тепърва — те още не съществуват. Не е като реката, която си е била там от памтивека.

— Знам. Събитията още не съществуват. Но ще станат реалност, затова мога да ги усетя. Не е под формата на видения. По-скоро са като спомени. Сякаш имам несъответствие с времето. Спомням си неща, които още не са се случили. Но не е постоянно — понякога мога да предскажа дребни неща и да изпусна наистина големите събития. Понякога става обратното.

— И можеш ли да си спомниш какво става по-натам, с нас? — попита той, седна и заклати крака над реката.

— Не съвсем. Невинаги работи по този начин. А понякога не мога да разгранича дали нещо е обикновена логика, просто добра идея, или е нещо ясновидско. Като сега — мисля, че трябва да тръгнем по реката, да плуваме по течението. Но това просто е разумно — понеже ще е доста трудно да минем през тях. — Посочих към гъстите, високи храсти, които се простираха от двете страни на реката. — И понеже няма да се изгубим, а те няма да могат да ни следят с кучета.

Той въздъхна.

— Мислех си, че след като ме измъкна от онзи контейнер, съм приключил с плуването за известно време.

— Съжалявам.

— А предполагам, че няма да се намери време да поспим преди това?

Засмях се, докато се изправях.

— Съседът ни в селото, където израснах, имаше старо овчарско куче, което по цял ден спеше на прага им. Казваше се Кип. Така ще ти викам и на теб — Кип. И не — не можем да рискуваме да спим, все още. И без това тук се забавихме твърде дълго.

За разлика от реката под Уиндъм, тук водата беше тъмночервеникавокафява, пълна с торф. Навлязохме заедно. В плитчините водата беше по-топла, но колкото пристъпвахме по-навътре, толкова повече потрепервахме от студа на бързата, дълбока вода.

— Какво мислиш?

Той повдигна вежда.

— Бих се зарадвал на нещо по-топло.

— Не, говоря за името.

Усмихна се широко и се хвърли по гръб в реката. Докато течението го отнасяше надолу, извика:

— След като ме измъкна от контейнера, можеш да ми викаш както си пожелаеш.

* * *

Не предвиждах затруднения при поредния ни преход, но реката не се оказа толкова благосклонна. На моменти беше твърде плитка и се налагаше да лазим с изранените си крака по ниските бързеи и хлъзгавите камъни. На други места, бързеите бяха толкова буйни и дълбоки, че трябваше да излизаме от реката и да се катерим по стръмните диги, а после се връщахме обратно в по-спокойни води. Кип падна два пъти, пързаляйки се по дигата, преди да успее да се улови за корен или за камък и да се измъкне на косъм от хищните лапи на реката. Някъде, където бреговете бяха равни и тревисти, излизахме от водата и вървяхме по брега ту отляво, ту отдясно, за да не оставяме никакви следи. Познатите ни трънливи храсти с плодовете растяха тук-там покрай реката, а Кип забеляза и няколко гъби под един дънер, надвиснал над реката. Бяхме толкова гладни, че дори вкусът на гнилоч не бе в състояние да ни отблъсне.

Беше късен следобед, когато той предложи да спрем:

— Да излезем сега, поне дрехите ни ще успеят да изсъхнат, докато още е слънчево.

Погледнах лицето му — мускулите на челюстта се напрягаха, за да потиснат треперенето.

— Добра идея.

Вече имах чувството, че сме изложени твърде на показ в реката, след като дърветата взеха да оредяват, а храсталаците по дигите отстъпваха на обширни тревисти полета, тук-таме с по някое дърво.

Тръгнах нагоре по дигата. На няколко места корените на дърветата, които стърчаха от почти вертикалния склон, ми помогнаха, улавяйки се за тях. Под мен чувах Кип — катереше се с усилие и ругаеше, но продължаваше напред. Пръв забеляза пътеката, която опасваше дигата — скоро неизползвана, но различима. В пълно мълчание, пълзешком поехме надолу към една издатина, прикрита от корените на дърво, която не можеше да бъде забелязана от пътеката. В окаяното ни състояние щяхме да привлечем вниманието на всекиго, не само на преследвачите си.

Загледах Кип и забелязах, че слънцето вече беше ожарило нашарения му с плитки и дълбоки драскотини врат.

Хвана ме да оглеждам голите му рамене.

— Всъщност и ти не си минала без някоя и друга рана — рече и посочи синините и драскотините по изгорелите ми рамене. — В момента не изглеждаме перфектно.

— Трябва да се пазиш от слънцето.

— Цветът на кожата ми сега е последната ми грижа. Залавяне, затвор, мъчения — абсолютно. Изгаряне от слънцето — не чак толкова.

— Звучиш прекалено жизнерадостен за някой с толкова грижи на главата. Не те ли е страх?

Той се усмихна.

— Да се върна обратно? Не. — Продължаваше да се усмихва, но хвърли бърз поглед към пропастта под нас, към реката, която препускаше бързо, скрила дълбините си. — Не бих се върнал. Ако ни намерят, бих скочил пръв.

* * *

Макар че се бяхме сгушили един до друг върху тясната издатина, мракът, който ни обгърна с усещане за анонимност, улесни разговора. Хванах се, че му разказвам за годините в Хранилището и дори преди това — за шестте години в селището и за детството ми в селото.

— Извинявай, май се разприказвах твърде много.

Усетих надигането на раменете му, там, където се докосваха с моите.

— Не е като да съм пълен с истории, които да споделя.

И наистина, поради липсата на собствено минало изглеждаше почти гладен за подробности от моето — коментираше, задаваше въпроси, особено за Зак.

— Предполагам, че това трябва да ти е най-странно — казах. — Имам предвид, че всичко е такова, но от нещата, които можеш да забравиш, най-необяснимо е, че не помниш близначката си.

— Така е. Останалото — е, да, важно е, разбира се. Но аз сякаш имам някакво остатъчно усещане за това кой съм, и това, че не знам къде съм живял или какво съм правил, не ме засяга чак толкова. Но да не знам коя е сестра ми — това е голяма празнина, която ме кара да се чувствам така, сякаш наистина не се познавам. Не както трябва.

— Не мога дори да си го представя. Сякаш си половин човек. Като да изгубиш крайник. — Последва мълчание. — Извинявай. Не исках да… разбираш.

Той се разсмя.

— Знам какво искаш да кажеш. Но не бива да ме съжаляваш чак толкова. И твоят близнак не е цвете за мирисане.

— Знам. Но не мога и да си представя друго. Ако той беше различен, и аз нямаше да съм същата. Не мога да желая друго, не повече, отколкото ти би искал две ръце. Дори не мога да си представя да нямам Зак.

— Сигурно е така. А моята сестра — дори умът ми да не я помни, тялото ми не би могло да я забрави. Ако утре я бутне каруца, за него няма да има значение дали знам коя е и къде е. Тялото ми ще си спомни страшно бързо.

Поседяхме мълчешком известно време.

— Мислиш ли, че тя е като брат ти? — попита. — Мислиш ли, че тя ме е вкарала в онзи контейнер?

Забравила за тъмнината, поклатих глава.

— Не знам. Може и така да е — някоя могъща личност, която иска да те покрие. Но онези контейнери — трябвало е да ги изпробват първо, нали? Може и просто да си някой с лош късмет, някой, когото са хванали за проба.

— Но ти не беше в контейнерите. Може би това означава, че моята близначка не е някоя могъща личност, не е важна особа.

— Би ли предпочел да е така?

— Не знам. Предполагам, че в такъв случай, сестра ми не е взела решение да ми причини това нещо. Че е било, както го каза, просто лош късмет.

— Знам какво имаш предвид. Но за себе си мисля, че причината да не ме сложат в контейнер е, че искаха да ме използват — да разберат какво виждам.

— Допускаш ли, че ако не беше ясновидка, Зак щеше да те вкара в контейнер?

— Така или иначе, щеше да го направи — отвърнах и се разтреперих, като си спомних сънищата, които ме измъчваха през последните ми дни в килията. — Скоро. — Помислих малко. — Но ако не бях ясновидец, всичко щеше да е различно. Щяха да ни разделят още от самото начало и нямаше да му се налага да се бори с мен толкова време, за да се доказва като Алфа. Нещата нямаше да се развият така, както са сега. Той нямаше да се превърне в онова, което е сега.

— Значи всичко е заради теб? Заради това, че си ясновидка?

— Нямах предвид това. Но е сложно. — Отдръпнах се от него. — Трябва да заспиваме.

* * *

Сънувах Изповедничката и се събудих с вик. В мрака наоколо ми трябваха няколко мига, за да осъзная къде се намирам. Кип, легнал зад мен, се опитваше да ме успокои. Под нас реката ехтеше с шумолящия си ритъм.

— Извинявай. Лош сън.

— Няма нищо. Добре си.

Кимнах в тъмното, а дишането ми се позабави.

Той продължи:

— Имам предвид, че в момента бягаш от брат си и несъмнено от армия негови последователи и си насред стръмна скала с полугол непознат с амнезия. Като изключим това, нямаш грижи.

Разсмях се.

— Благодаря за успокоението.

— Пак заповядай — отвърна той и легна по гръб.

Направих същото. Над нас се виждаха корените на дървото, които ни служеха за навес, и небето отвъд тях — по-светъл нюанс на тъмното, осеяно със звезди. И над всичко това усещах Изповедничката, нейното съзнание, което издирваше моето. Самото небе сякаш ме притискаше с тежестта на нейния вторачен взор.

— Не спирам да сънувам Изповедничката — споделих аз. — Откакто сме избягали. Мислех за нея и в Хранилището и се ужасявах, когато идваше, но сега я усещам непрекъснато.

— Мислиш, че те търси?

— Сигурна съм. Чувствам я — съзнание, което е наясно и което се оглежда за нас.

Кип се надигна на лакът.

— Колко наясно точно? Знае ли къде сме?

— Не. Не мисля. Още не. Но търси. То е просто като… присъствие, през цялото време.

Отново се сетих за залата, която бях зърнала, когато отвърнах на настойчивото ровене на Изповедничката в главата ми при последния разпит. Онази зала, пълна с жици, която тя криеше, точно както аз бях запечатала знанието за острова в главата си. Пламтящата ярост, след като видях залата в мислите й, свидетелстваше за важността й. Но какво беше това и защо го прикриваше толкова ожесточено?

Усетих Кип да се сгушва отново до мен.

— Благодарен съм за ясновидските ти способности, не ме разбирай погрешно, но не ти завиждам.

Никой не би завидял на ясновидците. Алфа ни презираха, а останалите Омега ни избягваха. Но виденията бяха най-тежки. Винаги се бях борила с късовете минало и бъдеще, които пронизваха дните и нощите ми и ме караха да не вярвам на собственото си обкръжение и време. Кой би завидял на съкрушените ни умове? Отново се замислих за лудия ясновидец от хейвънския пазар и нескончаемия му брътвеж.

— А ти? — попитах. — Ти сънуваше ли в контейнера?

— През цялото време, докато бях в контейнера, поне онова, което си спомням, ми се искаше всичко да е сън и да се събудя от него. През повечето време идвах на себе си и после отново губех съзнание. Но когато спях, сънувах контейнера и щом се събудех, пак бях там. — Той млъкна. — А сега, като спя, е чудно — нищо не сънувам.

— Защо, мислиш, беше единственият буден? Там в контейнерите, де.

— Не знам. Както казах, не бях така през цялото време. А когато бях — не беше като нормално събуждане. Не можех да мръдна или помръдвах едва. Дори не виждах нищо, наистина — беше тъмно през повечето време. Понякога се придвижвах близо до стъклото и различавах другите контейнери, дори и хората в тях — в безтегловност. — Някъде наблизо изгука гълъб. — Стресна ме, когато се събуди с тези викове — каза най-накрая. — Предполагам, че това му е отрицателната страна на ясновидството — не можеш да си избираш виденията.

— И ти ме изплаши, когато те видях за пръв път. Всъщност цялата картина беше ужасяваща, но като отвори очи, едва не се разкрещях.

— Нямаше да има значение. Мисля, че вдигна достатъчно шум, когато разби контейнера.

Усмихнах се и се обърнах настрани да го погледна. Над скалата отсреща изгревът вече бе обявил появата си, а мракът се разсейваше по краищата.

— Заспивай — рече той, протегна ръка и прибра кичурчето коса, което беше паднало пред очите ми, след което се обърна с гръб към мен. Затворих очи. След уединението в килията, беше приятно да чувам дишането му, леко различно от моето.