Сергей Лукяненко
Шести патрул (10)

Глава 4

Влязох в кабинета на Хесер в десет сутринта. Долетяхме от Париж в пет сутринта, след което откарах Егор до ВДНХ, където все още живееше майка му, а после се прибрах вкъщи и поспах около три часа.

В това имаше нещо героично. Както и в непроницаемо сдържаното изражение на лицето ми.

— Добро утро, шефе — казах аз. — Егор пристигна в Москва, отседна при майка си. Той е готов при необходимост да участва в нашите операции.

— Добре — каза Хесер, с любопитство изучаваше лицето ми. — Браво. Радвам се.

— Мога ли да си вървя?

— Хм… — Хесер се обърка. — И това е всичко? Никакви въпроси, спорове и обвинения?

— Не. Мога ли да си вървя?

— Почакай — каза Хесер. — Седни.

Послушно седнах срещу него.

— Антоне, ти имаш пълното право да се възмущаваш — каза Хесер. — Но нека първо да ти обясня — в това дори няма никаква магия! Само психология. Разбиране на мотивите, които движат хората и Различните. Единствено ти беше способен да уговориш Егор да дойде в Москва и да се съгласи да участва в самоубийствена мисия, и то само ако го убеждаваш искрено…

— Шефе, разбирам.

— Затова аз… — Хесер се сепна. Намръщи се. — Тоест наистина разбираш? И не ме обвиняваш? И си съгласен, че Егор е нужен?

— Това ми е крайно неприятно — казах аз. — Ние опропастихме живота на момчето още от детството му. Но тук е заложено твърде много. Нито неговият, нито моят, нито вашият живот имат значение.

Хесер помълча. Повъртя в ръце химикалката си. Кой знае защо включи лаптопа върху бюрото и веднага затвори капака му.

— Така че мога ли да си ходя? — попитах аз. — Или има някаква информация?

— Има — рече Хесер навъсено. — Първо, няма повече да си играя с теб на тъмно. Извинявай. Не бях забелязал, че наистина си израсъл.

— Приема се — казах.

— Второ, не съм напълно уверен, че ни е нужно Огледало. Аналитиците дават трийсет процента за Огледало, двайсет — за върколаците, и петдесет — за нещо, което не ни е известно. Не се тревожи за момчето предварително, възможно е той да няма нищо общо.

— За това благодаря — отговорих искрено.

— Трето — Олга има някакви проблеми с нашите кръволоци — каза Хесер. — Отиди при нея, тя иска да го обсъди с теб.

 

 

СМС-ът ме застигна пред вратата на кабинета на Олга. Извадих мобилния си телефон, погледнах. Номерът беше непознат.

„Бабите обсъждаха въпроса цяла нощ. Няма съгласие. Следващата нощ ще има второ събрание. Юлия Тарасовна“.

Какво е това нещо! Светът стремително се носи към своя край, а тези стари вещици не могат да си изберат нова Прабаба! Поне временно! Все пак има сериозен шанс никой от Шестия патрул да не преживее срещата с Двуединния.

Но не, те отново и отново ще се събират и ще спорят коя от тях е по-стара, вредна и гадна!

Прибрах телефона си и влязох при Олга. Тя стоеше до прозореца и пушеше до отвореното му малко крило. Димът излизаше на студа в мощна сива струя.

— Това е вредно и забранено с правителствени укази — казах аз.

Олга ме погледна кисело и попита:

— В Париж ли беше?

— Аха.

— Завиждам ти. Аз някога прекарах там една прекрасна година…

— При мен се получиха пет часа, но също не беше зле — съгласих се аз. — Какво става с вампирите?

— А с вещиците?

— Обсъждат. Тази нощ пак ще се събират.

— При вампирите… При вампирите всичко е сложно. Работата е там, че Мастърът на Мастърите е загинал.

— Значи все пак Лилит! — възкликнах аз.

— Не, Антоне. Ще се учудиш, но съвсем не е тя. За тази Лилит дори сред вампирите никой не знаеше нищо. Ще трябва да научиш от Завулон коя изобщо е била тя.

— Защо аз?

— Завулон има добро отношение към теб — каза Олга без сянка на усмивка. — Не, Мастърът на Мастърите е бил само тристагодишен полски евреин.

— Еврейски вампир? — изумих се аз. — Някак смело е нарушил всички забрани на Талмуда.

— Не споря. Та той е бил наистина силен вампир със само една слабост — алкохолизъм. — Олга с щракане на пръста запрати угарката през прозорчето, затвори го и седна зад бюрото.

Настаних се срещу нея и казах:

— Каква глупост! Силният алкохол ги изгаря!

— Силният. Той се е задоволявал с кръвта на напили се хора. Отчасти това и го е погубило.

— Напил се е и го е блъснал влакът? — предположих скептично.

— По-лошо. Скарал се е с ръководителя на варшавския Дневен патрул. С когото винаги са били в приятелски отношения. Историята е приключила с дуел.

— Ох, ох…

— Вампирът загубил, макар че имал шансове. Висш против Висш, магът обикновено е по-силен, но вампирът е бил по-опитен… Но е загубил, защото, предполагам, е бил пиян. Натъкнал се е на „сив молебен“.

— Защо не съм чул за това? — учудих се аз.

— Защото е било през хиляда деветстотин осемдесет и първа година. Между другото, скарали са се на политически теми — ръководителят на Тъмните е бил убеден комунист и поклонник на Ярузелски, докато вампирът…

— Олга, спри! — вдигнах ръце аз. — Не ме интересуват политическите възгледи на вампири отпреди трийсет години. Защо вампирите нямат все още нов Мастър на Мастърите?

— Защото новият Мастър се появява, след като убие предишния. А ако предишният е загинал не от ръцете от вампир, за новото звание трябва да се сразят не по-малко от двайсет Мастъра — и трябва да остане само един. Те, разбира се, от техническа гледна точка вече са мъртви, Антоне. Само че въпреки това искат да живеят. Един идиот, който да отправи предизвикателство към Мастъра на Мастърите, рано или късно се намира. Но двайсет побъркани, които да се отправят на бой до смърт — такива засега не са се намерили. И може и да не се намерят още сто години. От този пост няма никаква полза, освен че ласкае самолюбието. А проблемите са безброй.

— Matka Boska, jak mógł Wampir-żyd zginąć od „Szarego Nabożeństwa“ Ciemnego komunisty? Jak w ogule u ich w głowach to godziło się?^[1] — възкликнах аз.

Олга ме погледна иронично.

— Ти какво, Антоне, направил си си вчера „Петров“?^[2]

— Ами да — смутих се аз. — Не знам френски, но за по-лесно общуване… Как узна?

— Ти сега се възмущаваше на полски — промърмори Олга. — „Петров“ нали вкарва не един език, а петнайсетте най-употребявани. Виж ти, никога не съм мислила, че полският влиза.

— Но все пак как е могло да се случи?! — ударих аз с юмрук по масата. — Мастърът на Мастърите — евреин! Та това е оксиморон! Юдеите нямат право да пият кръв!

— Той не е бил религиозен — каза Олга с усмивка.

— А ръководителят на Тъмните — комунист! Как му се е вързало всичко това с научния атеизъм?

— Той е обяснявал способностите на Различните изключително от материалистична гледна точка. Антоне, стига си се възмущавал. Това вече се е случило, и то отдавна. Вампирите не са се напъвали особено да избират нов Мастър на Мастърите. Не искат и сега. След три дни събират Високата ложа, но аз не тая особени надежди.

— Олга, защо така? — попитах аз. — Патрулите нямат общо ръководство, само регионално. Върколаците по принцип нямат главни. Вампирите и вещиците уж имат… А в действителност нямат, загинали са главните — и всички като че ли само се радват.

— Защото ние сме единаци, Антоне — отвърна Олга. — Ние не сме дори вълци, те живеят на глутници.

— Глупости, глупости, глупости! — махнах с ръка аз. — Знаеш ли какво ми каза вчера Егор? Аз го предупреждавам, че не бива да идва. Предлагам му иницииране, за да не стане никога Огледало. А той ми казва: „Та кой човек може да има съмнения в тази ситуация, какво има да се избира тук!“.

— Ами защото той е човек — каза Олга. — Жив. Лутащ се. С идеали и заблуди. А те са Различни. Вампири. Неживи. И при това забравяш едно нещо, Антоне. Именно вампирите, както сега разбираме, се смятат за най-първите Различни. Именно вампирите са сключили договора с Двуединния. Може би те не се напъват чак толкова да се сразят с него.

— Никой не обича кръволоците — кимнах аз.

— Ти си изостанал от живота — каза Олга. — Тяхната пиар кампания беше много мощна, обхвана почти всички страни. Девойките, ако им покажат жив вампир, веднага ще се хвърлят с писък към него и ще подложат шия.

— Наскоро общувах с една девойка — тя съвсем не беше във възторг от вампирите.

— Защото я е смукала лелка — усмихна се Олга. — Ако беше млад красавец, способен с часове да я носи на ръце — можеше да мисли иначе. — Тя стана сериозна. — Засега не ми е нужна помощ, Антоне. Вампирите седят в гнездото си в Манхатън…

— В Ню Йорк?

— А къде другаде? — учуди се Олга. — Това е тяхната светиня! Мека! Йерусалим! Там е най-голямото им струпване на глава от население, там са най-старите ложи, клубове, салони. Легални и нелегални заведения. Там има всичко. Сега ще седят и ще обсъждат, ще решават кое им е най-изгодно.

— И ще пият кръв.

— Да, разбира се — въздъхна Олга. — Нещо повече, тъй като сбирката на Мастърите в някаква степен е инициирана от нас, съм почти убедена, че са им издали допълнителни лицензи.

Аз мълчах.

— Животът е грозно нещо — рече Олга. — А животът след смъртта — съвсем отвратително. Иди си вкъщи, Антоне, и лягай да спиш. Не приличаш на себе си.

— Вещиците също ще решават тази нощ — казах аз. — Но аз мога дотогава да се поровя в архива…

— Антоне, ти работиш в екип — прекъсна ме Олга. — Успокой се. Не се опитвай да успееш навсякъде. Ти доведе Егор — браво! Сега си отдъхни поне до вечерта. Всички мислят. Всички четат документи. Всички разпитват най-старите Различни. Заслужил си си почивка.

Изправих се и кимнах.

— Добре. Изобщо няма да споря. Но се заемете особено с онази вампирка, която ми пишеше послания с инициалите на ухапаните. Тя нали успя да прогони Двуединния?

— С нея се занимават, не се съмнявай — намръщи се Олга. — Работят по всички направления. А твоето направление сега е към завивките.

— Слушам.

 

 

По принцип можех да отворя портал дори от офиса на Патрулите. Или от двора.

Но седнах в колата на Завулон, потеглих и спрях при магазин за фермерски продукти и вносен алкохол. Това беше зона на платен паркинг, но реших, че Великият Тъмен няма да обеднее.

В магазина се сдобих с бутилка вино (не беше от най-хубавите, но не ми се искаше да търся хубаво вино), два килограма отлично говеждо, мляко, извара, яйца, салам, кило ябълки, пресен хляб, маслини от няколко сорта и люти чушки, пълнени със сирене.

После излязох от магазина, извадих телефона си и го прибрах в жабката на колата, отдалечих се в тясна празна пресечка, затворих очи, представих си желаното място, произнесох необходимите думи и пристъпих напред в отворилия се пред мен портал.

— Тате! — възкликна радостно Надя. — Ура! Татко дойде!

— И донесе подаръци — казах, отваряйки очи. Надя незабавно увисна на мен. — Ей, аз съм мокър и студен! Почакай секунда!

— Домъчняло ми е — отвърна дъщеря ми. — И не искам да чакам.

Порталът към убежището беше прокаран от Надя. Според нейните думи, нямаше никаква възможност да бъде проследен. Но все пак не възнамерявах да злоупотребявам с това. Прегърнах дъщеря си. След миг се приближи Светлана и каза с упрек:

— А аз вече мислех, че си решил да не ни навестяваш.

— Олга ме изпрати вкъщи, нареди ми да се наспя. Реших, че домът ми е там, където сте вие.

— Правилно си решил — потвърди жена ми и ни прегърна.

— Ще съборите торбите! — възкликнах аз.

— Торбите в кухнята! — изкомандва Светлана. Надя, обидено издавайки устни напред, подхвана торбите и ги понесе към „кухнята“, тоест към нишата зад завесата.

— Хляб, мляко, месо — казах гордо аз.

— Донесе ли зеленчуци? — попита делово Светлана.

— Зеленчуци?

— Ами да. Едни такива неща, растат в земята, аз ги слагам в супата. Моркови, лук, картофи…

— Не помислих за зеленчуците — признах си аз. — Но взех две кила хубаво месо. Можем да си изпечем пържоли! И кило ябълки.

— Поне домати? — попита Светлана.

Виновно разперих ръце. Опитах да се оправдая:

— Затова пък взех салам, масло, яйца…

— Общо взето — не си забравил нищо от нещата, които имат холестерин — усмихна се Светлана. — Но поне домати да беше взел! Салата!

— На кого му е притрябвала тази салата! — възмутих се аз. — Какво само за ядене говорим? Не ви ли интересуват новините?

— Ти искаш ли да ядеш? — попита Светлана.

— Искам — признах си. — Макар че вчера в самолета храната беше хубава, даже похапнах малко в Париж.

В погледа на Светлана се мярна нещо между възхищение и възмущение.

— Виждам, че водиш активен живот! Скъпи, защо не летиш до Париж, когато съм си вкъщи и мога да те помоля да донесеш нещо?

— Ето — казах аз, като разкопчах якето си и извадих от джоба си кутийка. — Какво друго може да донесе от Париж един беден командирован? Два флакона истински френски парфюм…

— Този е за мен, този е за мен, това е най-модният аромат на сезона! — възкликна Надя и грабна кутийката.

— От къде на къде? — възмути се Светлана. — Аз също исках този аромат!

— Спокойно, другият е същият! — казах тържествено и извадих втората кутийка.

Жена ми и дъщеря ми се обърнаха синхронно към мен и се спогледаха.

— Мъже! — възкликна Светлана.

— А това на всичкото отгоре е татко! Той е един от най-добрите! — подкрепи я Надя.

— Какво пък сега? Нали и двете искахте този парфюм! Донесох на всяка по флакон! Какво е неправилно?

Те се спогледаха отново. Надя поклати глава, а Светлана каза:

— Да вървим да те нахраня.

 

 

Обядът се получи вкусен. Светлана приготви това, което един италианец би нарекъл „спагети болонезе“, но в тях имаше твърде много месо, така че бяха по-скоро „макарони по флотски“. Докато се хранех, тя ме гледаше, после попита:

— Олга е права, трябва да отдъхнеш. Приличаш на…

— Алкохолик? — попитах напрегнато.

— Не. На лирически герой на Гребеншчиков. От песента „Мамо, не мога да пия повече“.

— Мамка му — казах. — Нещо всички ругаят вида ми. Ще пия мляко. — Улових погледа на дъщеря си. — Искаш да попиташ нещо ли?

— Татко, а знаеш ли дали соловият албум на Хари Стайлс е излязъл? Днес би трябвало да го обявят.

— Кой е този?

— Но, татко! Той е от „Уан Дайрекшън“. Най-якият от тях!

— Светлина, Мрак и Сумрак! — възкликнах аз. — Откъде да знам? Аз дори за новия албум на „Пикник“ разбрах месец след излизането му!

— Да беше попитал Кеша — нацупи се дъщеря ми. — Ти го видя, нали?

Изсумтях.

— Да, видях го. Наденка, ако искаше да узнаеш как е приятелят ти, трябваше направо да ме попиташ. А не да се интересуваш от разни Бийбъри и Тимътита.

Надя стремително се изчерви.

— С него всичко е наред — казах след кратка пауза с възпитателни цели. В края на краищата Кеша бе много свястно момче, а аз, може да се каже, го познавах от детството му. Далеч не най-неподходящият приятел за млада девойка — Различен, Светъл, от добро семейство… Какво общо има тук семейството? Добро момче, и това е. — Нека да ви разкажа всичко подред. Информацията е доста.

И се захванах да разказвам.

За срещата с Кеша. За посещението на Ева-Лилит. За появата на Тигъра. За разговорите с Килорън. За това как са ми почистили паметта. За посещението ми в Париж и за пристигналия в Москва Егор.

— Горкото момче… — ахна Светлана. — Антоне! Ти сериозно ли? Ти… ти си го привлякъл за операция на Патрулите? Като си знаел, че може да стане Огледало и да изчезне?

— Целият свят може да изчезне — свих рамене аз. — Разубеждавах го. И той отдавна вече не е момче. По-добре ме посъветвайте какво още може да се направи. Всички Патрули, да не говорим за Инквизицията, вече ровят във всички посоки. Но може би пропускаме нещо?

— Виж, татко. — Надя, отдавна съвзела се от смущението, вдигна един лист. — Аз тук си водих записки, докато ти разказваше. Всички данни, с които разполагаме. Пророчествата, информацията от Килорън, информацията от Лилит… Татко, правилно ли разбрах точно онази вампирка, която ти е писала посланието с инициалите на жертвите, се е правила на Килорън?

— Да — кимнах аз. — Почти със сигурност.

— И ти предполагаш, че това е същата вампирка, която някога си хванал и която са ръзвъплътили?

— Вече и аз не знам, дъще. Отначало изхождахме от това, че щом посланието от ухапванията гласи „дошла съм“, значи е вампирка. Но ако „Антон Го“ наистина е било началото на „Антон Городецки“, то „дошла съм“ според мен е по-скоро „дошлата“. „Дошлата сила чака“. Но с пола отгатнахме… нали Килорън…

Замислих се. Махнах с ръка.

— Не знам, Наденка. Ако е било маскировка — откъде да знаем кой е бил зад нея? Нищо не може да се каже. Но аз усещам в това някакво много силно лично отношение.

Надя каза много сериозно:

— Дори хората трябва да се доверяват на предчувствията си, а ние — още повече. Татко, не виждаш ли, че всичко се свежда до вампирите?

Кимнах.

— Как да не го видиш? Двуединния е техният бог. Проявил се е чрез Светлия и Тъмния, както разбирам — въплътил се е в тях, „надянал“ ги е върху себе си. Горе-долу по начина, по който Сумракът използва огледалото. Вампирката се опита да ми даде информация — при това преди появата на Двуединния. И тя успя да ни защити от него, което е много странно, разбира се. При това даде още куп информация в облика на Килорън. Но най-много неща ни съобщи Лилит. А тя, изглежда, беше най-старата вампирка на планетата.

— Всичко се върти около вампирите — съгласи се Светлана. — Умна дъщеря имаме, Антоне… Ще пиеш ли вино?

— Не — казах твърдо. — Мляко.

Светлана стана и отиде в „кухнята“. Надка продължаваше да седи, свила крака под себе си на стола и почти си гризеше нокти. Размишляваше. Леле, каква голяма и умна бе вече дъщеря ми! И какво малко и глупаво дете бе в същото време!

— Мисля, тате, че най-полезно сега е да се опитаме да разберем всякакви допълнителни подробности от пророчеството — каза Надя. — Смятам, че това е най-важното.

— Защо? — поинтересувах се аз.

— Защото дяволът винаги е в подробностите — отговори тя много сериозно. — Тате! А дяволът наистина ли съществува?

— Попитай и дали има Бог — опитах да се пошегувам аз. Но Надя ме гледаше настойчиво и аз отговорих неохотно: — Не знам. Но старите Различни не обичат да го споменават. Както и Господ, впрочем. Това важно ли е сега?

— Отвлякох се — призна Надя. — Татко, това, което искам да кажа, е… ако трябва да съберем някакъв Шести патрул — изобщо няма да ни помогнат ръководителите на всички Патрули, вампирите и всички останали.

— Защо?

— Защото не са спазени подробностите. Забрави ли? Е, ще разберат сега кой там е главен при вампирите и вещиците, ще изчислят всички, ще назначат. И какво от това? Нали трябва да са свързани кръвно!

— Това може да има широко тълкуване — казах аз. — Света, наливаш ли ми мляко?

— Значи ти сериозно? — учуди се жена ми. — Ей сега.

— Сигурно може и да има широко тълкуване — съгласи се Надя. — Само че кръвта трябва да я има. Виж сега… Главният от Светлината съм аз.

— От къде на къде? — възмутих се аз.

— А кой друг? Кой има по-голямо право да представлява светлината от Абсолютната Светла? — попита Надя.

— Ти не си вирвай носа — посъветвах я. — Дори и да трябва да я представляваш, ще те помолим да си назначиш представител.

Надя изсумтя.

— Тъмен… Е, не знам. Вампирът ясно. И вещицата.

— Само последната точка никой не я разбра. Каква е тази страна? „Основата, фундаментът“…

— Пророк — каза Надя.

Вцепених се, гледайки я.

— Помниш ли, ти си чел и книгата? „Фондацията“^[3]. Фантастика за пророци.

— За психолози — поправих я машинално. — Е, или за предсказатели, ако щеш…

— С други думи — пророци — кимна Надя. — Те не са толкова много, а силните са съвсем малко. Те са основата на всичко — те не че предсказват бъдещето, те го извайват. Но още по-важно е онова за кръвта, нали? Нима Хесер е свързан по някакъв начин с Глиба? Не. Значи те не са подходящи.

— Ти също не си свързана с Глиба по никакъв начин — казах напрегнато.

— С него не, разбира се. Но виж, с Кеша — сега съм свързана.

Стори ми се, че надвисна ледена тишина, когато Надя приключи:

— Скръб.

Зад гърба ми нещо издрънча. Обърнах се и погледнах Света. Тя беше отпуснала пълна с мляко чаша върху масичката и полуобърната, гледаше напрегнато Надя.

— Как… кога? — попитах аз.

— Отдавна. Преди два месеца.

— Това… — Сдържах се да не произнеса нелепата фраза „Това не може да бъде“ и завърших: — Това е твърде рано, Надя.

— Така се получи. — Тя напълно спокойно сви рамене. — Решихме го някак спонтанно.

— Надя, ти не си във възрастта, в която спонтанно… или неспонтанно! — казах аз, едва се сдържах да не извикам.

— Защо да не съм? — учуди се Надя. — Според мен дори Том Сойер с Хъкълбери Фин, макар че са били по-малки от мен…

Стори ми се, че полудявам. И, изглежда, не само на мен.

— Том Сойер? С Хък Фин? — възкликна Светлана. — Това е някакъв много прогресивен прочит!

— Първо, Том Сойер и Хъкълбери Фин са измислени персонажи — казах аз, като се опитвах да запазя хладнокръвие. — И второ, няма и не би могло да има нищо подобно!

— Вие за какво говорите? — попита Надя, гледаше ту майка си, ту мен.

— А ти за какво?

— За кръвното братство — каза Надя. — Ние с Инокентий се заклехме в кръвта и се подписахме с кръв…

— Детска градина… — казах аз и се разсмях. — Надка, какво дете си!

Зад гърба ми нещо забълбука — обърнах се отново и видях как Света си налива коняк в чаша.

— Сипи и на мен! — помолих я.

— Ти нали искаше мляко — уточни Света.

— Млякото е за децата!

— Тате, мамо, вие какво — решихте, че говоря за секс? — попита студено Надя. — Че сме правили секс с Инокентий?

— Нищо не сме решили — каза Светлана, подавайки ми чашата. — Просто не разбрахме за какво говориш.

— С него решихме засега да не правим секс — рече успокояващо Надя. — Кеша смята, че това ще попречи на разкриването на магическия ни потенциал.

Изпих коняка си на екс.

— Макар аз да мисля, че не е така — замислено продължи Надя. — Струва ми се, че него просто малко го е страх!

Взех от ръцете на Светлана млякото и го изпих след коняка.

— Браво на вас. Много се радвам, че сте такива разумни млади хора.

Можех да спра дотук, но в очите на Надя имаше твърде много ехидство, което не й се удаде да скрие.

— Но все пак вие сте съвсем млади — продължих аз. — Затова мама днес ще си поговори с теб за нещата, които трябва да знае една млада девойка.

— Непременно — каза Света със сладък глас. — Навярно ще започнем с тичинките и плодниците, но после ще обсъдим всичко сериозно.

— Мамо! — Възкликна Надя.

— А аз ще поговоря с Кеша — добавих. — Ако, както казваш, момчето малко го е страх… На тази тема с него би трябвало да поговори баща му, но тъй като той не живее със семейството си — ще поговоря аз. Горкичкият, сигурно му се иска да си поговори с някого, да узнае какво става с организма му, а няма с кого…

— Татко! — развика се Надя. — Млъкни, млъкни, млъкни!

— Ще продължаваш ли да тролиш старите си родители? — попитах аз.

Надя се нацупи.

— Навярно дори ще му купя енциклопедия за момчета… — рекох аз.

— Няма! — каза Надя. — Няма повече! Но вие сами сте си виновни, защо веднага мислите за едно и също? И говорите за детска градина!

— А какво да си помислят родителите на девойка на твоята възраст? — попитах аз. — Твоята връстница отиваше при приятеля си за цяла нощ, когато я е нападнал вампирът.

— Ами глупачка — каза навъсено Надя. — Освен това Кеша наистина смята, че това пречи на магическото развитие…

— За кръвта истина ли е? — попитах, за да се измъкна от хлъзгавата тема.

— Да. Ние с Кешка наистина… Ами дадохме такава клетва… — Надя сведе поглед.

— А разправяше, че си се порязала, докато си правела салатата — спомних си аз лепенката на пръста й. — Лудница „Слънчице“.

— Може и да е лудница — намеси се Светлана, — но дъщеря ни е права, Антоне. Изискването за кръвна връзка е важно. Тя може да е от всякакъв род, но трябва да я има.

— Нека екипът, след събирането му, направи кръвна клетва — предложих аз. — Като Надя с Кеша.

— Не мисля, че ще се получи — каза Светлана. — Сам знаеш, Антоне, такива изисквания са донякъде условност. Игра. Но с ясни правила. „Кръвно братство“, създадено толкова просто и грубо, няма да сработи.

Не тръгнах да споря. Светлана чувства такива фини неща по-добре от мен. Именно ги чувства, а не ги знае.

— Тогава не знам съвсем нищо — казах уморено. — Кръвна връзка. Само това оставаше. Нека господин Глиба ме осинови и се захващаме…

— Легни си — каза Светлана и сложи ръка на рамото ми. — Трябва да си починеш.

— А вие какво, ще влезете в моя ритъм? — възпротивих се аз. — Сега още е ден.

— Няма да ни пречиш. Легни да поспиш, а ние с Надя ще погледаме телевизия.

Не спорих.

 

 

Спах дълбоко и спокойно. Без сънища — лъжливи приятели, опитващи се да разберат бъдещето, и без кошмари — честни врагове на този, който не иска да знае нищо за предстоящото. Просто спах.

Едва преди пробуждането се появи порция съновидения, които не приличаха нито на кошмар, нито на предвиждания.

Отначало бях в московския си апартамент, а през прозореца в него се опитваше да влезе Хесер. Не, той не левитираше, не се беше сдобил с криле. Беше го докарала пожарна с вдигната стълба. Хесер се беше извисил на перваза и усмихнат ми махаше с ръка.

В съня ми се струваха напълно естествени и начинът, по който е дошъл, и целта му — да си пийне с мен.

Но докато вървях към прозореца, за да го пусна вътре, Хесер по някакъв начин падна от перваза и сега висеше под прозореца, вкопчил се в перваза с краищата на пръстите си. Отворих прозореца, опитах се да го измъкна — но шефът беше твърде тежък. Дори не си помислих за магия, сякаш нямаше и помен от нея. Така че отидох за въже, за да завържа Хесер и да го изтегля в апартамента, но когато се върнах, видях опулените изплашени очи на шефа и неговите изплъзващи се от перваза пръсти. След миг, подчинявайки се на законите на съня, вместо Хесер аз самият падах надолу — носех се покрай стената на висока сграда.

Но и сега не изпитах никакъв ужас. Затова пък гледах с любопитство през прозорците.

Жена си черви устните пред огледало. Жената е красива, напълно гола, но с яркочервени ботуши и с червена папийонка.

Двама застаряващи мъже играят на карти. Картите са някакви странни, с дребни разноцветни картинки и текст. Пред мъжете, върху масата, заедно с картите, има ситни същества. Хора със странни дрехи и хладно оръжие, чудовища — всичките не по-високи от десет сантиметра, скачат и махат с ръце, сражават се, падат.

Възрастен, интелигентен на вид човек с професорски очила храни стоящ на масата бързолет със скакалци.

Две малки момиченца, седнали на пода, се люлеят и меланхолично се удрят една-друга с кукли. Куклите са раздърпани, момиченцата също, може би вече би трябвало да ги боли и да плачат — но детските лица са съсредоточени и невъзмутими.

Дебел плешив мъж пуши лула, застанал пред огромен шкаф витрина, в който има Карлсони. Най-различни фигурки, с най-различни цветове и размери и от най-различни материали.

Тийнейджър стои и разговаря с майка си. В един момент се обръща към мен — и виждам, че това е Егор — какъвто беше, когато го срещнах за пръв път.

Отворих очи и известно време лежах, без да помръдна. Бях спал може би два-три часа. Ако беше малко повече или по-малко — сега щях да се чувствам недоспал. А два-три часа е най-правилното време за сън, за да се освежи тялото и съзнанието. Не за дълго, за съжаление — за половин ден.

В стаята беше тъмно, мяркаха се само онези слаби разноцветни отблясъци, които дава включеният телевизор. Едва чуто бърбореха гласове — Света и Надя гледаха нещо.

Ама че странна работа са тези сънища! Защо ще ми се присънва падащият Хесер? Че и напиращ през прозореца, за да пие с мен? А онези странни хора и събития в прелитащите край мен етажи? Малкият Егор?

Не, ако се постарая, мога да намеря обяснение на всичко. Хесер се опитва да установи човешки отношения с мен, но това постоянно се проваля заради моята слабост и нежелание да му протегна ръка.

Голата жена с червените ботуши и папийонката — тук всичко е банално, по Фройд. Иска ми се секс. С развратна непозната.

Мъжете е картите и човечетата чудовища… Това е Двуединния. Играе си с нас като с марионетки.

Професорът, хранещ бързолета със скакалци? Това е… това е… ами, да допуснем, безполезността на битието. Роденият да скача не може да лети. Освен в нечии корем.

Биещите се момиченца — това са сраженията между Патрулите.

Малкият Егор — моят комплекс за вина пред него.

Само плешивият мъж с лулата и Карлсоните остана неразтълкуван. Е, да го припишем на шега на подсъзнанието.

Например — това е моя дълбоко притаена мечта. Да бъда дебел и плешив, да пуша лула и да събирам колекция от Карлсони…

Бърборенето на телевизора се смени от бодрата музика, която върви при показването на финалните надписи. После чух тихия глас на жена ми:

— Хубав филм. Любимият от детството ми.

— Само че е твърде стар — отговори скептично Надя. — Без 3D.

— Тогава нямаше 3D — каза Светлана.

— А имаше ли цвят? Или после са го боядисали?

— Цвят имаше — отговори спокойно Света. — Освен това по онова време децата бяха възпитани и не се опитваха да блеснат в разговорите с родителите си с евтини остроумия.

— Но, мамо… аз попитах искрено! Ето онзи филм, който гледахме вчера, за детския лагер, беше черно-бял…

— Наденка, не се смятай за по-хитра от родителите си. Аз също съм била момиче и си спомням прекрасно всички мисли, които сега се въртят в главата ти. Повярвай ми — умните сред тях не са много.

— Мамо…

— Защо се опитваше да изплашиш мен и баща си?

Настъпи кратка пауза.

— Аз… на шега.

— Не се шегувай повече по този начин. Става ли?

— Аз съм в преходна възраст. Нормално е да се шегувам така.

— Нормално е само да се изприщиш. Всичко останало е по желание. Нима не разбираш, че баща ти…

Въздъхнах шумно и се протегнах. Седнах в леглото.

Жена ми и дъщеря ми наистина седяха пред телевизора.

— Дълго ли спах? — попитах с престорена тревога.

— Нима бързаше за някъде? — учуди се Светлана.

— Не. Но тук съм изолиран от всичко. Както и вие. Ако Хесер ме търси?

Светлана поклати скептично глава.

— Повярвай ми, Хесер щеше да намери начин да се добере до теб въпреки изолацията. В краен случай щеше да ти се присъни.

— Щеше да ми се присъни — съгласих се аз. — Аха.

Станах и отидох в банята. Излязох след минута, бършейки лицето си с кърпа.

— Какво, наистина ли?

— Присъни ми се, присъни ми се — потвърдих аз. — Ей сега ще проверя. Кога да ви навестя пак?

— Сега е почти осем вечерта — каза Светлана. — Ще дойдеш при нас…

Тя замълча за миг. Ние с Надя се спогледахме. Светлана нямаше много често предвиждания, но ако се отнасяха за семейни дела — се изпълняваха безупречно.

— Ще дойдеш при нас в един следобед — каза Светлана след кратко забавяне. Лицето й стремително пребледня. — Да. В един… в един през деня. Утре.

Ние с нея разбрахме всичко.

Ще дойда при семейството си утре в един. Непременно ще дойда. Разбира се, ако съм жив. А това, изглежда, съвсем не беше задължително.

— Е, до утре — казах аз.

Светла кимна. Прошепна само с устни: „До утре“.

— Довиждане, тате — обади се Надя пред телевизора. — И не съм съгласна да стоя тук през целия остатък от детството си!

— Добре, ще го имам предвид — отговорих, без да откъсвам поглед от Светлана. — Да поздравя ли Кеша?

— Но, тате! — възмути се дъщеря ми. — Нали се разбрахме вече!

— Аз сериозно.

— Ами тогава го поздрави, разбира се — отговори напрегнато Надя.

Кимнах на Светлана.

— До утре. Ще донеса картофи.

Света се усмихна. Насила, но се усмихна и каза:

— И лук.

— Даже и моркови — обещах аз. — Всичко ще бъде наред. Чувствам се прекрасно. Бодър и готов за подвизи.

— Ние с мама те напомпахме със Сила — похвали се Надя. — Аз я събирах, мама я вливаше.

— Как се уредих! — възкликнах, докато отварях прохода. — Сам си завиждам!

Стори ми се, че телефонът зазвъня още в мига, в който прекрачвах през портала.