Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (2) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Пролог

Ноември 1985-а

В пристъп на слабост я връхлетя онова усещане. То лъхаше и от хладната, изящна чаша с шампанско между пръстите й, и от жуженето на гласовете, и от ръката на мъжа й, леко прихванала я през кръста. Освен влюбването до това усещане се доближаваха само мимолетни мигове от детството й: уютът, създаван от бъбренето на баба й; приглушеният смях, докато се унасяше; смехът на хора, отдавна вече отишли си от този свят. Нете стисна здраво устни, за да не позволи на емоцията да я завладее напълно. Защото понякога се случваше точно това.

Понадигна се и плъзна поглед над многоцветната палитра от рокли и изправени гърбове. Мнозина уважиха вечерята в чест на тазгодишния датски лауреат на Голямата скандинавска награда за медицина. Присъстваха изследователи, учени, все отбрано общество. Тя не познаваше по рождение, тъй да се каже, тези среди, но с годините се бе научила да се вписва успешно.

Пое си дълбоко дъх и тъкмо да въздъхне със задоволство, доста осезаемо усети как през тълпата от високо вдигнати коси и мъже с папийонки нечий поглед се закова в нея. Такива неподдаващи се на дефиниция обезпокоителни електрически заряди изпращат само злонамерени очи. Тя инстинктивно се притаи настрана като подгонено животно, което търси укритие в близките шубраци. Хвана ръката на мъжа си и се опита да се усмихне, ала очите й зашариха тревожно сред празнично облечените гости, леко замъглени заради виещия се от свещниците дим.

Явно развеселена жена отметна глава назад и откри видимост към далечната стена на залата.

Там стоеше той.

Фигурата му се възвисяваше над околните като морски фар. Въпреки прегърбената стойка и кривите крака приличаше на внушително издигнал се звяр, чиито очи шарят из множеството като прожектори.

Тя отново усети как зоркият му пронизващ поглед се впи в тялото й и осъзна, че ако не предприеме нещо веднага, целият й живот ще се сгромоляса за секунди.

— Андреас — промълви тя и докосна врата си, лепнещ от пот. — Може ли вече да си вървим? Нещо ми прилоша.

Това се оказа напълно достатъчно. Съпругът й повдигна тъмните си вежди, кимна на околните, хвана я под ръка и я поведе към изхода. Ето заради такива постъпки го обичаше.

— Благодаря ти. Пак ме стегна главата.

Андреас кимна повторно. Самият той страдаше от хронично главоболие. Прекарваха дълги, тъмни вечери в дневната, докато мигрената се разгръщаше в най-мъчителната си фаза.

И в това отношение си приличаха.

Стигнаха до масивното стълбище на залата. Високият мъж се прокрадна отстрани и се изпречи пред тях.

Остарял е значително, забеляза тя. Искрящите му някога очи бяха помътнели, косата — неузнаваема. Двайсет и петте изминали години си бяха казали думата.

— Нете, ти пък какво търсиш тук? Последно теб очаквах да видя в това обкръжение.

Тя дръпна мъжа си към изхода, ала това не спря преследвача й.

— Не ме ли помниш, Нете? — чу се отзад гласът му. — Помниш ме, и още как! Курт Ве. Мен няма как да ме забравиш.

Преполовиха стълбите и той ги настигна.

— Станала си държанка на директора Росен. Не е за вярване, че си се намърдала в елита!

Опитваше се да накара мъжа си да ускорят ход, но Андреас Росен нямаше славата на човек, който обръща гръб на проблемите. И този път остана верен на себе си.

— Ще благоволите ли да оставите съпругата ми на мира? — той придружи овладяната си забележка с поглед, накипял от гняв.

— Така значи — натрапникът се отдръпна крачка назад. — Оплела си Андреас Росен в мрежите си, а, Нете? Браво на теб. — По лицето му се изписа гримаса, която някои биха разтълкували като крива усмивка, ала Нете не се подведе. — Този факт се е изплъзнал от вниманието ми. За твое сведение, рядко попадам в такива среди. Пък и не чета жълтата преса.

На забавен каданс видя как съпругът й поклаща презрително глава. Усети как сграбчи ръката й и я повлече след себе си. За миг тя пак задиша нормално. Стъпките им ехтяха в асинхрон. „Да се махаме оттук“ — сякаш повтаряха те.

Стигнаха до гардероба. Тогава гласът зад тях пак се извиси:

— Господин Росен! Навярно не знаете каква курва е жена ви. Това най-обикновено момиче от остров Спройо не подбира пред кого си разтваря краката. А понеже е твърде слабоумна, не прави разлика между истина и лъжа…

Мъжът й се извърна и дръпна рязко китката й. Неколцина от гостите се опитваха да усмирят непознатия смутител на тържеството. Двама млади лекари притичаха и притиснаха заплашително гръдния кош на исполина, та заявлението, че е нежелан, да добие по-конкретни измерения.

— Андреас, недей! — извика тя.

Съпругът й пристъпи към групата около клеветника й. Не я послуша. Алфа самецът се канеше да маркира периметъра си.

— Нямам представа кой сте, но ви предлагам занапред да избягвате публични появи, преди да сте усвоили общоприетите поведенчески норми.

Кокалестият му противник се извисяваше с цяла глава над сдържащите го мъже и всички в коридора се втренчиха в съсухрените му устни: гардеробиерките, които подреждаха памучни връхни дрехи и кожуси; прокрадващите се на пръсти гости; личните шофьори пред въртящите се врати.

После прокънтяха фаталните изречения:

— Питайте Нете къде се е подложила на стерилизация, господин Росен. Питайте я и колко аборта има зад гърба си и какво е да престоиш пет дена в изолатор. Първо й задайте тези въпроси, пък после ми четете нотации за изискани обноски. Нека оставим тази роля на по-компетентни от вас, Андреас Росен.

Курт Ве се откъсна от тълпата и с поглед, накипял от злоба, пристъпи встрани.

— Ще си вървя! — извика той. — А ти, Нете — посочи я с треперещи пръсти, — дано гориш в ада, където ти е мястото!

Вратата се затръшна след него. Цялото помещение жужеше.

— Това беше Курт Ве — прошепна някой зад тях. — Състудент на днешния лауреат. Това е единственото хубаво нещо, което може да се спомене по негов адрес.

И въпреки това тя се озова в капана. Разкриха я.

Хората я измерваха изпитателно с очи. Спираха се върху части от тялото й, сякаш търсеха издайнически сигнали за истинската й същност. Това деколте не е ли твърде дълбоко? Бедрата и устните й — твърде вулгарно предизвикателни?

Гардеробиерката им подаде връхните дрехи. Горещият й дъх направо бълваше отрова. „С нищо не ме превъзхождаш“ — излъчваше цялото й същество.

Всичко се срина за секунди.

Сведе поглед и улови под ръка съпруга си — любимия мъж, чиито очи не смееше да срещне.

 

 

Тя слушаше тихото, равномерно мъркане на двигателя.

Не си бяха проронили и дума. Седяха отчуждени и се взираха през плъзгащите се наляво-надясно чистачки в есенния мрак, през който колата си пробиваше път.

Навярно той очакваше опровержение, ала тя не бе в състояние да му го даде.

Навярно тя очакваше той да прояви отзивчивост. Да й помогне да се отърси от вцепенението. Да я погледне и да заяви, че чутото не го интересува. Важни са единайсетте години съвместен живот, а не трийсет и седемте, предхождащи брака им.

Ала той включи радиото и купето се огласи от шумно отчуждение. Стинг ги съпроводи на юг през Зеландия, а Шаде и Мадона — през Фелстер и Гулборсун. През тази нощ слушаха млади, специфични гласове — единствената връзка помежду им.

Всичко останало изчезна.

Няколкостотин метра преди селцето Бланс и два-три километра от имението той отби встрани и спря.

— Кажи ми всичко — настоя той с поглед, заровен дълбоко в мрака отвън.

Не произнесе нито една топла дума. Не спомена дори името й за утеха. Само това „кажи ми всичко“.

Тя затвори очи. Призова го да разбере, че сполетелите я нещастия са следствие от редица предхождащи ги събития; че мъжът, засипал я с обвинения, е главният виновник за злочестините й.

Ала — независимо от всичко — казаното от него е вярно, призна тя с глух глас.

Всяка изречена дума.

В последвалия гибелен, мъчителен миг се чуваше само неговото дишане. Той се обърна към нея с потъмнели очи.

— Затова значи с теб останахме без деца.

Тя кимна. Стисна устни и му призна цялата истина. Беше го лъгала и премълчавала много факти. Като млада я въдворили на остров Спройо, но несправедливо — в резултат от низ недоразумения, злоупотреба с власт и измама, само и единствено по тази причина. И да, правила е аборти и се е подложила на стерилизация, но злодеят, когото току-що срещнаха…

Сложи длан върху ръката й и студът я преряза като електрически ток. Тя млъкна.

Андреас включи на скорост, отпусна съединителя, прекоси селото и ускори през ливадите и тъмната гледка над водата.

— Съжалявам, Нете, но не мога да ти простя, че години наред ме заблуждаваше за шансовете ни да станем родители. Просто не мога. Колкото до другата част от биографията ти, тя ме отвращава.

Той направи кратка пауза. Тя усети ледени тръпки по слепоочията си и напрежение във врата.

Той вдигна глава — надменно, както при преговори с хора, недостойни според него за уважението му; самоуверено, както отминаваше без внимание неуместни съвети.

— Ще си събереш багажа — заяви отчетливо той. — Имаш една седмица да си намериш жилище. Вземи каквото искаш от „Хаунгор“. Нищо няма да ти липсва.

Тя отвърна бавно лице от него и се загледа във водата. Свали прозореца и вдиша миризмата на водорасли, довлечени от възчерните вълни, които щяха да я погълнат безвъзвратно.

Усещането от самотните, безотрадни дни на Спройо, където същото това поклащащо се море я примамваше да сложи край на несретния си живот, се завърна.

„Нищо няма да ти липсва“ — обеща той, сякаш уверението му имаше някаква стойност.

Явно наистина не знаеше нищо за нея.

За миг тя прикова поглед в датата на часовника: 14 ноември 1985-а. Устните й затрепериха, когато се обърна към съпруга си.

Потъмнелите му очи приличаха на кухи орбити върху череп. Бе съсредоточил цялото си внимание върху лъкатушещото пътно платно.

Тя бавно посегна към волана. Хвана го, преди съпругът й да се възпротиви, и го завъртя с всичка сила.

Конските сили на колата напразно подаваха мощност, докато настилката изчезваше под гумите. Металическият звън при съприкосновението на шасито с дърветата заглуши сетния протест на мъжа й.

Паднаха в морето. Все едно се прибра у дома.