Джак Дю Брул
700 метра под земята (4)

3.

Един щатски полицай вземаше показанията на Мърсър, докато фелдшерката обработваше раните на рамото и лявото му коляно. Беше тупнал с достатъчна сила върху твърдата земя, за да си скъса панталона и да изгуби няколко квадратни сантиметра кожа. Левият глезен също го наболяваше, но не беше нещо, с което да не могат да се справят няколко таблетки ибупрофен и две-три чашки водка. Още десетина ченгета се бяха спуснали в мината, докато екипът от съдебната медицина бе изнесъл убития оператор. Други съдебни специалисти правеха снимки на петната кръв и разхвърчалите се наоколо гилзи.

— Хайде стига — въздъхна щатският детектив, докато го гледаше с нескрито недоверие. — Нима очакваш да повярвам, че си висял под асансьора, докато се е издигал цели петстотин метра?

Казваше се Пол Джерард и беше към петдесетте, с посивяла късо подстригана коса и зачервен нос като на закоравял пияница. Костюмът му бе купен от магазин за намалени дрехи. Кожата около мястото, където бе носил брачна халка, бе леко порозовяла. Разведен преди по-малко от година. Следваше утвърденото клише, реши Мърсър.

Седяха в остъклена стая близо до платформата на асансьора, където някога се бяха намирали служебните помещения на мината.

Фелдшерката напръска раната на Мърсър със спрей и той трепна.

— Мисля, че това вече го обсъдихме. Аз открих труповете и шофьорът потвърди, че му взех багера. Бил…

— Гундерсон.

— Точно така. Гундерсон. Видяхте с очите си дупките от куршуми в прозорците на машината. Това е достатъчно, за да потвърди, че нападателите се опитваха да ме спрат, нали?

Джерард не отговори. Въпреки това Мърсър продължи:

— Проследих ги от галерията на научния екип и единственият начин да стигна с тях на повърхността бе да увисна под асансьорната клетка.

Детективът вдигна глава от бележника и смени темата.

— Но как стана така, че се озова там в точния момент?

— В точния момент? — Мърсър не можеше да повярва, че полицаят ще използва толкова идиотска фраза.

— Ами веднага след като нападателите са убили онези шестима учени долу.

— Ейбрахам Джейкъбс пристигна по-рано днес. Предполагам, че той е бил главната им цел. — Мърсър спря и се замисли. — Поправка. Той и другите са само косвени жертви. Това, което отнесоха в раницата, е било главната им цел.

— Някаква идея какво може да има в нея?

— Абсолютно никаква — отвърна Мърсър. После кимна с благодарност на жената, която тъкмо бе свършила с превръзката му на рамото.

— Кога последно ви правиха инжекция за тетанус? — попита тя, докато затваряше чантата си.

— Преди две години, така че всичко е наред.

— Добре, почистих раните и ви направих повърхностен антибиотик. Ако забележите белези за инфектиране — зачервяване или повишена секреция, или ви втресе, потърсете лекарска помощ.

— Ще го направя. Благодаря ви. — Мърсър насочи вниманието си към детектив Джерард. — Едва ли ще е трудно да установите какво са откраднали, ако прегледате компютрите. Вероятно има подробно описание на това, с което са се занимавали учените.

— Вашият приятел Ейбрахам Джейкъбс ли командваше парада?

— Не. Той само помагаше. Шеф на научния екип беше Сюзан Тюнис. Мисля, че е доктор по химия, или атмосферни взаимодействия, нещо от този род. Доколкото разбрах, Ейб беше само съветник.

— А ти защо последва нападателите?

Разумен въпрос, който Мърсър не си бе задавал от години, защото това не бе първият случай, при който се изправяше срещу въоръжени мъже. Ни най-малко.

— Защо ги последвах ли? — повтори той. — Защото ако не го бях направил, никой нямаше да го направи.

— Ти за герой ли се мислиш, или какво? — попита насмешливо полицаят, с типичното раздразнение на служител, чиито функции са били иззети от някакъв цивилен.

Мърсър нямаше желание да влиза в спор с него и затова преглътна хапливия си отговор и предпочете да заобиколи истината:

— Не, полицай, но когато видях труповете на онези хора и на моя приятел, за няколко минути изгубих способността си да разсъждавам трезво.

Джерард кимна, очевидно удовлетворен от отговора.

— Нека те попитам нещо друго. Мислиш ли, че това е терористична атака?

— Има ли значение мнението ми? Седем души са убити долу с автоматично оръжие. ФБР с готовност ще го кръсти тероризъм, за да може да погне нападателите. Предполагам, че ще се включат и разни други трибуквени организации, отговарящи за националната сигурност. Задавате ми тези въпроси само защото федералните още не са се дотътрили тук, а като дойдат, ще трябва да чакат голямото началство от столицата. Но ето какво ще ви кажа, детектив Джерард. Тези типове бяха тук заради нещо, което Ейб е донесъл със себе си тази сутрин, и избиха всички свидетели. И пак ще повторя: нямам никаква представа какво може да е това, нито над какво са работили в лабораторията. — Мърсър си пое дъх. — Приключихме ли?

Джерард затвори бележника и го прибра във вътрешния си джоб. Продължи обаче да си играе с химикалката.

— Прав си за федералните. Аз само наглеждам сцената на престъплението, докато се появят. Хората, които слязоха долу, имат същата задача. Не могат да пипат нищо.

— Ядосан ли сте? — попита Мърсър.

— Веднага щом ми се обадиха и ми казаха, че е стреляно с автомати, знаех, че ще съм само момче от поддържащия екип и нищо повече.

Мърсър бе склонен да прояви съчувствие.

— През годините съм работил доста с федералните. Когато си насаме с тях са готини хора. Ала изправят ли се отсреща като бюрократична институция, играта загрубява.

Джерард изсумтя.

— Точно така е. Не каза ли, че си минен инженер? Как тогава си се забърквал с ФБР?

— Аз съм любима цел на няколко доста екстремни групи за опазване на околната среда. — Което бе вярно, но не бе истинската причина Мърсър да е тъй добре запознат с техниките на тероризма и контратероризма. За последното причината по-скоро бе, че се бе озовавал на погрешни места в погрешно време и въпреки това бе направил каквото е нужно за момента. Погледна щатския детектив и го попита:

— Искате ли да направите на мен и на това разследване една голяма услуга?

Джерард осезаемо настръхна. Повдигна вежди.

— На федералните ще са им нужни от дванайсет до осемнайсет часа само за да завъртят колелата на механизмите, а не разполагам с толкова време. Двамата с вас знаем, че онзи пикап вече е захвърлен някъде и нападателите са се разпръснали. Няма да оставят отпечатъци, нито ДНК, и това ще е задънена улица. Ако има някакви следи, водещи към тях, те ще са в лабораторията на Ейбрахам Джейкъбс.

— И мислиш, че федералните не го знаят?

— Биха могли, но тъй като Ейб е бил само съветник, първо ще се задълбаят в досието на Сюзан Тюнис.

— Мога да им предам това, което ми каза. Че според теб нападението е свързано с пристигането на твоя приятел.

Мърсър поклати глава.

— Това няма да промени нищо. Те си имат процедури и щом се уверят, че духът на Осама бен Ладен не е виновен за смъртта на тези хора и че най-вероятно става въпрос за грабеж, а не за тероризъм, ще изгубят интерес и ще изтеглят хората си. Няма да се появят в кабинета на Ейб поне още няколко дни.

— И каква е услугата? — попита Джерард, сякаш не знаеше.

— Пуснете ме да си вървя — отвърна Мърсър. — Дръжте ме настрана от това. Направете Бил Гундерсон герой, като кажете на момчетата от ФБР, че той се е опитал да спре пикапа.

— Знаеш, че няма да стане.

Мърсър се отпусна обезсърчено на седалката.

— Но от друга страна — продължи Джерард, — да речем, че изляза за малко оттук, а ти се измъкнеш незабелязано.

— Ще го направите ли за мен? — попита Мърсър с пробудена надежда.

— Не — отвърна Джерард и нахлупи голямата си каубойска шапка. — Но ще го направя за щатското ченге, което застреляха преди дванайсет години, когато приближи една ударена кола, без да знае, че шофьорът се издирва от ФБР. Изглежда, бяха решили да ни спестят тази информация. Нашият човек получи три куршума в гърдите. Жилетката му спря два, но третият разкъса сърцето. Убиецът му открадна патрулката и продължи да бяга още три часа, преди да го спрат с барикада на пътя.

Джерард си изопна сакото.

— Каквото и да направя, федералните ще ме мислят за селяндур. Ти си само поредният свидетел, доколкото показват записките ми. — В гласа му се долавяше стоманена нотка. — Ще се погрижиш да свършиш тая работа, нали?

— Ще се постарая да ги пратя в ада, детектив — отвърна със същия тон Мърсър.

— Ще се върна след десет минути.

Пол Джерард излезе от канцеларията и приведе глава под дъжда, захапал димяща цигара. Мърсър почака половин минута преди да го последва. Джерард беше в другия край на складовете и разговаряше с човека, когото бяха пратили да замести оператора на асансьора. Ако се съдеше по облаците над главите им, Джерард бе споделил с него пакета марлборо.

Мърсър не би имал нищо против да се измие. Все още беше с окаляните и разкъсани работни дрехи и подкованите с налчета обувки, но нямаше време. Джерард му бе дал само десет минути. Той излезе от сградата и се отправи към белия фургон, докаран тук навремето, за да служи за спално помещение на дежурните екипи. Мърсър и учениците му го използваха за теоретични занимания преди да се върнат долу в мотела, където бяха настанени.

Трима от учениците му седяха на една маса заедно с униформен полицай: бяха задържани само защото бяха зърнали пикапа на убийците. И четиримата вдигнаха глави, когато влезе, и го погледнаха уморено.

— Ей, Мърсър, какво става? — попита Ханс.

— Без приказки — произнесе машинално полицаят.

— Детектив Джерард приключи с мен и мога да си вървя — обърна се към него Мърсър.

— Каза ли кого да му пратя? — попита младият полицай. Опитваше се да командва ситуацията, но усещаше, че Мърсър му се изплъзва.

— Каза да оставя на теб да решиш — отвърна Мърсър. Хлапето очевидно беше неопитно и се опитваше да си придаде важност.

Младият полицай нямаше представа колко лесно са го изпързаляли.

— Добре. Щом детектив Джерард ти е записал данните, предполагам, че всичко е наред.

— Благодаря — отвърна Мърсър и се обърна към учениците си. — Съжалявам за всичко това, момчета. Ще приключим последния урок утре и след това ще го отпразнуваме.

Един от хората се готвеше да го поправи, но после схвана какво прави неговият учител. Искаше да си спечели време и те нямаха нищо против да му помогнат.

— Ist nicht kein problem — каза Ханс, пародирайки сам произношението си. Беше задържал Джерард повече от час, преструвайки се на слабо владеещ английски с надеждата, че неговият наставник ще може да се измъкне незабелязано.

Мърсър взе цивилните дрехи от шкафчето си, напипа ключовете на колата в предния джоб и излезе от фургона, без да поглежда другите.

Беше наел от „Херц“ един „Юкон“, черен джип, малко по-малък от парните катери, които някога бяха кръстосвали реката със същото име в търсене на злато. Настани се на предната седалка доволен, че си бе направил труда да плати и застраховката, защото петната, които току-що бе оставил върху тапицерията, не изглеждаха лесни за почистване.

Мощният осемцилиндров двигател се събуди с ръмжене и Мърсър излезе от паркинга и пое бавно между паркираните в безпорядък полицейски коли. Ниските облаци отразяваха червените проблясъци на сигналните светлини.

Един полицай го задържа на изхода, но му махна да продължи, след като Мърсър му обясни, че Джерард го е пуснал. Докато се спускаше по криволичещия път, стана неволен свидетел на алеята на разрушение, която бе оставил след себе си при бясното спускане с багера. Наистина изглеждаше сякаш оттук бе минало побесняло метално чудовище.

В подножието на склона други полицаи охраняваха яркожълтия багер, докато двама мъже с хартиени халати оглеждаха следите от куршуми по корпуса. Без съмнение щяха да бъдат скастрени от федералните криминолози, че не са ги изчакали.

Мокър и уморен патрулен полицай махна на Мърсър да продължи, след като най-вероятно бе получил потвърждение отгоре. Мърсър зави в обратна на посоката, в която бяха изчезнали нападателите, уверен, че няма да намери отговорите натам. Дори не беше сигурен какви въпроси трябва да си задава на този етап. Всичко, което знаеше до момента, бе, че ще свърши онова, което бе обещал на Джерард. Щеше да спипа онези типове, каквото и да му коства.

Разстоянията в централните райони на Щатите бяха огромни — нещо, което бе забравил от времето, когато учеше в Колорадския минно-геоложки институт и навестяваше с кола родителите си във Върмънт. Беше напуснал Лейстърската дупка преди шест часа. Слънцето се бе спуснало към хоризонта и пътят имаше хипнотизиращ ефект. Към полунощ си помисли, че е преминал над половината от Средния запад, но скоро осъзна, че още е далеч от това постижение. Познаваше нафукани сноби от Ню Йорк и Вашингтон, които наричаха тези райони „страна за прелитане“. И наистина бе ужасно неприятна за каране.

Знаеше, че трябва да отбие в някой от ярко осветените оазиси на цивилизацията, всеки обещаващ многоетажни хотели с познати имена, ресторанти от известни вериги и денонощни бензиностанции, пълни с шофьори на камиони, които бързаха да откарат товарите си към крайбрежието. Подмина няколко подобни уютни местенца, почти идентични, но когато започна да си дава сметка, че се превръща в заплаха и за себе си, и за останалите, ако продължи да стиска кормилото, избра следващата отбивка, която го отведе на няколко мили по-нататък по лъкатушещ чакълест път, преди да свърши в градче, което се състоеше от няколко къщи на кръстовище. Една от двуетажните къщи бе приютила на първия етаж затворена закусвалня, адвокатска кантора и бръснарница, а отгоре имаше голяма табела за школа по танци и прозорец, толкова мръсен, че дори в сумрака изглеждаше сякаш е видял за последен път вода и гъба в зората на рокендрола. Срещу нея имаше по-голяма търговска сграда, заобиколена от дребни селскостопански машини, изложени за продан: косачки, ремаркета и трактори. Още по-нататък се виждаше тясна висока постройка, боядисана в бяло и наподобяваща камбанария, макар че къщичката, където трябваше да е камбаната, изглежда, бе само изрисувана. През улицата бе разположена малка бензиностанция с навес от поклащащо се на вятъра чергило, озарено от светлините и напомнящо чуждоземните кораби от „Близки срещи от третия вид“. Мисълта, че намери точно това сравнение, му подсказа колко е уморен в действителност, след като умът му подхвърляше подобни метафори. Друг признак за изтощението му бе фактът, че паркингът със селскостопанските машини и пустеещите места, кой знае защо, му изглеждаше точно толкова примамлив и подканящ, колкото „Риц“ в Париж или нюйоркският „Мандарин Ориентал“.

Той свърна към него и гумите на джипа изхрущяха върху покрития с боклуци и строшено стъкло чакъл. Светлината от един прозорец озаряваше достатъчно околностите, за да различи една жена да се показва на задната врата на малкия хотел и да засенчва очи с ръка, загледана към него. Мърсър предположи, че ще я наградят със званието „служител на годината“, задето го бе забелязала толкова рано, но после я видя да вдига малък вързоп от масата до себе си и да го опира на гърдите си. Почти различаваше чертите на малкото разплакано детско личице.

Изгаси двигателя и взе сака с дрехи, които носеше от мината. Очите му почти се затваряха. Надяваше се тук да има топла вода. Преброи десет, не, дванайсет стаи, сякаш възнамеряваше да ги заеме всичките.

Отвори бавно стъклената врата на фоайето, та камбанката да не събуди детето, което междувременно се бе усмирило. Момичето — нямаше и деветнайсет — изглеждаше уморено от недоспиване и го гледаше с тъповато изражение. Дори не си направи труда да го поздрави.

— Искам стая — каза почти шепнешком Мърсър.

— Шейсет долара — отвърна тя. — Но ми се виждате мръсничък. Не мога да ви пусна тук.

Мърсър си погледна дрехите. Бяха омачкани и измацани с кал, но се съмняваше, че в задълженията й влиза да почисти стаята на сутринта.

— Вижте какво ще ви кажа… — Извади две стодоларови банкноти от портфейла си. — Това е за стаята и ако я изцапам. Съмнявам се, че в стаите ви има нещо, което да струва повече от сто долара.

По някаква причина това накара момичето да се изкиска.

— Имам нужда само от душ и няколко часа сън.

— Ще ми трябва името ви за книгата. — Момичето отвори разръфаната книга за регистрации.

Мърсър сложи банкнотите на олюпения плот, пресегна се покрай момичето и взе един ключ от писалищната маса. Беше избрал стая в централната част на сградата и се надяваше, че ще има топла вода.

— Името ми е на тези две банкноти. Казвам се Бенджамин Франклин.

Тя не възрази и той се обърна и излезе. Паркира колата пред стаята си и отключи. Крушките бяха сменени с мъждукащи луминесцентни лампи и всичко тънеше в сенки и сумрак. Не че го интересуваше. Отдели половин час да постои под толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи, използва всички кърпи, за да се избърше, и рухна в изтърбушеното двойно легло с шарена кувертюра и възглавници в сходен десен.

Ала едва положи глава на възглавницата и осъзна, че се е залъгвал. Вярно бе, че не биваше да кара повече, но си даваше сметка, че няма никакъв шанс да заспи. Умът му не работеше по този начин. Беше се опитал да надбяга чувствата си, оставяйки зад себе си миля след миля, но сега за пореден път си припомни, че приятелят му е мъртъв, заедно с шестима негови колеги, и че той не бе успял да направи нищо, за да попречи на убийците. Мърсър не беше католик, но вярваше в идеята за вината. Тя бе за него движеща сила и едновременно солидна основа. Истина бе, че в този случай не би могъл да се обвинява за нищо. Това бе бреме, което поемаше само защото бе привикнал да носи отговорност. Което означаваше, че нерядко не можеше да си прощава неща, за които всъщност нямаше никаква вина. Някой психиатър вероятно би го уверил, че всичко това се дължи на смъртта на родителите му и на факта, че не е бил в състояние да попречи на тази трагедия. Също както сега, когато не бе успял да спре убийците на Ейб.

Нещата не изглеждаха по този начин, когато двайсетгодишният Филип Мърсър се върна в „Пен“ за своя докторат след две години следване в Минно-геоложкия.

На Коледа през онази първа година докторантура Ейб бе успял да изкрънка малко пари, за да отведе най-добрите си студенти в Западна Африка за десетдневно пътешествие с цел да подобрят уменията си за работа в полеви условия. Всъщност студентите щяха да са само носачи и шерпи на малка изследователска група, но нямаха нищо против открилата се възможност.

Първата седмица от пътуването мина безпроблемно. Групата от осем западни специалисти, включваща и тримата студенти на Ейб, плюс четирима въоръжени камерунски пазачи, изучаваше пресъхнали корита на реки и открити скални масиви с надеждата, че този полупланински район може да е богат на колтан, минерал, необходим за наскоро появилия се и бележещ бързо разрастване пазар за все още твърде скъпи клетъчни телефони. Още не бяха открили нищо обещаващо, но това не помрачаваше оптимизма, особено оптимизма на студентите.

Последният ден беше мъглив и хладен. Лагерът се пробуждаше бавно за живот, но скоро огнищата задимяха и хората взеха да си подават чаши с нес кафе. Тъкмо щяха да поднесат и закуската с пържени яйца, когато сред заобикалящата ги мъгла се мярнаха тъмни силуети и във въздуха отекна зловещото стакато на автоматични изстрели. Говореше се за бунтовници, които обикаляли из този район, но те би трябвало да са от другата страна на границата в Нигерия, на стотици мили от тях.

Един от камерунските им пазачи бе повален от първия откос. Падна на земята и от раните на гърдите и в главата му шурна кръв. Мърсър, който седеше от другата страна, срещу Ейб и един студент от Калифорния, Ланс, се вцепени за миг. Това приличаше толкова много на засадата, в която бяха попаднали родителите му — липсваше само разнебитеният пикап на майка му, паркиран тогава наблизо.

Ала колебанието му трая само няколко секунди. Още докато си поемаше дъх Ейб се превърна в родителите, които не бе успял да спаси. Мърсър не помисли за себе си, нито за опасността, на която се излагаше. Не беше успял да попречи на родителите си да загинат от насилствена смърт на този дивашки континент, но не смяташе същата съдба да сподели и неговият приятел. Просто последва подхранвания си от адреналин инстинкт да защити Ейб Джейкъбс — или да умре.

Хвърли се през пламъците на огнището и прекатури приятеля си на земята, докато още няколко откоса профучаха над тях. Затисна го с цялата си тежест, заслушан в пищенето на куршумите. Докато се озърташе, видя друг от пазачите им да бяга към джунглата.

Едно лято години преди това Майк, най-добрият приятел на Мърсър, бе взел флоберката на баща си. Двете четиринайсетгодишни хлапета бяха работили през онова лято всичко, с което успяваха да се захванат, за да подхранват несекващия апетит на пушката за муниции. Веднага щом получеха няколко долара купуваха кутии с патрони от железарията — молеха за това влизащите възрастни, като тийнейджъри, молещи хора пред супермаркета да им купят бира. А след това отпрашваха към една изоставена прашна кариера, където се редуваха да стрелят: представяха си, че са герои от някой уестърн. Когато накрая училището и зимата поставиха точка на упоритите им занимания по стрелба, двамата бяха изгърмели хиляди патрони през тясното дуло на флоберката и бяха направили един ръждясал варел на решето, но пък можеха да се похвалят с отлични стрелкови умения от всякакви позиции за водене на огън, които бяха изучили в някакво старо ръководство за подготовка на пехотинци още от Втората световна война.

Мърсър запълзя през тревата към поваления пазач. Мъглата се вдигаше и той успя да преброи поне пет припламващи от дула пламъчета, докато стрелците навлизаха в лагера. Двамата последни пазачи бяха приковани към земята и явно се готвеха да си плюят на петите при първа възможност.

Той стигна до убития пазач, измъкна руския автомат от безжизнените му пръсти и двата резервни пълнителя от паласката на колана. Мъжът се казваше Пол. Беше харесал Мърсър, защото синът му се казвал Филипе.

Макар че Мърсър никога не бе стрелял с автомат, залегналото в мускулите му умение от онези летни упражнения се пробуди още докато опираше очукания калашник на рамото си и той започна да го използва сякаш е продължение на тялото му. От неудобната ниска позиция пусна кратък откос, който повали един от нападателите тъкмо когато той пристъпваше на откритата площ, където изследователите бяха устроили бивака си. Беше сигурен, че мъжът е мъртъв още преди да падне на земята, и затова завъртя дулото към втория нападател, който все още се прикриваше зад дърветата.

Полускритият бандит извика от болка, когато в гърдите му попаднаха няколко куршума, и след това млъкна, което можеше да означава само че също е мъртъв.

Почувствали промяна в равновесието на силите, двамата пазачи повдигнаха глави и се включиха в размяната на смъртоносно олово в мъгливата сутрин.

Мърсър оглеждаше района за нови цели. Ръцете му машинално смениха изпразнения пълнител с нов.

Още един нападател падна, повален от някой от камерунците. Разкрещя се от болка и вероятно това бе достатъчно да накара останалите да преосмислят поведението си. Стрелбата им утихна и те, изглежда, се скриха назад в гората. Мърсър скочи от мястото, където се бе привел, и хукна след тях. Беше сигурен, че водачът им ще ги накара да се прегрупират и да нападнат отново. Нахлу сред дърветата, като държеше автомата ниско, а пръстът му бе на спусъка. Едно от многото неща, които не знаеше за стрелбата с автомат, която му бе позната само от филмите, бе силата на гърмежите. Ушите му бяха заглъхнали и чуваше само ниско бръмчене, сякаш се намираше непосредствено до огромен електрически генератор.

Стигна до малка поляна на двеста метра от лагера. Забеляза четирима мъже от другата страна, на двайсетина метра от него. Двама бяха с цивилни дрехи, изцапани фланелки и разръфани маратонки. Другите двама бяха с камуфлажна униформа, раници и широкополи шапки и не бяха въоръжени с калашници, любимото оръжие на всеки чернокож боец, а с лъскави автомати с оптични прицели. Западни оръжия, скъпи, истински инструменти за професионалисти. Не можеше да е сигурен в сумрака, но му се стори, че двамата с униформите са бели, а не чернокожи.

Закова се на място. Мъжете го забелязаха и в същия миг оръжията им се вдигнаха км него, но Мърсър бе превключил на автоматична стрелба и докато залягаше, джунглата се огласи от дълъг откос. Двамата африканци бяха повалени на място, един от белите получи куршум, който го завъртя и той падна. Вторият откри огън. Мърсър нямаше прикритие и запълзя назад, без да сваля пръст от спусъка.

Нито за миг не откъсваше поглед от целта си и при един проблясък от оръжието на противника видя, че лицето му е бяло и че едва ли е по-възрастен от него. На бузата му имаше голямо родилно петно. Не беше залегнал при хаотичната стрелба на Мърсър, защото явно бе свикнал да си има работа със зле обучени момчета, които смятаха, че звукът от автоматична стрелба е също толкова смъртоносен, колкото и умението да се прицелваш. Ала миг по-късно няколко куршума попаднаха едновременно в това бяло лице, пръснаха главата в кървав облак и младият мъж се преметна назад и рухна.

Мърсър посегна да презареди и осъзна, че вторият пълнител е паднал някъде в джунглата по време на преследването. Огледа трескаво поляната. Първият бял наемник, когото бе ранил, тъкмо се изправяше, един от местните също се размърдваше.

Раненият звяр е особено опасен и ранените войници не правят изключение. Мърсър отстъпи в джунглата и се върна в лагера. Ейб превързваше един от студентите, а останалите двама пазачи събираха снаряжението, като същевременно се оглеждаха уплашено. Нямаше следа от мъжа, който бе избягал в гората. Някой вече бе покрил трупа на Пол с чергило.

— Мърсър — извика Ейб. — Какво стана?

— Не зная — отвърна Мърсър, дишаше тежко. — Застигнах ги на двеста метра оттук. Четирима. Стрелях, но двама са само ранени и може да решат да се върнат. По-добре да се махаме.

Ейб се бе надвесил над ранения студент и докато Мърсър го наблюдаваше, в съзнанието му отново изникна ужасяващата картина с убитите му родители. Ейб го погледна, каза, че раненият ще се оправи, и го похвали за храбрите действия, с които несъмнено им бе спасил живота. Мърсър не се бе провалил този път и се надяваше, че никога повече няма да се провали.

Успяха да се доберат до камиона, който ги изведе от джунглата, без повече инциденти. Пазачът, избягал в началото на атаката, така и не се появи, а компанията, която бе наела камерунските охранители, се погрижи вдовицата на Пол да бъде възмездена. Така и не узнаха кой стоеше зад смъртоносната атака, но се носеше слухът, че някакъв местен племенен вожд се опитвал да разшири контрола си върху цялата територия, за да натрупа богатство от скъпоценния минерал, и тъкмо той бил наел белите войници.

Заради този случай след няколко месеца Ейб препоръча своя ученик за една мисия в Ирак, където ЦРУ се нуждаеше от геолог, за да помогне на специална група да установи дали Саддам Хюсеин разполага с достатъчно уранова руда, за да започне обогатяването й. Тази мисия се оказа повратна точка в кариерата на Мърсър и го въведе в света на контратероризма, който тогава стана за него ежедневие толкова, колкото и издирването на скрити природни богатства. Но ето че сега Мърсър нямаше повод да се гордее — по-скоро изпитваше угризения, че не се бе оказал за втори път на нужното място и в нужното време, за да помогне на своя стар приятел. Нямаше как да промени миналото, нито да забрави случката, измъчваше го само мисълта, че така и не бе успял да благодари за последен път на своя дългогодишен наставник.

Докато отвън се развиделяваше и по пътя почнаха да преминават редки коли, Мърсър си припомняше отново и отново нападението в мината. И инцидента в джунглата, разбира се. Една спечелена битка, друга изгубена. И едно приятелство, приключило твърде бързо.

В шест и трийсет бе премислил всичко, което знаеше за противниците. Беше прегледал в главата си нападението им поне сто пъти. Трима от нападателите бяха останали неразличими в мрака, но не и четвъртият — техният водач. Мърсър щеше да го познае навсякъде и винаги по начина, по който вървеше и въртеше глава. И четиримата командоси бяха професионалисти, ала водачът им — водачът им бе боец по рождение, а не само заради обучението. Мърсър бе заплатил с една безсънна нощ, но за награда целта бе изкристализирала в съзнанието му. Когато пътищата им се кръстосаха, Мърсър възнамеряваше да се разправи с този тип, без дори да го предупреждава. Той бе виновен за смъртта на Ейб и докато не го убиеше, бремето за тази смърт щеше да тежи на сърцето му като камък.