Розамунде Пилхер
Игрите на съдбата (8)

Осма глава
Браян

Рано на следващата сутрин, когато Флора слезе долу за закуска, телефонът иззвъня. Тя прекоси хола и се поколеба. Никой не се появи да отговори, затова тя отиде да вдигне слушалката и седна на края на раклата.

— Ало.

Чу се женски глас:

— Дом Фернриг ли е?

— Да.

— Изабел, ти ли си?

— Не. Искате ли да ви дам Изабел?

— А… Роуз, ти ли си?

Флора се поколеба.

— Да.

— О, Роуз, аз съм Анна Стодарт.

— Добро утро, Анна. Искаш ли да говориш с Изабел?

— Не, няма значение, може да говоря и с теб. Само исках да благодаря за съботното парти. Аз… Аз много се забавлявах.

— Радвам се. Ще кажа на Изабел.

— Съжалявам, че звъня толкова рано, но тъкмо тръгвам за Глазгоу. Имам предвид, че тръгвам в момента. И не исках да замина, без да кажа благодаря.

— Е, пожелавам ти приятно пътуваме.

— Благодаря. Отивам само за два дни. Може би, като се върна, ще дойдеш да ме посетиш в Ардмор. Може да обядваме или да пийнем чай, или нещо друго…

Гласът й се провлече несигурно, сякаш чувстваше, че е казала вече твърде много. Флора изпита съчувствие към нея заради неувереността й и заговори бързо, като се постара да придаде ентусиазъм на гласа си.

— О, ще ми бъде много приятно! Колко мило от твоя страна. Ще се радвам да видя дома ти.

— Наистина ли? Ще бъде забавно! Може да ти звънна като се върна.

— Непременно! — каза Флора. — Чу ли вече за танцовата забава?

— Танцова забава?

— Мислех, че е стигнала до теб през местните клюкарските канали. Ще има танцова забава тук следващия петък, вечерта. Тапи е планирала цялата работа сама вчера сутринта преди закуска.

— Този петък? — Анна явно не можеше да повярва.

— Този петък. Клетата Изабел трябва да прекара цялата сутрин в звънене по телефона. Ще й кажа, че съм ти съобщила. Това ще бъде един разговор по-малко.

— О, колко вълнуващо! Радвам се, че ми каза, защото сега ще си купя нова рокля в Глазгоу. Така или иначе имам нужда от нова рокля…

Още веднъж гласът й заглъхна несигурно. Анна очевидно бе от хората, на които бе трудно да завършат телефонен разговор. Флора тъкмо щеше да каже нещо, за да го приключи, о, приятно прекарване или нещо такова, когато Анна каза:

— Само минутка. Не затваряй!

— Не възнамерявах да затварям.

От другата страна на линията се чу мърморене и Анна каза:

— Браян иска да говори с теб. От мен довиждане.

Браян?

— Довиждане, Анна. Приятно прекарване.

После Браян Стодарт заговори с неговия безгрижен, ясен глас.

— Роуз!

— Добро утро — предпазливо каза Флора.

— Какъв ужасен час за телефонен разговор. Закусила ли си вече?

— Точно щях да закуся.

— Антъни замина ли?

— Да, тръгна си вчера след чая.

— Значи страдаш от липсата му. И Анна е на път да ме изостави. Защо да не си правим компания довечера? Ще дойда да те взема и ще те изведа на вечеря.

Няколко мисли тревожно нахлуха в ума на Флора и най-важната бе, че Анна присъства на разговора, така че не можеше да има нищо непочтено или потайно в поканата. Но какво щеше да си помисли Тапи за това? А Изабел? И трябваше ли изобщо да прекарва вечерта с този неискрен, но доста привлекателен мъж? И дори и предложението му да бе безобидно, тя всъщност искаше ли да излезе с него?

— Роуз?

— Да, още съм тук.

— Помислих, че си затворила. Дори не можах да чуя тежко, развълнувано задъхване. По кое време да те взема?

— Още не съм казала, че ще дойда.

— Разбира се, че ще дойдеш, няма нужда да кокетничиш. Ще отидем във „Фишърс Армс“, в Локгери, и ще те натъпча със скариди. Виж, трябва да вървя. Анна тъкмо тръгва и чака да я изпратя. Ще те взема около седем и половина — осем. Добре ли е? Ако Изабел се чувства в щедро настроение, може да ми сипе едно питие. Предай моята любов на Тапи и благодари на Изабел за снощното парти. И двамата много се забавлявахме. Доскоро.

Той затвори, а тя остана със замлъкналата слушалка в ръка. Що за безобразен мъж! Тя бавно постави слушалката на вилката. Замисли се, а после се усмихна, защото това всъщност беше нелепо. Чарът на Браян, който бе избликнал по телефонния кабел към нея, бе твърде очевиден, за да е опасен, или дори значим. Целият случай беше твърде тривиален, за да се търсят в него някакви дълбоки мотиви. Освен това тя обичаше скариди.

Осъзна, че е гладна и отиде да потърси нещо за закуска.

Джейсън го нямаше, Уоти го бе откарала на училище. Изабел все още седеше на кухненската маса, четеше някакво писмо и пиеше последната си чаша кафе със сестрата. Госпожа Уоти бе до прозореца и режеше едно дебело парче месо за пая.

— Телефонен звън ли чух? — попита тя. Харесваше й да е наясно с всичко, което става в къщата.

— Да, аз отговорих — Флора седна и си напълни купичка с корнфлейкс. — Беше Анна Стодарт, Изабел, и каза, че много благодари за предишната вечер.

Изабел вдигна поглед от пощата.

— О, колко мило — разсеяно каза тя.

— Тя тъкмо заминаваше за Глазгоу, за два дни.

— Да, тя спомена нещо такова.

— А Браян ме покани на вечеря с него тази вечер.

Тя наблюдаваше лицето на Изабел, чакайки да види и най-лека сянка на неодобрение. Но Изабел само се усмихна.

— Чудесна идея! Много мило от негова страна.

— Каза, че тъй като и Антъни, и Анна ги няма, двамата можем да си правим компания. Ще дойде да ме вземе в седем и половина, и каза, че ако се чувстваш щедра, може да му дадеш едно питие.

Изабел се разсмя, но госпожа Уоти каза:

— Той е един безочлив дявол.

— Не го ли харесвате, госпожо Уоти?

— О, харесвам го, но той е ужасно дързък.

— Това, което госпожа Уоти има предвид — каза Изабел, — е, че той просто не е един намусен, скучен шотландец. Мисля, че е много мило от негова страна да се погрижи за Роуз.

— Аз им казах за танцовата забава в петък, така че не е нужно ти да им звъниш. А Анна ще си купи за повода нова рокля.

— О, боже! — каза Изабел.

— Какво означава това?

— Анна винаги си купува нови дрехи. Харчи купища пари за тях, а те всичките изглеждат еднакви. — Тя въздъхна. — Предполагам, че и ние трябва да започнем да мислим какво ще облечем този петък. Аз мога да си сложа отново синята дантела, но сигурно на всички им е писнало от нея.

— Ти си много гиздава в твоята синя дантела — увери я госпожа Уоти. — Какво значение има, ако хората са я виждали и преди.

— И Роуз! Ти какво ще облечеш, Роуз?

Въпросът хвана Роуз доста неподготвена. Може би защото имаше толкова много други важни неща, за които да се тревожи, мисълта какво ще облече на партито на Тапи изобщо не се бе появила в главата й. Тя огледа техните изпълнени с очакване физиономии.

— Нямам и най-бегла идея — каза им тя.

Сестрата се втренчи в нея сякаш не можеше да повярва на това, което чува! Тя все още бе твърдо против идеята на Тапи за партито, но въпреки това не можеше да устои на всеобщата еуфория. Но тя бе и голям сноб и сега не можеше да повярва, че млада дама ще дойде и ще отседне във Фернриг, без да си сложи в багажа поне една официална рокля и по възможност диадема към нея.

— Нямаш ли нещо в куфара си? — попита тя Флора.

— Не. Дойдох само за уикенда. Не мислех, че ще се нуждая от рокля за танци.

Настана тягостна тишина, докато всички асимилираха тази информация.

— Дали да не облечеш това, което носеше снощи? — предложи Изабел.

— Това беше просто вълнена пола и блуза.

— О, не! — въздъхна госпожа Уоти. — Партито ще бъде в твоя чест. Имаш нужда от нещо малко по-шик.

Флора почувства, че е разочаровала всички.

— Не мога ли да си купя нещо?

— Не и в Тарбоул — каза й Изабел. — На сто мили наоколо няма място, в което да си купиш някаква дреха.

— Може би трябваше да отида в Глазгоу с Анна.

— А няма ли нещо в къщата, което да преправим? — попита сестрата.

Флора си се представи в рокля, направена от стари калъфи на мебели. Изабел поклати глава.

— Дори и да има, никоя от нас тук не би могла да се нарече шивачка.

Сестрата си прочисти гърлото.

— Аз си шиех сама дрехите като момиче. И вероятно имам малко повече време от всички вас.

— Искате да кажете, че ще направите нещо за Роуз?

— Ако ще помогне.

При това предложение госпожа Уоти вдигна глава от огромното парче месо, а добродушното й лице бе в пълен контраст с убийствено изглеждащия нож в ръката й.

— Какво ще кажете за тавана? Онези сандъци там са пълни със старите дрехи на госпожа Армстронг. А от какви прекрасни платове са!

— Ами нафталина? — каза Изабел. — Всички миришат на нафталин.

— Едно добро пране и издухване на простора навън ще оправи този проблем.

Идеята се прие добре. Госпожа Уоти остави ножа, изми ръцете си и каза, че първо трябва да се качи горе да поогледа и че точно сега е най-подходящият момент. Явно беше така, защото и четирите светкавично се запътиха под строй към тавана.

Помещението беше огромно, простиращо се от единия до другия край на къщата. Беше сумрачно, имаше паяжини и миришеше на камфор и стари ботуши за крикет. Множество очарователни предмети, които Флора с удоволствие би разгледала, стояха наоколо: кантар от стар модел с месингови тежести и мерителна шина, прикрепена встрани; викторианска кукленска бебешка количка; шивашки манекен; няколко пиринчени кани, използвани някога за носене на гореща вода.

Госпожа Уоти включи осветлението, което се състоеше от една опушена мъждукаща лампа, и се насочи право към редицата на сандъците, които стояха строени покрай стената. Те бяха с огромни размери и много тежки, с обли капаци и кожени дръжки отстрани. Госпожа Уоти и Изабел заедно вдигнаха капака на първия. Беше натъпкан с дрехи. Миризмата на нафталин наистина бе поразително силна, но дрехите, които извадиха, бяха една от друга по-украсени и по-невъзможни: черна копринена рокля с лъщяща бродерия; сатенена, с цвят на чайна роза, с пола с ресни; излинял жакет от букле, обточен с ивици шифон, за който Изабел увери Флора, че някога е бил известен като сако за бридж.

— Тапи наистина ли е носила всички тези тоалети?

— О, навремето, когато беше в разцвета си, тя се носеше доста шик. И, разбира се, тъй като е истинска пестелива стара шотландка, никога не изхвърля нищо.

— А това какво е?

— Вечерен плащ. — Изабел изтръска смачканото кадифе и духна по кожената му яка. От нея се разхвърчаха рояк молци. — Спомням си Тапи облечена в това… — Гласът й стана замечтан, като си спомни онези далечни дни.

Ставаше все по-безнадеждно. Флора тъкмо щеше да предложи да отиде веднага до Тарбоул, да вземе следващия влак до Глазгоу и да си купи нещо там, когато госпожа Уоти измъкна някакво чудо от тънък лен и дантела, което очевидно някога е било бяло. Като стара кърпичка, помисли си Флора, но това беше рокля с високо бие и дълги ръкави.

Изабел го позна и дори се развълнува.

— Но това беше роклята за тенис на Тапи.

— Рокля за тенис? — Флора не можеше да повярва. — Сигурно не е играла тенис с това?

— Напротив, играла е, когато е била момиче. — Изабел взе дрехата от госпожа Уоти, хвана я за раменете и я вдигна.

— Какво мислите, сестро? Може ли да се направи нещо от това?

Сестрата пипна леката, прозрачна материя с опитни пръсти и изду устни.

— Нищо й няма… и изработката е много добра.

— Но е много къса за мен — възрази Флора.

Сестрата наложи роклята на тялото й. Наистина беше твърде къса, но имаше, както сестрата отбеляза, хубав подгъв.

— Аз мога да я отпусна и никой няма да го забележи.

Флора тайно си помисли, че е ужасна. Но поне не беше стар калъф от мебели и все пак бе по-добре, отколкото да пътува до Глазгоу.

— Съвсем прозрачна е, трябва да нося нещо отдолу.

— Мога да я подплатя — каза сестрата. — В някакъв приятен цвят. Може би розово.

Розово. Сърцето на Флора се сви, но тя не каза нищо. Госпожа Уоти и Изабел се гледаха една друга за вдъхновение. После госпожа Уоти си спомни, че когато сменяха завесите в спалнята на Изабел, бяха поръчали доста памучен хастар. Остатъкът, чисто нов, трябваше да е някъде тук. Накрая, след известно размишляване и ровичкане, госпожа Уоти с триумфален вик го измъкна от горното чекмедже на един лакиран в жълтеникаво скрин.

— Знаех, че го бях пъхнала някъде. Просто не можех да се сетя къде.

Беше с бледосинкав цвят. Тя го разгъна, разтърси го и го постави зад висящата дреха от жълтеникав лен, която трябваше да бъде балната рокля на Флора.

— Какво мислиш? — попита я госпожа Уоти.

Все пак синкавото беше по-добре от розово. Може би, след като се изпереше, роклята нямаше да бъде чак толкова лоша. Тя се огледа и видя, че всички наблюдаваха несигурното й изражение, очакващи с тревога нейното одобрение. Като три зле подбрани феи те чакаха да я превърнат в красавицата на бала. Флора се засрами от липсата си на ентусиазъм. За да го компенсира, тя се усмихна с престорена възхита и им каза, че дори да бе търсила цяла седмица, не би могла да намери по-перфектна рокля.

До следобед дългото писмо, адресирано до Роналд Уоринг, все още не бе изпратено по пощата. На първо място, защото Флора нямаше пощенска марка. Второ, защото нямаше представа къде да намери пощенска кутия. След обяда, когато Изабел я попита какво смята да прави, Флора си спомни писмото.

— Ще имаш ли нещо против да отида до Тарбоул? Искам да пусна едно писмо по пощата.

— Не бих имала нищо против, разбира се. Всъщност, ще бъде чудесно, защото ми свърши кремът за ръце, та ще те помоля да ми купиш — каза Изабел. — И можеш да вземеш Джейсън от училище, което ще спести едно пътуване на Уоти. — После й хрумна една мисъл. — Предполагам, можеш да караш кола?

— Да, ако никой няма нещо против да ми заеме някоя.

— Можеш да вземеш бусчето — спокойно каза Изабел. — Така няма да има значение, ако го удариш.

После плъзна вестта за пътуването до Тарбоул и Флора веднага бе натоварена с още задачи. Сестрата се нуждаеше от фини шевни игли и синя коприна, която да подхожда на подплатата на новата рокля. Тапи искаше книжни салфетки и четири унции ментови бонбони. Флора, със списъка за покупки в ръка, отиде до кухнята да потърси госпожа Уоти.

— Отивам до Тарбоул. Ще взема Джейсън от училище. Искаш ли да ти взема нещо от там?

— Уоти знае ли, че не трябва да ходи до Тарбоул?

— Не, аз ще му кажа пътьом. Изабел ми предложи да взема бусчето.

— Добре, ако Уоти няма да ходи — каза госпожа Уоти, насочвайки се към хладилника, — тогава ти ще доставиш това от мое име. — И тя измъкна отвътре голям месен пай в емайлирана чиния.

— Къде искаш да го занеса?

— Това е за доктор Кайл. — Тя извади пергаментова хартия от чекмеджето, откъсна едно голямо парче и уви пая в нея. — Направих един за днешната вечеря и казах на Изабел защо да не направя един и за този нещастен човечец, който си няма икономка. Така поне ще има едно свястно ядене през деня.

— Но аз не знам къде живее? Не знам коя е неговата къща?

— В Тарбоул, на върха на хълма. Не можеш да я объркаш — добави госпожа Уоти, от което Флора остана с убеждението, че всъщност ще я обърка, — защото ще видиш новия кабинет, залепен встрани до основната сграда. А и на вратата има месингова табелка.

Тя подаде на Флора пакета с пая. Беше много тежък и би трябвало да стигне на доктор Кайл поне за четири дни.

— Какво трябва да направя с пая? Да го оставя на изтривалката пред предната врата?

— Не. — Госпожа Уоти очевидно остана с впечатлението, че Флора не е много схватлива. — Внеси го вътре в кухнята и го сложи в хладилника.

— Ами ако вратата е заключена?

— Ключът е на перваза на прозореца, под саксията от дясната страна.

Флора събра другите си неща.

— Е, надявам се, че ще го оставя в правилната къща — и се отправи към задната врата, оставяйки госпожа Уоти да се залива от смях, сякаш бе казала някаква шега. Намери Уоти в зеленчуковата градина, предаде му съобщението за Джейсън и му обясни, че госпожица Армстронг й е позволила да вземе бусчето. Уоти й каза, че то е в гаража, а ключът е на таблото. И добави, че бусът няма никакви особености.

Може да беше лесно да го караш, но той все пак си беше особен бус — гордостта на Тапи, срамът на госпожа Уоти и обект на подигравки в цял Тарбоул. Тапи бе решила, че старият Даймлер харчи много бензин и че има нужда от друга, по-малка кола за ежедневните пътувания, и го беше купила на втора ръка от господин Рийки, собственика на рибарския магазин в Тарбоул. И макар че Уоти, подтикнат от съпругата си, му бе ударил една боя, отстрани все още ясно се виждаха буквите:

Арчибалд Рийки

Качествена риба

Свежо опушена херинга. Ежедневни доставки

 

 

Тъй като Флора го виждаше за пръв път, си помисли, че е от голям клас. Настани се зад волана, запали двигателя и със съвсем малко простъргване на скоростите ускори към Тарбоул.

Този следобед малкото градче вреше и кипеше. Пристанището беше пълно с лодки, а кейовете бяха претъпкани с камиони. Въздухът бе изпълнен с шумове на работещи двигатели и въртящи се кранове, хорски крясъци, бликащи струи на маркучи с високо налягане и с безкрайните писъци на гладните чайки. Навсякъде имаше хора: рибари в жълти мушами, шофьори на камиони в комбинезони, пристанищни служители в техните униформи. Имаше жени в гумени ботуши и престилки на райета и всички участваха в сложния процес по разтоварването на риба от лодките, чистенето й, пакетирането й, натоварването й на чакащите камиони и изпращането й по пътищата.

Спомни си какво й бе казал Антъни за Тарбоул — че съвсем доскоро е бил просто малко рибарско селище, но напоследък се е превърнало в център на крупна рибна индустрия. И неизбежно цялото това процъфтяване бе оставило белези. Докато слизаше надолу по пътя към Тарбоул, Флора мина покрай ново училище, което бе построено, за да поеме децата на нарастващото население на градчето. Жилищните комплекси се простираха нагоре по хълма зад града и не само рибарски камиони, но и много коли задръстваха тесните улици около пристанището.

След като въртя в кръгове буса на господин Рийки около пет минути, Флора накрая паркира пред брега до една табела, на която пишеше: Паркирането строго забранено. Тя напазарува — което не й отне много време, тъй като повечето от покупките направи в един магазин, — и после без много затруднения намери пощата. Купи си марка, залепи я на плика, адресиран до баща й, и се поколеба само за миг, преди да пусне писмото в кутията. Чу как падна с мек звук и остана за момент така, несигурна дали се чувства доволна, или съжалява, че то всъщност вече е заминало, изчезнало е от ръцете й и е извън контрол. Представи си как баща й получава писмото, прочита го първо сам, а после вероятно и на Марша. Имаше огромно значение, че Марша ще бъде до него. Това щеше да намали драматизма на ситуацията и той вероятно нямаше да се ядоса много на Флора. И нещо по-важно, Марша нямаше да го остави да се ядоса много на себе си.

Тя тръгна назад към буса, но като зави зад ъгъла, с ужас видя един млад полицай, застанал в очакване до него. Тя се затича, възнамерявайки да се извини, но когато стигна до него, той каза само:

— Сигурно сте приятелка на госпожа Армстронг от Фернриг?

— Да — каза Флора изненадано.

— Така си и помислих, тъй като познавам колата.

— Съжалявам, аз смятах, че…

— Имате ли още някакви задачи, които трябва да свършите?

— Да. Трябва да доставя един пай на доктор Хю Кайл. А после трябва да отида да взема Джейсън от училище.

— Ако ще ходите до къщата на доктор Кайл, по-добре е да вървите пеша нагоре по хълма и да оставите бусчето тук. Не се тревожете. Аз ще го държа под око.

— О! Благодаря ви.

Той й отвори вратата с изключително куртоазен жест. Тя метна пакетите си на седалката и извади пая. Младият полицай й се усмихна доброжелателно.

— А вие… не можете ли да ми кажете къде живее докторът?

— Нагоре по хълма, извън града. Последната къща вляво, точно преди хотела. Отпред има градинка и табелка с надпис „Доктор Кайл“.

— Много ви благодаря.

Младият полицай се усмихна плахо.

— Моля, няма защо — каза той.

Хълмът извън града беше много стръмен, толкова стръмен, че паважът бе подреден на стъпала. Беше малко като да изкачваш дълго полегато стълбище. В началото имаше малки вилички, на едно ниво с улицата, после един пъб, после още вили. Къщите ставаха по-големи, всяка разположена в своя собствена малка градина. Накрая, близо до върха, Флора стигна до последната къща, която беше по-голяма от всички, солидна, без никакви орнаменти, разположена навътре от пътя, с калдъръмена пътека, която водеше от портата до верандата. Имаше бяла бетонна пристройка, която изглеждаше по-скоро като голяма кутия за обувки. Макар да не се нуждаеше от последно уверение, Флора все пак погледна кованата желязна порта и видя месинговата табелка с името на Хю Кайл на нея. Помисли си, че й трябва хубаво излъскване, после отвори вратата и тръгна по стръмната пътечка към входната врата.

Натисна звънеца, но веднага щом чу скръбното дрънчене от задната част на къщата, разбра, че вътре няма никой. След дългото изкачване по хълма паят бе започнал да й тежи много. Тя позвъни отново, от възпитание, после потърси ключа от входната врата, както я бе посъветвала госпожа Уоти. Беше огромен и Флора го намери лесно, после го пъхна в ключалката, завъртя го и отвори.

Вътре имаше салон с теракотен под, стълбище, издигащо се в сумрака, и се долавяше миризма като от стар антикварен магазин, малко мухлясала, но всъщност приятна. Тя влезе вътре и остави вратата зад себе си отворена. Видя старомодна закачалка за шапки с място за чадъри, красива малка инкрустирана масичка и парапет от ковано желязо, боядисан в бяло. Всичко беше потънало в прах и мръсотия. Имаше часовник, но бе спрял. Тя се запита дали е счупен, или просто никой не се е сетил да го навие.

Вдясно имаше врата, която тя отвори и откри най-необитаемата дневна, която някога бе виждала — нищо не си беше на мястото, нямаше нито едно цветенце, а щорите бяха наполовина спуснати. Затвори вратата, отвори тази срещу нея и пред нея се разкри скучна викторианска трапезария. Масата беше махагонова и масивна, с бюфет в съответните пропорции, отрупан с гарафи и сребърни подноси за вино. Всички столове бяха поставени до стената. И тук отново щорите бяха спуснати до половината. Флора реши, че тази стая притежава веселието на погребална зала. Тихичко, защото не искаше да обезпокои някой призрак, тя затвори вратата и отиде към салона, към задната част на къщата, за да намери кухнята.

Тук гробовният ред свърши внезапно. Не беше голяма кухня. Всъщност за размера на къщата бе доста малка, но при все това всяко налично хоризонтално пространство бе побрало ужасяващо количество посуда и прибори. Сосиери, тигани, касероли, всичко бе натрупано на дъската за изцеждане, мивката бе задръстена с мръсни чинии, а по масата в средата на стаята имаше следи от лека закуска — не особено апетитна, освен ако на човек не му харесва да яде едновременно корнфлейкс, пържени яйца и плодов сладкиш. Финалният щрих беше наполовина празна бутилка уиски, която стоеше в средата на масата. По някаква причина тя привнасяше в тъжния безпорядък на сцената намек за потенциална катастрофа.

Хладилникът беше в ъгъла до готварската печка. Тя отиде към него, спъна се в разкъсаната постелка и за малко не се пльосна по лице. Като огледа чергата, видя, че целият под е мръсен. Изглеждаше така, сякаш не е метен повече от седмица, още по-малко пък мит.

Отвори хладилника и бързо пъхна пая навътре, преди още някакви ужасии да подразнят очите й. Затвори вратата, обърна се и се облегна на нея, оглеждайки пълната бъркотия, и в ума й се завъртяха няколко мисли. Най-очевидната бе, че Джеси Маккензи е мърлява повлекана и колкото по-бързо Хю се отърве от нея, толкова по-добре. Никой мъж, колкото и да е небрежен, не би могъл да създаде в кухнята си такава бъркотия само за няколко дни.

Тя се огледа безнадеждно и сърцето я заболя за него, а в същото време знаеше, че той ще бъде неописуемо огорчен, ако разбере, че Флора е видяла всичко това, и инстинктът й подсказа да се измъкне тактично и да го остави да си мисли, че Уоти е доставил пая.

Освен това тя трябваше да вземе и Джейсън от училище. Флора погледна часовника си и откри, че е само три без петнайсет. Имаше цял час, преди да отиде в училището. Какво можеше да прави през това време? Да се разходи около пристанището? Да пийне кафе в снекбара на Санди? Но разбира се, тя нямаше да направи нито едно от тези неща. Още докато ги обмисляше, тя свали ръкавиците си, съблече мантото си, окачи го на куката зад вратата и нави ръкавите си. Ти, глупачке, каза си тя и потърси престилка. Откри една висяща до мивката синя касапска престилка, предназначена за мъж и твърде голяма за нея. Завърза я два пъти около кръста си, намери гъба и пусна крана за топла вода. Тя потече гореща и Флора си каза, че това е единственото хубаво нещо, което се случи, откак влезе в тази потънала в мръсотия мрачна къща.

В шкафа под мивката за своя изненада откри твърда четка, много сапун на прах и пакет стоманена тел за жулене на съдове. Изглежда, че Джеси Маккензи е имала добри намерения, макар да не ги бе изпълнила. Тя се възползва от всичко в големи количества. Като стигна до подреждането, Флора просто подреди измитите чинии по шкафовете, така че да не се виждат, окачи купите и чаените чаши на кукичките, после насочи вниманието си към тенджерите. Като свърши и с тях те не само бяха чисти, а блестяха и когато ги подреди спретнато по размер на полицата над готварската печка, те изглеждаха не само делови, но дори атрактивни. След като мивката бе изпразнена и почистена, трансформацията на кухнята на Хю Кайл отне изненадващо кратко време. Тя разчисти масата, изхвърли застоялия плодов сладкиш, скри тактично бутилката с уиски и изтръска покривката. Избърса масата и плотовете с влажна кърпа. Всичко заблестя. Нямаше нищо по-удовлетворително в живота от това да направиш много мръсна стая идеално чиста. Стана й много приятно. Остана й само подът. Погледна часовника си и тъй като бе само три и двайсет, тя вдигна раздърпаната постелка, изхвърли я през задната врата и потърси метла, която се появи заедно с лопатата за смет във влажен шкаф, който миришеше едновременно на боя за обувки и на мишки. Помете от пода натрупаната очевидно от месеци мръсотия, напълни кофа с гореща вода и препарат и се захвана за работа.

След три кофи и половин пакет от препарата тя почти бе приключила. Линолеумът блестеше влажен, миришеше на чисто и се откриха синьо — кафявите му шарки. Остана само тъмната кухина под дъската под плота за сушене на съдове и Флора пъхна глава вътре, вече толкова ентусиазирана, че не можеше да се спре дори и при мисълта за мишите изпражнения и паяжините или дори за дезертиращите паяци. Докато стържеше и удряше с четката облицовката, тясното затворено пространство се изпълни с пара. Най-сетне остави четката, изстиска парцала и избърса последните остатъци от сапунената пяна.

Беше приключила. Измъкна се заднишком изпод сушилнята и тъкмо щеше да се изправи на крака, когато забеляза, че зад кухненската маса, точно в центъра на почистения от нея под, има друг чифт крака: кафяви кожени обувки с каучукови подметки и маншети на панталони от туид. Тя седна на пети, погледът й се вдигна бавно нагоре, докато най-накрая спря на изуменото лице на Хю Кайл.

Трудно бе да се каже кой от двамата е по-изненадан. После внезапно Флора изтърси:

— О, по дяволите!

— Какво става?

— Надявах се, че няма да се върнете.

Той не успя да отговори на репликата й, просто се оглеждаше напълно объркан.

— Но какво, по дяволите, правите?

Тя се ядоса, че я е хванал на „местопрестъплението“ не заради естеството на работата й, а защото можеше да се почувства глупаво засегнат от нейната намеса, а и очевидно изглеждаше скован и смрачен.

— Какво си мислите, че правя? Чистя пода.

— Но вие не трябва да го правите.

— Защо не? Беше мръсен.

Той се огледа, забеляза блестящите полици и плотове, светналата мивка, спретнатия ред на тенджерите и порцелана. Очите му се върнаха на лицето й. Все още изглеждаше объркан. Потри с ръка тила си — олицетворение на мъж, който е загубил ума и дума.

— Трябва да кажа, че това е изключително мило от ваша страна, Роуз. Благодаря ви много.

Тя не искаше той да се чувства прекалено благодарен.

— За мен беше удоволствие.

— Но аз все пак не разбирам. Защо сте тук?

— Госпожа Уоти ви сготви пай и ме помоли да ви го донеса. В хладилника е. Изобщо не ви чух да влизате.

— Входната врата беше отворена.

— О, по дяволите, забравих да я затворя.

Косата й бе паднала върху лицето й. Тя я отметна и се изправи. Огромната престилка висеше мокра на нея. Тя вдигна кофата, изпразни я в сифона, изстиска парцала и пъхна всичко в шкафа под мивката. Затвори вратата му и се обърна да го погледне, развивайки надолу запретнатите си ръкави.

— Икономката ви е абсолютно безполезна — каза му тя безцеремонно. — Трябва да си вземете някой друг, който да се грижи за вас.

— Джеси се старае много. Просто сега отсъства. Трябваше да замине за Портри да навести майка си.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Утре или може би вдругиден.

— Е, трябва да я уволните и да си намерите някоя друга. — Тя се чувстваше жестока, но му беше ядосана, защото никой мъж нямаше право да изглежда толкова уморен. — Това е нелепо. Вие сте докторът на този град. Трябва да има някой, който да ви помага! Ами вашата сестра, тази, която работи в кабинета?

— Тя е семейна жена с три деца, за които трябва да се грижи.

— Но тя не познава ли някоя жена, която би могла да работи за вас?

Хю поклати глава.

— Не знам — каза той.

Тя бе забелязала, че е уморен, но сега осъзна, че в този момент той не само не знае, но и не го е грижа дали някой може да му намери икономка, или не. Започна да съжалява, че го нападна и го сгълча като недоволна съпруга.

— Разбирате, нали — каза тя малко по-меко, — че вие ме изненадахте толкова много, колкото и аз вас. Откъде се появихте така изведнъж?

Той се оглеждаше наоколо за нещо, на което да седне, видя столовете, които Флора бе подредила един върху друг в ъгъла, отиде да си вземе един и се настани до масата.

— От Локгери — отговори й той, като се облегна назад на стола, с кръстосани крака и с ръце в джобовете. — Бях в болницата. Ходих да видя Ангъс Макей.

— Това е онзи възрастен мъж, за когото ми разказахте, нали? Който живее в Локгери? Този, който паднал по стълбите?

Хю кимна.

— Значи накрая се е съгласил да постъпи в болница?

— Да. Накрая се съгласи. Или би трябвало да кажа накрая беше убеден.

— От вас?

— Да. От мен. Пратих линейка до Ботурич, за да го вземе сутринта. Отидох да го видя следобед. Беше в една стая с още петима други старци, всичките взиращи се в отсрещната стена, чакайки смъртта си, а той дори не знаеше какво му се е случило. Аз се постарах да поддържам обичайното си добро настроение, но той просто стоеше там и ме гледаше. Като старо куче. Чувствам се като убиец.

— Но вие не бива да се чувствате така. Това не е по ваша вина. Вие сам казахте, че снаха му е на ръба на силите си от грижите по него. И че е в много отдалечено място, и че пак може да падне или да се случи някакъв още по-лош инцидент.

Хю я остави да изприказва всичко това, без да я прекъсне. Когато тя приключи, той замълча за малко, наблюдавайки я изпод тежките си вежди. После заговори.

— Той е стар, Роуз. Той е немощен, крехък и объркан, а сега ние го откъснахме от корена му. Ужасно е да причиниш подобно нещо на някого. Той е роден в Ботурич, баща му е управлявал фермата преди него, както и дядо му. Ангъс доведе жена си в Ботурич и децата му също са родени тук. А сега накрая, когато вече нямаме полза от него, го натоварваме на колата и го откарваме нанякъде, далеч от очите, далеч от сърцето, и го оставяме на грижите на непознати.

Флора бе изненадана, че един доктор може да си позволи да бъде толкова емоционално ангажиран.

— Но така стоят нещата. Вие не можете да ги промените. Не можете да спрете хората да остаряват.

— Но нали разбирате, че Ангъс не е просто хората. Ангъс е част от мен, част от моето израстване. Баща ми като лекар беше много зает и не успяваше да намери достатъчно време за малкото си момче, затова в хубавите неделни дни аз изминавах с велосипеда си по петнайсет мили, по целия път покрай Лок Фада, чак до Ботурич, за да се видя с Ангъс Макей. Той беше висок, снажен, дългокрак, силен като вол, и аз мислех, че той знае всичко. И наистина знаеше — и за птиците, и за лисиците, и за зайците, и къде да намериш най-тлъстата пъстърва, как да вържеш муха, на която и най-хитрата сьомга да не може да устои. Много силен. Като бог. Ходехме заедно на риба или по хълмовете, въоръжени с телескопи, и той ми показваше къде гнездят златните орли.

Флора се усмихна, като си представи възрастния мъж и малкото момче заедно.

— На колко години бяхте тогава?

— Около десет. Малко по-голям от Джейсън.

Джейсън. Флора бе забравила за Джейсън. Тя погледна часовника си и после панически започна да развързва връзките на престилката.

— Трябва да излитам! Възложиха ми да взема Джейсън от училище. Той ще си помисли, че сме го забравили.

— Всъщност се надявах да ми направите чаша чай.

— Нямам никакво време. Трябваше да съм там в четири без петнайсет, а сега е без двайсет.

— Ами ако се обадя на директора и му кажа да задържи Джейсън за малко?

Реакцията му беше много неочаквана! Е, помисли Флора, той наистина се опитва да бъде мил към мен. Тя остави престилката.

— Джейсън няма ли да има нещо против?

— Няма. — Хю се изправи на крака. — Имат влакче в училището и ако момчетата са били послушни, им позволяват да играят с него. Той ще има шанса да бъде изцяло на негово разположение и да си играе самичък с него.

Хю излезе и отиде в салона, оставяйки вратата отворена. Флора стоеше на мястото си, гледайки зад него. Тя бе открила, че е объркващо, когато някой, когото си мислил за много затворен и стеснителен, започва да се държи не според представата ти, в разрез с характера си. Чу го как се обажда в училището. Отиде да напълни чайника и го сложи да кипне. Гласът на Хю се чуваше от салона.

— Ало? Господин Фрейзър? Доктор Кайл се обажда. Можете ли да намерите Джейсън Армстронг? Ще бъдете ли така любезен да го задържите за петнадесетина минути? Младата дама на Антъни ще дойде да го вземе и да го отведе във Фернриг, но се налага да закъснее малко. Е, щом искате истината, тя тъкмо ми прави чаша чай. Да, тя е тук. О, ще бъде много любезно от ваша страна. Благодаря ви. Ще сме тук, когато дойдете. Кажете му да не си прави труд да звъни на звънеца, а направо да влезе. Ще бъдем в кухнята. Много добре. Задължен съм ви. Довиждане, господин Фрейзър.

Тя чу как той остави слушалката и в следващия момент се появи обратно в кухнята.

— Всичко е уредено. Един от младшите учители ще докара Джейсън с колата си и ще го остави на вратата.

— Това означава ли, че няма да си поиграе с влака?

Хю отиде да вземе втори стол от ъгъла.

— Откъде да знам?

Флора бе намерила порцеланов чайник със счупен чучур, кана с мляко в хладилника и двойка стари, хубави чаени чаши от уеджуудски порцелан.

— Не знам къде е захарта, нито пък чаят!

Той се зарови в някакъв шкаф и ги извади. Чаят беше в много стара метална кутия с портрет на Джордж V на едната страна. Беше очукана и по-голямата част от боята се бе олющила.

— Изглежда, че е от доста време тук — каза Флора.

— Да, както и всичко останало в тази къща. Включително аз.

— Тук ли сте живели през целия си живот?

— През по-голямата част. Баща ми живя тук четирийсет години и би било слабо да се каже, че не вярваше в положителната страна на промените. Когато се върнах да поема практиката му, беше като пристъпване назад в миналото. В началото мислех да направя много промени и да модернизирам всичко, но не след дълго ме обхвана прочутата инерция на Западния бряг и цялото ми време отиде в построяването на кабинета. Щом започнах с него, забравих за къщата. Или може би просто забравих да я забелязвам.

Флора се успокои. Поне не беше отишъл да си избере мебелите за трапезарията сам. Чайникът завря. Тя запари чая и го сервира на масата.

— Това е хубава, солидна къща — любезно каза тя, но прозвуча така, сякаш казваш на горда майка, че бебето й изглежда добре, когато всъщност не можеш да измислиш какво друго да кажеш за клетото мъниче.

— Тапи мисли, че е ужасна — невъзмутимо каза Хю. — Нарича я мавзолей. И аз съм склонен да й вярвам.

— Нищо й няма. — Тя срещна скептичния му поглед. — Имам предвид… — Тя се оплете. — Имам предвид, че има потенциал. — Флора седна до масата и наля чая. Атмосферата бе станала приятно домашна и уютна. Насърчена, тя продължи: — Няма къща, която да не може да се направи много приятна, ако го пообмислите добре. Всичко, което й трябва, е… — Тя търсеше вдъхновение. — Една боя.

Той погледна удивено.

— Това ли е всичко, което й трябва?

— Е, това би могло да бъде едно начало. Едно пребоядисване може да направи чудеса.

— Ще трябва да опитам. — Той си сипа мляко и щедро количество захар и хубаво разбърка цялата тази гъста смес. Изпи я, очевидно, без да си изпари гърлото, и си сипа още една чаша. — Една боя. — Той остави чайника. — И може би да се вдигнат щорите, за да се пусне малко светлина. И миризмата на нова политура. И цветя. И книги, и музика. И огън, горящ в камината, когато се върнеш у дома от работа в края на дългия зимен ден.

— Вие нямате нужда от нова икономка, вие имате нужда от нова съпруга — изтърси Флора, без да се замисли и веднага получи такъв остър поглед, че й се прииска изобщо да не бе казвала нищо. — Съжалявам — бързо добави тя.

Но той всъщност не изглеждаше обиден. Сипа си още мляко и захар в чая и го разбърка.

— Вие знаете, че аз бях женен — каза той. Това беше като обявяване на факт, не като обвинение.

— Да. Тапи ми каза.

— Какво друго ви каза тя?

— Че съпругата ви е загинала в автомобилна катастрофа.

— И нищо друго?

— Нищо. — Тя се почувства длъжна да защити Тапи. — Тя ми го каза просто защото много ви обича. И не й харесва да живеете сам.

— След като се сгодих за Даяна, я доведох в Тарбоул. Посещението не би могло да се нарече успешно. Тапи каза ли нещо за това?

— Всъщност не — Флора започваше да се чувства неудобно.

— Мога да разбера по лицето ви, че ви е казала. Тапи не прие Даяна, както и всеки друг тук, и мислеше, че съм направил ужасна грешка.

— А беше ли грешка наистина?

— Да. Още от самото начало, но аз бях толкова заслепен от чувствата си, че не можех да го призная дори пред себе си. Запознах се с нея в Лондон. Работех по специализацията си в „Сейнт Томас“. Имах един приятел там, Джон Ръшмор — познавах го още от университета в Единбург. Играехме ръгби заедно. После той си намери работа в Ситито и аз го срещнах отново, когато отидох на юг. Именно чрез него се запознах с Даяна. Тя и Джон принадлежаха на свят, който аз изобщо не познавах, и като всяка провинциална тиква бях заслепен от него. И от нея. Когато поисках да се оженя за нея, всички ми казваха, че съм луд. Баща й имаше много лошо мнение за мен. От самото начало той ме приемаше като простоват, ненадежден шотландец, преследващ парите на дъщеря му. Професорът ми беше не по-малко лишен от ентусиазъм. Имах още две години до завършването на специализацията и той бе убеден, че трябва да поставя кариерата си над брачните си аспирации. И разбира се, баща ми беше съгласен с него.

Може да ви се стори странно, но за мен мнението на баща ми бе най-важно. Чувствах, че ако го спечеля, другите могат да вървят и по дяволите. Затова доведох Даяна да я запозная с него и да му я покажа. Костваше ми известни усилия, за да я убедя да дойде. Тя беше идвала в Шотландия само веднъж, на някакъв лов за яребици, и не беше очарована от идеята за посещение в Тарбоул. Но аз най-сетне я придумах. Какъв наивник съм бил, като си въобразявах, че баща ми и приятелите ми, които познавах цял живот, ще бъдат също тъй очаровани от нея, както и аз.

Но не се получи. Всъщност беше катастрофа. През цялото време валеше, Даяна намрази Тарбоул, намрази тази къща и намрази цяла Шотландия. Е, да, тя беше разглезена. И като толкова много други разглезени жени можеше да бъде страхотно чаровна и завладяваща, но само с хора, които я забавляваха и стимулираха. А тук нямаше някой, който да съответства на този критерий. Тя остави баща ми безмълвен, но той не беше човек, когото биха нарекли словоохотлив и в по-добри моменти. Беше изключително любезен, а тя бе гост в дома му, но до края на третия ден на всички ни дойде до гуша. Баща ми доведе нещата до критична точка. Наля се с уиски, заведе ме в кабинета си и ми каза, че съм си загубил ума. Каза ми и още много други неща, но повечето от тях не мога да повторя. После аз си изпуснах нервите и казах още повече неща, които не стават за повтаряне. И по времето, когато този спор завърши, нямаше какво друго да направя, освен да кача Даяна в колата си и да се върнем обратно в Лондон. Оженихме се седмица по-късно. Би могло да се каже, че беше по-скоро заради родителското противопоставяне.

— Получи ли се?

— Не. В началото всичко беше чудесно. Ние бяхме много увлечени, заслепени, много влюбени, така да се каже. Но нашите два свята бяха твърде далечни и нямахме нищо общо, с което да построим моста между тях. Когато се запознахме, в началото мислех, че Даяна си се представя като светската съпруга на брилянтен хирург, но вместо това се оказа омъжена за борещ се за оцеляване учен, който прекарва по-голямата част от будните си часове в болницата. Всъщност не беше истински брак, но вината беше колкото моя, толкова и нейна.

Флора обви ръце около чашата си с чай, за да ги стопли.

— Може би, ако обстоятелствата са били различни…

— Но не бяха различни. Трябваше да изградим най-доброто от това, което имахме.

— Кога загина тя?

— Почти две години след като се оженихме. Но по онова време ние вече почти не общувахме и аз не си помислих нищо, когато Даяна ми каза, че заминава за уикенда, за да го прекара с една стара съученичка, която живеела в Уелс. Но когато загина, е била в колата на Джон Ръшмор и на волана е бил той. И не са отивали в Уелс, а в Йоркшир.

Флора го зяпна.

— Имате предвид… с вашия приятел?

— Да. С моя приятел. Имали са връзка от месеци, а аз дори не съм и подозирал. После, след като свърши, всичко излезе наяве. Всички са знаели, но явно на никого не му е дало сърце да ме осветли. Разтърсващо е да загубиш съпругата си и приятеля си с един удар. И още по-разбиващо е да загубиш и гордостта си.

— Джон Ръшмор също ли загина?

— Не, все още е жив и здрав.

— Затова ли зарязахте дисертацията си и се върнахте в Тарбоул?

— Върнах се, защото баща ми се разболя.

— И никога не сте си мислили да се върнете обратно в Лондон?

— Не.

— Не може ли все пак да станете хирург?

— Не, твърде късно е. Аз принадлежа на това място. Може би това е мястото, на което винаги съм принадлежал. Не съм сигурен дали бих могъл да живея в града, далеч от чистия въздух и мириса на море.

— Вие сте точно като… — започна Флора, но се спря точно навреме. За малко щеше да каже, вие сте точно като баща ми. Докато се бе унесла в разказа на Хю, тя бе забравила, че трябва да бъде Роуз. Сега изведнъж се усети, че е погълната от напълно естествения импулс да сподели доверие за доверие, спомени за спомени. Хю бе отворил една врата, която преди бе затворена и залостена, и тя много искаше да влезе през нея.

Но не можеше, защото като Роуз тя нямаше нищо, което да му предложи в замяна. Като Роуз тя не можеше да споделя спомени, нито да му предложи успокоение. Безсилието на това състояние изведнъж стана повече, отколкото можеше да понесе и за миг тя дори помисли да сподели истината с него. Беше убедена, че той ще я разбере в настоящото си настроение. Тя бе дала обещание на Антъни, но в крайна сметка Хю беше лекар. Не е ли споделянето на тайна пред доктор почти като изповед пред свещеник? Дали може да мине за такава?

От самото начало всички инстинкти на Флора бяха реагирали срещу лъжата, в която се бяха забъркали тя и Антъни, просто защото неминуемо щеше да засегне и да въвлече и други, невинни хора. Но сега вече лъжата се бе преобърнала и самата тя бе окована от нея, без да може да помръдне.

Хю чакаше да довърши изречението си.

— Като кого съм? — подтикна я той, когато не го направи.

— О… — Обещавам, бе казала тя на Антъни вчера на брега. — На никого. Просто на един човек, когото познавах и който се чувстваше като вас.

Моментът свърши. Изкушението бе отминало. Тя все още бе Роуз и не знаеше дали трябва да е доволна, или трябва да съжалява. Кухнята беше топла и тиха. Единствените звуци идваха отвън. Чу се превключване на скорости на някакъв камион, придвижващ се по хълма покрай портата. Излая куче, една жена, която се качваше нагоре от магазините с натоварената си кошница, извика през улицата на приятелката си. Небето се огласяше от писъците на чайките.

Възцарилият се мир рязко бе прекъснат от пристигането на Джейсън. Входната врата се отвори и затръшна с такава сила, че къщата леко се разтърси. Това ги изненада и Флора скочи и погледна към Хю. Видя собственото си объркано изражение, отразено на неговото лице. Те бяха забравили за Джейсън, чийто глас прониза въздуха.

— Роуз!

— Тя е тук! — отговори му Хю. — В кухнята.

По коридора забързаха стъпки, вратата се отвори широко и Джейсън нахлу вътре.

— Здрасти! Господин Томпсън ме докара с неговата кола, а в пристанището имаше огромна лодка и той каза, че е дошла чак от Германия. Здрасти, Хю!

— Здрасти, стари момко.

— Здрасти, Роуз. — Той заобиколи откъм нейната страна на масата, обви ръце около врата й и разсеяно я целуна. — Хю, нарисувах специална картина за Тапи. Направих я днес следобед.

— Дай да я видим.

Джейсън се захвана с катарамата на ученическата си чанта и накрая измъкна рисунката.

— Ух, измачкала се е!

— Няма проблем — каза му Хю. — Дай я тук.

Джейсън му я подаде, облягайки се на коляното му. Хю взе рисунката, разгърна я внимателно и изглади гънките й върху плота на кухненската маса. Ръцете му още веднъж направиха силно впечатление на Флора. Сега, кой знае защо, докато го наблюдаваше как сръчно се оправя с изцапаната ярка рисунка на Джейсън, усети някакво особено чувство в стомаха си. Тя го чу да казва:

— Хубава картина! Какво си нарисувал?

— О, Хю, колко бавно схващаш!

— Осветли ме.

— Не знам какво означава тази дума.

— Обясни ми.

— Е, добре, гледай сега. Това е самолет и един мъж с парашут. А тук има още един мъж, който вече се е приземил, и той чака другия мъж и седи под едно дърво.

— Разбирам. Много е хубава. Тапи ще я хареса. Не, не я сгъвай пак. Остави я така, Роуз ще ти я носи и тогава няма да се намачка отново. Нали, Роуз?

— Какво? — стреснато каза тя, вдигна поглед от масата, и срещна замайващата синева на очите му.

— Казах, че вие бихте могла да се погрижите за картината.

— О, разбира се, че ще се погрижа.

— Чай ли пиете? — попита Джейсън. — Има ли нещо за хапване? — Той се огледа с надежда около себе си.

Флора си спомни за изхвърления плодов сладкиш.

— Не знам. Ние просто пийваме по чашка чай — каза тя.

— Ако погледнеш в онази червена тенекиена кутия на кухненския бюфет, може да намериш някоя бисквита.

Джейсън взе кутията, постави я на масата, отвори с мъка капака й и измъкна отвътре една голяма шоколадова бисквита, обвита в станиол.

— Може ли да я изям?

— Ако си готов да поемеш риска. Нямам представа колко дълго е стояла там.

Джейсън махна станиола и отхапа експериментална хапка.

— Добре е. Малко е клисава, но си е добре. — Той задъвка и премести поглед от Хю към лицето на Роуз. — Защо не дойде да ме вземеш, Роуз?

— Правех чай на Хю. Нямаш нищо против, нали?

— Не, нямам. — Той пристъпи и се облегна на нея. Тя обви ръка около него и притисна брадичката си на темето му. — Аз си играх с влака — каза й Джейсън с тон на най-дълбоко удовлетворение.

Флора се разсмя. Тя погледна към Хю, очаквайки да сподели нейната веселост, но той сякаш не бе чул Джейсън. Изражението му бе разсеяно и затворено, отново бе станало необщително и той гледаше и двамата с тоталната вглъбеност на човек, който е на път да направи някакво удивително откритие.

 

 

Джейсън беше в леглото, Тапи надлежно завита на горния етаж, а Роуз бе тръгнала — изглеждаше много очарователно! — за вечерята с Браян Стодарт. Изабел седеше сама до огъня, плетеше и слушаше Моцарт. За нея беше рядко удоволствие да остане сама, а да слуша Моцарт, вместо новините в девет по телевизията — още по-рядко. Това предизвикваше у Изабел леки угризения, защото Тапи винаги слушаше новините в девет часа, а сега тя не го правеше, защото Тапи беше болна. Но угризенията не бяха достатъчни, за да се разтревожи. А и беше имала тежък, претоварен ден. След цялото това звънене по телефоните тя наистина се чувстваше изтощена. Така че Изабел бе потушила съвестта си и спокойно си плетеше, наслаждавайки се на непознатото усещане поне веднъж да поглези и себе си.

Телефонът иззвъня. Тя въздъхна, погледна часовника, пъхна куките в кълбото с прежда и отиде в салона да се обади. Беше Хю Кайл.

— Да, Хю.

— Изабел, съжалявам, че те безпокоя, но Роуз там ли е?

— Не, няма я.

— О, няма значение.

— Може ли да й предам съобщение?

— Просто… тя беше тук този следобед, за да ми донесе един великолепен пай от госпожа Уоти и си е забравила ръкавиците. Поне мисля, че са нейни. И не исках да си помисли, че ги е загубила.

— Ще й кажа. Няма да я видя отново тази вечер, но ще й кажа утре сутринта.

— Излязла ли е?

— Да. — Изабел се усмихна. — Браян я изведе на вечеря.

Последва дълга тишина, после Хю каза глухо:

— Какво?

— Браян Стодарт я изведе на вечеря. Анна е заминала и те ще си правят компания.

— Къде отидоха?

— Мисля, че в Локгери. Браян спомена нещо за „Фишърс Армс“. Той пийна едно питие тук, преди да излязат.

— Разбирам.

— Ще кажа на Роуз за ръкавиците.

— Какво? — Той звучеше така, сякаш е забравил за ръкавиците. — О, да. Когато и да е, няма значение. Лека нощ, Изабел.

Дори и за Хю това беше доста грубо.

— Лека нощ — каза Изабел.

Тя постави слушалката и остана там за момент, чудейки се какво не е наред. Но нищо не й хрумна. Просто си въобразяваше. Изключи лампата и се върна към музиката.

 

 

Локгери се намираше на около петнайсет мили на юг от Фернриг, в дъното на един тесен морски залив, на кръстовището на главните пътища от Форт Уилям, Тарбоул, Морвън и от Арднамърчън на юг. Някога беше просто малко рибарско селище със скромен хан, който да обслужва нуждите на редките пътници. Но после се бе появила железницата, а след нея и богати ловци от Англия, след което вече нищо не беше същото. Бе построен хотел „Касъл Локгери“, за да приютява не само ловците, но и техните кортежи от семейства, приятели, прислуга, и през август и септември околните хълмове ехтяха от гърмежите на пушките им.

След Втората световна война нещата отново се промениха. Появи се индустрия под формата на огромна дъскорезница и дървени складове. Построиха се много нови къщи, както и ново училище, което зае мястото на старата сграда с една-единствена стая, появи се и малка болница. Пътищата се разшириха и подобриха, и летният трафик набъбваше с годините, като се превръщаше почти в потоп. Крайбрежието, което се спускаше стръмно надолу към водата, бе трансформирано в къмпинги, а районът на едно естествено пасище, чиито краища бяха обрасли с прещип и пирен, бе превърнато в голф игрище с девет дупки.

„Фишърс Армс“, малкият хан, гледащ към фиорда, за който никой не можеше да си спомни кога е построен, бе станал свидетел на всички тези промени. С годините и той многократно бе преустройван и разширяван с еркерни прозорци и с веранди, боядисани в бяло и декорирани с дървени решетки с увивни растения. Вътре, над витата стълба и долу по коридорите, имаше не само спални, а и бани. Единият от собствениците бе построил бар. Друг бе построил ресторант. Трети бе превърнал градината в автомобилен паркинг. В момента, в който Флора го видя за първи път, неговата първоначална скромна форма бе изчезнала завинаги.

Когато стигнаха до паркинга, той им се видя пълен. Браян паркира колата си и те пристъпиха във ветровития здрач. Въздухът миришеше на водорасли, а редките светлини на вилите се отразяваха в тъмните води на залива. От хана се носеха звуци на тракащ порцелан и аромат на хубава кухня.

— Изглежда много популярно заведение — отбеляза Флора.

— Да. Но не се притеснявай. Аз резервирах маса.

Той пъхна ръката си под лакътя й и те прекосиха паркинга, качиха се по стълбите и влязоха през главната врата. Вътре имаше ярки светлини, карирани шотландски постелки и пластмасови цветя. На една табелка, насочена към стълбите, пишеше „дами“ и Флора деликатно се откъсна от Браян, за да отиде горе да си свали мантото.

— Добре. Ще ме намериш на бара.

Появи се сервитьор с бяло сако.

— Добър вечер, господин Стодарт. Отдавна не сме ви виждали.

— Здрасти, Джон. Надявам се, че ще ни предложите хубава вечеря днес.

Междувременно Флора се бе качила по стълбите, за да намери помещението за „дамите“, което се оказа чудесия от тапети с флорални мотиви и бледоморави бордюри. Тя си свали връхната дреха, окачи я и отиде до огледалото да си оправи косата. За случая си бе сложила тюркоазената вълнена пола (неизбежно, тъй като нямаше друга по-официална дреха) и черен пуловер с дълъг ръкав. Но се бе облякла без ентусиазъм, тъй като всъщност не й се искаше да излиза с Браян, но не можеше да измисли оправдание, за да се измъкне. И заради това не бе обърнала почти никакво внимание на външността си, и все пак това май беше един от тези случаи, когато всичко изглеждаше добре. Косата й блестеше като копринен водопад, кожата й сияеше, тъмните й очи искряха.

— Изглеждаш много хубава — бе казала Изабел.

— Блестиш като коледно дърво — каза й Браян, като я настани в колата си, лъскав мерцедес в цвят бордо. Флора се запита дали той го е платил или жена му. Като потеглиха от Фернриг, той караше изключително бързо, но безопасно, и те си говореха разни тривиални неща.

Тя слезе по стълбите. Барът бе претъпкан, но Браян някак си бе успял да вземе най-хубавата маса до камината. Когато я видя на вратата, той се изправи и й махна да се присъедини към него. Тя съзнаваше, че я наблюдават. Множество очи бяха втренчени в нея, явно гледката на непозната жена, млада и привлекателна, бе нещо, което не биваше да се пропусне.

Тя се усмихна, колкото за публиката, толкова и за себе си.

— Ела да седнеш до огъня. Поръчах ти питие.

Те седнаха, той бръкна в джоба си, извади златна табакера и я протегна към нея. Когато тя поклати глава, той си взе една цигара и я запали със златна запалка, на която бяха гравирани инициалите му. Пред него на масата вече имаше чаша с уиски, но сега пристигна питието на Флора, поставено на сребърен поднос.

Чашата бе заледена.

— Какво е това?

— Мартини, разбира се. Какво друго да бъде? — Флора понечи да му каже, че тя не пие мартини, но той продължи: — И го поръчах специално да е много сухо, точно както го харесваш.

След като очевидно си бе дал толкова много труд, изглеждаше невъзпитано да откаже питието. Флора го взе от подноса и студът опари пръстите й. Браян вдигна уискито си към нея и очите му я загледаха над ръба на чашата.

— Слейнтива! — каза той.

— Не разбирам този език.

— Означава „добро здраве“, наздраве. На галски е. Единствената дума на галски, която съм научил, откакто живея тук.

— Сигурна съм, че е много полезна дума. Сигурна съм, че може да те извади от всякаква неудобна ситуация.

Той се усмихна, а тя отпи глътка мартини и почти се задави. Беше като да пиеш студен огън и тя почти се задави. Задъхана остави чашата си и той й се изсмя.

— Какво има?

— Много е силно.

— Глупости, ти трябва да си му свикнала. Никога не пиеш нищо друго.

— Не съм пила… напоследък.

— Роуз, ти да не би да си влязла в правия път? — Той звучеше искрено загрижен. — Не бих могъл да го понеса. Ти пиеше мартини, без да ти мигне окото, и пушеше цигара от цигара.

— Така ли?

— Да, така. „Голоаз“^[1]. Виждаш ли, не съм забравил нито една подробност.

Тя се опита да се измъкне тактично от ситуацията.

— Аз все още пуша, но не много често.

— Сигурно е от влиянието на доброто момче.

— Предполагам имаш предвид Антъни?

— Кой друг бих могъл да имам предвид? Не мога да повярвам, че има още много добри момчета в живота ти.

— Добре, значи Антъни.

Браян поклати глава истински озадачен.

— Какво, за бога, те накара да се сгодиш за него?

С насочването на разговора в подобна интимност толкова рано през вечерта Флора се почувства сякаш се пързаляше по най-тънкия възможен лед. Тя застана нащрек и реши да бъде още по-предпазлива.

— Мисля, че има много причини.

— Посочи ми една.

— Бих ти посочила, ако беше твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа. Всичко, което ти правиш, е моя работа. Но в това има нещо нередно. Ти и Антъни не си подхождате. Вие не си пасвате като двойка. Когато Анна ми каза, че ще се омъжиш за него, просто не можах да повярвам. И все още не мога.

— Ти май не харесваш Антъни?

— Всички харесват Антъни. Точно това е проблемът. Той е толкова добричък!

— Ето тук е причината, която търсиш. Той е добър.

— О, я стига, Роуз!

Той остави питието си на масата, наведе се към нея, с ръце между коленете. Тази вечер носеше перфектно скроен блейзър, сиви панталони, съвсем леко клоширани, и мокасини „Гучи“, с червено-зелена емблема. Косата му беше много черна, начупена над челото, светлите му очи под тъмните вежди бяха ясни и бдителни. В тясното пространство на колата му тя бе усетила скъпия аромат на одеколона му. Сега видя и златния блясък на часовника му, на копчетата за ръкавели и пръстена с печат. Изглежда нито един детайл не бе пренебрегнат.

Неговият изпитателен поглед и нейната реакция ставаха опасни. Тя се опита да намери по-безопасна тема.

— Анна каза ли ти за танцовата забава на Тапи?

— Да, каза ми нещо, но точно преди да тръгне.

— Поканени сте.

— Несъмнено.

— Ще дойдете ли?

— Предполагам.

— Не звучиш много ентусиазирано.

— Знам ги тези забави на Тапи. Все същите хора, носещи все същите дрехи, говорещи все същите неща. Но както ти казах онази вечер, има твърде много неудобства, свързани с това да живееш тук, на края на света.

Той не изглеждаше като мъж, който страда от твърде много неудобства.

— Това не е много любезна реакция на поканата.

Той се усмихна още веднъж все така очарователно.

— Не, не е, но ако ти ще бъдеш там и изглеждаш така съблазнителна, както винаги, тогава нищо няма да ме спре.

Колкото и да не искаше, Флора се засмя.

— Няма да изглеждам особено съблазнителна. Всъщност, вероятно ще изглеждам доста странно.

— Странно? Защо странно?

Тя му разказа за сутрешната драма с роклята, като се постара да звучи забавно. Когато свърши, Браян изглеждаше поразен.

— Роуз, не може така. Ти не можеш да отидеш на каквото и да е парти в някакъв стар парцал от тавана на Фернриг.

— Какво друго мога да направя?

— Ще те закарам до Глазгоу и ще си купиш рокля там. Ще те закарам до Единбург. Или до Лондон. Дори още по-добре, ще те отведа със самолет в Париж. Ще останем там за уикенда и ще пазаруваме в „Диор“.

— Какви чудесни идеи имаш.

— Радвам се, че ти се струват чудесни. Мисля, че са неустоими. Е, кога тръгваме? Утре! На теб ти харесваше да живееш опасно.

— Няма да отида да пазарувам с теб — каза му твърдо Флора. — Абсолютно, категорично, не.

— Е, тогава няма да обвиняваш мен, ако всички ти се смеят, като се появиш в нещо от старата ракла. Но едно нещо е сигурно, ако някой изобщо може да се справи с това, то това си ти. Хайде, изпий си питието, Джон ни дава знак от другия край на залата, а това означава, че масата ни е готова.

Трапезарията беше много топла и сумрачна в светлината на свещите. Носеше се лека музика на гайда.

Повечето маси вече бяха заети, но тяхната ги очакваше в извивката на един еркерен прозорец. Изглеждаше много уютно на фона на спуснатите завеси и доста интимно. Те се настаниха и им сервираха нови напитки. Флора, която вече бе започнала да усеща ефекта на първото мартини, погледна ужасено второто.

— Аз всъщност не искам второ питие.

— За бога, Роуз, недей да бъдеш толкова скучна. Това е нощ за забавления. Наслаждавай й се. Не шофираш ти.

Тя погледна уискито му.

— Не, но ти ще шофираш.

— Няма място за притеснения. Познавам пътя като пръстите на ръката си. А познавам и полицаите. — Той отвори менюто, което бе голямо като вестник. — Е, какво ще хапнем?

Имаше скариди, но и стриди. Флора обичаше скариди, но още повече обичаше стриди, а доста отдавна не беше хапвала. Браян беше самата любезност.

— Добре, ти ще вземеш стриди, а аз скариди. А после може да си поделим един стек? И може би зелена салата? Какво друго? Гъби? Домати?

Ястията им най-сетне бяха поръчани, щателно и подробно. Сервитьорът донесе листата с вината, но Браян само махна с ръка и го помоли да донесе бутилка „Шато Марго“ 1964. Той го погледна с респект, взе менюто и се оттегли.

— Освен — каза Браян — ако не предпочиташ шампанско?

— Защо бих искала шампанско?

— Не е ли шампанското най-подходящата напитка за романтично отпразнуване на нашата нова среща?

— А такова ли е?

— Определено! И е нещо, което за нищо на света не бих пропуснал. Колкото до другото… е, предполагам, че зависи от теб, Роуз. Или е твърде рано да очаквам да вземеш такова важно решение?

Тя усети пристъп на паника. Тънкият лед бе започнал да се пропуква и разговорът, освен ако Флора не внимаваше изключително много, щеше да се изплъзне от контрола й. Тя го погледна над колосаната бяла покривка, червените свещи и винените чаши, блестящи като сапунени балони. Той я чакаше да отговори и за да си даде време да помисли, тя отпи глътка от второто мартини. То, ако изобщо бе възможно, беше по-силно от първото, но изведнъж всичко стана извънредно ясно и съвършено просто. Всичко, което трябваше да направи, бе само да внимава много.

— Да — каза тя. — Малко е рано.

Той започна да се смее.

— Роуз!

— Кое е толкова забавно?

— Ти. Ти си забавна. Преструваш се на студена и недостъпна. Е, добре, ти си сгодена за този почтен млад мъж на име Антъни Армстронг, но все още си Роуз. И не е нужно да се преструваш пред мен.

— Не е ли нужно, Браян?

— А нужно ли е?

— Може да съм се променила.

— Не си се променила.

Той го каза с такава увереност, че тя бе готова да му повярва. До тази вечер всичко, което бе подразбрала за характера на Роуз, се основаваше на догадки и предположения. Сега, неочаквано изправена пред един мъж, който очевидно знаеше истината, Флора откри, че не иска да я научи. Илюзиите й вероятно бяха детински, но те можеха да бъдат и успокояващи, а Роуз, в крайна сметка, бе нейна сестра. За миг семейната лоялност се изправи пред напора на любопитството, но само за миг, защото все пак тази лоялност не бе толкова силна, а същевременно любопитството й бе стимулирано от питиетата, които вече бе погълнала, и тя стана безразсъдна.

Сложи ръце на масата и се наведе напред към Браян.

— Откъде знаеш, че не съм се променила? — попита го тя.

— О, Роуз…

— Кажи ми каква бях.

Лицето му светна.

— Каквато си сега, в този момент. Ти вече влезе в кожата си. Не можеш да се спреш. Никога не би могла да устоиш и на най-малката възможност да се говори за теб.

— Кажи ми каква бях?

— Добре. — Ръката му хвана чашата с уиски, и докато говореше, той я въртеше, но очите му не се откъсваха от Флора. — Беше красива. Дългокрака и удивително млада. Като младо жребче. Беше мрачна, ядовита и можеше да бъдеш много себична. Определено беше егоцентрична. И господи, ти беше секси, а аз намирах, че си безкрайно очарователна. Това ли е, което искаше да чуеш?

Тя направо можеше да усети как горещината на свещите изгаря лицето й. Полото на пуловера й беше много стегнато и тя пъхна пръст в него, за да го разхлаби.

— И всичко това — тихо каза тя вяло — само на седемнайсет?

— Всичко това. Беше странно, Роуз, но след като си замина, не можах да те изкарам от ума си. Това никога не ми се бе случвало преди. Дори ходих няколко пъти до Крайбрежната къща, но тя бе затворена, със заковани капаци на прозорците и никъде нямаше и следа от теб. Като прилив — идва, залива пясъка, оттегля се и го оставя чист и гладък.

— Може би не е било толкова лошо.

— Ти беше специална. Нямаше друга като теб.

— Говориш от опит.

Той се ухили, явно изпълнен с гордост.

— Най-хубавото нещо при теб беше, че не трябваше да се преструвам.

— Аха, винаги съм знаела, че съм просто една от дългата редица, така ли?

— Точно така.

— А Анна?

Той отпи от чашата си, преди да отговори на този въпрос.

— Анна — каза той бавно — е щраус. Това, което не вижда, не я тревожи. И доколкото засяга съпруга й, тя полага усилия да не забелязва нищо.

— Много си сигурен в нея.

— Знаеш ли какво е да бъдеш обичан до лудост? Все едно да си погребан в пухено легло.

— Ти някога обичал ли си някого до лудост?

— Не. Дори и теб. Това, което чувствах към теб, може да бъде описано с една от онези старомодни думи, които можеш да откриеш в Библията. Лъст. Това е прекрасна дума. Можеш да я вкусиш на езика си.

Първото им ястие пристигна. Докато някакви ръце поставяха чиниите и подреждаха ножове и вилици, Флора се взираше в пламъка на една свещ и се опитваше да събере разпилените си мисли. Някой отнесе чашата й и тя осъзна, че по някое време е довършила и второто си мартини. Сега пред нея имаше чаша вино, искряща като огромно червено бижу. Направи грешка, че облече този пуловер. Беше прекалено дебел, яката направо я задушаваше и й стана много горещо. Отново подръпна полото и се взря в пълната чиния със стриди. Сервитьорът се бе оттеглил.

— Искаш ли ги в крайна сметка? — попита я Браян от другия край на масата.

— Какво?

— Имаш несигурно изражение. Не изглеждат ли добре?

Тя се овладя.

— Изглеждат много вкусни.

Взе резен лимон и го изстиска върху стридите. Сокът полепна по пръстите й. Срещу нея Браян се тъпчеше със скаридите с апетита на мъж с кристалночиста съвест. Флора вдигна вилицата си и после я остави отново. Въпросът заседна в гърлото й, но с огромно усилие се принуди да го зададе.

— Браян, някой откри ли… имам предвид, някой разбра ли за теб и мен?

— Не, разбира се, че не. За какъв ме мислиш? За аматьор? — Тя понечи да въздъхне от облекчение. — Само Хю — довърши той небрежно.

— Хю?

— Защо си толкова ужасена? Разбира се, че разбра. О, не стой така, зяпнала като глупачка, Роуз. Нали той ни хвана! — Браян се усмихна момчешки, сякаш си спомняше някаква младежка лудория. — Каква сцена беше! Той всъщност никога не ми прости, но да бъда честен с теб, аз го отдавах на ревността му. Винаги съм подозирал, че той самият е влюбен в теб.

— Това не е истина!

Нейната разпаленост го изненада. Той се втренчи в нея.

— Защо така внезапно избухна?

— Защото не е вярно. — Тя потърси някакъв начин да докаже твърдението си. — Антъни каза, че не е вярно.

На Браян явно му стана смешно.

— Значи ти вече си го обсъждала с Антъни? Много интересно!

— Антъни каза, че той не…

— Разбира се, че ще каже така — прекъсна я Браян. — През целия си живот Хю е бил нещо като баща за Антъни. Знаеш, героят, който играе ръгби. Всяко момче трябва да има един такъв герой. Хю винаги се прави на такова благородно и възвишено копеле, но когато ти беше тук, съпругата му бе мъртва от три години и аз дълбоко в себе си подозирах, че той е също толкова похотлив, колкото и ние.

Тя се почувства сразена. Възможността Хю да е бил влюбен в Роуз се бе загнездила в ума на Флора още от първия сблъсък на брега с него. Това я бе обезпокоило малко, но всъщност не й се бе сторило, че има някакво значение.

Но сега вече имаше значение.

Трудно й беше да разбере откога бе започнало да има значение. Може би от деня, в който тя и Хю стояха в подножието на стълбището във Фернриг и той й разказа за Ангъс Макей, а слънцето влезе и изпълни къщата с внезапна, златна светлина. Може би този следобед, когато взе рисунката на Джейсън и я разгъна на масата, за да оглади гънките й. Може би, когато погледна над главата на Джейсън и хвана удивения поглед на Хю.

Вече не чувстваше топлина. Нито студ. Просто не чувстваше нищо. Бе вцепенена. Безкрайно й се искаше никога да не бе задавала въпроси за Роуз и никога да не бе разбирала нищо за нея, но вече беше твърде късно. Парченцата от мозайката падаха неумолимо на местата си и окончателната картина бе наистина противна. Роуз на седемнайсет, гола, просната на някакво легло, прелъстяваща Браян Стодарт — или прелъстена от него.

Но още по-трудно й бе да приеме идеята, че Хю някога е бил влюбен в толкова противна личност като Роуз.

 

 

Кошмарната вечеря напредваше. Уискито и виното явно бяха подействали и Браян, вече подпийнал, спря да говори за себе си и започна да описва надълго и широко новата яхта, която възнамеряваше да построи. Беше навлязъл доста навътре в подробностите, когато сервитьорът Джон дойде до масата и му каза, че го търсят на телефона.

Браян погледна изненадано.

— Сигурен ли си?

— Да, сър, момичето на телефонната централа каза да ви повикам.

— Кой ме търси?

— Нямам представа.

Браян се обърна към Флора.

— Съжалявам. Бог знае кой е. — Той остави салфетката си. — Ще ме извиниш ли?

— Да, разбира се.

— Няма да се бавя.

Той я остави, провирайки се между масите и изчезна през вратата в дъното на трапезарията. Флора си отдъхна малко, като остана сама, после бутна чинията си и се опита да мисли разумно, но в салона беше задушно, а главата я болеше, явно бе пила прекалено много. Взря се в пламъците на свещите, но те бяха започнали да се държат странно и отказваха да застанат на фокус. Тя се огледа край себе си, хвана погледа на сервитьора и помоли за кана вода. Когато й я донесе, напълни чашата си и я изпи на един дъх. Остави чашата и усети, че някой е дошъл и стои от другата страна на масата, опрял ръце на облегалката на стола на Браян.

Позна тези ръце. За втори път през деня тя погледна нагоре и се озова лице в лице с Хю Кайл.

 

 

Като го видя, първата й реакция беше прилив на чисто удоволствие: инстинктивно, толкова голямо, че я остави без думи, без дъх.

— Добър вечер — каза Хю.

Той изглеждаше, ако изобщо бе възможно, още по-голям и по-неустоим. Бе облякъл огромно пардесю над костюма си и то привлече вниманието на Флора, защото не изглеждаше като мъж, излязъл на вечеря.

— Но какво правиш тук? — В гласа й звучеше радост, но вече не я беше грижа, че дава израз на емоциите си.

— Дойдох да те прибера вкъщи.

Флора се огледа.

— Но къде е Браян?

— Браян вече си тръгна.

— Тръгна си? — Тя беше глупачка. — Но нали го повикаха на телефона?

— Нямаше никакво телефонно обаждане. Или, ако така ти харесва, аз бях телефонното обаждане. Това беше единственият начин, който можах да измисля, за да разкарам Браян оттук. — Очите му бяха твърди като синьо стъкло. — И ако си мислиш да тръгнеш след него, сега той е в колата си на път към Ардмор.

Гласът му бе студен. Удоволствието на Флора се изпари, стопи се в нищото, оставяйки само едно потъващо усещане. Тя осъзна, че студенината му само прикрива едва потискания вътрешен гняв, но беше прекалено объркана и доста пияна, за да се опита да открие за какво е всичко това.

— Тръгнал си е без мен?

— Да, без теб. Хайде, идвай, аз ще те отведа вкъщи.

Повелителният му тон предизвика Флора да му възрази.

— Аз… не съм си довършила вечерята.

— От начина, по който се държеше, когато ви открих, не личеше да ти е много вкусно.

Гласът му режеше като нож. Флора се ядоса, но и се уплаши.

— Не искам да идвам с теб — каза му тя.

— Не? Предполагам възнамеряваш да вървиш пеша. Петнайсет мили по тежък път.

— Мога да си взема такси.

— Тук няма таксита. Къде е мантото ти?

Отне й малко време да си спомни.

— По стълбите горе, в дамското помещение. Но аз няма да дойда с теб!

Той извика единия от младите сервитьори и му каза да се качи горе и да намери мантото й.

— Морскосиньо е. С карирана подплата. — Момчето се качи и Хю отново се обърна към нея. — Хайде.

— Защо си отиде Браян?

— Ще говорим за това в колата.

— Ти ли го накара да си тръгне?

— Роуз, хората ще започнат да любопитстват. Нека да не правим сцени.

Той беше прав. Жуженето от разговорите на другите в помещението бе стихнало. Хората по масите бяха обърнали лица към тях. Мисълта за каквато и да е сцена бе нетърпима за Флора. Без да каже повече и дума, тя се изправи много внимателно. Усещаше краката си като гумени и някак особени. Концентрира се и без да поглежда никого излезе от залата.

Сервитьорът бе намерил мантото й. Хю му даде бакшиш и й помогна да го облече. Тя започна старателно да го закопчава, но пръстите й бяха толкова тромави, че успя да се справи само с две, преди той да загуби търпение и да я хване за лакътя, след което я поведе през салона и през вратата.

Навън беше тъмно и ръмеше ситен дъжд, а от запад, откъм морето, духаше силен студен вятър. След жегата в ресторанта, виното и обилната храна пронизващият студ удари Флора като камък и тя се почувства като съсечена от алебарда. Тъмнината се завихри около нея. Тя затвори очи и се хвана за главата, но Хю сграбчи китката й и я забута напред по покрития с локви паркинг, където ги очакваше колата му. Тя се препъваше и щеше да падне, ако той не я държеше, а едната от обувките й се изхлузи. Той нетърпеливо чакаше, докато я вземе и докато я обуе отново, но после тя изпусна чантичката си. Чу го как изруга, докато се навеждаше да я вдигне, след което я натъпка в джоба на пардесюто си.

Силуетът на колата му се очерта пред тях. Той отвори вратата, тикна я вътре и затръшна вратата зад нея. Заобиколи отпред и седна зад волана. Затръшна и втората врата. Тя почувства, че се задушава от смазващото му огромно присъствие. Мантото й се бе смачкало около нея, краката й бяха мокри, косата й беше разрошена и разпиляна по цялото й лице. Тя се смъкна надолу в седалката, напъха ръце в джобовете си и си каза, че ако сега започне да плаче, никога няма да си го прости.

Той се обърна към нея.

— Искаш ли да поговорим, или си твърде пияна за разговор?

— Не съм пияна.

Той не си даде труд да включи фаровете на колата. Тя се взираше в тъмнината и й костваше огромни усилия, за да не заплаче.

— Къде е Браян? — попита тя през стиснати зъби.

— Казах ти. Тръгна си за Ардмор.

— Как го накарахте да си тръгне?

— Това не е твоя работа.

— Как разбра, че съм тук?

— Изабел ми каза. Забрави си ръкавиците у дома и аз позвъних във Фернриг. Изабел ми каза, че Браян те е извел на вечеря.

— Това не е престъпление.

— Според мен е такова.

Той винаги се преструва на такова възвишено копеле.

— Заради Антъни? Или заради Браян?

— Заради Анна.

— Анна знае всичко. Анна беше в стаята, когато Браян ме покани на вечеря.

— Не това е проблемът.

— Защо да не е това проблемът?

— По дяволите, много добре знаеш защо — с досада каза той.

Тя се обърна да го погледне. Очите й вече бяха привикнали с тъмнината и бледият овал на лицето му се мержелееше пред нея.

Когато ти беше тук, съпругата му бе мъртва от три години и аз дълбоко в себе си подозирам, че той е също толкова похотлив, колкото и ние.

Хю е бил влюбен в Роуз. Не й се искаше да е вярно, но внезапната му поява и негодуванието му го доказваха. Влюбен в Роуз. Тя почувства, че би могла да го убие заради това.

— Да, знам — хладно каза Флора. — Ти ревнуваш. — Тя не знаеше дали говори Роуз или виното, което бе изпила, или нейното собствено нещастно разочарование. Знаеше само, че иска да го нарани. — Браян има неща, които ти нямаш. Съпруга и дом. Не можете да го понесете. — Вече нямаше полза да се бори със сълзите. Те бликнаха, стекоха се по лицето й и това също бе по негова вина. И се случи и още нещо — защото тя вече не беше Флора. Тя беше Роуз, изцяло беше Роуз. Роуз, която можеше да измисли най-жестоки и най-нараняващи думи, които би могла да каже. Роуз, която ги казваше. — Твоята съпруга те е съсипала с начина, по който е загинала.

Последната дума увисна в мълчанието между тях. Последва кратка пауза, после Хю я зашлеви по лицето.

Не беше много силен удар. Ако беше, при тези негови размери вероятно щеше да я повали в безсъзнание. Но Флора никога не бе удряна, от никого, през целия си живот. И странно, но това спря плача й. Смълчана от болка и унижение, тя просто седеше там, с ръка свита на устата, застинала от шока.

Той се протегна, за да включи светлините на колата и тя покри лицето си с ръце.

— Добре ли си?

Флора кимна слепешката.

Той хвана китката й и издърпа ръката й от лицето й. Отне й огромно усилие, за да си наложи да го погледне, но тя го направи.

— Защо искаш толкова много, Роуз? — попита я той. — Защо искаш всичко за себе си?

Аз не съм Роуз. Аз не съм Роуз.

Реакциите й се включиха. Беше започнала да трепери.

— Искам да се прибера вкъщи — каза му Флора.