Даниъл Силва
Английският шпионин (9)

9.

Берлин — Корсика

Хотел „Савой“ се издигаше в старомодния край на една от най-модерните улици на Берлин. Пред входа му се простираше червен килим, а покрай фасадата му бяха наредени червени масички, засенчени от червени чадъри. Предишния следобед Кристофър Келър бе забелязал един известен актьор да пие кафе там, но сега, когато излезе от входа на хотела, масичките стояха празни. Над града бяха надвиснали оловносиви облаци и студеният вятър брулеше последните листа от уличните дървета. Накратко, берлинската есен си отиваше. Скоро отново щеше да настане зима.

— Такси, господине?

— Не, благодаря.

Келър пъхна банкнота от пет евро в протегнатата ръка на портиера и тръгна по улицата. Той се бе регистрирал в хотела под фалшиво френско име — управата бе останала с впечатлението, че е журналист на свободна практика, който пише за филми — и остана в него само една нощ. Предишната вечер бе отседнал в скромен хотел, наречен „Зайферт“, а преди това бе прекарал една безсънна нощ в малък мрачен пансион, наречен „Бела Берлин“. И трите места за нощувка имаха едно общо нещо: бяха близо до хотел „Кемпински“, който беше крайната цел на Кристофър. Той отиваше там да срещне един мъж — либиец, бивш близък сътрудник на Кадафи, който след революцията бе избягал във Франция с два куфара, пълни с пари и скъпоценности. Либиецът бе инвестирал два милиона долара съвместно с двама френски бизнесмени, след като бе получил уверения за значителна печалба. На френските бизнесмени вече им бе дотегнало от либиеца. Те също така бяха обезпокоени от репутацията му, свързана с насилие, защото за него се говореше, че му е доставяло удоволствие да забива шипове в очите на противниците на режима. Френските бизнесмени се бяха обърнали за помощ към дон Антон Орсати и донът бе възложил задачата на най-добрия си убиец. Келър трябваше да признае, че очакваше с нетърпение да изпълни договора. Той никога не бе харесвал вече покойния либийски диктатор, нито бандитите, които бяха държали режима му на власт. Кадафи беше позволявал на всякакъв вид терористи да се обучават в неговите пустинни лагери, в това число и на членове на ИРА. Той също така бе доставял на ИРА оръжия и експлозиви. Всъщност почти всички пластични експлозиви, използвани от ИРА за направата на бомби, идваха директно от Либия.

Кристофър пресече улицата и тръгна надолу по рампата на един подземен гараж. На второто ниво, в част на гаража, която бе извън обсега на охранителните камери, за него бе оставено черно беемве от член на организацията „Орсати“. В багажника му имаше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“ със заглушител, а в жабката — електронна карта, която можеше да отключи вратата на всяка стая в хотел „Кемпински“. Картата бе придобита срещу 5000 евро от един гамбиец, който работеше в пералното отделение на хотела. Гамбиецът бе уверил човека от организацията „Орсати“, че електронната карта ще продължи да функционира още четиресет и осем часа. След това кодът щял да бъде рутинно подменен и от охраната на хотела щели да издадат нови електронни карти на всички основни служители. Келър се надяваше, че гамбиецът е казал истината. В противен случай, в пералното отделение на хотел „Кемпински“ скоро щеше да се оваканти едно работно място.

Кристофър пъхна пистолета и електронната карта в куфарчето си. След това сложи пътната си чанта в багажника на беемвето и тръгна нагоре по рампата към улицата. Хотел „Кемпински“ бе на сто метра по-нататък по Фазаненщрасе — голям хотел с ярки като в Лас Вегас светлини над входа и кафене в парижки стил с изглед към булевард „Курфюрстендам“. На една от масите седеше либиецът. Той бе в компанията на около шейсетгодишен мъж и една някога красива жена с черна като въглен коса и грим а ла Клеопатра. Мъжът изглеждаше като стар другар от двора на Кадафи, жената изглеждаше добре поддържана и много отегчена.

Келър предположи, че тя принадлежи на приятеля на либиеца, защото либиецът харесваше руси, надарени и скъпоплатени жени.

Кристофър влезе в хотела, давайки си сметка, че сега е в обсега на няколко охранителни камери. Това нямаше значение, защото носеше тъмна перука и фалшиви очила с дебели рамки. Петима гости на хотела, явно новопристигнали, съдейки по външния им вид, чакаха пред асансьорите. Келър ги остави да се качат на първия пристигнал асансьор и след това се качи сам до петия етаж, държейки главата си наведена, така че охранителните камери да не могат да снимат ясно чертите на лицето му. Когато вратите се отвориха, той излезе от кабината с вид на човек, който не гори от нетърпение да се върне към самотата в още една хотелска стая. Един член на обслужващия персонал му кимна сънливо, но иначе коридорът беше пуст. Отключващата карта сега се намираше във вътрешния джоб на палтото му. Той я извади, като наближи стая 518, и я мушна в процепа на електронната брава. Светна зелената лампичка и електронната ключалка се отключи. Гамбиецът щеше да живее още един ден.

Стаята бе наскоро почистена. Въпреки това вонята на ужасния одеколон на либиеца продължаваше да се усеща. Келър отиде до прозореца и погледна към улицата. Либиецът и двамата му спътници още седяха на тяхната маса в кафенето, макар че жената изглеждаше нервна. Откакто ги бе видял за последен път, чиниите им бяха отсервирани и им беше сервирано кафе. Десет минути, пресметна той. Може би по-малко.

Кристофър се отдалечи от прозореца и спокойно огледа стаята. В хотел „Кемпински“ се очакваше тя да е по-луксозна, но стаята наистина бе съвсем обикновена: двойно легло, бюро, телевизор, кресло с дамаска в кралскосиньо. Стените бяха достатъчно дебели, за да заглушат всички шумове от съседните стаи, но не и достатъчно дебели, за да устоят на нормален куршум, дори и на куршум, който е проникнал в човешко тяло. Поради тази причина пистолетът на Келър бе зареден с куршуми с кух връх 124 грейна, които увеличаваха диаметъра на разпръскването си. Всеки от тези куршуми, който попаднеше в желаната цел, оставаше в нея. А в случай че Кристофър пропуснеше, което бе малко вероятно, куршумът щеше да се забие в стената с тъп звук.

Той се върна до прозореца и видя, че либиецът и двамата му спътници са станали от масата. Около шейсетгодишния мъж се ръкуваше с либиеца, а някогашната красавица с черна като въглен коса гледаше с копнеж към редицата луксозни магазини по протежение на „Курфюрстендам“. Келър дръпна тежките завеси, седна на кралскосиньото кресло и извади пистолета от куфарчето си. От коридора долетя скърцането на камериерска количка. После настъпи тишина. Той погледна часовника си и отбеляза наум часа. „Пет минути — помисли си. — Може би и по-малко.“

* * *

Благодатно слънце грееше ярко над остров Корсика, когато нощният ферибот от Марсилия влезе в пристанището на Аячо. Кристофър слезе от плавателния съд с другите пътници и се запъти към паркинга, където беше оставил своето очукано старо рено комби. Жълтеникав прах покриваше прозорците и предния капак. Той прие праха за лоша поличба. По всяка вероятност вятърът сироко го бе донесъл от Северна Африка. Келър инстинктивно докосна малката длан от червен корал, която висеше на кожена връвчица на врата му. Корсиканците вярваха, че талисманът има силата да предпазва от окю — уроки. Той също го вярваше, макар че присъствието на северноафрикански прах върху колата му на сутринта, след като бе убил един либиец, подсказваше, че талисманът не е успял да го защити. В селото му имаше една стара жена, синядора^[1], която притежаваше силата да прогони злото от тялото му. Келър не гореше от нетърпение да я види, защото старицата имаше и способността да надзърва в миналото и в бъдещето. Тя бе един от малкото хора на острова, който знаеше истината за него. Синядората знаеше дългия списък на неговите грехове и простъпки и дори твърдеше, че знае времето и обстоятелствата, при които той щеше да умре. Това беше единственото нещо, което тя отказваше да му каже. „Нямам това право — прошепваше жената в осветената си със свещи гостна. — Освен това знанието как свършва животът, само ще развали интригата.“

Келър седна зад волана на реното и пое покрай скалистото западно крайбрежие на острова, тюркоазеносиньото море се ширеше от дясната му страна, а от лявата се издигаха високите върхове на планините от вътрешността. За да минава времето, слушаше новините по радиото. В тях нямаше нищо за мъртъв либиец в луксозен хотел в Берлин. Кристофър смяташе, че трупът още не е открит. Той бе извършил деянието абсолютно безшумно и на излизане от стаята бе закачил на дръжката табелката „Не ме безпокойте“. Рано или късно от управата на хотел „Кемпински“ щяха да почукат на вратата. И като не получеха никакъв отговор, щяха да влязат в стаята и да намерят един ценен гост с две дупки от куршуми в сърцето и трета в средата на челото. От управата, естествено, веднага щяха да се обадят в полицията и щеше да започне спешно търсене на тъмнокосия мъж с мустаци, видян да влиза в стаята. Те щяха да успеят да проследят действията му веднага след убийството, но следата щеше да изстине в гористия сумрак на парка Тиргартен. Полицията никога нямаше да установи самоличността му. Някои щяха да предположат, че е бил либиец като жертвата си, но някои от по-мъдрите ветерани щяха да си помислят, че е бил същият скъпоплатен професионалист, който убиваше в Европа в продължение на години. И след това щяха да се откажат от случая, защото знаеха, че убийствата, извършвани от професионални убийци, рядко се разкриват.

Келър кара по крайбрежния път до град Порто и след това зави към вътрешността. Беше неделя, пътищата бяха пусти и звън на църковни камбани огласяше планинските градчета. В центъра на острова, близо до най-високата му точка, се намираше малкото село на Орсати. То беше там — или поне така се говореше — още от времето на вандалите, когато хората от крайбрежието потърсили убежище в планините. Времето в него сякаш бе спряло. Децата играеха по улиците по всяко време, защото нямаше „хищници“. Нито имаше незаконни наркотици, защото нито един дилър не би рискувал да си навлече гнева на Орсати, като продава наркотици в неговото село. Там не се случваше нищо особено, а понякога нямаше и достатъчно работа за вършене. Но то беше чисто, красиво и безопасно и хората, които живееха в него, изглеждаха доволни да се хранят добре, да пият виното си и да се наслаждават на времето, прекарано с техните деца и родители. Те липсваха на Кристофър винаги, когато бе далеч от Корсика задълго. Той се обличаше като тях, говореше на корсикански диалект като тях, а вечер, когато играеше петанк с мъжете на селския площад, със същото отвращение поклащаше глава, когато някой заговореше за французите или — не дай боже — за италианците. Някога хората от селото го наричаха Англичанина. Сега той бе просто Кристофър. Беше един от тях.

Историческото имение на клана Орсати се намираше точно зад селото, в малка котловина с маслинови насаждения, от които те произвеждаха най-добрия зехтин на острова. Двама въоръжени охранители стояха на пост пред портата; те докоснаха почтително корсиканските си каскети, когато Келър мина през портата и пое по дългата алея към вилата. Черни борове засенчваха предния двор, но в оградената със зид градина ярките слънчеви лъчи огряваха дългата маса, наредена за традиционния неделен обяд на семейството. Засега край масата нямаше никого. Хората от клана още бяха на празничната литургия, а донът, който вече не стъпваше в църквата, бе в кабинета си на горния етаж. Когато Келър влезе, той седеше на голямата дъбова маса и се взираше в отворената счетоводна книга с кожена подвързия. До лакътя му имаше декоративно шише със зехтин „Орсати“ — производството на зехтин бе законният бизнес, чрез който донът прикриваше печалбите от убийствата.

— Как беше в Берлин? — попита той, без да вдигне поглед.

— Студено — отвърна Кристофър, — но продуктивно.

— Някакви усложнения?

— Не.

Орсати се усмихна. Единственото нещо, което мразеше повече от французите, бяха усложненията. Той затвори счетоводната книга и прикова тъмните си очи върху лицето на Келър. Както обикновено, дон Орсати бе облечен в снежнобяла риза и широки светли памучни панталони, а на краката си носеше чифт сандали, които имаха вид на купени от местния открит пазар — и наистина беше така. Гъстите му мустаци бяха подрязани, а острата му прошарена коса блестеше от брилянтина. Донът винаги полагаше особени грижи за спретнатия си вид в неделя. Той вече не вярваше в Бог, но настояваше да се почита неделята. В Господния ден Орсати се въздържаше от нецензурни изрази, опитваше се да мисли позитивно и най-важното, забраняваше на своите тадунагиу да изпълняват договори. Дори Келър, който беше възпитан като англиканец и поради тази причина бе смятан за еретик, се подчиняваше на заповедите на дона. Неотдавна той бе принуден да прекара още една нощ във Варшава, защото дон Орсати нямаше да му даде разрешение да убие мишената — руски мафиот, в отредения за почивка ден.

— Ще останеш за обяд — каза донът.

— Благодаря, дон Орсати — отвърна почтително Кристофър, — но не искам да се натрапвам.

— Ти? Да се натрапваш? — Корсиканецът махна пренебрежително с ръка.

— Уморен съм — каза Келър. — Пътуването по море беше тежко.

— Не спа ли на ферибота?

— Очевидно скоро не сте пътували с ферибот — отвърна Кристофър.

Това беше вярно. Антон Орсати рядко излизаше извън добре охраняваните стени на имението си. Светът идваше при него със своите проблеми и той ги разрешаваше — срещу значително възнаграждение, разбира се. Орсати взе дебел кафяв плик и го сложи пред Келър.

— Какво е това?

— Считай го за коледна премия.

— Сега е октомври.

Донът сви рамене. Кристофър повдигна капачето на плика и надникна в него. Беше пълен с пачки банкноти от по сто евро. Кристофър затвори капачето и бутна плика към средата на масата.

— Тук, на Корсика — рече намръщено Орсати, — е неучтиво да откажеш подарък.

— Подаръкът не е необходим.

— Вземи го, Кристофър. Ти го заслужи.

— Вие ме направихте богат, дон Орсати, по-богат, отколкото някога съм мечтал.

— Но?

Келър седеше мълчаливо.

— В затворената уста не влиза нито муха, нито храна — каза донът, цитирайки поредната от сякаш бездънния си запас корсикански поговорки.

— Какво искате да кажете?

— Говори, Кристофър. Кажи ми какво те притеснява.

Келър се взираше в парите, съзнателно избягвайки погледа на дона.

— Работата ли ти омръзна?

— Не е това.

— Може би трябва да си вземеш почивка. Можеш да съсредоточиш усилията си върху законната страна на бизнеса. Там могат да се спечелят много пари.

— Производството на зехтин не е решението, дон Орсати.

— Значи, има проблем.

— Не съм казал това.

— Не е и нужно. — Корсиканецът се вгледа внимателно в Келър. — Когато се извади зъбът, Кристофър, спира да те боли.

— Освен ако не попаднеш на лош зъболекар.

— Единственото по-лошо нещо от лошия зъболекар е лошият другар.

— По-добре е да си сам — каза философски Келър, — отколкото да имаш лоши другари.

Донът се усмихна.

— Може да си се родил англичанин, Кристофър, но имаш душа на корсиканец.

Келър се изправи. Орсати плъзна плика към него по плота на масата.

— Наистина ли няма да останеш за обяд?

— Имам планове.

— Каквито и да са те — каза донът, — ще трябва да почакат.

— Защо?

— Защото имаш гост.

Кристофър нямаше нужда да пита за името на посетителя. В света имаше само шепа хора, които знаеха, че още е жив, и само един, който би посмял да го навести без предупреждение.

— Кога пристигна?

— Снощи — отвърна донът.

— Какво иска?

— Нямал право да ми каже. — Орсати го оглеждаше внимателно със зорките си като на куче очи. — Въобразявам ли си — попита той най-накрая, — или настроението ти внезапно се подобри?

Келър тръгна, без да отговори. Дон Орсати остана загледан след него. После погледна към масата и тихо изруга. Англичанина бе забравил да вземе плика.