Дот Хъчисън
Градината на пеперудите (1)

I

Криминолозите го уведомяват, че момичето от другата страна на стъклото не е казало и дума, откакто са я довели. Отначало не се изненадва, не и при травмите, които е получила, но сега, като я гледа зад огледалното стъкло, започва да се съмнява в тази си преценка. Седи приведена на твърдия метален стол, подпряла брадичка на превързаната си ръка, докато с другата чертае безсмислени символи по повърхността на масата от неръждаема стомана. Очите й са полупритворени, загрозявани от дълбоките сенки под тях, черната й коса е невзрачна и мръсна, вдигната на разчорлен кок. Очевидно е изтощена. Но той не би я нарекъл травмирана.

Докато отпива от кафето си, специалният агент на ФБР Виктор Хановериан изучава момичето и чака екипа му да пристигне. Или поне партньорът му. Третият основен представител на групата им е в болницата с останалите момичета и се опитва да получи последна информация за състоянието им, и — където е възможно — имена и пръстови отпечатъци. Други агенти и криминолози са в имота и малкото, което чува от тях, го подтиква да се обади у дома и да говори със собствените си дъщери. Виктор обаче има подход към хората, особено към пострадали деца, затова най-разумният избор в момента е да остане тук и да чака да влезе в стаята за разпити, за да говори с конкретната жертва.

Вижда избледнелите розови следи от кислородната маска около носа и устата й, размазаните сажди и мръсотия по лицето й и взетите назаем дрехи. Ръцете и лявата й предмишница са превързани, а Виктор забелязва и подутините от други превръзки под тънкия потник, който някой в болницата й е дал да облече. Трепери в светлозелените хирургически панталони, вдигнала е босите си крака от студения под, но не се оплаква.

Дори не знае името й.

Не знае имената и на повечето момичета, които спасиха, нито на онези, за които прекалено закъсняха. Тя конкретно не говори с никой друг, освен с останалите жертви, и дори тогава липсват имена, липсва информация. Само… е, не би го нарекъл точно утеха. „Или ще умреш, или няма да умреш, а сега се отпусни, за да могат лекарите да си свършат работата.“ На него не му звучеше особено успокояващо, но другите момичета изглежда го възприемаха по този начин.

Тя се изправя на стола, ръцете й бавно се протягат над главата, докато целият й гръб се извива като тетива на лък. Микрофоните улавят болезненото пукане на прешлени. Поклаща глава и пак се просва върху масата, бузата й се притиска в метала, дланите й се залепват за повърхността. Извърнала е лице от стъклото, от него и от останалите, които знае, че са там, но от този ъгъл се разкрива друга любопитна гледка: рисунката.

От болницата му дадоха снимки. Вижда краищата на великолепните шарки, показващи се иззад рамото й. Останалата част от плетеницата се различава по-трудно, но потникът не е достатъчно плътен, за да я прикрие напълно.

Виктор вади снимката от джоба си и я вдига пред стъклото, като мести поглед от гланцираната хартия към това, което вижда по гърба на момичето. Не би било от значение, ако всички момичета — освен едно — нямаха такива фигури. В различни цветове, различни форми, но по същество еднакви.

— Мислите ли, че той им го е причинил, господине? — пита следователят, докато наблюдава жертвата на монитора. Камерата е насочена от другата страна на стаята за разпити и показва по-едро изображение на лицето й, на затворените й очи. Диша бавно и дълбоко.

— Предполагам, че ще разберем. — Не прави предположения, още повече че засега знаят твърде малко.

Намира се насред един от съвсем редките моменти в кариерата си, когато стореното е много по-лошо от това, което би могъл да си представи. Свикнал е да мисли най-лошото. Когато някое дете изчезне, си скъсва задника от работа, но не очаква накрая да открият горкото създание живо. Може би се надява, но не очаква. Виждал е толкова малки трупове, че е цяло чудо как изработват ковчези за тях. Попадал е на деца, изнасилени, преди да проумеят значението на думата. Този случай обаче е непредвидим до такава степен, че Виктор няма представа откъде да започне.

Дори не знае възрастта й. Лекарите предполагат, че е между шестнайсет и двайсет и две, което обаче не му помага особено. Ако е само на шестнайсет, вероятно трябва да я представляват службите за закрила на детето, но те вече са напъплили в болницата и значително затрудняват нещата. Може и да осигурят ценни и необходими услуги, но това не ги прави по-малка пречка. Виктор се опитва да мисли за дъщерите си — как биха постъпили те, ако са заключени в стая също като това момиче? Нито една от тях обаче не е толкова овладяна. Дали самообладанието й не е знак, че е по-зряла? Или просто е свикнала да се прави на недосегаема?

— Имаме ли нова информация от Едисън или Рамирес? — пита следователите, без да сваля очи от момичето.

— Едисън идва насам. Рамирес все още е в болницата с родителите на най-младата жертва — докладва една жена. Ивон не поглежда момичето в стаята дори и на мониторите. Има малка дъщеря у дома. Виктор се чуди дали да не я изтегли от случая — днес е първият й работен ден след завръщането, но решава, че Ивон сама ще се оттегли, ако не може да се справи.

— Тя ли предизвика издирването?

— Нямало я е само два дни. Изчезнала в мола, докато пазарувала с приятели. Казват, че излязла от пробната, за да си вземе друг размер, и така и не се върнала.

Един издирван човек по-малко.

Снимаха всички момичета в болницата, дори и онези, които бяха починали по пътя или при пристигането, и ги провериха в базата данни за безследно изчезнали. Ще мине още време, преди резултатите да са готови. Когато агентите и лекарите попитаха онези от тях, които бяха в добро състояние, за имената им, те се обръщаха към това момиче, очевидно лидерката им, и повечето не продумваха. Няколко като че ли се поколебаха, преди да избухнат в ридания и да накарат сестрите да дотичат.

Но не и девойката в стаята за разпити. Когато я попитаха същото, тя се обърна на другата страна. На всички им се струва, че е единствената, която няма никакъв интерес да бъде намерена.

Което кара някои да се чудят дали изобщо е жертва.

Виктор въздиша и изпива последните капки кафе, смачква чашката и я хвърля в кошчето до вратата. Предпочита да изчака Рамирес — присъствието на още една жена в стаята винаги помага в подобни ситуации. Дали обаче може да си позволи да я изчака? Няма как да предвиди колко време ще остане с родителите и дали още майки и бащи няма да се струпат в болницата, след като предоставят снимките на медиите. Ако изобщо ги предоставят, поправя се той и се намръщва. Мрази тази част, мрази снимки на жертви да се развяват по телевизионни екрани и вестници, така че пострадалите никога да не могат да забравят какво им се е случило. Дано поне отложат суматохата, докато не получат липсващата информация.

Вратата се отваря и се затръшва зад него. Стаята е звукоизолирана, но стъклото леко се разтриса. Момичето рязко се изправя и присвива очи към огледалото, а вероятно и към онези, които знае, че се намират зад него.

Виктор не се обръща. Никой не затръшва врати така, както Брандън Едисън.

— Нещо ново?

— Открили са съвпадения с няколко съвсем скоро докладвани безследно изчезнали и родителите пътуват насам. Засега става въпрос само за Източното крайбрежие.

Виктор сваля снимката от стъклото и я слага обратно в джоба на сакото си.

— Нещо друго за момичето?

— Някои от останалите я нарекоха Мая, след като бе доведена тук. Няма фамилия.

— Истинското й име?

Едисън изсумтява.

— Съмнявам се. — С мъка закопчава якето си над тениската си на „Редскинс“^[1]. След като откликналият на сигнала екип намери оцелелите, прекъснаха почивката на хората на Виктор, за да поемат случая. Познавайки вкуса на Едисън, Виктор е благодарен, че на блузата му няма голи жени. — Наш екип преглежда основната къща, за да види дали копелето не е запазило някакви лични вещи на жертвите.

— И двамата ще се съгласим, че е държал в себе си доста от най-личните им притежания.

Едисън като че ли си спомня какво е видял в имота и не спори.

— Защо точно тя? — пита той. — Рамирес казва, че има и други с не толкова лоши наранявания. По-уплашени и може би по-склонни да говорят. Тази ми изглежда костелив орех.

— Другите момичета се отнасят към нея с респект. Трябва да разбера причината. Би следвало отчаяно да искат да се приберат у дома, но защо тогава я гледат по този начин и отказват да отговарят на въпросите?

— Мислиш, че може да е част от всичко?

— Това е нужно да узнаем. — Виктор взема бутилка вода от плота и дълбоко си поема дъх. — Добре. Да поговорим с Мая.

Момичето се обляга на стола, когато влизат в стаята за разпити. Увитите й в марля пръсти са сплетени на корема. Позата й не е толкова защитна, колкото Виктор очаква, а от смръщеното лице на партньора му става ясно, че и той е озадачен. Очите й се стрелват към агентите и попиват всички подробности. Мислите й се подреждат логически в главата, но нито една от тях не е изписана на лицето й.

— Благодаря, че дойде с нас — започва Виктор, като замазва факта, че не й е бил даден друг избор. — Това е специален агент Брандън Едисън, аз съм специален старши агент Виктор Хановериан.

Ъгълчето на устата й се стрелва за миг нагоре, но това едва ли може да се нарече усмивка.

— Специален старши агент Виктор Хановериан — повтаря тя с дрезгав глас. — Трудно за изговаряне.

— Би ли предпочела да ме наричаш Виктор?

— Нямам предпочитания, но благодаря.

Отвърта капачката и й подава бутилката с вода, като се възползва от момента, за да премисли стратегията си. Определено не е травмирана, нито пък срамежлива.

— Обикновено хората се представят по друг начин.

— С разни пикантерии? — отвръща тя. — Хобито ти е да плетеш кошници и да плуваш на дълги разстояния, а Едисън обича да се разхожда по улиците с високи токчета и минижуп?

Едисън изсумтява и стоварва юмрук върху масата.

— Как се казваш?

— Не бъди груб.

Виктор хапе устни, за да потисне напиращия смях. Няма да улесни ситуацията — със сигурност няма да допринесе за спокойствието на партньора му — но въпреки това изкушението е налице.

— Би ли ни казала името си?

— Благодаря, но не. Не мисля, че желая да го споделя.

— Някои от момичетата те наричаха Мая.

— Тогава защо си правите труда да питате?

Чува как Едисън рязко си поема дъх, но не му обръща внимание.

— Бихме искали да научим коя си, как се озова тук. Целта ни е да ти помогнем да се прибереш у дома.

— А ако ви кажа, че нямам нужда от помощта ви, за да се прибера у дома?

— Тогава ще се зачудя защо не си го направила досега.

На лицето й се появява нещо като усмивка и едната й вежда трепва в изражение, което може да мине и за одобрително. Красиво момиче е, със златисто-смугла кожа и бледокафяви, почти кехлибарени очи, но не излъчва мекота. Усмивката й трябва да се заслужи.

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос. Но нали вече не съм там? Сега мога да се прибера у дома.

— И къде се намира домът ти?

— Не съм сигурна, че още е на същото място.

— Това не е игра — тросва се Едисън.

Момичето хладно го преценява с поглед.

— Не, разбира се, че не е. Има мъртви хора, съсипани животи, а съм сигурна, че и на вас е било причинено голямо неудобство, когато се е наложило да си тръгнете от мача.

Едисън почервенява и дръпва ципа високо над тениската си.

— Никак не ми изглеждаш нервна — отбелязва Виктор.

Тя свива рамене и отпива от водата, като ловко държи бутилката в превързаните си ръце.

— А трябва ли да бъда?

— Повечето хора са, когато говорят с ФБР.

— Не е много по-различно от това да говориш с… — Момичето прехапва напуканата си долна устна и примигва, когато от разкъсаната кожа покапва кръв. Отпива още една глътка.

— Със? — подтиква я той внимателно.

— Него — отвръща тя. — Градинаря.

— Мъжът, който те държа в плен — говорила си с градинаря му?

Тя поклаща глава.

— Той беше Градинаря.

* * *

Трябва да разберете, че не го наричах така от страхопочитание или пък поради някакво криворазбрано чувство за принадлежност. Не аз му дадох това име. Както всичко друго на онова място, то бе създадено от тъканта на нашето невежество. Каквото не знаеш, си го измисляш, а каквото не си измисляш, с течение на времето престава да има значение. Предполагам, че е форма на прагматизъм. Топлите, обичливи хора, които винаги се нуждаят от чуждото одобрение, стават жертви на стокхолмски синдром, а останалите се уповаваме на прагматизма. След като видях и двете проявления у другите, съм изцяло за прагматизма.

Чух името през първия си ден в Градината.

Дойдох в съзнание с ужасно главоболие, сто пъти по-лошо от всеки махмурлук, който някога бях преживявала. Отначало не можех да си отворя очите. Болката прорязваше черепа ми при всяко вдишване, да не говорим за движение. Сигурно съм издала звук, защото изведнъж усетих хладна мокра кърпа върху челото си. Видях очи и уста, която ме уверяваше, че това е само вода.

Не бях сигурна кое ме изнерви повече: дали че за нея полагането на подобна грижа беше нещо обичайно, или че в случващото се изобщо присъстваше тя. Бях убедена, че в двойката, която ме отвлече, нямаше жена.

Зад раменете ми се плъзна ръка и леко ме повдигна нагоре, а друга притисна чаша към устните ми.

— Само вода е, обещавам — повтори непознатата.

Отпих. Всъщност нямаше значение дали е само вода или не.

— Можеш ли да преглътнеш хапче?

— Да — прошепнах аз и дори произнасянето на тази кратка дума заби още един пирон в черепа ми.

— Тогава отваряй уста. — Подчиних се, тя сложи две хапчета на езика ми и ми поднесе водата. Преглътнах послушно, след което внимателно ме положи обратно на хладния чаршаф върху твърдия матрак. Дълго време не каза нищо повече, не и преди цветните светлини да спрат да танцуват от обратната страна на клепачите ми и да започна да се движа по собствена воля. Когато свали от лицето ми кърпата, която защитаваше очите ми от лампите на тавана, не можех да спра да примигвам.

— Значи си го правила и преди — рекох задавено. Тя ми подаде чаша с вода. Макар и свита на стола до леглото ми, ясно си личеше, че е висока. Висока и жилава, с дълги крака и стегнати мускули като на амазонка. Или по-точно лъвица, тъй като се движеше с котешка грациозност. Златистата й кестенява коса бе вдигната в някаква нелепа сложна прическа и разкриваше лице с волева структура и дълбоки кафяви очи, изпъстрени с кехлибарени точици. Носеше черна копринена рокля, която се връзваше около врата й.

Прие искрената ми оценка с нещо като облекчение. Предполагам, че й е харесала повече от пищящите истерии, които вероятно е получавала преди.

— Наричат ме Лионет — сподели тя, когато видя, че съм се възстановила и отново насочвам вниманието си към водата. — Не си прави труда да ми казваш името си, защото няма да мога да го използвам. Най-добре е да го забравиш, ако си способна.

— Къде сме?

— В Градината.

— Градината?

Лионет сви рамене и дори този неин жест беше елегантен, по-скоро грациозен, отколкото груб.

— Име като име. Искаш ли да я видиш?

— Не вярвам да знаеш някой пряк път, по който да се измъкна от тук?

Тя само ме погледна.

Така. Прехвърлих крака през ръба на леглото, забих юмруци в матрака и осъзнах, че цялото ми тяло е изложено на показ.

— Дрехи?

— Ето. — Лионет ми подаде нещо черно и копринено, което се оказа прилепнала рокля до коляното, с високо деколте и ниско изрязан гръб. Наистина ниско. Ако имах трапчинки на задника, щеше да ги види всичките. Помогна ми да вържа колана около кръста си и след това леко ме побутна към вратата.

Стаята бе невзрачна, направо аскетична. В нея нямаше нищо друго, освен леглото, малка тоалетна и мивка в ъгъла. В другия ъгъл пък беше разположена миниатюрна душ-кабина. Стените бяха изработени от дебело стъкло с отвор вместо врата, а от двете страни на стъклото се виеха улеи. Лионет забеляза, че гледам улеите, и се намръщи.

— Отгоре се спускат непрозрачни стени, които ни затварят и ни предпазват от чужди погледи — обясни тя.

— Често ли?

— Понякога.

През отвора с липсващата врата се излизаше в тесен коридор, който завиваше надясно, а после съвсем леко се извиваше наляво, преди да стигне до ъгъл. Почти директно насреща имаше друг вход със същите улеи — той водеше към влажна и хладна пещера. Отворена арка в далечния край на тъмното каменно пространство пропускаше лек ветрец, а във водопада, който клокочеше и се пенеше отвъд, се отразяваха частици светлина. Лионет ме поведе покрай водната завеса към градина, която беше толкова красива, че бе направо болезнено да я гледаш. Великолепни цветя във всякакви възможни краски цъфтяха сред буйна и изобилна зеленина и дървета, а около тях се носеха облаци от пеперуди. Над нас се извисяваше изкуствена скала, чийто плосък връх бе увенчан от още зеленина и дървета, а растителността по ръба почти докосваше стъкления покрив, издигащ се невъзможно високо. През по-ниските растения можех да различа черни стени, които бяха прекалено масивни, за да зърна какво има зад тях, както и малки открити пространства, обградени от лози. Мислех си, че може да са входове към зали като тази, в която бях влязла току-що.

Атриумът беше огромен — поразяваше с размерите си още преди да си погледнал изобилието от цветове. Водопадът преливаше в тесен поток, който криволичеше надолу към малко езеро, покрито с водни лилии, а бели пясъчни пътеки водеха през зеленината към другите врати.

Светлината, проникваща през покрива, бе наситенолилава с розови и индигови нюанси — идеше вечерта. Отвлякоха ме в ранния следобед, но някак ми се струваше, че не се бе случило същия ден. Бавно се завъртях в кръг, опитвайки се да попия всичко, което ме заобикаляше, но то бе прекалено много. Очите ми не обхващаха и половината, а мозъкът ми не можеше да обработи видяното.

— Какво, по дяволите?

Лионет се засмя — пронизителен звук, който рязко заглъхна, сякаш се боеше, че някой може да я чуе.

— Наричаме го Градинаря — сухо каза тя. — Подходящо, нали?

— Какво е това място?

— Добре дошла в Градината на пеперудите.

Обърнах се, за да я попитам какво има предвид, и тогава го видях.

* * *

Момичето отпива голяма глътка вода, като върти бутилката между дланите си. Когато не дава признаци, че ще продължи, Виктор леко потропва по масата, за да й привлече вниманието.

— Него? — подсказва й той.

Не му отговаря.

Виктор вади снимка от джоба на сакото си и я поставя на масата между тях.

— Него? — повтаря Виктор.

— Виж сега, като ми задаваш въпроси, чиито отговори вече знаеш, не ме насърчаваш да ти имам доверие. — Раменете й обаче се отпускат и тя се обляга назад. Чувства се в познати води.

— Ние сме ФБР. Обикновено хората смятат, че сме от добрите.

— А дали Хитлер си е мислел, че е от лошите?

Едисън са навежда напред, почти на ръба на стола.

— Сравняваш ФБР с Хитлер?

— Не. Водя дискусия за гледната точка и моралната относителност.

Когато получиха обаждането, Рамирес веднага се отправи към болницата, а Виктор дойде тук, за да координира потока от постъпваща информация. Партньорът му бе човекът, който обиколи имота. Едисън винаги реагира нервно, изправен лице в лице с ужаса. С тази мисъл наум Виктор рязко извръща поглед към момичето от другата страна на масата.

— Болеше ли?

— Ужасно — отвръща тя, докато проследява с пръст очертанията на снимката.

— От болницата казват, че е на няколко години.

— От твоята уста звучи като въпрос.

— Твърдение, което търси потвърждение — пояснява Виктор и този път на лицето й се появява плаха усмивка.

Едисън му се намръщва.

— Болниците имат много грехове, но пълната некомпетентност не е сред тях.

— И какво, по дяволите, означава това? — сопва се Едисън.

— Да, на няколко години е.

Виктор вече разпознава поведенческите модели, след като години наред е разпитвал дъщерите си за бележници, контролни и гаджета. Оставя тишината да повиси между тях за минута-две, а накрая наблюдава как момичето внимателно обръща снимката. Психиатрите от разширения екип вероятно ще имат какво да кажат по въпроса.

— Кого накара да ти я направи? — пита агентът.

— Единственият на света, на когото можеше да вярва безрезервно.

— Човек с много таланти.

— Вик… — намесва се Едисън.

Без да сваля очи от момичето, Виктор ритва крака на стола на партньора си и го стряска. Възнаграден е с намек за усмивка. Не съвсем истинска, дори не и сянка, а нещо подобно.

Момичето надниква под ръба на марлята, увита около дланта й във формата на ръкавица без пръсти.

— Иглите издават гаден звук, нали? Особено когато не си се озовал под тях доброволно? Всъщност обаче си ги избрал, защото има алтернатива.

— Смърт — предполага Виктор.

— По-лошо.

— По-лошо от смъртта?

Едисън пребледнява и момичето го забелязва, но вместо да му се подиграе, тържествено кимва.

— Той знае. Но пък ти не си бил там, а? Не е същото, когато само четеш за това.

— Кое е по-лошо от смъртта, Мая?

Момичето пъхва нокът под една от пресните корички на показалеца си и я отлепва. По марлята избиват точици кръв.

— Ще се учудиш колко е лесно да се снабдиш с оборудване за татуиране.

* * *

През първата седмица слагаха нещо във вечерята ми, за да ме направят по-покорна. Денем Лионет оставаше с мен, но другите момичета, които очевидно никак не бяха малко, ме отбягваха. Когато го изтъкнах по време на обяд, Лионет ми обясни, че е нормално.

— Плачът стресира всички — каза с пълна със салата уста. Каквото и да говореха за тайнствения Градинар, поне осигуряваше отлична храна. — Повечето предпочитат да странят от новото момиче, докато не сме сигурни как ще се приспособи.

— Но не и ти.

— Някой трябва да върши и тази работа. Мога да понеса сълзите, ако се наложи.

— Тогава ми бъди благодарна, че не плача.

— Що се отнася до това… — Лионет набучи печен пилешки жулиен на вилицата си и я завъртя. — Ти изобщо плакала ли си някога?

— Има ли смисъл да го правя?

— Или много ще те харесам, или никак.

— Уведоми ме, когато решиш. Ще се опитам да се държа подобаващо.

Лионет ми се усмихна свирепо, като оголи всичките си зъби.

— Запази дързостта си, но не я проявявай пред него.

— Той защо иска да спя през нощта?

— Предохранителни мерки. Все пак съвсем наблизо има скала. — Думите й ме накараха да се зачудя колко ли момичета се бяха хвърлили от там, преди Градинаря да вземе предохранителни мерки. Опитах се да измеря на око височината на чудовищното изкуствено творение. Девет, може би десет метра? Дали бе достатъчно високо, за да се самоубиеш?

Бях свикнала да се събуждам в онази празна стая, след като опиатите ме пуснеха. Лионет винаги седеше на табуретка до леглото. В края на първата седмица обаче се свестих по корем на кушетка с твърда повърхност. Във въздуха се носеше натрапчива миризма на антисептик. Намирах се в друга стая, по-голяма, с метални стени, а не със стъклени.

В нея имаше и нещо друго.

Не го видях веднага, не и докато предизвиканият от опиатите сън още тежеше върху клепачите ми, но усещах, че не съм сама. Насилих се да дишам бавно и равномерно. Мъчех се да доловя някакъв звук, но вместо това усетих ръка върху голия си прасец.

— Знам, че си будна.

Беше мъжки глас, умерен и възпитан, със средноатлантически акцент. Приятен тембър. Ръката погали крака ми, плъзна се по задника ми и по извивката на гърба ми. Побиха ме тръпки на местата, които докосна, въпреки че в стаята бе топло.

— Предпочитам да лежиш съвсем мирно, иначе и двамата ще съжаляваме. Когато се опитах да обърна глава по посока на гласа, ръката се премести към тила ми и ме задържа неподвижна.

— Бих желал да не те връзвам. Така се разваля линията. Ако усетиш, че не си способна да останеш неподвижна, ще ти дам нещо, което да го гарантира. И отново, предпочитам да не го правя. Можеш ли да не мърдаш?

— Защо? — попитах почти шепнешком. Той сложи парче гланцирана хартия в ръката ми. Помъчих се да отворя очи, но онази сутрин приспивателните слепваха клепачите ми повече от обикновено. — Ако няма да започнеш веднага, може ли да седна?

Ръката приглади косата ми, ноктите леко почесаха черепа ми.

— Може — каза той. Прозвуча стреснато, но ми помогна да се изправя на пейката. Изтрих влагата от клепачите си и погледнах надолу към картинката върху листчето, като усещах как ръката му продължава да гали косата ми. Мислех си за Лионет, за другите момичета, които бях видяла в далечината, и не бих казала, че съм останала изненадана.

Уплашена, но не и изненадана.

Той стоеше зад мен, а въздухът около тялото му бе изпълнен с аромат на тръпчив парфюм. Не много силен, но вероятно скъп. Пред мен имаше пълно оборудване за татуиране, с наредени върху табла мастила.

— Днес няма да направим цялата татуировка.

— Защо ни бележиш?

— Защото Градината трябва да има своите Пеперуди.

— Някакъв шанс това да остане само метафора?

Той се засмя силно и от сърце. Беше мъж, който обичаше да се смее, но не намираше причини да го прави толкова често, колкото му се искаше, затова винаги се радваше на всяка отворила се възможност. Човек се учи с времето и това бе едно от най-важните неща, които разбрах за него. Градинаря изискваше от живота повече радост, отколкото получаваше.

— Истинско чудо е, че моята Лионет те харесва. Притежаваш необуздан дух също като нея.

Нямах отговор. Не ми хрумваше нищо разумно, което да кажа.

Той внимателно потопи пръсти в косата ми, разля я върху раменете ми и взе четка. Разресваше ме, докато не остана нито едно възелче, като продължи дори и след това. Мисля, че му харесваше, както и всичко останало, в интерес на истината. Да решиш нечия чужда коса, е простичко удоволствие. Да ти позволят да го правиш. Накрая я събра на конска опашка и я върза с ластик, после я зави на тежък кок и я закрепи с панделка и пластмасови фиби.

— А сега пак легни по корем, моля.

Подчиних се. Докато се отдалечаваше от мен, зърнах изгладените му бежови спортни панталони и закопчаната риза. Обърна главата ми в противоположната посока и притисна бузата ми към черната кожа. Отпуснах ръце покрай тялото си — не беше много удобно, но не беше и ужасно неудобно. Когато събрах сили, за да не мърдам или трепвам, ме плесна по задника.

— Отпусни се — нареди ми той. — Ако си стегната, ще те боли повече и ще отнеме дълго време, за да заздравее.

Поех си дълбоко дъх и накарах мускулите ми да се отпуснат. Свивах и разтварях юмруци, като с всяко разтваряне освобождавах по малко напрежение от гърба си. София ни научи на това най-вече за да предпази Уитни от периодичните й сривове и…

* * *

— София? Уитни? Да не са някои от момичетата? — прекъсва я Едисън.

— Момичета са, да. Е, София вероятно минава за жена. — Мая отпива още една глътка и поглежда останалото в бутилката количество. — Уитни — също, предполагам. Така че са жени.

— Как изглеждат? Можем да проверим имената им…

— Те не са от Градината. — Трудно е да разгадае погледа, който отправя към по-младия агент. В очите й се четат равни части съжаление, веселие и презрение. — Да знаеш, че и преди това имах живот. Светът не започва с Градината. Е, поне не с тази Градина.

Виктор обръща снимката и се опитва да прецени колко време може да отнеме подобно начинание. Толкова мащабно, с толкова подробности.

— Не направи всичко наведнъж — казва му момичето, докато следи погледа му. — Започна с очертанията, после се върна към вътрешността и за две седмици добави цветове и детайли. Когато приключи, вече бях поредната Пеперуда в неговата Градина. Като Бог, който създава свой собствен малък свят.

— Разкажи ни за София и Уитни — намесва се Виктор, доволен, че може да се откъсне от татуировката за известно време. Има предчувствие какво се е случило, след като е била завършена, и с готовност би признал, че е страхливец, ако така ще отложи мига, в който ще чуе истината.

— Живях с тях.

Едисън вади бележника от джоба си.

— Къде?

— В нашия апартамент.

— Ще трябва…

Виктор го прекъсва:

— Разкажи ни за апартамента.

— Вик! — протестира Едисън. — Тя не ни дава никаква информация!

— Ще ни даде — отвръща той. — Когато е готова.

Момичето ги наблюдава, без да коментира, и подхвърля бутилката в ръцете си като хокейна шайба.

— Разкажи ни за апартамента — повтаря той.

* * *

Там живеехме осем души, като всичките работехме заедно в ресторанта. Апартаментът представляваше огромно таванско помещение без отделни стаи. Мебелите бяха подредени като в казарма, отстрани на всяко легло имаше подвижна закачалка и корнизи за пердета. Нямахме много лично пространство, но ни стигаше. При нормални обстоятелства наемът би бил баснословен, но кварталът беше скапан, а и бяхме толкова много, че можехме да изкараме своята част от парите за ден-два и през останалата част от месеца да работим само за себе си. Някои точно така правеха.

Бяхме странна смесица от хора — студентки, мъжкарани и една пенсионирана проститутка. Някои копнееха за свобода, да бъдат каквито си поискат и да ги оставят на мира. Единственото общо между нас беше, че работехме в ресторанта и живеехме заедно.

Честно казано, беше си истински рай.

Разбира се, понякога се карахме. От време на време имаше спорове и скандали за някоя дреболия, но обикновено приключваха много бързо. Все се намираше кой да ти даде назаем рокля, чифт обувки или книга. Работехме, а тези, които учеха, ходеха на лекции, но имахме пари и целият град беше в краката ни. Дори и на мен — израсналата с минимален надзор, подобна свобода ми изглеждаше чудесна.

Хладилникът винаги беше пълен с кифлички, алкохол и минерална вода, а шкафовете — заредени с презервативи и аспирин. Понякога се намираха и остатъци от храна за вкъщи, а когато социалните служби посещаваха София, за да видят как напредва, се разхождахме до зарзаватчийницата и криехме пиячката и кондомите. Ядяхме предимно навън или си поръчвахме за вкъщи. Тъй като всяка вечер работехме край храна, избягвахме кухнята на апартамента като чума.

О, и онзи алкохолик. Така и не разбрахме със сигурност дали живее в блока или не, но следобед го виждахме да пие на улицата и всяка вечер заспиваше фиркан пред вратата ни. Не вратата на сградата, а нашата врата. На всичкото отгоре беше и шибан перверзник, затова, когато се прибирахме по тъмно — общо взето, всяка вечер, — се качвахме до покрива, от там слизахме по противопожарната стълба и влизахме през прозорците на нашия етаж. Хазяинът ни монтира специална ключалка, тъй като София страдаше за пияния перверзник и не искаше да го предава на ченгетата. Като имахме предвид положението й — пенсионирана проститутка и възстановяваща се наркоманка, която се опитваше да си върне децата, — останалите не настоявахме.

Момичетата бяха първите ми приятели. Предполагам, че съм срещала хора като тях и преди, но този път не беше същото. Имах възможност да страня от другите и обикновено го правех, ала с момичетата не само работехме, но и живеехме заедно, и просто беше… различно.

София се грижеше за всички ни като майка и когато се запознах с нея, бе напълно чиста повече от дванайсет месеца — беше го постигнала след две години напразни опити и пропадания. Имаше две ужасно красиви дъщери, които се намираха в едно и също приемно семейство. Най-хубавото беше, че приемните родители напълно подкрепяха София в усилията й да си ги върне. Позволяваха й да посещава момичетата винаги когато искаше. Щом станеше трудно и пристрастяването й отново започваше да вие вътре в нея, някой от нас я набутваше в такси, за да види дъщерите си и да си спомни защо се стараеше толкова много.

Хоуп и нейната сянка Джесика. Хоуп беше жизнерадостната, която даваше идеите, а Джесика я следваше във всичко, което кажеше или направеше. Хоуп изпълваше апартамента със смях и секс. Докато Джесика използваше секса, за да си вдига самочувствието, то поне Хоуп й показваше как и да се забавлява с него. Бяха бебета, само на шестнайсет и седемнайсет, когато се нанесоха. Амбър също бе на седемнайсет, но, за разлика от тях двете, имаше някакъв план. Беше успяла да постигне административна независимост, преди да навърши пълнолетие, за да се измъкне от системата за приемни грижи. Яви се на изпити за гимназиална диплома и ходеше на лекции в общинския колеж по двугодишна програма, докато избере специалност.

Катрин бе с две години по-голяма и никога, ама никога не говореше за живота си преди апартамента. Всъщност не казваше почти нищо. Понякога се водеше по акъла ни и вършеше разни лудории заедно с нас, но никога не поемаше инициативата. Ако някой строеше и осемте ни до стената и се запиташе коя бяга от нещо или някого, веднага бихме посочили Катрин. Ние обаче не я разпитвахме. Едно от основните правила в апартамента беше да не притискаме никого по лични въпроси. Всички си имахме багаж.

Уитни, която вече споменах, периодично получаваше сривове. Следваше психология, но беше много напрегната. Не по лош начин, просто не реагираше добре на стреса. Между семестрите беше фантастична, а по време на семестрите всички се редувахме да я успокояваме.

Ноеми също беше студентка в една от най-безсмислените специалности, познати на човечеството. Наистина си мисля, че причините да учи в колеж бяха стипендията и извинението, което английската филология й осигуряваше, за да чете постоянно. За наш късмет, тя бе много щедра в споделянето на книгите си.

Ноеми беше тази, която ми спомена за апартамента през втората ми седмица в ресторанта. От три седмици бях в града, все още живеех в хостел и редовно носех цялата си собственост с мен на работа. Преобличахме се от униформите в ежедневните си дрехи в миниатюрната стаичка за персонала. Държах моята в ресторанта, за да мога все пак да отида на работа, ако ми откраднат нещата, докато спя. Всички други се преобличаха, защото униформата — дълга рокля и високи токчета — не беше предпочитан избор за облекло, с което биха се прибрали у дома.

— Абе… нали си човек, на когото може да се има доверие? — обади се Ноеми без никакви предисловия. — Имам предвид, че не се караш с момчетата, които разчистват, не спориш с управителката и не крадеш от никого в стаята за персонала. Никога не миришеш на наркотици или друга гадост.

— Имаш ли нещо предвид? — Опънах сутиена си и го закопчах на гърба, като наместих гърдите си, за да се поберат в него. Когато живееш в хостел, се разделяш със свенливостта, а процесът се ускоряваше още повече от мъничката стая за персонала и големия брой служителки, които трябваше да се преобличат в нея.

— Ребека каза, че си на крачка от клошарството. Нали знаеш, че някои от тук присъстващите живеем заедно? Е, имаме свободно легло.

— Сериозна е — провикна се Уитни, докато измъкваше златисточервеникави кичури от плитката си. — Става въпрос за легло.

— И шкафче — изкикоти се Хоуп.

— Говорихме си по въпроса и се чудехме дали би искала да се нанесеш. Наемът е триста на месец, включително битовите сметки.

Не бях в града от много отдавна, но дори и аз знаех, че това е невъзможно.

— Триста? Каква дупка сте наели за триста?

— Наемът е две хиляди — поправи ме София. — Твоят дял е триста. Допълнителната сума е за битовите сметки.

Звучеше добре, освен ако…

— Колко души живеете там?

— С теб ще станем осем.

Което значеше, че нямаше да е много по-различно от живота ми в хостела.

— Може ли да остана тази вечер, за да видя как е, и да реша утре?

— Звучи страхотно! — Хоуп ми подаде дънкова пола, която не изглеждаше достатъчно дълга, за да ми покрие бельото.

— Не е моя.

— Знам, но мисля, че ще ти стои много сладко. — Вече беше напъхала единия си крак в моите торбести джинси, затова предпочетох да не споря, мушнах се в полата и реших много да внимавам, когато се навеждам. Хоуп беше закръглена, почти пълничка, така че успях да дръпна полата малко по-надолу върху ханша си и да спечеля допълнителна дължина.

Очите на собственика светнаха, когато видя, че си тръгвам с момичетата.

— С тях ли живееш вече? Нали ще си в безопасност?

— Клиентите си тръгнаха, Гилиан.

Той заряза италианския акцент и ме потупа по рамото.

— Добри момичета са. Радвам се, че отиваш при тях.

Мнението му определено допринесе за това да склоня още преди да съм видяла апартамента. Първото ми впечатление от Гилиан беше, че е строг, но справедлив, и той ми доказа, че съм права, когато предложи пробна седмица на момиче, дошло на интервюто с платнена раница и куфар. Преструваше се на истински италианец, защото маниерниченето по някакъв начин караше клиентите да си мислят, че храната е по-добра. В действителност беше висок, едър оплешивяващ рижавел с мустаци, които бяха погълнали горната му устна и сега се опитваха да похитят останалата част от лицето му. Вярваше, че работата говори за човека повече от думите му, и оценяваше хората на този принцип. В края на първата ми седмица направо ми подаде графика за следващата, в който вече бе вписано моето име.

Тръгнахме си в три през нощта. Бях опознала улиците и влаковете, затова не се чувствах толкова притеснена, колкото би трябвало, щом влязохме в квартала. С крака, изтръпнали от часовете, прекарани на токчета, изкачихме множеството стълби до последния етаж. След това продължихме нагоре до покрива, като се промъквахме покрай градински мебели, покрити решетки и нещо, което приличаше на буйна леха с марихуана в единия ъгъл. Накрая се спуснахме надолу по противопожарната стълба към множеството прозорци. София пъхна ключа в ключалката, а Хоуп се кикотеше и ми обясняваше за пияния перверзник в коридора.

И ние имахме няколко такива в хостела.

Жилището беше огромно, просторно и чисто, с по четири легла, строени покрай две от срещуположните стени, и дивани, наредени в квадрат по средата. Кухненски остров отделяше пространството за готвене от останалата част от помещението, а една врата водеше към банята, в която имаше десет различни душа, сочещи в различни посоки.

— Не задаваме въпроси за онези, които са живели тук преди нас — деликатно се изрази Ноеми, когато ми ги показа. — Това са обикновени душове, не оргия.

— Успяхте ли да убедите и хората от поддръжката?

— О, не. Да се ебаваме с тях, е половината от забавлението.

Не се сдържах и се усмихнах. Беше забавно да се работи с момичетата. Винаги подхвърляха шеги, обиди и комплименти из кухнята, оплакваха се от дразнещи клиенти или флиртуваха с готвачите и миячите. През последните две седмици се бях усмихвала повече, отколкото помнех да съм го правела някога преди.

Всички намятаха чантите си върху шкафчетата в долната част на леглата. Много от момичетата се преоблякоха в пижами или в това, което се опитваха да представят за пижами, но щеше да мине още доста време, преди да заспят. Уитни извади учебника си по психология, а Амбър — двайсет шотчета, които напълни с текила. Посегнах към едно от тях, но Ноеми ми подаде чаша с водка.

— Текилата е за учене.

Седнах на един от диваните и се загледах как Катрин чете тестовете на Амбър. Количеството шотове отговаряше на номера на въпросите. Ако Амбър сгрешеше, трябваше да изпие един шот. Ако дадеше правилен отговор, можеше да накара някой друг да го изпие. Подаде първия на мен и аз се опитах да не се задавя с отвратителните текила и водка.

Все още бяхме будни, когато съмна. Ноеми, Амбър и Уитни тръгнаха на лекции, а останалите най-накрая си легнахме.

Щом се събудихме следобед, подписах споразумението, което момичетата сключваха вместо договор, и платих първия си наем с бакшишите от последните две вечери. И просто ей така вече не бях бездомна.

* * *

— Каза, че това е била третата ти седмица в града? — пита Виктор, докато преглежда наум списък с градове, които момичето може да има предвид. В говора й няма издайнически диалект, нито жаргон, които да помогнат за идентифициране на произхода й. Почти е сигурен, че е умишлено.

— Точно така.

— Къде си живяла преди това?

Тя допива водата, вместо да отговори. Внимателно оставя празната бутилка в единия ъгъл на масата, обляга се на стола и бавно започва да движи превързаната си длан нагоре-надолу по ръката си.

Виктор се изправя, сваля сакото си, заобикаля масата и го намества върху раменете на момичето. Напряга се, когато той се приближава, но Виктор внимава кожата му да не докосва нейната. Когато се връща от своята страна на масата, тя се отпуска достатъчно, за да мушне ръце в ръкавите. Сакото й е голямо и пада на гънки, но ръцете й спокойно се подават през маншетите. Апартаменти като складове, ресторанти, отворени до безбожни часове… Ню Йорк, решава той. Плюс това тя спомена влакове вместо метро — може би е следа? Отбелязва си наум да се обади в Бюрото в Ню Йорк и да види дали няма да открият нещо за момичето.

— Ти учеше ли?

— Не. Само работех.

Почукване по прозореца изстрелва Едисън навън. Момичето го гледа как излиза с известно задоволство, след това обръща безизразното си лице обратно към Виктор.

— Какво те накара да решиш да отидеш в града? — пита той. — Не звучи като да си познавала някого там. Нямала си план, когато си пристигнала. Защо го направи?

— А защо не? Нали е нещо ново? Нещо различно.

— Нещо далечно.

Тя вдига вежда.

— Как се казваш?

— Градинаря ме наричаше Мая.

— Но невинаги си се казвала така.

— Понякога беше по-лесно да забравиш. Разбираш ли? — Тя се заиграва с маншетите, навива ги и ги развива с бързи движения. Вероятно действа по същия начин и със сребърни прибори, когато се наложи. — Ти си там, нямаш шанс за бягство, няма начин да се върнеш към живота, който познаваш. Защо тогава да се вкопчваш в него? Защо да си причиняваш още болка, като си припомняш това, което никога повече няма да имаш?

— Нима казваш, че си забравила?

— Казвам, че той ме наричаше Мая.

* * *

През повечето време, докато татуировката ми не беше довършена, бях изолирана от другите момичета, с изключение на Лионет, която продължаваше да идва всеки ден, да говори с мен и да маже с мехлем разранения ми гръб. Даваше ми да разглеждам нейната дамга без никакви признаци на срам или отвращение. Тя вече беше част от нея като дишането, като непресторената грация в движенията й. Майсторството беше поразително и се чудех колко ли от детайлността на рисунъка страдаше, щом настанеше време да се освежава яркостта на цветовете. Нещо обаче ме спираше да попитам. Минаваха години, преди една добра татуировка да избледнее до такава степен, че да се нуждае от ретуш. Не исках да мисля за това какво означава да остана в Градината толкова дълго.

Или по-лошо — какво означава да не остана толкова дълго.

Все още слагаха опиати във вечерята, която Лионет ми носеше на поднос заедно със своята собствена. През няколко дни вместо в леглото си се събуждах на твърдата, облицована с кожа кушетка, а Градинаря прокарваше ръце по вече татуираните места, за да провери как заздравяват, колко са чувствителни. Никога не ми позволи да видя рисунката и за разлика от стаята ми, където отразяващите стъкла бяха навсякъде, мрачните метални стени не ми даваха никаква надежда да я зърна.

Тананикаше си, докато работеше. Сам по себе си звукът беше приятен, но в комбинация с механичното жужене на иглите ми се струваше ужасяващ. Най-вече стари, но златни хитове: Елвис, Синатра, Мартин, Кросби, дори някои песни на „Андрюс Систърс“. Да лежа по собствена воля под иглите и да му позволявам да се подписва върху кожата ми като неин собственик, ми причиняваше странен вид болка. Тогава не разбирах, че имам много опции. Лионет сподели, че оставала с всяко момиче, докато крилете не са завършени. Все още не можех да разглеждам Градината и нямах възможност да потърся изход. Не бях сигурна дали Лионет знае път за бягство, или вече не й пука. Затова му позволих да ми сложи проклетите криле. Никога не попитах какво би се случило, ако се съпротивлявам, ако откажа.

Замалко да го направя, но Лионет така пребледня, че смених темата.

Мислех си, че има нещо общо с това как тя никога не ме превеждаше през коридорите, а ме отвеждаше направо в самата Градина — в пещерата зад водопада. Каквото и да не искаше да видя — или не искаше да ми покаже, което изобщо не е същото, — можех да почакам. Предполагам, че беше страхливо от моя страна. Или прагматично.

Някъде към края на третата ми седмица в Градината той приключи.

Цяла сутрин беше по-напрегнат, по-съсредоточен, направи по-малко и по-кратки почивки. Първия ден беше татуирал около гръбнака ми, бе прокарал очертанията на крилете и беше нахвърлял основното от по-едрите шарки. След това бе започнал от върховете на крилете и се бе движил обратно към гръбнака, като редуваше четирите зони на гърба ми, за да не възпалява прекалено никоя от тях и да не я направи невъзможна за обработка. Беше много педантичен.

След това тананикането спря и когато изтри кръвта и излишното мастило, задиша учестено и повърхностно. Ръцете му трепереха, а преди това бяха съвсем овладени. Почувствах хладния успокояващ мехлем, който втриваше във всеки сантиметър от кожата ми.

— Изключителна си — пророни той дрезгаво. — Напълно безупречна. Истинско скъпоценно попълнение към моята Градина. А сега… сега трябва да получиш име.

Пръстите му погалиха гръбнака ми, най-зарасналото място, откъдето бе започнал татуировката, плъзнаха се по тила ми и се вплетоха във вдигнатата ми коса. По ръцете му бе полепнал мазен мехлем, който изцапа и сплъсти кичурите ми. Без предупреждение ме дръпна от кушетката, докато краката ми не опряха пода, но торсът ми остана върху кожената тапицерия. Чувах го как си разкопчава колана и ципа и здраво стиснах очи.

— Мая — простена той и прокара ръце по тялото ми. — Ти вече си Мая. Моя си.

* * *

Силно почукване по вратата я кара да прекъсне разказа за случилото се след това и момичето изглежда едновременно стреснато и благодарно.

Виктор изругава под носа си, скача от стола, отива до вратата и ядно я дръпва. Едисън му махва да излезе в коридора.

— Какво ти става, по дяволите? — изсъсква той. — Тя вече говореше.

— Екипът претърсвал кабинета на заподозрения и намерил нещо. — Партньорът му вдига голям найлонов плик за улики, пълен с шофьорски книжки и лични карти. — Изглежда е запазил всички.

— Поне на онези, които са имали документи. — Виктор взема плика. — Господи, това са много лични карти — Разклаща ги, за да види какво се крие зад първия слой от имена и снимки. — Намери ли нейната?

Едисън му подава друг плик, по-малък, в който има само едно парче пластмаса. Лична карта от Ню Йорк. Виктор веднага я разпознава. Малко по-млада е, лицето й е по-меко, макар изражението й да не е.

— Инара Мориси — чете той, но Едисън поклаща глава.

— Сканираха останалите и започнаха да ги проверяват, но тази е била първа. Инара Мориси не е съществувала допреди четири години. Номерът на социалната осигуровка отговаря на двегодишно дете, което е починало през седемдесетте. От поделението в Ню Йорк пращат човек на последната записана месторабота — ресторант на име „Вечерна звезда“. Адресът на личната карта е изоставена сграда, но се обадихме в ресторанта и ни съобщиха адреса на апартамента. Агентът, с когото говорих, подсвирна, когато ми го даде — очевидно е в опасен квартал.

— Тя сама ни го каза — отвръща разсеяно Виктор.

— Да, много е доверчива и искрена.

Хановериан не отговаря веднага, погълнат от разглеждане на личната карта. Вярва на партньора си, че е фалшива, но какъв фалшификат, по дяволите! Трябва да признае, че при обичайни обстоятелства щеше да го заблуди.

— Кога е престанала да идва на работа?

— Според шефа й — преди две години. Данъците го потвърждават.

— Две години… — Виктор връща по-големия плик и огъва по-малкия около единствената лична карта в него, докато става достатъчно малък, за да го пъхне в задния си джоб. — Да бъдат проверени колкото се може по-бързо. Извикай криминолозите от други екипи, всички, които успеят да се измъкнат. Идентификацията на момичетата в болницата трябва да е приоритет. След това ни намери няколко слушалки, за да могат следователите да получават новини от офиса в Ню Йорк.

— Ясно. — Едисън се мръщи по посока на затворената врата. — Тя наистина ли говореше?

— Говоренето не й е проблем. — Засмива се Виктор. — Ожени се, Едисън, или по-добре се сдобий с дъщери тийнейджърки. Тя е на по-високо интелектуално ниво от повечето си връстнички, но поведенческите модели са налице. Трябва просто да сортираш информацията и да отсееш важното. Ослушвай се за неизказаното.

— Има причина да предпочитам да разпитвам заподозрени, а не жертви. — Партньорът му изчезва в стаята на следователите, без да дочака отговор.

Докато е навън, може да се възползва от почивката. Виктор тръгва енергично по коридора и влиза в главната стая на екипа, заобикаля бюрата и отделените със стени кътове и върви към ъгъла, който служи за кухня и стая за отдих. Вади каната от кафемашината и преценяващо я помирисва. Течността не е гореща, но и не лъха на застояло. Разлива я в две чаши, които изглеждат чисти, и ги пъха в микровълновата. Докато се загряват, преравя хладилника за нещо, което става за ядене. Не търси точно торта за рожден ден, но и тя ще свърши работа. Не след дълго държи картонени чинии с два дебели резена, както и няколко пакетчета захар и суха сметана. Пъха пръсти през дръжките на чашите и се връща в стаята на следователите.

Едисън се мръщи, но поема чиниите от ръцете му, за да може партньорът му да си сложи слушалките. Виктор не се опитва да крие кабела, момичето е прекалено умно. Когато ги наглася, отново взема чиниите и влиза в стаята. Стряска я с тортата и внимателно крие усмивката си, докато бута едната чиния и чашата през плота от неръждаема стомана.

— Помислих си, че може да си гладна. Не знам как си пиеш кафето.

— Не пия кафе, но благодаря. — Тя бута обратно чашата и прави гримаса, щом вкусва тортата, но преглъща и си отчупва друга хапка.

Виктор чака, докато устата й се напълни с червена розичка от маслен крем.

— Разкажи ми за „Вечерна звезда“, Инара.

Тя не се задавя, не трепва, но настъпва кратка пауза, миг на абсолютна неподвижност, който отминава толкова бързо, че Виктор нямаше да го долови, ако вече не го очакваше. Тя преглъща и облизва крема от устните си, като оставя алени ивици по тях.

— Ресторант е, но ти вече знаеш.

Виктор вади плика с личната карта от джоба си и го слага на масата. Момичето потупва с нокът по документа, като така от време на време закрива снимката на лицето си.

— Запазил ги е? — пита тя невярващо. — Изглежда толкова…

— Глупаво?

— Разбира се. — Замислената физиономия издължава лицето й, а пръстите й покриват пластмасовата карта и я скриват от поглед. — Всички ли?

— Доколкото знаем.

Тя започва да върти чашата с кафе и предизвиква малка буря в нея.

— Но Инара е измислено име също като Мая, нали така? — внимателно я пита той. — Името ти, възрастта ти, нищо от това не е истинско.

— Съвсем истински са — тихо го поправя тя. — Толкова истински, колкото трябва.

— Достатъчно истински, за да си намериш работа и покрив над главата. Но преди това?

* * *

Едно от най-хубавите неща на Ню Йорк е, че никой не ти задава въпроси. Сещаш ли се — едно от онези места, към които хората се стремят? Мечта, цел, убежище, където можеш да изчезнеш сред милиони други жители, които искат същото. Никой не се интересува откъде си или какво те е довело насам, защото всички са прекалено погълнати от себе си, от това, което искат, и пътя към постигането му. Ню Йорк е пълен с истории, но никой не иска и да чуе за друго, освен за бъдещето. Дори когато си роден там, пак можеш да се покриеш, така че никога да не те намерят.

Качих се на автобуса за Ню Йорк с всичко, което притежавах, събрано в брезентова раница и куфар. Намерих кухня за бедни, където на хората не им пукаше дали спя в клиниката на горния етаж, стига да помагах при сервирането на храната. Един от другите доброволци ми спомена за човек, който току-що бил подготвил документите за съпругата му, нелегална имигрантка от Венецуела. Обадих се на номера, който ми даде, а на следващия ден бях в библиотеката, седях под статуя на лъв и чаках някакъв напълно непознат да се приближи до мен.

Когато най-накрая се появи час и половина след уговореното време, си помислих, че не ми вдъхва особено доверие. Беше среден на ръст, кльощав, дрехите му бяха вкоравени от сол, а имаха и други петна, чийто произход не исках да научавам. Сплъстената му коса се намираше в процес на образуване на расти. Непрекъснато подсмърчаше — очите му се стрелкаха наоколо всеки път, преди да вдигне ръкав, за да обърше зачервения си нос. Може и да беше гениален фалшификатор, но не бе трудно да отгатнеш за какво си харчеше парите.

Не ме попита как се казвам, по-скоро какво име искам да сложи на документите. Дата на раждане, адрес, шофьорска книжка или лична карта, желая ли да съм донор на органи?

Докато разговаряхме, влязохме в библиотеката, за да се възползваме от тишината, и когато стигнахме до чисто бяло платнище, той ме накара да застана пред него и ме снима. Преди да се видя с него в библиотеката, специално се бях погрижила за външния си вид — дори си купих малко грим, за да съм сигурна, че ще мога да мина за деветнайсетгодишна. Всъщност всичко опира до очите. Ако си видял достатъчно, изглеждаш по-стар, без значение какво е състоянието на остатъка от лицето ти.

Уговорихме се да се срещнем пред определена количка за хотдог същата вечер, щял да ми донесе това, което ми трябва. Когато се видяхме отново — той пак закъсня, — ми поднесе плик. Нещо толкова малко, а достатъчно да промени живота ти. Каза ми, че ще струва един бон, но щял да свали цената до петстотин, ако преспя с него.

Платих му един бон.

Той се отдалечи в една посока, аз тръгнах в обратната. Когато се върнах в хостела, където възнамерявах да прекарам нощта — достатъчно далеч от кухнята за бедни и от всеки, който може да си спомни за момиче, разпитвало за фалшиви документи, — отворих плика и за първи път се сблъсках очи в очи с Инара Мориси.

* * *

— Защо не искаше да бъдеш намерена? — пита Виктор, като разбърква с химикалка сухата сметана в кафето си.

— Не това ме тревожеше — за да бъдеш намерена, някой трябва да те търси.

— И защо никой не би те потърсил?

— Ню Йорк ми липсва. Там никой не ми задаваше подобни въпроси.

Слушалката в ухото му изпуква, когато един от криминолозите отваря линия.

— От Ню Йорк казват, че е положила изпит за завършване на гимназия преди три години. Взела го е с отличие, но така и не се регистрирала за SAT^[2], нито е поискала резултатите й да бъдат пратени в колеж или при работодател.

— Да не би да си напуснала гимназията? — пита той. — Или си се явила на изпит, колкото да не се налага да си вадиш диплома?

— След като вече разполагате с име, е много по-лесно да ми ровите в живота, а? — Тя дояжда тортата и грижливо намества пластмасовата вилица върху чинията със зъбците надолу. Облизва единствения пръст, който не е превързан с марля или лейкопласт, притиска го в захарта и го пъха в устата си. — Но то може да ви даде информация само за Ню Йорк.

— Знам. Така че имам нужда да ми кажеш какво се е случило по-рано.

— Харесваше ми да съм Инара.

— Но това не си ти — бавно изрича той и в очите й проблясва гняв. Изчезва почти толкова бързо, колкото полуусмивките и изненадата й, но появата му е неоспорима.

— Значи ако розата си смени името, вече не е роза?

— Това е лингвистика, не самоличност. Същността ти не се съдържа в името, а в историята ти, а аз трябва да знам твоята.

— Защо? Историята ми няма да ти разкрие нищо за Градинаря, а ти точно това би искал да разбереш. За Градинаря и неговата Градина. За всичките му Пеперуди.

— Ако доживее да се яви пред съда, трябва да представим на съдебните заседатели свидетели, на които може да се вярва. Млада жена, която дори не иска да каже истинското си име, не отговаря на условията.

— Това е просто едно име.

— Не и ако е твоето собствено.

За кратко онази сянка на усмивка отново извива устните й.

— Блис каза същото.

— Блис?

* * *

Лионет както винаги стоеше пред стаята за татуировки. Учтиво беше извърнала поглед, докато си слагах прилепналата черна рокля, която вече бе единственото ми облекло.

— Затвори си очите — нареди ми тя. — Нека караме стъпка по стъпка.

Толкова дълго бях стискала очи в тази стая, че мисълта отново да се лиша доброволно от зрението си ме накара да настръхна. Досега обаче Лионет се бе държала добре с мен и очевидно бе правила същото и с други момичета преди това. Избрах да й се доверя още малко. Когато се подчиних, тя ме хвана за ръка и ме поведе по коридора в посока, противоположна на онази, в която обикновено тръгвахме. Коридорът беше дълъг и в края му завихме наляво. Колкото и пъти да посягах към стъклените стени с дясната си ръка, тя винаги увисваше в празното пространство, ако минавахме покрай някой от порталите. След това Лионет ме насочи през един от входовете и с леко докосване по раменете ме спря там, където си бе наумила. Усетих я как отстъпва.

— Отвори очи.

Беше застанала до мен, близо до центъра на стая, почти идентична с моята. В обзавеждането й обаче се усещаше повече лично отношение — оригами фигурки, наредени на полица над леглото, чаршафи, одеяла и възглавници, оранжеви завеси, които скриваха тоалетната и душа. Изпод най-тумбестата възглавница се показваше крайчецът на книга, а под леглото имаше чекмеджета.

— Какво име ти даде той?

— Мая. — Овладях погнусата, която премина през тялото ми, щом го изрекох на глас за първи път и си спомних как Градинаря го повтаряше отново и отново, докато…

— Мая — повтори тя и още веднъж шокира слуха ми. — Погледни се сега, Мая. — Лионет вдигна огледало и го нагласи така, че да показва отражението на друго огледало зад мен. Големи участъци от гърба ми все още бяха зачервени, разранени и отекли около очертанията на прясната татуировка, за чиито цветове знаех, че са по-тъмни от тези, които щеше да добие, след като коричките се излющеха. Отстрани по тялото ми — там, където дрехата ми се разтваряше — се виждаха отпечатъци от пръсти, но нищо не можеше да скрие рисунката. Тя беше грозна и ужасяваща.

И възхитителна.

Горният чифт криле бяха златистокафяви като косата и очите на Лионет, осеяни с черни, бели и ярки бронзови точици. Долните криле сияеха в различни нюанси на розовото и лилавото, също украсени с черни и бели фигури. Детайлите бяха великолепни, а лекото нюансиране на цветовете създаваше усещане за уникални спектри. Богатите и наситени краски изпълваха почти целия ми гръб от върховете на раменете до под извивките на ханша. Външните краища на издължените, тесни криле едва се подаваха отстрани на торса ми.

Не можеше да се отрече майсторството. Какъвто и да беше Градинаря, със сигурност притежаваше талант.

Мразех татуировката, но беше възхитителна.

От входа се показа глава, бързо последвана от тялото на дребничко момиче. Повдигнеше ли се на пръсти, едва ли щеше да мине метър и шейсет, но всеки, който забележеше извивките й, вече не можеше да гледа на нея като на дете. Имаше съвършена снежнобяла кожа и огромни виолетово-сини очи, а покрай лицето й се сипеше цял водопад от черни къдрици, небрежно прибрани с фиба. Цялата бе изтъкана от поразителни контрасти. Чипият й нос бе по-скоро чаровен, отколкото хубав, но както всички други момичета, които зърнах в Градината, бе прелестна. Красотата губи значението си, когато е в изобилие около теб.

— Значи това е новото момиче. — Тя се тръшна на леглото и притисна малка възглавница към гърдите си. — Как те нарече копелето?

— Той може да те чуе — сгълча я Лионет, но момичето само сви рамене.

— Да ме чуе. Никога не е искал от нас да го обичаме. Та как те нарече?

— Мая — отговорихме едновременно с Лионет и този път не беше толкова болезнено да чуя новото си име. Чудех се дали ще продължи да е така, дали с времето изричането му щеше да престане да ми причинява болка, или пък щеше да продължава да ме мъчи като забила се в плътта дървена треска, която не можеш да достигнеш с пинсети.

— Ха, не е толкова зле. Мен педалът ме кръсти Блис. — Извъртя очи и изсумтя. — Блис! Да ти приличам на блажен човек^[3]? О, я да видим. — Тя започна леко да кърши пръсти и в този момент малко ми напомни за Хоуп. Щом си помислих за нея, веднага се извърнах, за да покажа гърба си на Блис. — Не е зле. Цветовете ти отиват. Ще трябва да проверим какъв вид е.

— Callophrys eryphon — въздъхна Лионет и сви рамене, когато забеляза косия ми поглед. — Все с нещо трябва да се занимавам. Може би така всичко изглежда по-малко ужасно. Аз съм Lycaena cupreus.

— Аз съм Myscelia ethusa — добави Блис. — Доста е красива. И ужасна, разбира се, но нали не ми се налага да я гледам. Както и да е, относно името? Можеше да ни нарече А, Б или Три и пак нямаше да има значение. Отговаряй на името, но не се прави, че по някакъв начин е твое. Така е по-малко объркващо.

— По-малко объркващо?

— Ами да! Помни коя си, а останалото възприемай като роля. Започнеш ли да мислиш, че ролята наистина си ти, тогава настъпва криза на самоличността. Тя обикновено причинява срив, а сривът по тези места води до…

— Блис.

— Какво? Изглежда ми като човек, който може да го понесе. Още не се е разплакала, а всички знаем какво прави той, когато завърши татуировката. Същата като Хоуп, само че много по-интелигентна.

— Та до какво води сривът?

— Разгледай коридорите, но в никакъв случай след ядене.

* * *

— Ти току-що си минала през тях — напомня й Виктор.

— Със затворени очи.

— И какво имаше по коридорите?

Момичето гаврътва остатъка от кафето в чашата си, но не продумва. Хвърля му поглед, с който иска да му намекне, че би трябвало вече да знае отговора. Слушалката отново изпуква.

— Рамирес току-що се обади от болницата — съобщава Едисън. — Праща снимки на онези, които лекарите очакват да оживеят. Отдел „Безследно изчезнали“ извади късмет. Успели са да идентифицират половината от тях и от онези, които тъкмо са откарани в моргата. И имаме проблем.

— Какъв проблем?

Момичето рязко извръща очи към него.

— Едно от момичетата, които са разпознали, е от много видно семейство. Все още нарича себе си Равена, но отпечатъците от пръстите й отговарят на Патрис Кингсли.

— Изчезналата дъщеря на сенатор Кингсли?

Инара удобно се настанява в стола. Лицето й издава, че е развеселена. Виктор не е сигурен защо задаващите се отвратителни усложнения са й смешни.

— Сенаторът вече уведомена ли е? — пита той.

— Не още — отвръща Едисън. — Рамирес искаше първо да ни предупреди. Сенатор Кингсли отчаяно издирва дъщеря си, Вик. Няма начин да не се намеси в разследването.

А когато това се случи, цялата дискретност, която могат да осигурят на тези момичета, ще изхвърчи през прозореца. Лицата им ще бъдат излъчвани по всички телевизии от тук до Западното крайбрежие. А Инара…

Виктор уморено разтрива очи. Ако сенаторът научи, че изпитват подозрения към това прекалено сдържано момиче, няма да се спре пред нищо, докато не бъдат повдигнати обвинения.

— Кажи на Рамирес да задържи информацията колкото се може по-дълго — отсича той накрая. — Трябва ни време.

— Разбрано.

— Припомни ми от колко дълго беше в неизвестност?

— Четири години и половина.

— Четири години и половина?

— Равена — промърморва Инара и Виктор се втренчва в нея. — Никой никога не забравя колко време е прекарал там.

— Защо?

— Това променя всичко, нали? След като е замесен и сенатор.

— Променя всичко и за теб.

— Разбира се. Как би могло да е другояче?

Тя знае, с тревога установява Виктор. Може би не в подробности, но е наясно, че я подозират в някакъв вид съучастничество. Преценява насмешката в очите й, цинично изкривената й уста. Чувства се прекалено спокойна след получаването на подобна новина.

Време е да смени темата, преди да изгуби контрол над ситуацията в стаята.

— Спомена, че момичетата от апартамента са били първите ти приятелки.

Тя леко помръдва в стола си.

— Точно така — отвръща предпазливо.

— Защо?

— Защото преди съм нямала такива.

— Инара.

Момичето реагира на тона му по същия начин като дъщерите му — инстинктивно проявява неприязън, щом в следващия момент осъзнава, че е била изиграна. Започва и малко да се цупи.

— Добър си. Имаш ли деца?

— Три момичета.

— И въпреки това правиш кариера, като работиш с малтретирани деца.

— Като се опитвам да спася малтретирани деца — поправя я той. — Като се опитвам да постигна справедливост за малтретирани деца.

— Ти наистина ли си въобразяваш, че на малтретираните деца им пука за справедливостта?

— На теб не ти ли пука?

— Не, никога не ми е пукало. Справедливостта в най-добрия случай е сбъркана и на практика не поправя нищо.

— Би ли го твърдяла, ако беше получила справедливост като дете?

Отново подобие на усмивка, този път горчива и изличила се прекалено бързо.

— И за какво би ми притрябвала тази справедливост?

— Посветил съм живота си на това, а ти си мислиш, че няма да позная малтретирано дете, щом го видя?

Тя отстъпчиво накланя глава, след това прехапва устна и примигва.

— Не си съвсем прав. Хайде да предположим, че съм била онеправдана — по-скоро пренебрегвана, отколкото малтретирана. Аз съм плюшеното мече, което събира прах под леглото, а не еднокракият войник.

Виктор бегло се усмихва и отпива от бързо изстиващото кафе. Отново е готова за танц. Колкото и обезпокояващо да се струва на Едисън, Виктор се намира на позната територия.

— Как така?

* * *

Понякога гледаш някоя сватба и осъзнаваш с известно примирение, че всички деца, които ще се родят от брака, неизбежно ще бъдат побъркани и прецакани. Категоричен факт, а не лошо предчувствие, мрачно осъзнаване на истината, че тези двама души не бива да се възпроизвеждат, но със сигурност ще го направят.

Като родителите ми.

Майка ми била на двайсет и две, когато се омъжила за баща ми. За нея това било трети брак. Първия сключила на седемнайсет, омъжила се за брата на тогавашния съпруг на майка си. Той починал след по-малко от година от сърдечен удар по време на секс. Оставил й доста добро състояние, така че след няколко месеца тя се омъжила повторно за мъж с петнайсет години по-възрастен от нея и когато година по-късно се развели, била дори още по-добре осигурена материално. Тогава се появил баща ми и ако не й бе надул корема, се съмнявам, че сватбата някога е щяла да се състои. Бил хубав, но не и богат, нямал перспективи и бил само две години по-голям, което за майка ми изглеждало като непреодолимо количество от препятствия. Затова може да сме благодарни на нейната майка, която имаше девет брака зад гърба си, преди ранната менопауза да я убеди, че е твърде пресъхнала, за да се омъжи още веднъж. Всичките й съпрузи умираха, всеки следващ — по-бързо от предишния. Нямаше престъпление. Просто… умираха. Повечето бяха старци, разбира се, и всичките й оставили солидна сума пари, но майка ми беше възпитана да има определени очаквания и третият й съпруг не отговаряше на тях.

Трябва да им го призная обаче: опитаха се. Първите две години сме живели близо до неговото семейство, имало е братовчеди, лели и чичовци и смътно помня, че си играех с други деца.

След това сме се преместили и връзките и с двете семейства са били прекъснати. Останахме аз, родителите ми и техните многобройни забежки. Непрекъснато посещаваха поредните си любовници или се затваряха в спалните си — ето как станах самостоятелно дете. Научих се да използвам микровълновата печка, наизустих разписанието на автобусите, за да мога да ходя до бакалията, набелязвах си дните от седмицата, в които вероятно някой от родителите ми щеше да има пари в брой в портфейла си, за да мога да си купувам разни дреболии от пазара. Мислиш си, че е изглеждало странно в очите на другите? Всеки път, когато някоя загрижена жена или касиерка ме питаше нещо в магазина, казвах, че майка ми ме чака в колата с бебето и не спирах да се преструвам. Вярваха ми, дори и през зимата. Усмихваха се и повтаряха каква прекрасна дъщеря и сестра съм.

Не само че си бях самодостатъчна, но и постепенно си изградих много ниско мнение за интелигентността на повечето хора. Бях на шест, когато родителите ми решиха да се възползват от брачната консултация. Не да я пробват, а да се възползват. Някакъв колега на баща ми му казал, че осигуровката покривала консултациите, а и на хартия изглеждали добре пред съдията и помагали да се ускори процедурата по развода. Един от съветите, които консултантът им дал, бил да предприемем семейно пътешествие, само ние тримата. Да отидем на някое забавно и специално място. Например лунапарк.

Стигнахме в лунапарка около десет и през първите два часа всичко беше наред. Тогава се появи въртележката.

Мразя шибаните въртележки. Баща ми застана на изхода, за да ме изчака да сляза, майка ми стоеше на входа, за да ми помогне да се кача. Просто висяха в двата противоположни края на онова нещо и ме гледаха как се въртя в кръг. Бях прекалено малка, за да стигна железните стъпенки, а конят, върху който се намирах, беше толкова широк, че краката ме заболяха, но не спирах да се въртя. Докато не видях как баща ми се отдалечава с едно латиноминьонче. След още едно кръгче зърнах майка ми да си тръгва с висок засмян рижавел с шотландска поличка.

Някакво мило дете, по-голямо от мен, ми помогна да сляза от коня, след като свали по-малката си сестричка, и ме държа за ръка, докато вървяхме към изхода. Исках да остана при това семейство, да бъда малката сестричка на някого, който те придружава до въртележката и ти държи ръката, докато вървите, който ти се усмихва и те пита дали си се забавлявала. Но се отдалечихме от въртележката, аз му благодарих, помахах на една жена, която не обръщаше внимание на нищо друго, освен на мобилния си телефон, за да заблудя момчето, че съм намерила майка си, и се взирах след него и сестра му, докато се връщаха при родителите си, които се радваха да ги видят.

През остатъка от деня се шляех из атракционите. Опитвах се да остана незабелязана за охраната, но слънцето залезе, лунапаркът затвори, а аз все още не бях открила нито един от родителите ми. Охраната ме забеляза и ме заведе в Залата на срама. Така де, неофициално го наричаха Мястото за изгубени родители. Чуха се множество повиквания по високоговорителя, които призоваваха родители, изгубили децата си, да дойдат и да си ги приберат. Не бях сама — имаше и други забравени деца, загубили се или криещи се.

Тогава чух един от възрастните да споменава службите за закрила на детето. Специално наблегна на факта, че са длъжни да им се обадят за всеки, който не е потърсил отрочето си преди десет часа вечерта. Съседите ни бяха приемно семейство и мисълта да живея с хора като тях ме ужасяваше. За щастие, едно от по-малките деца се напика и така се разпищя, че всички възрастни започнаха да се суетят около него в опитите си да го успокоят, а аз успях да се измъкна навън и да се върна в парка.

Отне ми известно време, но в крайна сметка намерих главния вход, незабелязано се прилепих за опашката на училищна група, която се бе забавила по атракционите, и излязох на паркинга. От там за час преминах всички паркинги и се добрах до бензиностанция, която продължаваше да бъде ярко осветена заради прибиращите се. Все още разполагах с по-голямата част от джобните пари, които баща ми беше пъхнал в джоба ми, преди да се кача на въртележката, затова се обадих на мобилните им телефони, после на домашния телефон и след като не се сетих какво друго да направя, звъннах на съседа.

Беше почти десет вечерта, но той скочи в колата и кара два часа, за да ме вземе. Два часа по-късно у нас все така не светеше.

* * *

— Съседът приемен баща ли беше? — пита Виктор, когато тя млъква, за да оближе напуканите си устни. Агентът се пресяга към празната бутилка от вода и я вдига към огледалното стъкло. Не я сваля, докато един от криминолозите не му съобщава, че Едисън идва към него.

— Да.

— Нали те е прибрал у дома? Защо тогава мисълта да живееш с него е била толкова ужасна?

— Когато спря пред къщата си, ми каза, че трябва да му се отблагодаря, задето ме е докарал, като му излижа близалката.

Пластмасовата бутилка простенва в знак на протест, когато я смачква в юмрука си.

— Мили боже.

— Придърпа главата ми към скута си, а аз си бръкнах в гърлото и се насилих да повърна върху него. Погрижих се и да натисна клаксона, за да излезе жена му. — Момичето отваря друго пакетче захар и изсипва половината в устата си. — След месец го арестуваха за блудство и тя се премести.

Вратата се отваря с трясък и Едисън хвърля нова бутилка с вода към момичето. По протокол трябва да им махат капачките, защото има опасност от задавяне. Другата му ръка обаче е заета от наръч снимки, които партньорът му хвърля на масата заедно с плика с личните карти, който държи под мишница.

— Като не ни казваш истината — изръмжава той, — предпазваш човека, извършил това.

Инара е права — различно е, когато видиш нещо с очите си, а не само четеш за него. Виктор разглежда една снимка от купчината, след това втора, трета и четвърта. На всички са запечатани коридорите от съсипания градински комплекс.

Тя го спира на седмата и я взема, за да я разгледа по-отблизо. Когато я връща, пръстът й очертава кръгче около центъра на снимката.

— Това е Лионет.

— Приятелката ти?

Превързаният й показалец внимателно се движи по линията на стъклото, уловено на снимката.

— Да — прошепва. — Такава беше.

* * *

Рождените дни, също като имената, бяха напълно забравени в Градината. Когато опознах останалите момичета, разбрах, че бяха доста млади, но не си задавахме въпроси за възрастта. Просто ни се струваше излишно. В някакъв момент щяхме да умрем и коридорите всекидневно ни напомняха какво означава това, така че защо да разчепкваме трагедията?

До случая с Лионет.

Вече бях прекарала шест месеца в Градината и въпреки че се бях сприятелила с повечето момичета, най-близки чувствах Лионет и Блис. Те най-много приличаха на мен. Не драматизирахме, не плачехме и не оплаквахме неизбежната си злощастна съдба. Не треперехме пред Градинаря, не му се подмазвахме, защото ако му станехме любимки, по никакъв начин нямаше да променим положението си. Примирявахме се с това, което трябваше да правим, а през останалото време вършехме нашите си неща.

Градинаря ни обожаваше.

Като изключим храненията, които се сервираха в точно определено време, не бяхме длъжни да стоим на конкретно място, затова повечето момичета обикаляха стаите, спокойни, че ако потрябват на Градинаря, той просто щеше да погледне камерите и да дойде да ги намери. Когато Лионет помоли Блис и мен да прекараме нощта при нея, не заподозрях нищо. Непрекъснато преспивахме по стаите си. Трябваше да разпозная отчаянието в гласа й, напрежението в думите й, ала в Градината претръпваш към подобни емоции. Отчаянието и страхът бяха нещо обичайно, също като красотата.

Бяха ни осигурени дрехи за през деня — винаги черни, винаги разгалващи гърбовете ни, за да се виждат крилете, — но не ни даваха нищо, с което да спим. Повечето от нас си лягаха по бикини и си мечтаеха за сутиени. Хостелът и апартаментът ме бяха тренирали добре. Далеч не бях толкова стеснителна, колкото повечето момичета, пристигащи в Градината, и така си спестявах едно унижение, което можеше да ме пречупи.

Трите се сгушихме на матрака, зачакахме да угасят светлините и постепенно си дадохме сметка, че Лионет трепери. Не беше пристъп или нещо подобно, а тремор, който минаваше по цялата й кожа и я разтърсваше до дъно. Седнах на леглото и посегнах към ръката й, за да вплета пръсти в нейните.

— Какво има?

Очите й, обсипани със златни точици, блестяха от сълзи и изведнъж ми се пригади. Никога преди не бях виждала Лионет да плаче. Тя мразеше сълзите, особено пролетите от нея.

— Утре е двайсет и първият ми рожден ден — прошепна тя. Блис простена, обгърна приятелката ни с ръце и зарови лице в рамото й.

— Мамка му, Лион, толкова съжалявам!

— Значи имаме срок на годност? — прошепнах аз. — Двайсет и една? — Лионет притисна мен и Блис с отчаяна сила.

— Аз… не мога да реша дали да се съпротивлявам или не. И без това ще умра и като че ли искам да го накарам да се пребори за това, но ако борбата само засили болката? Мамка му, чувствам се такава страхливка, но щом трябва да умра, не искам да ме боли!

Тя започна да стене и ми се прииска стъклените стени да станат плътни, за да получим някакво лично пространство и плачът й да не се чува по коридора. Лионет си бе създала репутация сред момичетата благодарение на силата си и не исках да я смятат за слаба, когато вече нямаше да я има. Но плътните стени обикновено се спускаха две сутрини в седмицата — които бяхме започнали да наричаме уикенд, — за да могат истинските градинари да работят по поддръжката на красивия ни затвор. Наемниците никога не ни виждаха и множеството шумоизолиращи врати помежду ни гарантираха, че няма и да ни чуят.

Не, почакай. Стените се спускаха и когато пристигаше ново момиче. Или когато някоя от нас умреше. Не обичахме стените да се спускат. Беше необичайно да го искаме.

Останахме с Лионет през цялата нощ, много след като тя заспа, изтощена от плач, и след като се събуди, за да избухне наново в ридания. Около четири часа сутринта се разсъни достатъчно, за да отиде под душа, олюлявайки се. Помогнахме й да си измие косата, сресахме я, сплетохме я и я вдигнахме на достолепен кок. В гардероба й имаше нова рокля — кехлибарено копринено великолепие с блестящи златисти нишки, които искряха като пламък на фона на всичкото черно. Цветът караше крилете й да изпъкват върху смуглата й кожа — яркооранжево, златни и жълти точици близо до черните кръгове и поръбени с бяло-черни ленти по върховете. Разтворените криле на Lycaena cupreus.

Градинаря дойде при нея точно преди зазоряване.

Беше елегантен мъж, може би малко над средния ръст, добре сложен. От онзи тип, които винаги изглеждат поне десет или петнайсет години по-млади, отколкото са в действителност. Тъмноруса коса, винаги идеално сресана и подстригана, светлозелени очи с цвят на море. Не може да се спори, че беше красив, макар стомахът ми да се обръщаше, щом го зърнех. Никога преди не го бях виждала облечен в черно. Стоеше на входа с палци, подаващи се от джобовете, и ни гледаше.

Лионет пое дълбоко дъх, яростно стисна Блис, прошепна нещо в ухото й и я целуна за сбогом. След това се обърна към мен и ребрата ме заболяха от силата на прегръдката й.

— Казвам се Касиди Лорънс — прошепна тя толкова тихо, че едвам я чух. — Моля те, не ме забравяй. Не му позволявай да остане единственият, който да ме помни. — Целуна ме, затвори очи и позволи на Градинаря да я отведе.

С Блис прекарахме останалата част от предобеда в стаята на Лионет и разглеждахме дребните вещи, която бе успяла да натрупа през последните пет години. Беше живяла там пет години. Свалихме завесите, които й осигуряваха лично пространство, сгънахме ги заедно със завивките на спретната купчина и ги оставихме в края на голия матрак. Книгата, която бе държала под възглавниците си, се оказа Библията, в чиито полета пет години бе описвала своя гняв, отчаяние и надежди. Имаше и достатъчно хартиени оригами животни за всички момичета в Градината, така че цял следобед ги раздавахме в комплект с черните дрехи. Когато седнахме да вечеряме, в стаята не бе останало нищо от Лионет.

Същата вечер стените се спуснаха. С Блис се свихме на моето легло, което вече имаше повече завивки от един чаршаф. Заслужих си личните вещи, като не създавах проблеми и не се опитвах да се самоубия, така че вече разполагах със спално бельо в същите наситени розови и лилави цветове като долния чифт криле на гърба ми. Блис плака и руга, когато стените се спуснаха и ни затвориха в стаята. Вдигнаха се след няколко часа и преди да се качат на повече от педя от пода, тя ме сграбчи за ръката и двете заедно излязохме през портала, за да бродим по коридорите.

Успяхме да минем само метър-два.

Там, облегнат на стената на красивия ни затвор, стоеше Градинаря и разглеждаше момичето зад стъклото. Главата й бе паднала върху гърдите, малки каишки под мишниците й я държаха изправена. Прозрачна смола изпълваше останалото пространство, а роклята се вееше из него, все едно бе потопена под вода. Виждахме всеки детайл от ярките криле на гърба й, който бе почти притиснат в стъклото. Всичко, което бе представлявала Лионет — дръзката й усмивка, очите й, — бе скрито, така че крилете й да останат единственият фокус.

Градинаря се обърна към нас и прокара ръка през заплетената ми от спането коса, като леко подръпна възелчетата, на които се натъкна.

— Забравила си да си вдигнеш косата, Мая. Не мога да видя крилете ти.

Понечих да я прибера и завия на кок, но той ме хвана за китката и ме повлече след себе си към стаята ми.

Блис изруга и се затича по коридора, но преди това зърнах сълзи в очите й. Градинаря седна на леглото ми и реса косата ми, докато не заблестя като коприна. Не спираше да прокарва пръсти през нея. След това ръцете му се преместиха другаде, както и устата му, а аз затворих очи и започнах да рецитирам наум „Долината на въздишките“.

* * *

— Чакай, какво? — прекъсва я Едисън с измъчено изражение на лицето. Тя се извръща от снимката и му хвърля объркан поглед.

— „Долината на въздишките“ — повтаря тя. — Поема от Едгар Алън По. „Бяха всички на война, пазят нейните цветя от небесния си замък звездни ириси и пада ден във сините треви, в тях червено слънце спи…“^[4]. Обичам По. Има нещо много освежаващо в човек, който е така безсрамно мрачен.

— Но какво…

— Това правех всеки път, когато Градинаря идваше в стаята ми — безцеремонно продължава тя. — Не смятах да се съпротивлявам, защото не исках да умра, но нямах намерение и да участвам. Затова го оставях да върши каквото си поиска и занимавах ума си с друго, като рецитирах стихове на По.

— Денят, в който завърши татуировката ти… тогава ли за първи път, ъ… първият път…

— В който рецитирах По ли? — довършва тя вместо него с подигравателно вдигната вежда. Виктор се изчервява и кимва. — Не, слава богу. Бях започнала да се интересувам от секс няколко месеца по-рано и Хоуп ми отстъпи едно от момчетата си. Така да се каже.

Едисън се задавя, а Виктор не спира вътрешно да благодари на жена си, че разговаря по тези въпроси с дъщерите им.

* * *

Във всяка друга ситуация сигурно бихме нарекли Хоуп курва, само че София — която наистина е била проститутка, докато ченгетата не й отнели дъщерите — беше малко чувствителна към такива думи. Освен това Хоуп го правеше за забавление, не за пари. Макар че навярно можеше да натрупа цяло състояние. Мъже, жени, двойки, тройки, групов секс — Хоуп бе готова на всичко.

А и в апартамента никой нямаше лично пространство. Като изключим банята, останалото се намираше в едно помещение, а завесите между леглата не бяха чак толкова дебели и не скриваха достатъчно. Балдахините определено не изолираха шума. Хоуп и Джесика не бяха единствените, които водеха хора у дома, но го правеха най-често, понякога повече от веднъж дневно.

Ранният сблъсък с педофили ме бе направил в общи линии безразлична към секса. Като се прибавеше и примерът на родителите ми, целият акт ми се струваше нещо ужасно, в което никой не би искал да се включва, ала животът ми с момичетата постепенно промени това. Когато не го правеха, те често говореха за него и макар да ми се смееха, отговаряха на всичките ми глупави въпроси — а Хоуп дори реши да ми покаже как да мастурбирам, — така че с течение на времето любопитството надделя над отвращението и реших да пробвам. Е, реших поне да помисля дали да не пробвам. Отначало отказвах много възможности, защото все още не бях съвсем убедена.

Един следобед, когато не трябваше да ходя на работа вечерта, Хоуп се прибра, влачейки след себе си две момчета. С Джейсън работехме заедно — той се нареждаше сред малкото мъже в предимно женския ни колектив, а приятелят му Тофър беше доста чест посетител на апартамента. Отбиваха се, независимо дали Хоуп беше там или не. Смятахме ги за приятна компания. Понякога носеха храна.

Тримата едва бяха прекрачили прага и Хоуп започна да съблича Джейсън. Скоро и двамата бяха напълно голи и се проснаха между завесите върху леглото й, като се заливаха от смях. Тофър поне имаше благоприличието да се изчерви и да изрита купчината дрехи по-близо до кревата й.

Аз се бях изтегнала на един от диваните с книга в ръка. След като пристигнах в Ню Йорк и се сдобих с адрес, веднага се погрижих да си изкарам карта за библиотеката и да ходя там два пъти седмично. Когато бях по-малка, възприемах четенето като бягство и макар вече да нямаше от какво толкова да искам да избягам, все още бе занимание, което обичах. Щом дрехите бяха поприбрани до известна степен, Тофър наля две чаши портокалов сок — социалните служби бяха минали преди два дни, така че хладилникът беше зареден, — подаде ми едната и се пльосна до мен на дивана.

— Какво, няма ли да се присъединиш към тях? — подразних го аз и той се изчерви още повече.

— Не е тайна, че да си с Хоуп, значи да споделяш всичко, но аз не деля — промърмори той. Хоуп наистина делеше всичко и се гордееше с това. Тофър беше модел, може би на около деветнайсет. Понякога помагаше на Гилиан с доставките, за да изкара някой допълнителен долар. Беше хубав по безличен моделски начин — нали се сещате, онази хубост, която изглежда обикновена, защото непрекъснато я навират в лицето ти? Обаче беше свестен. Говорихме за дневното представление, което голяма група от нас бе посетила предната седмица, за негово участие за няколко дни като жив манекен във временна музейна изложба, за един от общите ни познати, който щеше да се жени, дали бракът му щеше да продължи дълго, а през това време Хоуп и Джейсън го правеха, като пищяха и се кикотеха.

Общо взето — нормален следобед.

После забавлението им трябваше да приключи.

— Почти четири часа е! — извисих глас аз, надвиквайки стоновете им. — Двамата трябва да ходите на работа!

— Добре, ей сега ще го довърша.

Тя удържа на думата си. Само след трийсет секунди Джейсън започна да сумти и десет минути по-късно двамата набързо се бяха изплакнали под душа и бяха тръгнали към работа. Повечето момичета работеха тази вечер, с изключение на Ноеми и Амбър, които имаха вечерни лекции в сряда и нямаше да се приберат почти до десет часа. Тофър излезе за малко, но се върна с храна от „Такис“ на ъгъла.

Знаех, че обичайната покана на Хоуп за секс се изразяваше в това да целуне някого и да пъхне ръка в панталоните му, но аз не бях Хоуп.

— Хей, Тофър?

— Да?

— Искаш ли да ме научиш на някои неща за секса?

Моята откровеност беше различна.

Всеки друг сигурно би се смутил, но Тофър беше приятел на Хоуп. Освен това бе присъствал на някои от разговорите ни. Само се усмихна и аз се почувствах по-уверена, защото усмивката му не беше самодоволна.

— Разбира се, ако смяташ, че си готова.

— Мисля, че да. Така де, винаги можем да спрем.

— Да, можем. Кажи ми, ако се почувстваш неудобно, става ли?

— Става.

Той събра остатъците от вечерята ни и ги пъхна в преливащата кофа за боклук до вратата. Хоуп трябваше да я изхвърли, преди да тръгне за работа. Върна се при диваните, отпусна се на възглавницата и внимателно ме придърпа към себе си.

— Ще започнем бавно — каза. И ме целуна.

Не правихме точно секс онази вечер — според него беше всичко друго, но не и секс, — обаче беше приятно, а също така и забавно. Повече се смяхме, което само по себе си щеше да е странно едва година по-рано, когато се бях нанесла. Бяхме с дрехи, след като Ноеми и Амбър се прибраха от лекции, но онази нощ той остана при мен в тясното ми легло. Поиграхме си още под завивките, докато до нас Ноеми не се засмя и не каза, че ако не млъкнем, ще се присъедини. Чак няколко дни по-късно успяхме да се усамотим, за да стигнем до края. Беше ми за първи път и наистина не разбрах защо това се смяташе за толкова голяма работа.

После пак го направихме и тогава вече ми стана ясно.

През следващите няколко седмици продължихме да се задяваме, докато в църквата Тофър не срещна момиче, с което искаше сериозни отношения. Както с лекота бяхме станали приятели с облаги, по същия начин се върнахме обратно към това да сме само приятели, без неудобство и наранени чувства. Никой от нас не си бе паднал по другия, никой не си въобразяваше нещо, което другият не си мислеше. Обичах той да се отбива в апартамента, но не защото очаквах секс, след като започна да ходи с момичето от църквата. Тофър просто беше добър човек, всички го обожавахме. Преживяното обаче не ми помогна да разбера манията на родителите ми, заради която пренебрегваха всичко останало в името на секса.

* * *

Тя развърта капачката и дълго отпива от водата, като потърква възпаленото си гърло, докато преглъща. Виктор е благодарен за тишината и си мисли, че и с Едисън трябва да е същото. И двамата мъже се взират в масата. Виктор не може да си спомни разпит, при който жертва с подобна травма така откровено да говори за секс. Прочиства гърлото си и обръща снимката, така че да не вижда коридорите, пълни с мъртви момичета в смола и стъкло.

— Спомена, че когато си била малка, съседът от къщата до вас е бил педофил, но кога си срещала и други?

— Човекът, който косеше моравата на баба. — Тя млъква, примигва и се взира злостно в бутилката с вода, а Виктор няма как да не си помисли, че не е искала да го споделя. Може би изтощението взема превес. Засега оставя тази мисъл настрана, но ще чака и други възможности.

— Често ли се виждаше с баба си?

Тя въздъхва и започва да чопли зарасналата коричка на един от пръстите си.

— Живях с нея — отвръща тя неохотно.

— Кога беше това?

* * *

Когато бях на осем, родителите ми най-накрая се разведоха. Една среща им беше достатъчна да се погрижат за всички въпроси като пари, къща и коли.

През следващите осем месеца се караха, като всеки твърдеше, че другият е длъжен да ме вземе.

Не е ли фантастично? Всяко дете непременно трябва да бъде принудено осем месеца да слуша как родителите му от все сърце не го искат.

Накрая бе решено да ме пратят да живея при баба, майката на майка ми, и двамата ми родители да плащат издръжка. Когато настъпи денят на заминаването, седнах на стъпалата пред входната врата с три куфара, два кашона и плюшено мече, които представляваха всичко, което притежавах. Никой от родителите ми не си беше у дома.

Предишната година се бяхме сдобили с нови съседи от другата страна на улицата — млада двойка, на която току-що се бе родило първото дете. Обичахме да им гостуваме, за да виждаме бебето — красиво малко момченце, което все още не беше побъркано или прецакано. С такива родители можеше и никога да не му се случи. Тя винаги ми даваше чиния с бисквити и чаша мляко, а той ме учеше как да играя покер и блекджек. Двамата ме закараха до автогарата, помогнаха ми да си купя билет с парите, които родителите ми бяха оставили на нощното шкафче предния ден, както и да си натоваря вещите в багажника, запознаха ме с шофьора и ми намериха място. Жената дори ми даде обяд за из път, както и овесени бисквити със стафиди, които още бяха топли. Още едно семейство, от което исках да съм част, но не бях тяхно дете. Все пак им помахах за сбогом, когато автобусът потегли, а те стояха един до друг на тротоара, държаха бебето и ми махаха, докато не изчезнахме от погледите си.

Когато пристигнах в града, в който живееше баба, трябваше да хвана такси от автогарата до къщата. Шофьорът през цялото време псуваше хората, които не би трябвало да имат деца, и когато го попитах какво означават някои от думите, той ме научи как да ги употребявам в изречение.

Баба ми живееше в голяма, запусната къща в квартал, който преди шейсет години е бил богаташки, но бързо бе западнал. След като шофьорът ми помогна да разтоваря всичко на малката й веранда, му платих и му пожелах шибано хубав ден.

Той се засмя, подръпна ме за плитката и ми заръча да се грижа за себе си. Менопаузата вършеше странни неща с баба. Като по-млада е била серийна младоженка — и вдовица, но Онзи път се убедила, че вече е пресъхнала и с единия крак в гроба. След това се бе окопала в къщата си и бе започнала да пълни всичките стаи и коридори с мъртви неща.

Не, сериозно, с мъртви неща. Дори майсторите на препарирани животни я смятаха за луда, а трябва да си крайно зле, за да заслужиш тази титла от тях. Някои неща беше купила готови, като например дивеч и екзотични животни, мечки и пуми, каквито не можеха да се срещнат в градска среда. Имаше птици и броненосци, а най-противна за мен бе колекцията й от умъртвени квартални котки и кучета, които бе поръчала да бъдат препарирани. Бяха навсякъде, дори и в баните и кухнята. Изпълваха всяко помещение.

Когато влязох, влачейки багажа си след себе си, тя никаква не се виждаше. Обаче се чуваше.

— Ако си изнасилвач, сбръчкала съм се, не си губи времето! Ако си крадец, нямам нищо, което си струва да се открадне, а ако си убиец — засрами се! Тръгнах по посока на гласа и накрая я намерих в малка стая с тесни пътечки между множеството препарирани животни. Седеше на един фотьойл, облечена в прилепнал гащеризон с тигрова шарка и тъмнокафяво кожено палто, пушеше цигара след цигара и гледаше някаква игра на телевизор със седеминчов екран, чиято картина трептеше и често губеше цвят.

Дори не ме погледна, докато не пуснаха рекламите.

— А, ти си тук. Горе, вратата вдясно. Бъди добро момиче и ми донеси бутилката с уиски от плота, преди да се качиш.

Донесох й я — защо пък не? — и изумено наблюдавах как я излива цялата в малки чинийки и купички пред мъртвите кучета и котки, строени върху един диван, който беше, меко казано, отвратителен.

— Пийнете си, красавци мои, да си мъртъв, не е грях, вие си го заслужихте. Алкохолните изпарения бързо изпълниха стаята и се сляха с тежкия мирис на кожа и фасове. На горния етаж третата врата вдясно водеше към стая, пълна с толкова много мъртви животни, че започнаха да падат, когато я отворих. През остатъка от деня и цялата вечер ги изваждах от там и им търсех места, в които да ги навра, за да си внеса нещата. Спах свита върху най-големия куфар, защото чаршафите бяха противни. На следващия ден изчистих основно спалнята, изтупах праха и мишите изпражнения — както и мишите трупове — от матрака и постлах леглото със собствени чаршафи, които си носех от къщи. След като се постарах максимално да наподобя подредбата на тази в стария ми дом, се върнах на долния етаж. Единственият признак, че баба бе помръдвала, бе новият й гащеризон, който сега бе искрящо лилав.

Изчаках рекламите и след това се покашлях.

— Почистих стаята — казах й. — Ако пак сложиш мъртви животни в нея, докато живея тук, ще подпаля цялата къща.

Тя се засмя и ме плесна.

— Добро момиче. Харесва ми куражът ти.

И така се нанесох при баба. Обстановката се промени, но животът — не. Доставяха й покупките веднъж седмично. Носеше ги нервно на вид момче, което получаваше бакшиш почти колкото сметката, защото това бе единственият начин да го накарат да влезе в нашия квартал. Беше съвсем елементарно да се обадиш в бакалията и да помолиш да добавят нови продукти към списъка.

Бях записана в училище, в което не преподаваха абсолютно нищо. Учителите дори не проверяваха присъствията, защото не искаха още една година да се занимават със същите ученици заради неизвинени отсъствия. Предполагаше се, че там има и наистина добри учители, но бяха толкова малко и се срещаха толкова рядко, че така и не стигнах до никого от тях. Останалите бяха истински развалини и вече не им пукаше за нищо, стига да си получаваха заплатите.

Учениците със сигурност ги насърчаваха. Наркотици се продаваха в класните стаи, дори и в основното училище за по-големите ученици. Когато стигнах до прогимназия, имаше металдетектори на всяка врата, но на никого не му пукаше и никой не ни проверяваше, когато машините отчетяха нещо, а това се случваше доста често. Никой не забелязваше, ако не си в час, никой не се обаждаше по домовете, за да провери какво става с учениците, които не са идвали няколко последователни дни.

Веднъж реших да тествам системата и си останах вкъщи цяла седмица. Дори не ми се наложи да наваксвам, когато пак тръгнах на училище. Върнах се само защото ми доскуча. Тъжно, но факт. Бях оставила всички на мира, за да може и те да ме оставят на мира. Не излизах по тъмно и всяка вечер заспивах под приспивната песен на гърмежи и сирени. Когато мъжът, който косеше моравата на баба, идваше два пъти в месеца, се криех под леглото, в случай че реши да влезе в къщата.

Вероятно е бил между двайсет и пет и трийсетгодишен, може би и малко по-възрастен. Винаги носеше джинси, които му бяха твърде тесни и с прекалено ниска талия — опитваше да покаже възможно най-много от чатала си, който дори на онази възраст не ми се струваше особено впечатляващ. Обичаше да ми вика „хубаво момиченце“ и ако ме завареше, когато се връщах от училище, се опитваше да ме докосне и да ме накара да му нося разни неща. Веднъж го ритнах право в топките. Той изруга и ме подгони из къщата, но се спъна в елена в антрето и баба му се нахвърли, задето вдигал прекалено много шум, докато си гледала сапунките.

След това висях на бензиностанцията през няколко пресечки, чакайки джипа му да профучи покрай мен.

* * *

— И родителите ти никога не са се питали дали си добре? — Знае, че въпросът е глупав, но вече го е изрекъл и сам кима, макар устните му да се изкривяват.

— Родителите ми никога не ме посетиха, никога не се обадиха, никога не пратиха картичка, подарък или каквото и да било друго. Мама пишеше чекове през първите три месеца. Татко — през първите пет, но после и те спряха. След като отидох при баба, повече нито видях, нито чух родителите си. Честно казано, не знам дали още са живи.

Говорят вече цял ден. Тортата е първото, което е хапнал след снощната вечеря. Усеща как стомахът му протестира, знае, че тя трябва да е също толкова гладна. Минали са почти двайсет и четири часа, откакто ФБР пристигна в Градината. Двамата са будни от по-отдавна.

— Инара, искам да те оставя да разказваш сама, но трябва да ми отговориш честно на един въпрос: налага ли се да викаме службите за закрила на детето?

— Не — веднага отвръща тя. — И това е самата истина.

— Колко близо е твоята истина до лъжата?

Този път всъщност предизвиква усмивка — крива и кисела, но дори и тя смекчава цялото изражение на лицето й.

— Вчера навърших осемнайсет. Честит ми рожден ден.

— Била си на четиринайсет, когато си пристигнала в Ню Йорк? — пита Едисън.

— Да.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Баба умря. — Момичето свива рамене и посяга към бутилката с вода. — Върнах се от училище и я заварих мъртва във фотьойла, с изгаряния от цигара по пръстите. Направо съм удивена, че къщата не е пламнала от алкохолните изпарения. Мисля, че сърцето й е спряло или нещо подобно.

— Докладва ли за смъртта й?

— Не. Мъжът, който й косеше моравата, или момчето, което доставяше продуктите, щяха да я намерят, щом отидеха да им плати, а аз не исках никой да спори какво да правят с мен. Може би щяха да издирят някого от родителите ми и да ме принудят да се върна при тях или просто щяха да ме захвърлят в системата. Можеше и да издирят някоя леля или чичо от бащината ми страна, да ме пратят при друг роднина, който не ме иска. Тези варианти не ме устройваха.

— И как постъпи?

— Събрах един куфар и една раница, а след това пребърках запасите на баба.

Виктор не е сигурен дали няма да съжалява за отговора, но трябва да попита.

— Запаси?

— От пари. Баба не вярваше много на банките и всеки път, когато получаваше чек, го осребряваше и криеше половината пари в задника на немската овчарка. Опашката беше с панта, за да може да се повдига, без да бъркаш под нея, и да се взимат парите. — Тя отпива, след това свива устни, притиска ги към гърлото на бутилката водата попива в напуканата тъкан. — Вътре имаше почти десет бона — продължава момичето, след като оставя бутилката. — Скрих ги в куфара и раницата, преспах в къщата и на сутринта, след като се събудих, тръгнах към автогарата, а не към училище. После си купих билет за Ню Йорк.

— Прекарала си нощта в къщата с мъртвата си баба.

— Все още не беше препарирана, но иначе каква е разликата, в сравнение с всяка друга нощ, докато съм живяла там?

Виктор е благодарен за пукането на слушалката в ухото му.

— Поръчахме храна за трима ви — докладва Ивон от стаята за наблюдение. — Още две минути. И Рамирес се обади. Няколко от другите момичета са започнали да говорят. На този етап — съвсем малко. Изглеждат по-загрижени за мъртвите, отколкото за себе си. Сенатор Кингсли пътува от Масачузетс.

Като начало новините са добри. Вероятно е прекалено да се надяват, че сенаторът ще бъде принудена да кацне някъде по пътя заради лошото време. Виктор клати глава и се обляга в стола си. Сенаторът все още не е тук, ще се занимават с нея, когато пристигне.

— Скоро ще направим почивка, за да хапнем, но преди това имам още един въпрос.

— Само един?

— Кажи ни как се озова в Градината?

— Това не е въпрос.

Едисън плясва нетърпеливо по бедрото си, но Виктор отново проговаря.

— Как се озова в Градината?

— Бях отвлечена.

Има три дъщери тийнейджърки, затова буквално чува неизреченото „очевидно“ в края на изречението.

— Инара.

— Наистина си те бива.

— Моля те.

Тя въздъхва, качва краката си на ръба на стола и обвива глезени с превързаните си ръце.

* * *

„Вечерна звезда“ беше доста хубав ресторант. Само с резервации, освен когато клиентите бяха малко, но цените бяха достатъчно високи и повечето хора не влизаха ей така от улицата, за да похапнат. В нормални вечери сервитьорите носеха фракове, а сервитьорките — черни рокли без презрамки, с декоративни якички и маншети като на фраковете. Дори имахме папийонки, които бяха много трудни за връзване — не ни позволяваха да си слагаме такива с безопасни игли.

Гилиан знаеше как да се грижи за неприлично богатите, така че им позволяваше да наемат целия ресторант за специални поводи и изискваше персоналът да бъде облечен в костюми, когато това се случваше. Имаше няколко основни правила — Гилиан теглеше чертата пред непристойния вид, — но изборът на костюми беше в широки граници. Наемателите ги осигуряваха, ние ги обличахме и след това си оставаха за нас. Винаги ни предупреждаваше отрано, ако се налагаше да носим костюми, за да си разменим смените, в случай че не можем да го понесем.

Две седмици преди шестнайсетия ми рожден ден — или двайсет и първия ми, както знаеха момичетата — ресторантът бе нает от човек, който щеше да събира средства за някакъв театър. Първото представление щеше да бъде „Мадам Бътерфлай“ и всички се бяхме облекли според случая. Тогава, по молба на клиента, щяха да работят само момичетата. На всички ни бяха раздадени черни рокли с огромни криле от тел и коприна, които се закрепваха с ластик и силикон — мамка му, процесът беше тежък, — и задължително трябваше да сме с вдигнати коси.

Единодушно се съгласихме, че все пак е по-приемливо в сравнение с пастирските костюми от репетицията за сватба в стил Гражданска война, когато бяхме с кринолини на вечерята — накрая, когато ни писна да заемат цял ъгъл от апартамента ни, ги превърнахме в коледни свещници. Дори да се налагаше да отидем на работа часове по-рано, за да си сложим проклетите крила, останалото не беше чак толкова зле, пък и след това можехме отново да си носим роклите. Признавам обаче, че да обслужваш маси с огромни криле на гърба, създаваше големи неудобства. Когато сервирахме основното и вече можехме да се оттеглим в кухнята по време на представянето на благотворителната кауза, повечето не знаехме дали да псуваме, или да се смеем. Много от нас правеха и двете.

Управителката ни Ребека въздъхна, отпусна се на една табуретка и си вдигна краката на най-близката щайга. Бременността й бе направила ходенето на високи токчета невъзможно и й бе спестила унижението от носенето на криле.

— Това трябва да излезе от мен — простена тя.

Промъкнах се зад табуретката, доколкото ми позволяваха крилете, и започнах да разтривам стегнатите й рамене и гърба й.

Хоуп надникна иззад летящата врата.

— Дали и някой друг мисли, че главният домакин на събитието съвсем става за чукане, макар да е старец?

— Не е чак старец и внимавай какво говориш — сгълча я Уитни. Имаше думи, които Гилиан предпочиташе да не използваме на работа, дори и в кухнята, и „чукане“ беше една от тях.

— Е, синът му изглежда по-стар от мен, значи е старец.

— Тогава зяпай сина.

— Не, благодаря. Той е секси, но има нещо сбъркано в него.

— Не те заглежда?

— Даже много заглежда, и то не само мен. Доста е сбъркан. По-скоро бих изчукала с поглед стареца.

Останахме в кухнята, говорехме си и си измисляхме клюки за гостите до антракта на презентацията, когато започнахме да обикаляме залата, да доливаме чашите, да разнасяме бутилки с вино и подноси с десерти. На масата на домакина успях добре да огледам стареца на Хоуп и неговия син. Веднага разбрах какво има предвид за сина. Беше красив, мускулест, с правилни черти, тъмнокафяви очи и тъмнорусата коса на баща си, която подхождаше на загорялата му кожа.

Макар тенът да изглеждаше изкуствен.

Беше по-дълбоко от това. Някаква жестокост, която прозираше под иначе чаровната му усмивка, нещо в начина, по който ни наблюдаваше, докато се движехме из стаята. До него баща му изглеждаше съвсем чаровен и мълчаливо ни благодареше за усилията с добродушната си усмивка. Спря ме с два пръста, опрени до китката ми — прекалено фамилиарно, но не заплашително.

— Хубава татуировка, скъпа.

Сведох поглед към цепката на полата си. Всички в апартамента, дори и Катрин, си бяхме направили еднакви татуировки при едно излизане преди няколко месеца — още ни се струваше абсурдно и не можехме добре да го обясним освен с факта, че повечето бяхме подпийнали и Хоуп ни навиваше, докато най-накрая не се предадохме. Намираше се от външната страна на десния ми глезен, точно над кокалчето, и имаше елегантен дизайн от плъзгащи се черни линии. Хоуп го бе избрала. София, другата трезвеница, се обяви против пеперудата, тъй като била прекалено банална и толкова типична, но Хоуп не отстъпи. Можеше да бъде много непреклонна, когато решеше — нарече я ритуална пеперуда. Обикновено на работа бяхме задължени да крием татуировките си под дрехите или под пласт грим, но заради темата на събитието Гилиан ни позволи да ги оставим открити.

— Благодаря. — Налях му шампанско в чашата.

— Харесваш ли пеперудите?

Не особено, но ми се стори, че не е уместно да го споменавам, като се имаше предвид темата на партито.

— Красиви са.

— Да, но като повечето красиви същества живеят много кратко. — Светлозелените му очи се плъзнаха от татуировката на глезена нагоре по тялото ми и накрая се усмихнаха, взрени в моите. — Не само татуировката е хубава.

Отбелязах си наум да предупредя Хоуп, че старецът е точно толкова откачен, колкото и синът му.

— Благодаря ви, сър.

— Изглеждаш ми млада, за да работиш в такъв ресторант.

Никой преди не ми бе казвал, че съм прекалено млада.

Втренчих се в него малко по-дълго, отколкото трябваше, и долових как в светлите му очи проблесна някакво задоволство.

— Някои от нас са по-стари от годините си — изтърсих накрая и веднага се наругах. Последното нещо, което ми трябваше, бе някой богат клиент да убеди Гилиан, че лъжех за възрастта си.

Той не каза нищо, когато минах на следващата чаша, но усещах погледа му върху мен по целия път обратно към кухнята.

По време на втората половина от представянето се вмъкнах в съблекалнята, за да си взема тампон от чантата. Когато се обърнах, за да тръгна към тоалетната, синът стоеше на входа. Изглеждаше около двайсет и пет годишен, но докато бях сама с него в малката стая, определено усетих заплашителното му излъчване, присъщо на човек с по-голям опит. Обикновено не признавах Хоуп за много прозорлива, но в случая беше права — имаше нещо сбъркано в този мъж.

— Съжалявам, но тук се допуска само персонал.

Той не ми обърна внимание. Продължаваше да стои на входа. Протегна ръка и бутна върха на едното крило.

— Баща ми има изключителен вкус, не мислиш ли?

— Господине, трябва да напуснете. Тук не се допускат клиенти.

— Знам, че от теб се очаква да го кажеш.

— И го казвам. — Кегс, едно от момчетата, които почистваха масите, грубо го избута с рамо. — Собственикът със съжаление ще ви накара да напуснете ресторанта, но ще го направи, без да се разкайва, ако не се върнете на партито.

Непознатият го огледа, но Кегс беше висок здравеняк, напълно способен да разхвърля хората като бирени кегове, откъдето идваше и прякорът му. Непознатият се намръщи, кимна и се отдалечи. Кегс го наблюдаваше, докато зави зад ъгъла и влезе в главната зала.

— Добре ли си, хубавице?

— Да, благодаря.

Наричахме го нашето момче най-вече защото Гилиан винаги го зачисляваше към нашите сектори и той, на свой ред, ни смяташе за неговите момичета.

Независимо дали работеше или не, Кегс винаги изпращаше до метрото сервитьорките, които затваряха ресторанта, и ги качваше на влака. Той беше единственият, който необяснимо пренебрегваше правилата на Гилиан за татуировките и пиърсинга. Вярно, беше момче за всичко, а не сервитьор, и не общуваше с клиентите, но въпреки това те го забелязваха. Гилиан никога не коментираше пробитите му уши, пиърсингите на веждата, устната и езика му, големите, черни и пълни със символика татуировки по целите му ръце, които почти прозираха под официалната му бяла риза. Показваха се изпод маншетите по опакото на дланите му и нагоре по тила му, когато не бе покрит от дългата му коса. Понякога я вдигаше нагоре и тогава се виждаха и татусите, които се катереха по обръснатата долна половина на черепа му.

Кегс ме целуна по бузата и ме изпрати до тоалетната, застана отвън, докато се погрижа за себе си, и след това се върна с мен до кухнята.

— Пазете се от сина на домакина — обяви той пред всички момичета.

— Казах ви — изкикоти се Хоуп.

Същата вечер Кегс ни изпрати чак до апартамента. На следващия ден Гилиан изслуша какво се е случило със загрижено, смръщено лице, а след това ни заръча да не се тревожим прекалено, защото клиентите се били върнали в Мериленд. Или поне така си мислел.

След две седмици, когато един следобед с Ноеми си тръгвахме от библиотеката, случайно срещнахме две нейни съученички. Аз я оставих с тях и й казах, че мога и сама да се прибера. Минах три пресечки и тогава нещо ме прониза. Преди дори да успея да извикам, краката ми се подгънаха и светът почерня.

* * *

— Посред бял ден по улиците на Ню Йорк? — пита скептично Едисън.

— Както казах, повечето хора в Ню Йорк не задават прекалено много въпроси, а бащата и синът успяваха да бъдат много чаровни, когато поискаха. Сигурна съм, че са дали добро обяснение на хората около нас.

— И се събуди в Градината?

— Да.

Вратата се отваря и зад нея се показва следователка. Натиснала е дръжката с ханша си, тъй като ръцете й са заети с пакети с храна и напитки. Почти ги изпуска на масата и благодари на Виктор, който й помага да задържи картонената поставка за напитките.

— Има хотдог, хамбургери и пържени картофки — изрежда Ивон. — Не бях сигурна какъв е вкусът ви, затова ги накарах да сложат подправките отделно. На момичето му трябва известно време, за да осъзнае, че се обръщат към нея, след което само благодари.

— Нещо ново от Рамирес? — пита Едисън. Тя свива рамене.

— Нищо важно. Идентифицирали са още едно момиче, две от тях са съобщили имената и адресите си, или поне частично адресите. Семейството на едно от момичетата се е преместило в Париж. Горкичкото.

Докато разпределя храната, Виктор гледа как Инара изучава криминоложката. В изражението й има въпроси, но той не може да ги отгатне. След миг тя поклаща глава и посяга към пакетче кетчуп.

— Сенаторът? — пита Едисън.

— Все още е във въздуха, трябвало е да заобиколят буреносен фронт.

Е, желанието на Виктор почти се сбъдва.

— Благодаря, Ивон.

Следователката почуква слушалката в ухото си.

— Ако има нещо интересно, ще те държа в течение. — Тя кимва на Инара и излиза от стаята. Няколко секунди по-късно огледалото леко се разклаща, щом вратата на стаята за наблюдение се затваря.

Виктор хвърля поглед към Инара, докато изстисква горчица и зеленчуков сос върху хотдога си. Не е сигурен дали да зададе въпроса. Никога не се е чувствал несигурен в динамиката на силите в стаята, нито когато разговаря с жертви, но пък и тя не е типична жертва. Това е поне половината от проблема. Свежда лице към храната, защото не иска да даде на момичето да разбере, че гримасата му е насочена към нея.

Едисън го прави вместо него. А би трябвало да е по-съобразителен.

— Не беше изненадана, когато чу за сенатор Кингсли.

— Трябваше ли?

— Значи всички сте знаели истинските си имена.

— Не. — Тя изстисква кетчуп върху кюфтето и картофките си, след това пъха картофче в устата си.

— Тогава как…

— Някои не могат да спрат да говорят за семействата си. Предполагам, че се страхуват да не ги забравят. Обаче без имена. Равена каза, че майка й е сенатор. Това беше всичко, което знаех.

— Истинското й име е Патрис — казва Едисън. Инара само свива рамене.

— Как наричаш Пеперуда в преход между Градината и Навън?

— Е? Как ги наричаш?

— Предполагам, че зависи от това дали майка ти е сенатор или не. Колко ще й навредите, ако я принудите да стане Патрис, преди да е готова да се откаже от Равена? — Тя отхапва голяма хапка от хамбургера и започва да дъвче бавно със затворени очи. Тих звук като стон се изтръгва от нея и лицето й се отпуска от удоволствие.

— Май отдавна не си яла вредна храна? — пита Едисън с неохотна усмивка. Тя кима.

— Лорейн бе получила строги указания да готви полезни ястия.

— Лорейн? — Едисън грабва бележника си и обръща няколко страници. — Парамедиците са прибрали жена на име Лорейн. Казала им е, че е служителка. Искаш да кажеш, че е знаела за Градината?

— Тя живее там.

Виктор се взира в нея и смътно долавя, че по хотдога му се стича сос, който капе върху салфетката. Инара не бърза с храната и не проговаря, докато и последният картоф не е изчезнал.

— Май вече споменах как някои момичета се опитваха да се подмазват?

* * *

Лорейн някога е била такава. Толкова отчаяно искала да задоволи Градинаря, че с пълна готовност му помагала да прави каквото поиска, само и само да я обича. Може вече да е била пречупена, преди да я е отвлякъл. Обикновено момичетата като нея биваха белязани с допълнителен знак — още един комплект крила, този път на лицето, за да виждат всички, че се наслаждават на съдбата си на негови Пеперуди. Градинаря обаче измислил друг план за Лорейн и всъщност я пуснал извън Градината.

Пратил я в училище за медицински сестри и я записал на готварски курс. Тя била изцяло сломена от подчинението си пред интересите му и безнадеждно влюбена в него, така че никога не се опитала да избяга, никога не се опитала да разкрие истината за Градината и за мъртвите Пеперуди, нито пък за живите, които все още таели някаква надежда.

Ходела на лекции и когато се връщала в Градината, учела и се упражнявала. На двайсет и първия й рожден ден той взел всички онези красиви рокли с гол гръб и й връчил семпла сива униформа, която я покривала от глава до пети. Лорейн станала медицинската сестра и готвачка на Пеперудите. Градинаря никога повече не я докоснал, никога не й проговорил за нищо друго, освен за задълженията й, и тогава тя започнала да го мрази. Не достатъчно, предполагам, защото така и не е продумала пред никого за случилото се.

В по-добрите дни — които не бяха толкова много — почти изпитвах съжаление към нея. Тя е на колко — над четирийсет? Била е една от първите Пеперуди. Познава Градината два пъти по-дълго, отколкото всичко друго в живота си.

Може би в някакъв момент трябва да се пречупиш. Нейният начин поне я е опазил от стъкленицата, колкото и да е съжалявала за това впоследствие. Ненавиждахме нашата сестра-готвачка. Дори подмазвачките я презираха, защото те поне биха избягали, ако имаха този шанс, биха се опитали да се обадят на полицията заради останалите. Или поне така твърдяха. Макар че ако им се бе отдала възможност… Не знам. Разказваха се истории за едно момиче, което избягало.

* * *

— Някоя е избягала? — възкликва Едисън.

Инара се усмихва криво.

— Носеха се такива слухове, но никой не беше сигурен. Не и от нашето поколение или това на Лионет. Звучеше напълно апокрифно, като легенда, в която повечето от нас вярваха просто защото се нуждаехме от надежда, че бягството е възможно, а не защото смятахме, че е истина. Беше трудно да вярваш в свободата, когато знаеш, че Лорейн е избрала да остане въпреки всичко.

— Ти би ли опитала? — пита Виктор. — Да избягаш? — Тя му хвърля замислен поглед.

* * *

Може би с момичетата отпреди трийсет години бяхме различни породи. На Блис й доставяше особено удоволствие да тормози Лорейн главно защото тя не можеше да й отвърне. Градинаря се ядосваше, ако объркаше нещо с храната или медицинските ни грижи. Не беше в състояние да ни обижда, защото думите трябва да имат смисъл, за да нараняват.

Не мислехме, че хората от поддръжката знаят за Пеперудите. Винаги бяхме скрити, когато идваха в парника. Никога не ни пускаха навън, където можеха да ни видят или чуят. Стените се спускаха, бяха непрозрачни и шумоизолирани. Не можехме да ги чуем точно както те не можеха да чуят нас. Лорейн беше единствената, която знаеше за съществуването ни, но беше безполезно да я молим да направи нещо по въпроса или да изпрати съобщение на някого. Не само че нямаше да го направи, но и щеше да отиде право при Градинаря. И тогава някое момиче щеше да свърши във витрина със смола в коридора.

Понякога Лорейн наблюдаваше изложените момичета с такава нескрита завист, че бе болезнено да я гледаш. Жалко, разбира се, както и вбесяващо, защото — мамка му! — тя завиждаше на убити момичета, но пък Градинаря обичаше онези зад стъклото. Поздравяваше ги, когато минаваше покрай тях, ходеше да ги погледа, помнеше самоличностите, които им бе дал, и ги наричаше по име. Понякога си мислех, че Лорейн се надява някой ден да стане една от тях. Липсваше й времето, когато Градинаря я бе обичал така, както останалите от нас. Не мисля, че осъзнаваше как това никога вече няма да се случи. Момичетата във витрините бяха съхранени в разцвета на своята красота, крилата на гърбовете им бяха великолепни и грееха ярко върху младите им безупречни кожи. Градинаря никога не би си направил труда да консервира жена над четирийсет години — или на колкото там щеше да бъде тя, когато умреше — жена, чиято красота бе увехнала преди десетилетия. Красивите същества живеят кратко, ми каза Градинаря първия път, когато се срещнахме.

Той се грижеше за това и също така се стараеше да удостои своите Пеперуди със странен вид безсмъртие.

* * *

Нито Виктор, нито Едисън отвръщат.

Никой не иска да разследва престъпления срещу деца от скука. Всеки си има причина. Виктор се старае да разбере мотивите на хората, които работят за него. Едисън се взира в стиснатите си юмруци върху масата и Виктор знае, че мисли за малката си сестра, която изчезнала на осем години и така и не била намерена. Неразкритите случаи винаги му се отразяват тежко, както и всички разследвания, при които семействата трябва да чакат отговори, които никога не идват.

Виктор мисли за своите момичета. Не защото някога им се е случвало нещо лошо, а защото знае, че ако това стане, ще превърти.

Тъй като за агентите, които работят по престъпления срещу деца, всичко е лично, те са изпълнени със страст, често първи се пречупват и прегарят. След три десетилетия във ФБР Виктор е виждал да се случва на много служители, и добри, и лоши. Замалко да се случи и на него самия след един особено тежък случай, след прекалено многото погребения с малки ковчези за деца, които не са успели да спасят. Дъщерите му го убедиха да остане. Нарекоха го своя супергерой.

Това момиче никога не е имало супергерой. Чуди се дали някога е искала да има.

Тя наблюдава и двамата, но лицето й не разкрива нито една нейна мисъл и Виктор изпитва притеснителното чувство, че това момиче ги разбира по-добре, отколкото те разбират нея.

— Когато Градинаря идваше при теб, водеше ли понякога и сина си? — пита агентът, като се опитва да си върне част от контрола върху ситуацията.

— Да води сина си? Не. Но Ейвъри идваше и си отиваше, когато си поискаше.

— Дали някога… с теб?

— Рецитирах По няколко пъти под неговите грижи — отвръща тя, като свива рамене. — Ейвъри обаче не ме харесваше. Не можех да му дам това, което искаше.

— Което беше?

— Страх.

* * *

Градинаря убиваше момичета само по три причини.

Първо, ако бяха прекалено стари. Срокът на годност бе до двайсет и една и след това… е, красотата е ефимерна и преходна и той трябваше да я съхрани, докато имаше тази възможност. Втората причина беше свързана със здравето. Ако някоя се разболееше прекалено или се наранеше прекалено, или забременееше прекалено. Е, ако забременееше. Да си прекалено бременна, е като да си прекалено мъртва — и двете състояния не са относителни. Винаги се гневеше за бременностите. Четири пъти в годината Лорейн ни биеше инжекции, които трябваше да предотвратяват това неудобство, но никоя контрацепция не е сто процента сигурна. Третата причина беше, когато някое момиче бе напълно неспособно да се приспособи към Градината. Ако след първите седмици не можеше да спре да плаче, ако се опиташе да гладува до смърт или превишеше „позволените“ опити да се самоубие. Момичетата, които се съпротивляваха твърде упорито, момичетата, които се пречупваха.

Ейвъри убиваше Пеперудите за удоволствие, понякога и без да иска. Когато се случеше, баща му забраняваше да идва в Градината за известно време, но рано или късно той отново се връщаше.

Бях там от два месеца, когато Ейвъри дойде да ме търси. Лионет беше с ново момиче, което все още нямаше име, а Блис се примиряваше с Градинаря, така че аз се бях настанила на малката скала над водопада заедно с По и се опитвах да науча наизуст „Страната на приказките“. Повечето други момичета не можеха да се качват горе, без да пожелаят да се хвърлят, затова обикновено скалата бе запазена за мен. Там горе бе спокойно. Тихо, но пък в Градината винаги бе тихо. Дори когато някои от по-добре приспособените момичета играеха на гоненица или криеница, никога не вдигаха шум. Всичко беше приглушено и никой от нас не знаеше дали Градинаря така предпочита, или просто бе въпрос на инстинкт. Като група бяхме научили всичките си поведенчески модели от други Пеперуди, които пък се бяха учили от други Пеперуди преди тях, защото Градинаря прибираше момичета от трийсет шибани години.

Не ги отвличаше, ако бяха под шестнайсет години. Допускаше грешки с по-големите, ако не бе сигурен, така че максималната продължителност на живота на една Пеперуда беше пет години. Като не брояхме припокриванията, това се равняваше на повече от шест поколения Пеперуди.

Когато се запознах с Ейвъри в ресторанта, той носеше фрак като баща си. Седях с гръб към скалата, книгата бе разтворена върху коленете ми и се наслаждавах на топлината на слънчевите лъчи, които проникваха през стъкления таван. Тъкмо погледнах нагоре, когато над мен падна сянка и го видях по джинси и разкопчана риза. По гърдите му имаше драскотини, а шията му бе обсипана с белези като от ухапване.

— Баща ми те пази изцяло за себе си — рече той. — Изобщо не ми е говорил за теб, дори не ми е казал името ти. Не иска да те запомня.

Отгърнах страницата и извърнах поглед към книгата.

С едната си ръка ме сграбчи за косата и изви главата ми назад, а с другата болезнено ме удари през лицето.

— Тук няма разносвачи, които да те спасят. Този път ще си получиш това, което си си изпросила.

Не пусках книгата и мълчах.

Той пак ме удари, по езика ми покапа кръв от спуканата ми устна, пред очите ми заиграха звезди. Ейвъри издърпа книгата от ръката ми и я хвърли в потока. Гледах я как изчезва през ръба на водопада, за да не се налага да гледам него.

— Идваш с мен.

Влачеше ме за косата, която Блис бе вдигнала на красив френски кок. Не след дълго съвсем се развали в неговата хватка. Когато не се движех достатъчно бързо, той се обръщаше и пак ме удряше. Другите момичета се извръщаха, когато минаваше покрай тях. Едната дори се разплака, а Пеперудите край нея веднага започнаха да й шъткат да не би Ейвъри да реши, че една ревла ще бъде много по-забавна от мен.

Завлече ме в стая, в която преди не бях влизала. Намираше се близо до помещението за татуиране в най-предната част на Градината. Тя се затваряше и заключваше, освен когато той не си играеше в нея. Вътре вече имаше друго момиче, чиито китки бяха оковани за стената с тежки халки. Бедрата и част от лицето й бяха плътно напоени с кръв, която се стичаше от гадно ухапване по гърдата, а главата й бе клюмнала напред под неудобен ъгъл. Не вдигна очи дори когато се стоварих шумно на пода.

Тя не дишаше.

Ейвъри погали червената й коса, вплете пръсти в кичурите и повдигна главата й. По гърлото й имаше отпечатъци от пръсти, а от едната страна през кожата се подаваше кост.

— Тя не беше силна като теб.

Спусна се към мен — очевидно очакваше да се съпротивлявам, но аз не го направих. Нищо не направих.

Не, не беше съвсем вярно.

Рецитирах По и когато стиховете, които знаех, свършиха, започнах да ги повтарям наум отново и отново, докато той не ме хвърли към стената с гневно ръмжене и не излезе от стаята с разкопчани джинси. Би могло да се каже, че аз победих.

В онзи момент обаче не ми се струваше като кой знае каква победа.

Когато стаята най-накрая спря да се върти, се изправих и започнах да търся ключ или катинар, нещо, с което да освободя горкото момиче от големите окови. Нищо. Намерих заключен шкаф и когато го притворих, доколкото ключалката позволяваше, видях вътре камшици и боздугани. Намерих пръчки, щипки и други предмети, от които мозъкът ми отвратено потръпна. Всъщност се натъкнах на много инструменти, освен каквото и да е средство, с което да осигуря на момичето поне частица достойнство.

Открих остатъците от роклята си, успях да ги увия около нея, покрих най-важните части, целунах я по бузата и й се извиних от все сърце, както не се бях извинявала на никого преди това.

— Той вече не може да те нарани, Жизел — прошепнах в окървавената й кожа.

И излязох гола в коридора.

Всичко ме болеше. Всяко момиче, покрай което минавах, ми шептеше със съчувствие. Никоя не ми предложи помощ. В такива случаи трябваше да ходим при Лорейн, за да може да опише нараняванията ни и да ги докладва на Градинаря, но не ми се искаше да гледам каменното й лице, нито да усещам как натиска образуващите се синини по-силно, отколкото трябва. Взех остатъците от книгата, която бе изплувала в езерото, върнах се в стаята си и седнах в тясната душ-кабина. Водата идваше чак привечер — всяка от нас имаше определен график за къпане, освен ако току-що не е била с Градинаря. Момичетата, които прекарваха най-дълго време с него, постоянно имаха вода — поредната извоювана привилегия, — но аз все още не бях една от тях. Не и през следващите няколко месеца.

Толкова много исках да се разплача. Бях виждала повечето от момичетата да го правят ден след ден, а някои от тях като че ли винаги се чувстваха по-добре след това. Не бях плакала от скапаната въртележка насам, когато бях на шест и седях приклещена на онзи красиво изрисуван кон, когато се въртях ли въртях, докато двамата ми родители се измъкваха, напълно забравили за мен. Оказа се, че седенето на пода на душ-кабината в очакване на водата, която нямаше да дойде още часове наред, не е ключът към сълзите.

Блис ме намери. По кожата й все още се стичаше вода от собствения й душ, а косата й бе увита във великолепна синя хавлиена кърпа в тон с крилете, татуирани на гърба й.

— Мая, какво… — Внезапно млъкна и се взря в мен. — Мамка му, какво се е случило?

Болеше ме дори когато говорех, устната ми бе подута и челюстта ми пулсираше от толкова много плесници и разни други неща.

— Ейвъри.

— Изчакай тук.

Сякаш имаше къде другаде да отида.

Когато се върна, водеше със себе си Градинаря, който бе непривично разрошен. Не каза нито дума — само го въведе в стаята, пусна китката му и се оттегли.

Ръцете му трепереха.

Той бавно пристъпи напред. Ужасът, изписан на лицето му, все повече нарастваше, докато обхващаше с поглед всички видими наранявания, всяка рана и драскотина, всяка потъмняваща синина и отпечатък от пръст. Най-извратеното — а изборът беше доста богат — е, че на него наистина му пукаше за нас, или поне му пукаше за момичетата, за които ни мислеше. Коленичи пред мен и ме прегледа със загрижени очи и внимателни пръсти.

— Мая, аз… толкова съжалявам. Наистина.

— Жизел е мъртва — прошепнах. — Не успях да я освободя.

Той затвори очи, на лицето му бе изписана истинска болка.

— Тя може да почака. Нека се погрижим за теб.

Дотогава не си бях давала сметка, че той всъщност има апартамент в Градината. Когато минавахме покрай стаята за татуировки, изрева името на Лорейн. Долових как медицинската сестра се размърда в кабинета в съседство. Посивяващата й кестенява коса бе бухнала покрай лицето, няколко кичури се бяха измъкнали от кока й.

— Какво е стан…

— Просто я донеси — сопна й се той. Изгледа я зверски и тя изчезна някъде. Малко по-късно се върна с малка чанта, набъбнала от безразборно нахвърляни вътре запаси. Градинаря набра код на клавиатурата на стената, част от нея се плъзна и зад нея се показа стая, обзаведена в тъмночервено, наситено златно и махагон. Имаше диван, който изглеждаше удобен, фотьойл, поставен под висока лампа за четене, телевизор, закрепен със стойка на стената, и това бе всичко, което успях да видя, преди да ме преведе през друга врата към баня с джакузи, по-голямо от леглото ми. Помогна ми да седна на ръба му, пусна водата и след това намокри една кърпа, за да попие местата с най-много кръв.

— Няма да му позволя повече да се отнася така с теб — прошепна той. — Синът ми е… на сина ми му липсва самоконтрол.

Не само това.

И точно както му позволявах да прави други неща, така му позволих и да се суети покрай мен, да се погрижи за мен, да ме сложи в леглото си и да ме завие, а после да отиде да вземе поднос от Лорейн. Не мислех, че ще мога да заспя, но успях. Цяла нощ усещах дъха му в гърба си, докато ме галеше по косата и хълбоците.

Следващия следобед си почивах в собственото си легло и Блис ми правеше компания. Изневиделица Лорейн ми хвърли един пакет. Докато Блис мърмореше нещо за злите кучки, които трябвало да си пъхнат главите във фурната, аз разопаковах кафявата хартия и се засмях.

Беше книга на По.

* * *

— Значи Градинаря не одобри постъпката на сина си?

— Градинаря ни обичаше и искрено съжаляваше, задето ни убива. Ейвъри просто беше… — Тя поклаща глава и сгъва крака под себе си на стола. Премигва и притиска ръка към стомаха си. — Съжалявам, но наистина трябва да отида до тоалетната.

Минута по-късно следователката отваря вратата. Инара се изправя и се приближава към нея, след това хвърля поглед назад към Виктор, сякаш му иска разрешение. Изчаква неговото кимване, излиза и затваря вратата след себе си.

Виктор разглежда снимките с коридорите. Опитва се да преброи уникалните чифтове крила.

— Мислиш ли, че това са всички момичета, които е отвлякъл? — пита Едисън.

— Не — въздъхва Виктор. — Ще ми се да кажа да, но как ли е процедирал, ако някое момиче е било толкова зле наранено, че е увредило крилете на гърба си? Съмнявам се, че е щял да изложи и такива, защото всички тук са в идеално състояние.

— Мъртви са.

— Но идеално запазени. — Виктор вдига една от снимките в по-близък план. — Спомена, че това е стъкло и смола. Криминолозите от местопрестъплението потвърдиха ли?

— Ще разбера. — Едисън се оттласква от масата и вади мобилния от джоба си. Откакто са партньори, Виктор никога не го е виждал да стои неподвижен, докато говори по телефона, и веднага щом набира номера, започва да крачи напред-назад из тясната стая, досущ като тигър в клетка.

Виктор намира химикалката, закачена за бележника на Едисън, и изписва инициалите си върху плика със събраните лични карти, след което го отваря и изсипва съдържанието му на масата. Получава изпълнен с любопитство поглед от страна на Едисън, който напълно пренебрегва, докато рови из документите и намира търсеното име. Касиди Лорънс.

Лионет.

Шофьорската й книжка е била едва на три дни, когато Касиди е била отвлечена. Красивото момиче от снимката се усмихва развълнувано. Лицето й е създадено за усмивки, за радост. Виктор се опитва да свърже образа й с този на Пеперудата със свирепите очи, посрещнали Инара в Градината. Не успява. Дори когато поставя документа за самоличност до снимката на онези оранжеви криле в стъкленицата, пак не може да приеме връзката.

— Коя според теб е Жизел? — пита Едисън, докато пъха телефона обратно в джоба си.

— Прекалено много червенокоси, за да я позная, освен ако Инара не ни каже каква пеперуда е била.

— Как е възможно да е правил това от трийсет години, без изобщо да забележим?

— Ако полицията не беше получила онова обаждане и не бе взела предвид сигналите ни за някои от имената, колко дълго според теб щеше да продължи да го върши незабелязано?

— Това е ужасно шибан въпрос.

— Какво казват криминолозите?

— Днес затварят местопрестъплението и пускат охранителите. Предадоха, че ще го отворят утре.

— Затварят? — Извърта китка, за да погледне часовника си. Почти десет часа е.

— Мили боже.

— Вик… не бива да я освобождаваме. Нищо чудно пак да изчезне. Не съм убеден, че не е съучастничка.

— Знам.

— Тогава защо не я притиснеш повече?

— Защото е достатъчно умна, за да обърне всичко срещу нас — старшият агент остро се изсмива, — и също така е достатъчно самодоволна, че да се забавлява, докато го прави. Нека сама ни разкаже със собствени думи. Ще ни коства повече време, но този случай е сред малкото, за които имаме достатъчно от него. — Виктор се навежда напред и опира ръце в масата. — Заподозрените не са в добро състояние. Може и да не изкарат нощта. Тя е най-добрият ни шанс да съставим пълна картина на Градината.

— Ако казва истината.

— Досега не ни е излъгала.

— Доколкото знаем. Хората с фалшиви документи обикновено не са невинни, Вик.

— Може би казва истината защо се е сдобила с такива.

— Пак е незаконно и аз продължавам да не й вярвам.

— Дай й време. Ще дадем време и на другите момичета да се възстановят достатъчно, за да говорят с нас. Колкото по-дълго я държим тук, толкова по-добри са шансовете ни да накараме и другите момичета да проговорят. Едисън се намръщва, но кима.

— Тя е дразнеща.

— Някои хора си остават пречупени. Други събират парчетата и ги залепват наново, но всичките им остри ръбове си личат.

Едисън извърта очи и прибира обратно личните документи в плика за доказателства. Подрежда внимателно всяка снимка и изравнява краищата им с ъгъла на масата.

— Будни сме от повече от трийсет и шест часа. Трябва да поспим.

— Да…

— И какво ще правим с нея? Не можем да я оставим да изчезне. Ако я върнем обратно в болницата и сенаторът чуе за нея…

— Ще остане тук. Ще намерим някакви одеяла. Виж дали не можем да й осигурим походно легло, а на сутринта ще продължим.

— Наистина ли мислиш, че е добра идея?

— По-добра, отколкото да я пуснем да си ходи. Ако я задържим тук, а не я преместим в ареста, все едно разпитът продължава. Дори сенатор Кингсли не би прекъснала текущ разпит.

— Ще си мълчим ли за това? — Едисън събира боклука от вечерята и го тъпче в една от торбите, докато хартията не се скъсва и всичко полита към земята. — Ще й намеря походно легло. — Агентът отваря вратата, смръщва се при вида на приближаващите Инара и Ивон и се отдалечава. Ивон кимва на Виктор и се връща в залата за наблюдение.

— Какъв приятен човек — мрачно отбелязва Инара и се настанява на мястото си в далечния край на масата. Саждите и мръсотията са изчезнали от лицето й, косата й е вдигната на завит кок.

— Върши си работата.

— Моля те, кажи ми, че не говори с пострадали деца.

— По-добър е със заподозрените — позволява си да сподели Виктор и печели опит за усмивка. Търси нещо, с което да държи ръцете си заети, но педантичният Едисън е подредил всичко по масата. — Разкажи ни за Градината.

— Тоест?

— Ден по ден, когато не се е случвало нищо необикновено. Как беше?

— По-скучно от всичко на света — кратко отвръща тя. Виктор пощипва носа си.

* * *

Не, сериозно, наистина беше скучно.

Във всеки един момент в Градината бяхме двайсет или двайсет пет души, без да броим Лорейн, а и защо да я броим? Освен ако не беше извън града, Градинаря „посещаваше“ поне една от нас на ден — понякога две или три, ако не се налагаше да работи или да прекарва време със семейството и приятелите си — което означаваше, че в рамките на седмица не ходеше при всички. След това, което Ейвъри направи с Жизел, баща му го пускаше в Градината само веднъж седмично и единствено под неговия надзор, макар че синчето нарушаваше разпоредбите всеки път, когато сметнеше, че ще му се размине. Това обаче не продължи дълго.

Закуската се сервираше в кухнята в седем и трийсет и до осем трябваше да сме приключили, за да може Лорейн да почисти. Не ни бе позволено да пропускаме хранения — тя ни наблюдаваше, докато ядем, и докладваше всичко на Градинаря, — но веднъж на ден ни разрешаваха „да не бъдем толкова гладни“. Ако го направиш два пъти, тя щеше да се появи в стаята ти, за да те провери.

След закуска — освен през онези две сутрини за поддръжката, когато стояхме затворени зад стените — бяхме свободни до дванайсет. Тогава се сервираше обядът, траещ половин час. Голяма част от момичетата се връщаха в леглата. Май разчитаха, че ако спят през деня, времето ще минава по-бързо. Аз обикновено следвах примера на Лионет дори след като тя се озова в стъкленицата и сутрин бях на разположение на всички, които имаха нужда да разговарят. Пещерата под водопада се превърна в нещо като мой кабинет.

Навсякъде имаше камери и микрофони, но дори шумът от толкова малък водопад прекалено затрудняваше ясното предаване на разговора.

* * *

— И той го е позволявал? — пита невярващо Виктор.

— Разбира се. Веднъж му го обясних.

— Обяснила си му го?

— Да. Накара ме да вечерям с него в апартамента му, за да ме разпита. Предполагам, за да се увери, че не заформяме бунт или нещо от тоя род.

— И какво по-точно му обясни?

— Че момичетата се нуждаят от някакво подобие на лично пространство, за да запазят психичното си равновесие. След като тези разговори поддържат Пеперудите здрави и стабилни, защо, мамка му, да представляват риск за него? Е, изразих се малко по-деликатно. Градинаря харесваше елегантността.

— Какво представляваха тези разговори с момичетата?

* * *

С някои от тях не беше просто изпускане на парата. Пеперудите бяха неспокойни, уплашени и ядосани и имаха нужда да поговорят с някого, за да излеят всички тези чувства. Крачеха напред-назад и се гневяха, блъскаха по стените, но накрая, макар ръцете и сърцата им да бяха наранени, поне се отдалечаваха с още една крачка от пречупването. Това бяха момичетата като Блис, само че на тях им липсваше нейният кураж.

Блис винаги казваше каквото си поиска, по всяко време и на всяко място. Както ми бе споделила първия път, когато я видях, Градинаря не искаше от нас да го обичаме. Според мен го желаеше, но никога не го е изисквал. Мисля, че той ценеше честността й точно както започна да цени и моята.

Някои от момичетата имаха нужда от утеха, в осигуряването на която не бях особено добра. Можех да проявявам търпение към спорадичните рухвания или към сълзите през първия месец в Градината, но когато не преставаха седмици, месеци, дори години… е, тогава обикновено губех търпение и ги карах да се стегнат.

Или пък ако се чувствах великодушна, ги пращах при Евита.

Евита беше Vanessa virginiensis. Гърбът й бе татуиран в бледооранжево и жълто, преди върховете на крилете й да се разпрострат в сложни черни фигури. Евита бе сладка, но не особено умна. Не го казвам със злоба, а защото е вярно. Притежаваше умствения капацитет на шестгодишна, затова за нея Градината бе източник на всекидневно удивление. Градинаря ходеше при нея само един или два пъти месечно, защото Евита винаги се объркваше и плашеше от нещата, които той искаше от нея. На Ейвъри изобщо не му бе позволено да я доближава. Всеки път, когато Градинаря я посещаваше, се тревожехме, че Евита ще свърши зад стъклото, но той сякаш ценеше факта, че е сладка и невинна.

А тя наистина бе такава. Можеше да отидеш при нея с подути от рев очи и тя щеше да те прегръща, да те гали и да издава глуповати звуци, докато не спреш да плачеш. Щеше да те изслуша, докато си изливаш сърцето, без да изрече и дума. Когато се намираха в близост до слънчевата усмивка на Евита, онези момичета моментално започваха да се чувстват по-добре.

Когато аз бях край Евита, се натъжавах. Щом Градинаря отидеше при нея обаче, тя тичаше при мен и нейните сълзи бяха единствените, които можех да простя.

— Трябва ли да пратим професионалист по грижи за хора със специални нужди в болницата?

Момичето клати глава.

— Тя умря преди шест месеца. При нещастен случай.

* * *

Около единайсет и петнайсет „кабинетът“ затваряше и част от нас започваха да тичат из коридорите. Ако Лорейн бе наблизо, ни гледаше злобно, но не ни правеше забележка, защото това беше единствената физическа тренировка, която правехме. Градинаря не ни осигуряваше тежести или бягащи пътечки, тъй като се притесняваше, че ще ги използваме, за да се нараним. Разполагахме с цялото време след обяда до вечерята в осем часа.

И тогава наставаше голямата скука.

Върхът на скалата се превърна в моето място дори повече, отколкото пещерата зад водопада, защото бях една от малкото, която обичаше да се катери и да се изтяга под стъклото, очертаващо границата на нашия затвор. Повечето момичета се преструваха, че небето не е толкова близо, че светът ни е по-голям и че нищо не ни очаква Навън. Щом това им помагаше, нямах намерение да споря с тях, но аз обичах да се качвам там. В някои дни дори се покатервах на дърветата, протягах се и докосвах стъклото. Харесваше ми да си напомням, че отвъд клетката ми има друг свят, макар и никога повече да не го видех.

По-рано Лионет, Блис и аз се изтягахме под следобедното слънце, разговаряхме или четяхме. Лионет сгъваше своите оригами творения, Блис си играеше с полимерната глина, която Градинаря й купуваше, а аз четях на глас пиеси, романи и поезия.

Понякога слизахме и на основното ниво, където потокът се разделяше на два ръкава, и прекарвахме времето си с останалите момичета. Друг път четяхме заедно или си говорехме за не толкова чувствителни теми, а когато се отегчавахме до крайност, имаше и игри.

Тези дни като че ли правеха Градинаря най-щастлив. Знаехме, че има камери навсякъде, защото през нощта виждахме примигващите им червени очи, ала през деня, когато се забавлявахме, той идваше в Градината и ни наблюдаваше от скалите край водопада. На лицето му се появяваше блага усмивка, сякаш това бе всичко, за което някога бе мечтал.

Мисля, че скуката ни си личеше и по отказа ни да се разпръскваме по стаите си за по-усамотени занимания, когато го видехме.

Преди шест месеца десетина от нас си играеха на криеница и Данел бе затворила очи. Трябваше да брои до сто в близост до Градинаря, защото там беше единственото място, където нямаше вероятност някоя от нас да се скрие и следователно нямаше лесно да чуе накъде поемаме. Не съм сигурна дали той разбираше логиката, но изглеждаше очарован да е част от играта дори и в нейната периферия.

При тези игри аз почти винаги се качвах на дърво най-вече защото след две години тренировки по противопожарната стълба на апартамента умеех да се катеря по-високо и по-бързо от всяка друга. Можеха да ме намерят много лесно, но не можеха да ме стигнат, за да ме заплюят.

Евита се страхуваше от височини точно както се страхуваше от затворени пространства. Някоя от нас винаги оставаше с нея през нощта, в случай че стените се спуснат, за да не бъде сама и ужасена. Евита никога не се катереше. С изключение на онзи ден. Не знам защо поиска — видяхме колко се уплаши, след като се отлепи на два метра от земята, но дори когато й извикахме, че може да се скрие и някъде другаде, тя прояви решителност.

— Мога да съм смела — отсече тя. — Мога да съм смела като Мая.

Градинаря разтревожено ни наблюдаваше иззад Данел, както постъпваше винаги, когато някоя от нас нарушаваше навиците си.

Данел стигна до деветдесет и девет и спря, за да даде на Евита повече време да се скрие. Всички го правехме понякога, ако успеехме да я чуем. Данел остана обърната с гръб и с ръце върху татуираното си лице в очакване да настъпи тишина.

На Евита й отне десет минути, но се изкачи сантиметър по сантиметър и щом стигна пет метра над земята, седна на един клон. По лицето й се стичаха сълзи, но тя се обърна към съседното дърво, където бях аз, и ми се усмихна с разтреперани устни.

— Мога да съм смела — повтори тя.

— Много си смела, Евита — отвърнах й. — По-смела си от всички нас.

Тя кимна и погледна между краката си надолу към земята, която изглеждаше толкова далече.

— Не ми харесва тук горе.

— Искаш ли да ти помогна да слезеш?

Тя отново кимна.

Внимателно се изправих на клона и се обърнах така, че да мога да се спусна по моето дърво, но тогава чух виковете на Равена зад мен.

— Евита, не! Изчакай Мая! — Погледнах през рамо точно навреме, за да видя как Евита силно се олюлява и плъзга на клона си, докато той не стана прекалено тесен, за да издържи тежестта й. Дървото се счупи и Евита полетя с писък. Всички се втурнаха от скривалищата си, за да се опитат да й помогнат, но главата й се удари в долния клон, чу се отвратително пукане и виковете й рязко секнаха.

Тя падна в езерото със силен плясък и повече не помръдна.

Спуснах се по ствола колкото можех по-бързо, като си ожулих краката и ръцете, но никой друг не помръдна, дори и Градинаря. Всички се взираха в момичето в езерото, в кръвта, която се носеше от бледорусата й коса. Нагазих в езерото, сграбчих я за глезена и я придърпах към себе си.

Най-накрая и Градинаря се втурна към мен и без да жали хубавите си дрехи, ми помогна да я измъкнем от водата на твърда земя. Красивите сини очи на Евита бяха отворени и замръзнали. Нямаше никакъв смисъл да й правим изкуствено дишане.

Част от пукането, което бяхме чули, бе от счупения й врат.

Смъртта бе странно явление в Градината. Вездесъща заплаха, но не и нещо, на което наистина ставахме свидетелки. Момичетата бяха отвеждани и не след дълго чифт криле заемаха своето място във витрините в коридора. Повечето присъстващи за първи път поглеждаха смъртта в очите.

Ръцете на Градинаря трепереха, докато нежно отмяташе мократа коса на Евита от лицето й и прегръщаше влажната пихтия на тила й там, където се бе ударила в клона. Тогава всички се взирахме в него, а не в нея, защото той ридаеше. Цялото му тяло се тресеше от силните му стонове, а очите му бяха здраво стиснати от неочакваната болка. Люлееше се напред-назад, отчаяно притиснал тялото на Евита към гърдите си. Кръвта й бе оцапала ръкавите му и водата се бе просмукала в ризата и панталоните му.

Сякаш ни бе отнел и сълзите. Другите момичета бяха дочули виковете и дотичаха от стаите си или от различни места в Градината. Всичките двайсет и две Пеперуди стояхме в пълно мълчание и със сухи очи, докато похитителят ни плачеше за смъртта на единствената, която не бе убил.

* * *

Момичето взема купчината снимки на коридора и ги разглежда, докато не намира онази, която търси.

— Направи й такава прическа, че щетата да не си личи — обръща се към Виктор и му показва снимката. — През остатъка от деня и цялата нощ работеше на скрито място, където не можехме да го видим. Стените се спуснаха и на следващия ден Евита бе във витрината, а той спеше пред нея с подути и зачервени очи. Остана там до вечерта, точно пред Евита. Допреди два дни докосваше стъкленицата всеки път, щом минеше покрай нея — накрая вече не осъзнаваше, че го прави. Дори когато бе покрита, той винаги докосваше стената.

— Това единствената смърт при нещастен случай ли е?

— Не, в никакъв случай. Но Евита беше… ами беше сладка. Напълно невинна, неспособна да осъзнае лошото. Когато й се случваше, я докосваше съвсем леко, а след това я оставяше на мира. Според мен по някакъв начин тя бе най-щастливата от нас просто защото не познаваше друго състояние.

Едисън се втурва в стаята под съпровода на стържене на евтин метал. След себе си влачи походно легло, а с другата си ръка стиска одеяла и възглавници. Хвърля ги в далечния ъгъл и задъхано се обръща към партньора си.

— Рамирес току-що ми се обади. Синът е мъртъв.

— Кой от двамата?

Думите са изречени толкова тихо, толкова ефирно и с някаква неопределима емоция. Виктор не е напълно сигурен, че дори ги е чул. Поглежда към момичето, но очите й са впити в Едисън, а единият й нокът дълбае под марлята, докато по пръста й не се появяват алени петна.

Едисън също е сварен неподготвен. Поглежда към Виктор, който свива рамене.

— Ейвъри — отвръща озадачено Едисън.

Цялата се свива, заравяйки лице в ръцете си. Виктор се чуди дали плаче, но когато тя вдига поглед след около минута, очите й са сухи. Призрачни по нов и необясним начин, но сухи.

Едисън хвърля многозначителен поглед на Виктор, който дори не може да започне да предполага какво минава през главата на момичето. Дали е доволна, че мъчителят й е мъртъв? Дали изпитва облекчение? Може и да е така и всички тези емоции да са погребани дълбоко в сложната й личност, но тя изглежда по-скоро примирена.

— Инара?

Светлокафявите й очи се стрелват към походното легло, пръстите й вече бърникат под марлите и на двете й ръце.

— Това означава ли, че мога да поспя? — вяло пита тя. Виктор става и прави знак на Едисън да му направи място. Партньорът му се подчинява, без да коментира, събира снимките и пликовете с доказателства и след по-малко от минута Виктор е сам с пречупеното момиче, чиито мотиви може и никога да не разбере. Мълчаливо разгъва скърцащите крака на походното легло и го намества в най-отдалечения от вратата ъгъл, така че масата се озовава между момичето и всеки, който би могъл да влезе. После хвърля едното одеяло отгоре вместо чаршаф. Другото слага в краката й, а възглавниците струпва близо до главата й.

Когато приключва, застава на едно коляно близо до стола й и внимателно поставя ръка на гърба й.

— Инара, знам, че си уморена, затова ще те оставим да поспиш. Ще се върнем сутринта със закуска и още въпроси и, да се надяваме, нова информация за другите момичета. Но преди да си тръгна…

— Трябва ли да е тази вечер?

— По-младият син вече знаеше ли за Градината?

Тя хапе устната си, докато по брадичката й не потича кръв. Виктор дълбоко въздъхва и й подава салфетка, която вади от джоба си. След това тръгва към вратата.

— Дез.

Обръща се към нея, все още с ръка на дръжката, но очите й се затворени и на лицето й е изписана такава болка, че Виктор дори не може да си я представи.

— Моля?

— Името му е Дез. Дезмънд. И да, той знаеше за Градината. И за нас.

Гласът й заглъхва и макар Виктор да е наясно, че един добър агент би трябвало да се възползва от това пропукване, от проявената уязвимост, си мисли как дъщерите му биха могли да изпитат подобно страдание и в крайна сметка не може да се насили да го направи.

— Ще те наблюдават от стаята на следователите — успокоява я меко. — Ако имаш нужда от нещо, те ще ти помогнат. Сладки сънища.

Дръпва вратата, която тихо изтраква зад гърба му.