Стивън Кинг
Край на дежурството (5)

Ал библиотеката

Брейди много скоро разбра, че с физическата му същност е свършено. „Може да съм тъп по рождение, но не съм останал тъп, както казват хората“ — мислеше си.

Да, правеха му физиотерапия — назначи я доктор Бабино и той не можеше да се възпротиви, но терапията не постигна желаните резултати, освен че след време му помогна да се тътри седем-осем метра по коридора, наричан от някои пациенти Магистралата на мъченията, с помощта на Урсула Хабър, яката лесбийка нацистка, която беше шеф на рехабилитаторите.

— Още една крачка, господин Хартсфийлд — увещаваше го и щом той пристъпеше напред, мръсницата го караше да направи още една и още една… Когато накрая му позволеше да се стовари на инвалидната количка, треперещ и плувнал в пот, той си представяше как навира в шундата й парцали, напоени с бензин, и ги запалва.

— Браво! — крещеше тя. — Браво, господин Хартсфийлд.

И ако той успееше да избърбори нещо, наподобяващо „благодаря“, тя поглеждаше случилите се наблизо хора и гордо се усмихваше, сякаш казваше: „Вижте! Маймунката ми може да говори!“

Той можеше да говори (повече и по-добре, отколкото знаеха), можеше и да измине (влачейки крака) десет метра по Магистралата на мъченията. В най-добрите си дни успяваше да си изяде крем карамела, без много да се изцапа. Но не можеше да се облича, да си завърже обувките, да си избърше задника, не можеше дори да използва дистанционното (толкова напомнящо на джаджа 1 и джаджа 2 в добрите стари дни), за да гледа телевизия. Можеше да го вземе, но не и да натиска бутончетата. Ако все пак съумееше да натисне копчето за включване, обикновено виждаше празен екран и съобщение „ТЪРСИ СИГНАЛ“. Това го вбесяваше — в началото на 2012 всичко го вбесяваше, — но внимаваше да не го показва. Ядосаните хора си имат причини да се гневят, а не се очаква кухите лейки да имат причини за каквото и да било.

Понякога се отбиваха юристи от прокуратурата. Бабино възразяваше срещу тези посещения — твърдеше, че адвокатите спират напредъка на пациента и така работят срещу собствения си интерес, обаче никой не му обръщаше внимание.

Понякога с адвокатите идваха и ченгета, а веднъж го посети полицай, непридружаващ хората от прокуратурата. Беше дебел копелдак с късо подстригана коса и засмяно лице. Брейди седеше на стола, затова копелдакът седна на леглото му и обясни, че племенницата му била на концерта на „Раунд Хиър“.

— Само на тринайсет и луда по онези момчетии — каза през смях. Без да престава да се хили, се приведе (трудно, защото шкембето му пречеше) и удари Брейди в топките. — Подаръче от племенницата ми. Заболя ли те? А дано!

Брейди усети болка, но не силна, колкото вероятно се надяваше ченгето, защото между кръста и коленете тялото му беше почти безчувствено. Предполагаше, че някоя жичка в мозъка му, контролираща тази зона, е дала накъсо. По принцип не беше хубаво, но пък се оказа плюс за човек, когото са шибнали здраво в топките. Продължи да седи с каменно изражение, по брадичката му се стичаха лиги. Запомни обаче името на дебелия копелдак. Морети. Добави го в списъка си.

Беше дълъг списък.

* * *

Благодарение на първото си случайно проникване в съзнанието на Сейди Макдоналд той съумяваше донякъде да я контролира. (Имаше още по-голям контрол над санитаря-идиот, но да влиза в съзнанието му беше все едно да отиде на почивка в Лоутаун.) Няколко пъти я накара да отиде до прозореца, където тя получи първия пристъп. Обикновено само поглеждаше навън и се връщаше към работата си, което много го дразнеше, но един ден през юни 2012 тя получи втори лек пристъп. Брейди отново се озова в главата й и отново гледаше през очите й, но този път не се задоволи с ролята на пътник. Този път искаше да е шофьорът.

Сейди вдигна ръка и погали гърдите си. Стисна ги. Брейди усети гъдел между бедрата й. Започваше да я възбужда. Беше интересно, но едва ли щеше да му е от полза.

Хрумна му да я обърне и да я изведе от стаята. Да я накара да отиде до чешмичката в коридора и да пие вода. Да я превърне в своя инвалидна количка. Само че какво ще стане, ако някой го заговори? Какво ще каже? Ами ако Сейди се окопити, щом вече не е хипнотизирана от слънчевите проблясъци, и се развика, че Брейди е проникнал в нея? Ще я помислят за луда. Може да я накарат да си вземе отпуска и тогава той ще изгуби контрол над нея.

Отказа се и се зарови по-дълбоко в съзнанието й, където мислите-рибки се стрелкаха насам-натам. Сега бяха по-ясни, повечето безинтересни.

Една, обаче… червената…

Показа се, щом помисли за нея, защото караше Сейди да мисли за нея.

Голяма червена риба.

Баща й.

Той се пресегна и я хвана. Направи го с лекота. Беше почти парализиран, но в съзнанието на Сейди беше гъвкав като балетист. Баща й системно я беше опипвал между шестата и единайсетата й година. Накрая беше стигнал докрай и я беше чукал. Сейди казала на един учител и баща й бил арестуван. Самоубил се, щом го пуснали под гаранция.

За да се забавлява, Брейди започна да пуска свои рибки в аквариума на Сейди Макдоналд: отровни рибки, които бяха преувеличение на собствените й мисли, стаени в зоната на здрача между съзнанието и подсъзнанието й.

Че е поощрявала баща си.

Че й е харесвало да я опипва.

Че е виновна за смъртта му.

Че всъщност не е било самоубийство, а тя го е убила…

Сейди подскочи, притисна ръце до главата си и се извърна от прозореца. В мига, в който изхвърли Брейди от съзнанието си, отново му се зави свят и почувства, че пада. Тя го погледна, бледото й лице беше изкривено от страх.

— Май за няколко секунди загубих съзнание — промълви и треперливо се засмя. — Но ти няма да ме издадеш, нали, Брейди?

Не, разбира се. След този случай му беше все по-лесно да прониква в главата й. Вече не беше необходимо тя да гледа проблясъците на слънцето, отразявано от стъклата на колите в отсрещния паркинг; стигаше само да влезе в стаята. Сейди започна да отслабва. И преди не беше красавица, а сега погрозня. Понякога униформата й беше мръсна, друг път идваше на работа със скъсани чорапи. Брейди продължи да й внушава: „Ти го поощряваше, ти си виновна, не заслужаваш да живееш.“

Мамка му, намерил си беше чудесен лек против скуката.

* * *

Понякога болницата получаваше дарения и през септември 2012 пристигнаха дузина електронни устройства „Заппит“, изпратени или от компанията-производител, или от някоя благотворителна организация. Администраторът остави пратката в малката библиотека до параклиса. Един санитар я разопакова, разгледа устройствата, реши, че са старомодни и глупави, и ги остави на полица в дъното на помещението. През ноември Ал Библиотеката Брукс ги намери и си взе една.

Някои от игрите му харесваха, например тази, в която трябва да преведеш невредим прословутия Питфол Хари край бездни и отровни змии, но най-много му харесваше „Вирче с рибки“. Не самата игра, тя беше тъпа, а началната анимация. Сигурно щяха да му се присмиват, ако го споделеше, но за него това не беше майтап. Когато беше разстроен от нещо (например, когато брат му му се сърдеше, задето не е изнесъл боклука, за да го вземе колата, идваща в четвъртък, или когато проведеше неприятен телефонен разговор с дъщеря си от Оклахома), бавно плъзгащите се рибки и мелодийката го успокояваха. Понякога губеше представа за времето. Беше страхотно.

Една вечер, малко преди края на 2012, го осени гениална мисъл. Хартсфийлд в стая 217 не можеше да чете и не проявяваше интерес към книги или към музикални дискове. Ако някой му сложеше слушалки, ги дърпаше, докато ги свали, сякаш му се струваха ограничаващи. Нямаше да се справи и с бутончетата под екрана, обаче можеше да гледа демото на „Вирче с рибки“. Може би щеше да го хареса, или пък някоя от другите демо анимации. Ако станеше, може би някои от другите пациенти (в интерес на истината Ал никога не мислеше за тях като за зеленчуци) щяха също да ги харесат, а това щеше да е добре, защото някои от пациентите с мозъчни увреждания в Кофата понякога избухваха. Ако анимациите ги успокояваха, на лекарите, сестрите и санитарите — дори на хората от помощния персонал — щеше да им е по-лесно.

Можеше дори да му дадат премия. Надали, но нищо не пречи да си помечтаеш.

* * *

Един следобед в началото на декември 2012 влезе в стая 217 малко след като единственият редовен посетител на Брейди си беше тръгнал. Този посетител беше бивш детектив на име Ходжис, който бе изиграл решаваща роля в залавянето на Хартсфийлд, но в крайна сметка друг беше халосал по главата Брейди и му беше увредил мозъка.

Посещенията на Ходжис разстройваха Хартсфийлд. След като си тръгнеше, в 217 падаха разни неща, чешмата в банята сама се пускаше и се спираше, понякога вратата на банята се отваряше и затръшваше. Сестрите бяха виждали тези неща и бяха уверени, че ги предизвиква Хартсфийлд, но доктор Бабино заяви, че това е нелепо, че тъкмо такива истерични идеи хрумват на някои жени (макар че в Кофата работеха и доста мъже). Ал знаеше, че историите са верни, и не се смяташе за истерик. Тъкмо напротив.

Веднъж, минавайки край стаята на Хартсфийлд, чу някакво тракане, отвори вратата и видя щорите на прозореца да танцуват буги-вуги. Случи се след едно от посещенията на Ходжис. Изминаха около трийсет секунди, преди щорите да се укротят.

Макар че се опитваше да се държи приятелски с Ходжис (стараеше се да е дружелюбен с всички), Ал не го харесваше. Този човек сякаш злорадстваше, задето Хартсфийлд е в това състояние. Наслаждаваше се на бедата му. Ал знаеше, че Хартсфийлд е злодей, убил невинни хора, но какво значение имаше това, щом онзи, извършил престъпленията, вече не съществуваше? Беше останала само обвивката му. Какво от това, че можеше да мърда щорите или да пуска и да спира чешмата в банята? Не вредеше никому.

* * *

— Здравейте, господин Хартсфийлд — поздрави го през онази декемврийска вечер. — Донесох ви нещо. Искате ли да го погледнете?

Включи играта и пусна демото на „Вирче с рибки“. Рибките започнаха да плуват. Както винаги Ал се отпусна и си даде малко време да се наслади на усещането. Преди да обърне играта, та и Брейди да гледа екранчето, изведнъж се озова в крило А в другия край на болницата. Буташе количката с книгите, играта беше изчезнала.

Би трябвало да се разтревожи, обаче му се стори съвсем нормално. Чувстваше умора и му беше трудно да си събере мислите, но иначе беше добре. Щастлив. Погледна лявата си ръка и видя, че с химикалката, която винаги носеше в престилката си, е написал на дланта си голяма буква Z.

„Z като Зет Бой“ — помисли си и се засмя.

* * *

Брейди нямаше намерение да влезе в главата на Ал Библиотеката, обаче секунди след като старчокът погледна в играта в ръката си, той се озова в него. Не се усещаше като натрапник в главата на библиотекаря, защото сега тялото му беше на Брейди, както автомобил под наем щеше да е негов, докато го кара.

Съзнанието на библиотекаря още беше някъде там, обаче беше едва доловимо като успокояващото шумолене на котлето за парното в студен ден. И все пак Брейди имаше достъп до всички спомени на Алвин Брукс и до познанията му. Те бяха доста специализирани, защото преди да се пенсионира на петдесет и осем, Ал беше електротехник, по онова време известен като Брукс Електричката вместо като Ал Библиотеката. Ако Брейди искаше да поправи уред, дал на късо, щеше да се справи, само дето разбираше, че едва ли ще запази тази способност, щом се върне в своето тяло.

Мисълта за собственото му тяло го разтревожи и той се наведе над човека, свлечен на стола. Очите му бяха полуотворени, виждаше се само бялото. Езикът му беше провиснал. Брейди сложи старческата си ръка върху гърдите на Брейди и усети как се повдигат и спускат. Слава богу, дишаше, обаче изглеждаше ужасно. Станал беше само кожа и кости, същински скелет. Ето какво му беше причинил Ходжис.

Излезе от стаята и обиколи болницата, изпитвайки неописуемо въодушевление. Усмихваше се на всички. Със Сейди Макдоналд го беше страх да не се издъни. Още се безпокоеше, но не много. Сегашното преживяване беше много по-приятно. Тялото на Ал Библиотеката му пасваше като ръкавица. Подмина Ана Кори, отговорничката по поддръжката на крило А, и я попита как съпругът й понася лъчетерапията. Тя каза, че Елис се справя доста добре предвид положението си, и му благодари, задето се интересува.

Във фоайето Брейди остави количката си пред мъжката тоалетна, влезе, седна на порцелановото гърне и разгледа заппита. Щом видя плуващите рибки, разбра какво се е случило. Идиотите, измислили тази игра, бяха постигнали (вероятно случайно) нещо повече от детско забавление — джаджата действаше хипнотично. Надали всеки би се поддал на хипнозата, но според Брейди много хора щяха да са уязвими, и то не само онези, получаващи леки епилептични пристъпи като Сейди Макдоналд.

В командния си център в мазето четеше много и беше научил, че някои електронни игри и конзоли могат да предизвикат епилептични пристъпи или да подействат хипнотично на здрави хора, което обясняваше писменото предупреждение (с много дребен шрифт) на листовките с указания: „Не играйте дълго, не гледайте екрана отблизо, не играйте, ако имате епилепсия.“

Хипнотизиращо въздействие беше констатирано не само при видеоигрите. Най-малко един епизод за покемоните беше забранен, след като хиляди деца се бяха оплакали от главоболие, замъглено зрение, световъртеж и гърчове. Смяташе се, че симптомите са причинени от епизода, в който се изстрелват ракети, предизвикващи премигващ ефект. Комбинацията от плуващи рибки и мелодийката въздействаше по същия начин. Брейди беше изненадан, че компанията, произвела игрите „Заппит“, не е била бомбардирана с жалби. По-късно разбра, че е имало жалби, но не много. Според него причините бяха две. Първо, глупавата игра „Вирче с рибки“ нямаше същия ефект. Второ, продажбата на заппитите не потръгнала. Както се изразяват продавачите на електронни устройства, играта била „дърво“.

Все още бутащ количката, човекът в тялото на Ал Библиотеката се върна в стая 217 и остави играта на масичката до леглото — тепърва щеше да я изучава. После (доста неохотно) Брейди напусна Ал Библиотеката Брукс. Пак получи замайване, след това се озова в леглото, загледан в Ал. Любопитно му беше какво ще последва.

Отначало онзи не помръдна — все едно беше мебел с формата на човек. Брейди протегна невидимата си лява ръка и го потупа по страната. После насочи съзнанието си към неговото, очаквайки да няма достъп, както нямаше достъп до ума на сестра Макдоналд, след като тя се отърсеше от хипнозата.

Само че вратата беше широко отворена.

Наглед Ал си беше като преди, но частица от ума му липсваше. Брейди подозираше, че с преселването си в главата му я е унищожил. Голямо чудо! Хората си убиваха мозъчни клетки, като прекаляваха с пиенето, но имаха много резервни. И Ал имаше. Поне засега.

Брейди видя буквата Z, която беше нарисувал на дланта му — ей-така, без причина, просто защото можеше — и заговори, без да отваря уста.

„Здрасти, Зет Бой. Хайде. Излез. Тръгни към крило А. Няма да говориш за това, нали?“

„За какво да говоря?“ — попита объркано Ал.

Брейди кимна, доколкото можеше, и се усмихна, доколкото можеше. Вече му се искаше да е пак в Ал. Тялото на Ал беше на старец, но не беше парализиран.

„Точно така — каза на Зет Бой. — Няма за какво да говориш.“

* * *

Настъпи 2013. Брейди загуби интерес към опитите да развие телекинетичните си способности. Беше безсмислено — нали имаше Ал? Всеки път, когато проникваше в съзнанието му, го контролираше още по-добре. Беше като да управлява някой от онези дронове, с които военните държаха под око чалмите в Афганистан… и след това взривяваха водачите им.

Прекрасно!

Веднъж накара Зет Бой да покаже играта на дъртото бивше ченге, като се надяваше Ходжис да бъде хипнотизиран от „Вирче с рибки“. Щеше да е чудесно да е в него. Щеше да го накара да вземе молив и да си избоде очите. Ходжис обаче само хвърли поглед на екрана и върна играта на Ал.

След няколко дни Брейди се опита отново, този път с Денийз Удс, физиотерапевтката, която идваше два пъти седмично да раздвижва ръцете и краката му. Тя взе играта, подадена й от Зет Бой, и погледа демото на „Вирче с рибки“ доста по-дълго, отколкото Ходжис. Нещо стана, обаче не беше достатъчно. Опитите да влезе в нея бяха като да се удря в гума: умът й леко поддаде, колкото той да я зърне как храни сина си с бъркани яйца, после тя го изтласка навън.

Върна играта на Зет Бой и каза:

— Прав си, рибките са симпатични. Сега върви да си гледаш работата, Ал, и ме остави да си гледам моята, става ли?

Той осъзна, че лесно прониква само в Ал, и се досети каква е причината. Старецът бе предразположен към демото на „Вирче с рибки“, беше го гледал десетки пъти, преди да донесе играта на Брейди. Разликата беше съществена, а разочарованието — горчиво. Брейди си беше представял десетки дронове, между които да избира, но това нямаше да се случи, освен ако не измислеше как да увеличи хипнотичния ефект на заппита. Възможно ли беше?

Навремето беше модифицирал всякакви устройства — например джаджа 1 и джаджа 2 — и смяташе, че е възможно. Играта беше с безжичен интернет, а безжичният интернет е най-добрият приятел на хакера, нали така? Можеше да програмира проблясваща светлина? Нещо като премигване, като онова, бръмнало мозъците на хлапетата, гледали серията за покемоните?

Премигването можеше да послужи и за друго. В общинския колеж посещаваше курс, наречен „Компютъризиране на бъдещето“ (беше малко преди завинаги да се откаже от колежа), и по време на едно занятие обсъждаха дълъг доклад на ЦРУ, публикуван през 1995 и разсекретен малко след 11 септември. Озаглавен беше „Оперативният потенциал на подсъзнателното възприятие“ и обясняваше, че компютрите могат да се програмират да пращат съобщения толкова бързо, че мозъкът ги разпознава като собствени мисли. Ами ако успееше да вгради такова съобщение в премигването? Например „ЗАСПИВАЙ, ВСИЧКО Е НАРЕД“ или „УСПОКОЙ СЕ“. Мислеше, че съобщенията, съчетани с хипнотичното въздействие на анимацията, ще са доста ефикасни. Разбира се, може би грешеше, но беше готов да жертва почти безполезната си дясна ръка, за да провери.

Съмняваше се, че някога ще успее, защото съществуваха две наглед непреодолими пречки. Първата беше да накара хората да гледат демоанимацията достатъчно дълго, за да ги хипнотизира. Втората беше още по-съществена: как да модифицира каквото и да било? Нямаше достъп до компютър, а и дори да имаше, какво от това? Не можеше дори да си върже шибаните обувки! Обмисли да ползва Зет Бой и отхвърли идеята почти на мига. Ал Брукс живееше с брат си и с неговото семейство и всички щяха да се озадачат, меко казано, ако той изведнъж демонстрираше компютърни познания и умения. Особено ако близките му вече се питаха защо е станал толкова разсеян и доста странен. Навярно мислеха, се в него се наблюдават признаци на начална старческа сенилност, което не бе твърде далеч от истината.

Изглежда, в крайна сметка резервните мозъчни клетки на Зет Бой бяха на привършване.

* * *

Брейди изпадна в депресия. Беше достигнал познатия момент, в който чудесните му идеи се сблъскваха челно със суровата действителност. Същото се беше случило с прахосмукачката „Рола“; с компютъризираното му устройство, чрез което автомобилът сам се придвижваше на заден ход; с монитора, който можеше да се програмира и щеше да предизвика революция в охранителните системи. Вдъхновените му проекти винаги удряха на камък.

Но пък имаше под ръка един човешки дрон и след едно особено вбесяващо посещение на Ходжис Брейди реши да се разведри, като задейства дрона си. В резултат Зет Бой отиде в интернет кафене на една-две пресечки от болницата и след пет минути (да седне отново пред компютър подейства освежаващо на Брейди) откри къде живее Антъни Морети, мръсникът, който удряше хората в топките. Все така намирайки се в тялото на Зет Бой, напусна кафенето, намери магазин за военни принадлежности и купи ловджийски нож.

На другия ден на излизане от дома си Морети намери на изтривалката пред вратата куче с прерязано гърло. На предното стъкло на колата с кръвта на кучето бе написано: „ЖЕНА ТИ И ДЕЦАТА. ТИ СА СЛЕДВАЩИТЕ“.

* * *

Деянието — способността да го извърши — повиши настроението на Брейди. „Отмъщението е сладко — помисли си. — Аз съм отмъстителят!“

Понякога си представяше как праща Зет Бой при Ходжис и го застрелва в корема. Колко хубаво щеше да стои над дъртото ченге, да го гледа как потръпва и стене, докато животът го напуска!

Щеше да е прекрасно, но Брейди щеше да загуби дрона си и щом заловяха Ал, той можеше да насочи полицията към него, Брейди. Имаше и още нещо, което беше по-важно: нямаше да е достатъчно. Ходжис заслужаваше повече от куршум в корема, последван от десет-петнайсет минути агония. Много повече. Той трябваше да живее, да диша отровния въздух на вината, от която няма спасение. Докато не издържеше и не се самоубиеше.

Тъкмо това му беше подготвил навремето.

„Само че няма начин — мислеше си. — Няма начин да го направя. Имам Зет Бой (който скоро ще бъде в дом за малоумни старци, ако продължава така) и мога да раздвижа щорите с фантомната си ръка. Това е. Нищо повече.“

Обаче през лятото на 2013 мрачната депресия, в която беше потънал, бе пронизана от лъч светлина. Дойдоха му на посещение. Истинско посещение, не като тези на Ходжис и прокуратурата, които проверяваха дали като по чудо не се е подобрил достатъчно, че да го съдят за десетина углавни престъпления, включително за осемте предумишлени убийства пред Общинския център.

На вратата се почука и Беки Хелмингтън надникна в стаята:

— Брейди? Дошла е да те види една млада дама. Казва, че сте работили заедно, и ти е донесла нещо. Искаш ли да я видиш?

Брейди се сещаше само за една млада жена. Мислеше да откаже, но любопитството му се бе върнало заедно със злонамереността (може и да бяха едно и също). Кимна и се опита да отметне косата, паднала в очите му.

Посетителката влезе плахо, сякаш очакваше стаята да е минирана. Брейди за първи път я виждаше с рокля и дори не би предположил, че тя притежава такава дреха. Косата й обаче още беше късо подстригана, както докато работеха заедно в Киберпатрула на „Дискаунт Електроникс“, и тя още беше плоска като дъска. Спомни си шегата на някакъв комедиант: „Ако да нямаш цици е предимство, Камерън Диас щеше да е най-голямата звезда“. Все пак си беше сложила малко пудра, за да прикрие сипаничавата си кожа (изумително), и дори тъмно червило (още по-изумително). Носеше някакъв пакет.

— Здрасти, пич — каза Фреди Линклатър с нетипична срамежливост. — Как си?

Брейди мигом разбра, че неочакваното посещение му открива безброй възможности.

И се насили да се усмихне.