Нийл Геймън
Звезден прах (8)

Осма глава
В която се разказва за небесни крепости и други неща

В планината слънцето изгряваше. Бурята от последните няколко дни беше отминала и въздухът беше чист и студен.

Лорд Септимус Буреломски, висок и приличащ на гарван, изкачваше планинския проход и се оглеждаше, все едно е изгубил нещо. Яздеше кафяво космато и дребно планинско пони. Когато проходът се разшири, спря, като да беше намерил каквото търсеше. Нещото, което привлече вниманието му, беше очукана каручка, преобърната на една страна. До нея лежаха два трупа. Първият беше на бял козел с окървавена глава. Септимус за всеки случай побутна главата му с крак; беше получил дълбока и смъртоносна рана в челото, точно между двата рога. До козела лежеше млад мъж с лице, което в смъртта беше също толкова тъпо, колкото навярно беше изглеждало в живота. По тялото нямаше рани, които да навеждат към заключения за вида на смъртта, само оловнолилава синина на слепоочието.

Няколко метра по-нататък намери скрит наполовина зад една скала обърнат с лицето надолу труп на облечен в черно мъж на средна възраст. Плътта му беше бяла и кръвта му се беше събрала в локва под него. Септимус клекна и предпазливо вдигна главата му за косата; гърлото беше прерязано от специалист и зееше от едното ухо до другото. Септимус се вгледа озадачено в трупа. Познаваше го, но…

След което се разсмя с дрезгав лаещ смях.

— Брадата — каза на трупа. — Обръснал си си брадата и си си въобразил, че без нея няма да те позная ли, Примус?

Примус, който стоеше сив и безплътен до другите си братя, отвърна:

— Щеше да ме познаеш, Септимус. Но сигурно щях да спечеля няколко секунди, през които да те видя, преди да си ме познал — Мъртвият му глас бе не по-силен от шумоленето на ветреца в трънака.

Септимус се изправи. Слънцето изгря иззад най-източния връх на Корема и го обрамчи в светлина.

— Значи аз ще стана осемдесет и вторият лорд Бурелом — каза на себе си и на трупа на земята, — както и лорд на Високи чукари, сенешал на градовете кули, Пазител на Цитаделата, лорд височайши пазител на планината Хуон и какво ли още не.

— Не и докато не окачиш на врата си Властта над Бурелом, братко — язвително отбеляза Квинтус.

— А и докато не отмъстиш — обади се Секундус с гласа на виещия в прохода вятър. — Вече най-важното е да отмъстиш на убиеца на брат си. Такъв е законът на кръвта.

Септимус поклати глава, като че ли ги беше чул.

— Защо не изчака няколко дни, братле? — попита трупа на Примус в краката си. — Щях сам да те убия. Имах чудесен план за смъртта ти. Когато открих, че не си на „Сърцето на съня“, се позабавих, но откраднах спасителната лодка и отново попаднах на следите ти. А сега се налага да отмъщавам за жалкото ти тяло, и всичко това за честта на нашата кръв и на Бурелом.

— Значи Септимус ще стане осемдесети и вторият лорд на Бурелом — каза Терциус.

— Има една поговорка, в която се предупреждава, че пилците се броят наесен — отбеляза дълбокомъдрено Квинтус.

Септимус се отдалечи от трупа на Примус и се изпика върху един сив камък. След това се върна при трупа на брат си и продължи:

— Ако аз те бях убил, можех да те оставя да гниеш тук. Но тъй като друг е имал това удоволствие, сега ще трябва да те влача с мен и да те оставя на някой висок чукар, за да те изядат орлите. — Вдигна окървавения труп и го преметна през гърба на понито. Бръкна в пояса му и извади кесията с каменните руни. — Благодаря за подаръка, братле — каза и потупа трупа по гърба.

— Да се задавиш с тях дано, ако не отмъстиш на кучката, която ми преряза гръкляна — каза Примус с гласа на планинските птици, събудили се да приветстват новия ден.

 

 

Седяха един до друг върху пухкав бял купест облак с размера на малък град. Облакът беше мек и малко студен. Колкото по-надълбоко бръкнеш, толкова по студен ставаше и Тристан пъхна изгорената си ръка колкото можа по-надолу: облакът оказа лека съпротива, но я прие. Вътрешността му беше мека и студена и истинска и невеществена едновременно. Облакът пооблекчи болката в ръката му и му позволи да мисли малко по-ясно.

— Е — каза Тристан след известно време. — Май обърках всичко.

Звездата седеше на облака до него, облечена в робата, която беше взела от жената в странноприемницата, протегнала счупения си крак в дебелата мъгла пред себе си.

— Ти ми спаси живота — каза накрая. — Нали така?

— Ами май да.

— Мразя те. Досега те мразех за всичко, но сега те мразя още повече.

Тристан размърда изгорената си ръка в благословения хлад на облака. Беше уморен и леко замаян.

— Някаква по-конкретна причина?

— Защото сега, след като ми спаси живота, според законите на моя народ носиш отговорност за мен и аз за теб — уведоми го тя малко сърдито. — И където и да отидеш, трябва да съм с теб.

— Е, това не ми звучи толкова лошо.

— Предпочитам да прекарам остатъка от живота си окована към зъл вълк или смърдящо прасе, или блатен таласъм — сопна се тя.

— Виж, аз не съм толкова лош, честно, особено като ме опознае човек. Съжалявам за цялата тази история с оковаването. Искаш ли да се престорим, че не е станало нищо, и да почнем отначало? Ето сега, аз се казвам Тристан Торн, приятно ми е. — Той й протегна здравата си ръка.

— Майката Луна да ми е на помощ! — възкликна звездата. — По-скоро бих стиснала ръката на…

— Сигурен съм, че е така. — Тристан не изчака да чуе поредното неласкаво сравнение. — Казах, че съжалявам. Дай да започнем на чисто. Аз съм Тристан Торн. Приятно ми е да се запознаем.

Тя въздъхна.

Толкова високо над земята въздухът беше рядък и студен, но слънцето топлеше и облаците наоколо напомняха на Тристан за някакъв фантастичен неземен град. Далеч долу се виждаше истинският свят: слънцето обливаше със светлина всяко дръвче, превръщаше всяка криволичеща река в тънка сребриста змийска следа, блестяща и прорязваща пейзажа на Самодивската страна.

— Е? — каза Тристан.

— Ами хубаво — отвърна звездата. — Страхотна ирония. Където и да идеш, трябва да те следвам. Дори това да ме убие. — Тя разбърка с ръка мъглата по повърхността на облака. След това докосна леко ръката на Тристан. — Моите сестри ме наричат Вечерна. Защото изгрявам вечер.

— Страхотна двойка сме — каза Тристан. — Ти със счупен крак, а аз с изгорена ръка.

— Я да ти видя ръката.

Той я извади от хладината на облака: беше червена и покрита с мехури там, където пламъците бяха лизали кожата му.

— Боли ли?

— Доста.

— Радвам се — каза Вечерна.

— Ако не си бях изгорил ръката, сигурно щеше да си мъртва — отбеляза той и тя прояви достатъчно съвест да сведе засрамено глава. — Знаеш ли — смени Тристан темата, — торбата ми остана в странноприемницата на онази луда жена. Сега нямаме нищо освен дрехите на гърба си. Нямаме храна, нямаме вода, на половин миля от земята сме, няма никакъв начин да слезем и нямаме никакъв контрол над облака. И двамата сме ранени. Нещо да пропускам?

— Пропусна, че понякога облаците се разсейват и се превръщат в нищо — каза Вечерна. — И то често. Виждала съм ги. Аз поне няма да оцелея, ако падна още веднъж.

Тристан сви рамене.

— Е, значи сме обречени. Но докато сме тук, все пак можем да огледаме какво става.

Помогна на Вечерна да се изправи и двамата направиха няколко тромави стъпки в мекия облак. Вечерна отново седна.

— Няма смисъл. Ти върви да огледаш. Аз ще те изчакам тука.

— Обещаваш ли? Да не вземеш пак да избягаш?

— Заклевам се. В майка си луната — тъжно каза Вечерна. — Нали ми спаси живота.

И на Тристан му се наложи да се задоволи с това.

 

 

Почти цялата й коса вече беше прошарена, кожата на лицето й беше провиснала и набръчкана под брадичката, около очите и около устните. Лицето й беше безцветно, но роклята й беше все така кървавоалена; беше скъсана на рамото и под нея се виждаше рана, дълбока и жестока рана. Вятърът развяваше косата около лицето й, докато управляваше черната карета през Пустошта. Четирите коня често се препъваха: гъста пяна се стичаше по хълбоците им и от муцуните им капеше кървава слуз. Но копитата им продължаваха да удрят по пътя през Пустошта, в която не растеше нищо.

Вещерската кралица, най-старата от Лилим, спря конете до една зеленикава скала, стърчаща като игла от блатистата почва. Бавно, както можеше да се очаква от жена не в първа младост, че даже не и във втора, слезе от капрата и стъпи на калната земя.

Заобиколи каретата и отвори вратата. Към нея се търколи главата на мъртвия еднорог с все още стърчащия от изстиналото око кинжал. Вещицата се качи в каретата и отвори устата на еднорога. Трупът беше започнал да се вкочанява и това й струва доста усилия. Тя прехапа жестоко собствения си език, докато не усети металния вкус на болката в устата си, докато не усети кръв. Изжабурка се с нея, за да я примеси със слюнка (някои от предните й зъби се клатеха) и я изплю върху изпъстрения с петна език на мъртвия еднорог. Кръвта опръска устните и брадичката й. После изръмжа няколко думички, които няма да цитираме, затвори устата на еднорога и каза на мъртвото животно:

— Слез от каретата.

Сковано и непохватно еднорогът вдигна глава. Размърда крака като новородено жребче, потрепна, изправи се, падна в калта, после отново се изправи. Лявата му страна, върху която беше лежал на пода на каретата, беше подпухнала и потъмняла от застоялата кръв. Полуслепият мъртъв еднорог стигна със залитане до вдлъбнатината в основата на зеленикавата остра скала и падна на колене като в зловеща пародия на молитва.

Вещерската кралица извади кинжала от окото му и го прекара през гърлото му. От раната много бавно започна да се стича кръв. Вещицата отиде до каретата и се върна със сатъра. Отсече главата на еднорога и тя се търкулна във вдлъбнатината, в която вече се беше събрала локва гъста тъмночервена кръв.

Тя хвана главата за рога и я остави на скалата до тялото; след това впери студения си сив поглед в червената локва. От нея я гледаха две лица: две жени, които изглеждаха по-стари, отколкото тя беше в момента.

— Къде е тя? — сопна се първото лице. — Какво направи с нея?

— Я се виж — каза втората Лилим. — Похарчи и последната младост, която бяхме спестили — аз я изтръгнах от гърдите на оная звезда преди много, много време, макар че тя пищеше и се гърчеше в агония. Като те гледам, вече си пропиляла повечето от младостта си.

— Бях на косъм от успеха — каза вещицата на сестрите си в локвата. — Но тя имаше еднорог да я пази. Аз обаче взех главата на еднорога и ще я донеса у дома, защото отдавна нямаме прясно стрит рог от еднорог.

— По дяволите рогът на еднорога — обади се по-младата сестра. — Какво стана със звездата?

— Не мога да я намеря. Все едно е изчезнала от Самодивската страна.

Настъпи тишина.

— Не — каза едната сестра. — Още е в Самодивската страна. Но отива на Големия пазар, а това е прекалено близо до другата страна на стената. Ако отиде в онзи свят, ще я изгубим.

Защото и трите знаеха, че в момента, в който прекрачи стената и навлезе в света на истинските неща, звездата моментално ще се превърне в обгорен къс метал, паднал някога от небето: студена и мъртва, и напълно безполезна за тях.

— Значи ще отида в Канавката на Копача и ще чакам там, защото всеки, който отива в Стената, трябва да мине по този път.

Отраженията на двете старици я погледнаха неодобрително от локвата. Вещерската кралица прокара език по зъбите си („Този отгоре, както се клати, май ще падне до довечера“, помисли си) и плювна в локвата от кръв. По повърхността й се появиха вълнички и заличиха образите на Лилим; локвата вече отразяваше само небето над Пустошта и малките бели облачета далеч горе.

Тя ритна обезглавения труп на еднорога и той се преобърна на една страна. После взе главата му и я отнесе на капрата. Постави я до себе си, хвана юздите и подкара уморените коне напред.

 

 

Тристан седеше на върха на облака и се чудеше защо героите на евтините книжлета, които беше поглъщал с такава страст, никога не огладняват. Стомахът му шумно къркореше и ръката го болеше ужасно.

Помисли си, че в приключенията като такива няма нищо лошо, но че може да се каже още много за редовното хранене и липсата на болка.

Но все пак беше жив и вятърът рошеше косата му, и облакът се носеше в небето като галеон, вдигнал всички платна. Гледаше света отгоре и не помнеше някога да се е чувствал толкова жив. В небето имаше някаква небесност и в света имаше някаква сегашност, каквито до този момент не беше виждал, усещал и осъзнавал.

Разбираше, че по някакъв начин се е издигнал над проблемите си, точно както се беше издигнал над света. Болката в ръката беше останала много далеч. Размишляваше за действията си, за приключенията и за пътя, който го чакаше, и изведнъж му се стори, че цялата тази история е много дребна и много разбираема. Изправи се върху облака и с пълно гърло изкрещя няколко пъти: „Ехооо!“. Дори размаха туниката над главата си, въпреки че се почувства малко глупаво. След това заслиза от върха. На три метра от основата кракът му пропадна и Тристан се подхлъзна върху мъгливата мека повърхност.

— Защо крещеше? — попита Вечерна.

— За да разберат, че сме тук.

— Кой да разбере?

— Казва ли ти някой! По-добре да крещя на хора, дето ги няма, отколкото хора, които са тук, да не ни чуят, защото не съм извикал.

Тя не отвърна нищо.

— Доста мислих — каза Тристан. — И реших. След като свършим моята работа — да се върнем в Стената и да те дам на Виктория Форестър, — може би ще успеем да свършим и твоята работа.

— Каква моя работа?

— Ти също искаш да се върнеш, нали? Горе на небето. И да грееш отново нощем. Можем да го направим.

Тя го погледна и поклати глава.

— Не става. Звездите падат. И не се връщат на небето.

— Може пък ти да си първата. Трябва да вярваш. Иначе наистина няма да стане.

— Да, няма да стане. Точно както твоите крясъци няма да ги чуе никой, защото няма никой. Няма никакво значение дали вярвам, или не, просто нещата са такива. Как ти е ръката?

Той сви рамене.

— Боли. Как ти е кракът?

— Боли. Но не толкова, колкото преди.

— Ей! — чу се някъде отгоре. — Ей, има ли някой там долу! Някой да се нуждае от помощ?

Под лъчите на слънцето блестеше малък златист кораб с разперени платна и от борда му ги гледаше червендалесто мустакато лице. — Ти ли, момко, скачаше и крещеше преди малко?

— Аз — отвърна Тристан. — И наистина имаме нужда от помощ.

— Добре — каза мъжът. — Пригответе се да се качите по стълбата.

— За жалост приятелката ми е със счупен крак, а пък аз съм с изгорена ръка — извика Тристан. — Няма да можем да се качим.

— Няма проблем. Ще ви издърпаме.

Мъжът прехвърли през борда дълга въжена стълба. Тристан я задържа неподвижно със здравата си ръка, за да може Вечерна да се хване, след което се качи след нея. Лицето изчезна и Тристан и Вечерна останаха вкопчени във въжената стълба.

Вятърът подхвана въздушния кораб, стълбата се издигна над облака и Тристан и звездата се залюляха бавно във въздуха.

— Хоп! — изкрещяха едновременно няколко гласа и Тристан и Вечерна се издигнаха с няколко метра. Хоп! Хоп! Хоп! — С всеки вик се издигаха все по-високо. Облакът остана далеч долу, на миля или повече, поне така му се стори на Тристан. Той се държеше здраво за стълбата, преметнал през стъпалото й лакътя на изгорената си ръка.

Още едно дръпване и Вечерна се озова до кораба. Някой я повдигна внимателно и я постави на палубата. Тристан се прехвърли сам през борда и се строполи на дъските.

Червендалестият мъж протегна ръка.

— Добре дошли на борда. Това е свободният кораб „Пердита“, поел на експедиция за лов на светкавици. Капитан Йоханес Алберик, на вашите услуги. — Изкашля се дълбоко и гърлено и още преди Тристан да е казал и дума, забеляза лявата му ръка и извика: — Мегът! Мегът! Къде си, мътните те взели? Ела тук! Пътник в беда. Ей, сега, момко, Мегът ще се погрижи за ръката ти. Вечерята е в шест. Ще седнете на моята маса.

След секунди се появи жена с нервно изражение и рошава червена коса, отведе Тристан под палубата и намаза ръката му с гъст зелен мехлем, който я охлади и облекчи болката. След това го отведе в столовата, която представляваше малко помещение до кухнята (Тристан с удоволствие откри, че я наричат „камбуз“, точно както в книжките, които беше чел).

Наистина ги настаниха на капитанската маса, не че в столовата имаше друга. Освен капитана и Мегът екипажът се състоеше от още петима души и всички изглеждаха доволни да оставят думата само на капитан Алберик, а той с удоволствие не я пусна, докато държеше с едната си ръка голяма халба, а с другата пъхаше поред в устата си ту късата си лула, ту лъжицата.

Вечерята бе гъста супа от зеленчуци и ечемик и Тристан най-после се наяде. За пиене — най-чистата и студена вода, която беше вкусвал.

Капитанът не ги попита как са се озовали високо в облака и те не му обясниха. Тристан бе настанен в каютата на помощник-капитана Странник — мълчалив заекващ джентълмен, а Вечерна легна в каютата на Мегът, която си постла на пода, за да й освободи леглото.

До края на пътешествието си през Самодивската страна Тристан често си спомняше за времето на „Пердита“ като за един от най-щастливите периоди в живота си. Екипажът му позволяваше да помага в разпъването на платната и даже от време на време му даваше да върти руля. Понякога корабът минаваше над големи като планини черни буреносни облаци и тогава екипажът ловеше мълнии в малък меден кош. Дъждът и вятърът се гонеха по палубата и с мокро от дъжда лице Тристан се смееше щастливо, хванал със здравата си ръка рейлинга, та бурята да не го отвее от кораба.

Мегът, която беше малко по-висока и малко по-слаба от Вечерна, й даде няколко рокли. Звездата ги прие с удоволствие и й беше много приятно всеки ден да се пременява в нещо различно. Понякога въпреки счупения си крак отиваше при фигурата на носа, сядаше и се взираше в света долу.

— Как ти е ръката? — попита капитанът.

— Благодаря, значително по-добре — отговори Тристан. Дланта му беше лъскава и набраздена и пръстите му не усещаха почти нищо, но балсамът на Мегът беше премахнал болката и беше ускорил неимоверно оздравяването. Сега седеше на палубата, преметнал крака през рейлинга, и гледаше надолу.

— След седмица ще хвърлим котва, за да натоварим провизии и малко стока — каза капитанът. — Мисля, че ще е добре да ви оставим.

— О, благодаря — каза Тристан.

— Близо е до Стената. Но пак са си десет седмици път. Може и малко повече. Но Мегът казва, че почти е оправила крака на приятелката ти. Скоро ще може да стъпва на него без проблеми.

Седяха един до друг. Капитанът пушеше лулата си: дрехите му непрекъснато бяха покрити с тънък пласт пепел; когато не я пушеше, я дъвчеше или ровеше в чашката й с някакъв остър метален инструмент, или я тъпчеше с тютюн.

— Знаеш ли — каза капитанът, загледан в хоризонта, — това, че ви намерихме, не беше съвсем късмет. Вярно, късмет беше, че ви намерихме, но също така би било вярно, ако кажа, че се оглеждах за теб. Аз и още неколцина други.

— Защо? — попита Тристан. — И откъде разбрахте за мен?

Вместо отговор капитанът нарисува фигура в капчиците кондензирана влага по полираното дърво.

— Прилича на крепост — каза Тристан.

Капитанът му намигна.

— Не трябва да говорим много високо. Даже тук. Мисли за това като за братство.

Тристан го погледна.

— Случайно да познаваш един космат дребосък с шапка и огромна торба, пълна с всякакви неща?

Капитанът изчука лулата си на перилото. Ръката му вече беше изтрила изображението на крепостта.

— Да. И той не е единственият член на братството, който е заинтересуван да се върнеш в Стената. Което ми напомня да кажеш на младата дама, че ако иска да се представя за не такава, каквато е, може от време на време поне да се преструва, че яде нещо — каквото и да е.

— Не помня да съм споменавал Стената във ваше присъствие — отбеляза Тристан. — Когато ме попитахте откъде идваме, казах: „Оттам“, а когато попитахте накъде отиваме, казах „Натам“.

— Браво. Точно така.

 

 

Почна следващата седмица. На петия ден Мегът каза, че шината на Вечерна може да се свали. Махна импровизирания бинт и пръчките и Вечерна започна да ходи бавно от носа до кърмата и обратно, хваната за рейлинга. До края на деня вече се придвижваше из кораба с лекота, макар да понакуцваше.

На шестия ден се изви силна буря и уловиха в медния кош шест мълнии. На седмия хвърлиха котва. Тристан и Вечерна се сбогуваха с капитана и екипажа на „Пердита“. Мегът даде на Тристан кутийка от зеления мехлем за ръката му и за крака на Вечерна. Капитанът му даде кожена раница, пълна със сушено месо, плодове, кесия тютюн, нож и кутия с прахан („О, недей да ми благодариш, момко, и без това спираме за провизии!“), а Мегът подари на Вечерна синя копринена рокля, осеяна със сребърни звездички и луни („На теб ти отива много повече, отколкото на мен, скъпа!“). Корабът спря до десетина други небесни кораба на върха на голямо дърво, толкова голямо, че в дънера му бяха издълбани стотици къщички. Обитаваха го и хора, и джуджета, и гноми, и елфи, и други още по-странни създания. Покрай ствола имаше стълби и Тристан и звездата бавно слязоха по тях. Тристан изпита облекчение, че отново е на твърда земя, но същевременно по начин, който не би могъл да изрази с думи, беше и разочарован, сякаш бе изгубил нещо много хубаво.

Дървото-пристанище се скри зад хоризонта чак на третия ден път.

Вървяха на запад, към залеза, по широк прашен път. Спяха в храстите. Тристан ядеше горски плодове и ядки и пиеше вода от бистрите потоци. Не срещнаха много хора. Когато имаха възможност, отсядаха в крайпътни ферми и Тристан работеше по един следобед в замяна на храна и постеля в обора. Понякога спираха в градове и села, за да се измият, да хапнат — звездата се преструваше, че яде — и да пренощуват, когато можеха да си го позволят, в някоя странноприемница.

В град Симкок под Хълма имаха неприятна среща с банда таласъми, която можеше да завърши злощастно и Тристан да прекара остатъка от живота си под земята в безкрайните битки на таласъмите, ако не бяха бързата мисъл и хапливият език на Вечерна. В гората Беринхед Тристан победи един от огромните кафяви орли, който щеше да ги отнесе в гнездото си, за да нахрани малките си, и който не се боеше от нищо освен от огън.

В една пивница във Фулкестън Тристан спечели голяма слава, като рецитира „Кублай хан“ на Колридж, двадесет и третия псалм, „Едно е външност, а пък друго — същност“ от „Венецианският търговец“ и стихотворение за едно момче, което стояло на горящата палуба, откъдето всички се били спасили, все неща, които го бяха задължили да научи наизуст в училище. Тъкмо благославяше г-жа Чери за усилията й в това отношение, когато осъзна, че обитателите на Фулкестън са решили да го задържат завинаги и да го превърнат в следващия градски бард; двамата с Вечерна се видяха принудени да се измъкнат тайно през нощта и успяха само защото Вечерна убеди градските кучета да не ги лаят (по начин, който така и не стана ясен на Тристан).

От слънцето лицето на Тристан стана кафяво, а дрехите му избледняха до ръждиво и бозаво. Вечерна бе все така бледа като луната и не спря да куца въпреки многото изминати левги.

Една вечер, когато спряха в края на някаква гъста гора, Тристан чу нещо непознато: прекрасна мелодия, тъжна и странна, която изпълни съзнанието му с образи, а сърцето му с благоговение и удоволствие.

Музиката му навя мисли за пространства без граници, за огромни кристални сфери, танцуващи неизразимо бавно из огромните небесни зали. Мелодията го накара да забрави кой е и къде е.

След много часове, а може би само след минути, музиката свърши и Тристан въздъхна и каза:

— Беше прекрасно.

Устните на звездата потрепнаха в неволна усмивка и очите й грейнаха.

— Благодаря. Досега нещо не ми се пееше.

— Никога не съм чувал толкова хубава музика.

— Понякога със сестрите ми пеем нощем. Песни като тази, за нашата майка луната и за същността на времето и радостта от светенето и самотата.

— Съжалявам.

— Недей. Поне съм още жива. Късмет извадих, че паднах в Самодивската страна. И сигурно извадих късмет, че срещнах тебе.

— Благодаря.

— Моля — каза звездата и на свой ред въздъхна, загледана в небето през листата на дърветата.

Тристан търсеше закуска. Беше намерил няколко хубави млади пърхутки и джанка, обсипана с тъмночервени зрели плодове, когато забеляза птицата в храстите.

Не направи опит да я улови (преди няколко седмици беше изживял истински шок, когато подгони да хване за вечеря голям сиво-кафяв заек, а заекът спря на края на гората, изгледа го презрително и каза: „Е, надявам се, че си доволен от себе си“ — и се скри във високата трева). Но беше очарован от птицата. Беше невероятно красива, голяма колкото фазан, но с пера във всички цветове, яркочервено, жълто и наситено синьо. Приличаше на бегълка от тропиците, съвсем не на място в зелената, обрасла с папрат гора. Когато се приближи до нея, птицата го изгледа уплашено, подскочи и изкряска пронизително.

Тристан коленичи и й заговори успокояващо. Посегна към нея. Проблемът й беше очевиден: сребърната верижка на крака й се беше заплела в някакъв корен и птицата не можеше да помръдне.

Тристан внимателно разплете верижката, като с лявата си ръка не спираше да гали разрошената й перушина.

— Ето, свободна си — каза на птицата. — Иди си у дома. — Но тя не направи опит да отлети. Вместо това се вгледа в лицето му, наклонила глава на една страна. — Виж — каза й той и се почувства доста странно, — някой сигурно се тревожи за теб. — И посегна да я вземе.

Нещо го удари и го зашемети; макар да не беше помръднал, имаше усещането, че току-що се е сблъскал тичешком с невидима стена. Залитна и едва не падна.

— Крадец! — изписка нечий старчески глас. — Ще превърна костите ти в лед и ще те изпека на огъня! Ще ти избода очите, ще завържа едното за някоя херинга, а другото за някой гларус, за да те докара едновременната гледка на морето и небето до лудост! Ще превърна езика ти в гърчещ се червей, а пръстите ти в остриета и ще ти пратя жесток сърбеж, че всеки път, като се почешеш…

— Схванах ви мисълта — каза Тристан на старицата. — Не съм искал да ви открадна птицата. Верижката й се беше заплела в един корен. Просто я освободих.

Бабичката го изгледа подозрително под провисналата си сива като стомана коса. След това заситни към птицата и я вдигна. И й прошепна нещо, а тя отвърна с необичайно музикално чуруликане. Старицата присви очи и каза доста сърдито:

— Е, това, което казваш, може и да не е съвсем лъжа.

— Изобщо не е лъжа — каза Тристан, но старицата вече беше тръгнала с птицата през поляната, така че той си събра пърхутките и джанките и се върна там, където беше оставил Вечерна.

Тя седеше до пътеката и разтриваше крака си. Боляха я и стъпалата, и бедрото. Понякога нощем Тристан я чуваше да плаче тихо. Мечтаеше си луната да им прати още един еднорог, но знаеше, че няма да стане.

Разказа й за случката и реши, че нещата са приключили дотук.

Разбира се, грешеше. След няколко часа, когато двамата със звездата вече крачеха по горския път, ги подмина шарен фургон, теглен от две сиви мулета и управляван от старицата, която беше заплашила да превърне костите му в лед. Тя спря мулетата, посочи Тристан с костеливия си пръст и каза:

— Ела тук, момко.

Той предпазливо се приближи към нея.

— Да, госпожо?

— Май ти дължа извинение. Изглежда, си казал истината. А аз си направих погрешни заключения.

— Да — каза Тристан.

— Я да те огледам — каза тя и слезе на пътя. Студеният й пръст го мушна под брадичката и го принуди да вдигне глава. Зелените й очи се впериха в лешниковите очи на Тристан. — Изглеждаш достатъчно честен. Можеш да ми викаш мадам Семела. Тръгнала съм за панаира в Стената. Мислех си дали да не наема някой младеж да ми работи на сергията — продавам стъклени цветя, няма да намериш по-красиви. Добър продавач ще излезе от тебе. Можем да ти сложим ръкавица на ръката да не плашиш клиентелата. Какво ще кажеш?

Тристан се поколеба. След това каза:

— Извинете. — И отиде да се посъветва с Вечерна.

После двамата се приближиха до фургона.

— Добър ден — каза звездата. — Обсъдихме предложението ви и решихме, че…

— Е? — попита Мадам Семела, втренчила поглед в Тристан. — Какво стоиш така като глупак! Говори! Говори! Говори!

— Не искам да работя за вас на пазара — каза той, — защото си имам там моя работа. Но ако ни вземете с вас, с моята спътница ще ви заплатим за возенето.

Мадам Семела поклати глава.

— Не ми върши работа. Мога и сама да си събирам дърва за огън и освен това ще си допълнително тегло за Обезверен и Безнадежден. Не вземам пътници. Бабичката пак се качи на капрата.

— Но аз ще ви платя — каза Тристан.

Бабишкерата се изсмя подигравателно.

— Нямаш нищо, което бих приела, за да се возиш във фургона ми. И щом няма да работиш за мен на панаира в Стената, гледай си работата.

Тристан посегна към илика на елечето си и го напипа, студено и съвършено, както през цялото му пътешествие. Извади го и го подаде с два пръста на старицата.

— Нали каза, че продаваш стъклени цветя? Това харесва ли ти?

Беше кокиче, майсторски изработено от зелено и бяло стъкло: изглеждаше като току-що откъснато от поляната и по него още имаше роса. Старицата за миг присви очи, огледа зелените му листа и свежите бели венчелистчета… и изписка: звукът, който издаде, наподобяваше на грака на ядосана хищна птица.

— Откъде го имаш? — изкрещя. — Дай ми го! Дай ми го веднага!

Тристан стисна кокичето в шепата си и отстъпи назад.

— Хмм. Това цвете ми е много любимо, даде ми го баща ми, когато тръгнах на път, и подозирам, че има огромно лично и семейно значение. Със сигурност ми донесе късмет, така да се каже. Следователно ще е по-добре да го задържа и двамата със спътницата ми да стигнем до Стената пеша.

Мадам Семела, изглежда, се разкъсваше между желанието да заплашва и умолява, емоциите се изписваха на лицето й толкова ясно, че то почти трепереше от усилието да ги сдържа. След това се овладя и с прегракнал от напрежение глас каза:

— Добре де, добре. Да не бързаме толкова. Сигурна съм, че ще се споразумеем.

— О, съмнявам се — каза Тристан. — Много трябва да е примамливо това споразумение, за да ме заинтригува, и освен това трябва да има сигурни гаранции за спазването му и определени предпазни уговорки, за да съм сигурен, че поведението и действията ви спрямо мен и моята спътница по всяко време ще останат добронамерени.

— Дай пак да видя кокичето — примоли се старицата.

Шарената птица със сребърната верижка на крака излетя от отворената врата на фургона и ги загледа.

— Горката окована птица — каза Вечерна. — Защо не я пуснете?

Но старицата не отговори и изобщо не й обърна внимание — или поне така си помисли Тристан, — а каза:

— Ще те откарам до Стената и се заклевам в честта и в истинското си име, че по време на пътуването няма да предприемам действия, които да ти навредят.

— Нито бездействия или индиректни действия, които биха довели до вреда за мен или спътницата ми.

— Както кажеш.

Тристан се замисли. Определено не вярваше на бабишкерата.

— Искам да се закълнеш, че ще пристигнем в Стената в същия вид и състояние, в които сме в момента и че по пътя ще ни осигуриш подслон и храна.

Старицата се ухили и кимна. Слезе пак от фургона, изкашля се, изплю се в прахта и посочи плюнката.

— А сега ти.

Тристан се изплю до нейната плюнка. Тя размаза с подметка двете мокри петна и те се смесиха.

— Ето. Договорихме се. Дай сега цветето.

Алчността и лакомията на лицето й бяха толкова явни, че Тристан вече беше убеден, че е можел да сключи и по-добра сделка, но все пак даде кокичето. В мига, в който тя го взе, на лицето й цъфна широка усмивка и се видяха дупки от изпадали зъби.

— Браво. Според мен дори е по-добро от онова, което малката проклетия подари преди почти двайсет години. — И вдигна пронизващия си старчески поглед към Тристан. — А сега ми кажи, младежо, имаш ли представа какво си носил на илика си?

— Цвете. Стъклено цвете.

Старицата се изсмя толкова силно и толкова рязко, че Тристан реши, че се е задавила.

— Това е замразено заклинание — каза тя. — Могъщо заклинание. В умели ръце може да върши чудеса и магии. Гледай сега. — Тя вдигна високо кокичето и бавно го сведе, като лекичко забърса с него челото на Тристан.

За миг той се почувства ужасно странно, все едно във вените му вместо кръв беше потекъл гъст черен петмез; след това светът промени формата си. Всичко стана огромно и надвисна над него. Старицата се превърна във великан. Зрението му се разми и се обърка.

Две огромни ръце го вдигнаха внимателно.

— Фургонът ми не е от най-големите — изрече с ниско и бавно бумтене мадам Семела. — И ще спазя буквата на клетвата си, защото няма да пострадаш и ще имаш храна и подслон по време на пътуването до Стената.

След което пусна съсела в джоба на престилката си и се качи на капрата.

— А с мен какво ще правиш? — попита Вечерна, но изобщо не се учуди, когато старицата не отговори. Последва я в тъмната вътрешност на фургона. До едната му стена имаше шкаф от кожа и чам със стотици дупки. В една от тези дупки, пълни с мек пух от магарешки бодли, старицата постави кокичето. До другата стена имаше малко легло, а над него прозорец и голям шкаф.

Мадам Семела се наведе и измъкна от отрупаните под леглото боклуци дървена клетка. Извади от джоба си мигащия съсел и го пъхна в нея. След това взе шепа ядки, плодчета и семена от една дървена купа, сложи ги в клетката, окачи я на веригата в средата на фургона и каза:

— Е, готови сме. Подслон и храна.

Вечерна наблюдаваше с любопитство всичко това; беше седнала на леглото на старицата.

— Права ли ще съм — попита любезно — да съдя по наличните доказателства (които са, че не ме поглеждаш или ако ме погледнеш, погледът ти минава през мен и че не ми проговаряш нито дума и че превърна спътника ми в животинче, а мен — не,) че нито ме виждаш, нито ме чуваш?

Вещицата не отговори. Излезе от фургона, седна на капрата и хвана юздите. Екзотичната птица скочи до нея и въпросително изчурулика веднъж.

— Естествено, че си спазих думата — буквално — отвърна старицата. — Ще му върна облика на поляната на пазара, което означава, че ще е в собствения си вид, преди да е стигнал до Стената. А след като му върна вида, ще превърна и теб в човек, защото още не съм си намерила по-свястна прислужница, мърло такава. Нямаше как да го оставя по цял ден да ми се мота из краката, да си вре носа навсякъде и да задава въпроси, а и според сделката щеше да се наложи да го храня с много повече неща от орехи и семенца. — Вещицата се загърна в робата си. — Охо, много хляб имаш още да ядеш, докато ме изпревариш. И освен това цветето на този галфон е много по-хубаво от това, което ти затри преди години.

После цъкна с език и мулетата поеха по горския път.

Вечерна си почиваше на старото легло. Фургонът трополеше и се люшкаше през гората. Когато спреше, звездата се събуждаше и ставаше. Докато вещицата спеше, Вечерна сядаше на покрива на фургона и гледаше звездите. Понякога птицата на вещицата кацаше при нея и тя я галеше и си играеше с нея, защото е приятно някой да забелязва съществуването ти. Но когато вещицата беше будна, птицата все едно не я забелязваше.

Вечерна се грижеше и за съсела, който през повечето време спеше дълбоко, отпуснал глава върху лапичките си. Когато вещицата отиваше за дърва или за вода, Вечерна отваряше клетката, галеше го и му говореше, а няколко пъти дори му пя, макар да не беше сигурна дали нещо от Тристан е останало в животинчето, което я гледаше с кротки сънливи очи като капки черно мастило. Козината му беше по-мека от пух.

Кракът вече не я болеше, защото не се налагаше да ходи по цял ден. Знаеше обаче, че винаги ще куца, защото Тристан не беше хирург, макар да се беше справил със счупения й крак по възможно най-добрия начин. Мегът също я беше предупредила, че ще остане куца.

Когато, рядко, срещаха други хора, звездата гледаше да не се показва. Скоро обаче разбра, че дори някой да я заговори в присъствието на вещицата — или пък както веднъж един дървар я посочи с пръст и попита мадам Семела коя е тя, — тя изобщо не долавя присъствието й и дори не чува, когато стане въпрос за съществуването й.

И така — в друсане — минаваха във фургона седмиците на вещицата, на птицата, на съсела и на падналата звезда.