Лиз Треноу
Като мак в полето (2)

Глава 2

— Хубаво е това „Пино“. Още една бутилка?

Бяха последните клиенти в любимия им сицилиански ресторант, точно зад ъгъла до апартамента на Нейт. Готвачът играеше карти с келнерите на масата в далечния ъгъл. Предполагаше се, че това е романтичната вечер, с която да отбележат Свети Валентин, въпреки че самата дата по-рано през седмицата бе белязана от обяснения в любов по телефона — картичка за Нейт, голям букет рози за Джес.

— Аз не искам, благодаря, на работа съм утре. Време е да се прибираме — каза той.

— Голям си пъзльо — тя провери телефона си. — Още няма единадесет. И аз съм на работа утре. Искам само още едно питие, окей ли е?

Той я погледна, опитвайки се да я накара да отстъпи.

— И не казвай „не мислиш ли, че пи достатъчно?“, както казваш винаги. — Тя размаха празната бутилка към келнерите. Нейт поклати неодобрително глава, а тя скочи, усещайки как отзад в главата й се надига познатия топъл прилив на гняв.

— Може ли да пропуснем действието с моралната полиция? Остави ме да съм себе си, поне веднъж. Последните две години заставах мирно всеки път, когато някой кажеше „скачай“ и ми е кеф да съм безотговорна и глупава. Само на двайсет и шест съм, за бога.

Келнерът донесе бутилката и тя я взе от него, като предизвикателно си наля една чаша и покапа покривката.

— Наздраве! — Тя вдигна чаша пред каменното лице на Нейт. Той се отпусна назад в стола и затвори очи, като безпомощно стискаше юмруци под масата. Каквото и да кажеше сега щеше да предизвика скандал, а той мразеше конфликтите.

„Самолечението“, както й харесваше да го нарича, започна около Коледа, когато кошмарите й започнаха да стават неуправляеми, толкова лоши, че я беше страх да заспи. Бе странно, че маковото поле почти не фигурираше в сънищата й. Те почти винаги бяха вариации на един и същи сценарий — пред нея се изпречваше суровата плът на разкъсан крайник. Понякога крайникът бе разчленен от тялото и тя го носеше, опитвайки се да тича с натежалите си крака, докато отчаяно търсеше притежателя му. Друг път крайникът бе прикачен към тяло и тя се събуждаше, за да установи, че е сложила ръце върху ушите си, за да спре нещо ужасяващо, първичните крясъци на човек в крайна агония. Най-зле беше, когато познаваше жертвата — това можеше да бъде брат й, Нейт или друг приятел. Интересното бе, че никога не сънуваше Джеймс или истинските жертви, които бе лекувала — Гев, Скоти, Дейв… толкова много бяха.

Обикновено имаше турникети, шевове, които се разкъсваха като сварени спагети, когато ги затягаше; скоби или велкро, което отказваше да стои залепнало; превръзки, които бягаха извън досега й, или — какъв абсурд — оказваха се бял хляб.

Но всяка вариация имаше неизменна тема — паника, от онази крайна паника, която смразява мозъка ти и заплашва да спре сърцето ти. Тя се будеше, мъчейки се да си поеме дъх, сред мокри от пот чаршафи и понякога ридаеше, защото не бе успяла да спаси ранения.

Пробва с хапчета за сън без рецепта, но въпреки че й помагаха да заспи, те не успяха да предотвратят кошмарите. Сякаш единствено алкохолът вършеше работа — най-добре уиски или водка, но ставаше с почти всеки алкохол. Тя свикна да удря по няколко на екс, преди да си измие зъбите и да си легне.

Гневът започна през последния ден от почивката им.

Бяха прекарали толкова радостна и ободряваща седмица. И двамата бяха абсолютно начинаещи, но бързо овладяха изкуството на ските — всеки посвоему. Въпреки че никога не придоби финес, мускулатурата на Нейт му помагаше дори на най-трудните терени. Тя — благодарение на по-ниския център на тежестта и на тренировките във фитнеса — бързо овладя изкуството на стилния завой. Грациозната й стойка редовно караше иначе намусения инструктор да се усмихне, а викът му „Ottimo, Джесика! Bellissimo!“^[1] се превърна в любима фраза за двойката дори и далеч извън пистите.

Въодушевени от успеха си, физическото напрежение, спиращите дъха с красотата си планини и студения ясен въздух, на обяд изпиваха по бутилка вино, в ранния следобед се срещаха с приятели за по няколко чаши греяно вино и поне една-две чаши бренди за лека нощ. От месеци насам Джес не бе спала по-добре — цяла седмица без нито един кошмар.

Последната вечер си направиха нощна разходка, хванати ръка за ръка, с хрупащия под краката им сняг и облачетата бял дим от топлото им дихание в ледения въздух. Нейт се спря и хвана двете й ръце.

— Да заживеем ли заедно, след като напуснеш армията?

— О, божичко, Нейт. Наистина ли го мислиш?

— Разбира се, че го мисля. Хайде, бързо кажи „да“, преди да сме умрели от студ.

— „Да“, естествено, глупчо. — Тя се хвърли в ръцете му и двамата паднаха на земята, толкова преизпълнени с радост, че тя почти забрави да диша. Каква късметлийка бе, че оцеля, че беше с човека, когото обичаше, че целият живот беше пред тях.

Но още докато лежаха по гръб в снега встрани от пътеката, загледани в звездите, спомените нахлуха в съзнанието й. Тя си припомни как двете с Ворни лежаха в прахта в лагера и гледаха същите сияещи ленти в тъмата на нощното небе над пустинята, как момчетата ги закачаха заради това. Къде ли бяха тези момчета тази нощ, как ли се приспособяваха към живота у дома? Надяваше се да са щастливи.

И после, като гръм от ясно небе, я обзе вълна от гняв заради Джеймс и другите, заради факта, че никога вече нямаше да ги види, че те никога вече нямаше да изпитат радостта да лежат в снега с любимите си. Гневът бързо се охлади в скръб и тя започна тихо да ридае, но този път сълзите й се дължаха на дълбока, безвъзвратна загуба.

Откъде идваха тези безумни и прекомерни емоции? Тя винаги се бе гордяла, че е уравновесена, че не е склонна към излишно драматизиране. Тези дни реакциите й сякаш бяха напълно хаотични. Вероятно точно това се имаше предвид с „приспособяването“, за което говореха всички. Ще премине, веднага щом се върна на работа, каза си тя. Тя избърса сълзите си, наведе се към Нейт и го целуна. „Обичам те — прошепна тя. — Повече отколкото някога ще разбереш.“

На следващия ден, без очевидна причина, ако не се брои махмурлукът и фактът, че прекрасната им почивка бе свършила, тя установи, че се дразни на дребни, глупави неща — как Нейт настояваше да завърже червена панделка на куфара си, за да го разпознае на лентата за багаж, как отвори всяко чекмедже и всеки шкаф в стаята им, за да се увери, че нищо не са забравили, как внимателно провери сметката в хотела — ред по ред.

Защо такива дребни и напълно разумни действия толкова много я ядосваха? Просто не можеше да проумее, но всеки път, усещаше как гневът я бодва отзад в главата, как й се гади в стомаха. Проклинаше се, че е толкова нетърпелива — той просто се грижеше за нея, това бе всичко.

— Добре ли си? — попита я Нейт на път към летището.

— О, не знам. Малко ми е тежко, сигурно от мисълта, че трябва да се върна на работа — каза тя.

— Знам какво имаш предвид. При мен е така всеки понеделник от девет години — каза той. — Поне ти остават само още три месеца, нали? Леки задачи и това е всичко.

Тя направи гримаса. Перспективата на „леките задачи“ я раздразни още повече. Щеше да стои далеч от Нейт по цяла седмица в казармите, да се грижи за новобранци симуланти, които ги боли гърлото и на които им расте навътре нокътят на крака, да приема по време на дежурства спешни обаждания, докато стане време за предсрочното й уволнение. Сега вече знаеха, че си отива, нямаше да има повече тренировки за напреднали, нямаше да излиза навън за физзарядка, не беше длъжна да се поддържа във форма.

Просто трябваше да го изтърпи. След Великден я чакаше работа в службата за бърза помощ в Лондон, двамата с Нейт щяха да заживеят заедно и можеха да започнат да планират бъдещето си. Всичко това е чудесно, каза си тя твърдо. Само да изтърпи. Да не бъде толкова ужасна.

 

 

Но изтърпяването не стана лесно.

Както се опасяваше, клиничните й занимания в казармата бяха тъпи и отчайващи. Времето не се бе влачило по-бавно от дните й в училище, докато преглеждаше миризливите крака на безкрайни редици от войници с техните мазоли, брадавици, дребни навяхвания или — за известно нейно успокоение — лека настинка, болка в ухото или ангина. Кулминацията на първата й седмица бе, че веднъж я извикаха късно през нощта в карцера на Военна полиция за някакъв войник, покрит с кръв и толкова пиян, че почти не можеше да говори. От ухото до врата му имаше шестсантиметрова рана, очевидно от падане по гръб върху нещо твърдо.

Последния път видя толкова много кръв, след като един снаряд от гранатомет, изстрелян от талибаните се приземи в лагера и разпръсна навсякъде шрапнели. Тя обиколи сцената на касапницата — навсякъде имаше рани по главите и кръв, защото войниците си почиваха и не носеха каски или бронежилетки. Без да обръща внимание на собствената си замаяност, тя скочи на крака и се зае за работа. Когато двете с Ворни приключиха с прегледа на всички, установиха, че като по чудо повечето рани бяха повърхностни и им трябваше само малко зашиване. Само няколко от момчетата бяха ранени сериозно и трябваше да бъдат евакуирани; после чуха, че и двамата са оцелели и че най-вероятно няма да има някакви по-дългосрочни последици. „Двете девойки са им спасили живота“ — бе казал после хирурга на нейния командир.

Тя разгледа внимателно пияния новобранец, почисти го с марля, обръсна ненужно широка ивица коса от двете страни на раната, заши то и каза да го будят през половин час, за да проверят дали няма мозъчно сътресение, ако трябва с кофа студена вода. Така ще се научи, каза си наум.

Един ден диагностицира „артрита на домакинята“. Пъпчивото момче я гледаше объркано:

— Ама аз никога не съм вършил домакинска работа.

— Това е възпаление на тъканта пред капачката на коляното. Трябва да я караш по-леко няколко седмици и ще се оправи само.

— Но не мога да кажа на сержанта, че имам коляно на домакиня — измърмори той. — Няма да го преживея.

Обикновено това би й се сторило смешно, но по някаква причина прочувственото му смущение я ядоса ужасно. Пое си дълбоко дъх, написа Prepatellar Bursitis на една бележка и му я връчи.

— Така става ли?

Той се опита да произнесе латинските думи и се предаде.

— Благодаря Ви, мадам — каза той с безочлива усмивка. — Какво ще кажете за по питие някой път?

— Разкарай се, арогантно копеле такова — отговори му тя и му показа вратата.

 

 

— Просто не мога да се справя с дребнавостта на всичко това — извика на майка си, докато вървяха по чакълестия плаж, а насреща им духаше леденостудения вятър от Северно море. — Тъпите им оплаквания. Иска ми се да ги зашлевя, да им кажа да се държат мъжки.

Майка й бе предложила да се разходят, след като се събуди в три през нощта и завари Джес да гледа телешоп с голяма чаша, пълна с уискито на баща й.

— Какво има, мила? — попита я тя, докато разтъркваше очите си. Джес забеляза за първи път, че тъмночервената коса на майка й посивяваше.

— Не мога да спя. Много е тихо тук — отговори тя, опитвайки се да омаловажи проблема. Бе очаквала с нетърпение тези няколко дни край морето, където можеше да си прави дълги разходки на морския въздух и се надяваше да се съсипе от физическа умора, но не се получи. Вече втора нощ лежеше будна с часове, преди да се предаде и да слезе долу при шкафа с напитките на баща й.

— Не трябва да пиеш толкова — каза Сюзан, като гледаше многозначително чашата.

— Не се безпокой — каза Джес. — Ще купя на татко друга бутилка. Лягай си. Ще се оправя.

Когато излязоха навън на плажа, тя почти успя да се наслади на разнообразието на физическия дискомфорт, докато вятърът ги брулеше в лицето.

— Разкажи ми за пиенето — започна майка й.

— О, нищо няма — каза Джес. Ако признаеше за своите кошмари на майка си, това щеше само да я разтревожи още повече — по-добре бе да замаже нещата. — Просто ми е омръзнала работата. Толкова е досадно. Нямам търпение да се махна.

— Вече не ти остава много, нали?

— Четири седмици и край. Ще се справя. Благодаря ти за разбирането, мамо.

Но същата вечер отново откачи. Баща й настояваше да направи скара, въпреки че беше февруари месец и навън бе адски студ.

— Вятърът утихна — каза той, — освен това скарата е на закрито под стряхата във вътрешния двор. Нямало изобщо да се измокри и когато е готов, ще ядат вътре. Само че навън валеше като из ведро и докато Джес се опитваше да го разубеди, Сюзан се опитваше да ги помири.

— Той непрекъснато прави така, не се притеснявай — каза тя. — Харесва му, а и храната става много по-вкусна на скарата. Никога няма да го разубедиш, затова по-добре спри да се опитваш.

— Но навън вали порой, мамо. Ще подгизне целия и храната — също. — Усети как я стяга в гърдите, знак за паренето отзад на врата. Опита се да диша дълбоко, но така или иначе не успя да се овладее. — Със същия успех може да готви и вътре и да си хапнем чудесно, но той е решен да развали вечерта с ината си. Шибана тъпотия — изкрещя тя.

— Внимавай какво говориш, момиче — извика Майк през вратата откъм двора.

И тогава тя изригна:

— Не искам да го гледам. Излизам.

 

 

Изхвърча навън към единствената кръчма в селото с надеждата, че никой няма да я познае или да я заговори. За късмет нямаше никой. Тя седна до камината и се зачете в оръфания жълт вестник, отвратена от снимките на голи жени на почти всяка страница, докато не пресуши набързо три уискита едно след друго. Плати една бутилка с надценката, за да компенсира бутилката „Джони Уокър“ на баща й и я прибра под палтото си, докато крачеше към къщи.

Родителите й гледаха някакъв научнопопулярен филм по телевизията.

— Оставихме ти една чиния — ей там, отстрани — каза майка й кротко, без следа от укор. Как можеха да бъдат толкова снизходителни? Това почти успя да я разгневи отново.

— Не съм гладна — промърмори тя. — Лягам си.

— Приятни сънища, скъпа — пожелаха й двамата в хор. На сутринта никой не спомена нищо, докато Джес не остана насаме с майка си в колата на път за гарата.

— Прости ми, скъпа, но не мислиш ли, че ти трябва помощ? — каза майка й, като отби от главния път.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се приспособиш отново към живота у дома. Знам, че е трудно.

— Забрави, мамо. Добре съм.

— Като изключим, че почти не спиш, пиеш повече от всякога и си изпускаш нервите и за най-малката дреболия. Тревожим се за теб, скъпа.

Пристигнаха на гарата точно навреме и тя целуна майка си по бузата.

— Ще се видим скоро. И не се притеснявай за мен. Голяма съм, мога да се грижа сама за себе си.

 

 

Следващата неделя вечерта бе случката с бутилката „Пино“.

Докато Джес целеустремено пресушаваше шишето, Нейт не каза нищо, а тя бе твърде ядосана, за да го заговори. Следващото нещо, което помнеше, бе звънецът на алармата на телефона. Тя отвори очи и видя, че е 6:00 часа. Той сигурно й е настроил алармата, знаейки, че трябва да хване влака, за да стигне в клиниката в девет.

Тя се отпусна тежко върху възглавницата и докато главата й плуваше и пулсираше, осъзна: а) че още беше напълно облечена; и б) че още бе пияна. Няколко минути обмисля дали да не се обади и да каже, че е болна, но военната дисциплина надделя. Насили се да стане от леглото и си взе студен душ за шоково свестяване. Нейт спеше свит на дивана. Тя излезе крадешком от апартамента, без да го буди.

Докато стигне казармата, вече се чувстваше ужасно. „Какво друго ми остава“ — каза си наум, докато отваряше шкафчето, където държеше бутилка уиски. — „Клин клин избива.“

Клиниката бе пълна с обичайните понеделнишки оплаквания — навехнати глезени и ожулени колене от футболни мачове, насинени очи и сцепени устни от юмручни двубои. Поне веднъж се благодари, че няма нищо сериозно, с което да се налага да се справя, беше горда със себе си, че успя да се закрепи и да поставя точни диагнози. Не личеше шефът й да е забелязал нещо, но на моменти така й се гадеше, че трябваше да тича до тоалетната.

Почти сигурно беше, че я издаде войничето с възпалението на ухото, копеленцето. Сигурно я е усетил как мирише, когато се наведе към него, за да погледне през отоскопа. Не след дълго отговорникът подаде глава през вратата.

— Може ли за момент, ефрейтор. Трябва да поговорим в кабинета ми. Веднага. — Тя застана мирно, когато той се приближи на сантиметри от лицето й и подуши шумно няколко пъти. Тя си поемаше дъх колкото се може по-леко, без да припадне.

— Воните на алкохол. Пияна ли сте, ефрейтор Мертън?

— Не мисля, сър. Не и в единайсет сутринта, сър.

— Определено миришете на алкохол и ако има и най-малката вероятност това да е така, не мога да ви оставя на дежурство. Освободена сте за деня. Докладвайте ми тук в осемнадесет часа.

— Да, сър.

Прекара остатъка от деня в сън и пристигна в кабинета на шефа си напълно изтрезняла, въпреки че главата й пулсираше от болка, защото още не бе изхвърлила от организма си големите дози кокодамол^[2].

— Не мога да си позволя медиците ми да са пияни на дежурство, разбираш ли?

— Да, сър.

— Докладваха ми, че прекаляваш с пиенето, вярно ли е това?

Гневът й започна да се надига, докато Джес се чудеше кой ли я беше издал.

— Не бих казала, сър — успя да каже.

— Как са нещата с теб по принцип? Приспособяваш ли се към живота у дома? Готвиш ли се за цивилна кариера? Наред ли е всичко с гаджето?

Как си позволява да ровичка в личния й живот? Усещаше, че бузите й се изчервяват и затаи дъх, за да се опита да овладее беса си.

— Е, ефрейтор?

Челюстта я болеше от стискане на зъби.

— Знам, че може да е кофти — гласът му продължаваше монотонно. — Ако трябва да говориш с някого, разбира се, можем да го уредим.

Гаденето се завръщаше, усещаше стомаха си по същия начин, както на помена в неделя преди толкова седмици.

— Извинете ме, сър — бе всичко, което успя да каже, преди да се втурне в коридора и да оповръща излъскания линолеум.

 

 

— Извинявай, че се държах толкова гадно снощи — каза тя на Нейт по телефона същата вечер.

Първоначално той не отговори. После каза:

— Виж, не мога да се занимавам с това сега. Имах тежък ден и просто искам да разпусна, а не да се карам с теб.

— Не ти се обадих, за да се караме — каза тя, опитвайки се да не заема, отбранителна позиция. — Обадих се, за да ти се извиня и да ти кажа, че спирам напълно пиенето за известно време, докато си стъпя на краката.

— Звучи добре, Джес.

— Виж, може ли да дойда и да остана при теб тази седмица? Мога да хвана влака довечера.

На другия край настъпи изненадващо мълчание и после:

— Понеделник вечер е. Ами работата?

— Дадоха ми цялата седмица — отпуск по болест, но мисля, че просто не искат да им досаждам. Остават ми още само пет седмици и не искат да причинявам повече неприятности.

— Какви неприятности?

Тя му разказа за конското, но не и как повърна в коридора.

— Честно казано, не е най-подходящият момент — каза той с безизразен глас. — Предстои ми тежка седмица. Носят се слухове, че Офстед може да се обади. Трябва да вечерям с нашите две вечери, а в четвъртък имам екскурзия с футболния отбор. Повечето вечери ще се прибирам доста късно.

— Ще пазарувам, ще чистя и ще ти сготвя вкуснотии — примоли се Джес.

Той замлъкна на другия край и за един кракът и ужасяващ миг й хрумна, че може би ще й каже, че това е краят. О, господи, моля те, недей — помоли се тя. Обичам го, няма да се справя без него. И след това, най-сетне чу гласа му:

— Добре. До по-късно. Но, Джес…

— Да?

— Каза, че ще спреш да пиеш? Сериозно, нали?

— Обещавам.

 

 

Всяка вечер, докато чакаше Нейт да се върне от работа, тялото й крещеше, че иска алкохол, без значение какъв, че няма да се задоволи с нищо друго. Няколко пъти, минавайки покрай магазина за алкохол на ъгъла на неговата улица, краката й я отвеждаха до вратата. Само едно малко. Чувството бе почти неустоимо, но тя мобилизира волята си и се удържа, знаейки, че след първото със сигурност ще има второ, после още няколко. Вместо това пиеше кола в кутийка, което я караше да се оригва ужасно и никак не утоляваше ненаситната й жажда.

Без успокоителното действие на алкохола й бе трудно да заспи, усещаше всяко движение на Нейт, чуваше всяко похъркване и широко отваряше очи, напълно будна при всяка сирена на линейка или полицейска кола в радиус от един километър. Когато най-накрая успееше да заспи, кошмарите се завръщаха, вече малко попроменени. Вече я нямаше спиращата дъха паника, разкъсаните крайници и плът, първичните крясъци от болки на момчетата, но от тези ужасяващи моменти се чувстваше толкова изтощена, че не можеше да помръдне, топлината сякаш я задушаваше, изсмуквайки въздуха от дробовете й, а прашните бури я шибаха през лицето, докато спасителният хеликоптер се издигаше, отнасяйки ранените на безопасно място. Но винаги я свиваше стомахът от тревога, че вероятно можеше да направи нещо повече, за да спаси някой крайник или дори нечий живот.

Една нощ се събуди от болка в пикочния мехур и едва успя да стигне навреме до тоалетната. Бе сънувала, че отново е в полевия лагер, където кабинката с клекалото бе на двайсет метра. Мъжете просто пикаеха отвън по стената, а жените трябваше да рискуват и да изтичат страшното разстояние в тъмното на открито. Другият вариант бе да се изпишка в жълтия контейнер от иглите и да се надява, че няма да събуди никого. И двете възможности бяха достатъчни да те накарат да внимаваш с приема на течности след залез-слънце.

Сънува и мака, само веднъж: не цветето с кадифеночервените му венчелистчета, които се полюшваха нежно от вятъра, а зеленото стебло без цвят, което потрепваше и се гърчеше като умиращ човек.

Втората вечер, след като хапнаха, Нейт я попита:

— Кажи ми какво става, Джес?

— Какво да става?

— Тези кошмари.

— Идват и си отиват — отговори тя. — Стават по-добре.

— Не ми изглежда така. Снощи започна да крещиш и после седна в леглото, сякаш се бореше с някого. Почти ми фрасна един.

Тя се засмя.

— Съжалявам. Ще се опитам да не ти посягам довечера.

— Сигурна ли си, че не ти трябва някаква помощ?

— Напълно. Ще се оправя, щом изляза от армията. Само още една седмица.

 

 

Всяка сутрин ставаше изтощена, но установи, че не можеше да стои на едно място повече от няколко минути. Опитваше се да изразходва безкрайната си енергия, излизаше на дълги разходки или тичаше в местния парк, наблюдаваше как апетитните майки са толкова погълнати от децата си, които пропълзяваха в лехите с цветя, за да хапнат пръст. Разглезените им породисти кучета успяваха да се изплъзнат от контрола на стопанките си и тя се надяваше, че се сношават с всички видове, с които не трябва. Планирайки живота си с Нейт, тя посети няколко агенции за недвижими имоти и разгледа четири апартамента в района — по-просторни места с две спални, но наемът им беше цяло състояние.

Петък вечерта той се върна в добро настроение — беше ходил на бар с приятелите си, за да отпразнуват края на тежката седмица — и изяде с одобрителен ентусиазъм две порции от агнешкия тажин, който Джес бе приготвила. Седнала до него на дивана, докато гледаха телевизия, тя си представяше какво ли щеше да представлява съвместния им живот завинаги. Почувства се в мир със себе си повече, отколкото от месеци насам.

— Поканил съм няколко приятели от училището утре вечер, за да се запознаят с теб — каза той. Дойде й като гръм от ясно небе. — Надявам се нямаш нищо против?

— За да ме одобрят ли? — попита тя предпазливо.

— Не, глупачке, просто да се запознаете. Да празнуваме.

— Какво да празнуваме?

— Безопасното ти завръщане, края на договора ти? Не знам. Трябва ли ни причина?

— Може ли и аз да поканя няколко от моите приятели, за баланс?

Обади се на Ворни, която охотно прие и на брат си, който първо каза, че е зает, но след като Джес го притисна, призна, че е обещал да прекара вечерта с новата си приятелка.

— Доведи и нея. Как се казва?

— Сара — отвърна той. — Ох, добре тогава. Тя умира от нетърпение да се запознае с герой от Афганистан, така че предполагам утре ще си прекараме добре, както винаги. Бъди деликатна, моля те.

— Познаваш ме.

— Твърде добре те познавам.

Събота сутринта тя занесе на Нейт закуската с препечени филийки, кафе и вестника в леглото и се запъти към супермаркета, за да набави провизии за купона. Когато стигна на касата, установи, че заедно с чипса, гризините и безалкохолните, сред кутиите вино и бири в кутийки, е мушнала в количката и една бутилка уиски. Почти не си спомняше как го е направила, но й бе твърде неловко да я върне на касиера. Когато се прибра в апартамента, я скри на дъното на един шкаф и се опита да забрави, че е там.

Няма да пия довечера — обеща си тя.

Но докато се приготвяше вечерта, се почувства необяснимо нервна от мисълта, че ще се запознае с колегите от работата на Нейт, решимостта й се срина и с трепереща ръка удари няколко глътки за успокоение на стомаха. Проработи чудесно. Ворни пристигна рано — така го бяха планирали — и двете заедно дискретно обърнаха още няколко чаши.

Приятелите на Нейт бяха две двойки — Мат и Луиза, Бенджамин и Алиша и шефът на програмата по физическо възпитание — Мери, висока и стройна жена на около четиридесет години. Джес се остави да я изучат внимателно. „Хубаво е да се запозная с тайнствената жена на Нейт след толкова много време.“ „Ти ли си онова кораво момиче, което отиде на мисията в Афганистан?“ Завербува Ворни да й помага при неизбежния разпит, който се движеше в диапазона от любезното „Наистина ли стана доброволка, за да отидеш там?“ до скептичното „Наистина ли трябва да носите оръжие, дори като лекари?“.

Бяха достатъчно приятни хора, но разговорите с цивилни я караха да се чувства като извънземно. Беше невъзможно да им се обясни или пък да проумеят нещо повече от най-повърхностното обяснение на това какво наистина означава да си на караул в страна като Афганистан.

Пристигането на Джони и Сара бе извинението, което й беше нужно, за да остави Ворни да отговаря на въпросите, докато Джес отвори още бутилки вино и се възползва от случая да си долее невинната чаша с кола догоре с уиски.

Сара бе високо и слабо момиче с тъмни очи и сериозен вид — доста добър контраст с едрия й русокос брат, чието открито лице винаги бе готово да се разлее в шегаджийска усмивка. Джес веднага разбра, че Сара е различна от предишните гаджета на брат й — не толкова фрапантна и погълната от себе си, по-уравновесена и по-внимателна към света около себе си. От тайните им усмивки и нежните му погледи на Джес й стана ясно, че тази връзка бе сериозна и се радваше за брат си.

В миналото за ужас и тревога на родителите им той бе прекъснал две години поред следването си в университета и по всичко личеше, че се е насочил към робски труд за минимална заплата. Тогава с помощта на връзките на един техен чичо, той се озова в една адвокатска кантора като системен администратор. Шефът оцени потенциала му, изпрати го на няколко обучения и го повиши два пъти. На това се дължеше успехът му, както обичаше да казва майка им.

Тя никога не бе възприемала брат си като голям хубавец, но заради новото му самочувствие чертите му магически станаха по-ясно изразени, за което спомогна и факта, че поотслабна и си смени гардероба. Доста добра партия е, помисли си Джес.

Оказа се, че и Сара е учителка и купонът се раздели на клубове по интереси — преподавателската група водеше разгорещен разговор за образованието, а Джес се присъедини към Джони и Ворни, за да попушат тайно в малката градина във вътрешния двор. Далеч от зоркия поглед на Нейт, тя пиеше методично и щастливо, разказваше стари смешки, наслаждаваше се на спаринга между брат й и най-добрата й приятелка. Всичко вървеше чудесно.

Остатъкът от вечерта премина като светкавица, докато накрая всички се извиниха и си тръгнаха, освен Ворни, която щеше да преспи у тях, и Мат — дребен и леко плешив мъж в начална фаза на ошкембване и приятелката му, която вече спеше в спалнята. Джес и Ворни седяха на дивана с щастливо замъглени глави, като слушаха с половин ухо хаотичния и леко пиянски разговор на момчетата за политика.

Без предупреждение Мат обърна замътения си поглед към двете жени.

— А вие, момичета от армията, какво мислите, че трябва да направим сега в Сирия? Трябва ли просто да ги оставим да се избият помежду си, докато не останат само лудите радикализирани религиозни фанатици?

Вие, момичета от армията. Как може Нейт да бъде приятел с такъв тъпанар? И на двете не им се искаше да отговорят, докато накрая Ворни заговори тихо и разумно:

— Няма правилен отговор, разбира се. Това е трагична ситуация и не мисля, че има кой знае какво, което можем да сторим, за да я разрешим, без да създадем още повече проблеми за в бъдеще.

Това би трябвало да го накара да млъкне, помисли си Джес с благодарност.

Но не беше така.

— Защо, не трябва ли да влезем там като рицар на бял кон, готови да им насадим благословения дар на мирната демокрация? Както направихме в Ирак и в Афганистан?

Това беше нарочно предизвикателство; Джес бе сигурна, че той цялата вечер бе чакал изгодния момент. Тя впи болезнено нокти в дланта си и се опита да си поеме дълбоко дъх, но усети как сякаш огромни ръце смазват дробовете й. Гневът се разтече като опасен пожар по тялото й, замъгли очите й, парализира стомаха й.

— Мат, недей — тя чу как Нейт се опита да го предупреди, но вече бе твърде късно. Един глас в главата й я предупреди да спре, но тя лесно го игнорира. Езикът й се развърза и думите излетяха без съгласието на мозъка.

— Предполагам доста си попътувал из тези страни, говорил си с много специалисти, а?

— Джес, не мислиш ли… — Тя чу как Нейт се опита да се намеси, но тя заговори през него.

— Е, така ли е? Ходил ли си там? И ако не си, просто се чудя какво ти дава моралния авторитет да правиш прогнози за последиците от военната намеса в тези страни?

Свинските му очички гледаха безизразно, разширени от страх.

— Просто питах за мнението ви. Двама души, които са били там.

Нейт се бе изправил, целият нащрек.

— Стига, Джес. Спри се. Беше хубава вечер, не я съсипвай.

— И за миг не съм си помисляла, че ни питаш за нашето мнение — чу тя собствения си глас, нисък и опасен. — Ти ни представяш своето. И си мислиш, че имаш право на мнение, от позицията на сигурната си службица на един милион километра от който и да било конфликт, сигурно никога не си говорил дори веднъж с някой иракчанин или афганистанец и със сигурност не разбираш и на йота какво се опитвахме да постигнем там. Или пък да проумееш, че добри хора, много по-добри, отколкото ти някога ще станеш, са дали живота си, за да помогнат на хората в тези страни да се освободят от потисничество. И имаш дързостта да се упражняваш на чужд гръб.

Мат се изправи неуверено на крака.

— Съжалявам, че ви обидих. Време е да си вървим.

Джес също стана. Установи, че на високите си токчета е малко по-висока от него и се почувства непобедима. Можеше да го нокаутира с един удар.

— Това ли било? Бягаш, щом някой те предизвика, така ли? — озъби се тя. — Страшен пример си за учениците. Жалък умник и всезнайко…

— СТИГА, Джес — изрева Нейт, като я хвана за ръката, издърпа я настрани, повлече я по коридора и грубо я хвърли на леглото в спалнята. Шокирана от силата му, тя не се съпротивлява и се почувства като парцалена кукла, с ръце и крака на хълбоците. Леглото още бе топло от гаджето на Мат, която се бе изпарила. От банята се чуваха стонове. Нейт тръшна вратата зад гърба си, но след миг отново я отвори и до него стоеше Ворни.

— За бога, Джес, какво се е случило тук? Определено го отвя, нали?

— Заслужаваше си го, идиотът — гневът й вече стихваше.

— Не че не си права, но не трябваше да наричаш шефа на гаджето ти „жалък умник и многознайко“, колкото и да си го заслужава.

— Шефът му? Шефът му е онази жена, високата, Мери.

— Не, Мат е шефът му. Мери е учителката по математика.

Бесът й отстъпи място на сковаващ страх.

— Този нисък дебелак е шеф на физическото? Сигурна ли си?

— Опасявам се, че да. — Ворни поклати глава. — Говорих си с него преди това. За това как се представя Нейт, колко им е ценен. Колко добре се представя футболният отбор под негово ръководство.

— Мамка му. Прецаках всичко, нали?

— Ами, ще трябва доста да се поизвиняваш, това поне е сигурно.

Джес знаеше, че ще трябва доста повече от извинения.

 

 

Тя се опита да се извини, но Нейт отказа да обсъжда каквото и да било тази вечер и когато тя предложи да разчисти, той остро й отговори, че не, благодаря, не му трябва помощ, че тя трябва да си легне, преди да е нанесла още щети. Той щял да спи на дивана. Точка.

На сутринта тя се протегна в леглото към него, преди да си спомни какво се бе случило. Чувстваше се отвратена от себе си. Намери го потънал в работа на кухненската маса — отбелязваше нещо в учебника.

— Нейт, много, много съжалявам за снощи. — Тя отиде зад него и го погали по врата — слабото му място.

Той я отблъсна и се завъртя на стола, Джес никога не беше виждала лицето му толкова свирепо. Нищо чудно, че беше толкова добър като учител — децата сигурно умираха от страх, като го видеха такъв, помисли си тя.

— Мисля, че ще е по-добре да седнеш — каза той.

— Ще направя кафе. — Устата й бе суха, стомахът й се обръщаше.

— Ти искаш ли?

Той поклати глава и се зае с учебника. Тя сложи чайника и направи чаша силно черно нес кафе. После седна на масата с лице към него.

— ОК. Нека първо си кажа монолога, моля те?

Той вдигна поглед и кимна в знак на съгласие — лицето му беше невъзмутимо, очите — черни като катран.

— Това, което казах снощи, беше напълно не на място — започна тя. — Не знам какво ме прихвана. Сякаш той нападаше всичко, което е важно за мен, причината, заради която умря Джеймс и всички останали. Просто обезумях и думите излязоха от устата ми, без да мисля. Наистина много съжалявам. — Тя погледна отново изражението му и очите й се насълзиха. — Моля те, прости ми, Нейт. Ще се справя с това, ще стана по-добре. Обичам те.

Той въздъхна с досада.

— Много мислих за това. Цяла нощ. И стигнах до това заключение — не мога повече да понасям това, Джес. Пиенето, гнева, всичко това. Превърнала си се в човек, когото не мога да позная.

— Знам. Съжалявам.

— Непрекъснато повтаряш, че съжаляваш, но какво си направила по въпроса?

— Не пих цялата минала седмица.

— И като пи, гледай какво стана. Съжалявам, Джес, но спрях да вярвам, че искаш да се промениш. Обади ми се, когато се справиш, когато преоткриеш старата Джес.

Тя бе втрещена:

— Да не би да ми казваш, че това е краят?

Той кимна одобрително, без да я погледне в очите.

— Докато се оправиш — да.

Тя едва успя да каже:

— Това не е сериозно, нали? Просто така?

Когато чу отговора му:

— Напротив, Джес. Наистина точно това искам да кажа.

Тогава й се догади. Най-накрая излезе от банята, но Нейт дори не повдигна глава.

— Когато се почувстваш по-добре, събери си нещата и си върви — каза той. — Имам работа днес.

— Но…

Той вдигна ръка като полицай, който спира движението.

— Моля те, не искам да говоря за това. Казах ти какво мисля и няма да се карам с теб отново. Недей да правиш нещата по-болезнени, отколкото вече са. Просто си върви.

След като си събра нещата, тя се опита отново — умоляваше го, увещаваше го. Но той бе непреклонен. „Вече съм решил“ — това бе всичко, което каза.

Пред съпротивата му и пълната му неохота да говори или да направи компромис, гневът на Джес се завърна с пълна сила — очите й се зачервиха, усети топлината отзад на врата си. Искаше да го удари, но той сякаш се усети, стана и се изправи пред нея в целия си ръст.

Тя не можеше да направи нищо повече.

— Копеле — изкрещя Джес, преди да затръшне вратата.

Позволи си да ридае чак когато се озова в безопасност, сама в казармата — отчаяни, изгарящи стонове, които сякаш никога нямаше да спрат. Тя написа есемес на Нейт с жалки извинения, но не получи отговор. Проклинаше се отново и отново — никога не бе обичала другиго, както обичаше този мъж, никога не се бе доверявала на друг, никога не бе харесвала някого така, както харесваше него, никога не бе срещала друг мъж, с когото да иска да прекара остатъка от живота си. А сега, заради няколко питиета, бе пропиляла всичко.

Без Нейт животът бе изпразнен от всякакъв смисъл, от всякакво очакване, от всякаква радост.