Робърт Джаксън Бенет
Град на остриета (3)

Напредък

Сейпур твърди гордо, че като колония без никаква помощ от Божественото е бил принуден да мисли самостоятелно. Казваме, че сме били принудени да откриваме новото или да умрем, не сме имали друг избор освен да бъдем новатори.

Това е вярно донякъде. Но записките на Валайча Тинадеши ни дават възможност да вникнем задълбочено във внезапния технологичен напредък на Сейпур, който до голяма степен дължи началото си на Торя, забравен светец от Континента.

Споменаването му в някои архиви за екзекуциите в Баликов ни дава възможност да установим, че Торя е бил светец от Таалваштан, който е прекарал по-голямата част от живота си в Сейпур след изпращането му там през 1455 г. Като последователи на Божеството Таалхаврас жителите на Таалваштан са били архитекти, инженери, дизайнери и техници — хора, които са боравели и с грубите материали на тленното, и с Божествените чудеса, служещи за опора на голяма част от направеното.

Торя бил налегнат от такава скука от работата в сейпурското си имение, че често дотягал на слугите си да му намират развлечения, търсел загадки и проблеми за решаване. Сред творенията му имало обувки с колелца — слугите можели да се носят много бързо на тях по дългите коридори, имало и печка с конвекция, за да се съкрати двойно времето за опичане на хляба.

Доколкото можем да преценим, правел е това само за да се отърве от скуката, а не като благодеяние.

Всъщност неговият камериер от Сейпур се досетил какъв шанс им предоставя Торя. Месец след месец камериерът подхвърлял на господаря си мащабни проблеми и Торя толкова се увлякъл в заниманията си, че през 1457 г. се почувствал длъжен да наложи поредица правила в света на тленното: закони на математиката и физиката, които важат в действителността без никаква намеса на Божественото, както и някои нововъведения за лесно приложение на тези правила. А Торя разполагал с неизброими Божествени устройства, които имали изумителни свойства, затова бил способен да наложи тези правила и бързо, и точно.

Тази промяна скоро се оказала революционна. Камериерът копирал тайно писанията му и ги разпращал из цялата страна. Само след десетилетие жителите на Сейпур използвали напояване в земеделието, започнали да строят по-бързо и по-добре от когато и да било. Но появата през 1474 г. на малък тъкачен стан, задвижван с пара, привлякла нежелано внимание, защото създателят му живеел в колония на Воортяштан. А воортяштаните разбирали тънкостите на властта и знанието много по-добре от жителите на Таалваштан.

Те се досетили, че някой е научил сейпурите на тези методи, и скоро стигнали до източника на информацията — свети Торя. Тогава екзекутирали всеки роб и слуга, които имали някакъв досег с имението му, и изпратили в Баликов искане Торя не само да бъде лишен от сан, но и да бъде екзекутиран. Доводите им надделели и през 1475 г. Торя бил изкормен безмилостно за престъпления срещу колониите на Континента.

Но воортяштаните не постигнали пълна победа: законите на Торя продължили да действат и хората се възползвали тайно от тях. Когато и самият кадж създавал своето тайнствено оръжие, с което изтребил Божествата през 1636 г., екземпляр от описанието на законите на Торя бил сред най-често използваните от него източници. А когато през следващото десетилетие започнала великата технологична революция, с която Сейпур наложил своето място в света, Валайча Тинадеши не би могла да постигне нищо без направеното от св. Торя около два века по-рано.

В гордостта си Сейпур не би искал да признае, че някой от Континента има толкова голям принос към основата на неговите технологични постижения. Но когато се настройваме така, забравяме друга поука на историята: робът ще се възползва от всяко средство, за да се избави от робството, дори ако то, средството, принадлежи на господарите му.

Д-р Ефрем Пангуи, „Внезапната хегемония“

Първо е дъждът — плющящ, страховит дъжд. Тътенът на пороя е толкова зашеметяващ, че Малагеш е прекарала края на пътуването затворена в своята каюта на дрейлингския товарен кораб „Хемдал“ почти сащисана от тази свирепа стихия. И това я подтиква да преосмисли желанието, обзело я през последните две седмици: да се разкара най-сетне от тази поредица от кораби и да стъпи на твърда земя.

„Но не и на тази земя. Не и на земя, в която има такова време…“

Засланя очите си с длан, излиза на палубата и се взира.

Стои пред широко, дори ширнало се устие на река — това е Солда, разбира се, чиито води са протичали и през Баликов, където тя е била на служба почти две десетилетия. И от двете страни на реката стърчи по един грамаден назъбен връх, слизащ постепенно към водата в хаотично струпани ръбати, начупени, приличащи на остриета камъни. „Нищо чудно няма, че го наричат град на остриета.“ Всичко изглежда като купчини отломки, сякаш грамадите около града са се ронили постоянно… но сред камънаците има светлини, ивици дим и хиляди блещукащи прозорци.

— Значи това бил град Воортяштан — казва тя навъсено. — Е… Оправдава напълно очакванията ми.

И тогава вижда пристанището. Или по-скоро онова, което някой ден ще бъде пристанище. Може би.

— А стига бе… — промърморва.

Най-голямото затруднение във възстановяването на Континента, а то е основната цел в почти всички законопроекти, които Шара Комейд внася в парламента, е достъпът до него. В най-новата история на Континента винаги е имало само едно работещо международно пристанище — Аханаштан, оставащ си главния плацдарм на Сейпур там. Но ако ще осигуряваш помощ и подкрепа на целия Континент и имаш едно-единствено място, през което да го правиш, всичко става много мъчно.

И климатът на Континента все още се променя, става все по-студен, защото ги няма чудесата на Божествата да го поддържат топъл, и се оказва, че има само едно поносимо място, където водата не замръзва никога — Воортяштан. А то е в устието на Солда и ако бъде използвано, ще даде на целия свят достъп до вътрешността на Континента.

Много отдавна Воортяштан вече е имал пристанище. В епохата на Божествата то дори е било несравнимо по-голямо и е приемало много повече кораби от всяко пристанище на днешните световни сили. Само че е служило за неописуемо чудовищни цели, от спомена за които в Сейпур изтръпват и досега.

„Всяко препятствие — често е казвала Шара (преди собствената й кариера да я отведе пред цял куп препятствия) — винаги е възможност.“ Нима няма да е величествена символична победа, ако Сейпур изгради ново пристанище във Воортяштан и го използва, за да прави добро? Нима няма да спят малко по-спокойно нощем, ако знаят, че Воортяштан — този толкова изостанал и опасен град, се обновява полека, подмамван да крачи по пътя като муле, пред което размахват ряпа?

Затова е решено, че Министерството на реконструкцията с одобрението на град Воортяштан ще построи наново древното му пристанище и така ще бъде осигурена по-бързо помощ за останалата половина от Континента. Воортяштан пък вероятно ще стане вторият по богатство град на Континента.

Но се е стигнало и до въпроса кой всъщност ще свърши тази работа. Като страна на мореплаватели Сейпур естествено има поне десетина предприемачи и фирми, готови да се заемат с това… но на сейпурски цени, които без изключение са вдигнати до небето. За известно време е изглеждало, че пристанището няма как да бъде построено, без да се случи потресаващо финансово чудо. И тогава новоизлюпените Обединени дрейлингски държави, появили се след победата над покварените Дрейлингски републики само преди три години, са започнали да свалят цените толкова, че в Сейпур са се зачудили дали дрейлингите не използват робски труд. Накрая Южната дрейлингска компания — мнозина предпочитат съкращението ЮДК — е грабнала наградата и е подписала договорите.

Но Малагеш неотдавна е чула, че работата по пристанището се оказала по-трудна от очакваното. Спомня си, че са й казали за някакви великански руини от Примигването, които почти запушвали устието на Солда и трябвало да бъдат разчистени. Ако не я лъже паметта, всички изтъкнати инженери на ЮДК още се чудели какво да правят.

А сега е пред залива Солда и вижда, че постепенно се справят с проблема. И то се справят забележително.

В крайбрежната част на залива стърчи същинска гора от драги с кранове, високи по 150 стъпки, подредени в линии, които се разпростират радиално от сушата. Едни кранове монтират други кранове, за да навлизат все по-навътре във водата, а онези при брега разглобяват някои от крановете. Великолепна, озадачаваща, внушителна строителна бъркотия и за миг Малагеш се пита дали тези механизми са тук, за да оправят съсипания Воортяштан, или за да го съборят окончателно. По брега зад крановете също кипи оживление: смалени от разстоянието дървени постройки и временни кейове поддържат работата в залива и преобразяват този опустошен метрополис в нещо, което един ден може да стане търговската столица на западния бряг на Континента.

Но къде са отломките, които тези кранове би трябвало да вадят? Заливът Солда пред очите й изглежда широк и чист.

— Госпожо, тук се налага да завием рязко — казва й капитанът на „Хемдал“. — Май е по-добре да се хванете за нещо.

— Какво има да заобикаляте? — пита Малагеш. — Капитане, доколкото виждам, още сме в проклетото открито море.

— Застанете на левия борд и гледайте надолу, може да зърнете мъничка част.

Малагеш прави точно това, като се държи здраво за релинга.

Корабът под краката й се накланя в завой. Тъмна вода пълзи нагоре по корпуса. Тя не вижда нищо и изведнъж…

Нещо нарушава течението само на няколко разкрача от кораба — повърхността на водата е на вълнички, а не гладка. Тя напряга очи и открива нещо по-надолу…

Нещо бяло. Нещо бяло, гладко, бледо точно под повърхността. И докато „Хемдал“ минава покрай него, тя забелязва неясните очертания на отвор в тази бяла повърхност под водата — дълъг процеп, който се стеснява към върха. Отблизо открива, че това е корниз, а капак е провиснал на една прастара изгнила панта.

После проумява: „Прозорец.“

— Това… Това е сграда — изрича на глас и се озърта. — Там… Там под водата има сграда.

— Добре дошла в стария Воортяштан — отвръща капитанът с театрална жизнерадост и размахва ръка към залива. — Макар че днес не се вижда кой знае какво от него. Нали разбирате, преместил се е около триста стъпки. Отвесно, право надолу.

Ухилва се, после се засмива кисело.

— Градът е под водата? — казва Малагеш. — Чакайте малко… Развалините, запречили Солда, са самият град? Как е възможно никога да не съм чувала за това?

— Някой би трябвало да оцелее, за да ви разкаже — напомня той. — Ей този залив пред нас е като минно поле, госпожо, затова няма да навлизаме още в него. А щом стъпите на брега и се озовете сред диваците от Континента… Какво да ви кажа… Не съм сигурен, че там шансовете ви за оцеляване ще бъдат по-добри. — Млъква, защото вижда малък катер, който се провира през гората от кранове. — А, ето ги посрещачите ви, госпожо. Не се съмнявам, че ще има за какво да си побъбрите.

 

 

Подмятаният от виещия вятър катер се провира в залива. Малагеш засланя очите си от бурята. Вижда, че на това място не липсват напълно белезите на цивилизацията: малко по-нататък на западния бряг се извисява красив фар, бавно въртящият се лъч пронизва пространството над водата. До него има голяма пъстра постройка от камък и дърво, която сякаш изобщо не си е на мястото в унилия мрачен Воортяштан. Големи флагове украсяват стълбата към зданието, на всички са извезани буквите ЮДК.

— Настанили са се солидно, няма спор — мърмори Малагеш.

Катерът се долепя до кей от източната страна на фара. Там стои един-единствен силует и в сянката му тлее огънче на цигара. Иначе може да се различи само дебелото непромокаемо наметало с вдигната качулка, която е събрана около лицето.

Малагеш слиза непохватно по кожената стълбичка, затруднена от протезата си. Фигурата в края на кея й маха с ръка.

Спомня си какво й е казал Питри преди „Хемдал“ да отплава: „Осигурихме ви местен помощник, който ще се свърже с вас, щом пристигнете.“

Тя е попитала: „Кой е?“

„Най-добрият възможен източник на информация — главният технолог на ЮДК. Очаква се да знае всичко за случващото се във Воортяштан.“

А сега Малагеш се сеща, че той изобщо не е споменал името на главния технолог. Тръгва по кея, метнала сака си на рамо.

— Заради мен ли сте тук? — подвиква на фигурата, която само маха повторно с ръка.

Отблизо Малагеш забелязва поредната емблема на ЮДК отпред на наметалото, но тази е жълта и под нея е изобразено зъбно колело: вероятно това има особено значение.

— Благодаря, че ме посрещате тук — казва тя и пристъпва към фигурата. — Но от това няма голяма полза, ако се удавя в този дъ…

Млъква внезапно, защото човекът пред нея сваля качулката.

Очаквала е да види някакъв намусен червендалест сърдито вторачен дрейлинг, техник или докер с изобилие от белези, спукани капиляри и напредващо оплешивяване. Но не е очаквала да зърне стъписващо красива жена на трийсет и няколко години с високи скули, светлоруса коса и леденосини очи зад строгите очила. Висока е над шест стъпки и стърчи над Малагеш. Жената вдишва мощно дима от цигарата, запраща я с едно движение на показалеца във водата, където тя угасва с гневно съскане, и се усмихва на Малагеш.

— Генерал Малагеш, добре дошли в град Воортяштан. Надявам се, че нашият екипаж се е държал добре с вас?

Малагеш се взира в лицето й. Има нещо познато, но не може да го налучка…

Мислено вади едното око, добавя страшна плетеница от белези и замества усмивката с изражение на неумолима, смъртоносна заплаха.

— Да се продънят всички адове… — изтърсва тя. — Ако не сте роднина на Зигруд же Харквалдсон, аз пък съм шибано мъртво псе.

Чаровната усмивка изчезва. Младата жена впива изумен поглед в Малагеш, но се опомня мигновено — засмива се весело, макар че очите й не успяват да се нагодят към преструвката.

— Имате дарба да разпознавате лица! Права сте. Аз съм Зигне Харквалдсон, старши технолог на Южната дрейлингска компания. А вие, разбира се, сте знаменитата Тюрин Малагеш.

— Щом казвате, че съм знаменита… Знаете ли, чудя се защо никой не ми каза, че ще срещна тук дъщерята на Зигруд. Защо не са изпратили човек от военната база?

— Защото оттам изчезна Сумитра Чоудри — невъзмутимо отговаря Зигне. — Не ми се вярва вашата министърка да се доверява в момента на когото и да било в базата.

Малагеш се озърта.

— Защо не намерим друго място, където да го обсъдим?

— Това се подразбира. Уредих да отседнете при нас в централата на ЮДК на този строеж. Тя е до самия град.

Зигне сочи сградата до фара. Изглежда поне хиляда пъти по-гостоприемна от Воортяштан.

— Това ме задоволява напълно.

— Чудесно! Тогава да вървим. Влакът ни чака.

— Имате си влак само за централата?

— По-скоро е за работата, която вършим в залива. Не можем да превозим с кораб нищо до устието на реката — нали сме тук, за да променим именно това обстоятелство? Затова стоварваме всичко необходимо на по-удобно място извън града и го докарваме с влак.

— Само за да построите пристанище на Континента — мърмори Малагеш. — Май ще ви е по-лесно да го направите наново другаде.

— Генерале, това не е само пристанище. То е портата към Континента! — Зигне протяга ръка към двата върха над Солда. — Зад тази порта… или каквото е останало от нея, е водният път към почти цялата вътрешност на Континента! И никой не може да го използва от десетилетия! Но съвсем скоро, само след няколко месеца — тя отваря вратата на единствения пътнически вагон, — ние ще отворим широко портата.

Малагеш поглежда към върховете.

— Наричате ги упорито порта. Защо?

Зигне се усмихва.

— Много правилен въпрос. Елате и ще ви обясня.

 

 

Щом влакът набира скорост, изгледът към очукания град Воортяштан се сменя с високи бели канари. Зигне пали поредната цигара — петата, брои мислено Малагеш. Жената от Дрейлинг има подчертано делови вид: косата й е сресана на път и стегната отзад в прическа, за която Малагеш знае, че е на мода в Галадеш, облякла е прилепващ по тялото черен жакет без яка, чиито копчета са скрити, съчетан с тесен тъмен панталон и лъскави черни ботуши. Огромен сив шал е омотан на вълни около шията й чак до брадичката. Малагеш си казва, че Зигне ще е съвсем на място сред светилата от директорския съвет на компанията, ще изрежда спокойно числа и ще успокоява невъзмутимо опасенията на акционерите. „Вероятно точно това й се налага да прави“ — напомня си веднага.

Но ръцете й не се вписват в този образ. Когато Зигне смъква ръкавиците, Малагеш очаква да види гладка мека кожа и съвършен маникюр. Но ръцете й са загрубели и мазолести, напуканата кожа подсказва дълги години непосилен труд, зацапани са с черно мастило, сякаш по цял ден прелиства евтини вестници.

Малагеш потръпва от студения повей във вагона.

— Краят на зимата — подхвърля Зигне. — Климатът и тук е суров както навсякъде на Континента. Но покрай Воортяштан минава Голямото западно течение и затова морето никога не замръзва. Иначе нямаше да сме тук.

— Колко жалко.

— Може би. Заради течението има и много влага. Знаехте ли например, че Воортяштан е шампион по наводнения в целия свят?

— Още една от привлекателните му черти. Все едно не стига историята на това място.

— Така си е. Генерале, какво знаете за Воортя?

— Знам, че е мъртва.

— Освен това.

— Знам, че харесвам този факт.

Зигне извива очи към тавана. Ноздрите й бълват дим.

— Добре де — отстъпва Малагеш. — Знам, че е била Божеството на войната и смъртта на Континента. Знам, че е била ужасна. Знам и че нейните пазители на практика са подчинили познатия на континенталите свят, хиляди от тях са отплавали от същия този залив.

— Стотици хиляди — поправя я Зигне. — Ако не и повече. Права сте, че тя е била Божеството на войната и смъртта, но освен това е била и Божеството на морето, което мнозина забравят. Може би защото военните й прояви са били… много по-незабравими.

— Ами да, ако говорите за пазителите, които са убивали, осакатявали и изтезавали милиони сейпури. За нас това си е незабравимо, и още как. Може би прекалено незабравимо.

— Правилно. Но това, което повечето хора забравят, е, че като морско Божество тя е изградила голяма част от владенията си в морето. Доколкото знаем, първоначалният Воортяштан е представлявал огромен град над водата, може би издигнат върху множество кейове и колони, а може би изцяло плаващ. Каквато и да е истината, самото разположение на града показва, че е съществувал благодарение на чудеса.

— Защото сега е на дъното на залива — съгласява се Малагеш.

Знае за тази част от историята: почти няма област на Континента, която да не е била съсипана, след като каджът убил Божествата. Всички чудеса, на които се крепял животът на Континента, изчезнали мигновено — катастрофа, запомнена като Примигването. Ако някогашният Воортяштан се е разполагал върху океана чрез чудеса, това обясняваше напълно защо сега го обитаваха рибите в Северно море.

— Точно така — отвръща Зигне и за миг на лицето й грейва лукава усмивка.

„Как си поддържа зъбите толкова бели — дразни се Малагеш, — щом пуши непрекъснато?“

— Това, което виждате днес, не е било самият град — продължава Зигне, — а само неговият вход. Генерале, двата върха източно от града не са планини, те са рамката на порта.

Малагеш дъвче мундщука на цигарето си.

— Значи съвременният Воортяштан е построен върху развалините на древната порта?

— Правилно ме разбрахте. А някогашният град сега задръства Солда, причинява страховити сезонни разливи на реката и пречи на една от най-големите реки на света да стане път за невероятно изгодна търговия.

Малагеш се засмива кисело.

— Значи вашата задача тук е да направите клизма на целия Континент, така ли?

Думите й не помрачават усмивката на Зигне дори за миг.

— Да, и така може да се каже.

— Наистина ли мислите, че можете да спазите последния вариант на графика?

— Ами… Всъщност според моите изчисления ще изпреварим последния вариант на сроковете за разчистването с почти три месеца.

Малагеш я гледа опулено.

— Значи… ще го завършите предсрочно?

— Да — потвърждава Зигне.

— Ще довършите предсрочно работата, чийто край все се отлага с години?

— Да.

— И не го казвате, защото сте полудяла окончателно и безнадеждно?

— Поне доколкото аз мога да преценя.

— И как ще се справите с това според вас?

— Не ви се сърдя за недоверието — казва Зигне. — Години наред ЮДК не можеше да измисли как да разчисти залива, как да премахне тези отломки, останали от тежка катастрофа преди десетилетия. Но накрая нашият екип от инженери стигна до решение: модулно изграждане на компонентите.

— Моля?…

Зигне се усмихва и Малагеш проумява, че е реагирала на краткия рекламен увод точно както Зигне е искала.

— В залива Солда не можем да работим отвън навътре — има цял подводен град между нас и… сегашния град. Затова решихме да свършим работата отвътре навън. В проекта разделихме двата основни вида машини — кран и товарен кораб, на най-важните им съставни части. Избрахме прости, евтини, функционални части, за чието сглобяване и разглобяване са необходими минимални усилия. След това изградихме малко пристанище на няколко мили от Воортяштан, където можем да стигнем до брега — Зигне сочи към прозореца, през който се вижда все по-близкият фар — и прокарахме релсите, за да превозваме тези части по-близо до залива. Щом успяхме да доставим частите в устието на Солда и сглобихме първите два крана — край на играта.

Зигне смуква нехайно от цигарата. Малагеш се взира в нея, чака и накрая пита:

— Как така „край на играта“ само с два крана?

— Ами монтираш ли два крана на правилните места, можеш да постигнеш всичко. Първо построихме с тях кораби и кейове. После сглобихме още четири крана малко по-навътре в морето. След това тези четири крана извадиха отломки, натовариха ги на корабите и изградиха още осем крана по-навътре във водата. Новите осем крана извадиха отломки, натовариха ги на новите кораби и сглобиха още шестнайсет крана… после още трийсет и два, още шейсет и четири и така нататък. Обяснявам прекалено опростено, но можете да схванете основната идея.

Малагеш гледа гората от кранове.

— Значи за всичко това са ви били необходими…

— До този етап от проекта, който виждате в момента, стигнахме за не повече от двайсет месеца.

— Сериозно ли говорите?

— Да — потвърждава Зигне със съвсем лек намек за самодоволство. — Съобщават ни, че по течението на Солда вече няма разливи… и в Баликов, където сте служили преди, би трябвало да са доволни. Един ден, който ще дочакаме скоро, ще свържем напълно изолирани и откъснати от света досега части на Континента. Не след дълго възраждането на Континента ще започне наистина.

— И на чия блестяща находчивост се дължи всичко това?

— О, как да ви кажа… заслугата е на различни екипи, защото за всеки модул и всяка стъпка в процеса е необходим строг надзор и планиране, а…

— Вие сте го предложили, нали?

Зигне се запъва само колкото да прояви скромност.

— Аз стигнах до идеята… в по-общ вид, доста абстрактно. Е, да, разработих модулния подход и ръководих разпределението на конкретните задачи. Участвах и в конструирането на крана. Но и други в ЮДК, които дори не мога да изброя, имаха важна роля във всичко.

— Явно не се става главен технолог просто така.

— Как да преценя, като аз съм първата на такава длъжност в историята на фирмата? Преди не е имало главен технолог.

— А как… човек от кралското семейство на Дрейлинг стига до участие в такъв проект?

Зигне мига объркана.

— Кралското семейство на Дрейлинг ли?

— Ако не се лъжа, баща ви е наследник на трона в Дрейлинг?

Зигне издишва бавно дима през носа си и тръска пепелта в пепелника, вграден в страничната облегалка.

— Обединените държави са свободни и демократични. Вече не се кланяме на монархия, нито на пиратски главатари както по времето на Републиката.

— Дори ако принадлежите към тази монархия ли?

Очите на Зигне проблясват.

— Генерале, аз не принадлежа към монархията. И никога не съм принадлежала. А и това няма нищо общо с пристанището.

— Значи казвате, че вашият баща няма нищо общо с работата ви тук?

Зигне стиска с палец и показалец огънчето на цигарата и кожата й изсъсква, но не личи да усеща болка. „Тези мазоли са доста дебели“ — казва си Малагеш.

— Моят баща, генерале — казва Зигне бавно, — няма нищо общо с каквито и да било важни събития напоследък, доколкото знам. И ако искате да научите мнението му по въпроса, предлагам ви да намерите човек, който знае повече от мен. Или по-скоро човек, на когото му пука какво мисли баща ми.

Тя вдига глава, защото влакът спира. Бялата колона на фара се извисява над тях. Зигне си връща самообладанието и хитричката усмивка пак разцъфтява на хубавото й лице.

— А, ето че пристигнахме! Позволете да ви поканя на вечеря. Знам, че е късно, но сигурно сте прегладняла.

Без повече приказки тя слиза от пътническия вагон и оставя Малагеш да се бори с багажа си.

 

 

Малагеш и Зигне се хранят в малка трапезария под залата за управление на фара. Очевидно е, че тази стая е запазена само за висшето ръководство на фирмата: Зигне е използвала няколко ключа, за да стигнат до тази част от сградата. Сервитьорът — съвсем млад дрейлинг с рехава брадица, влиза и излиза през скрита врата до библиотеката в ъгъла. Всичко в трапезарията е предназначено да осигури уединение, тя е място за разговори по същество след края на официални заседания, макар че изглежда като много изискана кръчма за китоловци: цялата е в тъмно дърво с резба, почти навсякъде по стените са сложени кости на неприятни морски твари и в някои още са заседнали върхове на харпуни.

— Един от начините да задържиш способните служители — обяснява Зигне още с влизането — е да им предоставиш всяко възможно удобство. Тези хора са дошли на края на света, за да си рискуват живота… Дори ако са общи работници и моряци, ние им осигуряваме най-добрите готвачи, най-добрите развлечения и квартири, които могат да се купят с пари.

Но Малагеш забелязва също, че всичко е построено солидно и трайно. Никой не би изградил такова нещо, ако няма намерение да остане дълго. И ако наистина очакват пристанището да бъде готово след броени месеци, какво ще се случи по-нататък?

От мястото си вижда Форт Тинадеши: мрачно, притиснало се към земята внушително съоръжение на канарите северно от фара. Най-грамадните оръдия на крепостта са насочени към града със заплахата да стоварят гибел върху него всеки миг. Чуди се как ли се чувстват воортяштаните под тези дула ден и нощ.

— Осведомена сте за случая, нали? — казва тихо.

Зигне взема салфетката и попива изящно ъгълчето на устата си.

— Със Сумитра Чоудри ли? Да.

— Е, какво можете да ми кажете за нея?

— Пристигна тук преди половин година. Изпратиха я да проучи някакво откритие, направено в покрайнините на крепостта.

— Знаете ли какво са открили?

— Не. Когато предложих да ви помагам, ми казаха недвусмислено, че в сегашното положение ще научавам само каквото е необходимо, а това не е нужно да знам. — Зигне изсумтява. — Както и да е… Отначало Чоудри си стоеше в крепостта, но накрая започна да слиза насам и да задава въпроси на моите подчинени. Аз реших да бъда нейна посредница в контактите с фирмата. Стори ми се много… объркана.

— Объркана ли?

— Да. Питах се дали не е малко луда. Леко й хлопаше дъската, ако ми простите този израз. По някое време си беше ударила главата — Зигне сочи лявата си вежда, — имаше бяла лепенка ето тук и се усъмних, че това може да е причината, но не бях сигурна.

— Как е пострадала?

— Генерале, за съжаление тя не сподели с мен. Задаваше много въпроси в областта на геоморфологията — как са се оформили тукашните земни недра. Ние вършим много работа в залива и може би затова очакваше да сме научили нещо. Но ние разчистваме останки отпреди десетилетия, не отпреди милиони години. — Зигне сочи през прозореца към местност западно от крепостта. — Хора са я виждали да броди по скалите с фенер през нощта и да зяпа морето. Казаха ми, че им приличала на някаква картина — девойката, която очаква завръщането на своя любим или нещо подобно. Както вече споменах, смятахме я за побъркана.

— Какво се случи след това?

— Ами един ден чухме, че тя просто… изчезнала. До мен стигнаха слухове, че в крепостта не разбрали веднага, толкова били свикнали с нейното чудато бродене. Търсеха я докъдето можеха да си позволят да стигнат, но не откриха нищо. Повярвайте ми, това е всичко, което знам.

— Дали е възможно някой от вашите служители да знае повече?

— Възможно е. Защо не? Искате да говорите с всеки поотделно ли? Генерале, с толкова много време ли разполагате?

— Предположих, че имате някаква система за оповестяване. Мислех си за съобщение до всеки в ЮДК, който е имал контакти с Чоудри.

— Е… имаме подобна система, но обикновено прибягваме до нея само в извънредни случаи…

— Ако разпратите съобщението, ще ви бъда много благодарна, главен технолог Харквалдсон. — Малагеш подчертано не забелязва досадата на Зигне. — Но в момента ми е особено любопитно… Защо тъкмо вие?

— Какво аз?

— Защо от всички тук именно вие ми помагате? Не сте замесена в нищо, което е свързано с крепостта. Изненадана съм, че ЮДК може да отдели от времето на своя главен технолог за участие в секретна военна операция.

— О, не могат да си го позволят, макар че приключихме един от трудните етапи в разполагането на крановете и малко ни олекна. Смъкнах товар от раменете си.

— Все пак — защо вие?

— Познавам страната, културата й — отговаря Зигне. — В края на краищата израснах в покрайнините на точно този град.

— Така ли?

— Да. — Зигне мачка салфетката с два пръста. — Аз съм дрейлинг, няма спор за това. Но след преврата не можехме да останем в родните земи. Имаше предостатъчно хора, които желаеха и моята смърт, и смъртта на цялото ми семейство. Трябваше да се скрием някъде. Воортяштан беше най-близкото място, затова пък последното, където някому би хрумнало да ни търси.

— С какво се занимавахте, когато дойдохте тук?

— Предимно оцелявахме. И още някои неща. — В усмивката на Зигне се прокрадва горчивина. — Ето защо след трийсетина години, прекарани тук, познавам културата. Познавам хората. Познавам и географията, и историята. И разполагам с възможности, от които в крепостта няма как да се възползвате, без да ви задават какви ли не въпроси.

— Но всъщност нямате желание да ми помагате — отбелязва Малагеш.

— Че кой би искал да помага в секретно разследване?

— Сейпур казва: „Танцувай“, и вие отговаряте: „Колко дълго?“ Така ли е?

— Хъм… Близо сте до истината — язвително подхвърля Зигне. — Вашата страна е стиснала моята за чувствителните части, както биха казали някои. Но има значение и вашата слава.

— Моята слава ли? И каква е тя по-точно?

— Генерал Малагеш, независимо дали ви харесва или не, вие сте знаменитост в известен смисъл. Свързват името ви не само с министър-председателя на Сейпур, но и със смъртта на две Божества. И освен това с невъобразимата разруха и опустошение, причинени на Баликов, от която градът още не се е възстановил напълно… ако изобщо е възможно.

— Аз не можех да предотвратя това!

— Вероятно. Въпреки това имате такава слава, че самото ви присъствие в града ми вдъхва опасения. Както и на мнозина инвеститори. На Воортяштан открай време му е присъщо насилието. Загрижени сме, че колкото и безобидно да е прикритието за идването ви тук, можете да се превърнете в катализатор.

— И какво ще стане? Въобразяват си, че ще се изтърся тук и ще пръсна града на парченца?

— Забравяте, че към тези хора денонощно са насочени оръдия. И макар че в Баликов сте станали известна като достатъчно предпазлива администраторка, все още се носят какви ли не слухове за направеното от вас преди службата ви като губернатор. — Зигне се усмихва толкова озъбено, че Малагеш вижда кътниците й. — Няма достоверни факти, разбира се… но и двамата с генерал Бисвал сте свързани по доста особен начин с превземането на Баликов през Лятото на черните реки, нали?

Малагеш не продумва.

— Континенталите се страхуват от вас, генерале — продължава Зигне. — Още по-силен е страхът им от Бисвал. Страхуват се и от онези оръдия. И сега всичко това се събра на едно място. Мисля, че загрижеността им е напълно основателна. А вие? Така че е благоразумно все някой да ви държи под око. Защо да не съм аз?