Джо Абъркромби
Полукрал (17)

Приятел или съюзник

Вече бяха далеч на север. Греблата теглеха „Южен вятър“ по гладката черна вода, а зимата беше в разгара си. Валеше често и снегът се натрупваше по покривите на пристройките на кърмата и носа, по раменете на премръзналите гребци, които духаха върху вкочанените си пръсти при всяко изтегляне на греблото. Нощем корпусът стенеше. Сутрин мъжете се надвесваха през бордовете и разбиваха леда по надраните му страни. По залез-слънце Шадикшарам излизаше от каютата си увита в кожи, със зачервен от пиене нос и очи и обявяваше, че не било чак толкова студено.

— Опитвам се да тая само обич в сърцето си — каза Джоуд, обвивайки с длани купичката супа, която му подаде Ярви. — Но, о, богове, как само мразя Севера.

— Оттук по̀ на север няма — каза Рълф, разтри зачервените върхове на ушите си и се загледа в побелелия бряг.

Както винаги Анкран не каза нищо.

Морето представляваше осеяна с ледени парчета черна бездна. От скалистия бряг ги наблюдаваха с натъжени очи налягали на групички тюлени. Разминаха се с няколко кораба и всеки път Триг ги изпровождаше с навъсен поглед и ръка на дръжката на меча си чак докато не се изгубваха на хоризонта. За колкото и могъщ да се смяташе върховният крал, търговският му лиценз нямаше да ги предпази по тези места.

— На повечето търговци не им стиска да плават из тези води. — Шадикшарам вдигна ботуш и стъпи небрежно върху коляното на един от гребците. — Но аз не съм като повечето търговци. — Ярви благодари на боговете за това. — Бания, които живеят в този леден ад, ме боготворят. Нося им тенджери, ножове и железни инструменти, които за тях са същинска елфическа магия, а в замяна искам само кожи и кехлибар, които са в такова изобилие тук, че на практика не струват нищо. Готови са на всичко за мен, горкичките дръвници. — Тя потри енергично длани. — Тук избивам най-големите печалби.

И наистина, когато „Южен вятър“ най-после си проби път през леда покрай брега и акостира на един малък пристан, бания вече чакаха с нетърпение на чакълестия плаж. В сравнение с тях шенд бяха най-напредналата и развита цивилизация. Увити от глава до пети в дебели кожи, приличаха повече на вълци и мечки, отколкото на хора. Брадясалите им лица бяха пронизани на всевъзможни места от излъскани остри клинове кост и кехлибар. Лъковете им бяха целите в пера, а късите им дървени сопи бяха покрити със зъби. Ярви се зачуди дали бе възможно да са човешки, после се досети, че хората, оцеляващи по тези земи, не могат да си позволят да прахосват на вятъра каквото и да било.

— Няма да ме има четири дни. — Шадикшарам прескочи настрани борда и ботушите й изчаткаха върху кривите дъски на пристана от другата страна. Моряците на „Южен вятър“ я последваха със стоката, която натовариха на няколко тромави шейни. — Триг, поемаш командването, корабът е твой!

— Ще го намериш в по-добро състояние, отколкото го оставяш! — Провикна се след нея надзирателят и се усмихна широко.

— Четири дни бездействие — изсъска гневно Ярви, докато последните светлини на деня обагряха небето в червено на хоризонта.

Пъхна палец под нашийника си и го намести. Всяка следваща нощ на това прогнило корито сякаш го убиваше все повече.

— Търпение — процеди през стиснати зъби и напукани устни Сюмаел, без да откъсва тъмните си очи от надзирателите и в частност от Триг. — След няколко седмици ще сме при приятелите ти в Торлби. — Тя извърна поглед към него и Ярви видя познатото начумерено изражение. — По-добре наистина да имаш приятели в Торлби.

— Ще се изненадаш кого познавам. — Ярви се намърда и се сгуши в кожената си постеля. — Имай ми доверие.

— Хм — изсумтя тя. — Доверие?

Обърна й гръб. Сюмаел беше опърничава и своенравна, но наред с това бе умна и силна и на този кораб нямаше друг, когото да иска повече на своя страна. В края на краищата имаше нужда от съучастник, не приятел, а тя беше човек, който винаги знаеше какво и кога точно трябва да се направи.

Вече виждаше как ще стане всичко, виждаше го така, все едно вече е станало. Всяка нощ заспиваше с тези мисли. „Южен вятър“ се полюшва леко на пристана под крепостта на Торлби. Надзирателите похъркват блажено край изтърколилите се от ръцете им празни чаши. Ключът се завърта гладко в ключалката. Двамата със Сюмаел се измъкват тихомълком от кораба. Веригите им са увити с парцали и не дрънчат. Двамата хукват по тъмните стръмни улички, които Ярви познава така добре. Покрити са с нашарена от стъпки киша, а стръмните покриви, надвесени от двете им страни, са затрупани със сняг.

Усмихна се при мисълта за лицето на майка си, когато го види. Усмивката му се разтегли още повече, когато си представи това на чичо си Одем точно преди да забие нож в корема му…

Ярви ръга, забива острието, а ръцете му са лепкави и хлъзгави от кръвта на подмолния му чичо, който квичи като свиня на заколение.

— Законният крал на Гетланд! — провиква се някой и всички започват да ръкопляскат, а най-силно от всички пляска Гром-гил-Горм, чиито лапи шляпат в такт с жвакането на острието в корема на Одем.

Майка Скаер квичи от удоволствие, подскача от радост и в следващия момент се превръща в ято пляскащи с криле гълъби.

Жвакането на острието се променя и скоро звучи като мляскане. Ярви извръща поглед към брат си, който лежи вкочанен и пребледнял върху студената каменна плоча. Изриун се е надвесила над него и го целува ли, целува, не спира да го целува.

Вдига очи и поглежда към Ярви през провисналата пред лицето й коса. Усмихва му се. Същата усмивка.

— Ще очаквам по-добра целувка след победата ти.

Одем се надига на лакът:

— Колко още ще се мотаеш?

— Убий го — казва майката на Ярви. — Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

— Аз съм мъж! — крясва Ярви и продължава да забива острието, продължава да ръга, но ръцете му изгарят от умора. — Добре де… полумъж?

— Чак толкова? — повдига озадачен вежда Хюрик.

Дръжката на ножа е така хлъзгава в ръката на Ярви, а и тези проклети гълъби само го разсейват. Гледат го втренчено, зяпат, а сред тях стои величествен бронзовият орел на баба Вексен.

— Замислял ли си се да се присъединиш към Събора? — грачи той.

— Аз съм крал! — крещи насреща му Ярви и крие зад гърба си тази безполезна шутовска ръка.

— Кралят седи между богове и хора — казва Киймдал и от прерязаното му гърло блика кръв.

— Кралят е сам на трона си — казва бащата на Ярви и се навежда напред от Черния трон.

Раните му отново са пресни и от тях пръска кръв, шурти по пода на Залата на боговете.

Ужасените писъци на Одем се превръщат в кикот.

— От теб щеше да излезе чудесен шут.

— Проклет да си! — крещи Ярви и замахва да го наръга още по-силно, но ножът е така тежък в ръката му, едва я вдига.

— Какво правиш? — пита майка Гундринг. Изплашена е.

— Млъквай, кучко — казва й Одем, сграбчва Ярви за гърлото и започва да стиска…

Ярви отвори рязко очи и застина ужасѐн. Ръцете на Триг бяха на гърлото му. Останалите надзиратели стояха в полукръг срещу него, надвесени над Ярви, зловещо нахилени до уши, и светлината на факлите проблясваше в оголените им зъби. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да помръдне, беше прикован по гръб, по-безпомощен от муха в мед.

— Трябваше да приемеш сделката, момче.

— Какво правиш? — повтори Сюмаел.

Ярви никога не я беше чувал да говори така. Беше изплашена, но в пъти по-малко от него самия.

— Казах ти да си затваряш устата! — кресна в лицето й един от надзирателите. — Освен ако не искаш да го последваш!

Тя се сви обратно в постелята си. Естествено, Сюмаел винаги знаеше какво трябва да се направи и кога. Май беше сбъркал, приятел в този момент беше за предпочитане пред съучастник, но вече беше прекалено късно да търси такъв.

— Казах ти, умните момченца се давят точно като глупавите. — Триг мушна ключа си в ключалката и отключи веригата на Ярви. Свобода, но не така, като си я беше представял. — Сега ще те пуснем във водата и ще проверим дали е вярно.

Триг вдигна Ярви за гушата и го понесе по палубата покрай спящите на пейките гребци като прясно оскубано пиле, готово за тенджерата. Тук-там някои надничаха над кожените завивки, но никой не помръдна дори да му се притече на помощ. И защо им бе да го правят? Как биха могли?

Краката на Ярви ритаха безпомощно във въздуха, дращеха дървото на палубата. Ръцете му драпаха към рамото на Триг, и здравата и сакатата еднакво безпомощни. Трябваше да опита да увърта, да лъже, да се моли, но дробовете му напираха да се пръснат и от гърлото му излизаше само тихо хъркане.

В такъв момент изкуството на пастора нямаше приложение.

— С момчетата сме заложили на това за колко време ще потънеш.

Ярви се вкопчи в ръката на Триг, задра с нокти рамото му, но надзирателят сякаш дори не усещаше. С периферното си зрение зърна Сюмаел — надигаше се от постелята, хвърляше завивката назад. Когато Триг отключи веригата на Ярви, беше отключил и нейната.

Но Ярви знаеше, че не може да очаква помощ от нея. Не можеше да очаква помощ от никого.

— Нека това да е за урок на всички ви! — Триг заби палеца на свободната си ръка в гърдите си. — Това е моят кораб. Опълчи ли ми се някой, свършено е с него.

— Пусни го! — изръмжа някой. — Нищо не ти е направил. — Беше Джоуд, видя Ярви, докато го влачеха покрай него. Никой не обърна внимание на едрия южняк. До него, на старото място на Ярви, Анкран гледаше право пред себе си и разтриваше кривия си нос. Сега старото място зад греблото не изглеждаше никак зле.

— Трябваше да приемеш сделката. — Триг преметна безцеремонно Ярви през прибраните в кораба гребла. — Мога да простя много на добър певец, момче, ама…

Надзирателят извика от изненада, изгуби равновесие и падна на палубата. Пусна шията на Ярви и той заби кутрето си в окото на Триг, срита го в корема и скочи на крака.

Триг се беше спънал във веригата на Нищо, която незнайно как се беше озовала опъната зад него. Търкачът на палубата клечеше в сянката до борда и очите му срещнаха тези на Ярви иззад провесената пред лицето му коса.

— Бягай — прошепна му той.

Май все пак беше спечелил приятел.

От първия дъх, който успя да си поеме, му се зави свят. Хукна, залитайки, изхлипа и изхърка, блъсна се в пейка, после в друга, газеше през спящите гребци, преметна се през гребло, мушна се под следващото, продължи напред.

Хората крещяха, но Ярви не ги чуваше през грохота на шумящата в главата му кръв.

Видя капака на пода при носа на кораба, който водеше към трюма — подскачаше, люшкаше се пред очите му. Ръката му сграбчи халката. Дръпна я нагоре. Ярви се хвърли в тъмния отвор с главата напред.