Сюзън Елизабет Филипс
Господин Неустоим (3)

3

Ема Травълър никога не беше виждала Франческа Бодин толкова разстроена. Бяха минали четири дни, откакто Луси Джорик беше изчезнала, и те седяха под перголата^[1] в сенчестия двор зад къщата на семейство Бодин. Сребърната декоративна топка, сгушена между розите, караше Франческа да изглежда още по-дребна, отколкото беше. Ема никога не бе виждала приятелката си да плаче, ала под едното от изумрудените й очи имаше издайническо петънце от спирала, кестенявата й коса беше разчорлена и по сърцевидното й лице се бяха очертали бръчки на умора.

Въпреки че Франческа беше на петдесет и четири, близо петнайсет години по-възрастна от Ема и много по-красива, дълбокото им приятелство се крепеше на общите им корени. И двете бяха англичанки, и двете бяха омъжени за прочути професионални голфъри, и двете определено предпочитаха да потънат в интересна книга, отколкото да стъпят на голф игрище. И най-вече — и двете обичаха Тед Бодин; Франческа — с пламенна майчинска любов, Ема — с непоколебима лоялност от деня, в който се бяха запознали.

— Тази отвратителна Мег Коранда е направила нещо ужасно с Луси. Знам го. — Франческа се взираше невиждащо в една пеперуда, която прехвърчаше между лилиите. — Изпитвах съмнения към нея още преди да я срещна, въпреки възторжените думи на Луси. Ако наистина са толкова близки приятелки, защо се появи едва в деня преди сватбата? Каква приятелка е, щом не можа да отдели време, за да присъства поне на едно от моминските партита на Луси?

Ема също се бе чудила за това. Благодарение на интернет, не особено ласкателни клюки за безцелния начин на живот на Мег Коранда бяха започнали да достигат до тях още щом бяха оповестени имената на шаферките. Все пак Ема не беше от онези, които съдят другите без достатъчно доказателства, затова бе отказала да вземе участие в одумването. За съжаление, този път клюките като че ли се бяха оказали истина.

Кени, нейният съпруг и най-добър приятел на Тед, не бе в състояние да разбере защо всички са много по-враждебно настроени към Мег, отколкото към булката беглец. Ема обаче разбираше. Жителите на града харесваха Луси, поне доколкото им беше възможно да харесват един външен човек, който бе спечелил техния Тед, и бяха готови да я приемат до вечерята преди сватбата, когато тя се беше променила пред очите им. Беше прекарала повече време с Мег Коранда, отколкото с годеника си. Беше рязка с гостите, разсеяна и едва се бе усмихнала дори на най-забавните тостове.

Франческа извади направена на топка кърпичка от джоба на измачкания бял панталон, който носеше заедно със стара тениска, италиански сандали и неизменните си диаманти.

— Срещала съм предостатъчно разглезени холивудски лигльовци, за да ги разпозная, когато ги видя. Момичета като Мег Коранда не са работили и ден през живота си и смятат, че известната фамилия им позволява да правят каквото им скимне. Точно затова двамата с Дали се погрижихме Тед да научи, че ще трябва да си изкарва прехраната с труд. — Тя докосна носа си с кърпичката. — Ще ти кажа какво мисля. Мисля, че в мига, в който видя Тед, тя го е поискала за себе си.

Макар да бе истина, че жените губеха здравия си разум, когато се запознаеха с Тед Бодин, Ема не вярваше, че дори Мег Коранда би сметнала развалянето на сватбата на Тед за най-добрия план да го спечели за себе си. С това си мнение обаче тя беше малцинство. Ема подкрепяше далеч не толкова популярната теория, че Мег бе развалила щастието на Луси, защото й завиждаше, че е успяла в живота. Не можеше обаче да разбере как бе успяла да го постигне толкова бързо.

— Луси ми беше като дъщеря. — Франческа сплете пръсти в скута си. — Вече бях изгубила надежда, че той ще открие някоя, която да е достатъчно специална за него. Ала тя беше съвършена. Знаеше го всеки, който ги видеше заедно.

Топъл ветрец полюшна листата, които засенчваха перголата.

— Само ако се опиташе да поговори с Луси и да я разубеди — продължи Франческа. — Ала той отказва. Знам какво е гордостта. Бог ми е свидетел, че и двамата с баща му я притежават в огромни количества. Но ми се щеше Теди да забрави гордостта си. — Нови сълзи рукнаха от очите й. — Трябваше да го видиш като малък. Толкова тих и сериозен. Толкова миличък. Беше невероятно дете. Най-невероятното дете, раждало се някога.

Ема смяташе собствените си три деца за най-невероятните деца, раждали се някога, но не възрази на Франческа, която се засмя печално.

— Беше толкова некоординиран. Не можеше и стаята да прекоси, без да се препъне. Вярвай ми, атлетичният му талант се прояви едва в късното му детство. И слава богу, че надрасна алергиите си. — Тя си издуха носа. — Освен това беше невзрачен. Отне му години, докато се разхубави. И беше толкова умен, по-умен от всички наоколо (определено беше по-умен от мен), но никога не се е държал снизходително с другите. — Франческа се усмихна през сълзи и това разби сърцето на приятелката й. — Открай време вярва, че от всекиго може да научи нещо.

Ема се радваше, че Франческа и Дали скоро ще заминат за Ню Йорк. Франческа живееше, за да работи, и записът на следващата й поредица интервюта щеше да отвлече мислите й от станалото. След като се върнеха в къщата си в Манхатън, можеха да се потопят в живота на големия град, което бе много по-здравословно, отколкото да останат в Уайнет.

Франческа се надигна от пейката и потърка бузата си.

— Луси беше отговор на молитвите ми за Теди. Мислех, че най-сетне е срещнал жена, достойна за него. Интелигентна и добра, жена, която разбира какво е да имаш привилегировано детство, но въпреки това не е била разглезена от начина, по който е била отгледана. Мислех, че притежава характер. — Лицето й придоби сурово изражение. — Е, заблуждавала съм се, нали така?

— Всички се заблудихме.

Кърпичката се разпадна между пръстите на Франческа и следващите й думи бяха толкова тихи, че Ема едва ги чу:

— Така отчаяно искам внуци, Ема. Аз… сънувам ги… сънувам как ги държа, как вдъхвам уханието на малките им нежни главички. Децата на Теди…

Ема познаваше историята на Франческа и Дали достатъчно добре, за да е наясно, че приятелката й изразява нещо повече от копнежа на една петдесет и четири годишна жена за внуче. Дали и Франческа бяха отчуждени един от друг през първите девет години от живота на Тед, до деня, когато Дали бе научил, че има син. Едно внуче би запълнило тази празнина в живота им.

Сякаш прочела мислите й, Франческа продължи:

— Двамата с Дали не можахме да видим заедно как Теди прави първите си стъпки, не чухме заедно как изрича първите си думи. — В гласа й се промъкна горчивина. — Мег Коранда ни открадна децата на Тед. Открадна ни Луси, открадна и внучетата ни.

Ема не бе в състояние да понесе тъгата на приятелката си. Стана от пейката и я прегърна.

— Все още можеш да имаш тези внучета, миличка. Ще се намери и друга жена за Тед. Много по-добра от Луси Джорик.

Франческа не й повярва. Ема го видя съвсем ясно и в този миг реши да не й казва най-лошото. Че Мег Коранда все още бе в града.

 

 

— Имате ли друга кредитна карта, госпожице Коранда? — попита красивата русокоса рецепционистка. — Тази системата я отхвърля.

— Отхвърля? — Мег се престори, че дори не разбира думата, ала всъщност отлично знаеше какво става. С тихо шумолене последната й кредитна карта изчезна в средното чекмедже на рецепцията на „Уайнет Кънтри Ин“.

Служителката срещу нея дори не се опита да прикрие задоволството си. Мег се беше превърнала в обществен враг номер едно в Уайнет, когато изопачената история за ролята й в сватбената катастрофа, унижила техния кмет светец пред очите на целия свят, се бе разнесла като предавана по въздуха зараза из градчето, където все още имаше представители на пресата. Неимоверно преувеличен разказ за спречкването й с Бърди Китъл от предсватбената вечеря също беше станал обществено достояние. Ако само бе успяла да се махне незабавно от Уайнет, Мег щеше да избегне всичко това, ала то се бе оказало невъзможно.

Семейството на Луси си беше тръгнало от Уайнет в неделя, двайсет и четири часа след като Луси беше избягала. Мег подозираше, че и досега щяха да са тук с надеждата тя да се върне, ако Нийли Джорик не трябваше да присъства на международната конференция на Световната здравна организация в Барселона, заедно със съпруга си, който беше домакин на това събиране на медицински журналисти от цял свят. Мег единствена бе разговаряла с Луси след бягството й.

Беше получила обаждането в събота през нощта, горе-долу около времето, когато булката и младоженецът би трябвало да си тръгват от тържеството, за да поемат на меден месец. Сигналът беше слаб и тя едва бе разпознала гласа на Луси, който бе изтънял и неуверен.

— Мег, аз съм.

— Луси? Добре ли си?

От другата страна на линията се разнесе задавен, полуистеричен смях.

— Въпрос на гледна точка. Сещаш ли се за онази моя необуздана страна, за която все ми говориш? Е, мисля, че я открих.

— О, миличка…

— Аз… аз съм страхливка, Мег. Не мога да се изправя очи в очи със семейството ми.

— Луси, те те обичат. Ще те разберат…

— Кажи им, че съжалявам. — Гласът й изневери. — Кажи им, че ги обичам и знам, че забърках ужасна каша, и ще се върна, за да я оправя, но… още не. Все още не мога да го направя.

— Добре. Ще им кажа. Но…

Луси затвори, преди Мег да успее да каже още нещо.

Мег повика на помощ цялата си сила и каза на родителите на Луси за обаждането.

— Сама е решила да го направи — заявила бе майка й, спомнила си навярно собственото си бунтарско бягство преди много години. — Засега е най-добре да й дадем личното пространство, от което се нуждае. — След което бе накарала Мег да обещае да остане в Уайнет още няколко дни, в случай че Луси се върне. — Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като забърка тази каша.

Обременена от прекалено силно чувство за вина, Мег не бе могла да откаже. За съжаление, нито президентът, нито съпругът й се бяха сетили да покрият разноските по допълнителния й престой в хотела.

— Много странно — каза Мег на рецепционистката. В добавка към естествената й красота, косата на кичури, съвършеният грим, ослепително белите зъби и изобилието от гривни и пръстени говореха, че тя е жена, който посвещава много повече време и пари на външния си вид от Мег. — За съжаление, у себе си нямам друга карта. Ще ви напиша чек. — Което беше невъзможно, тъй като още преди три месеца беше изпразнила чековата си сметка и оттогава се издържаше със скъпоценната си последна кредитна карта. Мег порови из чантата си. — О, не. Забравила съм си чековата книжка.

— Няма проблем. Зад ъгъла има банкомат.

— Отлично. — Мег грабна куфара си. — Ще го оставя в колата, докато отивам натам.

Служителката изскочи иззад рецепцията и издърпа куфара от ръцете й.

— Ще ви чака, когато се върнете.

Мег й отправи най-изпепеляващия си поглед и изрече думи, които никога не бе вярвала, че ще допусне да излязат от устата й:

— Знаете ли коя съм?

„Никоя. Абсолютно никоя.“

— О, да. Всички го знаят. Но си имаме правила.

— Много добре. — Мег преметна ръчната си чанта през рамо („Прада“, която беше получила за износване от майка си) и излезе от фоайето. Докато стигне до паркинга, по тялото й беше избила студена пот.

Петнайсетгодишният й буик сенчъри, който гълташе бензин като змей, стоеше като ръждива брадавица между лъскав нов лексус и кадилак CTS. Въпреки че неведнъж беше минаван с прахосмукачка, ръждомобилът все още миришеше на цигари, пот, евтина храна и мухъл. Мег свали прозорците, за да пусне малко свеж въздух. Тънък слой пот се беше образувал под мрежестата блуза, която носеше над дънките си, допълнени от чифт обици от ковано сребро, които си беше изработила сама от няколко катарами, които бе намерила в Лаос, и старовремска шапка клош от морав филц, за която любимият й магазин за препродажба в Лос Анджелис твърдеше, че е принадлежала на Джинджър Роджърс^[2].

Мег отпусна глава на волана, ала колкото и усърдно да мислеше, не й хрумваше начин да се измъкне. Извади мобилния си телефон от чантата и направи онова, което се бе зарекла никога да не прави. Обади се на брат си Дилън.

Въпреки че беше с три години по-малък от нея, той вече беше преуспяващ финансист. Когато брат й заприказваше за онова, което върши, Мег бързо губеше интерес, но знаеше, че го прави наистина добре. Понеже той отказваше да й даде служебния си номер, тя набра мобилния му телефон.

— Здрасти, Дил. Обади ми се веднага. Спешно е. Сериозно. Трябва да ми се обадиш веднага.

Нямаше смисъл да звъни на Клей, близнака на Дилън. Клей все още беше гладуващ актьор, който едва успяваше да си плаща наема, макар че това нямаше да продължи още дълго, защото той имаше диплома от драматичната школа на Йейлския университет, бързо нарастващ списък с роли в театрални постановки в Ню Йорк, както и талант, достоен за името Коранда.

Телефонът на Мег иззвъня и тя го грабна.

— Обаждам ти се единствено от любопитство — заяви Дилън. — Защо Луси развали сватбата си? Секретарката ми твърди, че според някакъв сайт за клюки ти си я убедила да не се жени. Какво се случва там при теб?

— Нищо добро. Дил, имам нужда от заем.

— Мама каза, че това ще се случи. Отговорът е „не“.

— Дил, не се шегувам. Изпаднах в неприятно положение. Взеха ми кредитната карта и…

— Кога най-сетне ще пораснеш, Мег. Вече си на трийсет години. Време е да се оправяш сама.

— Знам. И ще направя някои промени. Но…

— В каквото и да си се забъркала, и сама можеш да се измъкнеш. Много по-умна си, отколкото предполагаш. Имам вяра в теб, дори и ти да нямаш.

— Оценявам го, но се нуждая от помощ сега. Наистина. Трябва да ми помогнеш.

— Исусе, Мег. Никаква гордост ли нямаш?

— Това беше адски гадно.

— Тогава не ме карай да го казвам. В състояние си да се оправиш със собствения си живот. Хвани се на работа. Нали знаеш какво е това?

— Дил…

— Ти си ми сестра и аз те обичам, и именно защото те обичам, сега ще затворя.

Мег остана да се взира в замлъкналия телефон, ядосана, но не и изненадана от това доказателство за семеен заговор против нея. Родителите й бяха в Китай и недвусмислено бяха дали да се разбере, че повече няма да я спасяват. Шантавата й баба Белинда не даваше нищо даром. Тя би накарала Мег да се запише в курс по актьорско майсторство или нещо също толкова отвратително. Що се отнася до чичо й Майкъл… Последния път, когато му беше отишла на гости, той й беше дръпнал язвителна лекция на тема лична отговорност. Луси бе избягала, така че й оставаха другите й три близки приятелки — всяка от тях беше богата и би могла да й заеме пари.

Или пък? Там беше работата. Джорджи, Ейприл и Саша бяха независими, непредсказуеми жени, които от години й повтаряха, че трябва да престане с глупостите и да се захване с нещо. Все пак, ако им обяснеше колко отчаяно беше положението й…

„Никаква гордост ли нямаш?“

Наистина ли искаше да даде на своите преуспели приятелки още едно доказателство за собствената си безполезност? От друга страна, какви възможности имаше? В портмонето си нямаше повече от стотина долара, никакви кредитни карти, празна чекова сметка, по-малко от половин резервоар с бензин и кола, която всеки миг можеше да сдаде багажа. Дилън беше прав. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да си намери работа… при това възможно най-бързо.

Зае се да обмисли ситуацията. Като враг номер едно в Уайнет, никога нямаше да си намери работа тук, но до Сан Антонио и Остин имаше по-малко от два часа път, точно толкова далеч, колкото можеше да стигне с половин резервоар. Там несъмнено щеше да успее да си намери работа. Това би означавало да се измъкне, без да си плати сметката, нещо, което никога досега не беше правила, ала нямаше избор.

Стиснала волана с изпотени длани, тя излезе от паркинга. Ревът на разваления заглушител я накара да закопнее за хибридния нисан ултима, от който се бе наложило да се откаже, когато баща й престана да плаща вноските. Притежаваше единствено дрехите на гърба си и съдържанието на чантата си. Чувстваше се ужасно, задето трябваше да зареже куфара си, но тъй като дължеше на „Уайнет Кънтри Ин“ над четиристотин долара за трите нощи, които бе прекарала там, не можеше да направи кой знае какво. Щеше да им плати с лихвите веднага щом си намереше работа. Каква точно щеше да бъде тази работа, Мег и представа си нямаше. Нещо временно и можеше само да се надява, добре платено, докато измисли какво да прави занапред.

Някаква жена, бутаща бебешка количка, спря и зяпна кафявия буик, който бълваше облаци гъст пушек. В съчетание с ревящия заглушител, това едва ли правеше ръждомобила най-подходящата кола за бягство от местопрестъплението. Мег се сниши в седалката и подмина сградата на съда и Обществената библиотека, докато отиваше към покрайнините на града. Най-сетне видя табелата на изхода на града.

НАПУСКАТЕ УАЙНЕТ, ТЕКСАС

Кмет Тиодор Бодин

Не беше виждала Тед след ужасната им среща на паркинга зад църквата и беше сигурна, че никога няма да й се наложи да го види отново. Готова бе да се обзаложи, че жени от цялата страна вече се редят на опашка, за да заемат мястото на Луси.

Пронизителен вой на сирена се разнесе зад нея и когато погледна в огледалото за обратно виждане, Мег видя примигващата червена светлина на полицейска кола. Пръстите й се вкопчиха във волана. Отби встрани от пътя, като се молеше проблемът да бе шумният й заглушител, и се проклинаше, задето не го беше оправила, преди да тръгне от Лос Анджелис.

Със свит от ужас стомах тя изчака двамата полицаи да проверят регистрационния й номер. Най-сетне този зад волана се появи и тръгна към нея. Имаше червендалесто лице, голям нос, рунтава сива коса, която стърчеше изпод фуражката му, и бирено шкембе, надвиснало над колана.

Мег свали стъклото на прозореца и залепи усмивка на лицето си.

— Здравейте, господин полицай.

„Моля те, Господи, нека да е само заради разваления заглушител, а не заради неплатената сметка.“

Подаде му шофьорската си книжка и документите на колата още преди той да ги поиска.

— Проблем ли има?

Той се вгледа в шофьорската книжка, а после — във филцовата й шапка. За миг на Мег й хрумна да му каже, че някога е принадлежала на Джинджър Роджърс, но той не й заприлича на почитател на старите филми.

— Госпожо, съобщиха ни, че сте напуснали хотела, без да си платите сметката.

Стомахът й се сви.

— Аз? Това е нелепо.

С крайчеца на окото си зърна движение в огледалото за обратно виждане — другият полицай очевидно бе решил да се присъедини към забавлението. Само дето другият полицай носеше дънки и черна тениска вместо униформа. И беше…

Мег впери поглед в огледалото. Не!

Обувки изхрущяха по чакъла и върху колата падна сянка. Мег вдигна поглед и установи, че се взира в безстрастните кехлибарени очи на Тед Бодин.

— Здравей, Мег.