Лайза Клейпас
Кристалният залив (13)

Тринадесета глава

Джейсън слезе по стъпалата три часа по-късно. Беше изкъпан и избръснат, и бе последвал съвета на Сейдж да подремне. Заспа само няколко минути, след като легна. Сигурно се дължеше на мястото, реши той. Сънят на толкова високо и изолирано място по време на буря и близостта на океана, му бе позволило да се отпусне така дълбоко, сякаш е прекарал часове в медитация.

Дрехите, получени от Сейдж, бяха меки и удобни, а не плесенясали и избелели, както беше очаквал. От плата се излъчваше свеж кедров мирис. Дори собствените му ръчно шити ризи от Лондон и Хонконг не му прилягаха толкова добре. Тези сякаш бяха правени специално по негова мярка, което не му се стори като случайно съвпадение.

До този момент, помисли си Джейсън иронично, се радваше на компанията на вещиците далеч повече, отколкото би очаквал.

Той слезе на долния етаж и завари главната дневна празна. Във въздуха се носеха апетитни миризми. Звукът от гласове и подрънкване на прибори отекваше в кухнята. Спирайки на прага на общата стая, той видя, че масата е покрита с бяла покривка и върху нея са подредени чинии и искрящи чаши.

Джъстин палеше свещите, беше с гръб към него. Тънък син пуловер и дълга пола на цветя следваха тънките линии на тялото й. Беше боса, секси, косата й се спускаше на вълни. Неподозираща присъствието му, тя щракна няколко пъти последователно с дългата бутанова запалка, но не можа да предизвика пламък. Пуловерът й се плъзна настрани по рамото с цвят на слонова кост и тя нетърпеливо го дръпна. Остави запалката и щракна с пръсти пред всеки фитил. Едно след друго блеснаха ярки пламъчета.

Още очарование. Макар да не реагира външно, Джейсън беше смаян от видяното. По дяволите. На какво друго беше способна тази жена? Вперил очи в нея, той плъзна ръце в джобовете си и се облегна небрежно на касата на вратата.

При звука от изскърцването на пода под краката му, Джъстин трепна и се обърна.

Тя пребледня, след това се изчерви, кадифенокафявите й очи се разшириха.

— О… Аз… — Едната й ръка направи пърхащ жест към масата отзад. — Трик със свещи.

Устата му се изкриви.

— Как се чувстваш?

— Добре. Страхотно. — Джъстин прозвуча задъхано. Погледът й мина бързо и нервно по него. — А ти?

— Гладен.

— Вечерята е почти готова. Тези дрехи страшно ти отиват. — Тя подръпна отново рамото на пуловера си.

— Наистина ли си добре сега?

— По-добре, след като ме постави на размразяване. — Лицето й стана тъмночервено. — Благодаря ти.

— Не съм смятал да те разтопявам. — Джейсън се пресегна да прокара пръсти през вълнистите, лъскави кичури на косата й. Той нежно подръпна надолу рамото на пуловера й и погали копринената извивка на кожата й с длан. Чу как дишането й се промени. И си помисли за нещата, които иска да направи с нея, за всички начини, по които иска да проникне, да й достави удоволствие, да я притежава. Насили се да се отдръпне, докато все още е в състояние. Джъстин влезе в кухнята, изглеждаше замаяна, а Джейсън отиде до входната врата и я отвори.

Изправен на пътя на студения въздух, той се опита да създаде спокойна картина в ума си… полярен ледник, заснежена планина. Когато не се получи, започна да мисли за държавни дългови кризи. За пирани. Когато и това не проработи, взе да изрежда цифри наум от хиляда на обратно. Докато стигна до 613, вече можеше да се върне обратно в дневната.

Джъстин слагаше купи със зеленчукова супа на масата. Тя го погледна, страните й бяха розови.

— Мога ли да направя нещо? — попита той.

Розмари, която носеше кошничка с хляб от кухнята, отвърна:

— За всичко сме се погрижили. Заповядай, седни.

Той отиде да помогне на Розмари и Сейдж да седнат, след което се настани до Джъстин.

Розмари благослови храната, въздаде възхвала на земята, че е родила храна, на която ще се насладят, благодари на слънцето, че е изпращало живителните си лъчи към нея, на дъжда, че е утолявал жаждата й.

— Джейсън — подкани го Сейдж, когато благословията приключи, — разкажи ни за чуждестранните си роднини. Намирам го за много интересно. И баба ти и дядо ти ли са били японци?

— Не, дядо ми бил американски военнослужещ в Наха Порт — логистична база в Окинава — по време на Виетнамската война. Оженил се за баба ми против волята на семейството си. Не дълго след това бил убит в акция, но по това време баба ми била бременна с майка ми.

Джъстин му подаде панерчето с хляб.

— Как майка ти се е озовала в Америка?

— Посетила Сакраменто, когато била тийнейджърка, за да се запознае с някои от американските роднини. Накрая останала тук завинаги.

— Защо не се е върнала в Япония?

— Мисля, че е искала да поживее известно време независимо. В Окинава семейството й я държало под око и всички живеели под един покрив: баба ми и всевъзможни лели, чичовци, братовчеди.

— Майчице Хеката! — възкликна Розмари. — Колко голяма е била къщата?

— Двеста и осемдесет квадратни метра. Но това позволява много по-голямо пространство, отколкото американския еквивалент. Няма много мебели, няма безпорядък. Интериорът може да бъде направен в различни стаи с всичките тези плъзгащи се хартиени врати. Така че когато настъпвало време за спане, всеки си разгъвал футона на пода и дръпвал вратите.

— Как се издържа без лично пространство? — попита Джъстин.

— Научих се, че чувството за усамотение не зависи от стените и вратите. Поне не от външните. Двама души могат да седят в стая и да четат или работят заедно, без изобщо да нарушат тишината. Това е способност да слагаш стени в съзнанието си, така че никой да не може да преминава.

— А ти си добър в това, нали? — попита Джъстин.

Наслаждавайки се на предизвикателството, което тя повдигна, той я изгледа:

— А ти?

Тя първа сведе очи.

Джейсън обърна разговора към Сейдж, питайки я какъв е бил животът на Колдрън Айлънд, когато за първи път се е преместила тук. Тя разказа за годините, в които е работила като учителка на острова на шест-седем деца. Те всички се бяха събирали в едностайното училище в Кристалния залив, недалеч от къщата с фара. Сега единствените семейства, които живееха там, бяха пенсионери или работещи почасово, така че училището беше затворено.

— Все още използваме сградата от време на време — каза Сейдж. — Тя е в отлично състояние.

— За какво я използвате? — попита Джейсън, но усети, че Джъстин го побутва с пръсти по глезена.

— Социални сбирки — побърза да отговори Розмари. — Харесва ли ти вечерята, Джейсън?

— Страхотна е. — Супата беше богата и със свеж вкус, направена от картофи, къдраво зеле, царевица, домати и билки. Сладкият меден хляб „Тъмната майка“ бе поднесен със задушени ябълки с подправки и парченца местно бяло сирене.

Десертът се състоеше от кейк от хлебни трохи без яйца, подсладен с меласа и сушени плодове. Според Сейдж рецептата била от времето на Голямата депресия, време, когато яйца и мляко се намирали трудно.

Възрастните жени бяха като стара семейна двойка, спомняйки си живота си на острова.

След вечерята отидоха в главната дневна, седнаха край огъня и се отпуснаха с по чаша бъзово вино в ръка. Накрая домакините седнаха една до друга пред пианото и изсвириха ефектния дует от „Звезден прах“, украсен с арпежи и глисанди.

Джъстин се сви в ъгъла на дивана, подви колене под дългата си пола на цветя, и ги обхвана с ръце. Тя се усмихна, когато Джейсън се настани до нея.

— Те те харесват — каза му тя шепнешком.

— Откъде си сигурна?

— „Звезден прах“ е най-хубавото им парче. Свирят го само за хора, които харесват.

— Всъщност те… заедно ли са? — попита той тактично.

— Да. Обикновено не говорят за връзката си. Единственото, което Сейдж ми е казвала някога, е, че няма значение на каква възраст си, винаги можеш да изненадаш себе си.

Джейсън наблюдаваше изражението на Джъстин, докато меланхоличните тонове на „Есенни листа“ изпълваха въздуха. Това бе от тези песни, които не се нуждаеха от думи, емоциите се балансираха от всеки самотен тон. Отраженията на пламъците играеха по порцелановата кожа на Джъстин и изпълнената с копнеж извивка на устата й. Нежни сенки замъгляваха очите й. Беше изморена. Той искаше да я държи, докато заспи, докато тялото й се успокои и тя натежи от съня в ръцете му.

Една светкавица разсече небето, последвана от оглушителен трясък, който накара Джъстин да се изправи.

— Имам чувството, че бурята ще трае вечно — каза тя.

— Аз мисля, че ще утихне достатъчно до утре сутринта, за да можете да си тръгнете — обади се Сейдж, като продължаваше да свири. — Разбира се, ще трябва да направим силно заклинание за защита, преди да тръгнете.

Изражението на Джъстин се стегна и тя хвърли предпазлив поглед на Джейсън.

— Защита срещу какво? — попита той с нисък глас, така че двете жени да не могат да го чуят. — Срещу бурята?

— Нещо такова. — Пръстите на Джъстин мачкаха гънките на полата й, подръпваха ги и ги приглаждаха.

Ръката му покри нейната, усмирявайки неспокойните движения.

— Мога ли да помогна?

Въпросът извика кратка усмивка върху устните й.

— Да ми спасиш живота беше повече от достатъчно.

Когато Сейдж завърши песента, Розмари се обърна на пейката и погледна Джъстин.

— Имаме да обсъдим нещо важно — каза тя.

Макар да знаеше, че не е негова работа, Джейсън не се сдържа:

— Би било по-добре да изчакате до сутринта. — Джъстин беше още несигурна заради събитията през деня и не можеше напълно да се контролира. В момента единственият вероятен резултат от една дискусия или спор щеше да е обща неудовлетвореност.

Джъстин се намръщи и отдръпна ръката си от неговата.

— Това е нещо, за което трябва да говоря с тях — каза му тя. — Иначе няма да мога да спя. Всъщност това е причината да дойда. — Устните й се извиха извинително. — Не искам да бъда груба, но… би ли отишъл за малко в стаята за гости?

— Разбира се. — Джейсън отиде до вградената библиотека близо до камината. — Ще си взема няколко книги. Имам много да наваксвам с четенето. — Той извади напосоки няколко тома от лавицата. — Особено… — Той спря и погледна заглавието върху корицата. — „Гъбите на Тихоокеанския Северозапад“ и „История на морските витла и двигатели“.

— Тази ще ти хареса — каза му Джъстин.

Той й хвърли сардоничен поглед.

— Не разваляй края заради мен.

* * *

Джейсън бе настоял да занесе чиниите в кухнята, преди да се качи в спалнята на върха на кулата. Това изненада приятно Джъстин — да открие, че мъж в неговото положение би помогнал в домакинската работа. Освен това я разсмиваше фактът, че Сейдж и Розмари го харесваха въпреки нежеланието си.

— Не че не харесвам мъже — каза оправдателно Розмари, след като Джъстин направи коментар по въпроса. — Просто не харесвам повечето.

Тази бележка, както и киселото й изражение, накараха Джъстин и Сейдж да прихнат, докато плакнеха чиниите и ги слагаха в умивалника.

Розмари избърса масата с подчертано достойнство.

— Признавам — каза тя след малко, — че Джейсън е очарователен и възпитан мъж. Да не споменаваме интелигентен. Не вярвам някога да е играл футбол.

Джъстин отвърна с тон на мрачна загриженост:

— Надявам се, че не е разрушил никакви шаблони за теб, Розмари.

— Аз не шаблонизирам. Аз обобщавам.

— Има ли разлика? — усмихна се Джъстин. — Трябва да ми обясниш, защото не виждам такава.

— Аз ще ти обясня — намеси се Сейдж. — Ако Розмари беше казала, че всички мъже са нечувствителни скотове, които обичат футбол и пият бира, това щеше да е шаблонизиране. Но тъй като Розмари каза, че повечето мъже са нечувствителни скотове, които обичат футбол и пият бира, това е обобщаване.

Джъстин слушаше с изражение на съмнение.

— Нито една от версиите не дава много кредит на мъжете.

— Това е, защото никой от тях не го заслужава — отвърна Розмари.

Сейдж прошепна на Джъстин:

— Ето това е шаблонизиране.

Трите работеха заедно в кухнята, плакнеха чиниите и ги зареждаха в миялната. Джъстин изрази желание да измие голямата тенджера от супа в умивалника. Тя потопи ръце в сапунената вода и се замисли как е най-подходящо да повдигне темата за проклятието, но Сейдж го направи вместо нея.

— Джъстин, скъпа… Розмари изглежда вярва, че си успяла да развалиш клетвата. Казах й, че това няма как да е вярно, тъй като не е възможно да направиш такова нещо сама.

Джъстин не спираше да търка.

— Значи признаваш, че е имало проклятие?

Въпросът й се посрещна с мълчание.

Тя беше изненадана, че са се опитвали да пазят тайни от нея, дори когато тези тайни са засягали пряко живота й. След Зоуи, тя не вярваше на никого повече, отколкото на тези две жени. Това, че именно те я бяха лъгали, я нарани толкова дълбоко, колкото беше успяла Мариголд.

— Имаше проклятие… — призна тихо Розмари. — Да се върнем в дневната, да седнем и да…

— Не още. Не съм измила тенджерата. — Джъстин лъскаше стоманения съд яростно. Тя усещаше, че трябва да прави нещо… ако седнеше, без да има с какво да се занимава, щеше да експлодира.

— Много добре. — Двете жени се настаниха на дървените столове до кухненския остров.

— Джъстин, ще ни кажеш ли как разбра? — започна отново Сейдж. — И какво си направила?

— Да. Но първо ще ви кажа защо го направих. Макар че вие вече знаете.

— Искала си любов — дойде тихият отговор. Джъстин не беше напълно сигурна коя от тях го е произнесла.

— Исках поне шанс. — Тя изля водата от мократа тенджера и се зае да я изплаква. Опита се да говори спокойно, но гласът й се беше стегнал като пружина, която заплашваше да се изстреля. — Колко пъти съм седяла в тази кухня, възмущавала съм се и съм плакала, казвала съм ви, че знам, че нещо не е наред с мен? Дори веднъж ви попитах дали може да е свързано с магия, а вие отрекохте. Казахте: „Ще се случи някой ден, Джъстин. Бъди търпелива, Джъстин“. Но сте лъгали. Знаели сте, че няма никакъв шибан шанс някога да бъда с някого! Че винаги ще съм сама. Как можахте да ми го причините?

— Човек може да бъде сам — отбеляза Розмари, — без да е самотен. И самотен, без да бъде сам.

Вбесена, Джъстин остави тенджерата на плота с все сила.

— Не се нуждая от изтъркани мъдрости! А от отговори!

Сейдж заговори благо:

— Джъстин, щеше да ни кажеш как си разбрала за проклятието.

Все още, без да ги гледа, тя подпря мокрите си ръце на умивалника.

— Триодекада. Тринайсета страница.

Раменете й се вдървиха, когато ги чу шумно да си поемат дъх.

— Юпитер на тротинетка — поклати глава Розмари.

— О, Джъстин — произнесе неуверено Сейдж, — казано ти е да не правиш това.

— Много неща са ми казвани. За съжаление, проклятието не беше едно от тях. Така че трябваше да разбера от Триодекада. — Джъстин се обърна към тях предизвикателно. — Книгата със заклинания е моя, мое е и решението.

Розмари прозвуча по-скоро объркано, отколкото обвиняващо:

— Не си толкова наивна да мислиш, че можеш да нарушиш едно от правилата на магията, без да причиниш последици за всички в Сборището.

— Аз не съм част от Сборището. Така че това е моя работа, и ничия друга. Отворих Триодекада на страница тринайсета, откъдето разбрах с какво заклинание да разваля една магия; последвах инструкциите. — Тя ги изгледа непокорно. — Сега имам няколко въпроса: кой ми е направил магия и защо? Майка ми знае ли за това? Защо никой не ми е казал? Защото не си представям какво толкова съм направила, че да накарам някого да ме мрази така.

Никоя не искаше да отговори. Докато местеше поглед от лицето на едната към лицето на другата, Джъстин имаше неприятно чувство, че е застанала на влакови релси.

— Не е направена от омраза — произнесе предпазливо Сейдж. — А от любов, скъпа.

— Кой е бил, по дяволите?

— Мариголд — каза Розмари с тих глас. — Направи го, за да те предпази.

Джъстин беше шокирана. Това нямаше смисъл.

— Да ме предпази от какво? — успя да попита тя, макар да я болеше, докато думите излизаха от гърлото й.

— Мариголд едва оцеля, когато загуби баща ти — каза Сейдж. — Не беше на себе си дълго след това.

— Не беше луда — обади се Розмари. — Но страдаше толкова много, че нямаше място за нищо друго. После вече не беше същата. Дойде при нас, когато ти беше още малка, и каза, че е решила, че единственото й дете не трябва никога да преживее такава агония. Искаше да ти направи магия, за да те предпази завинаги от загуба.

— Да ме предпази от загуба — повтори Джъстин с глух глас, — като направи така, че да нямам нищо за губене. — Тя обви ръце около тялото си, инстинктивно опитвайки се да не позволи да се разпадне на парчета. Емоциите се разливаха в пустотата като водни бои, кървящи върху мокра хартия.

— … не бяхме съгласни с нея — казваше Сейдж. — Но тя ти беше майка. Една майка има правото да взема решения за детето си.

— Не и такъв тип решения! — възрази пламенно Джъстин. — Има решения, които дори една майка няма право да взема. — Още повече се вбеси, когато прочете по израженията им, че са съгласни с нея. — Защо не я възпряхте?

— Помогнахме й, Джъстин — каза Розмари. — Цялото Сборище го направи. Магията беше прекалено мощна, за да се изпълни от един човек.

Джъстин не можеше да диша.

— Всички сте й помогнали?!

— Мариголд беше една от нас. Бяхме длъжни да й помогнем. Това беше колективен избор.

— Но… аз никога не съм имала избор.

Бяха я предали, всички те. Джъстин се чувстваше като ранено диво животно, готово да напада, да ранява, дори себе си.

— Беше заради твоята безопасност. — Тя чу гласа на Розмари през бучащата кръв в ушите си.

— Мариголд не е искала да бъда в безопасност! — извика Джъстин. — Искала е да бъда в затвор, който тя е построила. Щях да бъда сама, и тогава какъв избор щях да имам, освен да повторя нейния живот? Щях да се присъединя към Сборището и да следвам нейните планове за мен; тя щеше да надзирава всичко, което правя, а аз щях да бъда точно като нея. Тя не е искала дъщеря. Искала е клонинг.

— Тя те обичаше — каза Сейдж. — Знам, че все още те обича.

— Откъде знаеш? Защото тя ти го е казала? Не разбираш ли разликата между обич и контрол?

— Джъстин, моля те да разбереш…

— Разбирам — каза тя трепереща. — Вие сте тези, които не разбират. Искате да вярвате, че всяка майка желае най-доброто на детето си. Но някои не го желаят.

— Тя не е искала да те нарани, Джъстин.

— Искала е да направи точно това, което е направила.

— Може и да не е била перфектната майка, но…

— Не се опитвайте да ми кажете каква майка е била Мариголд. Аз съм единственият човек на този свят, който знае какво е да израснеш при нея. Предполага се, че една майка ще иска детето й да има образование и стабилен дом. Вместо това аз бях разнасяна насам-натам като евтин куфар. Майка ми никога не се застояваше някъде за по-дълго, нито пък проявяваше упорство в нещо, освен ако не беше „забавно“. И когато майчинството й доскучаеше, както беше през повечето време, трябваше да се грижа сама за себе си. Защото бях неудобна.

Това беше истината. Но никой от тях не искаше да я чуе, както повечето хора избягват да погледнат в лице неприятните истини. Техните отношения с Мариголд и Джъстин, техният дял вина в магията, вярата им в колективната мъдрост на Сборището, всичко това започна изведнъж да изглежда съмнително. И Джъстин знаеше точно как ще се справят с това. Щяха да я обвинят, че е била непокорна и буйна. Беше по-лесно да се обвини този, който създава неприятности, нещастната жертва, вместо човек да погледне вътре в себе си.

— Разбира се, че си разстроена — каза Сейдж. — Трябва ти време да свикнеш с това, но време няма. Трябва да направим нещо сега, скъпа, защото променяйки своята съдба, ти си успяла да…

— Не съм променила съдбата си — озъби се Джъстин. — Промених това назад. — Енергията тлееше под кожата й, преливаше от клетка в клетка.

Розмари я гледаше странно, лицето й беше опънато.

— Джъстин — поде тя предпазливо, — ти никога не можеш да промениш нещата назад до състоянието, в което те са били преди това. Съдбата ти е била оформена от всяка постъпка, всяко действие, което си извършила. И разваляйки магията, ти си нарушила баланса между духовната реалност и физическия свят. Създала си буря по повече от един начин.

Що се отнася до Джъстин, последното, което й трябваше, беше да слуша лекция от жена, която е помогнала да й се направи доживотна магия.

— Тогава на първо място не е трябвало да помагаш за магията! — Енергията се освободи в опасна и ненасочена искра, нахлу в осветителната инсталация на тавана. Три крушки се пръснаха, стъклото се посипа и заблещука в останалия блясък от ъгловата лампа.

— Джъстин — произнесе строго Розмари, — успокой се.

Съдовете изтракаха и подскочиха в умивалника. Устата на Джъстин се изпълни с вкус на пепел. Гневът и обидата я прерязваха като остриета.

Сейдж беше пребледняла от притеснение.

— Ние само искахме да ти помогнем…

— Не се нуждая от такава помощ! — Един нож и няколко намагнетизирани прибори се изстреляха по плота и се залепиха отстрани на иноксовия хладилник. Джъстин беше почти сляпа от ярост. Нищо не беше такова, каквото бе мислила, че е; нищо не беше реално или истинско. Чу ги да я викат по име, гласът на Розмари беше ядосан, а този на Сейдж умолителен.

Посред суматохата тя осъзна, че Джейсън е влязъл в стаята. Розмари му каза дрезгаво да не се меси, каза, че Джъстин не можела да се контролира и че щяла да го нарани. Някъде под яростта си Джъстин бе ужасена, че Розмари е права.

Игнорирайки предупрежденията, Джейсън стигна до нея с няколко едри крачки и я дръпна към себе си. Обхвана главата й в ръце, като я принуди да вдигне очи към него.

— Джъстин — произнесе той; гласът му беше нисък и настоятелен, — погледни ме. Всичко е наред, скъпа. Помниш ли какво ти казах?… Каквото и да правиш или да кажеш, или да чувстваш… Погледни ме.

Джъстин повдигна погледа си към него. Беше хваната от тези среднощни очи, от начина, по който той се взираше в нея, сякаш я познаваше вътрешно и външно. Той беше спокоен и непоклатим, и я принуждаваше и тя да бъде такава. Извеждайки я от бурята за втори път.

— Наранена ли си? — Той отметна косата й назад. — Да не би да си стъпила върху някое стъкло?

— Н-не мисля. — Тя почувства как нагорещената до бяло енергия се отдръпва. Но гневът и болката продължаваха да я терзаят. Не можеше да погледне нито Розмари, нито Сейдж. — Ето затова — каза тя на Джейсън, като трепереше и се смееше, докато сълзите се стичаха от очите й. — Истина или предизвикателство, помниш ли? Ето затова скъсах с гаджето си. Той се страхуваше от мен. И ти би трябвало… Ти също…

Джейсън й изшътка да мълчи, целуна я по челото, махна залепналия върху мократа й буза кичур. После се пресегна към рулото кухненска хартия и откъсна едно парче. Попи очите на Джъстин, допря книжната кърпичка към носа й и тя се издуха послушно.

Сейдж въздъхна, когато видя, че бурята е преминала.

— Ние ще се погрижим за това — каза тя на Джейсън, когато той погледна бъркотията в кухнята. — Благодаря ти, Джейсън. Ще си довършим разговора с Джъстин…

— Не. — Той гледаше към приборите и ножа, залепнали за хладилника. — Ще я придружа до горе.

— Тя има по-голяма дарба, отколкото мислехме — каза Розмари, без да се обръща определено към някого. — Може би по-голяма, отколкото съм виждала у някого. И изобщо не може да я контролира.

Изтощена и навъсена, Джъстин си замълча. Челюстта й се разтрепери, когато се опита да сдържи новия напор от сълзи.

— Мисля засега да спрем — произнесе Джейсън с преднамерено любезен тон, извеждайки Джъстин от стаята.

— Има нещо, което и двамата трябва да знаете — започна Розмари.

— Може да почака за после — отвърна Джейсън.

— Не, не може. Разбираш ли…

— Розмари — прекъсна я твърдо Джейсън, — с цялото ми уважение… време е сега да спрем.

Възрастната жена отвори уста да възрази, след това я затвори и погледна към Сейдж печално.

— Може би е така.