Мейв Бинчи
Изворът на Света Ана (27)

Част 1 — Мелани

Знаете как е — хората си мислят, че схващаш бавно, ако си глух. Всъщност, това изобщо не отговаря на истината. Глухите обикновено са много прозорливи, защото се научават да възприемат с помощта на всичките си сетива. Винаги наблюдавам лицата на хората и се опитвам да разбера в какво настроение са. От начина, по който стискат длани, хапят устни или пристъпват от крак на крак, ми става ясно като бял ден как се чувстват. Разходя ли се по Маркет стрийт или по Касъл стрийт, ще ви осведомя за състоянието на всеки срещнат росморец.

Още щом заговориха за теста за интелигентност, разбрах колко е важен. Убедеността ми нарастваше при всяко напомняне, че не бива да го вземам толкова насериозно. Не съм глупава. Нищо не чувам, но не съм безмозъчна. Ставаше дума за „Сейнт Мартин“ — училище за момичета като мен.

— Ще ти хареса, ако те приемат, Мелани — повтаряше отново и отново мама. — Носят се легенди за него. Ученичките му винаги успяват в живота. Но пък ако не разполагат със свободни места, ще ти потърсим друго училище. Няма проблем. Има достатъчно учебни заведения.

Разбирах обаче, че проблемът не е в свободните места, а и освен „Сейнт Мартин“ няма кой знае колко училища. Ако се справя с въпросите от теста, ще да ме приемат. Кратко и ясно.

Познавах едно момиче от това училище и тя ми разказа подробно за него. Звучеше страхотно. Ким — така се казваше момичето — твърдеше, че храната е прекрасна, предлагат дори вегетарианска кухня, и въпреки че там учат само момичета, често организират танци и канят момчета. Учели ги да танцуват, като се ориентират по вибрациите на дървената настилка. Имало курсове по изобразително изкуство, ежегодно организирали изложба, занимавали се с различни спортове — баскетбол, хокей — и участвали в състезания срещу училища като нашето или пък с обикновени. Носели униформа — кремави блузи и тъмносини поли или джинси.

Вместо звънци имали светлинна сигнализация. Освен че ги учели на обичайни неща като четене по движенията на устните, имали уроци и по гримиране например.

Отчаяно исках да вляза в „Сейнт Мартин“.

Мама и татко го желаеха още по-силно. Наред с останалите предимства, училището беше безплатно. Някаква богата дама с проблем като моя дарила цяло състояние, та и момичетата с увреден слух да получат добро образование. Но не парите бяха основният им стимул. Искаха да уча там, защото възпитаничките на училището пробиват навсякъде. Приемат ги в университета и могат да работят, каквото пожелаят. Но, разбира се, липсата на такса също е облекчение. Нашите не са богати, а трябва да се погрижат за образованието и на останалите си две деца — Фъргъл и Кормак, въпреки че не са като мен.

Татковият бизнес винаги е на ръба на фалита. Мама я боли кръста, но за да скърпва бюджета, й се налага да работи допълнително в супера. Зная, че ходи до извора и моли Света Ана да ми върне слуха. Това, разбира се, е нелепо, никой не е в състояние да върне необратимото. А и да може, чакат я случаи, много по-тежки от моя.

И тъй — не искаха да ме обременяват, но аз знаех, че са се поболели от притеснение дали ще издържа теста.

Не се притеснявах от самия тест. Едва ли ще бъде много труден. Тест за обща култура и подреждане на форми по местата им. Това е лесно. Плюс разпознаване на обекти по картини и снимки. Ким, момичето от „Сейнт Мартин“ ми каза, че не е сложно. Затруднила се само от една рисунка на хвърчило, понеже не знаела как изглежда в действителност. Не й разрешавали да тича след хвърчила, защото не чува моторите на колите и има опасност да я прегазят. Но отговорила вярно на всички останали въпроси и я приели.

За пръв път виждах мама и татко толкова притеснени. В деня на теста мама сменяше един след друг тоалетите — костюмът бил твърде официален, в роклята с волани приличала на пудел, с джинси щяла да изглежда много небрежно. Какво тогава да сложи?

Не смятах, че е толкова важно как ще бъдем облечени — и тя, и аз. Но беше много изнервена и целият под на спалнята бе покрит с дрехи. Затова не споделих гласно мнението си, а именно — че ако питат мен, не пречи да навлече и черен найлонов чувал. Вместо това й предложих да освежи костюма с розово шалче. Мама спря да се суети и се хвърли да ме целува. Повтаряше, че съм нейното съкровище и ще ме приемат в училището, независимо какви дрехи ще си сложим.

Татко се поряза на три места, докато се бръснеше. Вметнах, че изглежда като потърпевш от масово клане. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ти си толкова умна, Мел. Знаеш сложни думи като „масово клане“. Трябва да са луди да не те вземат там.

Тръгнахме натам като три развалини, съсипани от нерви.

Пътувахме с влак до града, където се намираше училището. После се прехвърлихме на автобус. Извървяхме пеш дългата алея към сградата. Училището изглеждаше страхотно. Както вече споменах, има огромни спортни игрища. Видях и градината, за която ми разказа Ким — всяка ученичка има леха, където отглежда каквото пожелае. През прозорците зърнах момичета, които рисуваха по стената на прекрасна зала. Закопнях да участвам във всичко това. В сравнение с него, сегашното ми училище изглеждаше като развалина. Учителите винаги забравяха, че не чувам, а аз се изкушавах просто да спра да внимавам в час. Но ако съм тук, в „Сейнт Мартин“, ще работя усърдно. Сериозно. Няма обаче да им го казвам, ще си помислят, че ги моля и хленча.

Всичко зависи от теста.

Още с влизането мама и татко хукнаха към тоалетната. Останах сама в голямото фоайе и се заозъртах. Представях си как ще прекарам тук следващите няколко години, ще се сприятеля с децата и те ще ми гостуват у дома, а после и аз у тях. Сигурно братята ми Фъргъл и Кормак ще им се сторят противни, но и техните няма да ми допаднат. Родителите ми ще ме посещават през учебно време, ще разглеждат цветната ми леха и изложените ми картини.

Една жена се приближи към мен и ме заговори. Явно бе свикнала да общува с хора с увреден слух. Изчака да установим зрителен контакт и чак тогава започна.

Изглеждаше много изящна, с дълга, чуплива, тъмна коса и сияйна усмивка. Облечена бе елегантно с плътно прилепнала по тялото черна пола и жълта блуза с брошка в същите два цвята. На рамото й висеше обемиста чанта и ръцете бяха свободни; говореше и същевременно използваше жестомимичния език.

Изненадах се.

Мислех, че тук не одобряват жестовете. Напротив — смятах, че ги забраняват, защото ни дърпат назад. На курсовете, където ни обучаваха да „чуваме“ по движението на устните, непрекъснато ни втълпяваха да не използваме знаци, ако искаме да се адаптираме към реалния живот. А тя го прави, въпреки че изглежда е учителка тук. Сигурно ме изпитва. Може би се опитва да ме подведе? Чудех се как да постъпя.

Но пък навярно и тя е глуха. Според етикецията и аз трябваше да й отговоря със знаци, но реших да направя и двете, за да демонстрирам, че мога и да говоря.

Попита ме дали не съм объркала пътя.

По двата начина й казах — „не, благодаря, чакам родителите си, които отидоха до тоалетната, а после ще ме изпитват“.

Отвърна ми, че разбира и скоро ще се видим пак, защото и тя ще участва в теста.

Огледа голямото фоайе и въздъхна.

— Харесва ви тук, нали? — попитах я аз.

— Да. Много.

Отговори ми някак тъжно, сякаш скоро ще се прости с това място. Когато си глух, непрекъснато се напрягаш да разбереш какво ти казват и накрая започваш да разчиташ и най-малките сигнали.

От напрежение мама и татко непрекъснато се объркваха и грешаха, когато ги питаха нещо. А им задаваха най-простички въпроси, за да попълнят формуляра. Прищя ми се да се развикам, че ще изпитват мен, а не тях, и именно аз имам проблеми с говоренето. Да можеха да видят мама на касата в супера — бърза е като гепард, а татко е най-стабилният човек в компанията, държи ключовете за всички помещения и ако някой се залости, се обръщат към него. Но сега изобщо не изглеждаха като хора, на които може да се разчита. По-скоро приличаха на малоумни, които не помнят дали живеят под наем, или в собствено жилище, и не се сещат на каква възраст са синовете им Фъргъл и Кормак.

Жената с чупливата черна коса дойде при нас и се представи — казвала се Карълайн и щяла да ми зададе няколко въпроса.

Най-напред си помислих, че се шегува. На въпросите й можеше да отговори и петгодишно хлапе: какви са цветовете на светофара, кой е премиерът на Ирландия, как се казва президентът на Щатите, с какво животно се е борил Свети Георги. После станаха по-трудни: в коя част на тялото се намират ретината и епидермисът. Накрая — няколко задачи за скоростта на влак и дължината на платформа.

Помолиха ме да им разкажа за Росмор и аз описах шумотевицата около построяването на околовръстното шосе, което най-вероятно ще минава през глоговата гора. Обясних, че аз самата по-скоро подкрепям идеята, защото сега е почти невъзможно да се пресичат улиците заради огромните камиони, а и хората трябва да се стремят към прогрес, вместо да гледат към миналото. Изглеждаха заинтригувани, но, разбира се, нямаше как да бъда сигурна.

Карълайн се поинтересува дали аз искам да им задам някакъв въпрос. Попитах ги каква линия следват относно говоренето със знаци. Карълайн ми отговори, че много глухонеми предпочитат да общуват по този начин, понеже така се чувстват по-спокойни. Затова в „Сейнт Мартин“ не ги забраняват, а ги използват като втори език. Това ми хареса.

После ме предупреди, че ще ми зададе труден въпрос: колко пъти ще напише цифрата девет бояджията, ако реши да изобрази цифрите от едно до сто върху фасадата на някаква къща. Погледнах я изчаквателно. Но явно това бе цялата задача.

Погледнах я пак за всеки случай.

— Това е. Няма уловка — успокои ме тя. Но сигурно имаше. Всеки може да отговори на този въпрос. Едва ли от такава задача зависи дали ще те приемат, или не в училището.

Помоли ме да напиша отговора на лист хартия. Подадох й до. Тя го погледна, кимна, сгъна го и се обърна към останалите присъстващи. Първо попита директора:

— Вие как мислите?

— Девет — отговори той.

Помощник-директорът смяташе, че е десет. Татко бе убеден, че е единадесет, заради двете деветки в цифрата деветдесет и девет.

Карълайн им се усмихна:

— Знаете ли как е отговорила Мелани?

Всички се втренчиха в мен и страните ми поруменяха.

— Съжалявам. Мислех, че имате предвид всеки път, когато изписва цифрата девет.

— Точно това имах предвид — успокои ме Карълайн. — И от всички присъстващи само ти разбра правилно въпроса.

Всички започнаха да броят на пръсти: „девет, деветнадесет, двадесет и девет…“.

Карълайн реши да не ги тормози повече.

— Отговорът на Мелани е двадесет, забравяте деветдесет и едно, деветдесет и две и така нататък. Браво, момиче!

Мама и татко ми се усмихнаха щастливо и вдигнаха одобрително палци. Директорът и помощникът му се позасрамиха, но им прави чест, че се засмяха.

После преминахме към разпознаване на обекти, нарисувани на картончета и, честно казано, първите бяха направо фасулски: зайци, къщи, слънчогледи, автобуси и прочее. След това започнаха малко по-трудните. Не искам да ви прозвучи като самохвалство, но и те не бяха кой знае колко сложни — камион, миксер, цигулка, саксофон.

Изведнъж стигнахме до предмет, който изобщо не можех да разпозная.

Беше с триъгълна форма. Обърнах картончето наляво и надясно, за да го видя по-добре. Но така и не успях да се досетя. Рисунката беше съвсем семпла, нямаше за какво да се хвана.

— Опасявам се, че не мога да отговоря — рекох с извинителен тон.

В очите на Карълайн се четеше разочарование.

— Имаш време, помисли.

Но колкото повече се взирах в картината, толкова повече се обърквах. Как да разпозная този предмет, по дяволите? Погледнах към нашите. Стискаха напрегнато ръце. Татко бе затворил очи, а мама гледаше раздразнено — същия вид има на касата в супера, когато някой клиент се суети или рови прекалено дълго из чантата за портмонето си. Разбрах, че знаят отговора. Не можех да повярвам. Как са се досетили? Трябва да си екстрасенс, за да го познаеш.

— Не бързай — повтори Карълайн. Очите й бяха разширени от очакване, надяваше се да успея. И останалите се чудеха как така не се досещам.

Поразмърдаха се малко на столовете, сякаш намекваха, че досегашното ми отлично представяне е било чист късмет. Или съм знаела предварително отговора на задачите. Не успяха да решат онази елементарна задача за бояджията, а познаха предмета на картинката.

От взиране в триъгълника ме заболяха очите. Нима това е препъникамъкът, заради който няма да вляза в това страхотно училище? Този ли предмет ще застане между мен и доброто образование, което бих могла да получа? Нима ще се върна в старото си училище, където пак ще се взирам напрегнато и все нещо ще пропускам. Ще играя на бетонното игрище, вместо да тренирам хокей на трева три пъти седмично и да си имам собствена цветна леха. Вече бях измислила какво ще си посадя — домати до стената, ниски елички и теменуги най-отпред, за да има зеленина през цялата година.

— Съжалявам, предавам се — казах на Карълайн.

— Добре де, само предположи нещо.

Гласът й звучеше умолително.

— Хубаво, но е изстрел в тъмното — предупредих я.

— Добре.

— Може би е резен камамбер или пък чедар. Колебая се между двете.

Изведнъж настъпи коренна промяна. Всички присъстващи се просълзиха, стискаха си ръцете и ме прегръщаха. Карълайн не остана по-назад от мама и татко. Оказа се, че просто искали да чуят думата „сирене“, не било нужно да се напрягам до пръсване на мозъка за точния вид. Представяте ли си? Те самите не знаеха какъв вид е. Необходима била само въпросната дума. Така задачата е прекалено лесна — обявих аз — и това ги накара да решат окончателно в моя полза.

Разведоха ме из спалните помещения, показаха ми и трапезарията. Мама и татко спряха да нервничат и се държаха като нормални хора.

Карълайн се сбогува с мен:

— Е, ще се видим в началото на следващия срок.

— Значи ще бъдете тук?

Изненада се как така съм разбрала колебанието й, макар да бе изписано съвсем ясно по лицето й. Отговори ми, че със сигурност ще бъде тук, днес го решила твърдо. По-точно преди десетина минути. Сега ми се стори някак по-спокойна отпреди.

Като седнахме във влака, мама и татко извадиха лист и молив и започнаха да смятат защо бояджията е писал деветката двадесет пъти. Аз си разглеждах картончето с глупавия триъгълник. Карълайн нарисува около него капан за мишки и ми го подари за спомен от този ден.