Джоана Шуп
Херцогинята куртизанка (11)

Единадесета глава

Мъжете обичат да предлагат закрила дори когато нямаме нужда от такава. Най-добре е да я приемеш, за да не нараниш егото му.

Мис Пърл Кели към херцогиня Колтън

Джулия ахна, като чу чие име бе изрекъл той. Със сигурност не бе грешка на езика. О, само ако можеше да изтрие самодоволството от лицето му. Точно когато се канеше да му каже да върви по дяволите, вратата се отвори.

— Ваше благородие! — възкликна Анджела, а на лицето й бе изписана изненада. — Не знаехме, че сте пристигнали.

Тео беше непосредствено зад нея и двете гледаха Колтън с любопитство.

— Знам. Дойдох първо тук. — Постави ръце на кръста си. — Бих искал съпругата ми да заеме съседната на моята стая, тъй като там е полагащото й се място в това домакинство. Моля ви, изнесете нещата си довечера.

Бузите на Анджела пламнаха.

— О, разбира се — каза тя тихо. — Не съм искала да проявя неуважение към Джулия. Предложих й да се изнеса, а тя ми каза…

— Е, сега аз ви казвам — каза Ник и гласът му бе твърд като стомана.

— Разбира се. Веднага. Ако ме извините… — Анджела се обърна и излезе.

— Колтън, това не бе необходимо — възрази Джулия.

— Не, прав е — намеси се Тео от прага. — Трябваше да отстъпи стаите, без да бъде молена. Добър вечер, Ваше благородие. — Направи реверанс.

Ник се поклони леко.

— Лейди Карвил.

— Ще останете ли с нас няколко дни?

— Да, докато съпругата ми се изправи на крака.

Тео хвърли бърз поглед към Джулия.

— Колко интересно — измърмори. — Е, ще се погрижа и двете стаи да бъдат почистени и приготвени. — Излезе и затвори вратата след себе си.

Джулия затвори очи и разтри слепоочията си. Господи, беше изтощена, объркана и ядосана. Откакто се бе върнал в Англия, Колтън бе истинска досада. Наистина ли беше разочарован, че не е пометнала? Толкова ли бе жесток? Под затворените й клепачи се появиха сълзи — и за детето, и за мъжа, в когото се бе влюбила във Венеция. Мъж, когото знаеше, че никога повече няма да види.

— Трябва да си почиваш — каза Ник твърдо. — Ще се върна, за да ти помогна да се преместиш в новата си стая.

Тя кимна и го чу да излиза от стаята. Обърна се по корем и изля сълзите си във възглавницата.

Ник затвори вратата на стаята на съпругата си и тръгна по коридора. Емоциите бушуваха в него и изпитваше отчаяна нужда от питие. Беше яздил половината нощ и целия ден, като слизаше от седлото единствено за да смени конете. Страхът за здравето на Джулия едва не го бе подлудил.

Като я видя такава бледа и уморена, едва се сдържа да не я прегърне и да не я пусне никога вече.

Какво му ставаше?

Тя вероятно го бе измамила по най-грозния начин, по който една жена може да изиграе един мъж. Шест седмици се бе опитвал да я забрави, но не бе успял. Най-зле беше нощем, когато миризмата й… усещането за нея… вкусът й го преследваха. А след случилото се в бордея на мадам Хартли Ник нямаше желание да опитва отново с друга жена. Очевидно бе хванат в капан, отчаяно желаещ единствената жена, която не можеше да си позволи да има.

Беше се заклел да стои далеч от Сийтън Хол с надеждата, че ужасното желание ще изчезне. После, през септември, когато научеше дали бебето е негово, или не, можеше да си тръгне без съжаления. Все пак тя не искаше съпруг — искаше бебе, родено под защитата на името Сийтън. Джулия сама му бе казала, че трябва да напусне Англия и да се върне във Венеция.

Очевидно не копнееше за него.

Тогава защо бе така омагьосан от нея?

Намери Тортън, иконома. Той служеше в Сийтън Хол, откакто Ник се помнеше. Макар и в края на шейсетте или в началото на седемдесетте, Тортън беше забележително енергичен за напредналата си възраст. Когато по-рано вечерта Ник и Фиц бяха пристигнали, той едва не се бе затичал, за да уведоми персонала за присъствието на херцога.

— Намерете мистър Фицпатрик и го изпратете в кабинета — заповяда Ник.

— Да, Ваше благородие — отговори Тортън с дрезгавия си баритон.

Ник влезе в тъмния кабинет, който някога брат му бе използвал също като останалите херцози Колтън. И ако това не бе достатъчно депресиращо… стаята навяваше особено мрачни спомени на Ник, откакто бе намерил тук мъртвото му тяло.

Отиде до бюфета и с благодарност откри, че е добре зареден. Наля си пълна чаша от най-доброто уиски на баща си. Поне майка му не бе вече жива, та да спори с нея. Все още помнеше повечето от кавгите им — които ставаха пред баща му, разбира се — в същата тази стая. Любимата й тема беше какво разочарование бе за нея вторият й син.

После, в нощта след погребението на брат му, той стоеше тук с двамата си родители, а очите им, изпълнени с омраза и обвинение, се взираха втренчено в единственото им оцеляло дете. Ник се бе опитал да обясни, но никой не му вярваше. Затова се бе отказал.

Отпи щедра глътка алкохол, за да потуши горчивите спомени. Господи, мразеше това място.

Вместо да седне зад голямото бюро, Ник избра малък стол до камината. Чу се кратко почукване и Фиц влезе тежко в стаята.

— Добър вечер, Ваше б…

— Не го казвай — сряза го Ник. — Наричат ме Ваше благородие — и това ми омръзна, — откакто съм се върнал в тази проклета купчина камъни. — Изправи се и отново отиде до бюфета. Този път наля уиски и на Фиц.

Подаде му чашата и отново зае мястото си.

— Искам да отида до горската пътека утре, за да видя къде е паднала съпругата ми. Трябва да се уверя, че наистина е било злополука.

— Подозирате, че не е така?

Имаше нещо в случилото се, което безпокоеше Ник. Две необясними падания в такъв кратък период, ако се броеше и смъртта на майка му. Дали наистина беше съвпадение?

Когато му казаха за смъртта на вдовстващата херцогиня, той бе предположил, че Сатаната се е уморил да чака харпията и е дошъл да я прибере. Но сега се бе замислил над обстоятелствата. Беше се спънала или… се бе случило нещо друго? Изглеждаше малко вероятно. Все пак беше адски трудно да се убие чистото зло. А и кой би искал да я убие? Недоволен член на персонала, който се е уморил да бъде хокан?

Но тъй като бе имал доста неприятности, Ник се бе научил да вярва на интуицията си. И точно сега две падания му се виждаха прекалено много, за да бъдат подминати с лека ръка — поне не и преди да провери сам мястото на злополуката.

Сви рамене.

— Признавам, че не знам. Но да се спънеш и да паднеш точно там, където пътеката става стръмна? Ти най-добре от всички разбираш опасността да се приемат трагичните събития за обикновено съвпадение. Затова искам тя да бъде охранявана, докато не задоволя любопитството си. Всъщност искам да останеш тук, като се върна в Лондон.

Фиц смръщи вежди и белегът на лицето му започна нервно да потрепва.

— Защо?

— Изглежда, че съпругата ми има по-голяма нужда да бъде наглеждана от мен. Фиц поклати глава.

— Не. Защо ще се връщате в Лондон?

Защото не мога да остана тук и да не я докосвам.

— Ще е по-добре, ако замина.

— По-добре за кого? — Фиц отпи от уискито. Малката изящна чаша изглеждаше почти комично в огромните му длани. — Никога не съм ви мислил за страхливец.

Ник понечи да отрече, но Фиц го познаваше прекалено добре. Затова не каза нищо, просто се взираше в огъня.

— Колко дълго ще останете в такъв случай? — запита Фиц.

— Докато тя се възстанови. Може би два или три дни.

— Ще я наглеждам, но вие по-добре внимавайте в Лондон. Ако нещо ви се случи, докато съм тук, никога няма да ви простя.

— Няма нужда да се тревожиш. Куинт не се отделя от мен. Взел е присърце предупрежденията ти относно безопасността ми.

— Кога ще простите на лорд Уинчестър в такъв случай?

Раменете на Ник се стегнаха.

— Когато се почувствам готов, Фиц. — Не беше разговарял с Уинчестър от онзи ден в кабинета, когато приятелят му му бе казал за финансовите проблеми на Джулия. — И защо това те интересува?

— Не ме интересува. Но ми се струва, че е срамно да се отказвате от старо приятелство само защото Уинчестър е постъпил като джентълмен.

— Като джентълмен? — изръмжа Ник, стиснал челюст. — Да помогне на съпругата ми да се представи за курва и да ме изиграе? Да ме направи на глупак? Да ме излъже в лицето? Така ли постъпват джентълмените там, откъдето си?

Фиц поклати глава.

— Не. Там, откъдето съм аз, ако съпругът пренебрегва жена си в продължение на осем години, ако я остави едва ли не да гладува, семейството й ще го причака в някоя тъмна уличка и ще си разменят един-два юмрука.

— Да, семейството й. Не най-добрият приятел на съпруга й.

— Уинчестър се смята за нейно семейство. — Пресуши чашата си и се изправи, с което се извиси над Ник. — И вие сте наясно с това. Просто не искате да признаете, че грешите. Никога не признавате, че може да не сте прав, проклет твърдоглавецо.

Ник присви очи.

— Да, и този проклет твърдоглавец може да те изпрати да спиш в конюшнята, ако не внимаваш.

Фиц отметна глава назад и се засмя.

— Спал съм и на по-лоши места от вашата конюшня, Ваше благородие. Всъщност тя е палат в сравнение с някои дъблински улички, в които съм бил. Лягам си, освен ако нямате нужда от нещо друго.

— Нямам. Направи достатъчно за една нощ.

След това влезе Тортън.

— Ваше благородие, господарските стаи са приготвени за вас и Нейно благородие.

— Благодаря. Ще се погрижа за настаняването на съпругата си в новата й стая. Нека камериерката премести нещата й на сутринта.

— Много добре, Ваше благородие. Лека нощ.

— Лека нощ, Тортън. — Ник допи уискито си и се протегна. Беше изтощен. Колкото по-скоро настанеше Джулия, толкова по-скоро щеше да си легне.

Почука тихо на вратата на съпругата си, но никой не отговори. Надникна и видя, че е дълбоко заспала. Пристъпи тихо напред с намерението да я вземе на ръце. Но вместо това откри, че просто стои до леглото й.

Тя дишаше равномерно и дълбоко и изглеждаше съвсем спокойна. Невинна. Дългата й руса коса се спускаше около изваяното й от ангели лице и макар че завивките скриваха тялото й от погледа му, Ник помнеше всяка негова съблазнителна извивка. Сънуваше го всяка вечер. Само това, че бе в една и съща стая с нея, го караше да изпитва болезнен копнеж.

Трудно бе да се каже защо, но искаше тя да е в стаята непосредствено до неговата. Защото си глупак, прошепна глас в главата му.

Отметна завивките и дъхът заседна в гърлото му. Нощницата се бе набрала нагоре по краката й и разкриваше млечнобелите й гладки бедра, а гърдите й, сега още по-големи заради бременността, изпълваха горната й част. Желанието се надигна в слабините на Ник и той затвори очи в опит да запази самообладание.

Опита се да не мисли за възможността да се плъзне в леглото й гол и да я люби.

Когато се почувства по-спокоен, отвори очи и тогава видя нежно издутия й корем. Не беше много голям, но все пак се виждаше издутина под тънката памучна материя. Господи, там наистина имаше бебе. Ник прокара длан по лицето си, чувствата го завладяха.

Напомни си, че трябва да се придържа към плана си. Когато се докажеше, че детето не е негово, можеше да напусне страната, без да му дава закрилата на името си. Ако пък грешеше и бебето беше негово… Е, никога не бе искал да бъде баща — всъщност не знаеше и как да изпълнява тази роля — и никога не бе искал да остава в Англия.

Но детето не беше негово… нали?

Беше му трудно дори да мисли за тази възможност. Ник плъзна ръце под Джулия — едната зад врата й, а другата под коленете. Въздъхна, когато я повдигна и тя обви ръце около врата му. Ник потисна стона си. Гърдите й се допряха до неговите, а ароматът й — на гардении, така сладък и така познат — го обгърна. И го накара да копнее за онези невинни нощи във Венеция, когато не знаеше за измамата й.

Измина бавно дългия коридор и зави зад ъгъла. Покоите на херцогинята бяха съседни на неговите и се намираха в далечния край на източното крило, макар той никога да не бе спал в господарския апартамент. Последния път, когато бе в Сийтън Хол, баща му бе още жив. Това бе за погребението на Хари.

Ник отвори вратата с крак и влезе в новите покои на Джулия. Те бяха големи и обзаведени под твърдата ръка на майка му. Каза си, че ще трябва да помоли съпругата си да смени мебелировката и украшенията, когато има време. Сега, след като бе прегледал финансовото състояние на имението, знаеше, че без затруднение могат да си позволят каквито промени тя пожелае.

По дяволите, можеше дори да изравни мястото със земята и да го изгради наново.

Наведе се и нежно положи Джулия на леглото. Опита се да се отдръпне, но тя го стисна здраво.

— Ник — каза тихо и дъхът й погали врата му.

Той замръзна. Обзе го нерешителност, гневът и гордостта се бореха с бушуващата в слабините му страст. Помисли си колко лесно щеше да бъде да се предаде. Да потъне в мекотата й и да задоволи нуждата си от нея. Но после — какво?

Бърз поглед към лицето й го убеди, че тя спи. Изпитал облекчение, той отстрани ръцете й от врата си и повдигна завивките, за да я завие. Остана още минута, гледаше я и я желаеше. Измъчваше се.

Преди да е успял да го предотврати, Ник се наведе и я целуна нежно по челото. Кожата й беше хладна и мека и му бе дяволски трудно да се отдръпне. Той въздъхна, отиде в съседната стая и си легна с дрехите.

 

 

На следващата сутрин, когато Ник влезе в трапезарията, две жени вече седяха там.

— Добро утро, Ваше благородие — поздравиха весело лейди Ламбърт и лейди Карвил.

— Добро утро, дами — отговори той. След неспокойната нощ, той бе станал преди часове, вече бе хапнал и излязъл да поязди. — Лейди Ламбърт, ще бъдете ли така любезна да пояздите с мен тази сутрин? Искам да видя на кое точно място от пътеката е паднала съпругата ми.

Съпругата на брат му кимна.

— Разбира се, Ваше благородие. Ще бъда щастлива да ви придружа. Ще се преоблека и ще бъда при вас след около двайсет минути. — Изправи се и излезе забързано от стаята.

Лейди Карвил го изгледа замислено.

— Защо, ако нямате нищо против да запитам?

— Още не знам. Може да е нищо — отговори той искрено. — Но годините зад граница ме научиха да приемам злополуките с недоверие.

— Да, чух, че вие самият сте претърпели няколко злополуки. Вярвате ли, че Джулия е в опасност?

— Надявам се, че не. Във всеки случай ще оставя Фиц тук да наглежда и трите ви в мое отсъствие.

— Мислите ли, че е необходимо? Може би трябва да останете, докато детето се роди.

Ник изправи гръб. На върха на езика му бе да каже, че детето не е негово, но се въздържа. Времето щеше да докаже правотата му.

— Не, трябва да замина. Но ако бебето не се роди преди септември, ще се върна.

Очите на лейди Карвил говореха, че разбира. Тя въздъхна.

— Замисляли ли сте се за последиците от недоверието ви, Ваше благородие? Тя най-вероятно никога няма да ви прости.

— Тогава ще сме квит. Бихте ли ме извинили, мадам.

Определено в кисело настроение, Ник завари Фиц да оседлава конете в конюшнята. Малка кобила за лейди Ламбърт, огромен ловджийски кон за Фиц и новият жребец на Ник, Шарон. Купен преди три седмици от Тетърсол, Шарон бе абсолютно черен и бе висок около метър и шейсет сантиметра. Конят бе буен и се инатеше и на Ник по-рано сутринта му бе доставило огромно удоволствие да го остави да препуска на воля.

— Сигурно искате да дойда? — запита Фиц, когато Ник се приближи.

— Определено. Предпочитам да не съм сам с лейди Ламбърт. Освен това искам мнението ти за мястото, където се предполага, че е паднала съпругата ми.

— Страхувате се, че ще ви се нахвърли, а?

Ник си спомни няколко смущаващи размени на думи със съпругата на брат му, докато той беше още жив. Тя флиртуваше с него при всяка възможност, дори пред Хари. Той никога не я бе окуражавал, но тя бе упорита и изненадана, че Покварения херцог не желае да сложи рога на брат си.

И тогава дойде съдбоносната нощ, онази, в която всичко се бе превърнало в ад.

— Просто стой наблизо — измърмори Ник и сграбчи юздите на Шарон. Само с едно леко движение той скочи на седлото.

— А, ето я и нея. — Фиц посочи към къщата, Ник се обърна и видя лейди Ламбърт. Тя изглеждаше весела, когато влезе в конюшнята в кафяв костюм за езда.

Стигна до тях и Ник си отбеляза изненадата, изписала се на лицето й, като видя, че са оседлани три коня, а не два.

— Фиц ще дойде с нас — заяви той.

Тя кимна и отиде до пъна, който използваха, за да възседнат по-лесно конете. Един от конярите, който бе наблизо, задържа юздите, докато тя се настани удобно на гърба на кобилата.

Ник направи жест на нетърпение, който бе насочен към Фиц, и приятелят му бързо се метна на гърба на коня си.

— Да вървим — каза Ник и поведе Шарон към гората.

Тримата яздеха, без да сменят темпото. Утринта бе ясна и свежа, а познатите гледки и миризми напомняха на Ник за детството му, когато се разхождаше из имението. Все още си спомняше главния градинар, посивелия мистър Томпкинс, който никога нямаше нищо против малкото момче да го следва навсякъде. Точно заради мистър Томпкинс Ник знаеше името на всяко цвете и дърво в имението. Като че ли тези знания щяха да са му от полза някога.

Питаше се кога лейди Ламбърт ще заговори. Тя никога не мълчеше, а той подозираше, че има какво да му каже след осем години.

Не се наложи да чака дълго. Веднага щом минаха покрай езерото, лейди Ламбърт изравни коня си с този на Ник, а Фиц остана да язди зад тях.

— Ваше благородие — подхвана тя тихо, едва ли не шепнешком. — Да обсъдим ли поне какво се случи в онази нощ?

— Не. — Онази нощ бе последното, за което искаше да мисли. Продължи да гледа напред, вниманието му бе изцяло концентрирано в пътеката.

— Но трябва поне да ми позволите да се извиня.

Ник не каза нищо. Извиненията нямаше да върнат брат му. Нито да допринесат за репутацията на Ник. А после оставаше и въпросът с чувството за вина, което никакво извинение не можеше да премахне.

— Сега съм различна, трябва да знаете — продължи тя. — Виждам колко глупава съм била тогава. О, Ник…

Погледът на предупредително присвитите му очи срещна нейния.

— Искам да кажа, Ваше благородие. — Тя се изчерви и извърна очи. — Просто исках да знаете колко много съжалявам за случилото се. И се надявам, че някой ден ще можем да бъдем приятели.

Той не можа да измисли достатъчно учтив за ушите на една дама отговор, затова замълча. Молеше се тя да направи същото. Фиц извика:

— Колко още остава, лейди Ламбърт, ако нямате нищо против да запитам?

— Около десет минути, мисля. Точно преди големия завой на пътеката. — Размърда се на седлото и приглади полите си. — Посетихте ли гроба на майка си, Ваше благородие?

Той въздъхна. Тази разходка очевидно щеше да става все по-неприятна и по-неприятна.

— Не, не съм. Но не се тревожете. Имам намерение да танцувам джига^[1] върху него, преди да си тръгна.

Лейди Ламбърт стисна здраво челюсти. Настъпи блажен миг на тишина, преди тя да изтърси:

— Съпругата ви е прекрасна. Двете бързо станахме приятелки.

— Нима?

— Наистина. Тя е умна и…

— Защо останахте, лейди Ламбърт? — прекъсна я той. Тя отвори широко очи от изненада, но той продължи: — Защо останахте при вдовстващата херцогиня през всичките тези години? Защо не се върнахте при семейството си?

Тя изправи рамене.

— Нямам семейство. Няма къде да отида. Вашата майка беше моето семейство през последните осем години.

— В такъв случай, позволете ми да ви осигуря дом. Изберете си някоя от къщичките тук. Отидете в Лондон, купете си градска къща и ми изпратете сметката.

— Принуждавате ли ме да си тръгна, Ваше благородие?

— Не ме поставяйте в това положение. Предпочитам да не ви принуждавам да си тръгнете, но не мога да разбера защо настоявате да останете тук. — Сръга Шарон и конят препусна пред другите.

След няколко минути пристигнаха на мястото, където бе паднала Джулия. Ник слезе от коня и преметна юздите през един нисък клон. Растителността около пътеката беше гъста, а от едната й страна имаше стръмен склон.

— Кракът й се закачи на този корен — каза лейди Ламбърт и посочи. — Беше доста мъгливо онази сутрин и се страхувам, че тя се подхлъзна, докато се опитваше да запази равновесие.

Ник кимна. Искаше да огледа, но не се нуждаеше от непрекъснатото й бърборене.

— Благодаря ви за помощта тази сутрин, мадам. Искате ли Фиц да ви придружи обратно до къщата?

Нещо проблесна в очите й и той си помисли, че най-вероятно е изненада, задето я отпращат така.

— Не, това не е необходимо. Мога и сама да намеря обратния път. Приятен ден, Ваше благородие.

Тя обърна коня и се отдалечи. Като не можеше вече да ги чуе, Фиц се усмихна и имитира пискливия й глас:

— И се надявам, че някой ден ще можем да бъдем приятели.

— Престани, Фиц! — изръмжа Ник. — Слез от проклетия кон и ела тук долу.

Фиц се засмя, преметна крак и скочи на земята.

— Какво търсим?

— Не знам. Но има нещо странно в това падане. Спъва се и се търкулва надолу по склона? Може би е по-тромава сега, тъй като…

— Носи дете? — прекъсна го Фиц, повдигнал недоверчиво вежда. — Не можете да произнесете думата „дете“?

— Мога — отвърна рязко Ник. Отиде до корена и го отмести с крак. — Изглежда доста разклатен, не мислиш ли?

— Прилича повече на въже, отколкото на корен. — Фиц го вдигна с лекота, а Ник се запъти към склона. Фиц дръпна корена и го изтръгна. — Погледнете! — извика.

Ник бързо се върна при него.

— Не ви ли се струва, че нещо е било завързано в този край? Може би въже?

Ник не бе сигурен. Краят се гънеше под странни ъгли и наистина изглеждаше, че е бил завързан около нещо. Но това нещо можеше да е друг корен.

— Виж дали ще можеш да го намериш. — Фиц кимна, тръгна към другия край на пътеката и се скри в дърветата.

Спрял се на ръба на склона, Ник огледа масата от листа по земята. Наистина бяха много, а лейди Ламбърт бе казала, че онази сутрин е било мъгливо. Плъзна ботуш по листата, за да провери колко са хлъзгави. Хммм.

Надникна над ръба. Като внимаваше къде стъпва, започна да се спуска надолу, хващайки се за стволовете и клоните на дърветата, за да не падне. Като наближи дъното, видя пътеката в листата, образувана от падащото тяло на Джулия. И кръвта му се смрази.

Господи, нима се бе търкаляла чак дотук? Бе истинско чудо, че не си бе счупила врата.

Изкатери се отново горе и завари Фиц да го чака.

— Е?

— Земята е прекалено мокра и не задържа отпечатъци, ако въобще е имало такива. Може би има следи от завързване на въже около едно далечно дърво, но са прекалено незабележими, за да бъдем сигурни.

— По дяволите — измърмори Ник. — Надявах се да имаме сигурен отговор, независимо какъв.

Фиц хвана юздите на ловджийския кон.

— Все още ли искате да остана, като се върнете в града?

— Да. — Ник нямаше доказателства, но нещо в падането продължаваше да го безпокои. И макар че не искаше да го признае, не искаше да остави Джулия без защита. Идеята, че може да й се случи нещо.

Прогони тези мисли от ума си и се метна на гърба на Шарон. Големият жребец се изправи на задните си крака и Ник стисна здраво юздите.

— Не изпускай съпругата ми от очи. Не се отделяй от нея, Фиц. По време на храна, разходки, чай… каквото и да прави.

— Разбира се, макар че щеше да бъде по-добре, ако вие…

— Не го казвай — изръмжа Ник и заби пети в тялото на Шарон.

 

 

Джулия не видя съпруга си цели три дни. Знаеше, че е все още в имението, защото чуваше стъпките му в съседната стая всяка нощ, като си лягаше. Това, че очакваше с нетърпение всякакви признаци за присъствието му, говореше много за еднообразието на дните й.

Тео също я информираше къде е херцогът. Не бе изненада, че той прекарваше по-голямата част от времето си в езда, следван от Фиц. По време на вечеря бе очевидно, че всички се чувстват неловко, тъй като Ник, Тео и Анджела бяха изчерпали темите си за разговор още първата вечер.

Тя реши тази вечер да се присъедини към тях. Глезенът й бе значително по-добре и мисълта да прекара още един ден в леглото бе непоносима.

Джулия звънна за Мег и се опита да не мисли защо Ник я бе избягвал през последните няколко дни. От онази първа нощ насам той не я бе посетил, нито се бе поинтересувал как се чувства. Дали не чакаше да узнае дали е пометнала, или не?

Е, помисли си тя и вирна упорито брадичка, щеше да бъде разочарован. Според дошлата днес акушерка всичко с бебето бе наред. За Джулия бе истинско облекчение да го чуе. Всъщност и Джулия, и Тео бяха заплакали от радост при тази новина.

Влезе Мег и двете започнаха да обсъждат какво да облече за вечеря.

— Все още имате една-две рокли от онези, които взехте със себе си във Венеция и които ще ви стават още около седмица — предложи Мег. — Така ще привлечете вниманието на Негово благородие.

— Не съм толкова сигурна, че искам да привлека вниманието му — измърмори Джулия. Все още бе ядосана и наранена. Бе казал такива отвратителни неща, толкова лесно бе повярвал най-лошото за нея.

Не че Мег знаеше това. Но слугите говореха и Мег очевидно беше наясно, че от пристигането му двамата не бяха оставали заедно.

— Нека бъде розовата рокля, Ваше благородие. Ще я донеса веднага.

Близо час по-късно Джулия се огледа в огледалото.

— Е, Мег. Какво мислиш?

— Мисля, че ще сритате Негово благородие в задника, ако нямате нищо против да се изразя така.

Джулия се засмя. Трябваше да се откаже от банелите, за да влезе в роклята, но резултатът си струваше. Розовата коприна обгръщаше горната половина на тялото й, ниско изрязаният корсаж повдигаше гърдите й. Нежната като шепот материя се спускаше грациозно до пода, плъзгайки се над бедрата и прасците й върху възможно най-леката фуста. Много късите, подобни на крилца ръкави, подчертаваха раменете и шията й, а цветът на роклята — белотата на кожата й.

Много лошо, че бе продала перлите на баба си.

— Това беше гонгът. Ваше благородие по-добре да побърза.

— С наранен глезен? Ще е цяло чудо, ако стигна преди десерта — пошегува се Джулия. — Пожелай ми късмет, Мег.

— Тази рокля е целият късмет, от който Ваше благородие се нуждае.

Джулия се засмя и заслиза бавно към първия етаж. Докато стигне до трапезарията, всички вече бяха започнали с първото блюдо. Изправиха се до един и се спуснаха да й помогнат. Тя се изненада, че Ник стигна до нея пръв.

— Мила моя — поздрави я Тео, когато Джулия прие ръката на съпруга си. Тя беше топла и силна под нейната и коремът й потръпна. — Сигурна ли си, че трябваше да станеш от леглото?

— Добре съм, лельо Тео. — Ник я поведе към далечния край на масата, към обичайното й място. — Колтън, моля те, не ме карай да вървя чак дотам. Ако нямаш нищо против, ще седна тук, до теб.

Видя погледът му да се стрелка към деколтето й. Той се прокашля.

— Както желаеш, мадам.