Питър Мейл
Винена афера (17)

Седемнайсет

Филип говореше по телефона и крачеше из фоайето, а свободната му ръка се движеше напред-назад, нагоре-надолу, настрани, сякаш дирижираше невидим симфоничен оркестър. Както обикновено, бе облечен във военни дрехи втора употреба, а на най-видно място се мъдреше яке с надпис „Ад на колела“, изписан на гърба с кървавочервени разлети букви. Когато видя Софи и Сам, тутакси рязко прекрати разговора, като, преди да прибере телефона в джоба си, едва успя да промърмори „Au’voir“^[1]. Сам беше забелязал, че французите, които обожават да говорят, имат склонност да приключват безцеремонно, почти брутално разговорите си по телефона. За тях нямаше продължителни сбогувания — странно за толкова словоохотлива нация.

— Alors? Alors? — Филип се тресеше от любопитство и след като целуна Софи леко по бузите, се обърна към Сам: — Какво намерихте?

— Доста работи — отвърна Сам. — Ще ти обясня всичко, но първо трябва да си взема някои неща от стаята. Можеш ли да ни намериш маса в бара? Няма да се бавя.

Когато пет минути по-късно се присъедини към тях, носеше наръч листа — бележките си, досието на Рьобул, както и тънка папка с материали, които бе донесъл от Ел Ей. Стовари всичко на масата и сложи фотоапарата си отгоре.

Филип бе приел да отговаря за напитките.

— Софи ми каза, че обичаш розе — рече той, извади бутилка Tavel от ледарката и напълни чашите. — Voilà, направо от Мордоре. — Направи букет с пръстите си и целуна върховете им. — Не му позволявай да ти попречи да говориш.

— Благодаря. Добре, ще започнем с добрата новина — търсихме шест вина от конкретни години и видях и шестте. Всичките са там и благодарение на Софи успях да направя снимки. — Сам потупа апарата. — Но не се вълнувай твърде. Това е добра новина, но не е нищо повече от начало. Проблемът е, че са произведени повече от сто хиляди бутилки от всяко вино, с изключение на Yquem. А дори при него производството е около осемдесет хиляди. Така че няма недостиг на вино от тези реколти и бутилките на Рьобул може да са придобити съвсем законно през годините. Ако Виал поддържа архива си така, както се грижи за избата, би трябвало да има разписки за всичко. Но тук възниква друг проблем — не можем да видим тези разписки, без да се издадем. Освен това нито за миг не бива да забравяме, че Рьобул не е забогатял с глупост. Ако той е нашият човек, може да заложите живота си, че е спретнал фалшива документация, зад която да се скрие — нещо, с което да удостовери, че съвсем честно е купил виното. Лихтенщайн, Насау, Хонконг, Кайманите — може да е минал през някое от тези места. Хиляди странни малки компании по света могат да ти осигурят каквато документация поискаш срещу съответната такса. След това изчезват. Проследяването им може да отнеме години. Питайте данъчната служба.

Сам замълча, за да опита виното.

Филип видимо падна духом.

— Значи това е краят — отрони с въздишка. — Няма история.

— Още не е приключено — увери го Сам и на лицето му се изписа усмивка. — Нещо ме тормозеше цял ден и току-що си спомних какво. — Прерови листата пред себе си и извади ксерокопие. — Това е статията от „Ел Ей таймс“ за колекцията на Рот. Препечатана е в „Хералд трибюн“, който е с международно разпространение. Така че винените маниаци по цял свят, включително и нашият приятел Рьобул, може да са я видели. — Той посочи централната снимка, малко замъглена, но все пак достатъчно ясна. — Ето това е Рот. Виждате ли какво държи?

Филип погледна снимката.

— Petrus. Прилича на магнум бутилка.

— Точно така. Можеш ли да различиш годината на етикета?

Филип взе пресниманата статия и я погледна по-отблизо.

— 1970?

— Именно. Това е една от откраднатите бутилки и Рот я държи с две ръце сякаш животът му зависи от това. Отпечатъците му ще са навсякъде по нея. Ето ви нещо за пръстовите отпечатъци — те се съхраняват най-добре във влажна среда, а нивото на влажност в професионална изба като тази на Рьобул е около осемдесет процента. При такива условия отпечатъците върху стъкло могат да се запазят с години. Да предположим, че извадим късмета никой да не се е сетил да избърше всяка бутилка. Ако отпечатъците на Рот са върху някоя от магнум бутилките в избата на Рьобул, несъмнено ще е доказателство за кражба.

Около масата цареше мълчание, докато осмисляха казаното.

— Сам, има и нещо друго — обади се Софи, като се захвана да прелиства досието на Рьобул. Извади снимка, на която той позираше пред частния си самолет. — Мислех си за това, докато разглеждахме бутилките с Виал. Ако искаш да прекараш много вино от Калифорния до Марсилия, без да използваш износители, няма ли да е удобно да имаш собствен самолет?

Сам поклати глава, раздразнен на себе си, че е пропуснал нещо толкова очевидно.

— Разбира се, частните самолети получават специално отношение. По-малко формалности на излитане от Щатите и вероятно никакви за местния герой тук, в Марсилия. — Той се усмихна на Софи. — Ставаш все по-добра. Вижда ли се регистрационният номер?

Тримата се вгледаха по-отблизо в снимката. Рьобул беше на преден план с кръстосани ръце, изглеждаше сериозен и делови в тъмен костюм — индустриален титан, готов да обиколи света. Зад него беше самолетът му, лъскав и бял, с надпис „Груп Рьобул“, изписан с големи черни букви върху корпуса, и нещо, което изглеждаше като опростена версия на френското знаме, изрисувано на опашката. Кадърът бе композиран или по предварителен умисъл, или по случайност така, че регистрацията на самолета беше скрита от тялото на Рьобул.

— Предполагам, че това няма кой знае какво значение — отбеляза Софи. — Името на компанията вероятно ще е достатъчно.

— Достатъчно за какво? — обади се Филип.

Той вече си възвръщаше доброто настроение и беше кацнал на ръба на стола си, наведен напред, а ботушите му изпълняваха лек степ танц по пода.

— Всеки самолет, който използва американското въздушно пространство, трябва да подаде летателен план — час на заминаване, направление, предполагаем час на пристигане. Подробностите се въвеждат в компютър. Сигурен съм, че там ще фигурира и името на компанията — обясни Сам и погледна часовника си — в Марсилия тъкмо минаваше шест вечерта, което означаваше, че в Калифорния е девет сутринта. — В Ел Ей има един човек, който може да ни помогне. Ще проверя дали е на линия. — Той се изправи и се огледа за тихо кътче, където да проведе разговора. — Филип, докато ме няма, можеш ли да помислиш за ченгета, които познаваш, в Марсилия? Някой твой приятел? Ще ни трябва полицай.

Лейтенант Букман вдигна телефона и изсумтя в него — кисело, мрачно сумтене, дължащо се на твърде много кафе, твърде много работа и недостатъчно сън.

— Добре звучиш, Буки. Как си?

— Чувствам се така, както и звуча. Къде, по дяволите, си ти?

— В Марсилия. Слушай, Буки, трябва ми голяма услуга. Е, всъщност две големи услуги.

Разнесе се примирена въздишка.

— А аз си мислех, че ще ме поканиш на обяд. Добре, какво искаш?

— Първо, пълен набор от пръстовите отпечатъци на Дани Рот. Може би открих неговото вино, но ми трябва доказателство. Имаш ли свободен човек, който да отиде до офиса му днес?

— При Дани Рот? Шегуваш ли се? Надали ще има опашка от доброволци, но ще видя какво мога да направя. Какво друго?

— Не е толкова просто. Трябва да знам дали частен самолет, собственост на „Груп Рьобул“, е напуснал района на Лос Анджелис между Бъдни вечер и Нова година.

— И? Какъв самолет? Регистрация? Място на излитане?

— Ами, в това е проблемът. Нямам регистрация и не знам от кое летище е излетял. Но предполагам, че няма да е далеч от Ел Ей.

— Страхотно. Това ще ми е много от полза. Последния път, когато проверявах, в Калифорния имаше деветстотин седемдесет и четири летища с различни размери. А искаш да ти кажа дали частен самолет с неизвестна регистрация е излетял от някое от тези деветстотин седемдесет и четири летища в седемдневен период? Като сме на тази тема, искаш ли да знаеш как се справя на голф пилотът и кой е най-близкият му роднина? А кръвната му група?

— Буки, ти обичаш предизвикателствата. Знаеш, че е така. А аз съм готов да предложа стимул. Когато се прибера, ще отидем в Янтвил да вечеряме във „Френч Лондри“. Foie gras au torchon, приятелю. Еленови котлети. И което и да е вино от листата. Ти избираш, аз черпя.

Последва тих момент на размисъл, през който Сам почти долови звука от потрепването на вкусовите рецептори на Букман.

— Нека да сме наясно — каза накрая лейтенантът. — Да не би да се опитваш да подкупиш представител на лосанджелиската полиция?

— Предполагам, че да.

— Така си и помислих. Добре, дай ми всички подробности за самолета, които можеш да намериш, и адреса на хотела, в който си отседнал. Ще изпратя по „ФедЕкс“ отпечатъците и каквото друго успея да намеря. Да приема ли, че е спешно? Тъп въпрос. Всичко е спешно.

Докато вървеше към Софи и Филип, мислите на Сам препускаха бясно и той почувства познатото нетърпеливо вълнение, което винаги изпитваше, когато работата започне да става интересна. Следващата стъпка щеше да зависи от Филип, а той без съмнение гореше от желание да помогне. Но дали имаше нужните връзки? И дали щеше да успее да извие ръцете, на когото е необходимо?

Когато се завърна на масата, Сам вдигна палци.

— С малко повече късмет ще разполагаме с отпечатъците на Рот утре сутринта, а може би и с информация за самолета на Рьобул. — Той седна и се пресегна към чашата. — Тук се намесваш ти, Филип. Предоставя ти се възможност да спечелиш своята сензация. — Филип направи усилие да изглежда достатъчно непреклонен и решителен. Сам отпи голяма глътка вино, преди да продължи: — Задачата ни е да проверим магнум бутилките от Petrus за отпечатъци. Няма да отнеме много време, може би около час, но аз не мога да го направя. Ако ще се ползват като улика, работата трябва да бъде свършена от професионалист. Което означава полицай. — Той погледна Филип с вдигнати вежди. — И трябва да успеем да вкараме специалиста по отпечатъци в избата, без да предизвикаме подозрение. С други думи, без Виал да разбере. Ако надуши нещо, спокойно можем да си опаковаме багажа и да се разотидем по домовете.

Филип нервничеше на стола си в очакване на своя ред да заговори.

— Може да извадим късмет с полицията — сподели той. — Поддържам връзка с един човек вече няколко години. — Той присви очи, загледан в далечината, и си приглади косата. — Запознахме се, когато разследвах престъпленията на корсиканската мафия. Това са момчета от Корсика, които действат в Марсилия. От вестника държат да ги наглеждаме от време на време. Както и да е, те не правеха нищо по-различно от обичайното — наркотици, трафик на нелегални имигранти от Северна Африка, изнудване по доковете, осигуряване на закрила в града, такива неща.

В онези дни имаше клуб, където обичаха да се събират и да пръскат пари, за да впечатляват момичетата. И пръскаха не само пари. Имаше и доста кокаин и хероин. — Той замълча, за да отпие голяма глътка вино.

— Едно от момичетата — много симпатично, много невинно — се хвана с неподходящия човек. Заради него започна да взима хероин. Виждах я често в клуба, беше истинска развалина. А той се държеше с нея отвратително. — Филип направи физиономия и поклати глава. — Бях решил да подам сигнал в полицията и да направя удар с тази история, но нещо ме накара да размисля. Оказа се, че бащата на момичето е ченге — инспектор в марсилската полиция. Можете да си представите каква история щеше да излезе.

Е, реших да не подавам сигнал. Убедих момичето да я заведа в клиника, ръководена от мой приятел, и се видях с баща й. Казва се Андре. Той е добър човек. Все още обядваме няколко пъти годишно. Не казвам, че сме близки, но ме уважава.

Софи за пръв път се сблъскваше с тази страна на своя louche братовчед.

— Chapeau^[2], Филип — каза тя. — Браво на теб. Какво се случи с момичето?

— Всичко приключи добре. Омъжи се за лекар, когото срещна в клиниката, аз съм кръстник на момиченцето им.

Той погледна изненадано празната си чаша, сякаш съдържанието й се бе изпарило, докато говореше.

Сам му наля още вино и го попита:

— Мислиш ли, че ще ни преотстъпи някого от съдебна медицина за час-два?

— Мога да проверя. Но ще иска да знае предисторията и ще трябва да му я разкажа.

Сам сви рамене.

— Няма проблем. Всъщност ние няма да правим нищо незаконно. Кажи му, че е просто стандартна проверка, рутинна процедура, провеждана от добросъвестна и дискретна застрахователна компания, която не иска да предизвиква ненужно раздразнение или притеснение. Затова не смятаме, че си струва да безпокоим Рьобул. Мислиш ли, че ще се хване? Можеш да му обещаеш, че няма да има кражба, нито взлом. — Сам замълча да помисли. — Е, няма да има взлом, стига да успеем да разкараме Виал за два часа. Това е следващото в списъка със задачи. Някакви идеи? — Той вдигна чаша към Софи и Филип. — Наздраве за вдъхновението.

Вечерта се разделиха. Софи искаше да провери какво става в работата й, да вечеря в стаята си и да си легне рано. Филип реши да провери дали инспектор Андре си е у дома. Сам щеше да се обади в Ел Ей и да докладва на Елена Моралес за развитието по случая. Последният им разговор бе завършил с явна враждебност. Беше време, чувстваше той, да подобри отношенията си с нея.

Когато се свърза с Елена, получи кратък, хладен поздрав. Сега вече знаеше какво е да рекламираш стоки по телефона и да имаш лош ден. Пое си дълбоко въздух.

— Елена, искам да ме изслушаш. Първо, не искам да оставаш с грешни впечатления за Софи Кост. Тя много ми помогна, имаше някои превъзходни хрумвания. — Със същия успех можеше да говори на Сибир, но поне не му затвори телефона. — Онова, което няма да намериш в биографията й, е, че възнамерява да се омъжи през есента. Мъжът се казва Арно — симпатичен тип на средна възраст от Бордо, който живее с майка си и два лабрадора на име Лафит и Латур. О, има и шато, но не много голямо.

— Това ли имаш да ми кажеш?

Сам долови намек за промяна в климата.

— Да, отчасти. Просто исках да изясня нещата. Не бих желал да си помислиш, че… ами, нали се сещаш…

Елена го остави в напрежение за секунда-две, преди да отговори:

— Добре, Сам. Обясни всичко достатъчно ясно. — Тя звучеше почти приятелски настроена. — Е, как върви там?

— Обещаващо. Ще знам със сигурност след два дни.

Сам й разказа какво се бе случило след срещата с Рьобул — за деня с Виал, за откритията в избата, за разговора с лейтенант Букман и за усилията на Филип да помогне в разрешаването на проблема с отпечатъците.

— Иначе казано — заяви той, след като приключи с доклада, — има напредък, но нищо конкретно. Все още нищо, което да развълнува Рот.

При споменаването на клиента й Елена изрече нещо кратко и рязко на испански. Не звучеше никак ласкаво.

— Сигурен съм, че си права — увери я Сам. — Трябва да се отървеш от него, да си вземеш няколко почивни дни. Да се поглезиш. Казват, че Париж е много хубав през пролетта.

— Дръж ме в течение за отпечатъците. О, и, Сам? — Гласът й омекна. — Благодаря за обаждането.

Тя затвори. Дипломатическите отношения бяха възстановени.