Жан дьо Лафонтен
Кон и магаре

Живял някога на света един колар. Той си имал кон и магаре. Обичал ги еднакво, но тъй като конят му теглел каручката, коларят се грижел много по-добре за него — хранел го повече и го товарел по-малко. С годините конят ставал все по-снажен и красив и страшно се възгордял. А дългоухият му събрат станал грозен и мършав и с мъка понасял теглото си.

Един ден стопанинът насъбрал малко стока и тръгнал към пазара, за да я продаде.

По пътя магарето носело всичкия товар на гърба си, а конят подтичвал, впрегнат в каручката.

По едно време измършавялото добиче простенало изпод тежките дисаги:

— Ох, не мога повече! Едва се държа на краката си!

Помогни ми, братко! Поеми част от моя товар!

А конят го изгледал презрително и отвърнал:

— Ти луд ли си? Къде се е чуло и видяло благороден кон да носи дисаги!

Клетото магаре залитало и се спъвало, но продължавало да върви. След малко отново простенало:

— Моля те, братко! Умирам! Поеми част от моя товар!

Но конят не го и погледнал.

Изминали още няколко крачки. Накрая магарето паднало и издъхнало.

Като видял това, коларят заплакал:

— Горкото магаренце! Толкова години ми служи послушно и вярно… Какво ще правя без него?

А конят се навел да си отскубне сочна тревица.

Тогава стопанинът му се обърнал към него и казал:

— Ела тук, конче! Сега ти ще носиш товара на мъртвия си приятел. И преметнал дисагите на гърба му. Сетне двамата си продължили по пътя.

Докато мъкнел тежките дисаги и теглел каручката, конят жално простенал:

— Ох, не мога повече! Едва се държа на краката си! Трябваше да помогна на магарето! Сега и аз ще умра! Но колкото и да се вайкал, от това не му ставало по-леко.