Джек Лондон
Морският вълк (19)

Глава XIX

Когато излязох на палубата, видях, че „Призрак“ догонва от наветрената страна познатата ми лодка, която също се движеше срещу вятъра. Всички бяха на палубата, всички искаха да знаят какво ще стане, когато Лийч и Джонсън бъдат качени на борда.

Камбаната удари четири пъти, Луис отиде да смени рулевия. Въздухът беше влажен и аз забелязах, че той е навлякъл непромокаемите си дрехи.

— Какво ни очаква сега? — попитах го аз.

— Здравословна буря, сър — отвърна той. — А също и малко дъждец, колкото да ни измие вратовете. Нищо повече.

— Колко жалко, че видяхме лодката! — забелязах аз.

Една голяма вълна удари кораба в носа и го отклони от курса цял румб: в това време лодката за миг се мярна между двата кливера.

Луис завъртя руля и след като помълча, каза:

— Те и без това никога не биха достигнали сушата, сър. Тъй мисля аз.

— Така ли мислиш?

— Да, сър. Не виждате ли? — Силен тласък на вятъра разтърси кораба и принуди Луис бързо да завърти руля. — Няма да мине и един час — продължи той — и за такава черупчица ще бъде невъзможно да продължи пътя си сред вълните. Имат късмет, че ние пристигнахме навреме и можем да ги приберем.

Вълка Ларсен остави спасените мъже, с които бе разговарял, и се отправи към юта. Неговата котешка походка сега особено биеше на очи: погледът му бе остър и неспокоен.

— Трима помощник-мотористи и един механик — каза той вместо поздрав. — Но ние ще ги направим най-малкото гребци. А как е дамата?

Не зная защо, но когато Ларсен спомена за спасената жена, почувствувах остра болка, сякаш ме прободе нож. Разбира се, това бе глупава сантименталност от моя страна, но не можех да се избавя от това усещане и вместо отговор само повдигнах рамене.

Вълка Ларсен проточено и подигравателно изсвири с уста.

— А как се казва? — попита той.

— Не зная — отвърнах аз, — тя спи. Много е уморена. Всъщност аз чакам да чуя някакви новини от вас. Какъв е бил техният кораб?

— Пощенски параход — късо отговори той. — „Град Токио“. Пътувал от Фриско за Йокохама. Старо корито. Тайфунът го поразил. Направил дъното му на решето. Четири дни се реяли по вълните. А вие наистина ли не знаете коя е тя? Каква е — мома, съпруга или вдовица? Е, е, добре!

Той заклати подигравателно глава и ме загледа със смеещи се очи.

— А вие… — започнах аз. И на върха на езика ми беше да го попитам дали ще закара спасените в Йокохама.

— А аз какво? — попита ме на свой ред той.

— Какво възнамерявате да правите с Лийч и Джонсън?

Той поклати глава.

— Наистина Хъмп, не зная. Както виждате, с тия четирима пришълци аз вече имам достатъчно хора на кораба.

— Но Лийч и Джонсън получиха добър урок, опитвайки се да избягат — казах аз. — Защо да не измените отношението си към тях? Вземете ги на борда и се дръжте добре с тях. Каквото и да са направили, те бяха заставени да го направят.

— От мене ли?

— Да, от вас — отговорих аз без колебание. — И нека ви предупредя, Вълк Ларсен, че ако вие отидете твърде далеч в издевателствата си над тия бедни нещастници, аз мога да забравя всичко, дори и любовта към собствения си живот, и да ви убия!

— Браво! — извика той. — Аз се гордея с вас, Хъмп! Вие дяволски добре се изправихте на нозете си. Станали сте истинска самостоятелна личност. За нещастие животът ви е бил лек, но вие се развивате, а това ми харесва!

Гласът му внезапно се измени, лицето му стана сериозно.

— Вярвате ли в обещания? — попита той. — Свещени ли са те за вас?

— Разбира се! — отговорих аз.

— В такъв случай да сключим едно споразумение — продължи този тъй хитър актьор. — Ако аз ви обещая да не се докосвам дори и с пръст до Лийч и Джонсън, обещавате ли ми вие, от своя страна, да не посягате върху мене? Само не мислете, че се боя от вас. Не, не, не си въобразявайте! — побърза да прибави той.

Не вярвах на ушите си. Какво е станало с този човек?

— Съгласен ли сте? — нетърпеливо попита той.

— Да! — отговорих аз.

Той ми протегна ръката си, но докато я разтърсвах най-сърдечно, мога да се закълна, че забелязах как в очите му за миг проблесна някакъв дяволски присмех.

Преминахме на подветрената страна на юта. Лодката бе съвсем близо и се намираше в отчаяно положение. Джонсън я управляваше, Лийч изтребваше вода. Ние ги догонвахме — движехме се два пъти по-бързо от тях. Ларсен даде знак на Луис да се отклони и ние изпреварихме лодката, минавайки на около двадесет фута от нея. Изведнъж „Призрак“ я закри от вятъра, платното й се отпусна и почна да плющи, лодката спря движението си, като принуди пътниците бързо да променят положението си. Тук една голяма вълна ни издигна, а лодката потъна надолу в бездната.

В този именно миг Лийч и Джонсън погледнаха в лице моряците, струпали се на борда. Никой не ги поздрави. В очите на своите другари те и двамата бяха вече покойници, между тях зееше оная пропаст, която разделя живите от мъртвите.

След един миг те се намериха срещу юта, където стояхме с Вълка Ларсен. Сега ние пропадахме надолу между вълните, а те се издигаха нагоре. Джонсън погледна към мене и аз успях да видя колко измъчено и изтощено е лицето му. Махнах му с ръка и той отговори на поздрава ми, но неговият жест издаваше безпомощност и дълбоко отчаяние. Сякаш той ми изпращаше последното си сбогом. Не можах да видя очите на Лийч, понеже гледаше към Вълка Ларсен, но върху лицето му както и преди се четеше старата неумолима омраза.

После лодката се озова зад кърмата. Вятърът изведнъж изду платното и така наклони слабата ладийка, че тя едва не се преобърна. Вълните полетяха над нея и я заляха с белоснежна пяна. Сетне лодката отново се показа, наполовина пълна с вода. Лийч усилено изхвърляше водата, а Джонсън, с бледо и тревожно лице, стискаше греблото, което му служеше за кормило.

Вълка Ларсен късо се изсмя, сякаш излая в самото ми ухо, и отиде при наветрената страна на юта. Очаквах, че ще даде заповед за спиране, но корабът продължаваше да плава напред, а той не даваше никакъв знак. Луис все тъй невъзмутимо стоеше на руля, но аз забелязах, че струпалите се на носа моряци се обърнаха и с безпокойство загледаха към нас. „Призрак“ продължаваше да се носи напред и лодката се превърна в малка, едва забележима точица, когато изведнъж се разнесе заповедническият глас на Вълка Ларсен и корабът се завъртя рязко на дясната си страна.

Ние се отправихме назад по посока на вятъра, срещу борещата се с вълните лодчица, и се намерихме на една или две мили от нея, когато се чу нова команда за сваляне на бомкливера и спиране на кораба. Тюленоловните лодки не са пригодени да лавират срещу вятъра. Единствената надежда за тях е да се държат в посоката на вятъра и когато е благоприятно, той сам ги подгонва право към кораба. Но сега, сред разбушувалото се море, за Лийч и Джонсън нямаше никакъв друг изход, освен да бъдат прибрани от „Призрак“ и те направиха отчаян опит да плават срещу вятъра. Но при такова едно вълнение трудно си пробиваха път напред. Всеки миг можеха да бъдат погълнати от разярените стихии. Отново и отново ние виждахме как лодката забиваше нос в беловърхите гребени, които я отблъскваха назад като тапа.

Джонсън бе превъзходен моряк и знаеше как да се справя с малки лодки, така както и с кораби. След час и половина той почти се изравни с нас, недалеч от кърмата, като разчиташе да се добере до кораба.

— Значи вие променихте намерението си? — промърмори Вълка Ларсен на себе си, а същевременно и на тях, сякаш можеха да го чуят. — Искате да се върнете на кораба, ха? Добре тогава, опитайте!

— По-здраво на руля! — заповяда той на Уфти-Уфти, канака, който през това време бе сменил Луис.

Командите следваха една след друга. Въжетата на фока и грота бяха отслабени и корабът заподскача напред по вълните, понесен от попътен вятър. Тогава Джонсън с риск от незабавна гибел прекоси нашия килватер на сто фута разстояние от кърмата. Вълка Ларсен отново се разсмя и същевременно махна с ръка, като подкани бегълците да ни следват. „Очевидно има намерение да си поиграе с тях — помислих си аз, — да им даде урок вместо побой, и то опасен урок, защото неустойчивата лодка може всеки миг да се преобърне.“

Джонсън бързо извъртя лодката и се понесе подире ни. За него нямаше друг избор. Смъртта дебнеше двамата бегълци от вси страни, рано или късно една от тия огромни вълни щеше да връхлети върху лодката, да я обърне и потопи.

— Ето ги най-после, уплашиха се от смъртта! — продума Луис на ухото ми, когато отидох на носа да отдам команда за прибирането на кливера и стаксела.

— Той скоро ще спре кораба и ще ги вземе — казах уверено аз. — Иска само да ги понакаже, това е всичко.

Луис ме изгледа многозначително.

— Така ли мислите? — попита той.

— Разбира се — отвърнах аз. — А ти?

— Сега-засега аз мисля само за собствената си кожа — бе неговият отговор. — И не преставам да се учудвам как се нареждат нещата. Добра шега ми изигра ракията във Фриско, но и на вас няма да ви е по-леко с тая жена долу. Само аз ви познавам добре, голям простак сте вие!

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз, тъй като щом хвърли тая бомба в лицето ми, той се обърна настрана.

— Какво искам да кажа ли? — извика Луис. — И вие ме питате? Не е важно какво искам да кажа аз, но какво иска да каже Вълка. Вълка, разбирате ли, Вълка.

— Ако се забърка някоя каша, ще застанеш ли на моя страна? — неволно попитах аз, защото той изказа моето собствено опасение.

— На вашата страна? Аз ще бъда само на страната на стария дебел Луис и пак ще си имам достатъчно грижи! Но всичко това е само началото, само началото, казвам ви!

— Не мислех, че си такъв страхливец! — укорих го аз.

Той хвърли към мене презрителен поглед.

— Аз не вдигнах ръка в защита на ей онези нещастници — и той показа назад към малката лодка, — та, мислите, ще оставя да ми разбият главата заради някаква жена, която очите ми не са виждали до ден-днешен.

Аз се отвърнах с възмущение и се отправих към кърмата.

— Приберете топсела, мистър Ван Уейдън! — заповяда ми Вълка Ларсен, когато стъпих на юта.

Като чух тая заповед, аз се поуспокоих, поне що се отнасяше до съдбата на двамата бегълци. Беше ясно, че капитанът нямаше намерение да избяга далеч от тях. Тая мисъл ме изпълни с надежда и аз се заех да изпълня бързо разпореждането му. Едва бях успял да дам необходимите команди, и моряците тозчас се втурнаха: един към въжетата, с които се управляваха платната, а други нагоре по вантите. Вълка Ларсен забеляза тяхното усърдие и мрачно се усмихна.

А разстоянието между лодката и кораба продължаваше да се увеличава и едва когато бегълците останаха няколко мили назад, ние намалихме ход и се спряхме да ги чакаме. Всички очакваха с тревога приближаването им. Дори и върху лицето на Луис, отправил втренчен поглед назад, се изписа безпокойство, което той не можеше да скрие. Само Вълка Ларсен си оставаше все тъй невъзмутим.

Лодката се приближаваше все повече и повече, препускайки сред зелените бурни вълни като някакво живо същество. Тя ту се изкачваше по високите зъбести гребени, ту изчезваше зад тях, за да се мерне след малко пред очите ни, полетяла сякаш към небесата. Изглеждаше невероятно, че тя е още цяла, и всяко нейно появяване, съпроводено с главозамайващ скок, се възприемаше като някакво чудо.

— Внимание при руля! — извика Вълка Ларсен и сам скочи при руля и силно го завъртя.

„Призрак“ отново се метна и се понесе по вятъра и в продължение на още два часа Джонсън и Лийч ни преследваха. А ние се застоявахме и пак избягвахме напред, пак се застоявахме и пак избягвахме и през всичкото това време малкото платно продължаваше да се подема към небето и отново да изчезва във водната бездна. Лодката бе на около четвърт миля от нас, когато една дъждовна вихрушка я скри от погледа ни. И вече не се показа. Подухна вятър, въздухът се проясни, но по развълнуваната морска шир нямаше ни следа от малкото платно. За миг ми се стори, че на върха на една висока вълна се мярна черното дъно на лодката. И това беше всичко. За Лийч и Джонсън земните страдания се бяха свършили.

Хората продължаваха да се тълпят на палубата. Никой не искаше да слиза долу и никой не продумваше. Никой не смееше да погледне другите в очите. Всички бяха замаяни, стояха в мрачно мълчание, сякаш все още не можеха да повярват, да възприемат това, което се бе случило. Вълка Ларсен не ги остави дълго да размишляват. Той тутакси насочи кораба в неговия курс — към тюленовото стадо, а не към Йокохама. Ала моряците не бяха вече тъй усърдни и докато обтягаха въжетата, аз ги чувах да ругаят помежду си, макар че устните им си оставаха все тъй свити и безжизнени, както и те самите. Не така обаче се чувствуваха ловците. Смоук, който не се смущаваше от нищо, им разправи някакъв виц и те със смях почнаха да се спускат надолу в своя кубрик.

Като се отправих към кърмата, аз срещнах спасения от нас механик. Той се приближи към мене. Лицето му бе бледо, устните му трепереха.

— За бога, сър, кажете ми що за кораб е това?

— Вие не сте сляп, сам виждате — отвърнах почти грубо, макар че сърцето ми беше изпълнено със скръб и страх.

— Такова ли е вашето обещание? — обърнах се към Вълка Ларсен.

— Аз не съм обещавал да ги взема на борда — отговори той. — И така или иначе, вие трябва да се съгласите, че не съм ги докоснал с пръст!

И той повтори със смях:

— Не, не, не съм се докосвал до тях!

Не отговорих. Бях като зашеметен, не можех да отворя уста. Трябваше да си събера мислите. Чувствувах се отговорен за жената, която спеше долу, и в главата ми възникна една-единствена разумна мисъл: не трябва да действувам прибързано, ако искам да й бъда полезен с каквото и да било.