Р. Словцов
Неронъ

„Азъ познавамъ своята неопитность, слабость, невежество. Но, обкрѫженъ отъ мѫдри съветници, азъ ще следвамъ най-благороднитѣ примѣри. Да не злоупотрѣбя съ вашето довѣрие и да се покажа достоенъ за васъ — това ще бѫдатъ моитѣ правила. Макаръ моята младость и да има опасни страни, то тя, на всѣки случай, ви гарантира, че азъ не ще издигна на високия постъ нито злобата, нито споменитѣ за обидитѣ, нито желанията за мъсть.“ Така говорѣлъ въ своята „тронна речь“ на сената Неронъ.

Новиятъ императоръ билъ тогава на 17 години, и самата речь, пълна съ уважение къмъ правата на сената и съ добри намѣрения по отношение на народа, била написана отъ знаменития философъ — стоикъ Сенека, възпитатель на императора. И действително, оказало се, че съ възцаряването на Нерона периода на кървавия деспотизъмъ се свършилъ. Първитѣ години отъ неговото царуване били години на сериозни вѫтрешни реформи и външни успѣхи. Разбира се, императорътъ — юноша не можелъ да рѫководи работитѣ. Управлявала фактически неговата майка, властолюбивата и умна Агрипина съ своитѣ съветници — Сенека и префекта на преториянцитѣ Буръ. Агрипина представлявала партията на знатнитѣ, още запазваща остатъцитѣ на старитѣ римски добродетели.

Грѣшка е да си представляваме и самия Неронъ, като въплощение на нѣкакво абсолютно зло. Ненужно е да изпадаме и въ противоположна крайность и да прибѣгваме до парадоксална апология. Истината има много оттенъци, които сѫ трудно уловими, тъй като тѣ сѫ скрити задъ текста на историцитѣ, безъ съмнение тенденциозни. Но ако изучаваме живота на Нерона, като се стремимъ да намѣримъ повече човѣшко обяснение, ще трѣбва да дойдемъ до заключение, че безъ да се гледа на неговата подавляваща наследственость, той не е билъ лишенъ отъ нѣкои естествени добродетели. Неговото възпитание, методитѣ на неговитѣ учители, властолюбието на Агрипина, чувството за всемогѫщество, направиха постепенно отъ него това, което той стана. Отъ всички жертви на своето властуване той бѣше най-известната.

По природа Неронъ бѣше актьоръ, а нѣма по-опасна черта за държавника или политика. Сенека скоро забелязалъ тая особеность на своя възпитаникъ и, за да го държи подъ свое влияние, давалъ му възможность да се „проявява“. Философътъ съчинявалъ речитѣ на своя ученикъ и той играелъ въ сената ролята на адвокатъ, защитникъ на пострадалитѣ отъ нещастие градове — гражданинъ, търсещъ великодушието и справедливостьта на сената. Цѣли дни Неронъ посвещавалъ на разучване позитѣ, жестоветѣ, повишенията на гласа, и когато юношътъ, съ своето енергично и печално лице и тъмни очи, завършвалъ своята речь, патрициитѣ го обграждали и цѣлували крайчеца на тогата му. Наистина, тѣ се очудвали, че бѫдащиятъ императоръ се увлича отъ изкуствата — живопись, скулптура, музика и не може самъ да съчини своята речь. Надѣвали се, впрочемъ, че тия странни вкусове ще преминатъ. Но Неронъ си остана актьоръ до своята трагична смърть, и изкуството бѣше най-трайно отъ всичкитѣ му увлѣчения.

Тронътъ може да удовлетвори най-неограниченото честолюбие. Но Неронъ получи трона по щастлива случайность и по пѫтя на престѫплението. Той търсѣше славата и хорското преклонение не като императоръ, а като човѣкъ, за самия себе си, за своя артистиченъ талантъ. Можеме да се очудваме, че той е вѣрвалъ на аплодисментитѣ на клакьоритѣ — петь хиляди клакьори изъ срѣдата на робитѣ, каквито не е ималъ нито единъ артистъ въ свѣта. Но нима и обикновенитѣ артисти, които плащатъ на своитѣ клакьори по общедостѫпни такси, различаватъ доброволнитѣ аплодисменти отъ купенитѣ?! Неронъ, ако изключимъ отъ натурата му елементитѣ на явно безумие, появили се презъ втората половина на неговия животъ, се намираше въ властьта на човѣшкитѣ слабости и пороци на своя вѣкъ, само че увеличени, понеже съзнаваше своята безнаказаность и всемогѫщество. Струва ни се, че изключителни чудовища бѣха по-новитѣ „Нероновци“ — Александъръ Боржиа, или неговия синъ. Съвременницитѣ, които сѫ виждали около себе си много по-малки Боржиевци, и сѫ чувствали често въ себе си такива прояви, биха били къмъ него твърде снизходителни.

Когато по заповѣдь на Нерона, или въ всѣки случай, безъ неговия протестъ, билъ убитъ родния синъ на императора Клавдий (Неронъ билъ само осиновенъ отъ Клавдий) — Британикъ, който можелъ да се яви като орѫдие въ рѫцетѣ на Агрипина противъ Неронъ, общественото мнение видѣло въ това убийство законна самозащита. Най-виднитѣ хора на това време, като Буръ и Сенека, даже получили своя дѣлъ отъ наследството на убития. Неронъ прочелъ въ сената една похвала за убития, пълна съ лицемѣрие и т.н. Сената изслушалъ Неронъ и съ своето мълчание удобрилъ убийството.

Никакъвъ протестъ не извикало и другото, още по-ужасно престѫпление на Неронъ — убийството на Агрипина.

То се явява, като завършекъ на борбата, която се водѣла за влияние надъ Нерона между дветѣ жени — неговата майка и любимката на императора, Попея Сабина, орѫдие на модернистката партия, въплощение на страшната развала въ римската цивилизация. Убийството било замислено и подготвено съ необикновенъ и съвършено спокоенъ цинизъмъ. Отначало мислили да пуснатъ въ ходъ обичайното въ Палатинския дворецъ орѫжие на разправа — отрова или кинжалъ. Но Агрипина се ползвала съ доста голѣмо уважение срѣдъ народа и убийството на майката можело да разклати престола. Участникътъ на заговора, началника на флотата, Анисий, предложилъ да удавятъ императрицата, но така, че нейната гибель да се покаже като съвсемъ случайно нещастие.

Въ разказа на Тацитъ за това покушение, има много неясность. Изглежда, Анисий е направилъ голѣмъ пробивъ въ една отъ галеритѣ, съ която е трѣбвало да пѫтува Агрипина и при първото по-силно вълнение, пробивътъ е трѣбвало да бѫде отпушенъ и нахлулата вода да потопи Агрипина. Неронъ удобрилъ тоя планъ и поканилъ своята майка при себе си въ Бай, до Неаполъ. За Агрипина, която Неронъ отстранилъ отъ Римъ наскоро, тази покана значела примирение съ сина й.

Срещата била доста сърдечна и до вечерята, последната вечеря на майка и синъ, Неронъ изпълнилъ най-добре своята роля — ролята на нѣженъ синъ — и я игралъ — кой знае — може би и искрено. Неговата воля била тогава изцѣло подъ властьта на Попея Сабина.

Била — разказва Тацитъ — тиха лунна нощь. Вечерята на галерата се свършила. Неронъ и приближенитѣ му отплували на брѣга, а императрицата влѣзла въ каютата, приготвена за нея на носа на кораба, и преди да заспи разговаряла съ своята прислужничка и адютанта. Галерата бавно се движела по морето. Изведнъжъ се раздалъ страшенъ трѣсъкъ, тежкиятъ таванъ се срутилъ, адютанта падналъ съ разбитъ черепъ, прислужничката избѣгала, а Агрипина била само леко ранена въ рамото. Тя сѫщо успѣла да избѣга на палубата и се скрила задъ една купчина вѫжета. Отъ тука, тя видѣла какъ гребцитѣ наклоняватъ галерата на страни, разбрала въ какво се състои работата, хвърлила се отъ борда и съ плаване успѣла да достигне брѣга.

А въ императорската вила Неронъ очаквалъ вестьта за успѣха на пъкления планъ. Но вмѣсто известительтъ, съ галерата пристигналъ единъ робъ, задъхващъ се отъ бързане — посланикъ на Агрипина. Императрицата била спасена въ морето отъ рибари, тя е невредима и моли императора да се не тревожи и да не идва при нея: — тя почива.

Това означавало — така поне тълкува поведението на Агрипина известниятъ историкъ на Римъ, Гулиелмо Фереро — отказъ на императрицата отъ всички свои честолюбиви планове, признание за победена. Но нито Неронъ, нито Сенека и Буръ, къмъ които се обърналъ императора, не разбрали това.

— Можеме ли да заповѣдаме на войницитѣ да я убиятъ? — попитали Сенека и Буръ.

— Тѣ нѣма да послушатъ, — отговорилъ префекта. — Тѣ обичатъ императора, но още повече почитатъ паметьта на Германика, и никой отъ тѣхъ не ще дигне рѫка на неговата дъщеря.

Тоя помълчалъ малко и казалъ:

— Анисий започна, нека той и свърши.

Следъ нѣколко часа на вратата на малкия домъ, кѫдето се укривала Агрипина, се почукало. Когато на прага се появилъ Анисий и неговитѣ моряци, тя спокойно попитала:

— Вие дойдохте да ме убиете?

Единъ морякъ я ударилъ съ палка по главата. Тя се залюлѣла и, като разкѫсала туника си, показала на убийцитѣ своя коремъ:

— Удряйте тука! Тукъ азъ носѣхъ Неронъ.

Анисий вкаралъ своя ножъ до самата дръжка.

Следъ убийството на Агрипина, започналъ оня страшенъ периодъ отъ царуването на Нерона, въ връзка съ който най-много се споменува неговото име. Съ убийството на майка си Неронъ престѫпилъ тая граница на злото, кѫдето го очаквало неизбѣжно отмъщение. Отъ своя неаполски дворецъ Неронъ пращалъ въ Римъ заповѣди за амнистия и милость. Но фуриитѣ не приемали жертвитѣ и 22 годишниятъ императоръ се превърналъ на истински старикъ. После дошелъ реда на безумието, садистическата жестокость, наследена отъ баща му.

Можемъ да махнеме отъ кървавата равносмѣтка на Нерона много легенди и преувеличения. Всичко това е почти невѣроятно за единъ човѣкъ. Наистина, отъ негово име действували и други, тъй като презъ всичкото време около него се водила борба за влияние, разчиствали се лични смѣтки, осѫществявали се користни планове. Попея продължавала да бѫде злия гений на Неронъ и, подъ нейно влияние, той заповѣдалъ да убиятъ жена му, скромната Октавия, като й приписвалъ невѣроятни престѫпления. Това е било първото престѫпление на Нерона, което възмутило народа, тѣзи плебеи, които приеха спокойно дори матереубийството. Попея получила титлата Августа, давана само на императрици, и родила на Неронъ, за негова голѣма радость, дъщеря, която умрѣла, впрочемъ, следъ нѣколко дена. Тоя ударъ окончателно побъркалъ императора.

За да забрави всичко, той отпѫтувалъ въ Гърция, като искалъ тукъ, въ страната на Аполона, да покаже своето изкуство на актьоръ. Следъ Гърция трѣбвало да посети изтока, но той се върналъ въ Римъ, безъ да довърши своята обиколка. Своето възвръщение, той отпразнувалъ съ оргия, каквато по безсрамието си, още не били виждали никои римски граждани. Тя завършила съ бракъ между императора и единъ красивъ актьоръ.

А следъ нѣколко дена Римъ горѣлъ като огроменъ костеръ. Неронъ е непричастенъ въ тоя пожаръ — той не подпалилъ своята столица, за да се любува на пожара й. Тогавашнитѣ градове горѣли често, но тоя пожаръ изведнъжъ станалъ истинска катастрофа за Римъ. Той се свършилъ едва на седмия день и веднага императора разпоредилъ да се даде голѣма помощь на пострадалитѣ — изгорѣлъ почти цѣлия градъ. После се започнало трескаво възстановяване на Римъ, по новъ грандиозенъ планъ, кѫдето манията за величието на императора се преплитала съ „разумния урбанизъмъ“. Този планъ на новия Римъ потвърждавалъ слуха, че Неронъ запалилъ града, за да го построи по своему. Виновницитѣ на тия слухове, той считалъ своитѣ най-важни врагове — християнитѣ, и на 15 августъ 64 г. на арената на римския циркъ, запалили живи факели, и при тѣхната свѣтлина, посрѣдъ ужасния димъ и смрадъ на изгарящитѣ човѣшки тѣла, на арената се появилъ самъ Неронъ, препускащъ на своята позлатена колесница, теглена отъ четири коня.

Още четири години продължавала властьта на Неронъ — въ конвулсии на убийства, жестокости и развратъ. Най-после дошла смъртьта въ колибата, кѫдето се скрилъ императора, следъ бѣгството си отъ Римъ, поради възмущението на преторианцитѣ. И последнитѣ негови думи, преди Епафродитъ, неговия вѣренъ секретарь, да прободе съ кинжалъ гърдитѣ на императора, за да не падне живъ въ рѫцетѣ на настигащата го тълпа, били:

— Какъвъ великъ артистъ умира!