Р. Словцов
Сулейманъ Великолепний (1495 — 1566)

„Султанътъ на отоманитѣ, пратеникъ на Аллаха на земята, владика на владицитѣ въ свѣта, властелинъ надъ хорскитѣ глави, повелитель на вѣрнитѣ и невѣрнитѣ, царь на царетѣ, императоръ на Изтокъ и Западъ, князъ и господинъ на щастливото съзвездие, пазитель на вѣрата, прибѣжище на всички народи въ свѣта, сѣнка на Всемогѫщия“… Този пищенъ титулъ на турскитѣ султани не звучалъ особенно преувеличено за Сулейманъ Великолепний. Неговитѣ владѣния се простирали отъ Багдатъ почти до Виена, и отъ Нилъ до Днѣпъръ. Европейскитѣ владетели търсели неговата дружба и помощь, той разрешавалъ съ своя мечъ тѣхнитѣ спорове. За Европа той билъ Сулейманъ Великолепний, и на приемитѣ и празницитѣ въ Константинополския дворецъ чуждестраннитѣ посланници му цѣлували почтително рѫка. Неговитѣ поданници го кръстили „Кануни“ — законодатель. Той не само издигналъ Отоманската империя на върха на могѫществото, но и билъ създатель на мѫдри закони, покровителствувалъ земледѣлието, промишленностьта и търговията, окрѫжилъ се съ поети и учени, строилъ дворци и джамии, които и до днесъ украсяватъ Цариградъ.

Следъ превземането на Родосъ въ 1522 год., падналъ следъ шестмесечна обсада — това било първия воененъ подвигъ на младия султанъ — Сулейманъ потеглилъ за Унгария. Краль Людвигъ, слабоволевъ юноша, по съвета на свойтѣ магнати, отказалъ да плати данъка на султана, умъртвилъ неговия посланникъ и отрѣзанитѣ на трупа уши пратилъ въ Константинополъ. Сулейманъ потеглилъ за Унгария съ стохилядна армия, най-добрата тогава въ свѣта, и подъ Могачъ се разиграла решителна битка. Унгарцитѣ имали три пѫти по-малко войници и не могли да победятъ. Знаейки това, една група храбреци — 32 рицари — решили да се пожертвуватъ и да убиятъ султана. Въ разгара на сражението, съ бѣсни викове препускали презъ редоветѣ на султанската гвардия. Половината били избити, но останалитѣ живи се нахвърлили на Сулеймана. Здравата ризница го спасила, а храбрецитѣ били разкѫсани отъ яничаритѣ.

Сулейманъ не веднажъ въ своитѣ походи билъ на косъмъ отъ смъртьта. Така, потегляйки за Багдатъ, той останалъ на лагеръ въ горния проходъ. Къмъ вечерьта небето се покрило съ черни облаци, и макаръ че било месецъ септемврий, започнала много силна снѣжна буря. Вѣтърътъ помиталъ палаткитѣ и само султанския шатъръ се съпротивявалъ на урагана. Но скоро и него засипалъ снѣга. Сулейманъ и неговата свита се намирали посрѣдъ високи бѣли стени, които било по-трудно да се победятъ, отколкото фортоветѣ на Родосъ. Цѣлата нощь прекаралъ султана, безъ да знае дали ще доживѣе до утрото. На сутриньта урагана утихналъ. Сулейманъ се измъкналъ изъ шатрата и погледналъ наоколо. Замръзнали едва ли не половината отъ неговитѣ войници.

Великиятъ султанъ трѣбвало да изпита заплашване и отъ тая страна, която дебнѣла и най-могѫщитѣ турски султани. „Владиката на владицитѣ въ свѣта“ зависелъ въ сѫщность отъ своитѣ яничари. Най-добрата часть отъ турската войска, която не познавала страхъ отъ неприятеля, тия султански гвардейци били често „създатели“ на самитѣ султани. Когато умиралъ султанътъ, неговата смърть била скривана най-щателно, ако престолонаследникътъ не билъ въ Константинополъ, за да му дадатъ възможность да пристигне въ столицата. Но и следъ встѫпването на престола, ако яничаритѣ повдигнатъ бунтъ — удрайки съ лъжицитѣ по своитѣ баки — султанътъ слушалъ тоя своеобразенъ набатъ, като погребаленъ звънъ. Възмущението, което започвало обикновенно по най-обикновенъ поводъ, завършвало съ убийството на господаря и възкачване на престола на новия любимецъ на яничаритѣ.

Първиятъ при Сулеймана бунтъ на яничаритѣ избухналъ, когато султанътъ билъ на ловъ. Бързо връщайки се въ сарая, той се отправилъ къмъ бунтовницитѣ и като размахалъ саблята си отсѣкалъ главитѣ на трима яничари. Останалитѣ се хванали за своитѣ лѫкове и стотици стрели се прицелили въ гърдитѣ на султана. Той, обаче, не се уплашилъ и бунтовницитѣ предъ спокойния погледъ на Сулеймана, отпуснали лѫковетѣ. Тѣ ценели храбростьта повече отъ всичко.

Отъ своя баща Селимъ I Сулейманъ не наследилъ жестокостьта. Войната искала, разбира се, безпощадни жертви, но по натура Сулейманъ билъ добъръ, довѣрчивъ, привързанъ къмъ своитѣ близки хора. Ако на неговата паметь лежатъ кървави петна — убийството на вѣрния другарь и приятель отъ детинство Ибрахимъ, когото той направилъ великъ везиръ, а сѫщо и на собствения си синъ, то виновенъ за това не е толкова Сулейманъ, колкото неговата любима жена Рокселана. Тази жена, която играела първостепенна роля въ царуването на Великолепния, била рускиня по произходъ, струва ни се, дъщеря на свещеникъ, нѣкѫде отъ южна Русия. Русата красавица била купена за султанския харемъ отъ Кримъ и единъ щастливъ за нея день, обхождайки харема, султанътъ сложилъ на нейното рамо кърпата — знакъ на неговата милость. Вечерьта султанътъ повикалъ евнуха и му заповѣдалъ да върне кърпата. Тогава, като съблюдавали отдавнашния ритуалъ, при звукове на музика и пѣсни избранницата се отправила за спалнята на султана. На сутриньта тя се върнала въ харема — тукъ вече въ особенна стая, кѫдето я очаквали назначена прислуга, обшити съ злато дрехи и пари за разходи.

Често милостьта на султана била мимолетна, но Рокселана успѣла да запази любовьта на Сулеймана до своята смърть. Сулейманъ я издигналъ до ранга „кадъна“ — така се наричали робинитѣ, които имали синове отъ султана. Сега предъ нея се очертавала една ясна цель, — да направи наследникъ на престола своя синъ. Но на този пѫть се изпречвалъ синътъ на Сулеймана отъ предишната му фаворитка, първата любовъ на султана, красивата черкезка, която наричали „Пролѣтна роза“. Младиятъ Мустафа, любимецъ на бащата, се отличавалъ съ необикновена дарба и билъ вече назначенъ за султански намѣстникъ въ провинцията Магнезия. Черкезката веднага разбрала, каква опасна съперница има и между дветѣ претендентки на любовьта на султана се разиграла бурна сцена въ харема. „Пролѣтната роза“ се нахвърлила върху Рокселана, изподращила й цѣлото лице и отрѣзала нѣколко плитки отъ русата й коса. Когато вечерьта султанътъ отправилъ евнуха за Рокселана, тя отговорила че не може да се представи предъ очитѣ на повелителя. Султанътъ я повикалъ отново и тя се явила разплакана съ изподращени бузи. Тогава довѣли и черкезката. „Азъ твърде малко съмъ я наказала, — крещѣла оскърбената фаворитка — азъ съмъ тука госпожа, а тя е само робиня“. „Пролѣтната роза“ повече никога не видѣла султана. Мѣстото на госпожа заела Рокселана.

Тя родила на султана, следъ смъртьта на първия синъ, още двама синове: Селимъ и Баязидъ. Очарователна, умна, властолюбива, Рокселана постепенно започнала да влияе и върху държавнитѣ работи. Великиятъ везиръ Ибрахимъ скоро трѣбвало да се справя съ фаворитката. Чуждестраннитѣ посланици, донасяйки подаръци на султана не забравяли и султанката. Нейното име станало, известно далече задъ предѣлитѣ на Турция и него все по-често го споменавали наредъ съ името на Великолепния. Но Рокселана си оставала робиня и това пречело на нейнитѣ честолюбиви планове. По хитъръ начинъ тя получила отъ султана свобода. Рокселана, родена христянка, се отрекла отъ вѣрата си и станала ревностна мохамеданка. Съ паритѣ, които й давалъ Сулейманъ, тя строила джамии, манастири, болници. „Ще ми помогне ли това за спасение на душата?“ — попитала тя веднажъ нѣкакъвъ мѫдъръ мюфтия. И мюфтията, знаейки, вѣроятно, скрития смисълъ на въпроса, отговорилъ, разбира се, че Аллахъ благосклонно приема добритѣ дѣла, но да спасятъ нейната душа тѣ не могатъ. Рокселана е робиня и нейнитѣ дарове се зачитатъ на небето на нейния господарь — великия султанъ.

И Сулейманъ скоро забелязалъ, че Рокселана, всѣкога весела — едно отъ главнитѣ й очарования — станала тѫжна. Веднажъ султанътъ я попиталъ какво се е случило. Тя се разплакала и разказала своята болка. Да се утеши било работа за една минута. Султанътъ веднага заповѣдалъ да се счита неговата любовница за свободна жена. На следующата вечерь той я повикалъ въ своята спална, но тя отказала да отиде. Това било нечувана дързость и красавицата знаела какво рискува. Нейната игра иска рискъ. „Сега, когато азъ съмъ свободна жена — отговорила тя на евнуха — азъ не мога да не оскърбя Аллаха и да не извърша грѣхъ, ако направя това, което султана може да поиска отъ робинитѣ.“ Султанътъ се обърналъ къмъ мюфтията, сѫщиятъ този, който далъ вече веднажъ нужния отговоръ на Рокселана. Следъ дълги размишления мюфтията потвърдилъ, че благочестивата Рокселана постѫпва съгласно волята на Аллаха. Въ харема очаквали края на всемогѫщата фаворитка. Случило се другото. Сулейманъ — нечувана работа въ историята на сарая — направилъ бившата робиня своя законна жена и я възкачилъ на трона. И така била силна любовьта на Сулеймана къмъ „веселата Рокселана“, че следъ сватбата той съвършенно се отказалъ отъ своя харемъ. Тя могла вече да не се плаши отъ съперници.

Много отдавна Рокселана се отдѣлила отъ Ибрахимъ, великия везиръ, който й пречелъ да влияе на султана. Тя дълго плела около него сложни интриги, на каквито били такива майстори обитателитѣ на султанския дворецъ, харема и казармитѣ на яничаритѣ. Рокселана успѣла да възбуди подозрение въ Сулеймана противъ неговия старъ другаръ. Преди години, издигайки го на първо мѣсто въ управлението на държавата, довѣрявайки му се безгранично, той се заклѣлъ на Ибрахимъ, че не трѣбва да се плаши отъ насилствена смърть, толкова обикновена за великитѣ везири. Рокселана — и тукъ й помогналъ опитния четецъ на Корана — успокоила съвестьта на султана. „Този, който спи — казва Пророка — е лишенъ отъ животъ, тъй като съньтъ прилича на смъртьта. Неговата душа се освобождава отъ обещанията, дадени приживѣ.“ Ибрахимъ билъ убитъ въ самия султански дворецъ, следъ една вечеря съ Сулейманъ. Сулейманъ дълбоко спалъ. Между Ибрахимъ и убиеца се завързала борба. Султана дочулъ викове и повдигналъ глава отъ възглавницата. Рокселана го обгърнала и той отново заспалъ. Тѣлото на Ибрахима вече изнасяли отъ двореца въ нощната тъмнина.

Ибрахимъ билъ замѣненъ съ любимеца на Рокселана — Рустанъ, за когото тя после омѫжила своята дъщеря.

Сега оставало най-трудното — да отстрани престолонаследника Мустафа — отъ престола. Той билъ много обичанъ отъ яничаритѣ и Рокселана направила всичко, за да убеди Сулейманъ, че Мустафа отъ своята далечна провинция се готви да завладѣе властьта. Тя и Рустанъ държели шпиони при двореца на Мустафа, фабрикували отъ негово име подозрителни писма и малко по-малко довѣрието на бащата къмъ любимия синъ се разколебало. Сулейманъ повикалъ Мустафа въ своя лагеръ, кѫдето стояла армията, започваща походъ противъ перситѣ.

Мустафа отивалъ съ наранено сърдце. Той не се чувствувалъ виновенъ въ нищо, но даже и султанскитѣ синове, никога не били увѣрени въ утрешния день. Сулейманъ сѫщо очаквалъ сина си съ тревога. И отново, за успокоение на своята съвесть, той се обърналъ за съветъ къмъ служителя на Аллаха. „Той трѣбва да умре отъ мѫчителна смърть“ — отговорилъ светиятъ човѣкъ. И когато Мустафа влѣзалъ въ палатката на султана, предавайки предварително кинжала си на своя орѫженосецъ, тежкитѣ килими на стенитѣ се размърдали, и седемь огромни черни фигури обкрѫжили принца. Това били палачитѣ на сарая — страшни хора съ отрѣзани, езици и пробити уши, истински гробари на султанскитѣ злодеяния.

Сега Рокселана можела да живѣе спокойно — никой вече не се изпрѣчва на пѫтя на нейния синъ къмъ трона, макаръ цѣла Турция да оплаквала Мустафа и нищо добро да не очаквали отъ безпѫтния синъ на Рокселана — Селимъ V. Рокселана, на чиято душа тежели нѣколко чужди живота, умрѣла спокойно, като благочестива жена, запазвайки до последнитѣ си минути любовьта на Сулеймана и влиянието си надъ него. Той никога не узналъ, колко коварство и сила се криели въ прелъстителното тѣло. Султанътъ погребалъ любимата си жена въ двора на своята джамия и наредъ съ него приготвилъ гробъ за себе си.

Той умрѣлъ следъ нѣколко години, въ време на своя последенъ походъ противъ невѣрнитѣ — третия походъ къмъ Унгария. На 29 августъ 1566 г., годишнината отъ превземането на Могачъ, се започнала жестока битка съ унгарцитѣ при Сигетъ. Враговетѣ отчаяно се съпротивлявали, и старикътъ султанъ съ вълнение следѣлъ за изхода на битката. Изведнажъ му станало лошо, той се залюлѣлъ и го отнесли въ шатрата. Съ мѫка отворилъ той очи, и изглеждало, че се прислушва въ битката. „Барабанитѣ още не биятъ победа“ — едва чуто прошепналъ той и изгубилъ съзнание. Това било края. До леглото на умрѣлия султанъ стояли само двама души — лѣкарьтъ и неговия последенъ великъ везиръ Мохамедъ Соколи. Везирътъ излѣзълъ отъ спалнята, лѣкарьтъ тръгналъ следъ него. Мохамедъ направилъ на нѣмия негъръ едва забележимъ знакъ. Негърътъ хвърлилъ отзадъ примка на шията на лѣкарьтъ.

Сега за смъртьта на султана знаелъ само везира. Тайната трѣбвало да се запази, до като наследникътъ на престола пристигне въ Константинополъ, иначе яничаритѣ могатъ да поставятъ на негово мѣсто свой човѣкъ. Веднага презъ цѣла Европа препуснали конници да стигнатъ при Селимъ, въ неговата отдалечена провинция. А въ спалнята на султана билъ повиканъ единъ вещъ балсамировачъ. Когато той свършилъ своята работа (вѣроятно сѫщо е получилъ въ награда една примка) Сулейманъ изглеждалъ живъ.

Седемь недѣли никой не влизалъ въ спалнята на султана. Везирътъ самъ приемалъ на докладъ генералитѣ, съобщилъ за превземането на Сигетъ, давалъ отъ негово име заповѣди, носѣлъ му храна. И едва, когато дошло известие отъ Константинополъ, че Селимъ е заелъ престола, раздалъ се въ лагера гласа на медзинитѣ, които известявали за смъртьта на Сулейманъ II Великолепний.