Р. Словцов
Сулейманъ Великолепний

Р. Словцов
Сюлейман Великолепни

„Султанътъ на отоманитѣ, пратеникъ на Аллаха на земята, владика на владицитѣ въ свѣта, властелинъ надъ хорскитѣ глави, повелитель на вѣрнитѣ и невѣрнитѣ, царь на царетѣ, императоръ на Изтокъ и Западъ, князъ и господинъ на щастливото съзвездие, пазитель на вѣрата, прибѣжище на всички народи въ свѣта, сѣнка на Всемогѫщия“… Този пищенъ титулъ на турскитѣ султани не звучалъ особенно преувеличено за Сулейманъ Великолепний. Неговитѣ владѣния се простирали отъ Багдатъ почти до Виена, и отъ Нилъ до Днѣпъръ. Европейскитѣ владетели търсели неговата дружба и помощь, той разрешавалъ съ своя мечъ тѣхнитѣ спорове. За Европа той билъ Сулейманъ Великолепний, и на приемитѣ и празницитѣ въ Константинополския дворецъ чуждестраннитѣ посланници му цѣлували почтително рѫка. Неговитѣ поданници го кръстили „Кануни“ — законодатель. Той не само издигналъ Отоманската империя на върха на могѫществото, но и билъ създатель на мѫдри закони, покровителствувалъ земледѣлието, промишленностьта и търговията, окрѫжилъ се съ поети и учени, строилъ дворци и джамии, които и до днесъ украсяватъ Цариградъ.

Следъ превземането на Родосъ въ 1522 год., падналъ следъ шестмесечна обсада — това било първия воененъ подвигъ на младия султанъ — Сулейманъ потеглилъ за Унгария. Краль Людвигъ, слабоволевъ юноша, по съвета на свойтѣ магнати, отказалъ да плати данъка на султана, умъртвилъ неговия посланникъ и отрѣзанитѣ на трупа уши пратилъ въ Константинополъ. Сулейманъ потеглилъ за Унгария съ стохилядна армия, най-добрата тогава въ свѣта, и подъ Могачъ се разиграла решителна битка. Унгарцитѣ имали три пѫти по-малко войници и не могли да победятъ. Знаейки това, една група храбреци — 32 рицари — решили да се пожертвуватъ и да убиятъ султана. Въ разгара на сражението, съ бѣсни викове препускали презъ редоветѣ на султанската гвардия. Половината били избити, но останалитѣ живи се нахвърлили на Сулеймана. Здравата ризница го спасила, а храбрецитѣ били разкѫсани отъ яничаритѣ.

Сулейманъ не веднажъ въ своитѣ походи билъ на косъмъ отъ смъртьта. Така, потегляйки за Багдатъ, той останалъ на лагеръ въ горния проходъ. Къмъ вечерьта небето се покрило съ черни облаци, и макаръ че било месецъ септемврий, започнала много силна снѣжна буря. Вѣтърътъ помиталъ палаткитѣ и само султанския шатъръ се съпротивявалъ на урагана. Но скоро и него засипалъ снѣга. Сулейманъ и неговата свита се намирали посрѣдъ високи бѣли стени, които било по-трудно да се победятъ, отколкото фортоветѣ на Родосъ. Цѣлата нощь прекаралъ султана, безъ да знае дали ще доживѣе до утрото. На сутриньта урагана утихналъ. Сулейманъ се измъкналъ изъ шатрата и погледналъ наоколо. Замръзнали едва ли не половината отъ неговитѣ войници.

Великиятъ султанъ трѣбвало да изпита заплашване и отъ тая страна, която дебнѣла и най-могѫщитѣ турски султани. „Владиката на владицитѣ въ свѣта“ зависелъ въ сѫщность отъ своитѣ яничари. Най-добрата часть отъ турската войска, която не познавала страхъ отъ неприятеля, тия султански гвардейци били често „създатели“ на самитѣ султани. Когато умиралъ султанътъ, неговата смърть била скривана най-щателно, ако престолонаследникътъ не билъ въ Константинополъ, за да му дадатъ възможность да пристигне въ столицата. Но и следъ встѫпването на престола, ако яничаритѣ повдигнатъ бунтъ — удрайки съ лъжицитѣ по своитѣ баки — султанътъ слушалъ тоя своеобразенъ набатъ, като погребаленъ звънъ. Възмущението, което започвало обикновенно по най-обикновенъ поводъ, завършвало съ убийството на господаря и възкачване на престола на новия любимецъ на яничаритѣ.

Първиятъ при Сулеймана бунтъ на яничаритѣ избухналъ, когато султанътъ билъ на ловъ. Бързо връщайки се въ сарая, той се отправилъ къмъ бунтовницитѣ и като размахалъ саблята си отсѣкалъ главитѣ на трима яничари. Останалитѣ се хванали за своитѣ лѫкове и стотици стрели се прицелили въ гърдитѣ на султана. Той, обаче, не се уплашилъ и бунтовницитѣ предъ спокойния погледъ на Сулеймана, отпуснали лѫковетѣ. Тѣ ценели храбростьта повече отъ всичко.

Отъ своя баща Селимъ I Сулейманъ не наследилъ жестокостьта. Войната искала, разбира се, безпощадни жертви, но по натура Сулейманъ билъ добъръ, довѣрчивъ, привързанъ къмъ своитѣ близки хора. Ако на неговата паметь лежатъ кървави петна — убийството на вѣрния другарь и приятель отъ детинство Ибрахимъ, когото той направилъ великъ везиръ, а сѫщо и на собствения си синъ, то виновенъ за това не е толкова Сулейманъ, колкото неговата любима жена Рокселана. Тази жена, която играела първостепенна роля въ царуването на Великолепния, била рускиня по произходъ, струва ни се, дъщеря на свещеникъ, нѣкѫде отъ южна Русия. Русата красавица била купена за султанския харемъ отъ Кримъ и единъ щастливъ за нея день, обхождайки харема, султанътъ сложилъ на нейното рамо кърпата — знакъ на неговата милость. Вечерьта султанътъ повикалъ евнуха и му заповѣдалъ да върне кърпата. Тогава, като съблюдавали отдавнашния ритуалъ, при звукове на музика и пѣсни избранницата се отправила за спалнята на султана. На сутриньта тя се върнала въ харема — тукъ вече въ особенна стая, кѫдето я очаквали назначена прислуга, обшити съ злато дрехи и пари за разходи.

Често милостьта на султана била мимолетна, но Рокселана успѣла да запази любовьта на Сулеймана до своята смърть. Сулейманъ я издигналъ до ранга „кадъна“ — така се наричали робинитѣ, които имали синове отъ султана. Сега предъ нея се очертавала една ясна цель, — да направи наследникъ на престола своя синъ. Но на този пѫть се изпречвалъ синътъ на Сулеймана отъ предишната му фаворитка, първата любовъ на султана, красивата черкезка, която наричали „Пролѣтна роза“. Младиятъ Мустафа, любимецъ на бащата, се отличавалъ съ необикновена дарба и билъ вече назначенъ за султански намѣстникъ въ провинцията Магнезия. Черкезката веднага разбрала, каква опасна съперница има и между дветѣ претендентки на любовьта на султана се разиграла бурна сцена въ харема. „Пролѣтната роза“ се нахвърлила върху Рокселана, изподращила й цѣлото лице и отрѣзала нѣколко плитки отъ русата й коса. Когато вечерьта султанътъ отправилъ евнуха за Рокселана, тя отговорила че не може да се представи предъ очитѣ на повелителя. Султанътъ я повикалъ отново и тя се явила разплакана съ изподращени бузи. Тогава довѣли и черкезката. „Азъ твърде малко съмъ я наказала, — крещѣла оскърбената фаворитка — азъ съмъ тука госпожа, а тя е само робиня“. „Пролѣтната роза“ повече никога не видѣла султана. Мѣстото на госпожа заела Рокселана.

Тя родила на султана, следъ смъртьта на първия синъ, още двама синове: Селимъ и Баязидъ. Очарователна, умна, властолюбива, Рокселана постепенно започнала да влияе и върху държавнитѣ работи. Великиятъ везиръ Ибрахимъ скоро трѣбвало да се справя съ фаворитката. Чуждестраннитѣ посланици, донасяйки подаръци на султана не забравяли и султанката. Нейното име станало, известно далече задъ предѣлитѣ на Турция и него все по-често го споменавали наредъ съ името на Великолепния. Но Рокселана си оставала робиня и това пречело на нейнитѣ честолюбиви планове. По хитъръ начинъ тя получила отъ султана свобода. Рокселана, родена христянка, се отрекла отъ вѣрата си и станала ревностна мохамеданка. Съ паритѣ, които й давалъ Сулейманъ, тя строила джамии, манастири, болници. „Ще ми помогне ли това за спасение на душата?“ — попитала тя веднажъ нѣкакъвъ мѫдъръ мюфтия. И мюфтията, знаейки, вѣроятно, скрития смисълъ на въпроса, отговорилъ, разбира се, че Аллахъ благосклонно приема добритѣ дѣла, но да спасятъ нейната душа тѣ не могатъ. Рокселана е робиня и нейнитѣ дарове се зачитатъ на небето на нейния господарь — великия султанъ.

И Сулейманъ скоро забелязалъ, че Рокселана, всѣкога весела — едно отъ главнитѣ й очарования — станала тѫжна. Веднажъ султанътъ я попиталъ какво се е случило. Тя се разплакала и разказала своята болка. Да се утеши било работа за една минута. Султанътъ веднага заповѣдалъ да се счита неговата любовница за свободна жена. На следующата вечерь той я повикалъ въ своята спална, но тя отказала да отиде. Това било нечувана дързость и красавицата знаела какво рискува. Нейната игра иска рискъ. „Сега, когато азъ съмъ свободна жена — отговорила тя на евнуха — азъ не мога да не оскърбя Аллаха и да не извърша грѣхъ, ако направя това, което султана може да поиска отъ робинитѣ.“ Султанътъ се обърналъ къмъ мюфтията, сѫщиятъ този, който далъ вече веднажъ нужния отговоръ на Рокселана. Следъ дълги размишления мюфтията потвърдилъ, че благочестивата Рокселана постѫпва съгласно волята на Аллаха. Въ харема очаквали края на всемогѫщата фаворитка. Случило се другото. Сулейманъ — нечувана работа въ историята на сарая — направилъ бившата робиня своя законна жена и я възкачилъ на трона. И така била силна любовьта на Сулеймана къмъ „веселата Рокселана“, че следъ сватбата той съвършенно се отказалъ отъ своя харемъ. Тя могла вече да не се плаши отъ съперници.

Много отдавна Рокселана се отдѣлила отъ Ибрахимъ, великия везиръ, който й пречелъ да влияе на султана. Тя дълго плела около него сложни интриги, на каквито били такива майстори обитателитѣ на султанския дворецъ, харема и казармитѣ на яничаритѣ. Рокселана успѣла да възбуди подозрение въ Сулеймана противъ неговия старъ другаръ. Преди години, издигайки го на първо мѣсто въ управлението на държавата, довѣрявайки му се безгранично, той се заклѣлъ на Ибрахимъ, че не трѣбва да се плаши отъ насилствена смърть, толкова обикновена за великитѣ везири. Рокселана — и тукъ й помогналъ опитния четецъ на Корана — успокоила съвестьта на султана. „Този, който спи — казва Пророка — е лишенъ отъ животъ, тъй като съньтъ прилича на смъртьта. Неговата душа се освобождава отъ обещанията, дадени приживѣ.“ Ибрахимъ билъ убитъ въ самия султански дворецъ, следъ една вечеря съ Сулейманъ. Сулейманъ дълбоко спалъ. Между Ибрахимъ и убиеца се завързала борба. Султана дочулъ викове и повдигналъ глава отъ възглавницата. Рокселана го обгърнала и той отново заспалъ. Тѣлото на Ибрахима вече изнасяли отъ двореца въ нощната тъмнина.

Ибрахимъ билъ замѣненъ съ любимеца на Рокселана — Рустанъ, за когото тя после омѫжила своята дъщеря.

Сега оставало най-трудното — да отстрани престолонаследника Мустафа — отъ престола. Той билъ много обичанъ отъ яничаритѣ и Рокселана направила всичко, за да убеди Сулейманъ, че Мустафа отъ своята далечна провинция се готви да завладѣе властьта. Тя и Рустанъ държели шпиони при двореца на Мустафа, фабрикували отъ негово име подозрителни писма и малко по-малко довѣрието на бащата къмъ любимия синъ се разколебало. Сулейманъ повикалъ Мустафа въ своя лагеръ, кѫдето стояла армията, започваща походъ противъ перситѣ.

Мустафа отивалъ съ наранено сърдце. Той не се чувствувалъ виновенъ въ нищо, но даже и султанскитѣ синове, никога не били увѣрени въ утрешния день. Сулейманъ сѫщо очаквалъ сина си съ тревога. И отново, за успокоение на своята съвесть, той се обърналъ за съветъ къмъ служителя на Аллаха. „Той трѣбва да умре отъ мѫчителна смърть“ — отговорилъ светиятъ човѣкъ. И когато Мустафа влѣзалъ въ палатката на султана, предавайки предварително кинжала си на своя орѫженосецъ, тежкитѣ килими на стенитѣ се размърдали, и седемь огромни черни фигури обкрѫжили принца. Това били палачитѣ на сарая — страшни хора съ отрѣзани, езици и пробити уши, истински гробари на султанскитѣ злодеяния.

Сега Рокселана можела да живѣе спокойно — никой вече не се изпрѣчва на пѫтя на нейния синъ къмъ трона, макаръ цѣла Турция да оплаквала Мустафа и нищо добро да не очаквали отъ безпѫтния синъ на Рокселана — Селимъ V. Рокселана, на чиято душа тежели нѣколко чужди живота, умрѣла спокойно, като благочестива жена, запазвайки до последнитѣ си минути любовьта на Сулеймана и влиянието си надъ него. Той никога не узналъ, колко коварство и сила се криели въ прелъстителното тѣло. Султанътъ погребалъ любимата си жена въ двора на своята джамия и наредъ съ него приготвилъ гробъ за себе си.

Той умрѣлъ следъ нѣколко години, въ време на своя последенъ походъ противъ невѣрнитѣ — третия походъ къмъ Унгария. На 29 августъ 1566 г., годишнината отъ превземането на Могачъ, се започнала жестока битка съ унгарцитѣ при Сигетъ. Враговетѣ отчаяно се съпротивлявали, и старикътъ султанъ съ вълнение следѣлъ за изхода на битката. Изведнажъ му станало лошо, той се залюлѣлъ и го отнесли въ шатрата. Съ мѫка отворилъ той очи, и изглеждало, че се прислушва въ битката. „Барабанитѣ още не биятъ победа“ — едва чуто прошепналъ той и изгубилъ съзнание. Това било края. До леглото на умрѣлия султанъ стояли само двама души — лѣкарьтъ и неговия последенъ великъ везиръ Мохамедъ Соколи. Везирътъ излѣзълъ отъ спалнята, лѣкарьтъ тръгналъ следъ него. Мохамедъ направилъ на нѣмия негъръ едва забележимъ знакъ. Негърътъ хвърлилъ отзадъ примка на шията на лѣкарьтъ.

Сега за смъртьта на султана знаелъ само везира. Тайната трѣбвало да се запази, до като наследникътъ на престола пристигне въ Константинополъ, иначе яничаритѣ могатъ да поставятъ на негово мѣсто свой човѣкъ. Веднага презъ цѣла Европа препуснали конници да стигнатъ при Селимъ, въ неговата отдалечена провинция. А въ спалнята на султана билъ повиканъ единъ вещъ балсамировачъ. Когато той свършилъ своята работа (вѣроятно сѫщо е получилъ въ награда една примка) Сулейманъ изглеждалъ живъ.

Седемь недѣли никой не влизалъ въ спалнята на султана. Везирътъ самъ приемалъ на докладъ генералитѣ, съобщилъ за превземането на Сигетъ, давалъ отъ негово име заповѣди, носѣлъ му храна. И едва, когато дошло известие отъ Константинополъ, че Селимъ е заелъ престола, раздалъ се въ лагера гласа на медзинитѣ, които известявали за смъртьта на Сулейманъ II Великолепний.

„Султанът на отоманите, пратеник на Аллаха на земята, владика на владиците в света, властелин над хорските глави, повелител на верните и неверните, цар на царете, император на Изток и Запад, княз и господин на щастливото съзвездие, пазител на вярата, прибежище на всички народи в света, сянка на Всемогъщия“… Този пищен титул на турските султани не звучал особено преувеличено за Сюлейман Великолепни. Неговите владения се простирали от Багдад почти до Виена и от Нил до Днепър. Европейските владетели търсели неговата дружба и помощ, той разрешавал със своя меч техните спорове. За Европа той бил Сюлейман Великолепни и на приемите и празниците в Константинополския дворец чуждестранните посланици му целували почтително ръка. Неговите поданици го кръстили „Кануни“ — законодател. Той не само издигнал Отоманската империя на върха на могъществото, но бил и създател на мъдри закони, покровителствувал земеделието, промишлеността и търговията, обкръжил се с поети и учени, строил дворци и джамии, които и до днес украсяват Цариград.

След превземането на Родос в 1522 г., паднал след шестмесечна обсада — това бил първият военен подвиг на младия султан, — Сюлейман потеглил за Унгария. Крал Людвиг, слабоволев юноша, по съвета на своите магнати отказал да плати данъка на султана, умъртвил неговия посланик и отрязаните на трупа уши пратил в Константинопол. Сюлейман потеглил за Унгария със стохилядна армия, най-добрата тогава в света, и под Мохач се разиграла решителна битка. Унгарците имали три пъти по-малко войници и не могли да победят. Знаейки това, една група храбреци — 32 рицари — решили да се пожертвуват и да убият султана. В разгара на сражението с бесни викове препускали през редовете на султанската гвардия. Половината били избити, но останалите живи се нахвърлили на Сюлейман. Здравата ризница го спасила, а храбреците били разкъсани от еничарите.

Сюлейман неведнъж в своите походи бил на косъм от смъртта. Така, потегляйки за Багдад, той останал на лагер в горния проход. Към вечерта небето се покрило с черни облаци и макар че било месец септември, започнала много силна снежна буря. Вятърът помитал палатките и само султанския шатър се съпротивявал на урагана. Но скоро и него засипал снегът. Сюлейман и неговата свита се намирали посред високи бели стени, които било по-трудно да се победят, отколкото фортовете на Родос. Цялата нощ прекарал султанът, без да знае дали ще доживее до утрото. На сутринта ураганът утихнал. Сюлейман се измъкнал из шатрата и погледнал наоколо. Замръзнали едва ли не половината от неговите войници.

Великият султан трябвало да изпита заплаха и от тая страна, която дебнела и най-могъщите турски султани. „Владиката на владиците в света“ зависел всъщност от своите еничари. Най-добрата част от турската войска, която не познавала страх от неприятеля, тия султански гвардейци били често „създатели“ на самите султани. Когато умирал султанът, неговата смърт била скривана най-щателно, ако престолонаследникът не бил в Константинопол, за да му дадат възможност да пристигне в столицата. Но и след встъпването на престола, ако еничарите повдигнат бунт — удряйки с лъжиците по своите баки — султанът слушал тоя своеобразен набат, като погребален звън. Възмущението, което започвало обикновено по най-обикновен повод, завършвало с убийството на господаря и възкачване на престола на новия любимец на еничарите.

Първият при Сюлейман бунт на еничарите избухнал, когато султанът бил на лов. Бързо връщайки се в сарая, той се отправил към бунтовниците и като размахал сабята си, отсякъл главите на трима еничари. Останалите се хванали за своите лъкове и стотици стрели се прицелили в гърдите на султана. Той обаче не се уплашил и бунтовниците, пред спокойния поглед на Сюлейман, отпуснали лъковете. Те ценели храбростта повече от всичко.

От своя баща Селим I Сюлейман не наследил жестокостта. Войната искала, разбира се, безпощадни жертви, но по натура Сюлейман бил добър, доверчив, привързан към своите близки хора. Ако на неговата памет лежат кървави петна — убийството на верния другар и приятел от детинство Ибрахим, когото той направил велик везир, а също и на собствения си син, то виновен за това не е толкова Сюлейман, колкото неговата любима жена Рокселана. Тази жена, която играела първостепенна роля в царуването на Великолепния, била рускиня по произход, струва ни се, дъщеря на свещеник, някъде от южна Русия. Русата красавица била купена за султанския харем от Крим и един щастлив за нея ден, обхождайки харема, султанът сложил на нейното рамо кърпата — знак на неговата милост. Вечерта султанът повикал евнуха и му заповядал да върне кърпата. Тогава, като съблюдавали отдавнашния ритуал, при звукове на музика и песни избраницата се отправила за спалнята на султана. На сутринта тя се върнала в харема — тук вече в особена стая, където я очаквали назначена прислуга, обшити със злато дрехи и пари за разходи.

Често милостта на султана била мимолетна, но Рокселана успяла да запази любовта на Сюлейман до своята смърт. Сюлейман я издигнал до ранга „кадъна“ — така се наричали робините, които имали синове от султана. Сега пред нея се очертавала една ясна цел — да направи наследник на престола своя син. Но на този път се изпречвал синът на Сюлейман от предишната му фаворитка, първата любов на султана, красивата черкезка, която наричали „Пролетна роза“. Младият Мустафа, любимец на бащата, се отличавал с необикновена дарба и бил вече назначен за султански наместник в провинцията Магнезия. Черкезката веднага разбрала, каква опасна съперница има и между двете претендентки на любовта на султана се разиграла бурна сцена в харема. „Пролетната роза“ се нахвърлила върху Рокселана, изподращила й цялото лице и отрязала няколко плитки от русата й коса. Когато вечерта султанът отправил евнуха за Рокселана, тя отговорила, че не може да се представи пред очите на повелителя. Султанът я повикал отново и тя се явила разплакана с изподращени бузи. Тогава довели и черкезката. „Аз твърде малко съм я наказала — крещяла оскърбената фаворитка — аз съм тука госпожа, а тя е само робиня“. „Пролетната роза“ повече никога не видяла султана. Мястото на госпожа заела Рокселана.

Тя родила на султана, след смъртта на първия син, още двама синове: Селим и Баязид. Очарователна, умна, властолюбива, Рокселана постепенно започнала да влияе и върху държавните работи. Великият везир Ибрахим скоро трябвало да се справя с фаворитката. Чуждестранните посланици, донасяйки подаръци на султана не забравяли и султанката. Нейното име станало, известно далече зад пределите на Турция и него все по-често го споменавали наред с името на Великолепния. Но Рокселана си оставала робиня и това пречело на нейните честолюбиви планове. По хитър начин тя получила от султана свобода. Рокселана, родена християнка, се отрекла от вярата си и станала ревностна мохамеданка. С парите, които й давал Сюлейман, тя строила джамии, манастири, болници. „Ще ми помогне ли това за спасение на душата?“ — попитала тя веднъж някакъв мъдър мюфтия. И мюфтията, знаейки вероятно скрития смисъл на въпроса, отговорил, разбира се, че Аллах благосклонно приема добрите дела, но да спасят нейната душа те не могат. Рокселана е робиня и нейните дарове се зачитат на небето на нейния господар — великия султан.

И Сюлейман скоро забелязал, че Рокселана, всякога весела — едно от главните й очарования — станала тъжна. Веднъж султанът я попитал какво се е случило. Тя се разплакала и разказала своята болка. Да се утеши било работа за една минута. Султанът веднага заповядал да се счита неговата любовница за свободна жена. На следващата вечер той я повикал в своята спална, но тя отказала да отиде. Това било нечувана дързост и красавицата знаела какво рискува. Нейната игра иска риск. „Сега, когато аз съм свободна жена — отговорила тя на евнуха — аз не мога да не оскърбя Аллаха и да не извърша грях, ако направя това, което султанът може да поиска от робините.“ Султанът се обърнал към мюфтията, същият този, който дал вече веднъж нужния отговор на Рокселана. След дълги размишления мюфтията потвърдил, че благочестивата Рокселана постъпва съгласно волята на Аллаха. В харема очаквали края на всемогъщата фаворитка. Случило се другото. Сюлейман — нечувана работа в историята на сарая — направил бившата робиня своя законна жена и я възкачил на трона. И така била силна любовта на Сюлейман към „веселата Рокселана“, че след сватбата той съвършено се отказал от своя харем. Тя можела вече да не се плаши от съперници.

Много отдавна Рокселана се отделила от Ибрахим, великия везир, който й пречел да влияе на султана. Тя дълго плела около него сложни интриги, на каквито били такива майстори обитателите на султанския дворец, харема и казармите на еничарите. Рокселана успяла да възбуди подозрение в Сюлейман против неговия стар другар. Преди години, издигайки го на първо място в управлението на държавата, доверявайки му се безгранично, той се заклел на Ибрахим, че не трябва да се плаши от насилствена смърт, толкова обикновена за великите везири. Рокселана — и тук й помогнал опитният четец на Корана — успокоила съвестта на султана. „Този, който спи — казва Пророка — е лишен от живот, тъй като сънят прилича на смъртта. Неговата душа се освобождава от обещанията, дадени приживе.“ Ибрахим бил убит в самия султански дворец, след една вечеря със Сюлейман. Сюлейман дълбоко спял. Между Ибрахим и убиеца се завързала борба. Султанът дочул викове и повдигнал глава от възглавницата. Рокселана го обгърнала и той отново заспал. Тялото на Ибрахим вече изнасяли от двореца в нощната тъмнина.

Ибрахим бил заменен с любимеца на Рокселана — Рустан, за когото тя после омъжила своята дъщеря.

Сега оставало най-трудното — да отстрани престолонаследника Мустафа от престола. Той бил много обичан от еничарите и Рокселана направила всичко, за да убеди Сюлейман, че Мустафа от своята далечна провинция се готви да завладее властта. Тя и Рустан държали шпиони при двореца на Мустафа, фабрикували от негово име подозрителни писма и малко по-малко доверието на бащата към любимия син се разколебало. Сюлейман повикал Мустафа в своя лагер, където стояла армията, започваща поход против персите.

Мустафа отивал с наранено сърце. Той не се чувствувал виновен в нищо, но даже и султанските синове, никога не били уверени в утрешния ден. Сюлейман също очаквал сина си с тревога. И отново, за успокоение на своята съвест, той се обърнал за съвет към служителя на Аллаха. „Той трябва да умре от мъчителна смърт“ — отговорил светият човек. И когато Мустафа влязъл в палатката на султана, предавайки предварително кинжала си на своя оръженосец, тежките килими на стените се размърдали и седем огромни черни фигури обкръжили принца. Това били палачите на сарая — страшни хора с отрязани, езици и пробити уши, истински гробари на султанските злодеяния.

Сега Рокселана можела да живее спокойно — никой вече не се изпречвал на пътя на нейния син към трона, макар цяла Турция да оплаквала Мустафа и нищо добро да не очаквали от безпътния син на Рокселана — Селим V. Рокселана, на чиято душа тежали няколко чужди живота, умряла спокойно, като благочестива жена, запазвайки до последните си минути любовта на Сюлейман и влиянието си над него. Той никога не узнал колко коварство и сила се криели в прелъстителното тяло. Султанът погребал любимата си жена в двора на своята джамия и наред с него приготвил гроб за себе си.

Той умрял след няколко години, във време на своя последен поход против неверните — третия поход към Унгария. На 29 август 1566 г., годишнината от превземането на Мохач, се започнала жестока битка с унгарците при Сегет. Враговете отчаяно се съпротивлявали и старикът султан с вълнение следял за изхода на битката. Изведнъж му станало лошо, той се залюлял и го отнесли в шатрата. С мъка отворил той очи и изглеждало, че се прислушва в битката. „Барабаните още не бият победа“ — едва чуто прошепнал той и изгубил съзнание. Това бил краят. До леглото на умрелия султан стояли само двама души — лекарят и неговият последен велик везир Мохамед Соколи. Везирът излязъл от спалнята, лекарят тръгнал след него. Мохамед направил на немия негър едва забележим знак. Негърът хвърлил отзад примка на шията на лекаря.

Сега за смъртта на султана знаел само везирът. Тайната трябвало да се запази, докато наследникът на престола пристигне в Константинопол, иначе еничарите могат да поставят на негово място свой човек. Веднага през цяла Европа препуснали конници да стигнат при Селим, в неговата отдалечена провинция. А в спалнята на султана бил повикан един вещ балсамировач. Когато той свършил своята работа (вероятно също е получил в награда една примка) Сюлейман изглеждал жив.

Седем недели никой не влизал в спалнята на султана. Везирът сам приемал на доклад генералите, съобщил за превземането на Сегет, давал от негово име заповеди, носел му храна. И едва когато дошло известие от Константинопол, че Селим е заел престола, раздал се в лагера гласа на муезините, които известявали за смъртта на Сюлейман II Великолепни.