Ран Босилек
Висящи дворци

Ран Босилек
Висящи дворци

Имало едно време един беден човек. Като умрял, оставил трима синове. Двамата, по-големите, решили да тръгнат да дирят щастие по света.

Малкият брат им рекъл:

— И аз ще дойда с вас.

Но братята му отвърнали:

— Не си ни притрябвал. Ти за нищо не си годен. Най-добре е да си останеш тука и да се ровиш в пепелта край огнището.

— Щом е тъй, аз сам ще отида, където си искам — рекъл малкият брат.

По-големите братя тръгнали на път. Вървели, вървели, спрели се в гъста гора. Седнали да си починат и да похапнат.

Дошла при тях немощна бабичка. Рекла им:

— Моля ви се, добри люде, дайте ми нещичко за ядене! Сто години нищо не съм хапвала.

Момците се засмели и отвърнали:

— Щом толкова години си изтърпяла да не ядеш, ще потраеш още малко! И ние нямаме кой знае колко ядене.

Братята продължили пътя си.

Стигнали до един дворец. Помолили да ги приемат на работа. Приели ги.

Като заминали братята, малкият брат презрамил една торбичка, сложил в нея каквото намерил вкъщи за ядене, взел стара пушка с развален спусък и тръгнал да дири щастие по света.

Вървял, вървял, навлязъл в същата гора, гдето били по-рано братята му. Седнал на една поляна, да си почине и похапне.

Като си свалил торбичката, той погледнал нагоре и видял на едно дърво лист хартия и нещо нарисувано върху хартията. Снел рисунката и видял върху хартията нарисуван лика на много хубаво момиче. Той впил очи в рисунката. Изведнъж при него дошла същата немощна бабичка и рекла:

— Моля ти се, синко, дай ми нещичко да похапна! Цели сто години залък не съм слагала в устата си!

— Тогава хапни си, бабо!

Момъкът й дал всичко, що имал в торбата за ядене.

Бабата хапнала добре. Когато си тръгнала, рекла на момъка:

— Благодаря ти, синко! Досега никой не ми е казвал така нежно „бабо“ и никой не се е отнасял толкова добре спрямо мене. Искам да ти се отплатя.

Тя му дала кълбо конци и добавила:

— Вземи това кълбо. Като го търкулнеш, то ще те заведе, където пожелаеш. Едно нещо не забравяй! Не гледай тая картина! Захвърли я някъде, защото тя ще ти донесе нещастие.

— Добре, бабо — рекъл момъкът, но не захвърлил картината.

Той търкулнал кълбото с конците и тръгнал подир него.

Скоро стигнал до двореца, в който работели двамата му братя.

Момъкът помолил царските люде да го вземат на работа.

Отговорили му, че не могат да го приемат, защото вече други двама като него постъпили преди няколко дена на работа.

— Моля ви се, приемете и мене! — настоявал малкият брат. — Все ще се намери работа още за един работник.

Съгласили се да го приемат за работник в царските обори.

Момъкът обичал конете. Работел от сърце. Обикнали го всички. Когато му оставало време, той излизал горе в царската плевня и гледал картината, която бил закачил в един ъгъл. Братята му били лениви и несръчни. Затова не ги гледали с добро око в двореца. Те завиждали на малкия си брат и гледали да го злепоставят пред началника на царските обори. Един ден те отишли при него и рекли:

— Новият работник е идолопоклонник. Не бива да остане повече в двореца. Той се кланя пред една картина, вместо пред икона. Тая картина е закачена горе в плевнята.

Началникът проверил това, що му съобщили братята, явил се пред царя и рекъл:

— Царю честити има един нов работник в царските обори, който е идолопоклонник. Кланя се на женски лик, закачен в плевнята.

Но царят отговорил:

— Нямам време сега да се занимавам с твоите идолопоклонници. Аз мисля ден и нощ за моите обични дъщери, които отвлече страшно чудовище.

Царските люде продължавали да приказват за идолопоклонника. На царя още няколко пъти съобщили за чудния човек. Най-после той отишъл да го види в плевнята. Съгледал картината и познал лика на най-малката си дъщеря.

Като научили по-големите братя, че царят познал една от дъщерите си в картина, която постоянно гледал брат им, отишли при царя и му рекли:

— Царю честити, брат ни знае къде са твоите дъщери и се хвали, че може да ги освободи от страшното чудовище.

Царят тозчас отишъл при малкия брат и му рекъл:

— Ти си знаел къде са моите дъщери и си можел да ги отървеш от чудовището. Тръгни веднага и ги доведи! На тая картина, която ти постоянно гледаш, е нарисувана най-малката ми дъщеря. Значи, ти наистина знаеш къде са дъщерите ми.

Момъкът извикал изненадан:

— Аз дори не зная, че образът върху картината е на царска дъщеря. Но щом заповядаш, царю честити, ще се помъча да намеря и да доведа дъщерите ти. Само ще ти се помоля, да ми дадеш три дена срок — да си помисля, как трябва да почна издирването и как мога да погубя страшното чудовище.

— Добре — съгласил се царят.

Още същия ден момъкът взел кълбото с конците, търкулнал го и тръгнал подир него. Стигнал при същата бабичка, която му дала кълбото. Разказал й какво иска царят от него.

Бабата му рекла:

— Вземи старата си пушка. Поискай от царя да ти даде триста кошници с пирони, триста кола ечемик, триста свине и триста вола заклани. Търкулни кълбото, тръгни след него, а след тебе — керваните с пироните ечемика, свините и воловете. Кълбото ще те заведе до един орел и до едно малко чудовище. Те ще те упътят по-нататък.

Момъкът се върнал в двореца, взел старата си пушка и помолил царя да му даде всичко, каквото му изброила бабата.

Царят дал заповед да му приготвят пирони, ечемик, свини и волове и да натоварят всичко в коли. Дал му и опитни колари.

Момъкът търкулнал кълбото и тръгнал заедно с керваните подир него.

Вървял, що вървял — стигнал до висока планина.

На едно дърво съгледал орел. Дигнал пушката и се прицелил.

— Не ме убивай! Ще ти помогна! — извикал орелът.

— И без туй не ти е много вкусно месото! — отвърнал момъкът. — Пък и щом се молиш, ще ти пожаля живота.

Той свалил пушката. Орелът долетял до него и рекъл:

— Тука горе на скалата се лута малко чудовище. То се е загубило и не може да се върне при своите родители. Аз ще ти помогна да се качиш горе и да заведеш изгубеното чудовище при близките му. Бащата на малкото чудовище ще ти предложи богати награди за отплата, но ти избери сивото магаренце, което ще съгледаш зад вратата на обора.

Орелът взел момъка върху гърба си и полетял над скалата. Кацнал на една поляна. Момъкът слязъл от гърба му. Сред поляната съгледал малко чудовище, което плачело, защото не можело да се върне вкъщи.

Момъкът отишъл при малкото чудовище, заприказвал с него и го разпитал къде живее. После отишли при орела. Качили се двамата на гърба му и той полетял към дома на голямото чудовище. Стигнали пред къщата. Момъкът завел малкото вкъщи. Чудовището, като видяло детето си, толкова много се зарадвало, че рекло на момъка:

— Влез в моята съкровищница и си избери каквото пожелаеш, загдето спаси детето ми!

Момъкът влязъл в съкровищницата заедно с чудовището. То му предложило много злато, сребро и скъпоценни камъни. Но момъкът рекъл:

— Аз не искам нито злато, нито сребро, нито скъпоценни камъни. Много ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш един кон.

Чудовището го завело в обора. Там имало чудесни коне. Но момъкът спрял очи на сивото магаренце зад вратата и рекъл:

— Тия коне са много големи и буйни за мене. Предпочитам ей онова магаренце зад вратата. Като падна от него, няма да се утрепя.

На чудовището никак не му се давало магаренцето, но нямало що да стори, дало дума, трябвало да я изпълни.

Момъкът взел магарето с хубаво седло и златна юзда, па си тръгнал. Върнал се при кервана.

Пътували дълго. Минали гори, реки, планини. По едно време магарето запитало момъка:

— Виждаш ли нещо?

— Виждам само висока планина, която изглежда синя — отговорил момъкът.

— През тая планина трябва да минем — рекло магарето.

Достигнали до полите на планината. Излязъл пред тях грамаден носорог и рекъл:

— Ще ви изям!

Магарето рекло на момъка:

— Дай двадесет вола на носорога и го помоли да пробие дупка през планината, за да можем да минем заедно с кервана.

Момъкът хвърлил двадесет вола на носорога. Като се нахранило добре грамадното животно, момъкът му рекъл:

— Ще ти дам още двадесет свине, ако пробиеш дупка през планината, за да минем заедно с кервана.

Носорогът се съгласил. Свикал още носорози и почнали да пробиват път през планината.

Керванът преминал. Момъкът хвърлил на носорога двадесет свини, както му бил обещал и продължил пътя си.

Вървели дълго време. Магарето пак запитало:

— Виждаш ли нещо?

— Виждам само небе и планини — отговорил момъкът.

Вървели пак. Минали планини, гори, реки и хълмове. От една височина погледнали по-надалече и по-нашироко.

— Сега виждаш ли нещо? — попитало магарето.

— Сега виждам нещо много далече, ето блещи като звездица.

— Не е толкова малко — рекло магарето.

Повървели още и магарето пак попитало:

— Сега виждаш ли нещо?

— Да, сега виждам да блести като луна.

— Това не е никаква луна — рекло магарето, — а е сребърният дворец, където трябва да отидем. Като стигнем там, ще видиш три змея да лежат пред двореца. От сто години те не са се събуждали. Зелен мъх е покрил очите им. Ти ще събудиш най-малкия и ще му хвърлиш петдесет вола и петдесет свине. Той ще се укроти и ще накара другите змейове да те пуснат в двореца.

Като вървели още дълго време, стигнали до сребърния дворец. Пред портите лежали змейовете, покрити целите с мъх.

Момъкът събудил най-малкия змей. Той махнал мъха от очите си, видял момъка, отворил уста и искал да го налапа. Но момъкът почнал да хвърля в устата му свини и волове. Като се наситил змеят, момъкът го помолил:

— Събуди своите другари и ги придумай, да ми сторят път да вляза в двореца!

Змеят не се съгласил.

— Как ще направя това? — рекъл той. — Ако ги събудя, те може и мене да изядат, защото сто години не са яли.

— Не се плаши — придумвал го момъкът. — Аз ще ти дам сто вола и сто свини. Ти ще дадеш на своите другари да ядат, като се събудят и ще ги укротиш.

Змеят се съгласил. Момъкът натрупал настрана от двореца волове и свини.

Младият змей събудил другарите си. Те разтворили уста и почнали да душат. Змеят ги завел при храната. Те взели да ядат, а през това време момъкът влязъл в двореца. Не срещнал жива душа. Обиколил всички стаи. Най-после отворил малка врата. В стаята видял царска дъщеря. Тя се зарадвала много и извикала:

— Най-после и при мене дойде човек! Но по-добре е овреме да бягаш, момко! Тука живее триглаво чудовище.

— Не се боя — отвърнал смело момъкът. — Няма да бягам, дори ако чудовището има девет глави.

— Добре — рекла царската дъщеря, — опитай тогава ще можеш ли да размахаш оня меч, закачен на стената.

Момъкът не могъл дори да помръдне грамадния меч.

Девойката рекла:

— Сръбни няколко глътки от шишето, което виси на стената. Така прави чудовището, когато иска да си послужи с меча.

Момъкът сръбнал няколко глътки от шишето, що висяло на стената.

Изведнъж сетил голяма сила в себе си. Хванал меча и го размахал като сламка.

В това време се задало чудовището и извикало:

— Мирише ми на човешко месо!

— Да — отвърнал момъкът, — но не ще се любуваш дълго на тая миризма!

Същия миг момъкът замахнал с меча и отсякъл изведнъж трите глави на чудовището.

Царската дъщеря се зарадвала много. Но след малко се натъжила и рекла:

— Мъчно ми е за сестра ми, която е открадната от шестглаво чудовище и живее във висящ златен дворец, далече от тука.

— Не тъгувай, светла княгиньо, аз ще доведа сестра ти при тебе. Ще пренеса и златния дворец.

Той взел меча и стъклото с питието. Излязъл вън, възседнал магарето и заповядал на трите змея да тръгнат с него.

Вървели дълго време. Магарето попитало:

— Виждаш ли нещо?

— Виждам само земя, вода, небе и високи върхове — отвърнал момъкът.

Вървели още дълго време.

— Сега виждаш ли нещо? — запитало магарето.

Момъкът се вгледал в далечината и отговорил:

— Виждам нещо да блести като звездица.

— Това, което виждаш, ще стане по-голямо — рекло магарето.

Като изминали още доста път, магарето пак попитало:

— Сега какво виждаш?

— Виждам нещо, голямо колкото луната.

— То ще стане още по-голямо.

Изминали дълъг път и магарето отново попитало:

— Сега какво виждаш?

— Виждам нещо, което блести като слънце.

— Да, това е златният висящ дворец, гдето трябва да отидем — рекло магарето. — Там вардят девет змея. Но ти не се плаши. Ще нахраним нашите три змея. Те ще ни помогнат да покрием спящите змейове със сухи дърва и гвоздеи, ще ги подпалим и ще ги изгорим. После змейовете ще откачат златния дворец. Ти ще влезеш в него, ще убиеш деветглавото чудовище и ще освободиш втората царска дъщеря.

Като извървели доста дълъг път, стигнали до висящия дворец. Видели спящите змейове. Нахранили своите три змея със свинско и волско месо. Накарали ги да покрият спящите змейове със сухи съчки и да изсипят всички гвоздеи от кошниците. Когато змейовете изсипали и последната кошница, момъкът запалил съчките и змейовете изгорели. Тогава змейовете, които помагали на момъка, откачили златния дворец. Момъкът влязъл вътре и видял, че тук всичко било по-хубаво отколкото в сребърния дворец. И тук нямало жива душа. Но когато отворил последната стая, видял втората царска дъщеря, която лежала върху златно легло. Тя спяла тъй дълбоко, че изглеждала като мъртва.

Докато момъкът гледал хубавата царска дъщеря, дошло страшното чудовище и извикало:

— Мирише ми на човешко месо!

Но момъкът хванал здраво меча в ръка и отвърнал:

— Тая миризма няма да те безпокои дълго време!

Той замахнал и отсякъл изведнъж всичките глави на чудовището.

Трите змея нарамили златния дворец и го занесли при сребърния.

На сутринта царската дъщеря от сребърния дворец погледнала през прозореца, видяла златния дворец, зарадвала се много и тозчас се втурнала и отишла при сестра си. Но тя спяла като мъртва.

Царската дъщеря казала на момъка:

— Сестра ми е заспала дълбоко. Може да се събуди, ако се напръска с жива вода от кладенеца при висящ златен дворец, покрит със скъпоценни камъни. В тоя дворец е затворена най-малката ни сестра.

Момъкът извикал радостно:

— Ще направя всичко и ще отида в тоя дворец, ще освободя най-малката ви сестра и ще донеса жива вода.

Момъкът яхнал магарето и тръгнал.

Минал пак много страни, гори, поля, планини и морета.

Един ден магарето го попитало:

— Виждаш ли нещо?

— Виждам само небе и земя — отвърнал момъкът.

Пътували още няколко дена.

Магарето пак попитало:

— Сега какво виждаш?

— Струва ми се, че виждам нещо като малка звездица — отговорил момъкът.

Пак повървели и магарето попитало:

— Сега виждаш ли нещо?

— Сега звездицата изглежда като луна.

Пътували още няколко дена.

— Ами сега какво виждаш? — попитало магарето.

— Луната сега изглежда като слънце — отвърнал момъкът.

— Там трябва да отидем — рекло магарето. — Това е висящият златен дворец, покрит със скъпоценни камъни. Там е затворена най-малката дъщеря, която беше открадната от чудовището с девет глави. Най-силни зверове лежат и пазят пред двореца. Но те спят и няма да те чуят. Ти ще минеш по обяд и ще гледаш тозчас да налееш жива вода от кладенеца в двореца и смъртоносна вода от друг кладенец при него. Само по това време може да се налее вода. Ако не успееш през тоя час да се оттеглиш, дивите зверове ще те разкъсат.

Момъкът рекъл:

— Ще направя точно така, както ме научи.

Стигнали до двореца. Всички диви животни, които пазели пред входа, спели дълбоко.

Момъкът минал между тях. Влязъл в двореца. Налял жива и смъртоносна вода. Погледнал двореца отвън и си рекъл:

— Такъв хубав дворец никога и никъде не съм виждал. Ако той е толкова красив отвън, навярно двойно по-красив ще е вътре. Ще вляза за половин час, за да намеря царската дъщеря.

И той влязъл в двореца. Вътре било от хубаво по-хубаво. Навсякъде имало украшения от злато, бисери и скъпоценни камъни. Никъде нямало жива душа. В най-крайната стая момъкът видял царската дъщеря, която спяла дълбоко. Тя била неизказано хубава и приличала много на лика, който намерил в гората.

Момъкът не можел да се нагледа на царската дъщеря. Но тя спяла като мъртва и той не успял да я събуди.

Минало вече времето, когато момъкът можел свободно да излезе от двореца. Изведнъж се чул силен шум и целият дворец се разтърсил. Влязло чудовището и извикало:

— Мирише ми на човешко месо!

— Няма за дълго да те смущава тая миризма! — отвърнал момъкът, замахнал с меча и отсякъл всичките глави на чудовището.

Но толкова много се уморил, че се отпуснал на едно свободно легло и заспал дълбоко.

Посред нощ се събудил и видял, че и царската дъщеря е будна. Тя му рекла:

— Като уби змея, ти спаси живота ми. Сега, ако искаш, ще се оженим. Но аз трябва да остана още три години в двореца. Така съм омагьосана. Ти занеси живата вода, за да съживиш сестра ми и остани в оня дворец. Но нищо не казвай за мене. Ако след три години аз не дойда при тебе, ти ела да ме вземеш!

На другия ден момъкът се оженил за царската дъщеря.

Но той не можел да остане повече от три дена в двореца. На третия ден чул рева на магарето. Отишъл при него. То му рекло:

— Време е вече да си тръгнеш!

Момъкът отишъл при царската дъщеря, отрязал късче от дрехата й и го взел със себе си.

Като тръгнал да си отива, животните се били вече събудили. Когато той излязъл да се качи на магарето, зверовете се нахвърляли върху него и искали да го разкъсат. Магарето му казало да ги напръска със смъртоносната вода. Момъкът ги напръскал. Изведнъж всички зверове изпопадали и не се помръднали вече.

Момъкът се качил на магарето и тръгнали да се върнат при другите царски дъщери. Из пътя магарето рекло на момъка:

— Да знаеш, че щом станеш знатен и могъщ, ще ме забравиш и ще ме оставиш гладно!

— Това няма да стане — отговорил момъкът.

Стигнали при сребърния и златния дворец. Момъкът напръскал спящата царска дъщеря с жива вода и тя тозмиг се събудила. Двете сестри се прегърнали и били честити.

Отишли при царя. Той много се зарадвал, като видял двете си дъщери. Но с нетърпение чакал да се минат трите години, за да види и най-малката си дъщеря.

Момъкът станал пръв съветник на царя. Всички го почитали. Но мнозина почнали да му завиждат. Един от царедворците подсторил най-голямата царска дъщеря, за която смятал да се ожени, да напръска момъка със смъртоносната вода.

Дъщерята го поръсила. Момъкът заспал дълбок сън. Скрили го в едно подземие.

Като се минали три години, в столичното пристанище хвърлил котва кораб. С него пристигнала най-малката царска дъщеря с двегодишното си момченце. Тя изпратила пратеник в двореца. Пратеникът се явил пред царя и рекъл:

— Царю честити, пристигна твоята най-малка дъщеря. Но тя каза, че няма да слезе от кораба, ако не изпратиш да я срещне юнакът, който я избавил от страшното чудовище.

Царят изпратил най-видния си царедворец. Той се качил на кораба, поклонил се на царската дъщеря и рекъл:

— Изпрати ме царят, прекрасна царкиньо, да ви посрещна и да ви отведа в двореца.

Царската дъщеря се обърнала към детето, което играело със златна ябълка и го попитала:

— Тоя ли е баща ти, сине?

Момчето, което било умно не според годините си, отговорило:

— Не, моят баща никога няма да се кланя така низко, като тоя царедворец.

Пратеникът се върнал в двореца. Казал на царя какво видял и какво му казало момченцето на царската дъщеря. Царят изпратил годеника на най-голямата си дъщеря, който заедно с годеницата напръскал момъка със смъртоносната вода.

И на него детето казало същото, а майка му добавила:

— Ако не дойде истинският момък, който ме избави от страшното чудовище, голямо зло ще връхлети царството и никой от царските люде не ще остане жив!

Като чул това годеникът, уплашил се много. Взел живата вода, отишъл при скрития момък, попръскал го и той оживял.

Тозчас отишъл на кораба. Без да се поклони, той показал на царската дъщеря и детето късчето от роклята, което отрязал, когато напуснал златния дворец.

Детето се втурнало и прегърнало младия юнак.

— Този е моят татко! — извикало детето и му дало златната ябълка, с която играело.

Бащата и майката заедно с обичното си дете отишли в царския дворец. Царят нямало къде да се дене от радост. Той прегръщал ту обичната си дъщеря, ту умното си внуче. Когато се научил, какво са направили най-голямата му дъщеря и нейният годеник, той искал да ги накаже безмилостно, но зет му и дъщеря му се примолили да ги прости и те останали да живеят в двореца.

Заживели си честито и младите.

Една сутрин зетят видял от прозореца как изкарват добитъка на паша. Най-подир излязло от обора неговото магаре. То било толкова отслабнало, че краката му едвам го държали. Царският зет се засрамил много, тозчас отишъл при магарето и му рекъл:

— Прости ме, верни приятелю! Аз наистина, унесен в щастие, те забравих. Но сега ти давам клетва, че ще изпълня всяко твое желание. Кажи с какво бих могъл да ти помогна?

Магарето отговорило:

— Сега имам едно-едничко желание — да ми отсечеш главата.

— Как така? За нищо на света не бих ти отсякъл главата.

— Но само с това ще ми помогнеш, да постигна най-хубавото нещо, за което ми е копняла душата толкова много години!

Царският зет не се съгласявал, но магарето го молело толкова упорито и настойчиво, че най-сетне се придумал. Замахнал със сабята си и отсякъл главата на магарето. То тозчас се превърнало на красив княз, който рекъл:

— Благодаря ти, драги приятелю! Ти ме избави от зла магия. Сега вече мога да се оженя за твоята хубава балдъза, втората царска дъщеря, която обичам от дълго време.

Скоро направили сватбата. И в двореца настанала още по-голяма радост.

Имало едно време единъ беденъ човѣкъ. Като умрѣлъ, оставилъ трима синове. Двамата, по-голѣмитѣ, решили да тръгнатъ да дирятъ щастие по свѣта.

Малкиятъ братъ имъ рекълъ:

— И азъ ще дойда съ васъ.

Но братята му отвърнали:

— Не си ни притрѣбвалъ. Ти за нищо не си годенъ. Най-добре е да си останешъ тука и да се ровишъ въ пепельта край огнището.

— Щомъ е тъй, азъ самъ ще отида, кѫдето си искамъ, — рекълъ малкиятъ братъ.

По-голѣмитѣ братя тръгнали на пѫть. Вървѣли, вървѣли, спрѣли се въ гѫста гора. Седнали да си починатъ и да похапнатъ.

Дошла при тѣхъ немощна бабичка. Рекла имъ:

— Моля ви се, добри люде, дайте ми нѣщичко за ядене! Сто години нищо не съмъ хапвала.

Момцитѣ се засмѣли и отвърнали:

— Щомъ толкова години си изтърпѣла да не ядешъ, ще потраешъ още малко! И ние нѣмаме кой знае колко ядене.

Братята продължили пѫтя си.

Стигнали до единъ дворецъ. Помолили да ги приематъ на работа. Приели ги.

Като заминали братята, малкиятъ братъ презрамилъ една торбичка, сложилъ въ нея каквото намѣрилъ вкѫщи за ядене, взелъ стара пушка съ разваленъ спусъкъ и тръгналъ да дири щастие по свѣта.

Вървѣлъ, вървѣлъ, навлѣзълъ въ сѫщата гора, гдето били по-рано братята му. Седналъ на една поляна, да си почине и похапне.

Като си свалилъ торбичката, той погледналъ нагоре и видѣлъ на едно дърво листъ хартия и нѣщо нарисувано върху хартията. Снелъ рисунката и видѣлъ върху хартията нарисуванъ лика на много хубаво момиче. Той впилъ очи въ рисунката. Изведнажъ при него дошла сѫщата немощна бабичка и рекла:

— Моля ти се, синко, дай ми нѣщичко да похапна! Цѣли сто години залъкъ не съмъ слагала въ устата си!

— Тогава хапни си, бабо!

Момъкътъ й далъ всичко, що ималъ въ торбата за ядене.

Бабата хапнала добре. Когато си тръгнала, рекла на момъка:

— Благодаря ти, синко! Досега никой не ми е казвалъ така нѣжно „бабо“ и никой не се е отнасялъ толкова добре спрямо мене. Искамъ да ти се отплатя.

Тя му дала кълбо конци и добавила:

— Вземи това кълбо. Като го търкулнешъ, то ще те заведе, кѫдето пожелаешъ. Едно нѣщо не забравяй! Не гледай тая картина! Захвърли я нѣкѫде, защото тя ще ти донесе нещастие.

— Добре, бабо, — рекълъ момъкътъ, но не захвърлилъ картината.

Той търкулналъ кълбото съ концитѣ и тръгналъ подиръ него.

Скоро стигналъ до двореца, въ който работѣли двамата му братя.

Момъкътъ помолилъ царскитѣ люде да го взематъ на работа.

Отговорили му, че не могатъ да го приематъ, защото вече други двама като него постѫпили преди нѣколко деня на работа.

— Моля ви се, приемете и мене! — настоявалъ малкиятъ братъ. — Все ще се намѣри работа още за единъ работникъ.

Съгласили се да го приематъ за работникъ въ царскитѣ обори.

Момъкътъ обичалъ конетѣ. Работѣлъ отъ сърдце. Обикнали го всички. Когато му оставало време, той излизалъ горе въ царската плѣвня и гледалъ картината, която билъ закачилъ въ единъ ѫгълъ. Братята му били лениви и несрѫчни. Затова не ги гледали съ добро око въ двореца. Тѣ завиждали на малкия си братъ и гледали да го злопоставятъ предъ началника на царскитѣ обори. Единъ день тѣ отишли при него и рекли:

— Новиятъ работникъ е идолопоклонникъ. Не бива да остане повече въ двореца. Той се кланя предъ една картина, вмѣсто предъ икона. Тая картина е закачена горе въ плѣвнята.

Началникътъ провѣрилъ това, що му съобщили братята, явилъ се предъ царя и рекълъ:

— Царю честити, има единъ новъ работникъ въ царскитѣ обори, който е идолопоклонникъ. Кланя се на женски ликъ, закаченъ въ плѣвнята.

Но царьтъ отговорилъ:

— Нѣмамъ време сега да се занимавамъ съ твоитѣ идолопоклонци. Азъ мисля день и нощь за моитѣ обични дъщери, които отвлѣче страшно чудовище.

Царскитѣ люде продължавали да приказватъ за идолопоклонника. На царя още нѣколко пѫти съобщили за чудния човѣкъ. Най-после той отишелъ да го види въ плѣвнята. Съгледалъ картината и позналъ лика на най-малката си дъщеря.

Като научили по-голѣмитѣ братя, че царьтъ позналъ една отъ дъщеритѣ си въ картина, която постоянно гледалъ братъ имъ, отишли при царя и му рекли:

— Царю честити, братъ ни знае кѫде сѫ твоитѣ дъщери и се хвали, че може да ги освободи отъ страшното чудовище.

Царьтъ тозчасъ отишелъ при малкия братъ и му рекълъ:

— Ти си знаелъ кѫде сѫ моитѣ дъщери и си можелъ да ги отървешъ отъ чудовището. Тръгни веднага и ги доведи! На тая картина, която ти постоянно гледашъ, е нарисувана най-малката ми дъщеря. Значи, ти наистина знаешъ кѫде сѫ дъщеритѣ ми.

Момъкътъ извикалъ изненаданъ:

— Азъ дори не зная, че образътъ върху картината е на царска дъщеря. Но щомъ заповѣдашъ, царю честити, ще се помѫча да намѣря и да доведа дъщеритѣ ти. Само ще ти се помоля, да ми дадешъ три деня срокъ — да си помисля, какъ трѣбва да почна издирването и какъ мога да погубя страшното чудовище.

— Добре, — съгласилъ се царьтъ.

Още сѫщия день момъкътъ взелъ кълбото съ концитѣ, търкулналъ го и тръгналъ подиръ него. Стигналъ при сѫщата бабичка, която му дала кълбото. Разказалъ й, какво иска царьтъ отъ него.

Бабата му рекла:

— Вземи старата си пушка. Поискай отъ царя да ти даде триста кошници съ пирони, триста кола ечемикъ, триста свине и триста вола заклани. Търкулни кълбото, тръгни следъ него, а следъ тебе — керванитѣ съ пиронитѣ ечемика, свинитѣ и воловетѣ. Кълбото ще те заведе до единъ орелъ и до едно малко чудовище. Тѣ ще те опѫтятъ по-нататъкъ.

Момъкътъ се върналъ въ двореца, взелъ старата си пушка и помолилъ царя да му даде всичко, каквото му изброила бабата.

Царьтъ далъ заповѣдь да му приготвятъ пирони, ечемикъ, свини и волове, и да натоварятъ всичко въ коли. Далъ му и опитни колари.

Момъкътъ търкулналъ кълбото и тръгналъ заедно съ керванитѣ подиръ него.

Вървѣлъ, що вървѣлъ — стигналъ до висока планина.

На едно дърво съгледалъ орелъ. Дигналъ пушката и се прицелилъ.

— Не ме убивай! Ще ти помогна! — извикалъ орелътъ.

— И безъ туй не ти е много вкусно месото! — отвърналъ момъкътъ. — Пъкъ и щомъ се молишъ, ще ти пожаля живота.

Той свалилъ пушката. Орелътъ долетѣлъ до него и рекълъ:

— Тука горе на скалата се лута малко чудовище. То се е загубило и не може да се върне при своитѣ родители. Азъ ще ти помогна да се качишъ горе и да заведешъ изгубеното чудовище при близкитѣ му. Бащата на малкото чудовище ще ти предложи богати награди за отплата, но ти избери сивото магаренце, което ще съгледашъ задъ вратата на обора.

Орелътъ взелъ момъка върху гърба си и полетѣлъ надъ скалата. Кацналъ на една поляна. Момъкътъ слѣзълъ отъ гърба му. Срѣдъ поляната съгледалъ малко чудовище, което плачело, защото не можело да се върне вкѫщи.

Момъкътъ отишелъ при малкото чудовище, заприказвалъ съ него и го разпиталъ кѫде живѣе. После отишли при орела. Качили се двамата на гърба му, и той полетѣлъ къмъ дома на голѣмото чудовище. Стигнали предъ кѫщата. Момъкътъ завелъ малкото вкѫщи. Чудовището, като видѣло детето си, толкова много се зарадвало, че рекло на момъка:

— Влѣзъ въ моята съкровищница и си избери каквото пожелаешъ, загдето спаси детето ми!

Момъкътъ влѣзълъ въ съкровищницата заедно съ чудовището. То му предложило много злато, сребро и скѫпоценни камъни. Но момъкътъ рекълъ:

— Азъ не искамъ нито злато, нито сребро, нито скѫпоценни камъни. Много ще ти бѫда благодаренъ, ако ми дадешъ единъ конь.

Чудовището го завело въ обора. Тамъ имало чудесни коне. Но момъкътъ спрѣлъ очи на сивото магаренце задъ вратата и рекълъ:

— Тия коне сѫ много голѣми и буйни за мене. Предпочитамъ ей онова магаренце задъ вратата. Като падна отъ него, нѣма да се отрепя.

На чудовището никакъ не му се давало магаренцето, но нѣмало що да стори, дало дума, трѣбвало да я изпълни.

Момъкътъ взелъ магарето съ хубаво седло и златна юзда, па си тръгналъ. Върналъ се при кервана.

Пѫтували дълго. Минали гори, рѣки, планини. По едно време магарето запитало момъка:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само висока планина, която изглежда синя, — отговорилъ момъкътъ.

— Презъ тая планина трѣбва да минемъ, — рекло магарето.

Достигнали до политѣ на планината. Излѣзълъ предъ тѣхъ грамаденъ носорогъ и рекълъ:

— Ще ви изямъ!

Магарето рекло на момъка:

— Дай двадесеть вола на носорога и го помоли да пробие дупка презъ планината, за да можемъ да минемъ заедно съ кервана.

Момъкътъ хвърлилъ двадесеть вола на носорога. Като се нахранило добре грамадното животно, момъкътъ му рекълъ:

— Ще ти дамъ още двадесеть свине, ако пробиешъ дупка презъ планината, за да минемъ заедно съ кервана.

Носорогътъ се съгласилъ. Свикалъ още носорози, и почнали да пробиватъ пѫть презъ планината.

Керванътъ преминалъ. Момъкътъ хвърлилъ на носорога двадесеть свини, както му билъ обещалъ, и продължилъ пѫтя си.

Вървѣли дълго време. Магарето пакъ запитало:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само небе и планини, — отговорилъ момъкътъ.

Вървѣли пакъ. Минали планини, гори, рѣки и хълмове. Отъ една височина погледнали по-надалече и по-нашироко.

— Сега виждашъ ли нѣщо? — попитало магарето.

— Сега виждамъ нѣщо много далече, ето блещи като звездица.

— Не е толкова малко, — рекло магарето.

Повървѣли още, и магарето пакъ попитало:

— Сега виждашъ ли нѣщо?

— Да, сега виждамъ да блести като луна.

— Това не е никаква луна, — рекло магарето, — а е сребърниятъ дворецъ, кѫдето трѣбва да отидемъ. Като стигнемъ тамъ, ще видишъ три змея да лежатъ предъ двореца. Отъ сто години тѣ не сѫ се събуждали. Зеленъ мъхъ е покрилъ очитѣ имъ. Ти ще събудишъ най-малкия и ще му хвърлишъ петдесеть вола и петдесеть свине. Той ще се укроти и ще накара другитѣ змейове да те пустнатъ въ двореца.

Като вървѣли още дълго време, стигнали до сребърния дворецъ. Предъ портитѣ лежали змейоветѣ, покрити цѣлитѣ съ мъхъ.

Момъкътъ събудилъ най-малкия змей. Той махналъ мъха отъ очитѣ си, видѣлъ момъка, отворилъ уста и искалъ да го налапа. Но момъкътъ почналъ да хвърля въ устата му свини и волове. Като се наситилъ змеятъ, момъкътъ го помолилъ:

— Събуди своитѣ другари и ги придумай, да ми сторятъ пѫть да влѣза въ двореца!

Змеятъ не се съгласилъ.

— Какъ ще направя това? — рекълъ той. — Ако ги събудя, тѣ може и мене да изядатъ, защото сто години не сѫ яли.

— Не се плаши, — придумвалъ го момъкътъ. — Азъ ще ти дамъ сто вола и сто свини. Ти ще дадешъ на своитѣ другари да ядатъ, като се събудятъ, и ще ги укротишъ.

Змеятъ се съгласилъ. Момъкътъ натрупалъ настрана отъ двореца волове и свини.

Младиятъ змей събудилъ другаритѣ си. Тѣ разтворили уста и почнали да душатъ. Змеятъ ги завелъ при храната. Тѣ взели да ядатъ, а презъ това време момъкътъ влѣзълъ въ двореца. Не срещналъ жива душа. Обиколилъ всички стаи. Най-после отворилъ малка врата. Въ стаята видѣлъ царска дъщеря. Тя се зарадвала много и извикала:

— Най-после и при мене дойде човѣкъ! Но по-добре е овреме да бѣгашъ, момко! Тука живѣе триглаво чудовище.

— Не се боя, — отвърналъ смѣло момъкътъ. — Нѣма да бѣгамъ, дори ако чудовището има деветь глави.

— Добре, — рекла царската дъщеря, — опитай тогава ще можешъ ли да размахашъ оня мечъ, закаченъ на стената.

Момъкътъ не можалъ дори да помръдне грамадния мечъ.

Девойката рекла:

— Сръбни нѣколко глътки отъ шишето, което виси на стената. Така прави чудовището, когато иска да си послужи съ меча.

Момъкътъ сръбналъ нѣколко глътки отъ шишето, що висѣло на стената.

Изведнажъ сѣтилъ голѣма сила въ себе си. Хваналъ меча и го размахалъ като сламка.

Въ това време се задало чудовището и извикало:

— Мирише ми на човѣшко месо!

— Да, — отвърналъ момъкътъ, — но не ще се любувашъ дълго на тая миризма!

Сѫщия мигъ момъкътъ замахналъ съ меча и отсѣкълъ изведнажъ тритѣ глави на чудовището.

Царската дъщеря се зарадвала много. Но следъ малко се натѫжила и рекла:

— Мѫчно ми е за сестра ми, която е открадната отъ шестглаво чудовище и живѣе въ висящъ златенъ дворецъ, далече отъ тука.

— Не тѫгувай, свѣтла княгиньо, азъ ще доведа сестра ти при тебе. Ще пренеса и златния дворецъ.

Той взелъ меча и стъклото съ питието. Излѣзълъ вънъ, възседналъ магарето и заповѣдалъ на тритѣ змея да тръгнатъ съ него.

Вървѣли дълго време. Магарето попитало:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само земя, вода, небе и високи върхове, — отвърналъ момъкътъ.

Вървѣли още дълго време.

— Сега виждашъ ли нѣщо? — запитало магарето.

Момъкътъ се вгледалъ въ далечината и отговорилъ:

— Виждамъ нѣщо да блести като звездица.

— Това, което виждашъ, ще стане по-голѣмо, — рекло магарето.

Като изминали още доста пѫть, магарето пакъ попитало:

— Сега какво виждашъ?

— Виждамъ нѣщо, голѣмо колкото луната.

— То ще стане още по-голѣмо.

Изминали дълъгъ пѫть, и магарето отново попитало:

— Сега какво виждашъ?

— Виждамъ нѣщо, което блести като слънце.

— Да, това е златниятъ висящъ дворецъ, гдето трѣбва да отидемъ, — рекло магарето. — Тамъ вардятъ деветь змея. Но ти не се плаши. Ще нахранимъ нашитѣ три змея. Тѣ ще ни помогнатъ да покриемъ спящитѣ змейове съ сухи дърва и гвоздеи, ще ги подпалимъ и ще ги изгоримъ. После змейоветѣ ще откачатъ златния дворецъ. Ти ще влѣзешъ въ него, ще убиешъ деветоглавото чудовище и ще освободишъ втората царска дъщеря.

Като извървѣли доста дълъгъ пѫть, стигнали до висящия дворецъ. Видѣли спящитѣ змейове. Нахранили своитѣ три змея съ свинско и волско месо. Накарали ги да покриятъ спящитѣ змейове съ сухи сѫчки и да изсипятъ всички гвоздеи отъ кошницитѣ. Когато змейоветѣ изсипали и последната кошница, момъкътъ запалилъ сѫчкитѣ, и змейоветѣ изгорѣли. Тогава змейоветѣ, които помагали на момъка, откачили златния дворецъ. Момъкътъ влѣзълъ вѫтре и видѣлъ, че тукъ всичко било по-хубаво отколкото въ сребърния дворецъ. И тукъ нѣмало жива душа. Но когато отворилъ последната стая, видѣлъ втората царска дъщеря, която лежала върху златно легло. Тя спѣла тъй дълбоко, че изглеждала като мъртва.

Докато момъкътъ гледалъ хубавата царска дъщеря, дошло страшното чудовище и извикало:

— Мирише ми на човѣшко месо!

Но момъкътъ хваналъ здраво меча въ рѫка и отвърналъ:

— Тая миризма нѣма да те безпокои дълго време!

Той замахналъ и отсѣкълъ изведнажъ всичкитѣ глави на чудовището.

Тритѣ змея нарамили златния дворецъ и го занесли при сребърния.

На сутриньта царската дъщеря отъ сребърния дворецъ погледнала презъ прозореца, видѣла златния дворецъ, зарадвала се много и тозчасъ се втурнала и отишла при сестра си. Но тя спѣла като мъртва.

Царската дъщеря казала на момъка:

— Сестра ми е заспала дълбоко. Може да се събуди, ако се напръска съ жива вода отъ кладенеца при висящъ златенъ дворецъ, покритъ съ скѫпоценни камъни. Въ тоя дворецъ е затворена най-малката ни сестра.

Момъкътъ извикалъ радостно:

— Ще направя всичко и ще отида въ тоя дворецъ, ще освободя най-малката ви сестра и ще донеса жива вода.

Момъкътъ яхналъ магарето и тръгналъ.

Миналъ пакъ много страни, гори, поля, планини и морета.

Единъ день магарето го попитало:

— Виждашъ ли нѣщо?

— Виждамъ само небе и земя, — отвърналъ момъкътъ.

Пѫтували още нѣколко деня.

Магарето пакъ попитало:

— Сега какво виждашъ?

— Струва ми се, че виждамъ нѣщо като малка звездица, — отговорилъ момъкътъ.

Пакъ повървѣли, и магарето попитало:

— Сега виждашъ ли нѣщо?

— Сега звездицата изглежда като луна.

Пѫтували още нѣколко деня.

— Ами сега какво виждашъ? — попитало магарето.

— Луната сега изглежда като слънце, — отвърналъ момъкътъ.

— Тамъ трѣбва да отидемъ, — рекло магарето. — Това е висящия златенъ дворецъ, покритъ съ скѫпоценни камъни. Тамъ е затворена най-малката дъщеря, която бѣше открадната отъ чудовището съ деветь глави. Най-силни звѣрове лежатъ и пазятъ предъ двореца. Но тѣ спятъ и нѣма да те чуятъ. Ти ще минешъ по обѣдъ и ще гледашъ тозчасъ да налѣешъ жива вода отъ кладенеца въ двореца, и смъртоносна вода отъ другъ кладенецъ при него. Само по това време може да се налѣе вода. Ако не успѣешъ презъ тоя часъ да се оттеглишъ, дивитѣ звѣрове ще те разкѫсатъ.

Момъкътъ рекълъ:

— Ще направя точно така, както ме научи.

Стигнали до двореца. Всички диви животни, които пазѣли предъ входа, спѣли дълбоко.

Момъкътъ миналъ между тѣхъ. Влѣзълъ въ двореца. Налѣлъ жива и смъртоносна вода. Погледналъ двореца отвънъ и си рекълъ:

— Такъвъ хубавъ дворецъ никога и никѫде не съмъ виждалъ. Ако той е толкова красивъ отвънъ, навѣрно двойно по-красивъ ще е вѫтре. Ще влѣза за половинъ часъ, за да намѣря царската дъщеря.

И той влѣзълъ въ двореца. Вѫтре било отъ хубаво по-хубаво. Навсѣкѫде имало украшения отъ злато, бисери и скѫпоценни камъни. Никѫде нѣмало жива душа. Въ най-крайната стая момъкътъ видѣлъ царската дъщеря, която спѣла дълбоко. Тя била неизказано хубава и приличала много на лика, който намѣрилъ въ гората.

Момъкътъ не можелъ да се нагледа на царската дъщеря. Но тя спѣла като мъртва, и той не успѣлъ да я събуди.

Минало вече времето, когато момъкътъ можелъ свободно да излѣзе отъ двореца. Изведнажъ се чулъ силенъ шумъ, и цѣлиятъ дворецъ се разтърсилъ. Влѣзло чудовището и извикало:

— Мирише ми на човѣшко месо!

— Нѣма за дълго да те смущава тая миризма! — отвърналъ момъкътъ, замахналъ съ меча и отсѣкълъ всичкитѣ глави на чудовището.

Но толкова много се уморилъ, че се отпустналъ на едно свободно легло и заспалъ дълбоко.

Посрѣдъ нощь се събудилъ и видѣлъ, че и царската дъщеря е будна. Тя му рекла:

— Като уби змея, ти спаси живота ми. Сега, ако искашъ, ще се оженимъ. Но азъ трѣбва да остана още три години въ двореца. Така съмъ омагьосана. Ти занеси живата вода, за да съживишъ сестра ми, и остани въ оня дворецъ. Но нищо не казвай за мене. Ако следъ три години азъ не дойда при тебе, ти ела да ме вземешъ!

На другия день момъкътъ се оженилъ за царската дъщеря.

Но той не можелъ да остане повече отъ три деня въ двореца. На третия день чулъ рева на магарето. Отишелъ при него. То му рекло:

— Време е вече да си тръгнешъ!

Момъкътъ отишелъ при царската дъщеря, отрѣзълъ кѫсче отъ дрехата й и го взелъ съ себе си.

Като тръгналъ да си отива, животнитѣ се били вече събудили. Когато той излѣзълъ да се качи на магарето, звѣроветѣ се нахвърляли върху него и искали да го разкѫсатъ. Магарето му казало да ги напръска съ смъртоносната вода. Момъкътъ ги напръскалъ. Изведнажъ всички звѣрове изпопадали и не се помръднали вече.

Момъкътъ се качилъ на магарето, и тръгнали да се върнатъ при другитѣ царски дъщери. Изъ пѫтя магарето рекло на момъка:

— Да знаешъ, че щомъ станешъ знатенъ и могѫщъ, ще ме забравишъ и ще ме оставишъ гладно!

— Това нѣма да стане, — отговорилъ момъкътъ.

Стигнали при сребърния и златния дворецъ. Момъкътъ напръскалъ спящата царска дъщеря съ жива вода и тя тозмигъ се събудила. Дветѣ сестри се прегърнали и били честити.

Отишли при царя. Той много се зарадвалъ, като видѣлъ дветѣ си дъщери. Но съ нетърпение чакалъ да се минатъ тритѣ години, за да види и най-малката си дъщеря.

Момъкътъ станалъ пръвъ съветникъ на царя. Всички го почитали. Но мнозина почнали да му завиждатъ. Единъ отъ царедворцитѣ подсторилъ най-голѣмата царска дъщеря, за която смѣталъ да се ожени, да напръска момъка съ смъртоносната вода.

Дъщерята го поръсила. Момъкътъ заспалъ дълбокъ сънь. Скрили го въ едно подземие.

Като се минали три години, въ столичното пристанище хвърлилъ котва корабъ. Съ него пристигнала най-малката царска дъщеря съ двегодишното си момченце. Тя изпратила пратеникъ въ двореца. Пратеникътъ се явилъ предъ царя и рекълъ:

— Царю честити, пристигна твоята най-малка дъщеря. Но тя каза, че нѣма да слѣзе отъ кораба, ако не изпратишъ да я срещне юнакътъ, който я избавилъ отъ страшното чудовище.

Царьтъ изпратилъ най-видния си царедворецъ. Той се качилъ на кораба, поклонилъ се на царската дъщеря и рекълъ:

— Изпрати ме царьтъ, прекрасна царкиньо, да ви посрещна и да ви отведа въ двореца.

Царската дъщеря се обърнала къмъ детето, което играело съ златна ябълка, и го попитала:

— Тоя ли е баща ти, сине?

Момчето, което било умно не споредъ годинитѣ си, отговорило:

— Не, моятъ баща никога нѣма да се кланя така низко, като тоя царедворецъ.

Пратеникътъ се върналъ въ двореца. Казалъ на царя какво видѣлъ и какво му казало момченцето на царската дъщеря. Царьтъ изпратилъ годеникътъ на най-голѣмата си дъщеря, който заедно съ годеницата напръскалъ момъка съ смъртоносната вода.

И на него детето казало сѫщото, а майка му добавила:

— Ако не дойде истинскиятъ момъкъ, който ме избави отъ страшното чудовище, голѣмо зло ще връхлети царството, и никой отъ царскитѣ люде не ще остане живъ!

Като чулъ това годеникътъ, уплашилъ се много. Взелъ живата вода, отишелъ при скрития момъкъ, попръскалъ го, и той оживѣлъ.

Тозчасъ отишелъ на кораба. Безъ да се поклони, той показалъ на царската дъщеря и детето кѫсчето отъ роклята, което отрѣзалъ, когато напустналъ златния дворецъ.

Детето се втурнало и прегърнало младия юнакъ.

— Този е моятъ татко! — извикало детето и му дало златната ябълка, съ която играело.

Бащата и майката заедно съ обичното си дете отишли въ царския дворецъ. Царьтъ нѣмало кѫде да се дѣне отъ радость. Той прегръщалъ ту обичната си дъщеря, ту умното си внуче. Когато се научилъ, какво сѫ направили най-голѣмата му дъщеря и нейниятъ годеникъ, той искалъ да ги накаже безмилостно, но зеть му и дъщеря му се примолили да ги прости, и тѣ останали да живѣятъ въ двореца.

Заживѣли си честито и младитѣ.

Една сутринь зетьтъ видѣлъ отъ прозореца, какъ изкарватъ добитъка на паша. Най-подиръ излѣзло отъ обора неговото магаре. То било толкова отслабнало, че краката му едвамъ го държали. Царскиятъ зеть се засрамилъ много, тозчасъ отишелъ при магарето и му рекълъ:

— Прости ме, вѣрни приятелю! Азъ наистина, унесенъ въ щастие, те забравихъ. Но сега ти давамъ клетва, че ще изпълня всѣко твое желание. Кажи съ какво бихъ могълъ да ти помогна?

Магарето отговорило:

— Сега имамъ едно едничко желание — да ми отсѣчешъ главата.

— Какъ така? За нищо на свѣта не бихъ ти отсѣкълъ главата.

— Но само съ това ще ми помогнешъ, да постигна най-хубавото нѣщо, за което ми е копнѣла душата толкова много години!

Царскиятъ зеть не се съгласявалъ, но магарето го молѣло толкова упорито и настойчиво, че най-сетне се придумалъ. Замахналъ съ сабята си и отсѣкълъ главата на магарето. То тозчасъ се превърнало на красивъ князъ, който рекълъ:

— Благодаря ти, драги приятелю! Ти ме избави отъ зла магия. Сега вече мога да се оженя за твоята хубава балдъза, втората царска дъщеря, която обичамъ отъ дълго време.

Скоро направили сватбата. И въ двореца настанала още по-голѣма радость.