Оноре дьо Балзак
Херцогиня Дьо Ланже ^[0] (1)

Първа глава
Сестра Тереса

В един испански град, разположен на средиземноморски остров, има манастир на Босите кармелитки^[1], където правилникът, установен от света Тереса, е запазил цялата суровост на преобразованията, внесени в него от прочутата реформаторка. Колкото и да изглежда необикновен, фактът е достоверен. Макар че почти всички монашески обители на полуострова и континента бяха разрушени или разорени от грохота на Френската революция на Наполеоновите войни, богатият манастир и мирните жители на този остров, непрекъснато охраняван от английския флот, избягнаха повсеместните смутове и грабежи.

Така че вълните на всички бури, които бушуваха през първите петнадесет години на деветнадесети век, се бяха разбивали в тази скала, не особено отдалечена от бреговете на Андалусия. И дори името на императора да бе стигнало до нея, надали славата на неговото фантастично шествие, блясъкът и величието на метеорния му живот са били разбрани от святите жени, молитвено коленичили в тукашната обител.

С уставната си строгост, която нищо не бе накърнило, манастирът се бе прочул в целия католически свят и чистотата на неговия канон привличаше от най-различни краища на Европа скръбни жени, чиито души, лишени от всякакви човешки връзки, жадуваха за бавно самоубийство в Божието лоно. Впрочем и нямаше манастир, по-пригоден за онова пълно откъсване от земните неща, което религиозният живот изисква. На континента съществуват множество подобни обители, построени чудесно за своето предназначение. Някои са притулени в безлюдни долини, други висят на отвесни планински склонове или над пропасти. Човек навсякъде е дирил поезията на безкрая, тържествения ужас на безмълвието, навсякъде е желал да бъде по-близо до Бога: търсил го е по върховете, в бездните, по стръмните брегове и навсякъде го е намирал. Но никъде не се среща като на тази полуевропейска-полуафриканска скала по-хармонично съчетание на всичко, което способствува за извисяването на душата, за заглаждането на болезнените впечатления, за смекчаването и на най-острите страдания, за вкарването на житейските мъки в дълбоко русло. Манастирът се издига в края на острова, на върха на скалата, която някакъв голям бунт на земните недра е отсякъл рязко откъм морето, откъдето ясно се виждат ребрата на отделните й пластове, поизгризани на височина на водата, но непристъпни. Широк пояс от опасни рифове, сред които се пенят искрящите средиземноморски вълни, осуетява всеки опит за посегателство срещу острова. Така че човек трябва да бъде в открито море, за да види четирите крила на квадратната сграда, чиито форми, височина и отвори са съобразени до най-малките подробности с предписанията на манастирските закони. Откъм града черквата изцяло закрива тежките здания на обителта, а покривите от големи плочи ги пазят от напора на ветровете, от поройните дъждове и от слънчевия пек.

Черквата, построена с щедрите дарения на един испански род, увенчава града. Смелото изящество на нейната фасада придава величие и красота на целия облик на това малко средиземноморско селище. Не съчетава ли всички наши земни представи за върховна хубост град, в който скупчените покриви са разположени амфитеатрално срещу прелестно пристанище, а над тях се извисяват великолепни двери с готически триглиф, звънарници, кулички, дантелени стрели? Тук религията господствува над живота и непрекъснато предлага на човека и цел, и път към нея: напълно испански образ! Представете си тази картина заобиколена от Средиземно море под нажежено небе, прибавете няколко палми и множество хилави, но жизнени дървета, които сплитат зелените си разлюлени клони с неподвижните скулптурни листа на архитектурните орнаменти. Вижте ресните от пяна, които се белеят по морските скали и се открояват върху сапфиреносините води, полюбувайте се на галериите, на терасите, с които завършва всяка къща и на които хората излизат да подишат вечерна прохлада сред цветята, между върховете на дърветата на своите градинки. После, в пристанището — няколко платна. И най-сетне, сред ведрината на настъпващата нощ послушайте органовата музика, молитвените песни и чудните звуци на камбаните сред морския простор. Навсякъде шумове и спокойствие, но най-вече пълно спокойствие.

Вътрешността на черквата беше разделена на три мрачни, тайнствени кораба. Тъй като бесът на ветровете навярно не бе позволил на архитекта да построи подпорни арки, каквито украсяват почти всички катедрали и между които обикновено се вместват параклисите, страничните стени, поддържащи цялата сграда, не пропускаха никаква светлина в двата тесни кораба. Гледани отвън, тези яки стени представляваха плътни сивкави зидове, крепени от огромни, равномерно разположени контрафорси. Така че големият кораб и двете малки странични галерии към него се осветяваха само от розетата с цветни стъкла, разположена с изкусно майсторство над главния вход, чието благоприятно изложение бе позволило тази част на черквата да бъде украсена с разкошните каменни дантели и различни други орнаменти, свойствени на стила, наречен неправилно готически.

По-голямата част от трите кораба бе предоставена на жителите на града, които се черкуваха тук. Пред светилището имаше решетка, зад която се спускаше кафява, много набрана завеса, поотворена в средата, колкото да се виждат свещеникът и олтарът. До решетката няколко стълба, разположени на равни разстояния един от друг, поддържаха балкона за органа. Богомолците виждаха само стругованите дървени колонки на балкона, които съответствуваха хармонично с колонките на галериите, носени от стълбовете на големия кораб. Така че, ако някой любопитен човек се осмелеше да се изкачи на някоя от тези тесни галерии и да надникне в светилището, той не би могъл да види нищо друго, освен високите осмоъгълни цветни прозорци, разположени симетрично около главния олтар.

По време на френската експедиция в Испания^[2], предприета с цел да се възстанови властта на крал Фердинанд VII, след завземането на Кадис един френски генерал пристигна на острова, за да го застави да признае кралското правителство, продължи пребиваването си, за да разгледа манастира и успя да проникне в него.

Безспорно начинанието беше деликатно. Но един пламенен мъж, чийто живот бе, така да се каже, поредица от поеми в действие, мъж, който непрекъснато бе създавал романи, вместо да ги пише, и главно беше човек на делото, навярно не бе могъл да устои на изкушението да направи нещо привидно невъзможно. Да иска по законен път да му отворят вратите на един женски манастир? Надали папата или митрополитът биха дали подобно разрешение. Да използува хитрост или сила? Но ако това се разчуеше, нямаше ли генералът да загуби чина си, да провали военната си кариера и същевременно целта на начинанието си? Ангулемският херцог още беше в Испания и от всички простъпки, които можеше да извърши един любимец на върховния главнокомандуващ, само тази беше безмилостно наказвана.

Генералът беше поискал да го пратят служебно на острова, за да задоволи едно свое съкровено любопитство, макар че надали би могло да съществува по-безнадеждно любопитство. Но за него този последен опит беше въпрос на съвест. Кармелитската обител на острова беше единственият испански манастир, който той дотогава не бе претърсил. По време на пътуването дотук, което не трая и час, в душата му се породи благоприятно предчувствие. После, макар че видя само стените на манастира и не зърна дори роклите на монахините, а само чу молитвите им, пред тези стени и в тези песни долови някакви леки указания, които оправдаваха слабата му надежда. И най-сетне, колкото и смътни да бяха предположенията, събудени у него по такъв странен начин, никога човешка страст не е била по-силно заинтригувана, отколкото бе тогава любопитството на генерала. Но за сърцето няма дребни събития; то всичко преувеличава, поставя на същите везни пропадането на една четиринадесетгодишна империя и падането на женска ръкавица и почти винаги ръкавицата натежава повече от империята. Ето прочие фактите в цялата им проста реалност. След фактите ще дойде ред на чувствата.

Един час след като генералът стъпи на острова, кралската власт биде възстановена. Неколцина испански конституционалисти, които бяха избягали тук след завземането на Кадис, се качиха на един кораб, който генералът им разреши да наемат, и отплаваха за Лондон. Така че нямаше никаква съпротива, никакво противодействие.

Тази малка островна реставрация не мина без молебен, на който трябваше да присъствуват двете роти, участвуващи в експедицията. Не познавайки строгия устав на Босите кармелитки, генералът се надяваше да получи в черквата някои сведения за монахините, затворени в манастира, една от които може би бе за него по-мила от живота и по-скъпа от честта. Отначало надеждите му бяха жестоко разочаровани.

Молебенът бе отслужен наистина тържествено. За празненството завесите, които обикновено закриваха светилището, бяха разтворени, така че да се вижда неговата пищност, скъпите картини и утвари, украсени със скъпоценни камъни, чийто блясък затъмняваше сиянието на многобройните златни и сребърни оброчни плочки, окачени от тукашните моряци по стълбовете на главния кораб. Всички калугерки се бяха прибрали на балкона за органа.

Въпреки тази първа несполука обаче по време на благодарствения молебен се разрази най-дълбоко таената драма, която някога е разтуптявала сърце на мъж. Монахинята, която свиреше на органа, предизвика толкова голям възторг, че никой от военните не съжали, задето е дошъл на черква. Дори войниците слушаха с удоволствие, а офицерите до един останаха очаровани. Колкото до генерала, той стоеше привидно спокоен и хладен. Вълненията, които възбудиха у него музикалните откъси, изпълнени от калугерката, са от малкото неща, които думите нямат право да изразяват, защото са безсилни, но като смъртта, като Бога и вечността те могат да се оценят само при леката допирна точка, която имат с хората.

По някаква странна случайност музиката, изпълнявана на органа, изглежда, принадлежеше на школата на Росини, композитора, вложил най-много човешка страст в музикалното изкуство, чието творчество със своя обем и значение един ден ще му осигури същата почит, каквато отдаваме на Омир. От партитурите, които дължим на този прекрасен гений, монахинята сякаш бе изучила най-добре арията на Мойсей^[3], вероятно защото в нея религиозното чувство е получило най-високата си музикална изява. Може би тези два духа, единият с европейска слава, другият неизвестен, интуитивно бяха открили една и съща поезия. Такова беше и мнението на двама офицери, истински меломани, които в Испания вероятно чувствуваха липсата на театър „Фавар“. Най-сетне, при изпълнението на „Те Деум“^[4] бе невъзможно да не се отгатне френска чувствителност в характера, който изведнъж придоби музиката. А при благодарствените думи за тържеството на християнския крал монахинята очевидно ликуваше от дъното на душата си. Тя положително беше французойка. Скоро в една реплика на органа любовта към родината избухна, избликна като сноп светлина, монахинята въведе мотиви, които издаваха цялата изтънченост на парижкия вкус и в които смътно се долавяха мислите на нашите най-прекрасни мелодии. Испански ръце не биха вложили в тази изискана възхвала на войските-победителки такава пламенност и тя окончателно разкри произхода на музикантката.

— Значи, Франция е навсякъде! — каза един войник.

По време на благодарствения химн генералът излезе. Невъзможно му беше да го изслуша докрай. Изпълнението на музикантката бе издало любимата до опиянение жена — тя толкова дълбоко се бе погребала в лоното на религията, толкова старателно се бе скрила от очите на света, че дотогава всички упорити и умели търсения, предприети от хора, разполагащи и с голяма власт, и с необикновен ум, се бяха оказали напразни.

Събуденото в сърцето на генерала подозрение почти се бе оправдало от смътно познати звуци: беше прелестно печалната мелодия на песента „Река Тахо“, френски романс, чиято прелюдия бе слушал в един парижки будоар в изпълнение на любимата жена. И ето сега монахинята използуваше тази песен, за да изрази сред победното ликуване съжаленията на една изгнаница. Страшно преживяване! Да се надявате да възкресите една загубена любов, да я намерите все така недостъпна, тайнствено да я усетите жива след пет години, през които страстта ви се е разпалвала в самота и е нараствала поради безполезните опити да бъде задоволена!

Кой поне веднъж в живота не е преобръщал стаята си, книжата си, къщата си, не е ровил в паметта си нетърпеливо, търсейки някаква ценна вещ и не е изпитвал неизразимо удоволствие, когато подир един-два пропилени в безуспешно дирене дни я намери, след като напразно се е надявал, че ще попадне на нея, след като е хабил най-силна душевна възбуда за тази важна дреболия, довела го почти до страст? А сега си представете, че това бясно нетърпение е траяло пет години, заменете нищожната изчезнала вещ с една жена, едно сърце, една любов, пренесете страстта в най-високите сфери на чувството, после си въобразете един пламенен мъж с лъвско сърце и лице, от онези мъже с грива, които от пръв поглед импонират и вдъхват уважение и страх! Така може би ще разберете внезапното излизане на генерала по време на благодарствения химн, когато прелюдията на един романс, който той някога бе слушал с упоение под позлатен таван, прозвуча под сводовете на крайморския храм.

Той се спусна по стръмната улица, водеща за града, и се спря едва когато престана да чува тържествените органови звуци.

Неспособен да мисли за нищо освен за любовта си, която изригваше като вулкан и изгаряше сърцето му, френският генерал не разбра, че молебенът е свършил, преди тълпата испански богомолци да заслиза. Почувствува, че поведението му или изразът му могат да предизвикат смях, върна се и зае мястото си начело на шествието, като каза на алкада^[5] и на градския губернатор, че някакво внезапно неразположение го е принудило да излезе на чист въздух.

После изведнъж се сети, че може да използува така нехайно даденото обяснение, за да остане в града. Под предлог, че състоянието му се е влошило, отказа да присъствува на банкета, даван от островните власти на френските офицери, отиде да си легне и поръча да пишат на генерал-майора, за да му известят, че е заболял и е заставен да предаде на един полковник командуването на частта. Тази толкова проста, но и толкова естествена хитрина го освобождаваше от всякакви задължения за времето, необходимо за осъществяването на неговите планове. Като истински католик и монархист, най-напред се осведоми за часовете на различните черковни служби и се престори, че крайно държи на религиозните обреди — набожност, която не можеше да удиви никого в Испания.

Още на другия ден, докато войниците потегляха, генералът тръгна към манастира, за да присъствува на вечернята. В черквата не завари никого — въпреки благочестието си местните жители бяха отишли на пристанището да гледат отплаването на войската. Доволен, че е сам, французинът се постара да осведоми монахините и главно тяхната музикантка, че ако французите са си отишли, то един от тях е останал: чаткането на шпорите му отекваше под сводовете, той стъпваше шумно, кашляше, говореше си нещо на глас.

Беше ли чуто, беше ли разбрано това своеобразно послание?… Генералът поне така си мислеше.

Когато прозвуча „Магнификат“^[6], органът сякаш му даде отговор, който му бе донесен от въздушните трептения. Душата на монахинята литна към него на крилата на звуците, сля се с вълните на музиката. Химнът избухна с цялата си мощ и сгря черквата. Тази песен на радостта, предназначена от величествената римокатолическа литургия да изрази възторга на душата пред сиянието на вечно живия Бог, се превърна в излияние на сърце, почти изплашено от своето щастие пред сиянието на една тленна любов, която се оказваше още жива и бе дошла да го тревожи в манастирския гроб, в който жените се заравят, за да възкръснат като Христови невести.

Органът положително е най-величавият, най-смелият, най-прекрасният от всички инструменти, създадени от човешкия гений. Той представлява цял оркестър, от който изкусната ръка може да иска всичко, той може да изрази всичко. Нима органът не е нещо като пиедестал, на който душата се възправя, за да полети в просторите, когато в своя устрем се опитва да нахвърли хиляди картини, да преобрази живота, да прекоси безкрая, който дели небето от земята? Колкото повече поетът слуша неговите грандиозни хармонии, толкова по-добре разбира, че този стогласен земен хор единствен може да преодолее разстоянието между коленичилите хора и Бога, скрит от ослепителните лъчи на светилището, че чрез всеобхватността на своите регистри, чрез разнообразието на своите печални гласове той единствен има силата да предаде на небето молитвите с всички оттенъци на техните съзерцателни екстази, буйни пориви на разкаяние, хилядите блянове на различните вери. Да, под тези високи сводове мелодиите, родени от проникновението на светите неща, придобиват нечувано величие, което увеличава тяхната красота и сила. Тук приглушената светлина, дълбоката тишина, песнопението, което се редува с гръмотевиците на органа, спускат пред Бога нещо като було, през което сияят лъчезарните белези на неговата същина.

Всички тези свещени съкровища сега сякаш се сипеха като зърна тамян върху олтара на една тленна любов пред вечния престол на един ревнив и отмъстителен бог.

И наистина радостта на монахинята нямаше онзи характер на величие и строгост, който трябва да съпровожда тържествеността на „Магнификат“; тя придаде на изпълнението си богати, изящни вариации, ритмично разнообразие, които издаваха човешка радост. С брилянтността си музикалните мотиви напомняха рулади на певица, която се стреми да изрази любов, а напевите пърхаха като птичка край другарчето си. От време на време тя рязко се връщаше към миналото и тогава ту лудуваше, ту стенеше. В променливостта на нейното изпълнение имаше нещо безредно, което напомняше вълнението на жена, зарадвана от завръщането на любимия. После, след гъвкавите фуги на ликуването и удивителното въздействие на тази невероятна среща, душата, която говореше така, се върна към себе си. Минавайки от мажорния към минорния строй, органистката съумя да осведоми слушателя си за сегашното си положение. Изведнъж му заразказва за продължителната си печал, описа му как постепенно душата й е чезнела. Тя всеки ден бе унищожавала по някое свое чувство, всяка нощ бе скъсвала с някоя мисъл, постепенно бе изпепелявала сърцето си. След няколко меки прехода от тон на тон музиката придоби оттенък на дълбока тъга. Скоро проехтя порой от скърби. И накрая изведнъж високите ноти преминаха в ангелски хор, сякаш за да известят на изгубения, но не и забравен любим, че срещата на двете им души ще може да се осъществи само в небесата: трогателна надежда! Последва „Амин“. Сега вече не звучеше радост, нито плач; нямаше печал, нито съжаления. „Амин“ бе връщане към Бога; последните акорди бяха плътни, тържествени, страшни. Музикантката изрази цялата безутешност на монахинята и когато отзвучаха последните тътени на басовете, които накараха слушателите да изтръпнат до кости, тя сякаш отново слезе в гроба, от който за миг бе излязла. След като въздухът постепенно престана да трепти, черквата, която дотогава сякаш бе озарена от сияние, потъна в дълбок мрак.

Генералът веднага бе грабнат от мощния устрем на талантливата изпълнителка и я бе следвал по всички пътеки, които тя извървя. Разбираше в целия им обхват образите, които бликаха в тази пламенна симфония, нейните акорди го отвеждаха много далеч. За него, както и за монахинята, това беше поема за бъдещето, за настоящето и миналото. Нима музиката, дори сценичната музика, не е за нежните и поетични души, за страдащите наранени сърца един текст, който те тълкуват според своите спомени? Ако музикантът трябва да бъде и поет, не е ли необходима поетичност и любов, за да слушаме, да разбираме големите музикални творби? И нима Религията, Любовта и Музиката не са тройният израз на една и съща даденост — нуждата да излезем от собствената си ограниченост, която измъчва всяка благородна душа? Всеки от тези три вида поезия води към Бога, който ни освобождава от всички земни тревоги. Затова тази свята човешка Троица е проявление на неизмеримото величие на твореца, когото ние винаги представяме обкръжен от пламъците на любовта, от златните систруми, символ на музиката, от светлина и хармония. Не е ли той началото и краят на нашите дела?

Французинът отгатна, че сред тази пустош, на тази заобиколена от морето скала, монахинята е прибягнала до музиката, за да излива напиращата в нея страст, която я е измъчвала. Но му бе трудно да реши дали тя бе посветила любовта си на Бога, или любовта й тържествуваше над Бога? Той обаче положително не можеше да се съмнява, че в това мъртво за света сърце е намерил страст, също толкова пламенна, колкото беше и неговата.

След като вечернята свърши, генералът се прибра в къщата на алкада, където беше на квартира. Обзет от трескавата радост, с която ни изпълва дългоочакваното и мъчително търсено удовлетворение, не виждаше нищо друго. Тя още го обичаше. Усамотението бе засилило нейната любов така, както неговата любов се бе засилила от препятствията, които бе преодолявал и които тази жена непрекъснато бе поставяла между него и себе си. После това приповдигнато настроение естествено спадна. Породи се желанието да види отново тази жена, да я оспори на Бога, да му я отнеме: дръзко начинание, което допадна на този решителен мъж.

След вечеря той си легна, за да избегне въпросите, да остане сам и да обсъди всичко на спокойствие; утрото го завари потънал в дълбок размисъл. Стана едва когато дойде време за черква. Там зае място до решетката; челото му докосваше завесата; искаше му се да я разкъса, но не беше сам — от учтивост алкадът го бе придружил, така че най-малката непредпазливост можеше да провали бъдещето на любовта му, да разбие възкръсналите му надежди.

Органът прозвуча, но вече не свиреха същите ръце. Изпълнителката от двата предишни дни очевидно не седеше пред клавиатурата. За генерала всичко избледня и посърна. Дали любимата му бе смазана от същите вълнения, които едва не бяха сломили силното мъжко сърце? Дотам ли бе споделила, разбрала неговата вярна и желана любов, че сега умираше в килията си?

В момента, когато безброй подобни мисли се надигаха в съзнанието на французина, до него прозвуча гласът на обожаваната жена — позна го по чистия му тембър. Този глас, поизменен от лек трепет, които му придаваше целомъдрената прелест на стеснителна девойка, се открояваше на фона на хора, като гласа на примадона при хармонията на финала. Той въздействуваше на душата като златна или сребърна ивица върху тъмен фриз.

Значи, наистина беше тя! Беше си останала парижанка, не се бе отърсила от кокетството, макар че бе сменила светските си накити със забрадката, с грубия шаяк на кармелитките. След като миналата вечер бе признала любовта си сред богохваленията, сега тя сякаш казваше на любимия: „Да, аз съм, тук съм, продължавам да обичам; но съм недостъпна за любовта. Ти ще ме чуеш, душата ми ще те прегърне, но аз ще остана под кафявия саван на това светилище и никаква сила не може да ме изтръгне оттук. Ти няма да ме видиш.“

„Наистина е тя“ — каза си генералът и изправи глава, която бе скрил в ръцете си, защото в първия миг не бе могъл да понесе смазващото вълнение, надигнало се като вихрушка в сърцето му, когато под сводовете бе затрептял познатият глас сред ромона на вълните. Вън бушуваше буря, а в храма цареше спокойствие. Богатият глас продължаваше да се лее гальовно, достигаше като балсам до пламналото сърце на влюбения, разцъфваше във въздуха и всекиму се искаше да диша по-дълбоко, за да поеме излъчванията на душата, която влагаше толкова любов в думите на молитвата.

Алкадът се приближи до госта, видя как той се просълзи при възношението на светите дарове, докато калугерката пееше, и го отведе у дома си. Поразен от такава голяма набожност у един френски офицер, алкадът покани на вечеря изповедника на манастира и предупреди генерала, комуто никоя новина не можеше да достави по-голямо удоволствие. По време на вечерята французинът прояви особено внимание към свещеника и с тази си користна почтителност утвърди у испанците високото мнение, което си бяха създали за неговото благочестие. Генералът делово заразпитва колко са монахините, с какви доходи и имоти разполага манастирът, сякаш желаеше да разговаря учтиво за нещата, които навярно най-вече занимаваха добрия стар свещеник. После се осведоми за живота на светите жени. Могат ли да излизат? Срещат ли се с хора?

— Правилникът е строг, господине — каза достопочтеният свещеник. — Както е необходимо разрешение от светия отец, за да постъпи жена в някоя от обителите на свети Бруно, и тук съществува същата строгост. Мъж не може да влезе в манастир на Босите кармелитки, освен ако е свещеник и е назначен от архиепископа на служба в манастира. Никоя калугерка не излиза. Пресветата майка Тереса обаче често е напускала килията си. Само надзорникът и игуменката могат да разрешат, със съгласието на архиепископа, на монахиня да се срещне с външен човек, и то особено при болест. Ние сме главен манастир и следователно имаме игуменка. Между чужденките при нас имаме и една французойка, сестра Тереса; тя ръководи капелата.

— А! — възкликна генералът с привидна изненада. — Трябва да се е зарадвала на победата на Бурбоните.

— Аз им казах повода на молебена; те са си малко любопитни.

— Но може би сестра Тереса се интересува за свои близки във Франция, може би й се иска да им съобщи нещо, да разбере нещо за тях?

— Не вярвам, щеше да се обърне към мен, за да се осведоми.

— На мен, като неин сънародник, наистина ще ми бъде много интересно да я видя — каза генералът… — Ако е възможно, ако игуменката се съгласи, ако…

— При решетката, дори в присъствие на игуменката, среща с когото и да било е невъзможна; но щом става въпрос за освободител на католишкия престол и на светата вяра, въпреки строгостта на майката-игуменка уставът може за миг да си затвори очите — отвърна изповедникът, премигвайки. — Ще поговоря по въпроса.

— На колко години е сестра Тереса? — запита влюбеният, без да се осмели да се осведоми за красотата на монахинята.

— Тя вече няма възраст — просто каза старецът и при този отговор генералът потръпна.

На другия ден преди следобедната почивка изповедникът дойде да съобщи на французина, че сестра Тереса и игуменката са съгласни да го приемат при решетката на салона преди вечерня. След почивката, по време на която генералът отиде сред жегата да се разходи на пристанището, за да си убие времето, свещеникът се върна да го вземе и го заведе в манастира; тръгнаха по една галерия, която минаваше край гробището; няколко шадравана, множество зелени дървета и сводове поддържаха хлад, който съответствуваше на тишината на това място. Като стигнаха до края на дългата галерия, свещеникът въведе спътника си в една зала, разделена на две части от решетка, закрита с кафява завеса.

В определената, така да се каже, за публиката част, където изповедникът остави генерала, се хвърляше на очи една дървена скамейка покрай стената; няколко също така дървени стола бяха поставени близо до решетката. Таванът беше с външни греди от вечнозелен дъб, без никаква украса. Светлина влизаше в залата само през два прозореца в частта за калугерките и се отразяваше смътно от кафеникавото дърво, така че бе едва достатъчна, за да се вижда едно голямо черно разпятие, портретът на света Тереса и образът на Богородицата, които красяха сивите стени на залата.

Въпреки силата си чувствата на генерала придобиха оттенък на печал. Сред това домашно спокойствие и той се успокои. Прохладата под този таван го изпълни с някакво голямо чувство като пред гроб. Не цареше ли тук същото вечно безмълвие, същият дълбок покой, същото усещане за вечност? И сред тази тишина една мисъл, неизменната мисъл на манастира, пропита във въздуха, в полумрака, във всичко, мисъл, която никъде не е изписана и затова въздействува още по-силно на въображението и му се налага с великите думи „мир в Господа“, прониква неудържимо и в най-нерелигиозната душа.

Трудно си представяме мъжките манастири; в тях мъжът изглежда слаб: роден е, за да действува, за да живее живот, изпълнен с труд, от който се отклонява, когато се затвори в килия. Но каква мъжествена сила и каква трогателна слабост има у монахинята! Един мъж може да бъде подтикнат от най-различни чувства да влезе в манастир: хвърля се като в пропаст; докато жената е движена от едно-единствено чувство: там тя не променя същността си — става божия невеста. На калугера можете да кажете: „Защо не сте се борили?“ Но коя жена се е затворила в манастир, без да е водила възвишена борба?

Затова на генерала му се стори, че тази стихнала приемна, този зареян в морето манастир са изпълнени с него. Любовта рядко стига до тържественост, но нима нямаше нещо тържествено в любов, която бе останала вярна и в Божието лоно? На какво повече имаше право да се надява един мъж при нравите на деветнадесети век? Безкрайната възвишеност на това положение намери отзвук в душата на генерала, защото и той беше достатъчно издигнат, за да забрави политиката, почестите, Испания, парижкото общество и да се изкачи до висотата на такава величава развръзка. И наистина, какво по-трагично? Колко чувства будеше самото положение на двамата влюбени: намерили се бяха на една гранитна скала сред морето, а една идея ги разделяше като непреодолима преграда! Ето, мъжът се питаше: „Ще възтържествувам ли над Бога в нейното сърце?“

Лек шум го накара да трепне: кафявата завеса бе дръпната. После на светлината от прозореца той видя една изправена жена; краят на булото й бе отметнат върху главата, но то все пак скриваше лицето й от него; беше облечена според устава на манастира с дълга рокля, чийто светлокафяв цвят е станал нарицателно. Генералът не можеше да види босите нозе на монахинята, по чиято слабост щеше да отгатне ужасното й състояние; но въпреки множеството гънки на грубата рокля, която покриваше, а вече не красеше тази жена, той все пак разбра, че сълзите, молитвите, страстта, самотният живот я бяха изсушили.

Ледената ръка на някаква жена, вероятно игуменката, още държеше завесата и докато оглеждаше налагащата се при този разговор свидетелка, генералът срещна черните дълбоки очи на една много стара, едва ли не стогодишна калугерка; ясни и млади, тези очи опровергаваха многобройните бръчки, които браздяха лицето на жената.

— Херцогиньо — обърна се той с дълбоко развълнуван глас към монахинята, която стоеше с наведена глава, — вашата придружителка разбира ли френски?

— Тук няма херцогиня — отвърна монахинята. — Пред вас е сестра Тереса. А жената, която вие нарекохте моя придружителка, е нашата игуменка, моя майка пред Бога.

Тези думи, произнесени толкова смирено от глас, който някога беше в хармония с разкоша и изяществото, заобикалящи най-елегантната жена в Париж, от уста, която някога говореше толкова лекомислено и подигравателно, поразиха генерала, както би го поразил гръм.

— Моята майка разбира само латински и испански — добави монахинята.

— Аз не знам нито единия, нито другия език. Мила Антоанет, извинете ме пред нея.

Чувайки името си, произнесено нежно от мъжа, който се бе държал толкова сурово с нея, монахинята изпита силно вътрешно вълнение, което пролича по лекото потръпване на булото й, осветено направо от прозореца.

— Брате — каза тя, вдигайки под булото ръка към очите си, за да ги изтрие може би, — аз се наричам сестра Тереса…

После се обърна към игуменката и й каза на испански, който генералът доста добре разбираше и дори може би говореше, следните думи:

— Майко, кавалерът изразява почитанията си и ви моли да го извините, че не може лично да ги постави пред нозете ви, но той не знае нито един от двата езика, които вие говорите…

Старицата бавно кимна, лицето й придоби израз на ангелска кротост. Без обаче да загуби чувството за своята власт и своя сан, тя погледна изпитателно монахинята и я запита:

— Ти познаваш ли този кавалер?

— Да, майко.

— Върви си в килията, дъще! — заповяда игуменката.

Генералът бързо се отдръпна зад завесата, за да не би игуменката да отгатне по лицето му какви страшни вълнения го разтърсват, но и в сянката му се струваше, че погледът й го пронизва. Тази жена, от която зависеше крехкото и краткотрайно щастие, което бе постигнал с толкова усилия, му внушаваше такъв страх, че той, който не бе трепвал пред троен ред топове, се разтрепери. Херцогинята тръгна към вратата, но се обърна и каза с ужасяващо спокойствие:

— Майко, този французин е мой брат.

— Остани тогава, дъще! — отвърна след кратко мълчание старицата.

Възхитителното йезуитство на младата жена издаваше толкова любов и съжаления, че ако генералът не умееше така добре да се владее, щеше да припадне от огромната радост, която нахлу в него след голямата и неочаквана опасност. Каква необикновена стойност придобиваха думите, погледите, жестовете в сцена, при която любовта трябваше да убягва от очи на рис и от тигрови нокти! Сестра Тереса се върна.

— Вие виждате, брате, какво се осмелих да направя, за да ви говоря за миг за вашето спасение и за молитвите, които душата ми отправя всеки ден към небето за вас. Върша смъртен грях. Излъгах. Колко дни ще трябва да се кая, за да изкупя тази лъжа! Но нищо, щом ще страдам заради вас. Вие не знаете, брате мой, какво щастие е да обичаме пред Бога, да можем да си признаваме нашите чувства, когато религията ги е пречистила и извисила, когато ни е разрешено да виждаме само душата. Ако учението, ако духът на тази светица, която е основала нашата обител, не ми бяха помогнали да се откъсна от жалките земни мъки, не ме бяха издигнали, наистина много далеч от селенията, където се намира тя, но положително над суетния свят, аз нямаше да ви видя отново. Но ето, сега мога да ви гледам, да ви слушам и да остана спокойна…

— В такъв случай, Антоанет — прекъсна я при тези думи генералът, — направете така, че да ви видя вас, Антоанет, която сега обичам с опиянение, безумно, както желаехте да бъдете обичана от мен.

— Не ме наричайте Антоанет, умолявам ви. Спомените от миналото ми причиняват болка. Виждайте тук само сестра Тереса, същество, което се уповава на Божието милосърдие. И — добави тя след кратко мълчание — овладейте се, брате мой. Нашата игуменка безмилостно ще ни раздели, ако лицето ви издаде светски чувства или ако очите ви се просълзят.

Генералът наведе глава, сякаш за да се съсредоточи. Когато вдигна очи, между две пречки на решетката зърна отслабналото, бледо, но все още пламенно лице на монахинята. Страните й, по които навремето сияеше цялото очарование на младостта, прелестната й кожа, чиято матова белота се съчетаваше с руменина на бенгалска роза, бяха придобили топлия цвят на порцеланова чаша, под която лъчи слаба светлина. Красивата коса, с която някогашната жена толкова се гордееше, беше остригана. Ивица плат стягаше челото и обгръщаше лицето й. Очите й, окръжени от лилави сенки, дължащи се на суровия манастирски живот, от време на време заблестяваха трескаво — обичайното им спокойствие беше привидно. С една дума, от тази жена бе останала само душата.

— О! Вие, която сега сте смисълът на моя живот, ще напуснете този гроб! Вие ми принадлежахте и не бяхте свободна да се отдавате другиму, дори и на Бога. Не бяхте ли ми обещали всичко да пожертвувате при най-малката моя заповед? И когато узнаете какво съм направил заради вас, може би ще ме намерите достоен за това си обещание. Търсих ви по целия свят. От пет години вие сте моята непрестанна мисъл, заниманието на живота ми. Моите приятели, а вие знаете, че те са хора с големи възможности, ми помагаха с всички средства, претърсих манастирите на Франция, на Италия, на Испания, на Сицилия, на Америка. И при всяка несполука любовта ми се разпалваше все по-силно. Колко дълги пътешествия съм правил, подмамен от някоя напразна надежда. Край черните стени на колко свети обители хабих живота си и най-благородните туптения на сърцето си! Не ви говоря за неизменната си вярност, какво е тя, нищо, в сравнение с обетите на моята безгранична любов. Ако някога сте били искрена в угризенията си, днес вие не можете да се колебаете. Ще ме последвате.

— Забравяте, че аз не съм свободна.

— Херцогът е мъртъв — бързо отвърна Монриво.

Сестра Тереса се изчерви и каза развълнувано:

— Дано небето да го е приело! Той се държа благородно с мен. Но аз не говорех за тези връзки. Едно от прегрешенията ми беше, че исках да ги скъсам заради вас.

— За монашеския си обет ли говорите! — извика генералът със свъсени вежди. — Не мислех, че в сърцето ви нещо ще натежи повече от вашата любов. Но бъдете уверена, Антоанет, че аз ще получа папска вула да бъдете освободена от обета си. Ще отида в Рим, ще ви измоля от всички земни сили; и Господ да слезе, ще го…

— Не богохулствувайте.

— Не се безпокойте за Господа! Ах! Но аз бих предпочел да знам, че ще излезете оттук заради мен, че още тази вечер сте готова да се качите в една лодка долу при скалите. Ще отидем да живеем щастливо, сам не зная къде, на края на света! И с мен, под крилете на любовта, вие ще укрепнете и отново ще се възвърнете към живота.

— Не говорете така! — прекъсна го сестра Тереса. — Ние не знаете какво сте сега за мен. Аз ви обичам така, както никога преди не съм ви обичала. Всеки ден се моля на Бога за вас и вече не ви виждам с очите на тялото. Ако знаехте, Арман, какво щастие е човек да може да се отдаде без свян на една чиста обич, която Бог покровителствува! Не можете да си представите колко съм щастлива, когато призовавам небето да ви благослови. Никога не се моля за себе си: Бог ще постъпи с мен според святата си воля. Но бих желала с цената на безсмъртието си да бъда поне малко уверена, че вие сте щастлив на този свят, че ще бъдете щастлив и на другия свят и за вечни времена. Моето безсмъртие е единственото нещо, което нещастието ми остани и което още мога да ви даря. Сега съм състарена от сълзи, не съм вече млада, нито красива; и впрочем вие ще презрете калугерката, станала жена, която никакво чувство, дори майчината любов не би могло да извини… Какво можете да ми кажете, което да натежи пред безбройните мисли, които са се трупали в сърцето ми през тези пет години и са го променяли, дълбали, белязали? Не биваше да поднеса на Бога толкова скръбно сърце!

— Какво ще ти кажа ли, моя мила Антоанет? Ще ти кажа, че те обичам; че привързаността, любовта, истинската любов, щастието да живееш в едно сърце, което е изцяло и само твое, е нещо толкова рядко и толкова трудно се намира, че аз се усъмних в тебе, подложих те на сурови изпитания; но днес те обичам с цялата сила на душата си; ако ти дойдеш с мен някъде далеч от хората, аз няма да чувам ничий глас освен твоя, няма да виждам ничие лице освен твоето…

— Млъкнете, Арман! Вие съкращавате единствените мигове, през които ще ни бъде разрешено да се видим на тази земя.

— Антоанет, искаш ли да тръгнеш с мен?

— Но аз съм винаги с вас. Живея в сърцето ви, само че не за светски удоволствия, за егоистични наслади или от суета. Бледа и повехнала, тук аз живея за вас в Божието лоно! И ако има небесна правда, вие ще бъдете щастлив…

— Всичко това са думи! А ако аз те желая бледа и повехнала? Ако без теб аз не мога да бъда щастлив? Винаги ли ще мислиш само за дълга в присъствие на любимия си? Нима той никога няма да може да надделее над всичко в сърцето ти? Преди ти предпочиташе пред него обществото, себе си, не зная какво още; а сега — господа, спасението на душата ми. В сестра Тереса откривам същата херцогиня — недостъпна за любовните наслади и безчувствена под привидната си чувствителност. Ти не ме обичаш, ти никога не си ме обичала…

— Ах, брате…

— Ти не желаеш да напуснеш този гроб. Казваш, че обичаш душата ми, нали? Тогава знай, че ще я погубиш навеки. Ще се самоубия…

— Майко! — извика на испански сестра Тереса. — Аз ви излъгах, този мъж е моят любим!

Завесата незабавно се спусна. От изумление генералът едва долови захлопването на вътрешните врати.

— Ах! Тя още ме обича! — извика той, разбирайки каква възвишеност издаваше викът на монахинята. — Трябва да я измъкна оттук…

Генералът напусна острова, върна се в главната квартира, поиска отпуск по здравословни причини и веднага замина за Франция.

А ето сега историята, определила съответните положения, в които се намираха двете действуващи лица в тази сцена.