Оноре дьо Балзак
Музей за антики ^[0] (5)

Пета глава
Шеснел помага на рода Д’Егриньон

Пристигнал в Париж на следващата вечер, нотариусът още в девет часа сутринта отиде в кантората на Келер и там узна, че преди три дни фаталният чек е върнат на Дю Кроазие; докато събираше тези сведения, Шеснел внимаваше да не даде повод дори и за най-малкото подозрение. Преди да си излезе, той попита банкерите дали могат да изискат чека, ако сумата бъде възстановена. Франсоа Келер му отговори, че този документ принадлежи на Дьо Кроазие и той единствен може да реши дали да го запази, или да го върне. Тогава изпадналият в отчаяние старец се отправи към дома на херцогинята. В този ранен час госпожа Дьо Мофриньоз не приемаше никого, но Шеснел добре разбираше цената на времето и затова седна в преддверието, написа няколко реда на херцогинята и прибягвайки ту до подкупи или уговорки, ту до молби и заплахи, успя накрая да склони най-наглите и недостъпни слуги в света да отнесат бележката на госпожа Дьо Мофриньоз. Въпреки че беше все още в леглото, херцогинята за най-голямо изумление на прислугата прие в стаята си стареца с черните панталони, вълнените чорапи и обувките с катарами.

— Какво се е случило, господине — запита тя, разположила се сред прелестния си безпорядък, — какво още иска от мен този неблагодарник?

— Госпожо херцогиньо — извика той, — случи се това, че у вас са останали нашите сто хиляди екю.

— Да — отвърна тя. — Но какво означава…

— Тази сума е получена чрез измама, която е направена от любов към вас, но може да отведе нашия Виктюрниен в каторгата — заговори бързо Шеснел. — Та вие сте толкова прозорлива, как не можахте да се досетите? Вместо да упреквате младия човек, е трябвало да го разпитате и навреме да го предпазите от бедата. А сега дано Господ ни помогне да поправим злото! Ще имаме нужда и от цялото ваше влияние пред краля.

Още с първите обяснителни думи на Шеснел херцогинята почувствува едновременно и разкаяние за държането си към този толкова предан любовник, и страх да не бъде заподозряна в съучастничество. В желанието си да покаже, че изобщо не се е докосвала до парите, тя забрави всяко благоприличие (явно не смяташе нотариуса за мъж) и с едно движение отхвърли пухените завивки, стрелна се към чекмеджето, преминавайки пред Шеснел като един от тези ангели, които са изобразени на винетките по стиховете на Ламартин, подаде на стареца стоте хиляди екю и едва тогава се мушна сконфузена в леглото.

— Госпожо, вие сте ангел — промълви той (явно й беше съдено да изглежда на всекиго ангел). — Но това не е всичко — добави нотариусът, — надяваме се, че ще ни помогнете да го спасим.

— Разбира се! Или ще го спася, или сама ще загина. Колко ли силно ме е обичал, щом не се е спрял дори и пред престъплението? За коя жена е извършвано досега подобно нещо? Горкото дете! Вървете, не губете време, скъпи господин Шеснел! Разчитайте на мен като на себе си.

— Ах, госпожо, госпожо! — Старият нотариус беше толкова развълнуван, че можа да произнесе само тези думи. Той плачеше, искаше му се да затанцува, но се уплаши да не загуби разсъдъка си и побърза да обуздае възбудата си.

— Ние двамата ще успеем да го спасим — каза той, като си тръгваше.

Веднага след това Шеснел отиде у Жозефен, който му отключи писалището и чекмеджето на масата, където младият граф съхраняваше книжата си; за щастие там се намериха няколко писма от Дю Кроазие и от братята Келер, които можеха да послужат. После Шеснел си купи билет за тръгващия дилижанс. Той така добре заплати на кочияшите, че тромавата кола се понесе със скоростта на пощенска карета и тъй като другите двама пътници бързаха не по-малко от него, решиха да се хранят направо в купето. Изминаха разстоянието на един дъх. След тридневно отсъствие нотариусът отново се прибра вкъщи. Въпреки че беше само единадесет часът вечерта, той бе пристигнал твърде късно. Пред вратата Шеснел забеляза жандарми, а когато прекрачи прага, видя в двора и арестувания Виктюрниен. Ако имаше власт, нотариусът би избил всички войници и пазители на закона, но единственото, което можеше да направи в момента, бе да се хвърли на врата на Виктюрниен и да пошушне в ухото му:

— Ако не успея да прекратя делото, вие трябва да се самоубиете, преди да бъде съставен обвинителният акт.

Виктюрниен беше толкова объркан, че гледаше нотариуса, без изобщо да го разбира.

— Да се самоубия? — повтори той.

— Да, скъпо дете! Но ако не ви достигне смелост, може да разчитате на мен — каза Шеснел и му стисна ръката.

Въпреки болката, която му причиняваше тази гледка, той остана като прикован върху разтрепераните си крака и изпрати с поглед любимия си син и наследник на славен род, граф Д’Егриньон, който вървеше между двама жандарми, съпровождан от градския полицейски комисар, мировия съдия и от съдебния пристав. Старецът възвърна решителността и самообладанието си едва след като групата се скри от погледа му и прогонената от шума на стъпките тишина отново се възцари.

— Господине, ще настинете — обади се Брижит.

— Върви по дяволите! — кресна ядосаният нотариус.

Брижит, която в течение на двадесет и девет годишната си служба у Шеснел не бе чула подобно нещо, изпусна свещта, но без да обръща внимание нито на ужаса й, нито на нейните възклицания, господарят й хукна към улица Вал-Нобл.

— Той е полудял — каза си тя — и има защо! Но накъде е тръгнал? А и аз не мога да го стигна. Какво ли ще се случи с него? Дали няма да се удави?

Брижит събуди най-стария писар и го изпрати да обикаля по бреговете на реката, която се беше сдобила с печална слава след самоубийството на един младеж с бляскаво бъдеще^[1] и след скорошната смърт на една съблазнена девойка. В същото време Шеснел бързаше към дома на Дю Кроазие. Последната надежда беше там. Обвиненията в измама се разглеждаха от съда само след жалба от страна на потърпевшия. Стига Дю Кроазие да дадеше съгласието си, жалбата можеше да се представи и като недоразумение; Шеснел още се надяваше, че ще успее да купи този човек.

Същата вечер у господин и госпожа Дю Кроазие бяха дошли много повече гости от обикновено. Въпреки че тази история се пазеше в тайна от председателя на съда господин Дю Ронсьоре, от господин Соваже — първия помощник на кралския прокурор, и господин Дю Кудре — бивш пазител на ипотеките, отстранен от длъжност, защото не бе гласувал за този, за когото е трябвало, госпожите Дю Ронсьоре и Дю Кудре вече бяха споделили вестта под секрет с една-две близки приятелки. Новината веднага обходи цялото полублагородническо-полубуржоазно общество, което обикновено се събираше в дома на Дю Кроазие. Всеки разбираше сериозността на това дело и затова никой не се решаваше да говори открито за него. Привързаността на госпожа Дю Кроазие към бившата аристокрация беше добре известна, така че хората, които живо се интересуваха от подробности по нещастието, сполетяло рода Д’Егриньон, само от време на време се осмеляваха да разменят по някоя и друга дума шепнешком. За да разговарят свободно по този въпрос, главните заговорници очакваха часа, в който добрата госпожа Дю Кроазие се оттегляше в спалнята си и се отдаваше на религиозните си обязаности далече от погледа на своя съпруг. Когато домакинята напусна салона, привържениците на Дю Кроазие, посветени в тайните планове на едрия индустриалец, се спогледаха, но тъй като бяха останали още няколко личности, чиито убеждения и интереси им се струваха подозрителни, те продължиха да играят на карти. Към единадесет и половина часа останаха само най-близките приятели на Дю Кроазие — господин Соваже, съдебният следовател господин Камюзо с жена си, господин и госпожа Дю Ронсьоре, синът им Фабиен, господин и госпожа Дю Кудре и Жозеф Блонде, първородният син на престарелия съдия — общо десет човека.

Говори се, че Талейран, играейки на карти у херцогиня Дьо Люин, в една фатална нощ към три часа сутринта прекъснал играта, поставил часовника си на масата и попитал присъствуващите дали принц Дьо Конде има други деца освен херцог Д’Ангиен^[2]. „Защо питате за неща, които вие самият добре знаете?“ — казала госпожа Дю Люин. „Защото, ако принцът няма други деца, родът му вече е прекъснат.“ След минутно мълчание играта продължила.

Същият жест беше повторен и от председателя на съда Дю Ронсьоре, било защото той знаеше този факт от най-новата история, било защото в политическия живот малките хора неволно подражават на великите личности. Той погледна часовника си, прекъсна играта на бостон и каза:

— В момента арестуват господин граф Д’Егриньон и тези толкова горди благородници вече завинаги са опозорени.

— Нима успяхте да пипнете тоя хлапак? — радостно извика Дю Кудре.

Всички присъствуващи с изключение на председателя на съда, помощник-прокурора и Дю Кроазие изразиха силно удивление.

— Току-що е арестуван в къщата на Шеснел, където се криеше — каза помощник-прокурорът и зае позата на способен, но недооценен човек, който досега би трябвало да стане и министър на полицията.

Първият помощник-прокурор, господин Соваже, беше двадесет и пет годишен мъж, слаб и висок, с издължено овално лице и черни, къдрави коси; хлътналите му очи отдолу бяха опасани с широки кафяви кръгове, а отгоре — с черни набръчкани клепачи. Имаше нос на граблива птица, тънки устни и бузи, повехнали от учене и отънели от амбиция. Соваже беше от този тип посредствени хора, които дебнат сгодния случай и за да се издигнат, са готови на всичко, стига само да не се прекрачват границите на възможното и да не се нарушават благоприличието и законността. Под привидната му строгост ясно прозираше бъбривецът и ласкателят. Заместник-прокурорът беше узнал за тайното убежище на графа от приемника на Шеснел, но приписваше тази находка на собствената си прозорливост.

Новината силно изненада съдебния следовател господин Камюзо; именно той по обвинението на Соваже бе издал заповедта за арестуване, която бе изпълнена неочаквано бързо. Камюзо беше около тридесетгодишен, дребен и вече понапълнял, рус и подпухнал; имаше този земнист цвят на лицето, който получават почти всички чиновници, които работят затворени в кабинетите си или в заседателните зали. Малките му светложълти очи бяха пълни с онова недоверие, което често минава за хитрост.

Госпожа Камюзо погледна мъжа си. „Нямах ли право?“ — като че ли искаше да му каже тя.

— Значи, ще има съдебен процес? — каза съдебният следовател.

— Нима сте се съмнявали? — отвърна Дю Кудре. — Вече заловихме графа и всичко е свършено.

— Не забравяйте съдебните заседатели — отбеляза Камюзо. — За този процес префектът така ще подбере състава на съда, че като прибавим правото на прокуратурата и на обвиняемия на отвод, ще останат само лица, които ще се произнесат за оправдателна присъда. Моят съвет е да се помирите — каза той, като се обърна към Дю Кроазие.

— Да се помирят — каза председателят на съда, — но на делото вече е даден ход.

— Не е важно дали ще го оправдаят, или ще го осъдят — обади се помощник-прокурорът, — важното е, че граф Д’Егриньон ще бъде опозорен.

— Аз съм ищецът — каза Дю Кроазие — и моите интереси ще се защищават от Дюпен старши. Ще видим как тези благородници ще се измъкнат от ноктите му.

— Те ще съумеят да се защитят. Дори могат да наемат адвокат от Париж и току-виж, че са ви противопоставили Берие^[3] — каза госпожа Камюзо. — На твърда брада — твърд бръснач.

Дю Кроазие, господин Соваже и председателят на съда Дю Ронсьоре погледнаха съдебния следовател, обхванати и тримата от една и съща мисъл. Тонът и начинът, по който тази млада жена каза пословицата в лицето на осемте заговорници, решили да погубят рода Д’Егриньон, предизвикаха у всеки един от тях безпокойство, което те прикриха така бързо, както умеят да прикриват чувствата си само провинциалистите, приучени от постоянното си съжителство на лукавствата на монашеския живот. Дребничката госпожа Камюзо веднага забеляза колко се промениха лицата им, щом надушиха, че съдът може евентуално да се противопостави на плановете им. И разбрала, че съпругът й е разкрил тайните си мисли, тя реши да провери докъде се простира омразата на Дю Кроазие и да открие по какъв начин той е успял да спечели на своя страна помощник-прокурора, който бе действувал така бързо и в противоречие с намерението на властта.

— Във всеки случай — продължи тя, — ако по това дело дойдат известни парижки съдии, процесът наистина ще стане интересен, но по всяка вероятност делото ще се потули между местния и кралския съд. Правителството сигурно ще направи тайно всичко възможно, за да спаси един младеж от благородническо потекло, на когото госпожа Дьо Мофриньоз е любовница. Затова не ми се вярва, че тук, в Ландерно, ще избухне скандал.

— Колко сте прибързана, госпожо — каза строго председателят, — или вие навярно смятате, че съдът, който ще разгледа делото и ще издаде присъдата, може да се влияе от съображения, чужди на справедливостта?

— Събитията доказват обратното — каза хитро тя и погледна председателя и заместник-прокурора, които й отвърнаха със студени погледи.

— Доизяснете се, госпожо — каза заместник-прокурорът. — Вие говорите така, като че ли ние не сме изпълнявали само дълга си.

— Не обръщайте внимание на думите й — намеси се Камюзо.

— Но затова пък думите на председателя като че ли предрешиха изхода на един въпрос, който зависи от следствието — продължи тя, — а все още нито следствието е започнало, нито съдът се е произнесъл.

— Не се намираме в съдебната зала — отговори язвително заместник-прокурорът, — а и всички тези неща са ни известни.

— Но кралският прокурор все още не знае нищо — отвърна му с насмешка тя. — А той веднага ще се върне от Камарата на депутатите. И тъй като вие му причинихте доста неприятности, явно сам ще се заеме с делото.

Заместник-прокурорът смръщи гъстите си вежди и съзаклятниците видяха как върху челото му се изписва закъсняло разкаяние. Настъпи пълна тишина, в която се чуваше само шумът отхвърлянето и прибирането на картите. Принудени от хладното мълчание, съпрузите Камюзо излязоха и оставиха съучастниците да си поговорят на спокойствие.

— Камюзо — обърна се към него жена му, — ти май каза повече, отколкото трябваше. Защо им даде повод да те подозират, че не желаеш да участвуваш в техните планове? Може да ти погодят някой номер.

— Какво могат да направят против мен? Тук аз съм единственият съдебен следовател.

— А нима не могат подло да те оклеветят и да предизвикат уволнението ти?

В този момент те се сблъскаха с Шеснел. Старият нотариус разпозна съдебния следовател и с прозорливостта на човек, врял и кипял в съдебните работи, разбра, че съдбата на семейство Д’Егриньон е в ръцете на този млад мъж.

— Ах, господине — извика Шеснел, — вие сте ни крайно необходим. Искам да ви кажа само две думи. Извинете ме, госпожо — обърна се той към съпругата на следователя и отведе мъжа й настрана.

Госпожа Камюзо като изпечена конспираторка не сваляше поглед от дома на Дю Кроазие, за да прекъсне разговарящите, ако някой излезе оттам; но както тя с право си мислеше, враговете бяха заети с обсъждането на аргументите, които беше противопоставила на техния план.

Шеснел заведе следователя в сянката на стената и зашепна на ухото му:

— Ако вземете страната на семейство Д’Егриньон, вие ще имате подкрепата на херцогиня Дьо Мофриньоз, принц Дьо Кадинян, херцозите Дьо Наварен и Дьо Льононкур, на пазителя на кралския печат, канцлера и дори на краля. Току-що идвам от Париж; знаех всичко и побързах да уведомя двора. Ние разчитаме на вас и ще пазим пълна тайна. Но ако вие се окажете наш враг, аз още утре пак ще отида в Париж и ще подам до негово величество жалба против пристрастните и незаконни действия на местната съдебна власт, тъй като знам със сигурност, че някои нейни представители въпреки законите тази вечер са яли и пили у Дю Кроазие, на когото впрочем са и приятели.

Ако имаше необходимата власт, Шеснел би привлякъл по това дело и самия Господ-Бог; а сега той остави следователя, без да дочака отговора му, и хукна като млад елен към къщата на Дю Кроазие.

Принуден от настойчивостта на жена си, следователят повтори разговора си с Шеснел и беше обсипан от: „Е, нямах ли право?“, думи, които жените казват дори и тогава, когато грешат, макар и с по-малко нежен глас. След като се прибраха вкъщи, Камюзо призна превъзходството на жена си и голямото щастие да бъде неин мъж, признание, което беше предпоставка за една щастлива нощ на двамата съпрузи.

Шеснел видя групата на враговете си, които излизаха от Дю Кроазие и се уплаши да не би той вече да си е легнал; за нотариуса това би било равносилно на нещастие, защото обстоятелствата изискваха бързи действия.

— В името на краля, отворете! — извика той на прислужника, който затваряше външната врата.

Шеснел току-що се беше позовавал на краля пред дребния честолюбив следовател и тази дума, все още запазена върху устните му, неволно се отрони от тях; той вече не знаеше какво говори; почти бълнуваше. Отвориха му и нотариусът влетя в преддверието като светкавица.

— Синко — обърна се той към слугата, — ще ти дам сто екю, ако събудиш госпожа Дю Кроазие и веднага ми я изпратиш тук. Кажи й каквото ти дойде на ума.

Но когато вратите на великолепния салон, в който нервно крачеше Дю Кроазие, се отвориха, Шеснел отново възвърна спокойствието и хладнокръвието си. Няколко мига двамата мъже се измерваха с поглед, в който се отразяваше цялата им двадесетгодишна омраза. Единият се готвеше да смачка под краката си рода Д’Егриньон, другият се беше хвърлил като лъв на помощ.

— Моите почитания, господине — обърна се Шеснел. — Подадохте ли вече молбата си?

— Да, господине.

— Кога?

— Вчера.

— Издаван ли е някакъв друг документ освен заповедта за арестуване?

— Предполагам, че не — отвърна Дю Кроазие.

— Дойдох да преговарям с вас.

— На делото е даден ход, следствието ще протече по установения ред и нищо не може да го спре.

— Да не говорим за това. Аз съм на вашите услуги… в краката ви.

И старият Шеснел падна на колене пред Дю Кроазие, протягайки умолително ръце.

— Какво ви трябва? Искате ли земите ни? Или замъка? Вземете всичко и оттеглете жалбата си. Оставете ни само живота и честта. Освен всичко, което ви предложих, ще стана ваш слуга и вие ще можете да разполагате с мен както пожелаете.

Дю Кроазие остави стареца на колене, а сам седна във фотьойла.

— Вие не сте отмъстителен, вие сте добър и не ни мразите толкова, че да не можем да се спогодим — молеше Шеснел. — От вас се иска съвсем малко и още на сутринта младежът ще е свободен.

— Целият град знае за арестуването му — отвърна Дю Кроазие, като се наслаждаваше на отмъщението си.

— Наистина това е голяма неприятност, но докато няма доказателства и съд, нещата все още могат да се оправят.

Дю Кроазие нещо съобразяваше и Шеснел, мислейки, че той вече е обхванат от алчността, се изпълни с вярата, че ще победи врага си чрез този могъщ двигател на човешките интереси. В тази решителна минута влезе госпожа Дю Кроазие.

— Елате, госпожо, помогнете ми да умилостивя скъпия ви съпруг — каза Шеснел, все още на колене.

Силно изненаданата госпожа Дю Кроазие вдигна стареца. Шеснел й обясни всичко. Когато благородната дъщеря на бившия управител на херцозите Д’Алансон разбра за какво се касае, тя обърна разплаканите си очи към Дю Кроазие.

— Ах, господине, и вие се колебаете? За Д’Егриньон, които са гордостта на нашата област? — простена тя.

— Не става дума за това! — извика Дю Кроазие, като се изправи и отново закрачи нервно из стаята.

— А за какво?… — попита изненадано Шеснел.

— Господин Шеснел, става дума за Франция, за нашата страна и за нашия народ, става дума за това, че вече е крайно време вашите благородници да разберат, че има правосъдие и закони, буржоазия и дребни дворяни, които не само че не са по-лоши от тях, но и сега ги държат в ръцете си. Не може заради един заек да опустошаваш десет житни ниви, не може да позориш семействата, като съблазняваш бедните им дъщери, не може да презираш хора, които по нищо не ти отстъпват, и в продължение на десет години безнаказано да им се подиграваш, без тези обиди да се разраснат и да избухнат в лавина, а тази лавина вече пада, мачка и погребва господа благородниците. И вие искате да върнете стария режим и да скъсате обществения договор, хартата, където са написани правата ни…

— Има ли още? — попита Шеснел.

— Нима наш свещен дълг не е да отворим очите на народа? — извика Дю Кроазие. — Той сам ще разбере какви са нравствените устои на вашата партия, когато види, че и благородници сядат наравно с кой да е Жак или Пиер на подсъдимата скамейка. Ще стане ясно, че обикновените честни хора струват повече от опозорените благородници. Съдът е за всички. Аз съм защитник на народа и приятел на законите. Вие сами на два пъти ме приобщихте насилствено към този народ: първия път, когато ми отказахте ръката на госпожица Арманд, а след това, когато ме оставихте извън вашето подбрано общество. Сега ще жънете това, което сте посели.

Тази реч изплаши много и Шеснел, и госпожа Дю Кроазие. Тя с ужас прозря истинския нрав на своя съпруг и видя в нова светлина не само миналото, но и бъдещето си. Изглеждаше, че никаква сила не може да сломи този колос, но Шеснел не отстъпи дори и пред невъзможното.

— Ах, господине! Няма ли да простите? Нима не сте християнин? — прошепна госпожа Дю Кроазие.

— Госпожо, аз прощавам така, както прощава и Господ — при определени условия.

— Кои са те? — запита Шеснел, комуто се стори, че отново проблясва лъч надежда.

— Наближават изборите и аз искам да получа всички гласове, с които разполагате.

— Ще ги имате — отвърна Шеснел.

— Искам — продължи Дю Кроазие — всяка вечер аз и жена ми да бъдем посрещани с искрена или с поне привидна любезност от господин маркиз Д’Егриньон и близките му.

— Не знам точно как ще се разбера с тях, но ще ви приемат.

— Искам една полица от четиристотин хиляди франка, базираща се на писмено споразумение по повод настоящото дело, за да мога винаги да ви държа в ръцете си.

— Съгласни сме — каза Шеснел, без да се издава, че носи в себе си стоте хиляди екю, — но тя да бъде дадена на трето лице и да се върне на семейство Д’Егриньон, след като спечелите изборите и след като сумата ви бъде изплатена.

— Не, само след сватбата на племенницата ми, госпожица Дювал, която един ден ще притежава четири милиона. При сключването на брачния договор аз и жена ми ще определим тази девойка за наша наследница; тя трябва да се омъжи за вашия граф.

— Никога! — възкликна Шеснел.

— Никога? — повтори Дю’Кроазие, опиянен от собственото си могъщество. — Тогава, лека нощ.

„Колко съм глупав! — помисли си Шеснел. — Нищо не ми костваше да излъжа един такъв човек.“

Дю Кроазие излезе от стаята доволен, че се е отказал от всичко в името на потъпканата си гордост, след като се е подиграл с Шеснел и си е поиграл със съдбата на знатния род, който беше опората на аристокрацията в областта: беше много радостен и от факта, че Д’Егриньон вече не можеше да му се изплъзне. Той се качи в стаята си, оставяйки жена си и Шеснел сами. В опиянението си Дю Кроазие вярваше, че нищо не може да попречи на победата му, защото беше убеден, че стоте хиляди екю вече са прахосани и за да ги набави, семейство Д’Егриньон трябваше или да продаде, или да ипотекира имотите си; струваше му се, че съдебният процес е неизбежен. Делата при подобен род престъпления могат лесно да се уредят, когато присвоената сума бъде възстановена. Обикновено жертва на измамата стават богати хора, които не желаят да бъдат причината за опозоряването на някой непредпазлив човек. Но Дю Кроазие не искаше така лесно да се отказва от правата си. Заспивайки, той с радост си мислеше, че мечтите му ще се осъществят независимо дали чрез съда или чрез брака, и с удоволствие се вслушваше в гласа на Шеснел, който се оплакваше на госпожа Дю Кроазие.

Дълбоко набожна католичка роялистка и силно привързана към благородническите съсловия, госпожа Дю Кроазие напълно споделяше обичта на Шеснел към Д’Егриньон, а тези чисти чувства току-що бяха жестоко потъпкани. Преданата роялистка бе доловила през речта на своя съпруг крясъците на либералите, които, според мнението на духовния й наставник, жадуваха унищожението на католицизма. За нея партията на левите олицетворяваше 1793 година с безредиците и ешафодите й.

— Какво би казал чичо ви? Този свят човек сигурно ни слуша! — възкликна Шеснел.

Госпожа Дю Кроазие не отговори нищо, само две едри сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Веднъж вече станахте причина за смъртта на един нещастен младеж и потопихте във вечна скръб майка му — продължи Шеснел и виждайки колко точно попадат ударите му, беше готов, ако трябва, дори да разбие това сърце, но да спаси Виктюрниен. — Нима искате да погубите сега и госпожица Арманд, която и с една седмица няма да преживее опозоряването на семейството си? Искате ли да погубите и нещастния Шеснел, вашия дългогодишен нотариус, който, още преди да бъде съставен обвинителният акт, ще убие младия граф в затвора и после сам ще сложи край на живота си, за да не попадне в ръцете на правосъдието по обвинение в убийство?

— Спрете, приятелю, спрете! Съгласна съм на всичко, за да се прекрати това дело, но сам видяхте, че аз едва преди няколко минути напълно опознах душата на господин Дю Кроазие… и, струва ми се, мога да ви доверя нещо… Изход няма!

— А ако все пак се открие? — запита Шеснел.

— Бих дала половината си живот, за да намерим изход от това положение — отвърна тя и привърши мисълта си с енергично кимане, с което сякаш подчертаваше колко голямо е желанието й да успеят.

Подобно на първия консул^[4], който в битката при Маренго търпеше неуспехи до пет часа вечерта, а в шест часа изтръгна победата чрез отчаяната атака на Дезе и бясното нападение на Келерман, така и Шеснел откри възможност за краен успех сред унинието и разрухата. Човек трябва да е бил Шеснел, опитен нотариус, бивш домоуправител или писар у адвоката Сорбие-баща, трябва да е изпитал проблясъците на внезапното проникновение, което поражда отчаянието, за да стане велик поне колкото Наполеон или дори да го надмине: това вече не беше битката при Маренго, а при Ватерло и Шеснел, виждайки настъпващите прусаци, реши да ги победи.

— Госпожо, вие, която в течение на двадесет години доверявахте делата си само на мен, вие, която сте гордостта на буржоазията, така както Д’Егриньон са гордостта на аристокрацията в нашия департамент, знайте, че спасението на това семейство зависи единствено от вас. Отговорете ми: нима ще допуснете да бъдат опозорени прахът на вашия чичо, родът Д’Егриньон и нещастният Шеснел? Искате ли да причините смъртта на плачещата от скръб госпожица Арманд? Или искате да изкупите греховете си, да зарадвате дедите си — тези верни домоуправители на херцозите Д’Алансон — и да успокоите душата на прескъпия ни абат, който, ако можеше да излезе от гроба, сам би ви заповядал да сторите това, за което аз сега ви моля на колене.

— Какво е то? — извика госпожа Дю Кроазие.

— Ето въпросните сто хиляди екю — каза той и извади от джоба си банкнотите. — Вземете ги и всичко ще приключи.

— Ако се касае само за това — продължи тя — и ако не докарам някоя неприятност на мъжа си…

— Напротив, ще му направите голямо добро — каза Шеснел. — С цената на едно леко разочарование тук, на земята, вие ще го спасите от вечните мъки на ада.

— А няма ли да бъде злепоставен? — попита съпругата, гледайки Шеснел.

В този поглед Шеснел прочете до дъно мислите, които вълнуваха душата на нещастната жена. Госпожа Дю Кроазие се колебаеше между две религии — между заповедите на църквата за съпружеската вярност и между предаността си към самата църква и към престола; виждаше, че мъжът й заслужава порицание, но не смееше да го порицае; искаше да спаси Д’Егриньон, но и не можеше да престъпи интересите на мъжа си.

— Не — отвърна Шеснел, — вашият дългогодишен нотариус ви се заклева за това в светото евангелие…

Шеснел вече можеше да предложи на семейство Д’Егриньон само вечното спасение на душата си и той пожертвува това спасение, като се обвърза с ужасна измама; друг избор нямаше — трябваше или да излъже госпожа Дю Кроазие, или да загине. И той веднага състави и продиктува на госпожа Дю Кроазие една разписка, върху която сложи с пет дни по-раншна дата от тази, на която бе издаден съдбоносният чек; нотариусът си спомни, че именно през тези дни Дю Кроазие отсъствуваше, тъй като беше заминал да се разпореди за някои неща в имотите на жена си.

— Закълнете ми се — каза Шеснел, след като госпожа Дю Кроазие взе парите, а той — документа — да потвърдите пред следователя, че сте получили тази сума в посочения на разписката ден.

— Но това е лъжа!

— Само на пръв поглед — допълни Шеснел.

— Не мога да го направя, без да съм се посъветвала с духовния си наставник абат Кутюрие.

— Добре — съгласи се Шеснел, — но в това дело се ръководете единствено от неговите напътствия.

— Обещавам ви.

— Ще върнете парите на господин Дю Кроазие едва след като сте дали показанията си пред следователя.

— Добре — каза тя, — нека Господ ме подкрепи, когато се явя в човешкия съд, за да поддържам тази лъжа!

Шеснел целуна ръката на госпожа Дю Кроазие и застина във величествена поза; в този момент той приличаше на един от пророците, рисувани от Рафаел във Ватикана.

— Душата на чичо ви е изпълнена с радост и вие получихте вовеки веков опрощение за греха, който сторихте, като се омъжихте за враг на трона и на олтара.

Тези думи произведоха голямо впечатление върху боязливата душа на госпожа Дю Кроазие. Шеснел реши веднага да се сдобие и с подкрепата на абат Кутюрие — духовния наставник на госпожа Дю Кроазие. Нотариусът, добре знаеше колко упорство влагат набожните люде, за да спечелят борбата, която са повели за възтържествуване на идеите си, и затова, веднъж решил да включи колкото се може по-бързо на своя страна в тази битка и църквата, той отиде в Двореца Д’Егриньон, събуди госпожица Арманд, разказа й случилото се през нощта и я прати веднага в епископството, за да привлече прелата на полесражението.

„Господи, ти трябва да спасиш рода Д’Егриньон — мислеше си Шеснел, докато бавно се прибираше към дома си. — Сега ще се разгори истинска съдебна битка. Ние ще имаме работа с хора, които се ръководят от користни чувства и интереси, и бихме могли да получим всичко от тях. Дю Кроазие се възползува от отсъствието на кралския прокурор, който ни е верен приятел, но който след откриването на заседанията в камарата трябваше да отиде в Париж. Как ли са привлекли заместник-прокурора, който предаде жалбата в съда, без да се допита до началника си? Утре ще трябва да разбуля тази тайна, да проуча почвата и ако евентуално открия нишките на заговора, да замина за Париж и чрез ръката на госпожа Дьо Мофриньоз да намеся в това дело и някои всемогъщи личности.“

Такива бяха мислите на закаления в съдебните битки старец и той съвсем трезво оценяваше положението. Тази вечер Шеснел си легна полумъртъв от преживените вълнения и от умората. Преди да заспи обаче, той отново прехвърли под изпитателния си поглед членовете на съда, за да разбере тайните намерения и амбициите им, да прецени как може да им се въздействува и какви са шансовете му в тази борба. Ако предадем в съкратен вид щателния оглед, който извърши Шеснел върху съвестта на набелязаните от него хора, бихме могли да предложим на читателя едно описания на провинциалните съдилища.