Оноре дьо Балзак
Музей за антики ^[0] (9)

Девета глава
Неравният брак

Поради хубавото време на следващия ден по обяд цялото градско население се изсипа на главната улица и разделено на групи говореше само за изумителната новина. Спореше се дали младият граф е, или не е в затвора.

В този момент хората забелязаха известния на всички кабриолет на граф Д’Егриньон, който зави покрай префектурата и се спусна по улица Сен-Блез. Колата се караше от самия граф Д’Егриньон, който беше в компанията на непознат младеж; двамата разговаряха весело, смееха се, а в петлиците им имаше чудно хубави бенгалски рози. Ефектът беше неописуем.

В десет часа едно великолепно обосновано заключение за прекратяване на делото поради липса на престъпление възвърна свободата на младия граф. А Дю Кроазие остана като поразен от гръм от решението на съдиите, че граф Д’Егриньон има пълното право да го съди за клевета.

Старият Шеснел, който по това време уж случайно минаваше по улицата, разказваше наляво и надясно, че Дю Кроазие се опитал да окаля честта на семейство Д’Егриньон по най-долен начин и че не е подведен под съдебна отговорност само поради благородството на гордия род.

А вечерта на този удивителен ден, след като маркиз Д’Егриньон си легна, графът, госпожица Арманд и красивият младеж, който вече се канеше да си тръгва, останаха насаме с кавалера, от когото не убягна истинският пол на младия паж и всъщност беше единственият човек в града освен тримата съдии и госпожа Камюзо, който узна за пребиваването на херцогинята тук.

— Родът Д’Егриньон е спасен — каза Шеснел, — но той няма да се оправи от този удар дори и след сто години. Сега трябва да се плащат дълговете и на вас, господин графе, не ви остава нищо друго, освен да се ожените за някоя богата наследница.

— И то без да бъдете много придирчив — каза херцогинята.

— Втори неравен брак? — възкликна госпожица Арманд.

Херцогинята избухна в смях.

— По-добре да се ожени, отколкото да умре — каза тя и извади от джоба на жилетката си едно флаконче, което й беше дал аптекарят от Тюйлери.

Госпожица Арманд се отдръпна уплашено, а старият Шеснел взе ръката на красивата Мофриньоз и я целуна, без да поиска разрешение.

— Но вие тук всички сте полудели — продължи херцогинята. — Вашите разбирания подхождат за петнадесети век, а ние вече живеем в деветнадесетото столетие. Мили мои, не бъдете деца, вече няма благородническо съсловие, остана да съществува само аристокрацията. Гражданският кодекс на Наполеон унищожи благородническите титли, така както топовете срутиха феодализма. Ако имате пари, вие ще бъдете по-големи благородници, отколкото сте сега. Оженете се, за която си искате, Виктюрниен, и жена ви също ще стане благородничка, това е единствената оцеляла привилегия на френското дворянство. Нали господин Дьо Талейран се ожени за госпожа Гран, без да се компрометира? Спомнете си за брака на Луи XIV с вдовицата Скарон!

— Но той не се ожени за нея заради парите й — отвърна госпожица. Арманд.

— А вие бихте ли приели графиня Д’Егриньон, ако тя е племенница на някой си Дю Кроазие? — запита Шеснел.

— Може би — отвърна херцогинята, — но бъдете сигурни, че кралят ще я посрещне с голяма радост. Нима не сте разбрали какво става? — каза тя, като видя удивлението, което се изписа по всички лица. — Виктюрниен беше в Париж и знае как стоят нещата там. По времето на Наполеон ние бяхме много по-силни. Виктюрниен, оженете се за госпожица Дювал или за която си пожелаете и вашата жена ще бъде точно толкова маркиза Д’Егриньон, колкото аз съм херцогиня Дьо Мофриньоз.

— Вече всичко е потъпкано, дори и честта — наведе глава кавалерът.

— Сбогом, Виктюрниен — каза херцогинята и го целуна по челото, — ние никога вече няма да се видим. Най-доброто нещо, което можете да направите, е да заживеете в собствените си владения. Парижкият въздух не е за вас.

— Диан! — извика отчаяно графът.

— Господине, вие твърде много си позволявате — отвърна студено херцогинята, изоставяйки ролята си на мъж и на любовница и ставайки отново не само ангел, но и херцогиня, не само херцогиня, но и Молиеровата Селимен.

Херцогиня Дьо Мофриньоз кимна с достойнство на четиримата и изтръгна от кавалера последната сълза на възхищение, пролята от него в чест на слабия пол.

— Колко много прилича на принцеса Горица — промълви той с приглушен глас.

Диан излезе. Файтонджийският камшик изплющя и извести на Виктюрниен, че очарователният роман на първата му страст вече е приключил. Докато графът се намираше в опасност, Диан все още виждаше в него любовника си, но сега, след като беше спасен, тя вече презираше слабия и малодушен мъж, какъвто беше в действителност Виктюрниен.

След шест месеца Камюзо беше назначен за помощник-съдия в Париж, а малко по-късно и за съдебен следовател. Мишю стана кралски прокурор. Добрякът Блонде беше избран за съветник в кралския съд; той остана там толкова време, колкото беше нужно, за да излезе в оставка, и отново се прибра в красивата си къщичка. Жозеф Блонде получи мястото на баща си и навярно ще го пази до края на живота си без никаква надежда за повишение; той се ожени за госпожица Бландюро, която сега скучае в тухлената си, потънала в цветя къща, като шаран в мраморен басейн. По-късно Мишю и Камюзо получиха „Почетния легион“, а старият Блонде — офицерския кръст. Първият заместник-прокурор господин Соваже беше изпратен в Корсика за голяма радост на Дю Кроазие, който естествено изобщо и не мислеше да му даде племенницата си.

Дю Кроазие, подтикван от председателя Дю Ронсьоре, обжалва решението за несъстоятелност на обвинението пред кралския съд и загуби. Всички либерали в департамента поддържаха мнението, че младият граф е извършил измама. От своя страна роялистите разказваха за ужасните сплетни, които е разпространявал жадният за мъст подлец Дю Кроазие. Между Дю Кроазие и Виктюрниен се състоя дуел. По волята на случая спечели бившият доставчик, който рани тежко графа и с това като че потвърди думите си. Тази случка, за която либералите постоянно напомняха, изостри още повече борбата между двете партии. Дю Кроазие, който неизменно губеше в изборите, след дуела изгуби и последната надежда да омъжи някога племенницата си за графа.

Един месец след като кралският съд утвърди оправдателната присъда, Шеснел, изтощен от жестоката борба, изчерпала душевните и физическите му сили, умря сред триумфа си като вярно куче, което е пронизано в корема от острите бивни на глиган. Старецът умря щастлив, доколкото той можеше да бъде щастлив, след като знаеше, че оставя семейство Д’Егриньон полуразорено, а младия граф — безпаричен и погубван от скука, без всякаква надежда за по-щастливи дни. Явно тези тежки мисли, прибавени към обхваналото го изтощение, довършиха нещастния старец. Но заобиколен от последиците на голямото нещастие и смазан от скръбта и мъката, той все пак беше споходен и от една голяма радост — отстъпвайки пред молбите на сестра си, старият маркиз отново възвърна предишното си приятелство към Шеснел. Гордият благородник дойде вкъщичката на улица Беркай и приседна край смъртния одър на бившия си слуга, за чиито саможертви изобщо и не подозираше. Шеснел се надигна от постелята си и прочете Симеоновата молитва^[1], а маркизът му обеща, че ще нареди да го погребат в гробницата на замъка, като тялото му ще бъде поставено напреко в долния край на гроба, в който щеше да бъде положен самият маркиз — този почти последен истински Д’Егриньон.

Така умря един от последните представители на старите предани и жертвоготовни слуги — една дума, която често произнасяме с презрение и чието истинско значение се постарахме да обясним, като обрисувахме в нашето повествование феодалната привързаност на прислужника към господаря му. Това чувство, което и тогава се беше запазило само в затънтената провинция и у няколко престарели кралски слуги, прави чест както на благородническото съсловие, съумяло да породи подобна привързаност, така и на буржоазията, която е успяла да я съхрани. Тази благородна и възвишена преданост е невъзможна в наши дни. Знатните семейства вече нямат такива слуги; отминаха безвъзвратно и неограничената кралска власт, потомствените перове, наследствените имения на старите родове и всичко онова, което увековечава националното величие.

Шеснел беше не само една от неизвестните велики личности в частния живот, но и едно значително явление. Безконечните му саможертви го надариха с възвишени и благородни черти и нима това постоянство в жертвите не струва много повече от героизма на добродеянието, който винаги се проявява под въздействието на моментния порив? Достойнствата на Шеснел са присъщи на онзи обществен слой, който се намира между тънещия в нищета народ и бляскавото благородническо съсловие и съчетава в себе си скромните буржоазни добродетели с възвишените мисли на аристокрацията, но вече озарени от пламъка на една солидна образованост.

В двора си съставиха неблагоприятно мнение за Виктюрниен и той не можеше повече да си намери там нито богата жена, нито подходяща длъжност. Кралят упорито отказваше да даде на Д’Егриньоновци перство, а това беше единствената милост, която щеше да измъкне Виктюрниен от мизерията. Докато маркизът беше жив, не можеше дори и да се помисли за женитба на младия граф с някоя дъщеря на богат буржоа и младежът водеше в бащиното си владение жалко съществование, изпълнено единствено със спомените за двегодишния бляскав парижки живот и аристократичната си любов с херцогинята. Тъжен и унил, той прекарваше дните си около отчаяния си баща и маркизът започна да мисли, че състоянието на сина му и на съсипаната му от мъка сестра е причинено от някаква болест. Шеснел вече отдавна си беше отишъл. Маркизът почина през 1830 година, след като успя да види Шарл X при минаването му през Нонанкур; гордият Д’Егриньон, следван от сплотената около Музея за антики аристокрация, отиде там, за да му поднесе почитта си и да се присъедини към малобройната свита на победената монархия. В наши дни тази проява на смелост изглежда съвсем обикновена, но тогавашното революционно въодушевление^[2] й придава величието на подвиг!

Последните думи на маркиза бяха: „Галите победиха!“

Едва тогава Дю Кроазие удържа своята пълна победа, защото осем дни след смъртта на баща си новият маркиз Д’Егриньон се ожени за госпожица Дювал, която вече имаше три милиона зестра, към които при сключването на брачния договор бяха прибавени и богатствата на Дю Кроазие и жена му. По време на брачната церемония Дю Кроазие заяви, че родът Д’Егриньон е най-почтеният от всички благороднически родове във Франция. Един ден маркиз Д’Егриньон ще притежава повече от сто хиляди екю годишна рента, а сега може да се види всяка зима в Париж, където води весел ергенски живот, и от някогашните горди благородници Виктюрниен е съхранил само едно-единствено нещо — безразличието към жена си, от която той изобщо не се интересува.

„Що се отнася до госпожица Д’Егриньон — казваше Емил Блонде, на когото сме задължени за подробностите в тази история, — ако тя сега не прилича на небесния образ, който се е запазил от детството ми, то е, защото шестдесет и седем годишната вече благонравна девица е всъщност най-нещастната и забележителна личност от Музея за антики, в който тя все още царува. За последен път я видях, когато ходих в града, за да си набавя някои документи, които ми бяха необходими, за да сключа брак. Когато баща ми разбра, че ще се женя, той изгуби дар слово и го придоби отново чак когато му съобщих, че вече съм префект.

— Ти си префект по рождение — ми отвърна с усмивка той.

Когато се разхождах из града, срещнах госпожица Арманд и тя ми се стори по-величествена от всякога. Имах чувството, че виждам Марий^[3] сред развалините на Картаген. Та госпожица Арманд надживя рухването на цялата си вяра и на всичките си надежди; сега тя вярва само в Бога. Винаги тъжната и вглъбена в себе си госпожица Д’Егриньон е запазила от своята предишна красота само удивителния блясък на прекрасните си очи. Когато я видях как отива на черква с молитвеник в ръка, аз си помислих, че тя навярно моли Бога само за едно — да я спаси от този свят.“