Почти във всеки второстепенен областен град на Франция съществува по един салон, където се събират високопоставените и почитани личности, които все още не са цвета на обществото. Домакините безспорно са сред най-видните хора в града, приети са навсякъде, където пожелаят, и не минава нито един официален или дипломатически обяд, на който да не са поканени; но в техния салон не идва висшата аристокрация на областта — перовете, собствениците на замъци и едрите земевладелци, които ограничават връзките си с тях само с няколко разменени посещения, обеди или приеми. Един такъв смесен салон, в който се срещат заели държавни служби дребни благородници, духовенството и чиновниците, упражнява силно влияние в града. Местният дух и здравомислие са въплътени в това трезво общество, в което липсва всякакъв разкош — тук всички знаят какви са доходите на съседа и се отнасят с единодушно безразличие към блясъка и скъпите тоалети; за тях това са детинщини в сравнение например с подготвяната от години покупка на някакво парцалче от десет или двадесет арпана^[1], която е постигната с множество дипломатически ходове. Непоклатими в своите добри или лоши предразсъдъци, съмишлениците следват един утъпкан път, без да поглеждат нито назад, нито напред. Те подлагат на строга преценка всичко, което идва от Париж, и презират както кашмирените платове, така и вложенията в „Гран-Ливр“; освен това се отнасят с насмешка към новостите и не четат, защото не желаят нищо да научат — те не признават нито науката, нито литературата, нито техническите изобретения. Членовете на този кръг могат да постигнат свалянето на неподходящия според тях префект, а ако управата им окаже съпротива, те го изолират подобно на пчелите, които запечатват с восък черупката на попадналия в кошера им охлюв. И нека кажем, че тук клюките често се превръщат в истински присъди. Вечерите в салона са посветени почти единствено на картите, но от време на време сред гостите се появяват и младите жени от града, които идват тук, за да получат одобрение за обноските си или за да се убедят в своя чар. Превъзходството на един такъв дом често засяга самолюбието на някои от местните жители, но те се утешават с мисълта, че си спестяват разходите по поддържането на салона, още повече че се възползуват даром от него. Ако големците от даден град не притежават достатъчно средства за такъв салон, те си избират, както бяха направили в Алансон, къщата на някоя безобидна личност, чийто характер и обществено положение позволяват на всеки да се чувствува там като у дома си, без да се накърняват интересите или честолюбието му.

И така, висшето общество на Алансон открай време се събираше у старата мома, която ни най-малко не подозираше, че богатството й е под прицела на нейната далечна братовчедка, госпожа Грансон, както и на двамата стари ергени, чиито тайни намерения току-що ви разкрихме. Въпросната госпожица живееше със своя чичо по майчина линия, бивш главен викарий на Сеезката епархия, който в миналото бе неин настойник и когото тя щеше да наследи. Родът Кормон навремето е бил един от най-изтъкнатите в областта; сега Роз-Мари-Виктоар беше единствената му потомка. Макар да нямаше благороднически произход, това семейство се родееше с аристокрацията по силата на множеството брачни връзки; голяма част от членовете му бяха управители у алансонските херцози, а немалко от тях бяха заемали висши постове в съдийската и духовната йерархия. Навремето господин Дьо Спонд, дядо по майчина линия на госпожица Кормон, бе избран от дворянството в Генералните щати, а по-късно за баща й, господин Кормон, бе гласувало третото съсловие; но и двамата се бяха отказали от тази чест. От близо столетие госпожиците Кормон се омъжваха за аристократите на областта и по този начин семейството имаше толкова много издънки в херцогството, че присъствуваше почти във всяко родословно дърво. Никой друг буржоазен род не е приличал до такава степен на благороднически.

Къщата, в която живееше госпожица Кормон, беше строена по времето на Анри IV от Пиер Кормон, домоуправител у последния алансонски херцог, и винаги бе принадлежала на семейството; от целия имот именно тя най-силно изкушаваше двамата стари обожатели, макар че не само не носеше никакви доходи, а и гълташе много средства. Но в един провинциален град е толкова трудно да се намери такава красива отвън и удобна отвътре къща, която да е разположена в центъра, и то без досадни съседи, че целият Алансон завиждаше на собственицата. И наистина този стар дворец се намираше точно по средата на улица Дю Вал-Нобл, наричана за по-кратко Вал-Нобл^[2] вероятно заради извивката, която прави тук алансонската рекичка Брийант. Къщата се отличаваше с тежката архитектура, въведена от Мария Медичи. Макар че беше строена от гранит — един камък, който трудно се поддава на обработка, ръбовете на стените и корнизите на вратите и прозорците бяха украсени с изпъкнали и изсечени във формата на диаманти фигури. Покривът на тази двуетажна постройка беше силно скосен, с издадени напред и увенчани с фронтони прозорци, между които доста изящно бяха вградени оловните водосточни тръби, легнали в красиви каменни улеи, а капчуците във формата на глави на фантастични чудовища, изливаха дъждовната вода върху големи, пробити на няколко места плочи. Двете страни на покрива бяха украсени с оловни цветя — символът на буржоазията, защото навремето само благородническите домове са имали право на ветропоказатели. В дясната страна на двора се намираха навесите и конюшнята, а отляво — дърварникът и перачницата.

Едното крило на портала беше винаги отворено и на него имаше малка врата с решетъчно прозорче и звънче, откъдето минувачите можеха да видят в средата на двора кръгла цветна леха, разположена върху купчина пръст и оградена с нисък плет от кучешки дрян. Зелената площ на градината се състоеше от целогодишни розови храсти, шибой, скабиози, лилии и испански жълтуги, покрай които лятно време се изнасяха сандъчета с миртови, дафинови и нарови дръвчета. При вида на порядъка и чистотата в двора и пристройките външният човек веднага би се досетил, че собственицата им е стара мома. Ръката, която се разпореждаше тук, явно бе на незает и взискателен човек, чиято придирчивост е по-скоро от безделие, отколкото по природа. Само една стара мома, която трябва да запълни вечно свободните си дни, можеше да следи за почистването на тревата между плочите, да изисква дворът да бъде редовно изметен, а кожените завеси на навеса — винаги спуснати. Само тя можеше да постигне такъв типично холандски ред в един край, който граничи с Перш, Бретан и Нормандия и където се отнасят с дълбоко и гордо презрение към „комфорта“.

Всеки път, когато кавалерът Дьо Валоа и Дю Букие се качваха по двойното каменно стълбище към входната площадка, първият си казваше, че това жилище е достойно за един френски пер, а другият — че тук би трябвало да живее кметът на града. От площадката се влизаше през голяма остъклена врата в преддверието; на срещуположната му страна имаше още една подобна врата, от която се излизаше на друга площадка към градината. Преддверието, което беше застлано с червени плочки и покрито с ламперия до височината на рамото, приличаше на приют за повредени семейни портрети — на един му липсваше едното око, на друг му бе пострадало рамото; онзи там все още държеше шапката си с несъществуващата си ръка, а на следващия му бе ампутиран кракът. Тук гостите оставяха палтата, обувките, налъмите, шапките, чадърите и кожусите си. Това беше нещо като склад, в който всеки редовен посетител си оставяше вещите на влизане и си ги прибираше на излизане. Освен това покрай стените бяха сложени пейки за слугите, които идваха да посрещнат господарите си с огромни фенери; имаше също така и една голяма печка, защото студеният вятър проникваше и от градината, и от двора.

И така, къщата беше разделена на две равни части. Откъм страната на двора се намираха стълбището, голямата трапезария с изглед към градината, сервизното помещения и кухнята, а в другата част се помещаваше салонът, който имаше четири прозореца, по-нататък следваха две малки стаи — един будоар с изглед към градината и един работен кабинет с прозорец към двора. На горния етаж се намираше стаята на абат Дьо Спонд, както и един апартамент, в който можеше да се настани цяло семейство. Мансардните помещения навярно също бяха доста обширни, но в тях отдавна живееха само плъхове и мишки; госпожица Кормон неведнъж се бе оплаквала на кавалера Дьо Валоа от нощните им подвизи и от безполезността на използуваните срещу тях средства.

Градината беше голяма около половин арпан и граничеше с Брийант^[3], наречена така заради слюдените люспици, с които е осеяно дъното й; но минавайки през Вал-Нобл, реката вече не оправдаваше името си, тъй като местните фабрики изхвърляха в плитките й води най-различни отпадъци и багрила. По отсрещния бряг, както във всеки провинциален град, през който минава река, бяха разположени множество къщички, в които се упражняваха най-различни и невинаги съвсем почтени занаяти; за щастие по онова време срещу къщата живееха само мирни граждани — няколко буржоа, един-двама столари, един кърпач и един хлебар. Градината, в която растяха най-обикновени цветя, съвсем естествено преминаваше в обширна тераса, под която няколко стъпала водеха към реката. Остава да споменем разположените върху ниската ограда на терасата синьо-бели фаянсови вази, от които се издигаха стеблата на шибой, и двете липови горички с четвъртити корони отляво и отдясно покрай съседските стени, за да си представите тази по детски прелестна гледка, нейното невинно спокойствие, простодушния изглед на къщичките отсреща, оскъдните води на Брийант, градината, липовите горички край съседните имения и дълбоко почитания дом на семейство Кормон. Какъв покой! Каква тишина! Пред погледа няма нищо внушително, но и нищо преходно — тук сякаш е легнала самата вечност.

Както видяхме, приземният етаж служеше за приемане на гости. Всичко тук беше в духа на старата и неизменна провинция. Големият правоъгълен салон, с четири врати и четири прозореца, беше облицован със скромна сива дървена ламперия. В него имаше едно-единствено продълговато огледало, разположено над камината, в горната част на което беше изобразен в едноцветни тонове „Денят, воден от часовете“. Подобен род рисунки можеха да се видят над всяка врата; художникът на вечните сезони наистина можеше да ви накара да се отвратите от блудкавите амурчета, които сеят, жънат, пързалят се по леда или си играят с цветя и които изобилствуват в повечето къщи на Средна Франция. Всеки прозорец беше украсен с пердета от зелена дамаска, които образуваха огромен балдахин, повдигнат от шнурове с едри пискюли. Тапицираните мебели бяха изцяло в стила на миналия век. Извитите дървени части бяха боядисани и лакирани, а овалните рисунки отстрани представляваха сцени от басните на Лафонтен; но платът по ръбовете на някои столове и кресла беше протрит. Таванът се разполовяваше от една дебела греда, а по средата висеше стар кристален полилей в зелен калъф. Върху камината имаше две сини севърски вази, два стари свещника, разположени от двете страни на огледалото, и един стенен часовник, който изобразяваше последната сцена от „Дезертьорът“; както виждате, по това време творчеството на Седен^[4] се радваше на огромна слава. Часовникът беше от позлатена мед и се състоеше от единадесет човешки фигури, всяка от които бе висока четири палци, а в дъното се виждаше дезертьорът, когото стражите извеждаха от затвора; на преден план една полуприпаднала млада жена му сочеше пътя на спасението. Камината, лопатките и машите бяха в същия стил. По ламперията се виждаха най-новите семейни портрети, една-две картини на Риго^[5] и три пастела на Латур^[6]. Четири игрални маси, една табла и една маса за пикет изпълваха това огромно помещение; единствено тук подът беше дъсчен. Старата ламперия на работния кабинет навсякъде беше покрита с червени, златни и черни лакове; госпожица Кормон не подозираше, че няколко години по-късно тази ламперия щеше да придобие баснословна цена, но даже и да й даваха по хиляда екю на плоскост, тя не би продала нищо, защото държеше на всичките си вещи. В провинцията все още благоговеят пред ценностите, оставени от дедите. Що се отнася до ненужния будоар, стените му бяха облечени в старинен синьо-зелен плат, по който днес почитателите на стила Помпадур биха си изгубили ума.

Трапезарията, която имаше боядисани греди вместо таван, беше застлана с черни и бели плочки, а величествените бюфети с мраморни поставки свидетелствуваха за щурмовете, на които се подлагат стомасите в провинцията. По стените бяха изрисувани кръстосани цветни ивици, които приличаха на фрески. Тръстиковите столове бяха лакирани, а вратите бяха от орехово дърво. Цялата постановка допълваше патриархалната атмосфера, която се излъчваше и от вътрешната наредба, и от външния облик на този дом. Всичко се поддържаше в духа на неизменните провинциални порядки — тук не се срещаха нито съвсем старинни, нито прекалено съвременни мебели, никъде не се виждаше нито прясна боя, нито олющена мазилка. Строгата мярка се чувствуваше навсякъде.

Навярно всеки турист, минавайки през Бретан и Нормандия, през Мен и Анжу, е видял в столицата на всяка от тези провинции по един подобен дом, защото дворецът на госпожица Кормон е типичен образец на буржоазните къщи от по-голямата част на Франция и това обяснява неговото присъствие в нашия разказ, още повече че той олицетворява нравите и духа на обитателите му. Кой не би си представил след всичко казано спокойния и еднообразен живот между стените на тази сграда? В къщата имаше и библиотека, но тя се намираше малко под нивото на реката, а произведенията, които съдържаше, бяха добре подредени и пристегнати с обръчи; тук прахът не вредеше, а, напротив, увеличаваше стойността на тези съкровища. Както във всеки край без лозя, тук се отнасяха с голяма загриженост към естествените, изтънчени и известни с аромата си произведения от пресите на Бургундия, Турен, Гаскония и Южна Франция. И наистина транспортът бе прекалено скъп, за да си позволиш да пренасяш лошокачествени вина.

Обществото на госпожица Кормон се състоеше от около сто и петдесет души. Някои от тях много често бяха на село, други бяха болни или пътуваха в областта по работа; но имаше една част редовни посетители, както и такива, които си стояха в града по навик или по задължение. Те идваха всеки ден, с изключение на вечерите, които прекарваха в тесен семеен кръг. Това бяха хора в зряла възраст; малко от тях бяха пътували, повечето бяха живели единствено в провинцията, някои бяха участвували малко или много в шуанските вълнения. От известно време можеше да се говори по-свободно за тези бунтове, особено след като започнаха да награждават смелите защитници на правото дело. Господин Дьо Валоа, един от подбудителите на последния бунт, в който бе загинал, предаден от любовницата си, маркиз Дьо Монторан и в който се беше отличил прословутият „Марш-а-тер“^[7], сега мирен търговец на добитък край Майен, от шест месеца насам разказваше за шегите, които бяха устройвали на един стар републиканец на име Юло, командуващ половин бригада, настанена в Алансон от 1798 до 1800 година, и за когото бяха останали доста спомени в този край (виж „Шуаните“). Жените не слагаха скъпи тоалети, като изключим срядата, когато госпожица Кормон приемаше за обяд и в който ден гостите от предишната сряда правеха своето следобедно посещение. Тези срѐди се превръщаха в многолюдни празненства, на които гостите и посетителите се обличаха in fiocci^[8] някои жени донасяха ръкоделията и плетивата си, а много девойки рисуваха модели за алансонските дантели, без да се срамуват от това занимание, което им позволяваше да посрещат разходите си. Някои хитри мъже водеха и жените си, защото тук почти не идваха млади хора, а и всяка пошушната на ухото дума предизвикваше такова любопитство, че нямаше никаква опасност нито за девойките, нито за младите жени да чуят някое любовно признание.

Всяка вечер, точно в шест часа, в преддверието се донасяха обичайните закачалки; редовните гости оставяха тук бастуните, палтата и фенерите си. Тези хора така добре се познаваха помежду си, отношенията им бяха толкова непринудени и свойски, че ако случайно старият абат Дьо Спонд беше в липовата горичка, а госпожица Кормон — в стаята си, нито прислужницата Жозет, нито слугата Жаклен, нито готвачката Мариет си правеха труда да ги предупредят. Първият посетител изчакваше следващия и когато се съберяха достатъчно хора за партия пикет, вист или бостон, те сядаха да играят, без да чакат домакините. Щом станеше тъмно, гостите позвъняваха на Жозет или Жаклен, които дотичваха да запалят свещниците; виждайки светлината в салона, абатът с тромави стъпки бързаше да се прибере. Таблата, трите маси за бостон и тази за вист се запълваха всяка вечер, което правеше средно по двадесет и пет до тридесет души, в това число и онези, които разговаряха отстрани; но много често в салона се събираха над четиридесет човека. В такива случаи Жаклен занасяше свещи в кабинета и в будоара. Към осем-девет часа прислугата започваше да приижда в преддверието, за да чака господарите, така че в десет часа, освен ако не станеше революция, салонът беше празен. В този час гостите си тръгваха на групички, обсъждайки ходовете от последната игра или продължавайки разговора за изгодната покупка на някой парцел, за подялбата на нечие наследство, предизвикала разногласия между наследниците, или за високомерието на аристократическите среди. Това напомняше излизането на тълпата от някой парижки театър.

Има хора, които непрекъснато говорят за поезия, без да разбират нищо от нея, и които злословят срещу провинциалните нрави; но ако някой от вас опре крак на решетката на камината и се облакъти на коляното си, ако подпре с длан чело и се опита да се пренесе в този блажен и спокоен кът, в градината и в уютния дом, ако вникне в душата на посетителите му, чиито интереси са разтеглени от тесногръдието като златна пластинка между пергаментови листа, той навярно ще се запита за смисъла на човешкото съществуване. Може би ще съпостави живота на онзи, който е дълбал знаците върху египетските обелиски, с този на човека, който двадесет години е играл бостон с Дю Букие, господин Дьо Валоа, госпожица Кормон, председателя на съда, прокурора, абат Дьо Спонд, госпожа Грансон и всички останали. Това еднообразно и вечно повтарящо се ежедневие прилича до голяма степен на пълното щастие и ако бурният напрегнат живот ви е накарал да мечтаете за целебното въздействие на спокойствието, не е изключено да повярвате, че в това се състои истинското блаженство.

За да добиете представа за значението на този салон, достатъчно е да споменем, че според изчисленията на Дю Букие, който сякаш бе роден за статистик, посетителите му наброяваха общо сто тридесет и един гласа в избирателната колегия, а поземлените им доходи възлизаха на един милион и осемстотин хиляди франка. И все пак в салона на госпожица Кормон не бяха представени всички съсловия на града. Аристократическите кръгове си имаха свой, а част от обществеността се събираше и у областния данъчен управител, чийто салон беше нещо като държавно увеселително заведение, където хората се отдаваха на танци, клюки, лудории, флиртове и вечери. Някои хора посещаваха и трите салона, осъществявайки общуването между тях. Но кръгът на госпожица Кормон гледаше със строго око на другите два, осъждаше разкоша на приемите, надълго разискваше сладоледите, които поднасяха на баловете, одумваше поведението на жените, тоалетите и нововъведенията. И така, госпожица Кормон, чието име беше символ на едно извънредно влиятелно съдружие, се оказа под прицела на такива амбициозни мъже, каквито бяха Дю Букие и кавалерът Дьо Валоа. И за двамата този брак трябваше да бъде най-напред път към депутатството, а по-нататък — стъпало към перската титла за благородника и длъжността данъчен управител за доставчика. Един влиятелен салон не се създава лесно нито в Париж, нито в провинцията, а този го получаваха наготово. С една дума, да се ожениш за госпожица Кормон, значеше да станеш господар на Алансон. От тримата кандидати единствено Атаназ обичаше колкото богатството, толкова и собственицата му. Както днес обичат да се изразяват, положението на четиримата герои беше особено драматично. Нямаше ли нещо странно в съперничеството между тримата мъже, които бяха обсадили старата мома, и в това, че тя, въпреки силното си и напълно естествено желание да се омъжи, все още не бе отгатнала намеренията им? Макар че при всички тези обстоятелства безбрачието й наистина може да изглежда непонятно, лесно ще си обясните защо тя досега не се бе омъжила, въпреки богатството си и тримата обожатели.

От една страна, вярна на семейните традиции и принципи, госпожица Кормон открай време се стремеше да се омъжи за благородник, но от 1789 до 1799 година обстановката не благоприятствуваше за осъществяването на това нейно желание. Тя искаше да бъде жена с високо обществено положение и едновременно с това ужасно се страхуваше от революционния трибунал. Тези две противоречиви и равни по сила съображения я принудиха за известно време да се въздържа поради няколко причини, които се отнасяха колкото към етиката, толкова и към статистиката. Подобно неустановено положение особено се харесва на младите момичета, които могат да си изберат съпруг, когато пожелаят. И така, известно е, че политиката на Наполеон създаде голям брой вдовици и че по това време богатите наследнички значително превишаваха свободните мъже. Впрочем дори и когато Консулството възстанови вътрешния ред, поради външните затруднения на страната, бракът на госпожица Кормон си остана все така трудно осъществим, както и в миналото. Защото, ако Роз-Мари-Виктоар не желаеше да се омъжи за старец, тя не можеше да си мисли и за съвсем млад съпруг поради страха от подигравките и ред други обстоятелства; тогава повечето семейства женеха много рано синовете си, за да ги спасят от наборния списък. И най-после от чисто егоистични съображения тя не желаеше да се омъжи и за военен, защото държеше да запази съпруга за себе си, а не да го върне на императора. Така или иначе, от 1804 до 1815 година тя не можеше да съперничи с младите момичета, чийто избор и без друго беше чувствително ограничен от оръдията.

Освен предпочитанията си към аристокрацията, госпожица Кормон с право държеше да бъде обикната заради самата нея. Трудно можете да си представите докъде я бе довело това желание. Тя напрягаше целия си ум, за да изпита чувствата на поклонниците си, като им поставяше всевъзможни клопки, и то така умело, че злочестите обожатели до един се улавяха на въдицата и пропадаха в тези смешни изпитания, на които бяха подложени, без дори да подозират. Малко е да се каже, че ги наблюдаваше — тя просто ги изучаваше до най-малка подробност. Някаква случайно казана дума или зле разбрана шега й бяха достатъчни, за да окачестви даден кандидат като неподходящ — единият нямаше добро сърце и не беше достатъчно чувствителен, вторият лъжеше и не беше добър християнин, трети пък искаше да отсече липовите горички и да се ожени за нея по сметка, четвърти не беше в състояние да я направи щастлива; в един откриваше наследствена подагра, у друг — бивши безнравствени връзки, които я ужасяваха. Подобно на църквата, тя търсеше достоен свещеник за своя олтар, а освен това искаше да бъде обикната заради привидната си грозота и предполагаемите си недостатъци; докато останалите жени искат да бъдат оценени според своята съмнителна красота и въображаемите си достойнства. Стремежите на госпожица Кормон се дължаха на най-благородна женска чувствителност — тя смяташе да очарова своя любим, като му разкрие след женитбата куп неподозирани добродетели, така както другите жени показват грижливо скриваните дотогава недостатъци; но това нейно желание не беше правилно разбрано и великодушната жена се натъкна на низки личности, които се ръководеха само от грубите сметки и интереси и не зачитаха възвишената пресметливост на чувствата. С приближаването на онази опасна възраст, която така сполучливо е наречена „втора младост“, мнителността й все повече растеше. Тя се стремеше да се показва във възможно най-лоша светлина и така добре играеше ролята си, че и последните привлечени в играта кандидати не се решаваха да свържат съдбата си с нея; и наистина, мъжете обикновено търсят явната добродетел и не са склонни към дълги проучвания, особено в случай, когато качествата са така усърдно прикривани, както правеше госпожица Кормон. Постоянният страх, че ще бъде поискана за съпруга само заради парите си, доведе до крайност нейната тревожна подозрителност; тя започна да се стреми към богатите мъже, но според нея те не можеха да бъдат искрени, защото, така или иначе, бяха длъжни да сключат равностоен брак, освен това беше недоверчива и към безкористността на бедните — а ценеше това качество повече от всичко. В крайна сметка тези обстоятелства я тласкаха към постоянни откази и броят на мъжете, които тя пресяваше през ситото си като лоши зърна, съвсем намаля.

При всяка неосъществена възможност нещастницата все повече ги намразваше и най-после започна да ги вижда в невярна светлина. Съвсем естествено в нея се загнезди скрито озлобление, от което гласът й стана някак по-рязък, а погледът — по-строг. Безбрачието засилваше суровостта на характера й, защото тя търсеше утеха в самоусъвършенствуването. Какво възвишено отмъщение! Тя извайваше необработения къс диамант, за да го поднесе на Бога, след като мъжете го бяха пренебрегнали. Най-накрая старата мома предизвика неодобрителното отношение на околните, защото обществото възприема с упрек поведението на всеки свободен човек, който сам се осъжда, пропускайки възможността за брак или отхвърляйки предложенията. Всички си мислят, че този отказ се дължи на тайни и съмнителни причини, защото не разбират истинските. Някои намекваха за скрит телесен недъг, други — за непризнати пороци, а бедната госпожица Кормон беше чиста като ангел и здрава като юноша и освен това бе изпълнена о най-благородни желания, защото природата я беше предназначила за всички наслади, радости и теглила на майчинството.

За съжаление обаче външността на госпожица Кормон не й помагаше в нейните стремежи. В нея нямаше нищо привлекателно освен налятата млада плът, която погрешно наричат „дяволска красота“; но богословски погледнато, дяволът не би могъл да притежава такава хубост, освен ако не си обясним с този израз неговия постоянен стремеж към разкрасяване. Стъпалата на богатата наследница бяха широки и плоски, а краката й, които тя съвсем невинно показваше, повдигайки полите си, за да прескочи някоя локва на излизане от къщи или от църквата „Сен Леонар“, бяха лишени от всякаква женственост. Те бяха мускулести, с малки, изпъкнали и твърди като на моряк прасци. Едрата снага, щедрите като на кърмачка форми, снажните й заоблени рамене, червените ръце и всичко у нея олицетворяваше румената и пищна нормандска красота. Очите й бяха изпъкнали и с неопределен цвят, а нейният учуден поглед придаваше на кръглото, лишено от изтънченост лице онзи глуповат и простодушен израз, който така добре приляга на старите моми; дори да не беше целомъдрена, Роз пак щеше да изглежда такава. Макар че орловият нос обикновено се съчетава с високо чело, нейното беше изненадващо ниско. Пълните й червени устни свидетелствуваха за голяма доброта, но това не значеше, че чувствата й бяха водени от разума, тъй като малкото чело издаваше умствената й ограниченост; по-скоро можеше да се каже, че беше добродушна, но лишена от изящество. Така или иначе, хората гледат твърде строго на недостатъците на добродетелта, а са доста благосклонни към добродетелите на порока. Необичайно дългите кестеняви коси придаваха на Роз Кормон онази красота, която произлиза от силата и щедростта — двете й най-големи достойнства. По времето на първите си трепети Роз се стараеше да застава леко обърната встрани, за да показва изящното си ухо, което се открояваше сред ослепително бялата якичка, слепоочията и тежката коса. Така погледната, в бално облекло, тя можеше да мине дори и за красива. Нейните буйни форми и охранената й, пращяща от здраве снага предизвикваха у офицерите по времето на империята възклицания като: „Бива си я тая мома!“ Но с годините, вследствие на бездейното й целомъдрено съществуване, пълнотата бавно и безпрепятствено завладя цялото тяло и заличи предишната му съразмерност. Сега никакъв корсет не беше в състояние да разграничи извивката на талията сред тези налети и равни като стълб меса. Гърдите й бяха загубили младежките си очертания и тяхната извънмерна пълнота будеше опасение, че ако се наведе, госпожица Кормон можеше да бъде повлечена от тежестта им, но природата я беше надарила отзад със сигурен противовес, който правеше напълно излишна измамливата подплънка на турнюра^[9]. Всичко у нея беше естествено. Тройната гуша бе скъсила врата й и затрудняваше движението на главата. Кожата й не беше набръчкана, а по-скоро нагъната, което даваше повод на шегобийците да твърдят, че си слага пудра в гънките, както се ръсят пеленачетата, за да не се протриват.

Именно такива съблазнително закръглени прелести можеха да изкушат един обезумял от страст младеж, какъвто беше Атаназ. Жадната, дръзка младежка фантазия обича да се разпростира върху щедра и свежа плът. Тя беше като охранена яребица, за която лакомникът си точи зъбите. Впрочем немалко задлъжнели млади парижани биха били готови да ощастливят госпожица Кормон. А бедничката вече минаваше четиридесетте! Понастоящем, след дълги и мъчителни опити да нареди живота си като всяка жена, но принудена да си остане девица, тя укрепваше добродетелта си с най-строг аскетизъм. Беше се обърнала към вярата — най-висшата утеха на добре опазената непорочност! От три години насам един свещеник доста наивно й проповядваше въздържание и пости, подтиквайки я към сурова самодисциплина, която, ако се вярва на съвременните лекари, дава обратните резултати на онези, които очакваше нещастният изповедник; но той явно нямаше особено задълбочени медицински познания. Вследствие на тези нелепи упражнения лицето й придоби монашеска бледност и тя често изпадаше в отчаяние при вида на жълтеникавите оттенъци по млечнобялата си кожа, които известяваха зрялата възраст. Лекият мъх върху горната устна бе започнал да се сгъстява и да чернее, а слепоочията й добиваха огледални отблясъци. С една дума, това бяха първите признаци на старостта. На целия град бе известно, че кръвта измъчваше госпожица Кормон; тя неведнъж бе доверявала на кавалера Дьо Валоа колко пъти на ден си правеше бани на краката, като обсъждаше с него начините за разхлаждане. В такива случаи старият хитрец изваждаше табакерата си и съзерцавайки принцеса Горица, отсичаше в заключение:

— Истинският лек, скъпа госпожице, е един мил и добър съпруг.

— Но на кого да се доверя? — въздишаше тя.

Тогава благородникът мълчаливо изтърсваше тютюневите прашинки, попаднали в гънките на панталона или жилетката му. За всеки друг този жест би изглеждал напълно естествен, но той винаги предизвикваше смут у бедната мома. Нейната несподелена страст беше толкова силна, че Роз вече не се осмеляваше да погледне открито никой мъж от страх да не би очите й да издадат вълнението, което я обземаше. Госпожица Кормон се отнасяше твърде нелюбезно към мъжете, които все още можеха да бъдат подходяща за нея партия, и това навярно бе една останала от бившето й поведение хитрост; тя се страхуваше да не би да изглежда, че ги ухажва или че се е умопобъркала. Повечето от членовете на нейното общество не бяха в състояние да разберат истинските й подбуди, които впрочем винаги бяха почтени, и тълкуваха поведението й към старите ергени като отмъщение за отказа, който бе получила от тях или който бе на път да получи.

В началото на 1815 година Роз навлезе във фаталната за жените възраст — четиридесет и две години, които все още не признаваше. От този момент желанието й да се омъжи се превърна в истинска мания, защото разбра, че скоро ще трябва да се прости с всяка надежда за потомство, а децата бяха онова, което в ангелското си невежество тя най-силно желаеше. И наистина в Алансон нямаше нито един човек, който дори за миг би допуснал, че благочестивата девица се стреми към плътски наслади — тя не познаваше любовта и чувствата й бяха неясни и отвлечени; това беше една набожна Аньес^[10], която не бе способна да измисли нито една от хитростите на Молиеровата героиня. Впрочем от няколко месеца госпожица Кормон се надяваше, че ще й бъде предоставен случай за женитба. Разпускането на императорските войски и възстановяването на кралската армия се отрази върху съдбата на много мъже, които се завръщаха по родните места кой с половин заплата, кой със или без пенсия, но всички с голямото желание да сложат край на злата си участ, а този край можеше да бъде едно щастливо начало за госпожица Кормон. Трудно можеше да се допусне, че измежду тези, които се завръщаха в областта, нямаше да се намери някой достоен и почтен военен и най-вече някой годен за брак мъж, чието благонравие да изкупи неговите бонапартистки убеждения, а може да се появеше и такъв, който щеше да стане роялист, за да си възвърне общественото положение. В името на тези надежди госпожица Кормон още няколко месеца запази строгото си поведение. Но военните, които пристигаха в Алансон, се оказваха или твърде стари, или прекалено млади, някои бяха заклети бонапартисти, други — пропаднали личности; във всеки случай никой от тях не бе достоен за възгледите, общественото положение и богатството на госпожица Кормон, чието отчаяние растеше с всеки изминал ден. А що се отнася до висшите офицери, те всички се бяха възползували от предимствата си по времето на Наполеон и се бяха изпоженили, като ставаха роялисти заради своите семейства. Госпожица Кормон напразно молеше Бога да й изпрати подходящ съпруг, за да заживее и тя в мир и любов, но явно й беше писано да си умре девствена и мъченица, защото желаният мъж упорито не се явяваше. Хората от нейния кръг донасяха новостите от гражданското бюро и те бяха предмет на разговорите, които ежедневно се водеха в дома й, така че тя биваше осведомявана за характера, материалното състояние и произхода на всеки новодошъл. Но Алансон не беше от селищата, които привличат пътници, защото през него не минаваше път за по-големите градове, така че тук никой не идваше случайно. Моряците от Брест изобщо не спират тук, когато отиват в Париж. Нещастницата най-накрая разбра, че трябва да се примири с местния избор, и в погледа й от време на време проблясваше злобна искрица, на която изтънченият кавалер отговаряше, като изваждаше табакерата и многозначително съзерцаваше лика на принцеса Горица. Господин Дьо Валоа добре знаеше, че в очите на една жена верността към първите чувства е залог за преданост и в следващите. Но трябва да признаем, че госпожица Кормон беше твърде ограничена, за да разбере намека на табакерата. Бдителността й спрямо „нечестивия дух“ се удвояваше. С помощта на строгата набожност и суровите принципи тя потискаше в тайните дълбини на сърцето си своите постоянни страдания. Всяка вечер, щом останеше сама, тя се замисляше за своята изгубена младост, за повехналата си свежест, за излъганите си надежди и заклеймяваше пред разпятието своите чувства, чиято поезия бе осъдена на вечен мрак, като се заричаше пред себе си, че веднага щом случаят й представеше някой склонен към женитба мъж, тя щеше да го приеме такъв, какъвто е, без да го подлага на никакви изпитания. Понякога тя стигаше и по-далеч в отстъпчивостта си, особено през по-мъчителните нощи, като мислено се венчаваше за някой подпоручик и страстен пушач, когото тя с благородните си и нежни грижи би превърнала в най-достойния човек на света; тя би го взела дори и да беше затънал до уши в дългове. Но тези въображаеми бракове, в които бедната жена се виждаше в ролята на ангел-спасител, се явяваха единствено в нощното усамотение. На следващата сутрин Жозет намираше леглото й в пълен безпорядък, но госпожицата отново си бе възвърнала непоклатимата гордост, а след закуската вече мечтаеше за един много богат и добре запазен четиридесетгодишен мъж, почти младеж.

Абат Дьо Спонд не можеше да помогне на племенницата си в нейните брачни намерения. Добродушният седемдесетгодишен старец беше дълбоко убеден, че нещастията, донесени от Революцията, са изпратени от разгневеното провидение за наказание на разпадналата се църква. Абатът вървеше към Бога по отдавна забравения път на отшелниците — водеше аскетичен живот, без проява на някакъв възторг или показ на успехите си. Той криеше от света своите благодеяния, нескончаемите си молитви и самоизтезанията си, но беше убеден, че в тези смутни времена всички свещеници трябва да живеят така, и сам даваше пример. В града го познаваха като винаги усмихнат и спокоен човек, но той изцяло се бе откъснал от земните грижи и мислеше единствено за онеправданите, за нуждите на църквата и за своето спасение. Абатът беше оставил племенницата си да управлява имотите му и отделяше от доходите си една нищожна сума, която й плащаше като наем, за да може с останалата част да прави тайни дарения и да раздава милостиня. Всички негови чувства бяха съсредоточени върху племенницата му, която го обичаше като дъщеря, но това беше един извънредно разсеян баща, за когото страстите на плътта не съществуваха и който благодареше на Бога, че бе предпазил от съпружеството скъпата му щерка. Още от младежките си години той се придържаше към проповедите на свети Йоан Златоуст, който бе писал, че „девството стои над брака така, както ангелът стои над човека“. Привикнала на дълбока почит към чичо си, госпожица Кормон не смееше да му разкрие стремежите си към промяна на своето семейно положение. А добрият старец, свикнал с порядките в дома, трудно би приел идването на един нов господар. Изцяло отдаден на молитвите и мислите за страдащите, на които носеше утеха, абат Дьо Спонд изглеждаше доста занесен и хората от техния кръг казваха, че той често „отсъствува“; впрочем мълчаливото присъствие на този неразговорлив човек излъчваше приветливо доброжелателство. Той беше висок сух старец, със строги и величествени обноски, с благ израз на лицето, който издаваше неговата безтревожна душа, а личността му придаваше на целия дом едно внушително спокойствие. Абатът много обичаше волтерианеца Дьо Валоа. Тези две величави отломки на духовенството и аристокрацията си допадаха, защото, въпреки различните им убеждения, между тях имаше нещо общо. Всъщност почтителното отношение на господин Дьо Валоа към абат Дьо Спонд беше толкова непринудено, колкото бяха и бащинските му чувства към неговите гризетки.

Може би някои от вас предполагат, че госпожица Кормон прибягваше към всички средства, за да постигне целта си, и че измежду позволените на жените похвати тя разчиташе предимно на пищните тоалети с дълбоки деколтета, използувайки целия арсенал от пагубните лукавства на кокетките. Нищо подобно! Тя геройски оставаше неподвижна в снаряжението си, подобно на часовой в караулна будка. Шиеше роклите, шапките и шалчетата си у две от модните шивачки в града — две гърбави сестри, на които обаче не им липсваше вкус. Въпреки настойчивостта на модистките, госпожица Кормон отхвърляше хитростите, които изисква елегантността, и държеше облеклото й да бъде тромаво като самата нея; впрочем тежките рокли сякаш наистина подхождаха на лицето й. Нека се присмива който си ще на бедната мома! Тя би се сторила възвишена на онези благородни личности, които се възхищават от истинското чувство, независимо къде и под каква форма са го открили!

Някои лекомислени жени навярно ще се отнесат с недоверчива насмешка към тези думи и може би ще кажат, че във Франция още не се е родила толкова глупава жена, която да не знае как да улови един мъж; че госпожица Кормон е едно чудовищно изключение и здравомислието забранява тя да бъде обрисувана като тип; може би ще кажат също, че и най-наивната и непохватна мома все ще намери подходяща стръв, за да накара някого да се хване на въдицата й. Но всички тези доводи отпадат при забележката, че възвишената римокатолическа и апостолска вяра е все още жива в Бретан и в старото алансонско херцогство. Религията и благочестието отричат подобни преструвки. Госпожица Кормон вървеше по пътя на спасението на душата и предпочиташе наказанията на едно дълго и мъчително девство пред позора на греховната лъжа. Една изтъкана от добродетели девица не можеше да си позволи и най-малкото отстъпление от принципите си; затова, ако някой се стремеше към нея било от любов, било от пресметливост, той трябваше да бъде предприемчив и решителен. Сега, когато в очите на хората вярата е вече само едно средство в името на някаква цел или просто поезия, нека не се страхуваме да бъдем безпощадни и да кажем, че набожността причинява душевно късогледство у вярващите. Техният поглед е устремен към вечността и провидението ги е лишило от способността да виждат дребните земни грижи. С една дума, благочестивите девици са невежи в много отношения. Впрочем с това заслепение се обяснява и усърдието, с което те отправят мислите си към небето, макар че, според волнодумеца Дьо Валоа, много трудно може да се определи дали момичетата стават набожни от глупост, или благочестието води до затъпяване. Нека не забравяме, че най-висшата католическа добродетел изисква да изпиеш с любов цялата горчива чаша, да приемаш със смирение законите на Бога и да виждаш неговия образ във всичко земно; именно този принцип ще се прояви в развръзката на нашия разказ, за да хвърли светлина върху истинския му смисъл, а може би и ще му придаде по-висока стойност в съзнанието на онези читатели, които все още носят вярата в себе си. И после, щом глупостта съществува, защо несгодите, които тя причинява, да не бъдат предмет за размисъл, след като толкова често разсъждаваме върху страданията на гения? Още повече, че глупостта като обществено явление е далеч по-разпространена от гениалността.

И така, грехът на госпожица Кормон пред обществото се състоеше в свещеното невежество на девиците. Както го доказваше поведението й с нейните поклонници, тя беше изцяло лишена от наблюдателност. Дори едно шестнадесетгодишно девойче, което още не е отваряло роман, щеше да прочете хилядите любовни слова в очите на Атаназ; но госпожица Кормон не забелязваше нищо и не долавяше в плахия трепет на гласа му силата на чувството, което не смееше да се издаде. Сама изтъкана от свян, тя беше сляпа към свенливостта на другите. Способна на изтънчената, достойна само за най-възвишените сърца изобретателност — това качество, както видяхме, я бе погубило още в самото начало, — тя не беше в състояние да открие чувствителността, проявена от другите, не можеше да я види и у Атаназ. Подобно явление би озадачило само тези, които не знаят, че пътищата на сърцето се различават от пътищата на разума, така както достойнствата на ума нямат нищо общо с душевното благородство. Личностите, които съчетават тези качества, се срещат извънредно рядко; нека си припомним, че Сократ, който е истинска перла от съкровищницата на човешката мисъл, е бил съгласен с мнението, че е роден за зломислещ шегобиец, изказано от един тогавашен френолог. По същия начин един велик генерал, който е спасил отечеството си при Цюрих^[11], може да пристъпи към унизителни сделки с доставчици. Един банкер със съмнителна почтеност може да стане голям държавник. Под пръстите на гениален музикант могат да прозвучат божествени песни, но може да се изтръгне и фалшив тон. Една жена може да има голямо сърце и в същото време да бъде забележителна глупачка. И най-после, една набожна мома може да притежава възвишена душа, без да е способна да долови красивите звуци на чувствата, които трептят до нея. Душевните недъзи носят също толкова изненади, колкото и физическите.

Добродушната девица, която се отчайваше, че трябва да вари сладката си само за своя стар чичо и за себе си, вече беше станала смешна в очите на всички. Дори и тези, които й съчувствуваха заради достойнствата или недостатъците й, започнаха да се подиграват на нейните проиграни женитби. Хората често се питаха какво ли ще стане с този хубав имот, със спестените й пари и с наследството на абат Дьо Спонд. От доста време подозираха, че тя може би не е такава, каквато изглежда, и че всъщност е една „оригинална“ личност. Но в провинцията не е позволено да бъдеш особняк, защото това значеше да имаш различни убеждения и нрави от тези, към които всички се придържат. От 1804 година нейният брак се бе превърнал в символ на нещо дотолкова несигурно, че изразът „Омъжвам се като госпожица Кормон“ беше станал пословичен и се равняваше на най-подигравателния укор. Очевидно във Франция насмешката е непреодолима духовна потребност, щом такъв прекрасен човек като госпожица Кормон будеше присмех в Алансон. И наистина, не само че домът й бе отворен за целия град и че самата тя беше щедра, милосърдна и за никого не казваше лоша дума, но и се беше сраснала с духа и нравите на своите съграждани, които я тачеха като най-ярко олицетворение на техния живот, защото тя до дъното на душата си бе проникната от местните порядки, никога не им бе изменяла, беше възприела всеобщите предразсъдъци, вълнуваше се от интересите в провинциалното ежедневие, обожаваше го. Въпреки че нейните земи й носеха осемнадесет хиляди ливри доход — това бе доста значително за един малък град състояние, — домът й с нищо не се отличаваше от къщите на средно богатите. Когато тръгваше за имението си в Пребоде, тя се качваше в своята стара двуколка, чието увиснало на два бели кожени ремъка плетено купе се покриваше от един почервенял от времето гюрук; колата беше теглена от една задъхваща се едра кобила. Тази известна на целия град двуколка бе поддържана от Жаклен със старание, достойно за най-разкошната парижка каляска. Госпожицата много държеше на нея, защото й служеше вече дванадесет години; тя изтъкваше този факт с особената гордост на доволен скъперник. По-голямата част от гражданите бяха признателни на госпожица Кормон, задето не унижаваше достойнството им, живеейки сред лукса, който би могла да си позволи; можеше дори да се предположи, че ако тя си бе докарала карета от Париж, в града щеше да се злослови единствено по адрес на злополучните й планове за брак. Всъщност и най-бляскавата каляска щеше да я закара до Пребоде със същия успех, както и старата двуколка. А провинциалното здравомислие, за което е важна единствено целта, твърде малко се вълнува от външните достойнства на средството, стига то да е ползотворно.

За да дадем пълна картина на нравите в този дом, редом с госпожица Кормон и абат Дьо Спонд трябва да ви представим и Жаклен, Жозет и готвачката Мариет, които се грижеха за благоденствието на племенницата и чичото. Жаклен беше нисък и дебел четиридесетгодишен мъж, тъмнокос, червендалест, с лице като на бретонски моряк, и работеше в къщата от двадесет и две години. Той прислужваше на масата, грижеше се за кобилата, поддържаше градината, лъскаше обувките на абата, правеше покупките, караше двуколката, цепеше дърва, превозваше житото, сламата и сеното от Пребоде, а вечер дремеше като ленивец в преддверието. Говореше се, че е влюбен в Жозет, тридесет и шест годишната прислужница; но понеже госпожица Кормон не искаше да държи в къщата си омъжена слугиня, засега двете същества се обичаха тайно, пестяха парите от заплатите си и чакаха брака на своята господарка така, както евреите са очаквали Спасителя. Жозет беше родена някъде между Алансон и Мортан. Тя беше нисичка и пълна, с лице като смачкана кайсия, което впрочем беше доста изразително и одухотворено. Казваха, че тя умело води господарката си за носа. Жозет и Жаклен бяха сигурни в благоприятната развръзка и задоволството, което личеше в техните отношения, говореше, че двамата влюбени не отлагат щастието си за утре. Колкото до готвачката Мариет, тя служеше вече петнадесет години в този дом и умееше да приготвя всички ястия, които бяха на почит в Алансон. Не по-малко внимание заслужаваше и старата, едра нормандска кобила, с тъмночервен косъм, която теглеше двуколката на госпожица Кормон до Пребоде, защото и петимата обитатели на къщата изпитваха силна привързаност към животното. Кобилата се казваше Пенелопа и служеше на господарката си от осемнадесет години; слугите така добре се грижеха за нея, така редовно я хранеха и чистеха, че Жаклен и госпожица Кормон се надяваха да я използуват поне още десетина години. Това добиче беше повод за непрекъснати спорове и заемаше почти всички мисли на госпожица Кормон — бедната жена сякаш отдаваше своите потиснати майчини чувства на щастливата кобила. Пенелопа беше заместила канарчетата, котките и кучетата, с една дума — онова своеобразно семейство, което си създават самотните членове на обществото.

Четиримата верни прислужници (Пенелопа също се числеше към тях, защото бе придобила тяхната съобразителност, така както те бяха усвоили безропотното покорство на животното) изпълняваха всеки ден едни и същи задължения с безпогрешна точност. Но както сами се изразяваха, те бяха изяли предварително хубавия пай. И наистина, както всички обзети от някаква натрапчива мисъл хора, госпожица Кормон с течение на времето започна да става все по-дребнава и по-опърничава, което се дължеше не толкова на характера й, колкото на необходимостта да изразходва енергията си. Понеже нямаше нито дете, нито мъж, които да погълнат нейните грижи, тя се залавяше за най-малките подробности. С часове можеше да обсъжда някоя дреболия, а ако например намереше дванадесетина кърпи, номерирани с буквата „т“, сложена преди „о“, тя избухваше:

— Къде й е умът на тая Жозет! Съвсем се е разхайтила!

Веднъж в продължение на цяла седмица тя всеки ден питаше дали Пенелопа си е получила овеса в два часа само защото един-единствен път Жаклен бе закъснял. Ограниченото й въображение се вълнуваше и от най-дребното нещо. Ако се случеше Жозет да пропусне да обърше праха в някое кътче или Мариет да поднесе недостатъчно препечен хляб на закуска, или пък Жаклен да не затвори навреме прозорците, през които слънцето увреждаше цветовете на мебелите, тези незначителни пропуски се превръщаха в огромни провинения и предизвикваха ужасни скандали, при които Госпожицата излизаше от кожата си. „Какво става тук“ — развикваше се тя, това не били вече предишните прислужници, разглезили са се, защото била прекалено добра с тях. Веднъж Жозет и подаде „Денят на християнина“ вместо Великденския требник. Вечерта целият град научи за тази злополука. Вярно е, че госпожица Кормон бе принудена да се върне от църквата вкъщи и нейното внезапно излизане, при което разбута всички столове, беше накарало присъствуващите да си помислят какви ли не страхотии. Затова се наложи да разкрие на приятелите си причината за произшествието.

— Жозет — бе казала меко тя, — подобно нещо да не се повтаря!

Тези дребни кавги бяха като отдушник на нейния кисел нрав и й се отразяваха благотворно, без тя да осъзнава това. Духът си има своите изисквания и се нуждае от упражнения не по-малко от тялото. Жозет и Жаклен приемаха непостоянния характер на господарката си със смирението, с което орачът посреща промените на времето. Тримата добродушни слуги си казваха: „Днес е слънчево“ или „Вали“, без да обвиняват небето. Сутрин след ставане те често пъти гадаеха в кухнята в какво настроение ще се събуди Госпожицата, така както чифликчията се взира в мъгливата зора, за да разбере какво ще бъде времето през деня. Най-накрая госпожица Кормон съвсем потъна в дребните неща от ежедневието си. Тя и нейният Бог, изповедникът, прането, конфитюрите, църковните служби, грижите за чичо й — всичко това изцяло поглъщаше оскъдния й ум. Тя беше от онези хора, за които атомчетата на живота са безкрайно увеличени през призмата на вродения или случайно придобит егоизъм. Понеже имаше безупречно здраве, тя ужасно се плашеше и от най-малкото смущение в храносмилателния апарат. Впрочем госпожица Кормон се придържаше към здравословните принципи на дедите ни и четири пъти в годината вземаше такива дози очистително, които можеха да съсипят Пенелопа, но които освежаваха господарката. Ако се случеше по време на сутрешния тоалет Жозет да види някаква малка пъпчица върху все още седефената й кожа, двете започваха да си припомнят с подробности всички ястия от изтеклата седмица. А когато Жозет с тържествуващ вид откриеше причината за нещастието в силните подправки на заешкото от еди-кой си ден, те радостно възкликваха в един глас:

— Не ще и съмнение, че това е само от заека!

— Мариет му беше сложила много пипер — казваше Госпожицата. — Колко пъти съм й казвала да готви по-благо за мен и за чичо! Но паметта й е къса като…

— Като на заек — довършваше Жозет.

— Точно така, като на заек — потвърждаваше Госпожицата, — много добре го каза.

Четири пъти в годината, в началото на всеки сезон, госпожица Кормон отиваше за известно време да наобиколи земите си в Пребоде. Сега беше краят на май и както всяка пролет, тя трябваше да провери „снега“ в ябълковите градини — така наричат в този край падналия под дърветата цвят. Ако отронилите се цветчета са образували бяла покривка по земята, това е признак, че тази година ще налеят доста ябълково вино. Наред с преценката за съдържанието на бъчвите си госпожица Кормон оглеждаше как са направени ремонтите, които зимата бе наложила, и даваше разпореждания за зеленчуковите и овощните градини, от които получаваше добра реколта. Всеки сезон изискваше съответните грижи.

Преди да тръгне за Пребоде, госпожица Кормон даваше прощален обяд на верните си приятели, макар че се връщаше само след няколко седмици. Заминаването й за Пребоде всеки път се превръщаше в голямо събитие и вълнуваше целия град. Тези, които бяха отсъствували от последното събиране, идваха да я посетят в навечерието на отпътуването. Салонът се препълваше и всички й пожелаваха добър път, сякаш щеше да заминава за Калкута. А на следващата сутрин продавачите излизаха пред дюкяните си, малки и големи идваха да гледат как ще потегли двуколката. Хората говореха оживено, като че ли си съобщаваха голяма новина: „Госпожица Кормон заминава за Пребоде!“ Някои казваше:

— Тя си е уплела кошницата!

— Ей, друже, не говори така, тя е славна жена — отвръщаше съседът. — Ако богатството попадаше все в ръце като нейните, нямаше да има нито един просяк в областта…

От друго място се чуваше:

— Я виж ти, не бих се учудил, ако горе лозята са се покрили с реса, щом госпожица Кормон заминава за Пребоде! Питам се, защо ли е все така неомъжена?

— Аз бих я взел на драго сърце — отвръщаше някой шегобиец. — Сватбата е почти уредена: едната страна е съгласна, но другата не иска! Е, няма що, баницата се пече за господин Дю Букие.

— Дю Букие ли? — казваше друг. — Че тя нали му отказа?

А вечерта всеки от гостите, които се събираха в нечий дом, казваше важно: „Госпожица Кормон замина.“ Или: „Е, значи, я пуснахте да замине?“

По една случайност денят, който Сюзан избра за своето смело приключение, беше именно прощалната сряда, в която госпожица Кормон съвсем омота бедната Жозет със стягането на багажите за Пребоде. Както видяхме, същата сутрин се бяха казали и случили доста интересни неща и те придаваха особено значение на предстоящото събиране тази вечер. Докато госпожа Грансон разнасяше новината в десетте предвидени къщи, госпожица Кормон обмисляше какво може да й потрябва около пътуването, а хитрият кавалер играеше пикет у сестрата на възрастния маркиз Д’Егриньон — госпожица Арманд, която беше царицата на аристократическото общество в града.

Ако за никого не беше безразлично как ще изглежда тази вечер прелъстителят, за госпожа Грансон и кавалера Дьо Валоа бе особено важно отношението на госпожица Кормон към новината, защото тя, освен че беше девица, беше и председателка на дружеството за подпомагане на самотните майки. Що се отнася до нищо неподозиращия Дю Букие, в момента той се разхождаше по улица Дюкур и вече започваше да се съмнява, че Сюзан го е измамила, което още веднъж потвърждаваше неговото недоверчиво отношение към жените.

В тези тържествени дни масата у госпожица Кормон се слагаше в три и половина. Тогава изисканото алансонско общество само по изключение обядваше в четири часа, защото по времето на империята обядът си беше постарому в два часа, но затова пък после се поднасяше и вечеря.

Това, от което госпожица Кормон най-много се ласкаеше и от което изпитваше съвсем невинно, макар и малко егоистично задоволство, беше, че е облечена като господарка на дом, която ще посреща гости. И наистина в одеждите си тя се чувствуваше в пълна бойна готовност; в мрака на сърцето й като лъч се промъкваше надеждата; нещо й подсказваше, че природата ненапразно я бе надарила така щедро и че най-после ще се появи някой по-предприемчив мъж. Това освежаваше желанието й, така както дрехите освежаваха снагата й; тя с опиянение се оглеждаше в тежките дипли на роклята и насладата продължаваше, докато слизаше по стълбите, за да хвърли последен изпитателен поглед в салона, в кабинета и в будоара. Обхождаше ги с наивното задоволство на богатите, които във всеки миг от живота си са спокойни, защото знаят, че никога нищо няма да им липсва. Тя съзерцаваше своите стари мебели, скъпите предмети, лакираните ламперии и си казваше, че тези хубави неща най-после трябва да имат господар.

Госпожица Кормон първо се любуваше на трапезарията, изцяло заета от продълговатата маса с белоснежна празнична покривка и с двадесет разположени на равно разстояние един от друг прибори, после преглеждаше стройните редици на избраните от нея бутилки, които носеха внушителни етикети, след това старателно проверяваше листчетата с надписаните от треперещата ръка на абата имена — това беше единствената му обязаност към домакинството, която всеки път предизвикваше сериозни разисквания относно взаимното разположение на сътрапезниците; едва тогава, величествена в официалната си премяна, тя отиваше на терасата, където чичо й се разхождаше край водите на Брийант в тези най-приятни часове на деня, слушайки птиците, които пееха, необезпокоявани от деца или ловци, в липовите горички. Всеки път, когато идваше при него, докато чакаха гостите, тя му задаваше по някакъв глупав въпрос, като си въобразяваше, че така увлича добрия старец в развлекателен за него разговор. Необходимо е да се спрем на тази нейна особеност, без която описанието на прекрасната жена би било непълно.

И така, госпожица Кормон считаше за свой дълг да говори; не че беше приказлива — за жалост умът й бе твърде ограничен, а и не умееше да си служи с много изрази, но тя вярваше, че по този начин изпълнява едно повелявано от църквата обществено задължение, според което трябва да бъдеш приветлив към ближния си. Тази обязаност толкова силно я измъчваше, че тя беше споделила с духовния си наставник, абат Кутюрие, своето наивно и почтено отношение към учтивостта. Въпреки че неговата довереница срамежливо му бе признала с какви невероятни усилия успяваше да измисли някаква тема за разговор, този непреклонен в принципите си възрастен свещеник й беше прочел цял откъс от свети Франсоа Дьо Сал върху задълженията на светската жена и върху благоприличната любезност на милосърдните християнки, които трябва да са строги само към себе си, но пред другите да се усмихват и да не оставят ближния да скучае в дома им.

Проникната от чувството за дълг и стремейки се на всяка цена да изпълнява поръките на своя изповедник, бедната жена се потеше в корсета си, щом забележеше, че гостите й се умълчават, и с неимоверни мъки успяваше да изрече няколко думи, за да съживи разговорите. От това старание се получаваха такива отчайващи изречения като: „Никой не може да бъде на две места едновременно, освен ако не е малка птичка“, с което веднъж доста успешно предизвика един спор върху вездесъщността на апостолите, без да разбере нито дума от него.

Заради тези своеобразни встъпления в нейния кръг я наричаха добрата госпожица Кормон. Но ако за изтънчените умове на това общество изразът означаваше, че старата мома е глупава като шаран и доста простоватичка, то повечето хора от нейната категория го разбираха в обикновения му смисъл и потвърждаваха: „О, да, госпожица Кормон е прекрасна жена!“

В стремежа си да бъде занимателна и да изпълни светските си обязаности, тя понякога задаваше такива невероятни въпроси, че всички се заливаха в смях. Питаше например какво прави държавата с данъците, които от толкова време събира, или защо Библията не е била отпечатана още при Христос, щом като е написана от Мойсей. Тя приличаше на онзи country gentleman^[12] от Камарата на общините, който, слушайки да се говори за потомство, станал и задал прословутия впоследствие въпрос: „Господа, понеже тук непрекъснато се споменава за потомство, бих искал да знам: с какво тази сила е допринесла за доброто на Англия?“

В такива случаи самоотверженият кавалер Дьо Валоа пускаше в ход цялото си остроумие и тактичност, за да спаси старата мома от безпощадните усмивки на някои съмнителни всезнайковци. Възрастният благородник, който обичаше да бъде великодушен към жените, успяваше с някоя ловка и противоположна по значение забележка да спаси положението и понякога дори да придаде смисъл на глупостите на госпожица Кормон.

Така например тя веднъж съвсем сериозно си призна, че не знае каква е разликата между бика и вола. Милият кавалер прекъсна буйния смях, като каза, че волът можел да бъде единствено чичо на „бика“ (така наричат телето на наречието патоа). Друг път, след като бе слушала да се говори за коневъдство и за трудностите в тази търговия (а в този край, който е известен с конефермата в Пен, много често ставаше дума за това) и след като бе разбрала, че конете се размножават с „качвания“, тя попита защо не се правят по две „качвания“ на година. Благородникът привлече смеха върху себе си. „Твърде е възможно — каза той. Присъствуващите притихнаха, за да чуят какво ще каже. — Виновни са естествоизпитателите — продължи той, — защото още не са успели да накарат кобилата да носи по-малко от единадесет месеца.“ Нещастницата не знаеше какво е качване, както не можеше да различи и вола от бика. Но кавалерът Дьо Валоа не получаваше признателност за жертвите, които правеше, защото госпожица Кормон не беше в състояние да оцени нито една от рицарските му услуги. Щом видеше, че разговорът потръгва, тя си казваше, че все пак не е толкова глупава, колкото си е мислела. Така най-накрая тя съвсем естествено се настани в невежеството си и се почувствува напълно удобно в него, подобно на херцог Дьо Бранкас^[13], царят на разсеяността, който така добре се разположил в канавката, в която се обърнал, че когато дошли да го извадят оттам, той ги попитал какво желаят. Госпожица Кормон съвсем отскоро се бе отърсила от плахостта си и бе придобила една увереност, която придаваше на нейните „встъпления“ онази тържественост, с която англичаните извършват патриотичните си подвизи и която не е нищо друго освен самодоволството на глупаците.

Приближавайки се с величествена стъпка към чичо си, тя обмисляше какъв въпрос да му зададе, за да го изтръгне от неговото мълчание, което винаги я натъжаваше, понеже беше убедена, че скучае.

— Чичо — каза тя, като го хвана под ръка и весело се облегна на рамото му („Ако имах съпруг — мислеше си тя, защото това бе една от мечтите й, — щях да правя точно така!“), — чичо, щом всичко на земята става по Божията воля, това значи, че за всяко нещо си има причина, нали?

— Сигурно е така — сериозно отвърна абатът, който нежно обичаше своята племенница и с ангелско търпение я оставяше да го отвлича от размислите му.

— Тогава, ако предположим, че аз си остана девица, значи, така е поискал Бог!

— Да, детето ми — продума абат Дьо Спонд.

— Но все пак, щом като нищо не ми пречи още утре да се омъжа, значи ли това, че ще пренебрегна Божията воля?

— Това щеше да е така, ако знаехме истинската Божия воля — отговори бившият приор от Сорбоната. — Забележи, дъще, че има едно „ако“.

Бедната мома съвсем се обърка от този отговор, защото се бе надявала с аргументи ad omnipotentem^[14] да насочи разговора към брачната тема; но както всички плиткоумни същества тя следваше ужасната логика на децата, която много често ни затруднява.

— Но, чичо, Бог не е създал жените, за да си остават девствени, защото тогава би трябвало всички да бъдат или само девойки, или само жени. Ролите не са разпределени справедливо.

— Дъще — отговори добродушният абат, — ти упрекваш Църквата, която учи, че безбрачието е най-верният път към Бога.

— Но ако Църквата има право и ако всички са добри католици, то тогава човешкият род ще свърши, чичо!

— Прекалено много разсъждаваш, Роз — казваше в такива случаи свещеникът. — Не е нужно да си толкова умна, за да бъдеш щастлива.

Подобни думи предизвикваха самодоволна усмивка върху устните на бедната мома и тя затвърждаваше доброто мнение, което от известно време имаше за себе си. Ето как обкръжението ни, близките и приятелите ни насърчават нашите недостатъци!

Тук разговорът им бе прекъснат, защото гостите вече пристигаха един по един. В такива дни празничната обстановка предразполагаше посетителите и прислугата към по-непринудено държане. Щом видеше председателя на съда, който бе всепризнат чревоугодник, Мариет му казваше:

— Ах, господин Дю Ронсьоре, специално за вас съм приготвила карфиол с галета. Госпожицата, като знае колко много го обичате, ми каза: „Внимавай да не се изложиш, Мариет, нали знаеш, че ще дойде председателят на съда!“

— Колко е мила госпожица Кормон! — казваше законоведецът на града. — Поляла си карфиола с масло, а не с бульон, нали, Мариет? Така става по-вкусно!

Председателят на съда не се стесняваше да влиза в съвещателната зала на Мариет, където тя изготвяше присъдите си. Той оглеждаше всичко като познавач и се произнасяше с вещината на адвокат.

— Добър ден, госпожо — казваше Жозет на госпожа Грансон, която бе предразположила прислужницата към себе си. — Госпожицата не ви забрави, за вас сме приготвили риба.

А кавалерът Дьо Валоа се обръщаше към Мариет с веселия тон на принц, който обича да се държи свойски:

— Кажи ми, царице на готвачките, на която бих дал ордена на Почетния легион, има ли някакво специално ястие, за което да пазим стомасите си?

— О, да, господин Дьо Валоа, от Пребоде получихме един заек, който тежеше четиринадесет ливри^[15].

— Златно момиче си ти! — възкликваше одобрително благородникът. — Значи, тежеше четиринадесет ливри!

Дю Букие не беше поканен. Вярна на вече известните ви принципи, госпожица Кормон се държеше доста нелюбезно с четиридесетгодишния мъж, към когото изпитваше странни, идващи от неразгадаемите дълбини на сърцето й чувства. Тя понякога съжаляваше, че му бе отказала ръката си, и същевременно имаше някакво смътно предчувствие, че ще се омъжи за него, което я ужасяваше. Всичко това я смущаваше и тя често мислеше за Дю Букие. Херкулесовските форми на републиканеца неосъзнато я привличаха. Без да знаят за противоречивите вълнения на госпожица Кормон, госпожа Грансон и кавалерът Дьо Валоа бяха забелязали нейните наивно прокраднати погледи, чийто смисъл им бе напълно ясен; ето защо и двамата се опитваха да осуетят евентуалния успех на бившия доставчик, който, макар веднъж да бе отхвърлен, все още не се беше отказал от стремежите си.

Очакваха още двама сътрапезници, чието закъснение се оправдаваше от професионалните им задължения. Единият беше господин Дю Кудре, пазителят на ипотеките, а другият, господин Шоанел, беше бивш домоуправител у семейство Дьо Горд, а сега нотариус на висшата аристокрация, която приемаше този добродетелен човек с дължимата му почит; впрочем той притежаваше и значително състояние.

Като видя, че двамата закъснели посетители се отправят към салона, Жаклен им каза: „Всички те са в градината.“

Явно стомасите вече бяха нетърпеливи, защото при вида на пазителя на ипотеките — един от най-милите хора в града, чийто главен недостатък беше, че се е оженил за една грозна и непоносима жена заради парите й и че пускаше плоски шеги, смеейки се най-силно от всички, сред събралите се посетители настъпи радостната глъчка, с която в подобни случаи се посреща последният гостенин. Докато чакаха да известят обяда, гостите се разхождаха по терасата край реката, любуваха се на водораслите и на мозайката по речното дъно, съзерцаваха живописните ниски къщички отсреща, техните дървени стълбища, прозорците с полуизгнили дъски, наклонените греди, които подпираха някоя издадена над реката стая, малките градини и дворчета, в които съхнеха разни дрипи, работилницата на столаря — с една дума, това бяха скромните покрайнини на градеца, комуто близостта на реката, надвесената върба, един розов храст или няколко цветчета придават неописуемо и достойно за четката на художник очарование.

Кавалерът изучаваше лицата на присъствуващите, защото беше разбрал, че неговата акция е протекла успешно и мълвата е достигнала до най-висшите кръгове в града, но никой все още не споменаваше гласно за Сюзан и Дю Букие. В провинцията владеят до съвършенство изкуството на клюката, а моментът да се говори открито за голямата и необичайна новина не бе дошъл; преди това всички трябваше да съгласуват мнението си. Ето защо засега само си шепнеха един на друг:

— Научихте ли?

— Да.

— За Дю Букие?

— И за красивата Сюзан.

— Госпожица Кормон навярно не знае.

— Още не.

— О!

Това беше началната част, piano-то на клюката, чисто rinforzando^[16] трябваше да настъпи едва при първото предястие.

Внезапно кавалерът Дьо Валоа забеляза сияещото лице на госпожа Грансон, която тази вечер се беше пременила с една зелена, украсена със стръкчета примули шапка. Дали нейната възбуда не идваше от желанието да започне концертът? Макар че подобна новина беше като златна мина сред еднообразния провинциален живот, на наблюдателния и мнителен благородник му се стори, че лицето на доблестната жена изразяваше нещо много по-силно, а именно — радостта от тържествуващия личен интерес!… В същия миг кавалерът се обърна към Атаназ и видя, че той се беше умълчал в многозначителен дълбок размисъл. Малко по-късно кавалерът забеляза погледа на младежа към корсета на госпожица Кормон, който сякаш бе издут от два полкови тъпана, и една мисъл като мълния проблесна в съзнанието му. Това му беше напълно достатъчно, за да разбере всичко. „По дяволите! — каза си той. — Как щяха да ме накарат позорно да свия знамената!“

Господин Дьо Валоа се приближи до госпожица Кормон, за да може да й предложи ръка, щом стане време да отидат в трапезарията. Старата мома изпитваше дълбоко уважение към благородника, който със своята титла и с положението, което заемаше сред аристократическото съзвездие на областта, несъмнено беше най-бляскавото украшение на нейния салон. Вече дванадесет години госпожица Кормон тайно желаеше да стане госпожа Дьо Валоа. В мозъка й се рояха хиляди мисли, отнасящи се до благородническото звание, общественото положение и останалите достойнства, предлагани от една такава партия; ето защо името на кавалера беше точката, в която се събираха почти всички нейни желания. Но въпреки че благородникът Дьо Валоа беше човекът, избран от сърцето, разума и честолюбието, то този полугрохнал старец я ужасяваше, макар да бе пригладен като някой светец, начело на процесия. Тя виждаше в него аристократа, но не и съпруга. Обратно на предположенията му, неговото престорено равнодушие към брака и най-вече мълвата за безупречното му поведение в тази пълна с гризетки къща му вредяха извънредно много. В това отношение благородникът, който се беше оказал толкова прозорлив относно пожизнената рента, се излъга. Мнението на госпожица Кормон върху прекаленото му целомъдрие можеше, без самата тя да го осъзнава, да се изкаже в едно изречение: „Ех, защо не беше малко по-лекомислен!“

Навярно сърцеведите са забелязали, че набожните девици имат склонност да харесват разпуснати мъже, и са изненадани от тези според тях несъвместими с християнската добродетел желания. Но нима има по-достойна съдба за една благочестива жена от тази, да пречисти като въглен мътната вода на порока? Как още никой не е разбрал, че целомъдрените създания, които никога не биха престъпили законите на съпружеската вярност, съвсем основателно се стремят към мъже с по-богат опит! Именно защото безнравствените се славят като най-добрите любовници. И така, клетата жена беше отчаяна, че идеалът й е въплътен в две толкова различни личности. Само Бог можеше да събере в един човек качествата на кавалера Дьо Валоа и на Дю Букие.

За да можем по-добре да разберем предстоящия кратък разговор между благородника и госпожица Кормон, преди това трябва да отделим внимание на двата наболели въпроса, които от известно време бяха разединили общественото мнение в града. Впрочем Дю Букие беше тайно замесен и в двете афери.

Първата от тях се отнасяше до свещеника на Алансон, който навремето се беше заклел в духовната конституция^[17], но впоследствие бе превъзмогнал ненавистта на католическите среди с безукорните си добродетели. Той беше нещо като кардинал Шеверюс и всички толкова го уважаваха, че по-късно, когато умря, смъртта му бе оплакала от целия град. Госпожица Кормон и абат Дьо Спонд принадлежаха към онази „малка Църква“, чието непоклатимо правоверие беше за римската Църква това, което щяха да бъдат крайните роялисти за Луи XVIII. Абатът бе непримирим към духовниците, които въпреки волята си се бяха присъединили към идеите на конституцията. И така, вероотстъпникът не бе допуснат в дома на госпожица Кормон, в чийто салон почитаха свещеника от църквата „Сен Леонар“ — аристократическата енория на Алансон. А заклетият либерал Дю Букие, който се прикриваше зад роялистическите убеждения, беше разбрал колко е важно за недоволните да бъдат обединени, защото те са в основата на всяка опозиция, и бе успял да привлече средните буржоазни кръгове на страната на въпросния свещеник.

А ето и втората афера. Пак с тайното подстрекателство на дръзкия интригант в Алансон се беше разпространила идеята за построяване на театрална зала. Без да знаят, че Дю Букие е техният Мохамед, неговите сеиди^[18] приеха този замисъл като свой и горещо го подкрепиха. Атаназ беше един от най-ревностните привърженици на проекта и от няколко дни насам защищаваше в кметството това дело, към което се бяха присъединили всички младежи в града.

Кавалерът предложи ръка на старата мома, за да се поразходят. Поласкана от това внимание, тя му благодари с поглед, на който той отвърна с многозначително кимване към Атаназ.

— Госпожице — започна той, — вие, която така високо цените благоприличието и която сте свързана с този младеж в известни родствени отношения…

— Съвсем далечни — прекъсна го тя.

— Не ви ли се струва — продължи благородникът, — че трябва да се възползувате от влиянието, което имате над майка му и над самия него, и да не му позволите да се погуби? Той и без това не е особено религиозен, а на всичкото отгоре поддържа и вероотстъпника, но това не е най-важното. По-тревожно е, че е поел съвсем безразсъдно пътя на опозицията, без да осъзнава какви последици може да има такова поведение за бъдещето му. Той се е впуснал в заговорите около построяването на театъра и е подведен в това дело от онзи прикрит републиканец Дю Букие…

— Боже мой, господин Дьо Валоа — възкликна събеседницата му, — а майка му твърди, че е много умен, но че вечно мълчи като пън, сякаш не знае колко е две и две…

— Четворка от лотото! — извика пазителят на ипотеките. — Простете за шегата, улових се за думите ви в движение! Нека кавалерът Дьо Валоа приеме моите почитания — добави той с блудкав, достоен за Жозеф Прюдом^[19] патос. Впрочем героят на Анри Моние е прекрасен представител на онзи тип хора, към които се числеше и пазителят на ипотеките.

Господин Дьо Валоа му кимна сдържано и снизходително като истински благородник, който спазва необходимото разстояние, и отведе госпожица Кормон няколко крачки по-нататък, за да покаже на натрапника, че не желае да бъде подслушван.

— И после — продължи той, като сниши глас и се наведе към ухото на госпожица Кормон — какви убеждения искате да имат тези възпитани в отвратителните императорски лицеи млади хора? Само добрите нрави и благородните порядки могат да подтикнат към велики идеи и красиви чувства. Стига ти да погледнеш този нещастен младеж, за да разбереш, че скоро съвсем ще оглупее и че ще свърши зле. Виждате ли го колко е блед и изпит?

— Майка му казва, че той много учи и стои по цели нощи, но за какво? Чете книги, пише. Как може да навреди на един младеж това, че пише през нощта? — попита наивно тя.

— Но това го изтощава — настоя благородникът, опитвайки се да внуши на госпожица Кормон мисли, които да я отвратят от Атаназ. — Порядките в императорските лицеи бяха наистина отвратителни.

— О, да — отговори простодушната мома. — Не извеждаха ли учениците на разходка с барабанен марш? Учителите им бяха по-големи безбожници и от езичниците. Обличаха нещастните момчета в униформа, досущ като войници. Какво безобразие!

— И ето какви са последиците — каза кавалерът, като посочи Атаназ. — По мое време младежите не се срамуваха да погледнат една хубава жена. А той свежда очи, щом ви види. Госпожице, аз се страхувам за този млад човек, защото му желая доброто. Посъветвайте го да не заговорничи с бонапартистите по въпроса за театралния салон; ако тези младоци престанат да настояват така бунтарски, което за мен ще рече в духа на конституцията, властите сами ще го построят. Кажете и на майка му да следи за неговото поведение.

— О, убедена съм, че тя ще му забрани да се среща с такива нехранимайковци и изобщо да дружи с недостойни хора — каза госпожица Кормон. — Ще поговоря с нея, защото, ако той загуби службата си в кметството, от какво ще живеят?… Потръпвам при тази мисъл.

Както господин Талейран се изразяваше за жена си, така и благородникът, гледайки госпожица Кормон, си каза: „Дали може да се намери по-глупава от нея? Честна благородническа дума, добродетел, която води до затъпяване, си е чист порок. Но пък каква сладка жена за мъж на моята възраст! Какво благочестие! И какво невежество!“

Навярно се досещате, че докато отправяше този монолог към принцеса Горица, благородникът си свиваше тютюн.

Госпожа Грансон бе разбрала, че те разговаряха за Атаназ. Нетърпелива да научи какво си бяха казали, тя тръгна след госпожица Кормон, която се бе отправила към Атаназ, въоръжена с цялото си достойнство. В същия момент обаче Жаклен извести, че масата е сложена. Старата мома потърси с поглед кавалера, но до нея се случи галантният пазител на ипотеките, който от известно време бе доловил в обноските на господин Дьо Валоа надменността, с която тогавашната аристокрация се отнасяше към буржоазията, и зарадван, че може да го изпревари, предложи ръка на домакинята, която бе принудена да приеме поканата.

Кавалерът съвсем предумишлено се втурна към госпожа Грансон.

— Скъпа госпожо — каза той, като бавно я поведе към трапезарията, изоставайки от останалите гости, — госпожица Кормон изпитва прекрасни чувства към вашия мил Атаназ, но синът ви е на път да ги загуби — държи се като безбожник и либерал, защищава идеята за театъра, сближил се е с бонапартистите и е на страната на продажния свещеник. Всичко това може да го лиши от службата му в кметството. Знаете колко е строго кралското правителство към подобни прояви! А къде ще си намери място вашият скъп Атаназ, ако го уволнят? Не трябва да допускате да се злепоставя пред властите.

— Колко съм ви признателна, господин Дьо Валоа! — каза бедната жена, силно изплашена. — Имате право, синът ми е попаднал в непочтена среда, но аз ще имам грижата да му отворя очите.

Кавалерът много отдавна бе схванал природата на Атаназ и само с един поглед беше доловил в него здраво вкоренените републикански убеждения, в името на които младите хора са способни да жертвуват всичко, защото са въодушевени от думата „свобода“; но въпреки че смисълът на тази дума е доста неясен и зле разбран, за онеправданите тя означава бунт, а бунтът — отмъщение. Атаназ щеше да остане верен на възгледите си, защото те се сливаха с творческите му терзания и с огорчението от социалната несправедливост. Той още не знаеше, че когато човек стане на тридесет и шест години, възрастта, в която вече е преценил хората, обществените интереси и отношения, той трябва, ако наистина притежава големи качества, да отстъпи от онези схващания, заради които е пожертвувал младостта си. Да останеш верен на лявата партия в града, значеше да си спечелиш отвращението на госпожица Кормон. По този въпрос кавалерът не се лъжеше.

Ето как в недрата си това наглед спокойно общество беше не по-малко развълнувано от дипломатическите кръгове, в които важните държавни въпроси се движат от ловкостта, коварството, страстите и интересите.

Най-сетне сътрапезниците се наредиха около масата, отрупана с блюдата с предястията, и започнаха да се хранят, без да се срамуват от апетита си, така, както се яде в провинцията; а в Париж на човек му се струва, че челюстите се движат по силата на някакви правила, които се стремят да опровергаят законите на анатомията. Там хората ядат с неохота и убиват цялото удоволствие от храната, докато в провинцията всичко си е съвсем естествено и даже смисълът на живота се заключава почти изцяло в това велико и всеобщо средство за съществуване, на което Бог е обрекъл своите творения.

Точно преди да поднесат основното ястие, госпожица Кормон каза едно от най-знаменитите си встъпления, което се повтаряше цели две години след това и за което още се говори в дребнобуржоазните среди на Алансон, щом стане дума за нейния брак. Гостите тази вечер бяха извънредно шумни и оживени и когато дойде ред на последното предястие, те вече говореха за театъра и за продажния свещеник. Тези, които през 1816 година бяха облагодетелствувани заради своя роялизъм и които по-късно щяха да бъдат наречени йезуитите на областта, искаха да изгонят абат Франсоа от енорията. Господин Дьо Валоа обвиняваше Дю Букие, че е на страната на свещеника и че е вдъхновителят на интригите, а даже тези упреци и да не бяха основателни, с присъщата си ловкост благородникът пак щеше да стовари цялата вина върху доставчика. Така Дю Букие беше поставен на подсъдимата скамейка без нито един защитник. Сред сътрапезниците единствено Атаназ бе достатъчно прям, за да се застъпи за него, но той не беше предразположен да изказва становището си пред алансонските първенци, които впрочем в неговите очи бяха глупаци. Само в провинцията младите хора пазят почтително мълчание пред по-възрастните и не смеят нито да ги критикуват, нито остро да им противоречат. Възторгът, с който бяха посрещнати съблазнителните патици с маслини, за известно време прекъсна разговорите.

Госпожица Кормон пожела да съперничи на собствените си патици и се опита да защити Дю Букие, когото всички представяха за опасен интригант, всяващ навсякъде раздори.

— А пък аз мислех — рече тя, — че Дю Букие върши само детинщини.

— Но тя е очарователно духовита — каза той на госпожа Грансон. — Винаги съм казвал, че един ден ще ни покаже на какво е способна.

При сегашните обстоятелства тези думи имаха нечуван успех. Победата на госпожица Кормон беше пълна — принцеса Горица падна на масата с носа напред. Кавалерът, който не бе очаквал такава уместна шега от страна на своята Дулсинея, в първия момент не намери думи, за да изрази възхищението си; той само докосна пръсти, както се ръкопляска в „Ле з’Италиен“^[20].

— Тя е очарователна и в интимен кръг — отговори вдовицата.

— Всички жени са прекрасни в интимна обстановка, госпожо — възрази кавалерът.

След като бурният смях стихна, госпожица Кормон пожела да разбере причината за успеха си. Тогава клюката навлезе в своето forte. Дю Букие беше представен като многодетната Жигон^[21], чието потомство вече петнадесет години пълни приюта за подхвърлени деца; неговата безнравственост най-после била разобличена, тя била достойна за парижките му блудства и т.н. Под ръководството на господин Дьо Валоа, който беше най-изкусният диригент на подобни концерти, увертюрата на клюката премина блестящо.

— Аз не виждам — казваше той с добродушен вид — какво може да попречи на брака между някой си Дю Букие и госпожица Сюзан еди-коя си. Как се казваше тя? Сюзет! Макар че живея у госпожа Лардо, аз познавам съвсем бегло нейните девойчета. Ако не се лъжа, тази Сюзан е една висока, дръзка мома със сиви очи, тънко кръстче и малки крачета, която ми е направила впечатление с предизвикателната си походка; аз не съм й обърнал особено внимание, но мога да ви кажа, че тя притежава цялото благородство на красотата. Впрочем в обноските си тя стои много по-високо от Дю Букие и от тази гледна точка бракът би бил неравен за нея. Сигурно знаете, че император Йозеф един ден пожелал да види известната ви Дю Бари в Люсиен и й предложил ръка да се поразходят. Понеже смутеното от толкова почести момиче не се решавало да приеме поканата, той й казал: „Красивата жена навсякъде е царица!“ Забележете, че императорът е бил австрийски немец — добави кавалерът. — Но трябва да знаете, че Германия, която ние считаме за селска страна, е всъщност един край на благородно рицарство и великолепни обноски, особено в областите към Полша и Унгария, където могат да се срещнат…

Тук кавалерът замълча от страх да не намекне за личните си чувства; той само отвори табакерата и единствено принцеса Горица, която му се усмихваше от тридесет и шест години, узна края на историята.

— Това не беше особено любезно за Луи XV — забеляза Дю Ронсьоре.

— Струва ми се, че ставаше дума за император Йозеф — дълбокомислено вметна госпожица Кормон.

— Госпожице — каза кавалерът, като видя, че председателят на съда, нотариусът и пазителят на ипотеките си размениха многозначителни усмивки, — госпожа Дю Бари беше за Луи XV това, което е Сюзан за Дю Букие; подобни обстоятелства са добре известни на такива стари негодници като нас, но те не трябва да стигат до ушите на младите девойки. Вашето неведение доказва, че сте чиста като елмаз и че безнравствеността в историята не ви е докоснала.

Абат Дьо Спонд ласкаво погледна кавалера Дьо Валоа и кимна в знак на одобрение и признателност.

— Госпожицата не познава ли историята? — попита пазителят на ипотеките.

— Щом смесвате Сюзан с Луи XV, как искате да разбера вашата история? — отговори с ангелски глас госпожица Кормон, зарадвана от празните чинии и от оживения разговор, още повече че при нейните думи всички се смееха с пълна уста.

— Бедно дете! — каза абат Дьо Спонд. — Християнската любов — милосърдието — е също толкова сляпа, колкото и езическата, и не трябва да вижда вината на изпадналия в беда. Дъще, вие като председателка на дружеството за подпомагане на самотните майки сте длъжна да помогнете на това момиче, което сега трудно ще си намери мъж.

— Горката девойка! — възкликна госпожица Кормон.

— Мислите ли, че Дю Букие ще се ожени за нея? — попита председателят на съда.

— Ако е почтен човек, трябва да го направи — каза госпожа Грансон. — Но искрено казано, и моето куче е по-порядъчно от него.

— И все пак вашият Азор е славен доставчик — каза хитро пазителят на ипотеките, като се надяваше плоската му шега да мине за духовитост.

На десерта все още се говореше за Дю Букие. Понеже виното бе развързало езиците, по негов адрес се сипеха какви ли не любезности. Увлечени от пазителя на ипотеките, всички отвръщаха на шегата с шега. По такъв начин Дю Букие стана родо-отстъпник, родо-не-любец, родо-доставчик, добро-дете-лен, дете-гладач, пра-н-отец, ре-пубер-ликанец, продължен ерген; не бил роден за кмет, а за зет и пр.

— Не е роден и за свят отец — каза със сериозен глас абат Дьо Спонд, при което смеховете стихнаха.

— Нито за благо-родник — допълни господин Дьо Валоа.

Аристокрацията и църквата слязоха в редовете на шегобийците, запазвайки цялото си достойнство.

— Ш-щ-ш-шт — изсъска пазителят на ипотеките. — Чувам ботушите на Дю Букие, чиито кончови сигурно са по-преобърнати от всякога.

Човек почти никога не знае за мълвите, които се носят за него — може целият град да го одумва, клевети или осъжда, ако няма приятели, той не ще научи нищо. И така, невинният Дю Букие, който се надяваше, че Сюзан не го е излъгала, и който искаше да бъде виновен, беше в пълно неведение, защото никой не го бе заговорил за признанията на гризетката; впрочем всички смятаха, че не е прието да се пита за неща, които потърпевшият е принуден да премълчи. Когато сътрапезниците отидоха да пият кафето в салона и се присъединиха към няколкото пристигнали за вечерта гости, Дю Букие предизвика силно раздразнение у всички със самодоволното си и безочливо държане.

От срам госпожица Кормон не смееше да погледне към опасния прелъстител; тя се бе заела с Атаназ и го обсипваше с най-блудкави нравоучения из областта на роялистката политика и религиозния морал. Бедният поет нямаше като кавалера Дьо Валоа табакери с усмихнати принцеси, които да го предпазят от пороя нелепости, и слушаше съвсем оглупял своята избраница, загледан в чудовищния й корсет, който бе застинал в онова ненарушимо спокойствие, характерно за всички големи неща на този свят. Неговата страст така го бе упоила, че пискливият глас на старата мома му звучеше като нежен шепот, а безсмислиците й — като дълбокомъдрени слова. Любовта е като фалшификатор, който непрекъснато превръща грошовете в жълтици, но често и преправя златните монети на петачета.

— Е, Атаназ, обещавате ли ми?

Тези заключителни думи изтръгнаха младежа от неговия захлас, така както спящият внезапно се събужда от някакъв шум.

— Какво да обещая, госпожице? — продума той.

Госпожица Кормон рязко се изправи и погледна към Дю Букие, който в този момент приличаше на онзи титан, чийто лик беше изсечен върху монетите на Републиката^[22]; тя отиде при госпожа Грансон и й каза на ухото:

— Бедна приятелко, вашият син съвсем е оглупял! Лицеят го е погубил — добави старата мома, като си спомни колко настойчиво кавалерът Дьо Валоа й говореше за лошото възпитание на училищата.

Това бе като гръм от ясно небе!

Без да подозира, Атаназ бе пропуснал възможността да запали с искрата на чувствата си сухите съчки в сърцето на старата мома; ако я бе слушал внимателно, той може би щеше да успее да й признае своята любов, защото в душевния смут, в който се намираше госпожица Кормон, една дума от негова страна щеше да е достатъчна, за да я накара да разбере чувствата му. Но присъщата на истински влюбените младежи глупост го бе погубила, така както едно изпълнено с жизнени сили дете може да се самоубие от невежество.

— Какво си казал на госпожица Кормон? — попита госпожа Грансон сина си.

— Нищо.

„Нищо ли? Ще поговорим за това вкъщи“ — си каза тя, като остави обсъждането на важните въпроси за следващия ден. Майката не отдаде особено значение на това произшествие, защото беше уверена, че Дю Букие е вече достатъчно злепоставен пред старата мома.

Скоро четирите игрални маси се запълниха от шестнадесет играчи. Една четворка седна на масата за пикет — най-скъпата игра, в която загубите можеха да бъдат значителни. Господин Шоанел, кралският прокурор и две дами отидоха да играят табла в кабинета с червената тапицерия. Свещниците бяха запалени и изисканото общество на госпожица Кормон се разположи около камината, по диваните и край масите, като преди това всяка новодошла двойка бе запитала домакинята: „Значи, утре заминавате за Пребоде?“, на което тя отвръщаше: „Няма как, налага се.“

Тази вечер домакинята се стори на всички особено загрижена. Госпожа Грансон първа забеляза неестественото състояние, в което се намираше старата мома — госпожица Кормон разсъждаваше.

— За какво сте се замислили, братовчедке? — попита тя, като я видя усамотена в будоара.

— За онази нещастница — отвърна госпожица Кормон. — Нали съм председателка на дружеството, защо да не ви дам десет екю за нея?

— Десет екю! — възкликна госпожа Грансон. — Но ние никога не сте давали толкова много!

— Скъпа моя, нали е естествено човек да има деца!

Касиерката на дружеството за подпомагане на самотните майки бе поразена от тези безнравствени думи, още повече че те идваха от сърцето на старата мома. Тя разбра, че Дю Букие явно се беше издигнал в очите на госпожица Кормон.

— Честна дума — каза госпожа Грансон, — Дю Букие е не само звяр, но и подлец. Щом като си навредил някому, не е ли редно да го обезщетиш? Не ние, а той трябва да помогне на това нещастно момиче, което впрочем не ми изглежда съвсем порядъчно; в Алансон има много по-достойни мъже, а щом се е свързала с циник като Дю Букие, значи, е доста безнравствена.

— Циник ли? Вашият син, скъпа, ви е научил на разни непонятни латински думи. Не искам да оправдавам Дю Букие, но кажете ми: защо според вас жената, която е предпочела един мъж пред друг, е безнравствена?

— Мила братовчедке, да предположим, че вие се омъжите за моя син Атаназ, което би било съвсем естествено — той е млад, красив, има бъдеще и може би ще прослави Алансон; всички обаче ще си помислят, че вие нарочно сте се омъжили за толкова млад човек, и злите езици ще кажат, че се запасявате с щастие за цял живот, а може би ще се намерят и завистливи жени, които ще ни обвинят, че сте ги ощетили. И какво от това? Важното е, че ще бъдете истински и силно обичана. Атаназ ви изглежда оглупял, скъпа, именно защото е прекалено умен, а крайностите си приличат. Вярно е, че живее като петнадесетгодишно девойче, но затова пък той не се е търкалял в мръсотиите на парижкия разврат… Е, сменете имената, както казваше клетият ми съпруг — същото е отношението на Дю Букие към Сюзан. Но ако вие бихте били несправедливо наклеветена, то в техния случай всичко е истина. Разбрахте ли ме?

— Толкова, колкото ако ми говорехте на гръцки — каза госпожица Кормон, като я гледаше с широко отворени очи и напрягаше целия си ум.

— Е, добре, скъпа братовчедке, щом трябва да си говорим направо, Сюзан не обича Дю Букие. А ако сърцето не говори в подобни случаи…

— Но, братовчедке, с какво друго обича човек, ако не със сърцето си?

При тези думи госпожа Грансон си каза като кавалера: „Нещастната ми братовчедка е отчайващо глупава. Нейното невежество наистина надминава всички граници.“

— Мило дете — каза гласно тя, — струва ми се, че не се зачева само от духовна любов.

— Как, скъпа, ами Светата Дева?…

— Но, миличка, Дю Букие не е Светият дух!

— Вярно — каза старата мома, — той е мъж! Мъж, който става твърде опасен, и приятелите му трябва да го посъветват да се ожени.

— Вие можете да постигнете това, братовчедке…

— Хе, по какъв начин? — попита старата мома в изблик на християнско милосърдие.

— Като не го допускате в дома си, докато не се ожени, защото при сегашните обстоятелства вие сте длъжна, в името на добрите нрави и на благочестието, да му засвидетелствувате строго неодобрение, което да послужи за пример на всички.

— Ще поговорим отново за това, щом се върна от Пребоде, скъпа госпожо Грансон. Трябва да се посъветвам с чичо ми и с абат Кутюрие — каза госпожица Кормон и се върна в салона, където оживлението бе достигнало връхната си точка.

Осветлението, групичките красиво облечени жени, тържественият вид и важния тон на присъствуващите изпълваха госпожица Кормон с не по-малка гордост от тази на самите гости; много от тях бяха убедени, че обстановката в нейния салон не отстъпваше на най-знатните столични кръгове.

В този момент Дю Букие, който играеше вист с господин Дьо Валоа и с две възрастни дами — госпожа Дю Кудре и госпожа Дю Ронсьоре, беше предмет на скрито любопитство от страна на гостите. Няколко млади жени се бяха приближили до масата, давайки си вид, че се интересуват от играта, и го наблюдаваха изпод око, но с толкова особено изражение, че Дю Букие най-накрая помисли, че има нещо нередно в тоалета му. „Да не би перчемът ми да стои накриво?“ — се запита той с присъщата на старите ергени тревога. И като се възползува от края на една неуспешна игра, с която се стигна до седмия робер, стана от масата.

— Тази вечер губя още щом пипна картите — каза той, — наистина нямам късмет.

— Но затова пък иначе ви върви — подхвърли кавалерът, като го погледна лукаво.

Както винаги думите му обиколиха салона и всеки се възхити от изтънчения ум на този алансонски Талейран.

— Само кавалерът Дьо Валоа може да измисли такова нещо — каза племенницата на енорийския свещеник.

Дю Букие отиде пред малкото продълговато огледало под „Дезертьора“, но не откри нищо обезпокоително във външността си.

След безкрайните повторения на едни и същи любезности във всички възможни форми гостите започнаха да се сбогуват в претъпканото преддверие; госпожица Кормон изпращаше приятелките си до площадката и ги целуваше на раздяла. Тръгваха си на групички — кой в посока на пътя към Бретан или на замъка, кой към квартала край реката Сарт. Пак се подемаха разговорите, които вече двадесет години огласяха улицата по това време. Те винаги бяха едни и същи: „Тази вечер госпожица Кормон изглеждаше чудесно.“ — „Госпожица Кормон ли?… На мен пък ми се стори особена.“ — „Колко е отпаднал напоследък бедният абат! Видяхте ли го как дреме? Вече не може да следи картите, толкова е разсеян.“ — „За жалост, сигурно скоро ще се простим с него.“ — „Ама че ясна вечер, утре ще имаме хубав ден!“ — „Дума да няма, времето е чудесно, тъкмо за цъфтежа на ябълките!“ — „Е, бихте ни и тоя път, но така е винаги, когато играете с господин Дьо Валоа.“ — „А колко спечели той?“ — „Тази вечер ли? Три-четири франка. Той никога не губи.“ — „Ей богу, като си помисля, че в годината има триста шестдесет и пет дни! Та с печалбите му можеш да си купиш цяла ферма.“ — „Няма що, много игри загубихме тази вечер.“ — „Блазе ви, господине и госпожо, ето че вече сте си у вас, а ние трябва да извървим още половината град.“ — „Не ви съжалявам, защото бихте могли да си имате кола и да не идвате пеша.“ — „О, господине, нали имаме момиче за женене, ето ти една част от парите за колата, а другата отива за сина ни в Париж.“ — „Гласите го за чиновник, нали?“ — „Ами да, това е най-подходящото за един млад човек. И после, никак не е срамно да служи на краля.“

Понякога говореха за ябълковото вино или за ленените посеви и тези въпроси се обсъждаха всяка година по един и същи начин и по едно и също време; ако някой познавач на човешкото сърце живееше на тази улица, той винаги щеше да знае в кой месец на годината се намира, стига да слушаше разговорите им.

Но тази вечер се чуваха само весели шеги, защото Дю Букие, който вървеше сам пред останалите, най-невинно си тананикаше известния припев: „О, нежна моя, чуй песента на птичките^[23]…“ и пр.

Някои хора смятаха, че Дю Букие е извънредно силен човек, когото другите подценяват. Откакто положението му се беше затвърдило с новото кралско постановление, председателят на съда Дю Ронсьоре почти бе преминал на негова страна. В очите на останалите доставчикът беше един опасен и безнравствен човек, който е способен на всичко.

Както в Париж, така и в провинцията всеки по-изтъкнат мъж прилича на онази статуя от хубавата алегорична приказка на Адисън^[24], заради която двама рицари, пристигайки от различни страни на кръстопътя, където била издигната, започнали да се препират — единият твърдял, че е бяла, другият — черна; когато слезли от конете, видели, че е наполовина бяла, наполовина черна, а накрая третият рицар, който им дошъл на помощ, казал, че е червена.

Докато се прибираше вкъщи, кавалерът Дьо Валоа си мислеше: „Време е да разпространя слуха за женитбата ми с госпожица Кормон. Новината ще тръгне от салона на Д’Егриньон, оттам ще отиде направо на улица Сеез у епископа, ще се върне чрез главните викарии у свещеника на църквата «Сен Леонар», който веднага ще я съобщи на абат Кутюрие; така моята стрела ще улучи госпожица Кормон в най-съкровените й чувства. Старият маркиз Д’Егриньон ще покани на обяд абат Дьо Спонд, за да решат как да прекратят слуховете, които биха злепоставили госпожица Кормон, ако аз ги опровергая, или мен, ако тя ги отрече. Абатът ще бъде омотан както трябва, а госпожица Кормон ще се съгласи да приеме госпожица Арманд, която ще й изтъкне преимуществата и бъдещето на този брак. Наследството на абата възлиза на не по-малко от сто хиляди екю, нейните спестявания трябва да са около двеста хиляди франка, без да броим къщата, имението в Пребоде и рентата от петнадесет хиляди ливри. Само една дума на моя приятел Дьо Фонтен, и ставам кмет на Алансон, депутат, а веднъж седнал отдясно в Парламента, лесно ще се добера и до перската титла, викайки: «Прекратете разискванията!» или: «Запазете тишина!».“

Щом се прибра вкъщи, госпожа Грансон влезе в остро пререкание със сина си, който не искаше да разбере, че неговите чувства могат да имат нещо общо с политическите му убеждения. Това бе първото разногласие, което помрачи безоблачното съжителство на майката и сина.

В девет часа на следващата сутрин госпожица Кормон, приличаща на пирамида върху планината от багажи, се понесе заедно с Жозет в двуколката нагоре по улица Сен Блез; тя отиваше в Пребоде, където щеше да я завари събитието, ускорило женитбата й и което не можеха да предвидят нито госпожа Грансон, нито Дю Букие, нито господин Дьо Валоа, нито самата тя. Случайността е най-великият творец.

Бележки

[1] Арпан — стара френска мярка за повърхност, равна приблизително на петдесет ара. ↑

[2] Вал-Нобл — Val-Noble (фр.) — красивата долина. ↑

[3] Брийант — Brillante (фр.) — блестяща. ↑

[4] Седен, Жан-Мишел (1719–1797) — френски драматург, автор на няколко комедии и либрета за комични опери, една от които е „Дезертьорът“, по музика на Монсиньи. ↑

[5] Риго, Йасент (1659–1743) — френски художник-портретист. ↑

[6] Латур, Морис Кентен дьо (1704–1788) — френски художник-пастелист, прочут с множество портрети на известни личности. ↑

[7] Марш-а-тер — Marche-à-terre (фр.) — „Върви по земята“: прякор на шуански бунтовник, прославил се със смелостта, жестокостта и алчността си. Герой от „Шуаните“, както и Мари дьо Винтьой и маркиз Дьо Монтобан, за които отново ще стане дума в „Старата мома“. ↑

[8] In fiocchi (ит.) — в празнично облекло. ↑

[9] Турнюр — възглавничка, поставяна отзад под кръста; дамска мода през XIX век. ↑

[10] Аньес — женско собствено име, нарицателно за наивна, простодушна девойка; авторът има предвид героинята от „Училище за жени“ на Молиер. ↑

[11] Става дума за генерал Масена, Андре (1758–1817), командуващ френските войски в битката при Цюрих (1799); злоупотребявайки с поста си, той встъпвал в непочтени сделки с военните доставчици. ↑

[12] Country gentleman (англ.) земевладелец, селски благородник. ↑

[13] Херцог Дьо Бранкас — герой на френския сатирик-моралист Жан дьо Лабрюйер, от главата „Разсеяният“ в книгата „Характери“. ↑

[14] Ad omnipotentem (лат.) — за всемогъщия; Балзак пародира израза ad hominem (лат.) — за човека, което означава, че доводът е предназначен да повлияе върху чувствата и впечатленията, без да има обективно значение. ↑

[15] Ливра — английска мярка за тежина, равна на 0,453 килограма. ↑

[16] Rinforzando (ит.) — усилване; тук авторът намеква за арията на мълвата от „Севилският бръснар“. ↑

[17] Духовната конституция — декрет, с който през юли 1790 година френската църква се обявява за независима от римската. С Конкордата от 1801 година Наполеон слага край на разкола сред духовенството, възникнал вследствие на тази конституция. ↑

[18] Сеиди — последователи на създателя на мюсюлманската религия Мохамед. ↑

[19] Жозеф Прюдом — герой на френския писател Моние, Анри (1805–1877); самодоволен и глупав буржоа, който постоянно произнася надути и безсмислени фрази. ↑

[20] „Театр дез’Италиен“ — трупа италиански актьори, които идват в Париж през седемнадесети век. Трупата се разпада през 1878 година. ↑

[21] Майка Жигон — героиня от френския марионетен театър, представяна сред многобройните си деца. ↑

[22] Върху монетите е изобразен Херкулес. ↑

[23] „О, нежна моя…“ — романс от „Ариодан“ на френския композитор Меюл. ↑

[24] Адисън, Джоузеф (1672–1719) — английски писател просветител. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Старата мома [0] (2)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 3

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаГоспожица Кормон

Оноре дьо Балзак
Старата мома ^[0] (2)

Втора глава
Госпожица Кормон