Оноре дьо Балзак
Йожени Гранде ^[0] (3)

Трета глава
Любов в провинцията

В чистия еднообразен живот на девойките настъпва един чудесен час, когато слънцето излива лъчите си в сърцето им, цветецът им нашепва мисли, трепетите на сърцето придават на ума плодотворната си топлина и всичко в него се слива в едно-единствено неясно желание — ден на невинна печал и сладостни радости! Когато започнат да виждат, децата се усмихват; когато долови чувството в природата, девойката се усмихва така, както се усмихва дете. Ако светлината е първата любов в живота, любовта не е ли светлината на сърцето? За Йожени бе дошло време да разбере земните неща. Ранобудна като всички момичета в провинцията, тя стана призори, каза си молитвата и започна да се приготвя — занимание, което отсега нататък щеше да придобие смисъл за нея. Най-напред приглади кестенявите си коси, уви много грижливо дебелите плитки около главата си, като внимаваше да не се изплъзнат кичурчета, така че съчета скромната си симетрична прическа с простотата на линиите и свенливата чистота на лицето си. Изми няколко пъти ръцете си с чиста вода, докато кожата им се опъна и зачерви, огледа ги нагоре — красиви и закръглени — и се запита какво ли прави братовчед й, та ръцете му са толкова меки и бели, а ноктите — толкова добре гледани. Обу нови чорапи и най-хубавите си обуща. Завърза корсета си, без да прескача дупки. Най-сетне, понеже за пръв път в живота си искаше да изглежда красива, тя се зарадва, че има нова, добре ушита рокля, която й приличаше. Когато се приготви, чу биенето на часовника на енорийската черква и се учуди, че е едва седем. В желанието си да има време, за да се облече добре, тя бе станала много рано. Не познаваше изкуството да премества по десет пъти една къдрица, за да види как най-добре й стои, просто скръсти ръце, седна до прозореца и се загледа към двора, към тясната градина и високите тераси, които се издигаха над нея. Тъжна, ограничена гледка, но все пак нелишена от тайнствената прелест, свойствена на усамотените местности или на дивата природа. До кухнята имаше кладенец с кръгла каменна стублица; по извитото желязо, което крепеше макарата, пълзеше лоза с изсъхнали, почервенели, попарени от есенните слани листа. Оттам възлестото стебло стигаше до стената, вкопчваше се в нея, разстилаше се по протежение на къщата и завършваше при един навес, където дървата бяха подредени грижливо като книги на библиофил. От времето, от мъха, от тревата и от това, че почти никой не минаваше по двора, каменната настилка бе придобила различни оттенъци. Върху дебелите стени бяха метнати зелени покривала с дълги вълнисти кафяви ивици. Накрая, в дъното на двора, се очертаваха осем стъпала, които водеха до вратата на градината; разкъртени, те се губеха сред избуяли растения и напомняха гроб на рицар, заровен от вдовицата му по време на кръстоносните походи. Над ниска стена от изветрели камъни се издигаше полусрутена от старост прогнила дъсчена ограда, по която на воля се преплитаха пълзящи растения. От двете страни на вратата от летви стърчаха изкривените клони на две недорасли ябълки. Градината се състоеше от три успоредни пътеки, посипани с пясък, а между тях — лехи, оградени с чемшир, и завършваше с няколко липи в подножието на терасата. На единия й край имаше малинак, на другия — огромен орех, който свеждаше клони до кабинета на бъчваря. В ясния ден хубавото есенно слънце, привично за крайбрежието на Лоара, започваше да стапя лъскавата коричка, с която нощта бе обвила живописните предмети — стените, растенията в градината и двора.

Йожени откриваше съвсем нов чар в тези неща, които досега бяха й се стрували толкова обикновени. Хиляди смътни мисли се зараждаха и заливаха душата й, както слънчевите лъчи заливаха всичко вън. Най-сетне тя изпита оня трепет на неопределено, необяснимо удоволствие, което обгръща духовната ни същност така, както облак би обвил физическото тяло. Мислите й бяха в хармония с подробностите на този странен пейзаж, съзвучията в сърцето й се сливаха със съзвучията в природата. Когато слънцето достигна единия край на стената, обрасла с венерин косъм, чиито дебели листа пъстрееха с преливащи се оттенъци като гълъбови гърди, небесни лъчи на надеждата осветиха за Йожени бъдещето и тя с обич загледа този къс стена, бледите цветя, сините камбанки, повехналите треви, в които се вплете мил спомен като спомените от детството. Звукът на всеки падащ лист, откъснал се от клонката си, в този двор, където всеки звук отекваше, сякаш даваше отговор на тайните въпроси на девойката, която би стояла така целия ден, без да забележи как отлитат часовете. После душата й бе обзета от смут. Тя стана, изправи се пред огледалото и се огледа така, както честният автор съзерцава произведението си, за да се разкритикува и жестоко да се прецени.

„Не съм достатъчно хубава за него“ — беше мисълта на Йожени, мисъл смирена и пълна със страдание. Бедната девойка не беше справедлива към себе си. Но скромността или по-вярно страхът е една от първите добродетели на любовта. Всъщност Йожени беше от онзи тип деца със здраво телосложение, каквито често се срещат сред дребната буржоазия и чиято красота изглежда твърде обикновена. Но макар че приличаше на Венера Милоска, формите й бяха облагородени, омекотени от християнското чувство, което пречиства жената и й придава изтънченост, непозната на древните скулптори. Тя имаше едра глава, мъжко, но нежно чело, подобно на челото на Фидиевия Юпитер, и сиви очи, в които се отразяваше целият й непорочен живот и ги изпълваше с искряща светлина. Чертите на кръглото й лице, преди свежо и розово, бяха позагрубели от едра шарка, която все пак се бе показала доста милостива и не бе го белязала, само бе унищожила кадифеността на кожата, впрочем и сега толкова нежна и тънка, че чистата майчина целувка оставяше временно червен белег по нея. Носът й беше доста плътен, но съответствуваше на алените устни, набраздени с хиляди чертички и изразяващи любов и доброта. Шията беше закръглена, съвършена. Пълната й, грижливо прикрита гръд привличаше погледите и будеше мечти. Вярно, донякъде й липсваше прелестта, която придава красивото облекло. За познавачите недостатъчната гъвкавост на високия й стан навярно криеше известно очарование. Едра и снажна, Йожени не притежаваше нищо от хубостта, която обикновено се харесва. Но тя беше прелестна с онази хубост, която толкова лесно откриват и в която се влюбват хората на изкуството. Художникът, който търси на земята тип, олицетворяващ небесната чистота на Мария, който се мъчи да намери в жената онези скромно горди очи, отгадани от Рафаел, онези девствени очертания, дължащи се често на случайността на зачатието, но които християнският скромен живот може да запази и дори да придаде; художник, влюбен в толкова рядък модел, веднага би открил в лицето на Йожени вроденото неосъзнато благородство; би видял под спокойното чело бездна от любов, а в разреза на очите, в обичайното положение на клепачите нещо божествено. Чертите, овалът на лицето, които израз на плътско удоволствие никога не бе променял, нито изнурявал, приличаха на нежно изрязаните линии на хоризонта в далечината на тихи езера. Това спокойно, румено, озарено от светлина лице като красиво разцъфнало цвете успокояваше душата, излъчваше вътрешен чар, който го одухотворяваше, и привличаше погледа. Йожени още се намираше на брега на живота, където цъфтят детските илюзии, където маргаритките се берат с наслада, каквато по-късно човек никога не изпитва. И така, без да знае още какво е любов, тя се огледа и си каза: „Много съм грозна, той няма да ми обърне внимание!“

После отвори вратата към стълбата, надникна и се вслуша в шумовете на къщата.

„Не е станал“ — помисли тя, като чу Нанон да кашля като всяка сутрин, докато сновеше нагоре-надолу, метеше всекидневната, палеше огъня, връзваше кучето и разговаряше с животните в конюшнята. Йожени бързо слезе и изтича при Нанон, която вече доеше кравата.

— Нанон, миличка Нанон, направи сметана за кафето на братовчед ми.

— Ама, госпожице, вчера трябваше да се сетите — каза Нанон и високо се изсмя. — Не мога сега да направя сметана. Братовчед ви е миличък, миличък, наистина е миличък. Не сте го видели с халата му от коприна и злато. Аз го видях. Бельото му е тънко като стихара на господин свещеника.

— Тогава, Нанон, направи баница.

— Ами кой ще ми даде дърва за фурната, ами брашно, ами масло? — запита Нанон, която в качеството си на пръв министър на Гранде понякога придобиваше огромен авторитет в очите на Йожени и на майка й. — Да не би да окрадем човека, за да нагостим братовчед ви? Поискайте му брашно, масло, дърва, баща ви е, може да се съгласи. На, ето го, слиза да даде провизии…

Като чу стъпките на баща си, Йожени се уплаши и побягна в градината. Тя вече изпитваше последствията от дълбокия свян, от особеното осъзнаване на собственото ни щастие, което ни кара да смятаме, и може би не без право, че мислите ни са изписани на челото и се хвърлят на очи. След като най-сетне забеляза студената голота на бащината си къща, бедната девойка изпита известно разочарование, задето не може да я направи достойна за изяществото на братовчед си. Почувствува страстна нужда да направи нещо за него. Но какво? Не знаеше. Простодушна и непресторена, тя се оставяше да я води ангелската й природа, без да се опасява нито от впечатленията, нито от чувствата си. Само с вида си братовчед й бе събудил у нея естествените склонности на жената и те трябваше да се развият много бързо, защото Йожени вече беше на двадесет и три години и умът и желанията й бяха напълно разцъфнали. За пръв път сърцето й се сви при вида на баща й, тя съзря в него господаря на съдбата си и й се стори, че е извършила грешка, като не му е изповядала някои свои мисли. Бързо закрачи, учудвайки се, че въздухът, който диша, е по-чист, че слънчевите лъчи са по-животворни и й вдъхват душевна топлина, нов живот.

Докато се мъчеше да измисли някакъв начин, за да получи продукти за баницата, между дългата Нанон и Гранде избухна свада, което беше толкова рядко явление, колкото появата на лястовица зиме. С ключове в ръка, той бе дошъл да отмери продуктите за деня.

— Остана ли хляб от вчера? — запита той Нанон.

— Нито трошица, господарю.

Гранде извади голям кръгъл самун, цял овалян в брашно, с отпечатъци от плоска кошница, в каквито пекат хляба в Анжу, и вече се готвеше да го разреже, когато Нанон му каза:

— Днес сме петима, господарю.

— Вярно — отвърна Гранде, — но хлябът тежи шест либри, ще остане. Пък и ще видиш, тези парижки младежи почти не ядат хляб.

— Тогава ще яде повече катък — каза Нанон.

В Анжу катък, дума от народния речник, означава това, което се яде с хляба, като се почне от маслото, намазано върху филията — прост катък, — и се стигне до сладко от зарзали, най-изискания катък. И всички, които в детството си са облизвали катъка и са оставяли хляба, ще разберат какво искаше да каже Нанон.

— Не — отвърна Гранде, — те не ядат ни катък, ни хляб. Те са, кажи-речи, като моми за женене.

След като заключи долапите, където държеше храната, Гранде определи пестеливо дневното меню и вече се готвеше да отиде в килера за плодове. Нанон го спря и му каза:

— Дайте ми тогава брашно и масло, господарю, ще направя баница за децата…

— Ти да не искаш да опропастиш къщата заради моя племенник?

— За племенника ви мисля колкото и за кучето, не повече от вас. Ама вие ми отделихте само шест бучки захар, а ми трябват осем.

— Е-е, Нанон, никога не съм те виждал такава! Какво те прихваща днес? Шест бучки захар ти стигат.

— Добре, ами с какво ще си подслади кафето племенникът ви?

— С две бучки, аз ще го пия горчиво.

— Горчиво? На вашата възраст! По-добре аз да купя захар от джоба си.

— Я си гледай работата!

Въпреки че цената на захарта беше намалена, в очите на бъчваря тя си оставаше най-скъпият колониален продукт, за него още струваше шест франка либрата. Принудата да я пести по време на Империята бе създала този най-дълбоко вкоренен у него навик. Всички жени, дори най-глупавите, умеят да хитруват, за да постигнат целта си. Нанон изостави въпроса със захарта, за да получи продукти за баницата.

— Госпожице — извика тя през решетката на прозореца, — нали искате баница?

— Не, не — отговори Йожени.

— Добре, Нанон — каза Гранде, като чу гласа на дъщеря си, — на ти.

Той отвори раклата, където държеше брашното, даде й една мяра и прибави няколко унции масло към парчето, което вече бе отрязал.

— Ще ми трябват дърва да опаля пещта — каза безмилостно Нанон.

— Добре де, вземи колкото ти трябват — отвърна тъжно той. — Но тогава ще направиш баницата с плодове и ще изпечеш в пещта целия обед. Така няма да палиш на две места.

— То се знае! — извика Нанон. — Няма нужда да ми казвате. — Гранде погледна верния си министър почти бащински. — Госпожице — извика готвачката, — ще има баница.

Гранде се върна натоварен с плодове и ги нареди в една чиния на кухненската маса.

— Гледайте, господарю — каза Нанон, — какви красиви ботуши има племенникът ви. Каква кожа и колко хубаво мирише! С какво се чисти такава кожа? Дали да я лъсна с вашата яйчена вакса?

— Струва ми се, че яйцето ще развали тази кожа, Нанон. Кажи му, че не знаеш как се чисти марокен. Той ще си купи вакса от Сомюр и ще ти я донесе да му ги лъскаш. Чувал съм, че в тяхната вакса слагат захар, за да блести.

— Значи, тази вакса става за ядене — каза слугинята, като доближи ботуша до носа си. — Я виж, мирише като одеколона на госпожата. Смешна работа!

— Смешна! — каза господарят. — Смешно ли ти се вижда да се харчат за ботуши повече пари, отколкото струва този, който ги носи?

— Господарю — каза тя, когато Гранде се върна втори път от килера за плодове и затвори вратата, — няма ли да готвим един-два пъти седмично варено месо заради вашия…

— Да.

— Трябва да ида до месарницата.

— Няма нужда. Ще ни сготвиш бульон от птици, чифликчиите няма да те оставят без работа. Аз ще кажа на Корноайе да удари няколко гарвана. Най-вкусен бульон става от този дивеч.

— Вярно ли е, че ядат мърша, господарю?

— Ама че си глупава, Нанон. И те са като нас, ядат каквото намерят. Ние не ядем ли мърша? Че какво са надениците?

Тъй като бе приключил с разпорежданията, Гранде извади часовника си и като видя, че до закуската има още половин час, взе си шапката, отиде при дъщеря си, целуна я и й каза:

— Искаш ли да се поразходим до моите ливади край Лоара? Имам малко работа нататък.

Йожени влезе да си сложи шапката от плетена слама, подплатена с розова тафта. После бащата и дъщерята се спуснаха по кривата уличка към площада.

— Къде сте се запътили толкова рано? — запита нотариусът Крюшо, който ги срещна.

— Отивам да видя нещо — отвърна Гранде; ясно му беше какво означава сутрешната разходка на приятеля му.

Когато Гранде отиваше да види нещо, нотариусът знаеше от опит, че ще падне печалба. Затова тръгна с него.

— Елате, Крюшо — каза Гранде на нотариуса. — Вие сте ми приятел, ще ви покажа, че е глупаво да се садят тополи на добра земя…

— За нищо ли смятате шейсетте хиляди франка, които пипнахте от тополите в ливадите край Лоара? — запита нотариусът, като се ококори. — Малък късмет ли имахте?… Да отсечете дърветата тъкмо когато в Нант липсва меко дърво, и да ги продадете по трийсет франка?

Йожени слушаше, без да подозира, че настъпва върховният миг в живота й и че нотариусът ще предизвика окончателната бащина присъда над нея. Гранде стигна до великолепните ливади, които притежаваше на брега на Лоара; тридесет работници разчистваха, запълняха, изравняваха местата, преди заемани от изсечените тополи.

— Вижте, господин Крюшо, колко земя иска една топола — каза Гранде на нотариуса. — Жан! — извика той на един работник — Из… из… мери с аршина си по вси… вси… чки посоки!

— Четири пъти по осем стъпки — отвърна работникът, след като свърши измерването.

— Трийсе и две стъпки загуба — каза Гранде на Крюшо. — Аз имах на този ред триста тополи, нали? Е, три… три… триста пъти по трий… се и две стъп… ки ми отне… маха пет… сто… тин стъпки за сено. Прибавете два пъти по толкова откъм страните, стават хиляда и петстотин. Средните редици и те толкова. Да к-к… ажем, хиляда наръча сено.

— Добре — каза Крюшо, за да помогне на приятеля си. — Хиляда наръча сено струват към шестстотин франка.

— Ка… ка… жете хи… хи… ляда и двеста, защото имаме триста-четиристотин франка от отавата. Е, смет… смет… нете кол… ко правят хиля… ля… да и двеста франка за чети… рийсе години със слож… ната лих… лих… ва, както знаете.

— Да кажем, шейсет хиляди франка — отвърна нотариусът.

— Съгласен съм! Да речем, че прави са… само шейсе хиляди франка. Е добре — продължи лозарят, вече без да заеква, — две хиляди тополи на четирийсе години няма да ми дадат и петдесе хиляди. Загуба. Аз го открих — каза горделиво Гранде. — Жан — викна той, — ще запълниш всички дупки освен ония откъм реката, там ще посадиш тополите, които съм купил. Като ги посадим досами реката, те ще се хранят за сметка на правителството — обясни той и брадавицата на носа му леко мръдна, което се равняваше на най-иронична усмивка.

— Ясно! Тополи трябва да се садят само на слаба почва — каза Крюшо, смаян от изчисленията на Гранде.

— Точно така, господине — иронично отвърна бъчварят.

Йожени съзерцаваше прекрасния пейзаж на Лоара, без да слуша сметките на баща си, но нададе ухо, когато Крюшо каза на клиента си:

— Е, какво? Довели сте си зет от Париж, а? Цял Сомюр говори само за племенника ви. Скоро ще трябва да съставям брачен договор, Гранде.

— Вие сте из… из… лязъл ра… рано, за да ми ка… кажете това — рече Гранде, като придружи забележката си с помръдване на брадавицата. — Е, стари приятелю, ще бъда искрен и ще ви кажа, как… каквото ис… ис… кате да знаете. По-добре, раз… раз… бирате ли, да хвъ… хвърля дъ… дъ… дъ… щеря си в Лоара, отколкото да я дам на бра… бра… братовчед й. Мо… можете да раз… разгласите това. Или не, оставете хората да бър… бър… бърборят!

Този отговор замая Йожени. Сякаш далечните надежди, които едва бяха покълнали в сърцето й, изведнъж разцъфтяха, превърнаха се в истински букет цветя и сега лежаха отрязани на земята. От миналия ден тя се свързваше с Шарл с всички връзки на щастието, които съединяват душите. Сега страданието щеше да ги засили. И наистина не е ли част от благородната съдба на жената да се трогва много повече от траура на нещастието, отколкото от блясъка на богатството? Как бе угаснало бащинското чувство в сърцето на баща й? И какво ли престъпление бе извършил Шарл? Тайнствени въпроси! Едва зародилата се в сърцето й любов, сама по себе си дълбока тайна, вече се обвиваше в тайни. Тя се върна с разтреперани крака и мрачната уличка, обикновено толкова весела за нея, сега й се стори тъжна; за пръв път откри меланхолията, която времето и нещата бяха отпечатали там. Нито един от уроците на любовта вече не липсваше на Йожени. На няколко крачки от дома им тя избърза пред баща си, почука и го дочака на вратата. Но Гранде видя, че нотариусът държи един още неразтворен вестник и му каза:

— Как са облигациите?

— Не искате да ме послушате, Гранде — отговори Крюшо. — Купувайте бързо, още можете да спечелите двайсет на сто за две години освен високите лихви; това прави пет хиляди франка рента срещу осемдесет хиляди капитал. Облигациите са по осемдесет франка и петдесет сантима.

— Ще видим тази работа — отвърна Гранде и потърка брадичката си.

— Господи! — възкликна нотариусът.

— Какво има? — запита Гранде, когато Крюшо му тикна вестника пред очите и му каза:

— Прочетете тази статия!

„Господин Гранде, един от най-уважаваните парижки търговци на едро, се застреля в главата вчера, след като, както обикновено, се яви на борсата. Той изпратил оставката си на председателя на Камарата на депутатите и също така се оттеглил от поста съдия в търговския съд. Фалитите на господа Роген и Суше — неговия борсов агент и неговия нотариус, са го разорили. Уважението, на което се радваше господин Гранде, и кредитът му бяха вече такива, че той без съмнение би могъл да намери помощ в парижките финансови среди. Трябва да се съжалява, че този толкова почтен човек се е поддал на първия порив на отчаянието“ и т.н.

— Знаех — каза старият лозар на нотариуса.

Тази дума смрази Крюшо, който, въпреки безстрастието си на нотариус, усети тръпки по гърба, като си помисли, че парижкият Гранде може би напразно е молил сомюрския Гранде за милионите му.

— А синът му беше толкова весел вчера…

— Той още нищо не знае — отвърна Гранде със същото спокойствие.

— Сбогом, господин Гранде — каза Крюшо, който разбра всичко и отиде да успокои председателя Дьо Бонфон.

Като влезе, Гранде завари закуската готова. Госпожа Гранде вече седеше на стола си с подпорки и си плетеше ръкави за зимата. Йожени се хвърли на врата й и я целуна с оня изблик на сърдечност, в който се крие тайна мъка.

— Можете да ядете — каза Нанон, която се спускаше по стълбата през четири стъпала, — момчето спи като херувим. Колко е миличък със затворени очи! Влязох и го повиках. Къде ти! Все едно че го няма!

— Остави го да спи — каза Гранде. — Колкото и късно да се събуди, ще има време да научи лошите новини.

— Какво се е случило? — запита Йожени и сложи в кафето си двете късчета захар, които едва ли тежаха по някой и друг грам, защото баща й се забавляваше лично да реже захарта през свободното си време. Госпожа Гранде не посмя да зададе този въпрос, само погледна мъжа си.

— Баща му си е пръснал черепа.

— Чичо?… — запита Йожени.

— Бедният момък! — извика госпожа Гранде.

— Да, беден — поде Гранде. — Няма нито петак.

— Хе, а той си спи, сякаш е цар на земята — нежно каза Нанон.

Йожени престана да яде. Сърцето й се сви, както се свива сърцето на жената, когато за пръв път тръпката на съчувствието, предизвикано от нещастието на любимия, мине по цялото й тяло. Клетата девойка се разплака.

— Ти не познаваше чичо си, защо плачеш? — запита баща й и я изгледа като гладен тигър, както навярно гледаше и своите купчини злато.

— Че кой, господарю, няма да съжали горкото момче, което спи като пън, без да знае какво го е сполетяло? — каза слугинята.

— Не говоря на тебе, Нанон! Дръж си езика.

В този миг Йожени разбра, че когато обича, жената трябва постоянно да крие чувствата си. Тя не отговори.

— Надявам се, че няма да му кажете, докато се върна, госпожа Гранде — продължи старецът. — Трябва да вървя, че ще копаят рова край ливадите ми откъм пътя. Ще се прибера на пладне за втората закуска и тогава ще разговарям с племенника си за неговите работи. А пък ти, госпожице Йожени, ако за това конте плачеш, изтрий си сълзите, детето ми. Той скоро-скоро ще замине за Индия. Никога вече няма да го видиш…

Бащата си взе ръкавиците, поставени върху периферията на шапката, сложи ги с обикновеното спокойствие, намести пръстите си и излезе.

— Ох, мамо, задушавам се! — извика Йожени, когато остана сама с майка си. — Никога не съм страдала така.

Госпожа Гранде видя, че дъщеря й пребледнява, отвори прозореца и я накара да подиша чист въздух.

— Сега ми е по-добре — каза след малко Йожени. Нервното вълнение на девойката, дотогава привидно спокойна и студена, направи впечатление на госпожа Гранде, тя изгледа дъщеря си с онова съчувствуващо разбиране, с което са надарени майките, когато става въпрос за предмета на любовта им, и отгатна всичко. Всъщност животът на прочутите унгарски сестри, съединени една с друга по грешка на природата, едва ли е бил по-задушевен от живота на Йожени и майка й, които бяха винаги заедно край този прозорец, заедно на черква, спяха една до друга, дишаха същия въздух.

— Бедното ми дете! — каза госпожа Гранде, улови главата на Йожени и я притисна до гърдите си.

При тези думи девойката вдигна лице, погледна въпросително майка си, като се помъчи да отгатне тайната й мисъл, и каза:

— Защо го пращат в Индия? Не е ли по-добре да остане тук, щом е нещастен? Нали той е нашият най-близък роднина?

— Да, моето дете, това би било съвсем естествено. Но баща ти си има причини, които ние трябва да зачитаме…

Майката и дъщерята седнаха мълчаливо — едната на стола с подпорки, другата на малкото си кресло — и се заловиха за ръкоделието. Изпълнена с признателност за прекрасното сърдечно разбиране, което й бе засвидетелствувала майка й, Йожени й целуна ръка и каза:

— Колко си добра, мамичко!

При тези думи състареното майчино лице, повехнало от дълги мъки, светна.

— Харесва ли ти? — запита Йожени.

Госпожа Гранде само се усмихна. После, след кратко мълчание, каза тихо:

— Обичаш ли го вече? Това би било лошо.

— Лошо ли? — възрази Йожени. — Защо? Той ти харесва, харесва и на Нанон, защо да не ми харесва и на мене? Слушай, мамо, хайде да му наредим масата за закуска.

И захвърли ръкоделието си; майката също остави своето плетиво и каза:

— Ти си полудяла!

Но на драго сърце оправда лудостта на дъщеря си, като я сподели. Йожени повика Нанон.

— Какво искате пак, госпожице?

— Нанон, нали ще има сметана за втората закуска?

— Е, за втората закуска ще има — отвърна старата прислужница.

— Добре тогава, дай му силно кафе. Господин Де Грасен казва, че в Париж правят кафето много силно. Сложи много кафе.

— А откъде да взема?

— Купи!

— Ами ако ме срещне господарят?

— Той отиде на ливадите.

— Тичам. Но като ми даваше свещи, господин Фесар вече ме попита да не би тримата влъхви да са ни дошли на гости. Целият град ще научи за нашите лудории.

— Ако баща ти разбере, в състояние е да ни набие — каза госпожа Гранде.

— Добре, нека ни набие. Ще приемем ударите му на колене.

Госпожа Гранде не отвърна, само вдигна очи към небето. Нанон си сложи шапчицата и излезе. Йожени извади бяла покривка и отиде на тавана да донесе няколко чепки грозде от онези, които толкова си бе играла да окачва на въжета. По коридора запристъпя леко, за да ме събуди братовчед си, а пред вратата му не можа да се сдържи и се ослуша в равномерното му дишане.

„Докато той спи, нещастието бди“ — каза си тя.

Избра най-зелените лозови листа, разположи върху тях гроздовете толкова красиво, както стар опитен сервитьор не би могъл да ги подреди, и тържествуващо ги постави на масата. Задигна от кухнята няколко от крушите, броени от баща й, и ги сложи пирамидално между листата. Ходеше насам-нататък, ситнеше, подскачаше. Искаше и се да ограби цялата къща на баща си, но той държеше всичко под ключ. Нанон пристигна с две пресни яйца. Като ги видя, Йожени едва не се хвърли на врата й.

— Изполичарят на Лаланд носеше кошница с яйца, поисках му и той, миличкият, ми даде, за да ми направи удоволствие.

След два часа грижи, през които Йожени остави двайсет пъти ръкоделието си, за да отскочи да види как се вари кафето, да послуша шума, който братовчед й вдига, като става от сън, тя успя да приготви много проста и евтина закуска, но ужасно различна от неотменните привички на дома. На втора закуска те обикновено ядяха на крак. Хапваха парче хляб с плод или масло и чаша вино. Като видя масата, сложена до камината, креслото, поставено пред приборите на братовчед й, двете чинии с плодове, чашката за варени яйца, бутилката бяло вино, хляба и захарта, натрупана в чинийка, Йожени цяла се разтрепери, понеже едва сега й мина през ума как ще я изгледа баща й, ако влезе в този миг. И взе често да поглежда стенния часовник, за да пресметне дали братовчед й ще може да свърши закуската, преди да се върне Гранде.

— Бъди спокойна, Йожени, ако баща ти си дойде, ще поема всичко върху себе си — каза госпожа Гранде.

Йожени не можа да сдържи една сълза.

— О, мила майчице! — извика тя. — Колко недостатъчно съм те обичала!

След като дълго снова из стаята, тананикайки, Шарл най-сетне слезе. За щастие беше едва единадесет часът. Парижанин! Беше се облякъл толкова елегантно, сякаш се намираше в замъка на благородната дама, която пътуваше из Шотландия. Той влезе с любезния и усмихнат израз, който толкова отива на младостта, и това причини на Йожени тъжна радост. Беше обърнал на шега провалянето на мечтите си за замъци в Анжу и сега много весело заговори на леля си:

— Добре ли прекарахте нощта, мила лельо? А вие, братовчедке?

— Добре, господине. А вие? — запита госпожа Гранде.

— Аз? Чудесно.

— Навярно сте гладен, братовчеде — каза Йожени. — Седнете да закусите.

— Аз не закусвам никога преди пладне, тогава ставам. Но тъй като се поизмъчих по време на пътуването, приемам. Пък и… — Той извади най-очарователния плосък часовник, който някога е правил Бреге. — Я, то било единадесет часът, рано съм станал…

— Рано ли? — изненада се госпожа Гранде.

— Да, но исках да си подредя нещата. Добре, с удоволствие ще хапна нещичко, пиле, по-скоро яребичка…

— Света Богородице! — извика при тези думи Нанон.

„Яребичка“ — мислено повтори Йожени; тя бе съгласна да даде всичките си скътани пари за една яребичка.

— Заповядайте, седнете! — покани го лелята.

Франтът се отпусна в креслото така, както красива жена се настанява на диван. Йожени и майка й си взеха столове и седнаха до него край огъня.

— Постоянно ли живеете тук? — попита ги Шарл, като оглеждаше трапезарията, която на дневната светлина му се стори още по-грозна, отколкото снощи.

— Постоянно — отвърна Йожени и го погледна. — Освен по гроздобер. Тогава отиваме да помагаме на Нанон и живеем в абатството в Ноайе.

— Никога ли не се разхождате?

— Понякога в неделя, след вечерня, когато времето е хубаво — каза госпожа Гранде, — отиваме на моста. Или да погледаме, като косят сеното.

— Имате ли театър?

— Да ходим на представление ли? — извика госпожа Гранде. — Да гледаме комедианти? Нима не знаете, че това е смъртен грях?

— Заповядайте, драги господине — каза Нанон и му поднесе яйцата, — даваме ви две пилета, сварени твърдо.

— Ах, пресни яйца — каза Шарл; като човек, свикнал на разкош, той бе забравил за яребичката. — Ами това е чудесно, само да имаше масло. А, скъпо дете?

— Какво? Масло ли? Може, само че няма да имате баница — отвърна прислужницата.

— Дай масло, Нанон! — извика Йожени.

Девойката наблюдаваше как братовчед й реже тънки парченца хляб с такова удоволствие, с каквото най-чувствителната парижка работничка гледа мелодрама, в която невинността ще възтържествува. Истината беше, че отгледан от изисканата си майка, усъвършенствуван от една модерна жена, Шарл бе придобил кокетни, изящни и отмерени движения като на превзета госпожичка. Съчувствието и нежността на девойките притежават истинска магнетична сила. Затова, като се видя ограден с внимание от братовчедка си и леля си, Шарл неусетно се поддаде на въздействието на чувствата, насочени към него, които, така да се каже, просто го заливаха. Той хвърли на Йожени поглед, блеснал от доброта, от нежност, поглед, който сякаш се усмихваше. Като разглеждаше Йожени, забеляза прелестната хармония в чертите на нейното чисто лице, невинното й държане, чаровната бистрота на очите й, в които искряха едва родени мисли за любов, още непознала сладострастието.

— Честна дума, братовчедке, ако можехте да се явите във вечерен тоалет в някоя ложа на операта, уверявам ви, че леля щеше да излезе права: вие щяхте да породите греховни въжделения у мъжете, а у жените ревност.

Този комплимент грабна сърцето на Йожени и то се разтуптя от радост, макар че тя нищо не разбра.

— О, братовчеде, искате да се подиграете с една бедна провинциалистка.

— Ако ме познавахте, братовчедке, щяхте да знаете, че ненавиждам подигравките, те нараняват сърцето и засягат чувствата… — И той много изящно отхапа парченце хляб, намазано с масло. — Не, аз може би не съм достатъчно духовит, за да се подигравам с хората, и този недостатък много ми вреди. В Париж просто съсипват човека, като кажат за него: „Той има добро сърце.“ Тези думи означават: „Горкото момче, глупаво е като носорог.“ Но тъй като съм богат и е известно, че пробивам мишена от трийсет крачки с какъвто и да е пистолет, и то на открито, шегобийците ме уважават.

— Това, което казвате, племеннико, говори, че имате добро сърце.

— Имате много хубав пръстен — каза Йожени. — Неприлично ли ще бъде, ако поискам да го видя?

Шарл протегна ръка и извади пръстена си, а Йожени се зачерви, като докосна с края на пръстите си розовите нокти на братовчед си.

— Вижте, мамо, колко хубаво е изработен.

— О, колко злато! — възкликна Нанон, която носеше кафето.

— Какво е това? — запита Шарл и се разсмя.

Той сочеше към едно елипсовидно кафяво пръстено гърне, отвън гледжосано, отвътре наподобяващо фаянс, заобиколено с ресни от пепел, в което кафето ту падаше на дъното, ту се издигаше на повърхността на врящата течност.

— Това е кипнато кафе — каза Нанон.

— О, мила лельо, ще оставя поне една добре следа от престоя си тука. Много сте изостанали! Ще ви науча да правите хубаво кафе в Шапталов кафеник.

Той се опита да обясни системата на Шапталовия кафеник.

— Ами! Щом има толкова врътня около него — каза Нанон, — човек трябва по цял ден само кафе да вари. Никога няма да правя такова кафе. Как не! А кой ще коси трева за кравата, докато аз правя кафето?

— Аз — отвърна Йожени.

— Дете! — каза госпожа Гранде и изгледа дъщеря си.

Тази дума им напомни за скръбта, готова да се стовари върху нещастния младеж, и трите жени млъкнаха и го погледнаха състрадателно, което го смая.

— Какво ви стана, братовчедке?

— Шт! — каза госпожа Гранде на Йожени, която се готвеше да заговори. — Знаеш, дъще, че баща ти пое върху себе си грижата да обясни на господина…

— Наричайте ме Шарл — вметна младият Гранде.

— Ах! Шарл ли се казвате? Какво хубаво име! — извика Йожени.

Нещастията, които предчувствуваме, почти винаги се случват. В този миг Нанон, госпожа Гранде и Йожени, които не без трепет мислеха за завръщането на стария бъчвар, чуха удар на чукче, чийто звук им беше добре познат.

— Ето го татко — рече Йожени.

И вдигна паничката със захарта, като остави няколко бучки на покривката. Нанон отнесе чинията с яйцата. Госпожа Гранде се изправи като уплашена сърна. Този панически страх изненада Шарл, който нищо не разбираше.

— Какво ви стана? — запита той.

— Татко си идва — отвърна Йожени.

— Е та какво?

Господин Гранде влезе, хвърли проницателен поглед към масата, към Шарл и видя всичко.

— Аха! Угощавали сте племенника си, добре, много добре, отлично! — каза той, без да заеква. — Докато котакът тича по покрива, мишките танцуват на пода.

„Угощавали?“ — помисли Шарл; не можеше да проумее режима и обичаите в тази къща.

— Дай ми чашата, Нанон — каза Гранде.

Йожени донесе чашата. Гранде извади от малкото джобче на панталона си рогова чекия с широко острие, отряза една филия, взе малко масло, внимателно го намаза и започна да яде прав. В този миг Шарл слагаше захар в кафето си. Гранде забеляза бучките захар и погледна жена си, която пребледня, после пристъпи три крачки, наведе се към ухото на бедната старица и й каза:

— Откъде сте взели толкова захар?

— Нанон отиде да купи от Фесар, беше се свършила.

Човек едва ли може да си представи дълбокия интерес, който тази няма сцена възбуждаше у трите жени: Нанон беше излязла от кухнята и надзърташе във всекидневната, за да види как ще се развият събитията. Шарл отпи от кафето и понеже му се стори горчивичко, потърси захарта, но Гранде вече я беше вдигнал от масата.

— Какво търсите племеннико? — запита го той.

— Захарта.

— Сложете си мляко — отвърна домакинът, — кафето ще стане по-сладко.

Йожени взе паничката със захар, която Гранде бе прибрал, сложи я на масата и погледна спокойно баща си. Парижанката, която, за да улесни бягството на любовника си, държи със слабите си ръце копринена стълбичка, положително не проявява по-голяма смелост от Йожени в мига, когато слагаше захарта обратно на масата. Любовникът ще се отплати на своята парижанка, която гордо ще му покаже красивата си наранена ръка, и всяка раздрана веничка ще бъде окъпана в сълзи, обсипана с целувки и излекувана чрез удоволствието. Но Шарл никога нямаше да узнае тайната на дълбоките вълнения, разкъсващи сърцето на братовчедка му, докато погледът на стария бъчвар я изпепеляваше.

— Ти защо не ядеш, жено?

Бедната робиня плахо си отряза парче хляб и взе една круша. Йожени храбро предложи на баща си грозде, като каза:

— Хапни от моето грозде, татко! Братовчеде, и вие ще си вземете, нали? За вас донесох тези хубави чепки.

— Ей, ако не ги спре човек, цял Сомюр ще разграбят заради вас, племеннико. Като свършите, двамата ще отидем в градината, имам да ви казвам някои неща, които съвсем не са сладки.

Йожени и майка й погледнаха Шарл с такъв израз, че той не можеше да не подозре смисъла му.

— Какво означават тези думи, чичо? След смъртта на нещастната ми майка… (при тези думи в гласа му трепна нежност) за мене няма друго възможно нещастие…

— Кой може да знае страданията, чрез които Бог желае да ни подложи на изпитание, племеннико? — каза леля му.

— Дрън-дрън! Глупостите почват. Жал ми става, като гледам красивите ви бели ръце, племеннико! — Гранде му показа овчите бутове, които природата му бе сложила вместо ръце. — Това са ръце, създадени да събират пари! Научили са ви да си слагате на краката кожа, от каквато се правят портфейлите, дето ние си държим банкнотите. Лошо! Лошо!

— Какво искате да кажете, чичо, да ме обесят, ако разбирам една дума.

— Елате! — каза Гранде.

Скъперникът щракна острието на чекията си, допи чашата с бяло вино и отвори вратата.

— Братовчеде, не се отчайвайте!

Тонът на девойката вледени Шарл и той последва ужасния си роднина, обзет от смътна тревога. Тласкани от непреодолимо любопитство, Йожени, майка й и Нанон отидоха в кухнята да наблюдават двамата актьори на сцената, която щеше да се разиграе във влажната градина, където чичото отначало повървя мълчаливо до племенника си. Гранде не се смущаваше от това, че ще съобщи на Шарл за смъртта на баща му, но изпитваше нещо като съчувствие при мисълта, че младежът е без стотинка и се питаше как да смекчи жестоката истина. „Загубихте баща си“ не значеше кой знае какво. Бащите умират преди децата си. Но: „Вие оставате без никакви средства!“ Всички земни беди бяха събрани в тези думи. И Гранде за трети път мина по средната алея, чийто пясък скърцаше под стъпките му. При големите събития в живота душата ни се вкопчва в местата, където ни връхлитат радости и страдания. Затова Шарл наблюдаваше с особено внимание чимширите в малката градина, бледите падащи листа, полуразрушените стени, странните овощни дървета — живописни подробности, които щяха да останат запечатани в паметта му, завинаги свързани с този върховен час, поради някаква особена мнемотехника, свойствена на силните чувства.

— Топло е. Хубаво време — каза Гранде и вдъхна дълбоко.

— Да, чичо, но защо…

— Е добре, момчето ми — поде чичото, — имам да ти съобщя лоши новини. Баща ти е много зле…

— Тогава аз какво търся тук? — запита Шарл. После извика: — Нанон! Поръчай пощенски коне. Все ще намеря някаква кола в града добави той, като се обърна към чичо си, който стоеше неподвижно.

— Няма смисъл нито от коне, нито от кола — отговори Гранде, като наблюдаваше Шарл, който млъкна и загледа втренчено. — Да, бедно момче, правилно отгатваш. Той е мъртъв. Но това не е най-страшното, има нещо много по-сериозно. Застрелял се е.

— Баща ми?

— Да. Но и това не е нищо. Вестниците са се разбъбрили, като че е тяхна работа. На, чети.

Гранде, който бе взел вестника на Крюшо, сложи злокобното съобщение пред очите на Шарл. В този миг нещастният младеж, още почти дете, във възрастта, когато чувствата избухват непресторено, се разплака.

„Да, така е добре — каза си Гранде. — Очите му ме плашеха. Сега плаче, значи, е спасен.“

— Това още е нищо, бедни ми племеннико — продължи Гранде на глас, без да знае дали Шарл го чува. — Това е нищо, ще се утешиш. Но…

— Никога, никога! Татко! Татко!

— Той те е разорил, сега си без пари.

— Какво значение има това! Къде е баща ми, баща ми!

Плачът и стенанията ужасно кънтяха между тези стени и екът ги повтаряше. Обзети от жалост, трите жени плачеха: сълзите, както и смехът, са заразителни. Без да слуша повече чичо си, Шарл изтича в двора, намери стълбата, качи се в стаята си, хвърли се на леглото и зарови лице в чаршафите, за да се наплаче далеч от погледите на роднините си.

— Да го оставим, докато мине първият порой — каза Гранде, като влезе във всекидневната; Йожени и майка й бързо се бяха върнали на местата си, бяха изтрили очите си и работеха с разтреперани ръце. — Но този момък за нищо не го бива, мисли повече за мъртвите, отколкото за парите.

Йожени потръпна, като чу как баща й се изразява за най-святата скръб. От този миг тя започна да съди баща си. Макар приглушени, хлипанията на Шарл отекваха в кънтящата къща; дълбоките му стенания, които излизаха сякаш изпод земята, постепенно и бавно затихнаха и спряха едва привечер.

— Бедният момък! — каза госпожа Гранде.

Съдбоносно възклицание! Гранде изгледа жена си, Йожени и захарницата. Сети се за необикновената закуска, приготвена за нещастния сродник, и застана сред стаята.

— Слушайте! — каза той с обикновеното си спокойствие. — Надявам се, че ще престанете с това разсипничество, госпожа Гранде. Не ви давам парите си, за да тъпчете със захар този никаквец.

— Майка ми съвсем не е виновна — каза Йожени. — Аз…

— Ти, защото си пълнолетна ли, си решила да ми противоречиш? — продължи Гранде, прекъсвайки дъщеря си. — Помислете си, Йожени…

— Татко, нима не е редно синът на брат ви да получи във вашия дом всичко…

— Дрън-дрън, дрън-дрън — каза бъчварят на четири хроматични тона, — тая, синът на брат ми, оная, племенникът ми. Шарл не ни е никакъв. Той няма пукната пара. Баща му е фалирал. И щом това конте се наплаче до насита, ще се маха оттук. Не искам да бунтува къщата ми.

— Какво значи да „фалираш“, татко? — запита Йожени.

— Да фалираш — поде бащата, — значи да извършиш най-безчестното от всички неща, които могат да обезчестят човека.

— Трябва да е голям грях — каза госпожа Гранде. — Брат ви ще отиде в ада.

— Хайде, ти вече почна литаниите — каза Гранде на жена си и сви рамене. — Да фалираш, Йожени — продължи той, — е кражба, която законът за съжаление взема под свое покровителство. Много хора са поверили парите си на Гийом Гранде, понеже е бил известен като честен и порядъчен човек, той им е взел всичко и им е оставил само очите да плачат. Разбойниците по пътищата са за предпочитане пред фалиралия. Разбойникът те напада, можеш да се защищаваш, слага си главата в торбата. А оня… С една дума, Шарл е обезчестен.

Тези думи отекнаха в сърцето на бедната девойка и го притиснаха с цялата си тежест. Чиста, както е чисто нежно цвете, родено вдън гора, тя не познаваше правилата на обществото, нито измамните му разсъждения, нито софизмите му: прие жестокото обяснение за фалита, което баща й нарочно даде, без да уточни разликата между неволния и умишления фалит.

— А вие, татко, не можехте ли да предотвратите това нещастие?

— Брат ми не се посъветва с мене. Пък и той дължи четири милиона.

— Какво е милион, татко? — попита тя с простодушието на дете, което вярва, че може да получи веднага това, което желае.

— Два милиона ли? — отвърна Гранде. — Ами че това са два милиона монети от по двадесет су, а ти трябват пет монети от по двадесет су, за да станат пет франка.

— Господи Боже — извика Йожени. — Как е могъл чичо да има четири милиона? Има ли друг човек във Франция, който да притежава толкова милиони? (Гранде поглади брадичката си, усмихна се, брадавицата на носа му сякаш се разшири.) Но какво ще стане сега с братовчеда Шарл?

— Ще замине за Индия, където съгласно желанието на баща си ще се опита да забогатее.

— Ами той има ли пари да отиде там?

— Аз ще платя пътуването му… до… да, до Нант.

С един скок Йожени се хвърли на врата на баща си.

— О, татко, ето, вие сте добър!

Тя го целуна така, че Гранде почти се засрами, стана му малко съвестно.

— Много ли време трябва, за да се събере един милион? — запита тя.

— Ех — отвърна бъчварят, — нали знаеш какво е един наполеон? Трябват петдесет хиляди наполеона, за да стане милион.

— Майко, ще му отслужваме молебени.

— И аз това си мислех — отвърна майката.

— Как не!… Все пари ще харчите — извика бащата. — Да не смятате, че тук има хиляди и стотици?

В този миг един стон, по-зловещ от всички досегашни, долетя от таванския етаж и от ужас Йожени и майка й се вледениха.

— Нанон, качи се да видиш да не се убие — каза Гранде. — И слушайте — обърна се той към жена си и дъщеря си, които пребледняха при неговите думи, — никакви глупости, на двете ви говоря. Аз излизам. Ще наобиколя нашите холандци, които си заминават днес. После ще отида при Крюшо да поговоря с него по тази работа.

Той излезе. Щом затвори вратата, Йожени и майка й си отдъхнаха. Никога до тази заран девойката не се бе притеснявала в присъствие на баща си. Но от няколко часа чувствата и мислите й непрестанно се меняха.

— Мамо, колко луидора се вземат за една бъчва вино?

— Баща ти продава между сто и сто и петдесет франка бъчвата, понякога до двеста, така съм чувала.

— Когато произведе сто и четиридесет бъчви вино…

— Честна дума, детето ми, не знам колко прави. Баща ти никога не ми говори за сделките си.

— Ами че татко трябва да е богат?

— Може би. Но господин Крюшо ми каза, че преди две години купил Фроафон. Навярно се е охарчил.

Йожени, която вече нищо не разбираше от богатството на баща си, изостави сметките.

— Даже не ме забеляза, милото! — каза Нанон, като се върна. — Лежи на кревата като теле и плаче като Мария Магдалина, същинска благословия! Каква ли мъка има горкото момче?

— Бързо да отидем да го утешим, мамо. Ако се почука, ще слезем.

Госпожа Гранде не можа да устои на нежните нотки в гласа на дъщеря си. Йожени беше великолепна, бе станала жена. С разтуптяно сърце двете се качиха в стаята на Шарл. Вратата беше отворена. Младежът не виждаше и не чуваше нищо. Облян в сълзи, той издаваше неразбираеми стонове.

— Колко обича баща си! — тихо каза Йожени. Невъзможно беше да не се усети в гласа, с който бяха изречени тези думи, надеждата на сърце, пълно с неосъзната страст. Затова госпожа Гранде хвърли на дъщеря си поглед, пропит с майчинска нежност, и тихо й прошепна на ухото:

— Внимавай! Ще се влюбиш в него.

— Да се влюбя в него ли? — отвърна Йожени. — Да знаеш само какво каза татко!

Шарл се обърна и забеляза леля си и братовчедка си.

— Изгубих татко, бедния ми татко! Ако беше ми доверил тайната на нещастието си, двамата щяхме да работим, за да го спасим. Господи! Добрият ми татко! Толкова бях сигурен, че ще го видя, че на раздяла, струва ми се, го целунах хладно.

Ридания прекъснаха думите му.

— Ние ще се помолим за него — каза госпожа Гранде. — Примирете се с Божията воля.

— Братовчеде — каза Йожени, — бъдете храбър! Баща ви не може да се върне, мислете сега как да спасите честта си…

С усета, с проникновението на жена, която проявява съобразителност във всяко нещо, даже когато утешава, Йожени искаше да поразсее мъката на братовчед си, като насочи вниманието му към самия него.

— Моята чест ли? — извика младежът, с рязко движение отмахна косите си и седна на леглото със скръстени ръце. — Ах, това е истина. Баща ми, както каза чичо, е фалирал. — Той сърцераздирателно изстена и скри лице в ръцете си. — Оставете ме, братовчедке, оставете ме! Боже мой! Боже мой! Прости му, той трябва много да е страдал!

Имаше нещо страшно привлекателно в израза на тази младежка, истинска, безкористна, неподправена скръб, болка, която се стесняваше от чужди погледи, и простите сърца на Йожени и майка й разбраха Шарл, когато ги помоли да го оставят сам. Те слязоха, седнаха мълчаливо на местата си до прозореца и работиха почти час, без да разменят нито дума. С един бегъл поглед върху вещите на младежа, поглед на девойка, който в един миг вижда всичко, Йожени бе забелязала красивите тоалетни принадлежности, ножиците, бръсначите, украсени със злато. И може би поради контраста между тези останки от разкош и скръбта Шарл й стана още по-интересен. Никога такова важно събитие, такова трагично зрелище не бе поразявало въображението на двете жени, досега непрестанно живели в спокойствие и самота.

— Мамо — каза Йожени, — ще трябва да носим траур за чичо.

— Това ще реши баща ти — отвърна госпожа Гранде.

Пак млъкнаха. Йожени шиеше бодовете с равномерни движения и по тях добрият наблюдател би открил богатството от мисли, които възникваха в съзнанието й. Първото желание на това прелестно момиче беше да сподели скръбта на братовчед си. Към четири часа един рязък удар на чукчето отекна в сърцето на госпожа Гранде.

— Какво ли се е случило на баща ти? — каза тя на дъщеря си.

Лозарят влезе весел. Свали ръкавиците и започна толкова силно да си търка ръцете, че щеше да смъкне кожата им, ако не беше обработена като руска кожа, без, разбира се, аромата й на лиственица и тамян. Той се разхождаше, поглеждаше часовника. Най-сетне издаде тайната си.

— Жено — рече той, без да заеква, — изиграх ги до един. Виното ни е продадено. Холандците и белгийците си заминаха тази заран, аз се разхождах на площада пред техния хан, правех се на прост. Оня, дето го знаеш, дойде при мене. Собствениците на добрите лозя си пазят реколтата и чакат, аз не им се меся. Нашият белгиец беше отчаян. Разбрах. Сделката стана, купува нашата реколта по двеста франка бъчвата, половината в брой. Плаща в злато. Написахме договора, ето ти шест луидора и на тебе. След три месеца цената на виното ще падне.

Последните думи бяха произнесени със спокоен, но толкова дълбоко ироничен глас, че сомюрци, които в този миг се бяха събрали на площада, смазани от новината за продажбата, извършена от Гранде, биха потръпнали, ако ги чуеха. Панически страх би свалил веднага цената на виното с петдесет на сто.

— Хиляда бъчви ли имате тази година, татко?

— Да, детко.

За стария бъчвар тази дума беше израз на върховна радост.

— Това прави двеста хиляди монети по един франк.

— Точно така, госпожице Гранде.

— Тогава, татко, лесно можете да помогнете на Шарл.

Учудването, гневът, смайването на Валтазар, когато видял огнения надпис „мане-текел-фарес“^[1], не биха могли да се сравнят с хладната ярост на Гранде, който бе забравил за племенника си, а изведнъж го откриваше в сърцето и сметките на дъщеря си.

— Дявол да го вземе! Откак това конте влезе в моята къща, всичко тръгна наопаки. Скоро ще започнете да купувате захаросани бадеми, да устройвате пирове и гуляи. Не позволявам такива неща. Предполагам, че на моята възраст знам как да се държа. И да сме наясно — уроци няма да вземам нито от дъщеря си, нито от когото и да било. Ще направя за племенника си това, което трябва да направя, вие няма какво да си пъхате носа. Колкото се отнася до тебе, Йожени — обърна се той към нея, — няма да ми говориш повече по този въпрос, иначе ще те изпратя с Нанон в абатството Ноайе, да ме запомниш. И то още утре, ако много знаеш. Къде е момчето, слизало ли е?

— Не, приятелю — отвърна госпожа Гранде.

— Че какво прави горе?

— Оплаква баща си — отвърна Йожени.

Гранде погледна дъщеря си, но не намери дума да й отговори. Все пак и той беше баща. След като обиколи един-два пъти стаята, бързо се качи в кабинета си, за да обмисли влагането на капитал в държавни облигации. Двете хиляди арпана гори, изсечени до корен, му бяха донесли шестстотин хиляди франка. Като прибавеше към тази сума парите от тополите, доходите си от миналата и сегашната година, извън двестате хиляди франка от току-що сключената сделка, можеше да събере деветстотин хиляди франка. Двадесетте на сто, които можеше да се спечелят в кратко време от облигациите по осемдесет франка, го съблазняваха. Той пресметна сделката върху вестника, който съобщаваше за смъртта на брат му, слушайки стенанията на племенника си, без да ги чува. Нанон почука на стената, за да покани господаря си да слезе — обедът беше готов. Под свода, вече на последното стъпало на стълбата, Гранде си каза:

„Щом ще получа осем на сто годишна лихва, ще сключа тази сделка. За две години ще се съберат сто и петдесет хиляди франка, които ще изтегля от Париж в чисто злато.“

— А къде е племенникът?

— Казва, че не иска да яде — обясни Нанон. — Това не е добре за здравето.

— Но е икономия — отвърна господарят.

— Ех, да — каза тя.

— Нищо, няма вечно да плаче. Гладът подгонва и вълка от гората.

Обедът премина в необичайно мълчание.

— Драги приятелю — каза госпожа Гранде, след като вдигнаха покривката, — ще трябва да се облечем в траур.

— Честна дума, госпожа Гранде, вие само се чудите какво да измислите, за да харчите пари. Траурът е в сърцето, не в дрехите.

— Но траурът е задължителен за брат и църквата нарежда да…

— Купете си траурни дрехи с шестте луидора, които ви дадох. На мене ще ми отрежете малко креп, толкова ми стига.

Йожени мълчаливо вдигна очи към небето. За пръв път в живота й всеки миг обиждаха нейните дремещи, потискани, а сега внезапно пробудени благородни чувства. Външно тази вечер по нищо не се отличаваше от хилядите вечери в техния еднообразен живот, но положително беше най-ужасната. Йожени работеше, без да вдига глава, без да си служи с несесера, който Шарл не бе харесал миналата вечер. Госпожа Гранде плетеше ръкавите си, а Гранде четири часа въртя палци, погълнат от изчисления, които на другия ден щяха да смаят цял Сомюр. Този ден никой не им дойде на гости. Сега из целия град се носеше вестта за ловката сделка на Гранде, за смъртта на брат му и за пристигането на племенника. В желанието си да побъбрят за общите интереси всички собственици на лозя от висшите и средни слоеве на Сомюр се бяха събрали у господин Де Грасен и сипеха страшни клетви срещу бившия кмет. Нанон предеше и под сивия таван на всекидневната се чуваше само шумът на чекръка й.

— Не си хабим много езиците — рече тя и показа едрите си бели като бадеми зъби.

— Нищо не бива да се хаби — отвърна Гранде, пробуден от размишленията си. Той виждаше в перспектива осем милиона до три години и се носеше по този златен поток. — Да си лягаме. Ще отида да кажа лека нощ на племенника от името на всички и ще видя дали не иска да хапне нещо.

Госпожа Гранде се спря на площадката на първия етаж, за да чуе разговора между Шарл и мъжа й. По-смела от майка си, Йожени се качи две стъпала.

— Е, да, племеннико, тежко ви е. Да, поплачете си, това е естествено. Бащата си е баща. Но трябва да имаме търпение в нещастието. Докато плачете, аз мисля за вас. Добър роднина съм. Хайде, не падайте духом. Искате ли да пийнете чаша вино? Виното е без пари в Сомюр, тук поднасяме чаша вино така, както в Индия чаша чай. Но вие седите на тъмно — продължи Гранде. — Лошо, лошо! Човек трябва да вижда ясно какво върши. — Гранде отиде до камината. — Я! — извика той. — Восъчна свещ! Откъде, по дяволите, са я намерили? Проклетниците! Готови са да изкъртят дъските на къщата ми, за да сварят яйца на това момче.

При тези думи майката и дъщерята влязоха в стаите си и се пъхнаха в леглата като уплашени мишки, които се скриват в дупките си.

— Госпожа Гранде, вие да нямате някакво съкровище? — каза мъжът, като влезе в стаята на жена си.

— Приятелю, сега се моля, почакайте — отвърна с неузнаваем глас бедната майка.

— Дявол да го вземе твоя Господ! — изръмжа Гранде. Скъперниците не вярват в никакъв бъдещ живот, за тях настоящето е всичко. Тази мисъл хвърля страшна светлина върху съвременната епоха, в която повече от когато и да било парите господствуват над законите, над политиката и нравите. Институции, книги, хора и учения, всичко способствува за подриване на вярата в бъдещия живот, върху която в продължение на хиляда и осемстотин години се е крепила обществената сграда. Сега ковчегът е просто преход, от който хората не се страхуват. Бъдещето, което ни очакваше след заупокойната молитва, е пренесено в настоящето. Хората днес живеят с мисълта да постигнат par fas et nefas^[2] земния рай на разкоша и на суетните наслади, да закоравят сърцето си, да изтезават тялото си, за да спечелят преходни богатства така, както някога са приемали мъченичеството, за да придобият вечни блага! Впрочем тази мисъл се чете навсякъде, тя е вписана дори в законите, които питат човека: „Колко плащаш?“, вместо да го запитат: „Какво мислиш?“ А какво ли ще стане с нашата страна, когато тази доктрина премине от буржоазията сред народа?

— Свърши ли, госпожа Гранде? — каза старият бъчвар.

— Приятелю, моля се за тебе.

— Много добре. Лека нощ. Ще поговорим утре сутрин.

Бедната жена заспа като ученик, който не си е научил уроците и се бои, че при събуждането си ще види ядосаното лице на учителя. В мига, когато тя от ужас се завиваше презглава, за да не чува нищо, Йожени се вмъкна при нея по нощница, боса и я целуна по челото.

— О, мамичко — каза тя, — утре ще му кажа, че аз съм виновна.

— Не, ще те изпрати в Ноайе. Остави, няма да ме изяде я!

— Мамо, чуваш ли?

— Какво?

— Как какво! Той още плаче.

— Иди си легни, дъще. Ще ти изстинат краката. Подът е влажен.

Така протече тържественият ден, който щеше да тегне върху целия живот на богатата и бедна наследница, чийто сън не беше вече толкова дълбок, нито толкова чист, колкото досега. Много често някои постъпки в живота на човека изглеждат, литературно казано, невероятни, макар че са достоверни. Но не е ли това така, защото хората почти винаги пропускат да хвърлят върху нашите спонтанни решения един вид психологическа светлина и не обясняват тайнствените причини, които са ги предизвикали? Може би дълбокото чувство на Йожени би трябвало да бъде анализирано до най-тънките му нишки. Защото, както биха казали някои присмехулници, то се превърна в болест, която оказа влияние върху целия й живот. Мнозина предпочитат по-скоро да отрекат развръзките, отколкото да измерят силата на връзките, на възлите, на спойките, които тайно съединяват два факта в душевния живот. Така че в случая за наблюдателите на човешката природа миналото на Йожени ще послужи като гаранция за непреднамереността на нейното безразсъдство и на внезапните й пориви. Колкото спокойно бе текъл животът й досега, толкова по-силно се разрази в душата й жалостта — най-коварното чувство за жената. И така, развълнувана от събитията през деня, тя често се будеше, ослушваше се, понеже й се струваше, че чува стенанията на братовчед си, които от вчера непрестанно отекваха в сърцето й — ту си представяше, че Шарл издъхва, ту сънуваше, че той умира от глад. Призори ясно чу ужасен вик. Веднага се облече и се втурна с леки забързани стъпки при братовчед си, който беше оставил вратата на стаята си отворена. Свещта бе догоряла в свещника. Победен от природата, Шарл спеше облечен, седнал в креслото, облегнал глава на леглото. Сънуваше, както сънуват гладните хора. Сега Йожени можеше да се наплаче несмущавана. Тя възторжено наблюдаваше неговото красиво лице, подпухналите му от сълзи очи, които сякаш продължаваха да плачат и насън. Шарл инстинктивно усети присъствието на Йожени, отвори очи и я видя разтревожена до себе си.

— Извинете, братовчедке — каза той, без очевидно да си дава сметка за часа, нито за мястото, където се намира.

— Тук има сърца, които ви чуват, братовчеде, ние помислихме, че имате нужда от нещо. Трябва да си легнете, уморявате се, като седите така.

— Вярно.

— Добре тогава, прощавайте.

Тя избяга засрамена и щастлива, че е отишла при него. Само невинността си позволява такива волности. Знаещата добродетел съобразява всичко така, както и порокът. Йожени, която не се бе разтреперила, докато беше при братовчед си, едва се държеше на крака, когато се прибра в стаята си. Изпълненият й с неведение живот беше свършил внезапно, тя започна да разсъждава, упрекваше се в хиляди неща. „Какво ли ще си помисли за мене? Ще сметне, че съм влюбена в него.“ А всъщност най-силно от всичко желаеше той да разбере. Искрената любов несъзнателно знае, че любовта поражда любов. Какво събитие беше за самотната девойка, че е влязла тайно в стаята на един младеж! Нима не съществуват мисли и действия, които за някои влюбени души са равносилни на свят годеж! Един час по-късно тя отиде в стаята на майка си и както обикновено й помогна да се облече. После двете седнаха на местата си пред прозореца и зачакаха Гранде, обзети от тревога, която вледенява или сгорещява сърцето, притиска го или го разширява в зависимост от характерите, при мисълта за предстоящ скандал или наказание; чувство, всъщност съвсем естествено, дори домашните животни го изпитват до такава степен, че крещят при най-лекото наказание, а мълчат, ако се наранят по невнимание. Гранде слезе, разсеяно каза нещо на жена си, целуна Йожени и седна на закуска, сякаш бе забравил снощните закани.

— Какво става с племенника? Това момче не ни създава неприятности.

— Спи, господарю — отвърна Нанон.

— Толкова по-добре, не му трябва свещ — каза Гранде подигравателно.

Това необичайно милосърдие, тази горчива веселост поразиха госпожа Гранде, която изгледа мъжа си внимателно. „Добрякът…“ Може би тук е мястото да отбележим, че в Турен, в Анжу, в Поату, в Бретан „добряк“, както често ще назоваваме Гранде, казват както на най-жестоките, така и на най-добродушните хора, щом достигнат известна възраст. Тя не е преценка за мекотата на даден характер. И така добрякът си взе шапката и ръкавиците и каза:

— Ще отида да се повъртя из площада, да срещна нашите Крюшо.

— Йожени, с баща ти решително става нещо.

И наистина Гранде спеше малко и прекарваше половината си нощи в предварителни изчисления, които придаваха на становищата, наблюденията и плановете му смайваща точност и им осигуряваха постоянен успех, предмет на удивление за сомюрци. Всяка мощ у човека е съчетание от търпение и време. Силните хора искат и бдят. Животът на скъперника е непрекъснато упражняване на човешката мощ, поставена в служба на личността. Скъперникът се осланя само на две чувства: самолюбието и интереса. Но тъй като интересът е в известен смисъл силно самолюбие и, разбира се, непрекъснато доказване истинността на собственото превъзходство, самолюбието и интересът стават две части на едно цяло — егоизма. Така би могло да се обясни необикновеното любопитство, което скъперниците възбуждат, когато са представени майсторски на сцената. Всеки е свързан чрез някаква нишка с тези герои, които са врагове на всички човешки чувства, въпреки че до едно ги съчетават в себе си. Къде съществува човек без желания, а кое желание в обществото може да се задоволи без пари? С Гранде наистина ставаше нещо, както бе казала жена му. Както всички скъперници, той изпитваше непрестанна нужда да премери силите си с другите хора, законно да спечели парите им. Та не е ли проява на мощ да се наложиш над другия, постоянно да си даваш правото да презираш много по-слабите от теб на земята, които се оставят да бъдат изядени? О, кой ли напълно е разбрал агнеца, легнал кротко при нозете на Бога, най-трогателната алегория за всички земни жертви, символ на тяхното бъдеще, когато най-после страданието и слабостта са прославени? Скъперникът оставя агнето да се угои, после го хваща, убива го, опича го, изяжда го и го презира. Храната на скъперника се състои от пари и презрение. През нощта мислите на добряка бяха поели по друг път: оттук и милосърдието му. Той беше замислил една клопка, за да се подиграе с парижани, да ги уплете, да ги подхлъзне, да ги помачка, да ги накара да се щурат нагоре-надолу, да се потят, да се надяват, да бледнеят; да се пошегува с тях — той, бившият бъчвар, свит в дъното на сивата си стая, изкачващ проядената стълба на къщата си в Сомюр. Беше се занимал и с племенника си. Искаше да спаси честта на умрелия си брат, без това да струва ни петак на племенника му или на самия него. Капиталът му щеше да бъде вложен за три години, оставаше му само да управлява имота си. Така че щеше да му е необходима храна за неговата злъчна деятелност и той я намери във фалита на брат си. Като не усещаше в ръцете си плячка за мачкане, искаше да смачка парижани в полза на Шарл и евтино да се изкара отличен брат. Честта на семейството дотолкова малко влизаше в неговия план, че добрите му подбуди можеха да се сравнят с тези на страстния играч, когато гледа една увлекателна партия, в която той не залага. Крюшови му трябваха, а не искаше той да ходи при тях, затова беше решил да ги накара да дойдат у дома му и още тази вечер да започне комедията, чийто план току-що бе разработил, та на другия ден, без това да му струва нито грош, целият град да се възхити от него.