Оноре дьо Балзак
Лилия в долината ^[0] (3)

Трета глава
Двете жени

Моята любов, обвеяна от духа на средновековието и рицарството, стана, сам не зная как, известна в светското общество; може би кралят и херцог Дьо Льононкур бяха говорили за нея. От висшите кръгове тази романтична и в същото време проста история на млад човек, който боготвори красива жена, живееща далеч от обществото, величава в самотата си и вярна на приятеля си въпреки съпружеския дълг, очевидно се разпространи в предградието Сен Жермен. В салоните станах предмет на неприятно за мен внимание, тъй като скромният живот има такива преимущества, че веднъж изпитали ги, страдаме, когато трябва да се представим в обществото. Както очите, привикнали към меки тонове, не понасят ярката светлина, така и някои умове не обичат резките контрасти. Такъв бях и аз по онова време; днес това може би ви учудва, но имайте търпение и ще си обясните странното поведение на днешния Вандьонес. И тъй, жените бяха благосклонни, а светът твърде доброжелателен към мен. След женитбата на херцог Дьо Бери дворът отново придоби някогашния си блясък и в Париж се възобновиха пищните празненства. На чуждото нашествие бе сложен край, започваше нов разцвет, умножиха се и развлеченията. Хора, прославили се с общественото положение или с богатствата си, се стичаха от всички краища на Европа в столицата на разума, където можеха да намерят всички преимущества на другите страни, а така също и пороците им, уголемени и изтънчени от френския вкус. Към средата на зимата, пет месеца след отпътуването ми от Клошгурд, моят ангел-хранител ми изпрати отчаяно писмо, в което ми съобщаваше, че синът й Жак заболял много тежко, но за щастие вече се бил съвзел, макар здравето му все още да вдъхвало сериозни опасения; лекарят казвал, че трябва да се вземат мерки за болните гърди на Жак — ужасна присъда, произнесена от науката, която помрачава всяка минута в живота на майката. Анриет едва била отдъхнала, а Жак току-що се понадигнал и ето че сестра му създала на всички големи тревоги. Мадлен, това прелестно цвете, израснало само благодарение нежните грижи на майката, навлизала в преходната възраст, естествена, ала опасна за такова крехко създание. Обезсилена от тревоги и умора след продължителното боледуване на Жак, графинята не намирала в себе си сили да посрещне смело този нов удар, а видът на двете горещо обичани деца я правел равнодушна към усилващата се заядливост на мъжа й. И така върху нея връхлитали все по-жестоки бури, помитали всичко по своя път и отнасяли дълбоко вкоренените в сърцето й надежди. В края на краищата покорила се на тиранията на графа и той, възползувайки се от слабостта й, отново спечелил загубения терен.

„Когато всички мои сили биваха погълнати от децата — пишеше ми тя, — можех ли да се противопоставям на господин Дьо Морсоф, можех ли да се боря срещу нападките му, борейки се в същото време срещу смъртта? Останала без сили и самотна, сега се влача между две печални създания и изпитвам непреодолимо отвращение към живота. Какъв удар още бих могла да понеса, на каква нежност мога да отвърна сега, когато на терасата виждам неподвижен Жак, чийто живот мъждее само в хубавите очи, станали огромни след болестта и хлътнали като у старец, очи говорещи — о, съдбовно пророчество! — за преждевременно развитие на ума в хилавото му тяло! Когато гледам до себе си Мадлен, така жива, ласкава и разумна преди, а сега бледна като мъртвец! Струва ми се, че и очите, и косите й потъмняха, тя ме гледа с угаснал взор, сякаш се прощава с мен; нито едно ядене не я изкушава, а ако поиска да хапне нещо, то е толкова особено, че ме кара да се ужасявам от странните прищевки на вкуса й; макар и да знае голямата ми слабост към нея, невинното дете поруменява, когато ми разкрива желанията си. Въпреки всички мои усилия не мога да забавлявам децата си; те ми се усмихват, но принудените им усмивки, изтръгнати с хитрост и закачки, не идват от сърцата им; и те плачат, че не могат да отговорят на моите ласки. Страданията опустошиха душите им и отслабиха дори връзките между нас. Сега виждате колко тъжен е Клошгурд; господин Дьо Морсоф безпрепятствено властвува в него… О, приятелю мой, моя гордост! — пишеше тя по-нататък. — Вие трябва да ме обичате прекалено много, за да ме обичате такава бездушна, неблагодарна и вкаменена от скръб!“

В това време, когато всецяло бях преизпълнен от чувствата си, когато живеех само потопен в тази душа, която исках да разведря със светлия утринен ветрец и да й вдъхна надеждите на озарените от заника вечери, срещнах в салоните на Елизе Бурбон една от най-блестящите английски лейди, които властвуват там като кралици. Несметно богатство, принадлежност към род, който от времето на победата нито веднъж не бе се сродил с човек от низък произход, брак със знатен старец, един от най-изисканите перове на Англия — всички тези преимущества само подчертаваха красотата на тази жена, обаянието, обноските, остроумието й, особения блясък, който заслепяваше, преди да ви покори напълно. Тя бе кумир на парижкото общество и царуваше в него толкова по-несмутимо, колкото по-корава се оказваше желязната й ръка под кадифената ръкавица, за която говори Бернадот. Познавате странния нрав на англичаните, горделивия непреодолим Ла Манш, студения канал Сен Жорж, които те поставят между себе си и хората, непредставени им; човечеството им се струва мравуняк, който равнодушно тъпчат; те признават за хора само онези, които допущат до себе си; и дори не разбират езика на останалите, сякаш те са просто гледащи очи и движещи се устни — ни поглед, ни глас достига до сърцето им; за тях тези хора не съществуват. Англичаните и сред нас живеят като на своя остров, където всичко е подчинено на строги закони, където всички области на живота са еднообразни, където дори добродетелите като че се задвижват от механизъм, работещ в определени часове. Обкръжена от непроницаема стена, английската жена седи като в клетка, прикована със златна верижка към семейното огнище; поилката и хранилката, летвичката на която е кацнала, и гнезденцето й са чудесни и всичко това й придава неотразимо очарование. В никоя друга страна не са тласкали омъжената жена към такова лицемерие, изправяйки я при най-незначителен повод между живота и смъртта; за нея няма промеждутъчни стъпала между честта и позора: или сторената грешка е непоправима, или изобщо няма грешка; всичко или нищо, напълно в духа на Хамлетовото „To be, or not to be“. Тази алтернатива, прибавена към високомерното презрение, въздигнато в тази страна в обичай, е направила от английската жена съвсем особено същество. Тя е жалко създание, добродетелно по необходимост, но винаги готово да пропадне, обречено вечно да таи лъжа в сърцето си, но пълно с външно очарование, тъй като англичаните придават значение само на външността. Ето с какво се обяснява особената прелест на англичанката; възторжената нежност, в която за нея по необходимост е заключен целият живот, прекомерните грижи за себе си, изтънчеността на любовта им, така изящно изобразена в знаменитата сцена от „Ромео и Жулиета“, където Шекспир в един образ ни показа същността на английската жена. Какво да ви кажа — та вие за толкова неща сте им завиждали, — което да не знаете за тези бледни сирени, отначало непроницаеми и скоро напълно разгадани; те смятат, че човек люби заради самата любов и внасят скука в наслажденията, тъй като не умеят да ги разнообразяват; в тяхната душа винаги звучи една-единствена струна, гласът им повтаря един и същи слог, но този, който не е плавал с тях в океана на любовта, никога не ще познае цялата поезия на чувствата, както този, който не е видял морето, никога не овладява всички струни на своята лира. Знаете защо говоря така. Моят роман с лейди Дъдли придоби пагубна известност. Бях във възрастта, когато чувствата властвуват над разсъдъка, особено у младия човек, потискал така жестоко желанията на плътта; но образът на святата жена, която носеше своя тежък кръст в Клошгурд, така ярко сияеше в душата ми, че отначало устоях на съблазънта. Моята вярност ми придаваше особено очарование в очите на лейди Арабел. Съпротивата ми разпали страстта й. Подобно на много англичанки, тя обичаше блясъка и екстравагантността. Искаше лютивина за угощенията на сърцето си, както мнозина англичани добавят към храната остри подправки, за да раздразнят апетита си. Безцветният живот, който тези жени си изграждат с неизменното си съвършенство във всичко, със съблюдаването на правилата и методичната последователност на навиците ги тласка към приключение пред романтичното и недостъпното. Не съумях да преценя този характер. Колкото повече се затварях в хладно презрение, толкова по-силно пламваше лейди Дъдли. Тази борба, в която тя постави на карта гордостта си, възбуди любопитството в няколко салона, което бе за нея завоевание, тъй като виждаше в това залог за успех. Ах, аз бих бил спасен, ако някой приятел ми бе предал горчивите думи, казани от нея за госпожа Дьо Морсоф и за мен:

— Дразни ме тяхното влюбено гукане!

Без да желая да оправдавам измяната си, искам само да ви обърна внимание, Натали, че мъжът разполага с по-малко възможности да се противопоставя на жената, отколкото вие — да отхвърляте нашите домогвания. Нравите забраняват на нашия пол да оказва решителна съпротива, която у вас служи като примамка за възлюбления и която благоприличието ви налага; у нас, напротив, не зная по какъв неписан закон за мъжкото поведение сдържаността се смята за смешна; ние признаваме привилегията ви да скромничите, за да ви предоставим правото да бъдете ухажвани; но разменим ли ролите си, мъжът попада под ударите на насмешките. Макар и отбраняван от моята любов, аз не бях във възрастта, когато човек може да остане равнодушен към гибелната съблазън на красотата, гордостта и всеотдайността. Когато на бала, където лейди Арабел бе царица, тя полагаше в нозете ми засвидетелствуваното й от всички преклонение и търсеше само моя поглед, за да прочете в него дали новият й тоалет ми се нрави, когато тръпнеше от удоволствие, че я харесвам, аз против волята си се заразявах от вълнението й. Впрочем, тя се появяваше там, където не можех да избягна срещите с нея; за мен бе трудно да отказвам покани, отправени от дипломатически лица; нейното положение й отваряше всички салони и с ловкостта на жена, умееща да осъществява прищевките си, тя постъпваше така, че домакинята я поставяше на трапезата до мен; после започваше да ми шепне на ухото:

— Ако ме обичахте така, както госпожа Дьо Морсоф — казваше тя, — бих пожертвувала всичко заради вас.

Смеейки се, тя ми предлагаше най-унизителни за нея условия: обещаваше ми да запази пълна тайна и молеше само да й позволя да ме обича. Веднъж ми каза нещо, което би могло да удовлетвори плахата съвест и най-необузданите желания на младия човек. „Ще бъда винаги ваша приятелка, а ваша любовница — когато пожелаете!“

Най-после, за да довърши моята гибел, намисли да се възползува от доверчивостта ми: подкупи моя камериер и след една вечеря, на която бе особено красива и се бе убедила, че е разпалила желанията ми, аз я намерих у дома. Този скандал прогърмя над цяла Англия и нейната аристокрация бе потресена не по-малко от херувимите пред вида на падналия ангел. Лейди Дъдли напусна своята Empyree^[1], отказа се от богатството на мъжа си и реши да затъмни с жертвите си моя ангел, чието целомъдрие бе причина за това нашумяло крушение. Като демона върху купола на Тампъл^[2] лейди Арабел поиска да разкрие пред мен най-пищните чертози на пламенното си царство.

Бъдете снизходителна, моля ви, когато четете тези редове. Тук става дума за един от най-интересните проблеми на човешкия живот, за оная криза, която изживява мнозинството от мъжете — и аз бих искал с няколко думи да запаля спасителен фар пред тази опасна подводна скала.

Изящната лейди, тъй стройна и крехка, жената с млечнобяла кожа, тъй томително красива и нежна, с изваяно чело, увенчано с облак пухкави, червеникави коси, това въздушно същество, което сякаш фосфоресцира със сиянието си, обладава желязна воля. Няма буен кон, който не би усмирила нейната привидно нежна ръка, незнаеща умора. Тя има краче на сърна, стройно и жилаво, с неописуемо красиви форми. Притежава такава сила, че не се бои от никаква борба; никой не може да я догони на кон; в прескачане на препятствия би победила кентаври; уцелва елени и сърни, без да спира коня. Тялото й не познава потта, то вдишва огъня в атмосферата и не може да живее без вода. Сърцето й е пламенно като африканското слънце; страстта й връхлита като вихър в пустиня, чийто зноен безкрай е отразен в очите й, пустиня с палещо небе и с прохладни звездни нощи, пълни с лазур и любов. Какъв контраст с Клошгурд! Жената на Изтока и жената на Запада: едната тегли към себе си и всмуква най-малката капка чувство, другата излива душата си, обкръжавайки близките си с лъчезарния си свят; едната е жива и стройна, а другата — спокойна и пълна. Впрочем, замисляли ли сте се някога върху същността на английските нрави? Не виждате ли у англичаните обожествяване на материята, ярко изразено епикурейство, на което те се отдават преднамерено и изкусно? Каквото и да говорят, каквото и да правят, Англия е материалистична, макар може би сама да не съзнава това. Нейните религиозни и морални принципи са лишени от божествена одухотвореност, от католическа възторженост, от онова дълбоко очарование, което лицемерието не може да замени, каквато и маска да надене. Англичаните са овладели до съвършенство изкуството да живеят, да се наслаждават на всяка троха на материалния свят, ето защо техните пантофи са най-прелестните пантофи на земята, бельото им притежава неизказана мекота, която изпълва скриновете им с ухание на кедър; в определени часове пият изкусно приготвен ароматен чай, в техните домове няма прашинка, покриват подовете си с килими от първото стъпало на стълбата до най-отдалеченото ъгълче в дома, мият стените на мазетата, лъскат до самозабрава дръжките на входните врати, смазват ресорите на файтоните; те превръщат материята в питателно вещество или в пухкава обвивка, блестяща и чиста, в която душата примира от наслада; но всичко това прави живота им ужасно еднообразен, тъй като подобно безоблачно съществование не изправя пред тях никакви препятствия, лишава ги от непосредствени възприятия и в края на краищата ги превръща в автомати.

И така, сред съблазнителния английски разкош аз неочаквано срещнах жена, може би единствена по рода си, която ме оплете в мрежите на любовта, неизменно възраждаща се от пепелта, любов, която моето сурово въздържание само разпали, любов, сияеща със смъртоносна красота, наситена с особен магнетизъм и умееща да ви отнесе в небесните чертози през тайнствени, разтварящи се в полусън двери, или да ви увлече към висините на крилати коне. Любов, чудовищно неблагодарна, която безжалостно се смее над труповете на своите жертви; любов без спомени, жестока, напомняща английската политика, любов, в чиито мрежи попадат почти всички мъже. Сега за вас е ясно положението. Човекът е създаден от материя и дух; в него звярът умира и се ражда ангел. Ето кое обяснява вътрешната ни борба между стремежа към бъдещо съвършенство и спомените за нашите първични инстинкти, от които още не сме се избавили напълно: любов плътска и любов божествена. Има хора, които съумяват да ги съединят, други са неспособни на това. Едни търсят все нови и нови чувствени наслади, стараейки се да наситят първичните си желания, други съсредоточават своето чувство върху една жена, смятайки я за идеал, в който за тях е заключена цялата вселена; едни се колебаят между плътските наслади и радостите на духа, други одухотворяват плътта и изискват от нея това, което тя не е в състояние да даде. Ще бъдете по-снизходителна към тези нещастници, които обществото така жестоко осъжда, ако, разглеждайки основните разновидности на любовта, вземете под внимание притегателните и отблъскващите сили, които възникват от различията между индивидите и разбиват съюза на още неизпиталите се влюбени, а така също и грешките, извършени от хора, живеещи преди всичко чрез ума, сърцето и действието, хора, които само мислят, чувствуват или действуват и чиито надежди са били излъгани или неразбрани в това общение на двама души с еднакво двойствена природа. И така, лейди Арабел задоволява всички инстинкти, стремежи, желания, всички пороци и добродетели на тази крехка материя, от която е създаден човекът. Тя бе любовница на тялото, госпожа Дьо Морсоф — съпруга на душата. Любовта, удовлетворявана от любовницата, има предели, материята се изчерпва, нейните владения и сили са ограничени и тя неизбежно се пресища; в Париж аз често изпитвах необяснима пустота до лейди Дъдли. Владенията на сърцето са безкрайни и в Клошгурд моята любов нямаше граници. Аз страстно обичах лейди Арабел и при все че в нея се бе спотаил великолепен звяр, тя несъмнено превъзхождаше с ума си мнозина; нейният саркастичен език никого и нищо не щадеше. Но аз боготворях Анриет. Нощем плачех от щастие; сутрин плачех от угризения.

Има жени достатъчно мъдри, за да скриват ревността си под булото на ангелската доброта; това са тези, които, подобно на лейди Дъдли, са прехвърлили тридесетте години; такива жени умеят да чувствуват и да пресмятат, да грабят всичко от настоящето и да не забравят бъдещето; те знаят да сподавят дори най-съкровените си болки с енергията на ловец, незабелязващ собствените си рани в ревнивото преследване на дивеча. Не повеждайки с мен разговор за госпожа Дьо Морсоф, Арабел се опитваше да убие образа й в душата ми, където постоянно се сражаваше с нея, и моята непобедима любов само по-силно разпалваше страстта й. За да ме покори, показвайки как дълбоко се отличава от другите, Арабел не проявяваше подозрителност, взискателност или любопитство, свойствени на мнозинството от младите жени, а като лъвица, която захапва плячката си и я отнася в леговището си, следеше никой да не й пречи да се наслаждава на щастието си и ме пазеше като непокорна жертва. Пишех на Анриет пред очите й и тя никога не прочете нито ред, никога не се опита да узнае кому изпращам писмата си. Не ограничаваше свободата ми. Сякаш си бе казала: „Ако го загубя, ще обвинявам само себе си.“ Позоваваше се гордо на „беззаветната“ си любов, уверявайки ме, че стига само да поискам, без колебание би пожертвувала живота си заради мен. И се кълнеше, че ако я изоставя, начаса ще свърши със себе си. Да бяхте я чули само как се възхищаваше от индийските жени, които в съгласие с обичая в страната изгарят живи на кладата ведно с мъртвите си съпрузи.

— Макар този индийски обичай да е привилегия на хората от благороден произход и трудноразбираем за европейците, неспособни да оценят гордото величие на такава постъпка — казваше тя, — съгласете се, че при нашите жалки нрави аристокрацията може да се отдели от тълпата само чрез проява на изключителни чувства. Как мога аз да докажа на един буржоа, че в моите жили тече кръв, различна от неговата? Само като умра не като него. Жените от простолюдието могат да притежават скъпоценности, богати тъкани, коне, дори гербове, които би трябвало да принадлежат само на нас — те всичко могат да си купят, дори титла. Но да любиш с високо вдигната глава, опълчвайки се срещу закона, да умреш за избраника си, да превърнеш любовното ложе в ложе на смъртта, да сложиш небето и земята в нозете на човека, отнемайки на всевишния правото единствен да обожествява творенията си, не отричайки се никога от своя кумир, дори в името на добродетелта (защото да се откажеш от него, макар от чувство на дълг, значи да се отдадеш на нещо, което не е той; било то човек или идея, това все пак е измяна!). Ето величие, недостъпно за простите жени, на които са известни само два утъпкани пътя: или достъпният път на добродетелта, или калната пътека на куртизанката.

Както виждате, тя ласкаеше гордостта ми, възбуждаше в мен чрезмерно тщеславие и превъзнасяйки слабостите ми, ме поставяше така високо, че можеше да живее само на колене пред мен; всички съблазни на ума й се изразяваха в тази робска поза и в пълна покорност. Можеше цял ден да прекара в нозете ми, мълчаливо да ме съзерцава, дебнейки като одалиска в харем часа на насладата и стараейки се със скрито кокетство да ускори този час.

С какви думи да ви опиша първите шест месеца, когато бях във властта на упоителните любовни радости, на толкова богати наслади, разнообразявани с изкуството, което дава само опитът, но сега прикриван зад поривите на страстта? Тези наслади, откриващи ни внезапно поезията на чувствеността, създават здравите връзки, които приковават младите мъже към по-възрастни от тях жени; но такива връзки подобно на каторжнически окови оставят в душата неизлечими следи, пораждат в нея преждевременно равнодушие към чистата, свежа, благоуханна любов, която не може да опиянява както силните напитки, предлагани в стакани, изкусно изваяни от злато, искрящи от скъпоценни камъни. Опивайки се от чувствените наслади, за които бях мечтал, преди да ги познавам, и които се опитвах да въплътя в своите букети, наслади, които нежният съюз на сърцата прави стократно по-пламенни, аз намирах множество противоречиви обяснения, за да определя в собствените си очи ненаситността, с която утолявах жаждата си от тази прекрасна чаша. Често, когато преситената ми душа потъваше в безкрая и откъснала се сякаш от тялото, витаеше далече от земята, аз си мислех, че тези наслади са само средство да се преодолее материята и да върне на нашия дух високия му полет. Подобно на много жени, лейди Дъдли често се възползуваше от минутите на любовно опиянение, за да ме обвързва с клетви и да изтръгва от мен кощунствени слова, оскърбяващи ангела в Клошгурд. Станал веднъж изменник, аз бях и измамник. Продължавах да пиша на госпожа Дьо Морсоф, сякаш все още бях юношата в жалкия син костюм, който тя толкова обичаше; но признавам, ясновидството й ме ужасяваше, когато си помислях, че нечия недискретност можеше да разруши въздушната кула на моите надежди. Често, сред любовния екстаз, внезапна болка свиваше сърцето ми и ми се струваше, че дочувам глас от небето, произнасящ името на Анриет — пророческият глас, който според Свещеното писание бе запитал: „Каин, къде е брат ти Авел?“ Тя престана да отговаря на писмата ми. Обзе ме дълбока тревога и реших да отида в Клошгурд. Арабел не се противопостави на желанието ми, но каза, че ще ме съпроводи до Турен. Отначало трудностите разгаряха прищявката й, после предчувствието й се потвърди от неочаквано завоюваното щастие, а сега в нея се породи любов, която тя искаше да направи единствена. Женският усет й помогна да види в това пътуване средство да ме откъсне окончателно от госпожа Дьо Морсоф; а аз, заслепен от тревога, наивно вярващ в истинската любов, не съгледах клопката, в която щях да попадна. Лейди Дъдли бе готова на всякакви отстъпки и предугади всички мои възражения. Тя се съгласи да се установи недалеко от Тур, в някое село, под чуждо име, да не излиза през деня и да се среща с мен само в нощните часове, когато никой не ще може да ни види.

Тръгнах от Тур за Клошгурд на кон. Имах две основания за това: трябваше ми кон за нощните преходи, а в това време имах прекрасен арабски кон; изпратила го бе на маркиза Дъдли лейди Естер Стенхоуп, а маркизата ми го отстъпи срещу прочутата картина на Рембранд, намираща се днес в салона й в Лондон, която, както знаете, бях получил при много странни обстоятелства. Избрах пътя, по който преди шест години бях дошъл пеша, и се спрях под ореховото дърво. Оттук видях госпожа Дьо Морсоф в бяла рокля на края на терасата. Мигом се спуснах към нея с бързината на мълния и след няколко минути бях под стената, прелетял напреки през разделящото ни разстояние, сякаш участвувах в надбягване с препятствия. Тя чу тропота на моя вихрогон и когато спрях близо до терасата, каза:

— А, вие ли сте!

Тези три думички ме сразиха. Тя знаеше за моето увлечение. Кой ли й го бе разказал? Майка й. Анриет после ми показа това гнусно писмо. Равнодушието в слабия й глас, някога толкова ведър, а сега унил, свидетелствуваше за затаена в сърцето й болка, а от думите й сякаш лъхаше горчивото ухание на прекършени и вече мъртви цветя. Както водите на Лоара довличат пясък, когато прииждат и завинаги покриват с пясъчен нанос земите, така моята измяна връхлетя върху нея като убийствен ураган и бе превърнала в пустиня цветущата лъка в душата й. Вкарах коня през малката врата. По мой знак той легна на тревата и графинята, приближила бавно към мен, каза:

— Какво красиво животно!

Стоеше със скръстени ръце, за да не ги докосна: отгатнах това.

— Ще отида да съобщя на господин Дьо Морсоф за вашето пристигане — каза тя и се отдалечи.

Съкрушен, несмеещ да я задържа, аз продължавах да стоя прав и мълчаливо гледах как си отива, все така благородна, спокойна, горда, но бледна, каквато никога не бях я виждал; пожълтялото й чело носеше отпечатъка на горчиво разочарование, а главата бе приведена като чашка на лилия, препълнена с вода.

— Анриет! — извиках аз с отчаянието на човек, който чувствува, че умира.

Не се обърна, не спря, не ме удостои с отговор, за да даде да разбера, че ми отнема правото да я назовавам с това име и че не ще се отзовава повече на него. Ако бях лежал като песъчинка в ужасната долина на смъртта, където са погребани милиони превърнали се в прах хора, чиито души витаят над земята, под необятните небесни простори, аз и тогава не бих се чувствувал толкова нищожно малък, както сега пред бялата фигура, която бавно се изкачваше по стълбите с онази неумолимост, с каквато при наводнение водата нахлува по градските улици; тя с равни стъпки се приближаваше към замъка, мястото на слава и изпитания на тази християнска Дидона!^[3] Проклех Арабел, заклеймявайки я с дума, която би я убила, ако беше я чула: та нали се бе отрекла от всичко заради мен, както се отричат от всичко посветилите се на Бога! Стоях потънал в горчиви мисли и виждах наоколо безбрежното море на страданията. Не след дълго забелязах да слизат всички. Жак тичаше с наивния порив на възрастта си. Лека като газела и с очи, премрежени от умора, Мадлен вървеше до майка си. Аз притиснах Жак към сърцето си, изливайки пред него всичката нежност на душата си и сълзите, отхвърлени от майка му. Господин Дьо Морсоф се приближи към мен, разтворил обятия, и като ме целуна по бузите, възкликна:

— Феликс, разказаха ми, че ви дължа живота си.

По време на тази сцена госпожа Дьо Морсоф ни обърна гръб под предлог, че иска да покаже моя кон на удивената Мадлен.

— Дявол го взел! Ето какви са жените! — гневно извика графът. — Разглеждат коня ви.

Мадлен се обърна, дойде при мен и аз й целунах ръка, гледайки изчервената графиня.

— Мадлен изглежда много по-добре — продумах аз.

— Бедното дете! — отвърна майката и я целуна по челото.

— Да, сега те всички са добре — каза графът. — Единствен аз, драги Феликс, съм разнебитен като стара кула, готова да рухне.

— Изглежда, генералът е запазил старите си навици — подхвърлих аз, поглеждайки госпожа Дьо Морсоф.

— Ние всички си имаме своите „blue devils“^[4] — отвърна тя. — Нали така казват на английски?

Тръгнахме бавно към замъка всички заедно, чувствувайки, че е станало нещо непоправимо. Графинята явно нямаше никакво желание да остане насаме с мен. Но, така или иначе, бях неин гост.

— Да, а кой ще се погрижи за вашия кон? — запита графът, когато се приближихме към терасата.

— Ето, ще видите — забеляза графинята, — аз, както винаги, пак ще бъда виновна преди малко — защо съм помислила за коня, а сега — защо не съм помислила.

— Разбира се — отвърна графът, — всичко е хубаво, когато идва навреме.

— Аз сам ще се заема с него — рекох живо, намирайки този студен прием за непоносим. — Само аз мога да изведа коня и да го закарам в обора. По-късно, с шинонската пощенска кола, ще дойде моят лакей и ще се погрижи за него.

— Вашият лакей също ли е докаран от Англия? — запита графинята.

— От тамошните няма по-добри — отвърна графът, който се развесели, като видя жена си тъжна.

Студенината на жена му го караше да постъпва срещу волята й и той ме обсипа с приятелски излияния. Сега разбрах колко тягостна е понякога привързаността на мъжа. Не мислете, че съпрузите сразяват благородните души с любезностите си, когато жените им се отдават на чувства, с които сякаш ги ощетяват, защото по право им принадлежат. Нищо подобно! Те стават омразни и непоносими с отлитането на любовта. Сговорът, основна предпоставка за такива отношения, тогава става средство и се превръща в бреме, отвратително като всяко средство, което целта вече не оправдава.

— Драги мой Феликс — ми каза графът, като ме улови за ръцете и ги стисна горещо, — извинете госпожа Дьо Морсоф; жените понякога са капризни, но слабостта им ги извинява; те не могат да запазят равно настроение, каквото ни дава на нас силата на характера. Тя ви обича много, аз зная това, но…

Докато графът говореше, графинята неусетно се отдалечи от нас, желаейки сякаш да ни остави сами.

— Феликс — продължи той, като сниши глас и се загледа след графинята, която отиваше към замъка заедно с децата, — не разбирам какво става в душата на моята жена, но вече от месец и половина характерът й рязко се промени. Преди това бе мила и внимателна, а сега е вечно кисела и недоволна.

По-късно Манет ми разказа, че напоследък графинята била толкова потисната, та вече ни най-малко не я засягали нападките на графа.

Не намирайки удобна мишена за стрелите си, графът бе започнал да се безпокои като дете, виждащо, че клетото насекомо, което мъчи, е престанало да се движи. Сега се нуждаеше от довереник, както палачът се нуждае от помощник.

— Опитайте — подхвана графът след кратко мълчание, — поговорете с госпожа Дьо Морсоф. Жените винаги имат тайни от мъжа си, а на вас тя може би ще открие болката си. Готов съм да дам половината от дните, които ми остават, и половината от състоянието си, ще пожертвувам всичко само за да бъде щастлива! Тя ми е толкова необходима! Ако сега, когато вече остарях, не виждам до себе си този ангел, бих се чувствувал най-злочестият измежду хората. Искам да умра спокоен. Кажете на графинята, че няма да страда с мен дълго. Да, Феликс, приятелю мой, отивам си, зная това. Крия от всички фаталната истина, защо да ги огорчавам отсега? Все тази проклета подстомашна жлеза, приятелю мой! Най-после разбрах причината на болестта си: моята чувствителност ме убива. Всъщност всички наши чувства поразяват преди всичко стомаха.

— Значи — казах аз, като се усмихнах, — хората с чувствителни сърца умират от стомах.

— Не се смейте, Феликс, това е самата истина. Прекалено силните вълнения оказват пагубно въздействие върху главния симпатичен нерв. Прекомерната чувствителност постоянно дразни слизестата обвивка на стомаха. Ако такова състояние продължава, довежда до изменения в храносмилателните органи, които отначало са незабележими: нарушава се дейността на жлезите с вътрешна секреция, апетитът намалява, храносмилането става капризно; скоро се появяват остри болки, които постепенно се усилват и с всеки ден пристъпите зачестяват; после настъпва общо разстройство на организма, сякаш към храната ви постоянно прибавят бавно действуваща отрова; слизестата обвивка се удебелява, сърдечната клапа започва да се втвърдява, появява се злокачествен тумор, а после настъпва смърт. Та аз съм вече в този стадий. В моя стомах затвърдяването продължава и сега нищо не може да спре хода на болестта. Вижте лимоненожълтия цвят на лицето ми, сухите ми блестящи очи, ужасната ми слабост! Аз просто изсъхнах! Но какво да се прави! Емиграцията ми докара това зло: аз толкова страдах по онова време! Женитбата, която можеше да поправи всичко, вместо да успокои болната ми душа, още повече разкървави раната ми. Какво намерих тук? Вечни тревоги около децата, домашни огорчения, грижи за материално замогване, постоянни икономии, безкрайни лишения, на които обрекох жена си и най-вече себе си… Всъщност на вас единствен мога да поверя тайната си, най-голямата си болка: Бланш е същински ангел, но тя не ме разбира, тя не знае нищо за моите страдания и още повече ги задълбочава; но аз й прощавам! Чуйте, това е ужасно да се каже, приятелю мой, но по-малко добродетелна жена би ми дала повече щастие, повече наслади, което Бланш и не подозира, защото е наивна като дете! Прибавете към всичко това и разправиите ми със слугите, тези глупаци, на които като че ли говоря китайски! Когато най-сетне успяхме криво-ляво да възстановим състоянието си, когато тревогите ми намаляха, злото вече беше налице — болестта ми навлезе в стадия, когато апетитът изчезва напълно, после ме събори нова тежка болест, която така неправилно лекува доктор Ориже; накратко казано, остава ми да живея не повече от половин година…

Слушах графа ужасен. Виждайки графинята, сухият блясък на очите й, лимоненожълтият цвят на лицето й още от първия миг ме бяха поразили; неусетно повлякох графа към дома, като се правех, че слушам внимателно жалбите му, примесени с медицински термини, а сам мислех за Анриет и исках отново да я видя. Намерихме я в трапезарията, където присъствуваше на урока по математика, който абат Дьо Доминис преподаваше на Жак, и в същото време учеше Мадлен да бродира. Някога тя би отложила в деня на пристигането ми задълженията си, за да посвети цялото си време на мен, но аз така искрено и дълбоко я обичах, че сподавих в сърцето си мъката, която ми причиняваше този жесток контраст между настоящето и миналото; защото виждах съдбоносния лимоненожълт оттенък, който върху това ангелско лице напомняше отблясъка на божествения огън, озаряващ лика на светците в картините на италианските художници. И внезапно почувствувах леденото дихание на смъртта. После, когато пламналият взор на Анриет, лишен от прозрачната влага, която преди сякаш къпеше очите й, се обърна към мен, аз изтръпнах; сега видях и други промени, следи от страдания, които не бях доловил вън: тънките чертици, едва забележими при последното ми гостуване, сега се бяха врязали дълбоко в челото; лицето й бе отслабнало, сините жилки под болезнено прозрачната кожа трептяха като живи, а хлътналите, подсинени очи трескаво горяха; бе посърнала като плод, който се свива и загубва без време цвета си, когато отвътре го прояжда червей. Дали аз, който повече от всичко на света жадувах да влея в душата й живителния поток на щастието, не бях влял горчилка в свежия извор, от който тя черпеше сили? Седнах до нея и я запитах с глас, в който ридаеше разкаянието:

— Не се ли оплаквате от здравето си?

— Не — отвърна тя, като ме погледна дълбоко в очите. — Ето моето здраве! — И тя показа Жак и Мадлен.

Излязла победителка в борбата с болестта, петнайсетгодишната Мадлен се бе превърнала в жена; беше израснала и розовина покриваше смуглото и лице. Тя бе загубила безгрижието на детето, което гледа всичко с широко разтворени очи, и скришом свеждаше поглед; гъвкавата й фигурка се бе развила и бе придобила нежна закръгленост на формите; движенията й бяха станали бавни и пестеливи като у майката; чудесните й черни коси бяха кокетно разделени на път над хубавото чело на млада испанка. Тя напомняше красивите средновековни статуетки, така изящни и толкова крехки, че любувайки им се, се боите да не се строшат от погледа ви. След толкова усилия здравето й бе укрепнало, тялото й се бе наляло като нежен плод, страните й се бяха покрили с нежния мъх на праскова, а вратът й — с копринен пух, който лъщеше на слънцето, като у майката. Да, тя щеше да живее! О, свидна пъпка на най-красивото човешко цвете, Бог бе написал това върху дългите ти тъмни ресници, върху изящната извивка на раменете ти, обещаващи да разцъфнат като у майка ти! Тази стройна като фиданка мургава девойка представляваше поразителен контраст с Жак, хилав седемнайсетгодишен юноша с голяма глава, чието прекомерно развито чело будеше тревога; блестящите му уморени очи хармонираха странно с дълбокия, гръден глас. Този глас бе прекалено мощен, а погледът изразяваше прекалено голяма духовна зрелост. Сякаш умът, душата, сърцето на Анриет бяха изгорили със своя пламък това слабо тяло, ненамерило сили да се съвземе; млечнобялото лице на Жак бе оживено от ярка червенина като у някои млади англичани, белязани от съдбовния печат и обречени; измамно здраве! По знак на Анриет аз прехвърлих поглед от Мадлен върху Жак, който чертаеше на дъската геометрични фигури и решаваше задачи по алгебра под наблюдението на абат Дьо Доминис, и изтръпнах пред зловещия призрак на смъртта, притаил се зад цветята на младостта, но пощадих заблуждението на злочестата майка.

— Когато ги виждам здрави, всички мои болки замлъкват от радост, както замлъкват и се разсейват и когато боледуват. Приятелю мой — продължи тя и очите й засияха от майчинска гордост, — ако други ни изменят, тук нашите чувства се възнаграждават и изпълнените задължения, увенчани с успех, ни носят отплата за поражения, понесени другаде. Жак ще стане, както и вие, високообразован човек, мъдър и добродетелен; като вас и той ще бъде гордост за страната и може би ще я управлява с вашата поддръжка, тъй като вие ще достигнете висок сан. Моята скъпа Мадлен е с великодушно сърце, тя е чиста като снега по алпийските върхове, умна и горда, достойна да носи името Льононкур! Нейната майка, някога тъй неспокойна, сега е щастлива, щастието й е безгранично и безоблачно; да, моят живот е запълнен и богат. Виждате, Бог помага да разцъфнат всички мои позволени желания и чувства и внася огорчение в онези, към които ме влечаха опасни наклонности.

— Чудесно! — извика доволен абатът. — Господин Жак знае не по-малко от мен.

Завършил обясненията си, Жак леко се закашля.

— За днес това е достатъчно, драги абате — каза графинята развълнувана, — и моля, отложете урока по химия. — Идете да пояздите, Жак — добави тя, когато синът й, приближил се към нея, я целуна със сдържана нежност и обърна към мен поглед, сякаш желае да опровергае моите страхове.

— Но — казах й — аз, докато тя изпращаше с поглед отдалечаващия се Жак — вие не ми отговорихте. Чувствувате ли понякога някакви болки?

— Да, понякога, в стомаха. Ако живеех в Париж, щях да имам честта да боледувам от гастрит — днес най-модерната болест.

— Мама често чувствува силни болки — каза Мадлен.

— Как — изненада се графинята, — вие се интересувате от здравето ми?

Учудена от дълбоката ирония, прозвучала в тези думи, Мадлен погледна майка си, а после и мен; отпуснал глава, аз разглеждах розовите цветчета върху сиво-зелената калъфка на възглавницата, която украсяваше канапето в салона.

— Това положение е непоносимо — й пошепнах на ухото.

— Но нима вината е моя? — запита тя. — Мили приятелю — продължи после високо, с онази жестока усмивка, с която жените прикриват отмъщението си, — нима не познавате съвременната история? Нима Франция и Англия не са непримирими врагове? Дори Мадлен знае това, знае, че ги разделя огромно, студено и бурно море.

Вазите на камината в салона бяха заменени със свещници, очевидно за да бъда лишен от удоволствието да ги пълня с цветя; после ги видях в нейната спалня. Когато моят прислужник дойде, аз излязох, за да му дам някои разпореждания; той донесе вещите ми и аз поисках да ги оставя в спалнята си.

— Феликс — обърна се към мен графинята, — да не сгрешите. В предишната стая на леля ми сега живее Мадлен. Вие сте над спалнята на графа.

Макар и виновен, аз все пак имах сърце и всички тези думи ме нараняваха като удари с кинжал, безжалостно забиван в най-чувствителните места, които тя сякаш избираше нарочно. Не всички понасят еднакво моралните изпитания, тяхната сила зависи от нашата душевна чувствителност и графинята бе познала всички оттенъци на страданията; но тъкмо поради това най-добрата от жените става толкова по-жестока, колкото по-великодушна е била преди; погледнах графинята, но тя сведе глава. После отидох в новата си спалня. Красива стая, издържана в бяло и зелено. Тук се облях в сълзи. Анриет дочу риданията ми и влезе при мен с букет от цветя.

— Анриет — казах аз, — нямате ли сили да простите дори най-невинната грешка?

— Никога не ме наричайте Анриет — отвърна тя, — бедната Анриет вече не съществува, но вие винаги ще намерите госпожа Дьо Морсоф, вярната приятелка, готова да ви изслуша, да ви обича. Феликс, ще поговорим по-късно по това. Ако у вас има още макар и капка чувство към мен, оставете ме да свикна с вашето присъствие… а после, когато думите не ще терзаят така силно сърцето ми, в часа, когато отново намеря малко сили, тогава, едва тогава… Виждате ли тази долина? — запита тя, като ми показа Ендр. — Болно ми е, когато я гледам, но все още я обичам.

— Ах! Проклета да е Англия с всичките й жени! Ще подам оставката си на краля и ще умра тук, измолващ от вас опрощение.

— Не, обичайте тази жена! Анриет вече не съществува, това не е шега, вие скоро ще разберете…

Тя се отдалечи, но по тона на тези думи разбрах колко дълбока е нейната рана. Бързо изтичах след нея, спрях я и казах:

— Значи, не ме обичате вече?

— Вие ми причинихте по-голямо зло от всички тук, взети заедно! Сега страдам по-малко, което ще рече, че ви обичам по-малко; но само в Англия казват „нито никога, нито завинаги“; тук ние казваме само „завинаги“. Не разпалвайте болката ми; и ако вие страдате, помислете си, че аз все още живея!

Държах ръката й, студена, неподвижна, влажна, но тя я изтръгна, а после се спусна като стрела, прекосявайки салона, където се разигра тази наистина трагична сцена.

По време на обяда графът ме подложи на изпитание, което съвсем не можех да предвидя.

— Маркиза Дъдли не е ли сега в Париж? — запита той.

Пламнах цял, когато му отговорих:

— Не.

— А къде е, да не е в Тур? — продължи той.

— Тя не се е развела с мъжа си и може да отиде в Англия. Мъжът й би бил щастлив, ако тя се върне при него — живо отвърнах аз.

— Има ли деца? — запита госпожа Дьо Морсоф е изменен глас.

— Двама синове.

— А къде са те?

— В Англия, с бащата.

— Кажете откровено, Феликс — толкова ли е красива, колкото се говори за нея?

— Как може да задавате подобни въпроси? Жената, която човек обича, винаги е най-красива от всички! — възкликна графинята.

— Да, винаги — казах аз гордо, хвърляйки й поглед, който тя не издържа.

— Щастливец сте вие — продължи графът, — да, провървя ви! Ах, на млади години направо бих подлудял от такъв успех!

— Достатъчно — каза госпожа Дьо Морсоф, като с очи посочи на графа Мадлен.

— Аз не съм дете — отвърна графът, комуто бе приятно да си припомни младостта.

След обяда графинята ме отведе на терасата и неочаквано извика:

— Как! Нима има жени, които жертвуват децата си заради мъж? Разбирам да се откажеш от богатство, от обществено положение, може би дори и от вечното блаженство! Но от децата! Да се отречеш от собствените си деца!

— Да, такива жени биха искали дори още повече да пожертвуват, те отдават всичко…

За графинята светът се преобърна с главата надолу и мислите й се объркаха. Потресена от величието на тези жертви, подозирайки, че щастието може да ги възнагради, и сякаш дочула в себе си виковете на бунтуващата се плът, тя изтръпна пред ледената пустота на своя изгубен живот. Да, тя преживя минута на ужасни съмнения, но скоро се съвзе, велика и чиста, изправяйки високо глава.

— Обичайте тази жена, Феликс — продума тя със сълзи на очи, — нека тя бъде моя щастлива сестра. Аз й прощавам страданията, които ми причини, щом ви дава това, което тук така и не можахте да намерите и което вече не може да получите от мен. Вие бяхте прав: аз никога не съм ви казвала, че ви обичам, и никога не съм ви обичала така, както обичат на този свят. Но ако тя не е майка, как може да обича?

— Скъпа, свята Анриет — отвърнах аз, — ако не бях така развълнуван, бих ти обяснил, че стоиш далеч във висините, непостижимо високо над нея; тя е земен човек, дъщеря на грешното човечество, а ти си дъщеря на небесата, обожаем ангел; на теб принадлежи цялото мое сърце, а на нея само плътта ми; тя знае това и страда дълбоко; би заменила мястото си с твоето, дори с цената на най-жестоки изпитания. Но всичко това е непоправимо. На теб съм отдал душата си, всички помисли, чистата любов, моята младост и моята старост, на нея — желанията и насладите на мимолетната страст; на теб — всички мои спомени, на нея — пълно забвение.

— Говорете, о, приятелю мой, говорете още!

Тя седна на скамейката и се заля в сълзи.

— Значи, добродетелта, светият живот, майчинската любов не са заблуждение. О, Феликс, ръсете още от този балсам по моите рани! Повторете думите, които ме възнасят в небесата, където искам да летя с вас! Благословете ме с един ваш поглед, с една дума, и аз ще ви простя всички мъки, които преживях за тези два месеца!

— Анриет, в нашия живот има тайни, които вие не знаете. Аз ви срещнах във възрастта, когато гласът на чувствата може да заглуши поривите на плътта; но няколко момента, споменът за които ще ме стопля и в смъртния ми час, трябва да ви убедят, че тази възраст има граници и вашите постоянни победи се дължаха на това, че вие умеехте да продължите нейните невинни радости. Любовта без обладание изостря нашите желания, но настъпва момент, когато изпитваме само мъка, защото, запомнете това — ние съвсем не приличаме на вас. В нас е заложена сила, от която не можем да се отречем, иначе ще престанем да бъдем мъже. Лишено от храната, която го поддържа, сърцето се самоизяжда и се изчерпва, което още не е смърт, но преддверие към нея. Природата не може да бъде заблуждавана безнаказано; при най-малкия тласък отвън тя се пробужда с ярост, подобна на безумие. Не, това не е любов, аз просто умирах от жажда сред знойна пустиня.

— Пустиня! — каза тя с огорчение, сочейки долината. — Как умно разсъждава, какви тънки хитрости! Този, който е верен, не се нуждае от подобно красноречие!

— Анриет, да не спорим заради някои не съвсем точно намерени изрази. Не, моята душа не се е променила, но аз загубих власт над чувствата си. На тази жена е известно, че вие сте моята единствена възлюблена. Тя играе в моя живот второстепенна роля, знае това и се примирява; аз имам право да я изоставя, както се изоставя куртизанка…

— И тогава?

— Каза ми, че ще свърши със себе си — отговорих аз, мислейки, че това решение ще удиви Анриет.

Но когато чу думите ми, по лицето й пробягна презрителна усмивка, по-изразителна даже от скритите зад нея мисли.

— О ти, моя съвест — продължих аз, — ако можеше да видиш как се борих с всички изкушения, тласкащи ме към гибел, би разбрала тази фатална…

— Ах, да, фатална! — каза тя. — Аз твърде много вярвах във вас. Мислех, че у вас има не по-малко добродетели, отколкото у свещеника и у… господин Дьо Морсоф — добави тя горчиво и думите й прозвучаха като епиграма. — Сега всичко е свършено — продължи тя след кратко мълчание. — Дължа ви много, приятелю мой: вие угасихте в мен огъня на чувствените желания. Най-трудната част от пътя е измината, приближава преходната възраст, а с нея неразположения, после болести; аз повече не ще мога да бъда за вас светла фея, обсипваща ви със своите благодеяния. Бъдете верен на лейди Арабел. Кому ще даде ръката си Мадлен, която аз в мечтите си виждах до вас? Бедна Мадлен! Бедна Мадлен! — повтори тя като скръбен припев. — Ако бяхте чули как неотдавна ми каза: „Маминко, вие не сте любезна с Феликс!“ Скъпото ми дете!

Тя ме погледна под хладните лъчи на залязващото слънце, проникващи през листака, и обхваната от неясни съжаления за нашите разбити надежди, заговори за нашето тъй чисто и светло минало и се отдаде на спомени, които аз споделих с нея. Припомнихме си нашия живот, прехвърляйки поглед от долината към парка, от прозорците на Клошгурд към Фрапел, и в нашето съзнание оживяваха благоуханните букети и се вплитаха в поемата на несбъднатите ни желания. Това бе последната й наслада, невинно удоволствие на чиста душа. Този миг, толкова съдбоносен за нас, ни изпълни с тиха печал. Анриет повярва на моите думи и се почувствува там, където я възнесох — на небесата.

— Приятелю мой — продума тя, — аз се покорявам на Бога, защото виждам във всичко това неговия пръст.

Едва по-късно разбрах смисъла на тези думи. Ние бавно тръгнахме по терасата. Тя се облегна на ръката ми, покорна на съдбата, и макар раните й да кървяха, намери сили да смекчи болката си.

— Такъв е човешкият живот — каза тя. — Какво е сторил господин Дьо Морсоф, за да заслужи такава участ? Това ни доказва, че съществува друг, по-добър свят. Горко на този, който се окайва, че е избрал добрия път.

И започна да разсъждава за живота, разглеждайки го от разни страни, и хладната й прозорливост ми разкри с какво отвращение се бе проникнала към всичко земно. Приближавайки се към дома, тя пусна ръката ми и каза:

— Ако Бог е вселил в сърцата ни стремеж към щастие, не трябва ли да се погрижи за невинните души, намерили в този свят само страдания? Това е така, или няма Бог и тогава животът ни е само горчива шега.

След тези думи тя бързо влезе в дома и аз я намерих, легнала на дивана, като сразена от небесния глас, осенил свети Павел.

— Какво става с вас?

— Не разбирам вече що е добродетел — отвърна тя — и не зная дали тя е у мен.

И двамата застинахме в мълчание, вслушвайки се в тези думи, прозвучали като камък, хвърлен в бездна.

— Ако аз съм се заблуждавала цял живот, тогава тя е права — продължи госпожа Дьо Морсоф.

Така с последната й радост угасна и последната й илюзия. Когато графът дойде, тя, която никога не се оплакваше, му се оплака, че не се чувствува добре; умолявах я да ми обясни по-точно какви са болките, които усеща, но тя отказа и мълчаливо се оттегли в стаята си, оставяйки ме в плен на моите нестихващи угризения. Мадлен последва майка си. Сутринта научих от нея, че графинята имала силни болки в стомаха с повръщания, причинени, както тя обясни, от преживените в този ден вълнения.

— Драги графе — казах аз на господин Дьо Морсоф, който ме накара да изиграем с него партия табла, — струва ми се, че графинята е много сериозно болна; още не е късно да й се помогне; извикайте доктор Ориже и я убедете да изпълнява наставленията му.

— Ориже, който ме погуби? Не, не, ще се посъветвам с Карбоно.

През цялата тази седмица и особено в първите дни животът бе за мен несекваща мъка, която вледеняваше сърцето ми, нараняваше гордостта ми, терзаеше душата ми. Ако някога сте били център в нечий живот, притеглящ всички погледи и стремежи, смисъл на съществование, огнище, даряващо топлина и светлина, ще разберете колко ужасно е след това да се озовеш сред пустош. Окръжаваха ме същите познати вещи, но душата, която им вдъхваше живот, бе помръкнала като пламъка на духната свещ. Разбрах убийственото чувство, принуждаващо влюбените да не се срещат, когато любовта им е угаснала. Да бъдеш нищо там, където си властвувал! Да усещаш мъртвешки хлад там, където са искрели радостните лъчи на живота! Такива сравнения са убийствени. Скоро започнах да съжалявам, че не бях изпитал щастие в годините на моята младост. Отчаянието ми бе така дълбоко, че сякаш развълнува графинята. Един следобед, когато се разхождахме по брега на реката, направих последен опит да измоля от нея опрощение. Помолих Жак да отведе сестра си напред, оставих графа да върви сам и отведох госпожа Дьо Морсоф към лодката:

— Анриет, смилете се, кажете поне една дума или ще се хвърля в Ендр! Да, поддадох се на съблазънта, така е, но нима не постъпих като вярно куче, безгранично предано на господаря си? Върнах се при вас, преизпълнен от срам; когато кучето се провини, естествено, бива наказано, но то лиже ръката, която го удря; накажете ме жестоко, но ми върнете сърцето си.

— Бедно дете! — промълви тя. — Та нима не сте мой син?

И като ме улови под ръка, мълчаливо догони Жак и Мадлен, а после тръгна с тях към Клошгурд през алеята, оставяйки ме с графа, който започна да говори за политика и за съседите.

— Да се приберем у дома — помолих го аз, — гологлав сте и вечерната роса може да ви навреди.

— Вие ме съжалявате, мили Феликс — каза той, неотгатнал намеренията ми, — жена ми никога не е пожелавала да ме утеши, може би по навик.

Преди тя никога не ме оставяше сам с графа; сега трябваше да търся предлог, за да се върна при нея. Седеше с децата и обясняваше на Жак правилата на таблата.

— Ето — захвана графът, ревнуващ жена си от децата, — ето тези, заради които съм постоянно пренебрегван. Мъжете, мили мой Феликс, в последна сметка винаги са победени; и най-добродетелната жена намира начин да задоволи своята потребност от любов и да лиши от нежност съпруга си.

Тя не отговори, продължавайки да се занимава с децата.

— Жак — каза графът, — ела тук!

Жак се бавеше.

— Баща ти те вика, иди при него — намеси се майката, като го побутна.

— Обичат ме по задължение — подхвърли старикът, който понякога разбираше положението си.

— Господине — отвърна графинята, поглаждайки косите на Мадлен, кокетно сресани и украсени с накити на челото, — не бъдете несправедлив към бедните жени, на тях не всякога им е леко да носят бремето на задълженията и може би в децата са въплътени майчините добродетели.

— Мила моя — възрази графът, стараейки се да бъде логичен, — от вашите думи излиза, че ако нямат деца, жените не ще бъдат добродетелни и спокойно ще изоставят мъжете си.

Графинята бързо стана и отведе Мадлен на балкона.

— Това е то бракът, драги мой… — каза графът. — Като излизате така, да не би да искате да кажете, че не съм прав? — извика той след нея и улавяйки сина си за ръка, догони жена си, сразявайки я с гневните си погледи.

— Напротив, господине, вие ме изплашихте. Вашите разсъждения ми причиниха ужасна болка — продума тя със слабия си глас, поглеждайки ме с поглед на уличена престъпница. — Ако добродетелта не се състои в това да се жертвуваш за децата и за мъжа си, тогава що е добродетел?

— Жерт-ву-ваш! — извика графът, нанасяйки сякаш с всяка сричка удар след удар в сърцето на графинята. — Какво жертвувате за децата си? Какво жертвувате за мен? Какво? На кого? Отговорете! Ще отговорите ли? Какво става тук? Какво искате да кажете?

— Кажете сам, господине — отвърна тя, — кое би ви задоволило — да ви обичат в името на Бога или жена ви да бъде добродетелна заради самата добродетел?

— Госпожа Дьо Морсоф е права — забелязах аз, като се намесих в разговора и в гласа ми прозвуча вълнение, откликнало в сърцата им, където вдъхвах завинаги погубени за мен надежди; успокоих тревогите им с голямата си скръб и силата на моите страдания усмири кавгата им, както лъвският рев заглушава всички гласове. — Да, висш дар от небето е способността да предаваме добродетелите си на същества, чието благополучие е наше дело, и да градим щастието им не от сметки, не по дълг, а само от неизчерпаема и доброволна любов.

В очите на Анриет блесна сълза.

— И ако някога жената изпитва чувство, различно от онова, което й разрешава обществото, признайте, драги графе, че колкото по-непреодолимо е това чувство, толкова тя е по-добродетелна, ако съумее да го потисне, жертвувайки себе си заради децата и заради мъжа си. Разбира се, тази теория не може да бъде приложена към мен, тъй като за съжаление представлявам обратен пример, нито към вас, за когото ни най-малко не се отнася.

Влажна и гореща ръка докосна моята и мълчаливо я стисна.

— Вие имате благородна душа, Феликс — каза графът, който привлече жена си към себе си и нежно й каза: — Простете, скъпа моя, на бедния, болен старец, който иска да бъде обичан повече, отколкото заслужава.

— Някои сърца са безкрайно великодушни — отвърна тя и склони глава на рамото на графа, който взе тези думи за своя сметка.

Тази грешка смути графинята, тя потрепери, гребенът се изплъзна от кока, косите се разпуснаха, лицето побледня; виждайки, че изгубва съзнание, мъжът й я взе на ръце като дете и я отнесе на дивана в салона, където я обкръжихме. Анриет все още ме държеше за ръка, сякаш за да ми каже, че само ние двамата знаем скрития смисъл на току-що разигралата се, привидно проста, но разкъсваща сърцето й сцена.

— Виновна съм — тихо ми каза тя, когато графът излезе да й донесе чаша сироп от портокалови кори, — хилядократно съм виновна пред вас, защото исках да ви доведа до отчаяние, вместо да бъда снизходителна. Мили мой, вие сте безкрайно добър и само аз единствена мога да оценя това. Зная, има доброта, внушавана от страст. Мъжете притежават много начини да бъдат добри; добри са от презрение, от увлечение, от сметки, от слабохарактерност, но вие, приятелю мой, вие току-що проявихте безгранична доброта.

— Ако това е така — рекох й, — знайте тогава, че всичко, що може да бъде добро у мен, изхожда от вас. Нима не съм ваше творение?

— Тези думи са достатъчни, за да ощастливят всяка жена — отвърна тя; в този миг графът влезе. — По-добре ми е — добави графинята, — сега бих желала да подишам свеж въздух.

Слязохме на терасата, изпълнена с ухание на цъфнали акации. Анриет се беше опряла на ръката ми и я притискаше към сърцето си, потънала в онези тъжни мисли, чиято тъга именно казваше, че обича.

— Отдавна не съм излизала с каляската — каза тя накрая, очарована от тихата вечер. — Господин Дьо Морсоф, разпоредете се, моля, бих искала да се поразходя.

Тя знаеше, че до вечерната молитва не ще успеем да поговорим, и се боеше, че после графът ще се увлече в игра на табла. Можеше да отдъхнем заедно на тази топла, ухаеща тераса, докато мъжът й спи; но може би се боеше да остане насаме с мен под гъстата сянка на сплетените клони, през които проникваше трептящата лунна светлина, и да се разхожда край перилата, откъдето се виждаше в долината сребърната лента на Ендр. Както тъмните, смълчани сводове на храма предразполагат към молитва, така и осветеният от луната листак, напоен с вълнуващо ухание и оживен от смътни пролетни звуци, кара да трептят всички струни на душата ни и отслабва волята. Природата усмирява страстите у старците, но ги възбужда в младите сърца; ние знаехме това! Два удара на камбанката възвестиха часа на молитвата. Графинята трепна.

— Анриет, скъпа, какво ви е?

— Анриет не съществува вече — отвърна тя. — Не я принуждавайте да се ражда отново: тя бе взискателна, капризна; сега имате спокойна приятелка, чиито душевни сили укрепнаха благодарение на думите, които небето ви внуши. Ще поговорим за това по-късно. Нека не закъсняваме за молитвата. Днес е мой ред да я прочета.

Когато произнасяше думите, с които просеше от Бога закрила и утешение за житейските несгоди, графинята вложи в тях толкова чувства, че потресе не само мен; в нея сякаш отново се бе пробудила дарбата да вижда бъднините й бе предугадила жестокото страдание, което скоро неволно щях да й причиня, от недомислие, забравяйки уговорката с Арабел.

— Ще успеем да изиграем три партии, докато запрегнат конете — каза графът, увличайки ме в салона. — После ще се разходите с жена ми, а аз ще легна да поспя.

Както обикновено нашата игра протече много бурно. От своята стая, а може би от спалнята на Мадлен, графинята дочу сърдития глас на мъжа си.

— Вие наистина пренебрегвате задълженията на гостоприемството — каза тя на графа, когато влезе в салона.

Погледнах я в недоумение: аз все още не можех да свикна с нейната суровост; в миналото тя не се стараеше да ме избави от тиранията на графа; тогава и бе приятно да споделям нейните страдания и аз търпеливо ги понасях от любов към нея.

— Бих дал живота си — пошушнах на ухото й — отново да ви чуя да шепнете: „Бедни приятелю, бедни приятелю.“

Тя сведе очи, припомняйки си случая, за който намеквах; после крадешком ме погледна и аз прочетох в погледа й радостта на жената, разбрала, че най-беглите трепети на сърцето й са предпочитани пред бурните наслади на плътската любов. И тук, както винаги, когато ми е причинявала болка, аз й простих, чувствувайки, че ме разбира.

Графът губеше, каза, че е уморен, за да може да прекъсне играта, и ние решихме да се поразходим около моравата, докато приготвят каляската; едва останали сами, лицето ми засия от такава радост, че графинята с изненада ме погледна.

— Анриет е жива — казах аз, — тя все още ме обича; вие ме оскърбявате с явното желание да разбиете сърцето ми; аз още мога да бъда щастлив!

— Ако в мен бе останала дори само сянката на Анриет — отвърна тя ужасена, — сега вие и нея унищожихте. Бъди благословен, Господи, ти, който ми даваш сили да понеса заслуженото си изпитание. Да, аз още премного ви обичам, можех да съгреша, но англичанката освети грозящата ме бездна.

Настанихме се в каляската и кочияшът запита накъде да кара.

— Тръгнете по главната алея за шинонския път, а после свийте към степта и се върнете по пътя за Саше.

— Какъв ден сме днес? — запитах аз изненадващо живо.

— Събота.

— Не тръгвайте по този път, госпожо; събота вечер там е пълно с птицепродавци, които отиват в Тур и задръстват пътя с каруците си.

— Карайте, където ви казвам — повтори графинята. И двамата твърде добре познавахме най-тънките отсенки на гласовете си, за да крием своите чувства. Анриет бе разбрала всичко.

— Не помислихте за птицепродавците, когато избрахте тази нощ — каза тя с лека ирония. — Лейди Дъдли е в Тур. Не лъжете, тя ви чака някъде тук. „Кой ден сме днес? Птицепродавци! Каруци!“ Нима някога сте се сещали за тях, когато навремето се разхождахме?

— Това само доказва, че в Клошгурд забравям всичко — отвърнах аз просто.

— Тя очаква ли ви?

— Да.

— В колко часа?

— Между единайсет и дванайсет.

— Къде?

— В степта.

— Не ме заблуждавайте, очаква ви под ореховото дърво.

— Не, в степта.

— Ще отидем там — каза тя, — искам да я видя.

Чух тези думи с внезапното усещане, че съдбата ми е решена безвъзвратно. В миг си помислих, че трябва да завърша с брак нашия роман с лейди Дъдли, за да сложа край на мъчителната борба, заплашваща да изтощи всички мои чувства и да ме лиши от възвишените наслади, които под несекващите удари отлитаха като нежен цвят, недаващ плод. Упоритото ми мълчание огорчи графинята, великодушието на която все още не бях оценил напълно.

— Не ми се сърдете — продума тя със сребристия си глас; — това, драги приятелю, е моето изкупление. Вас никога не ще ви обичат така, както ви обичаха тук — продължи тя, като притисна ръка към сърцето си. — Нима не ви признах това? Но маркиза Дъдли ме спаси. На нея са отредени всички земни страсти и аз не й завиждам за тях. На мен се пада светлата небесна любов! От деня на пристигането ви аз изминах безкрайно дълъг път. Прозрях смисъла на живота. Възнасяйки душата си, ние я откъсваме от земята; колкото по-високо се въздигаме, толкова по-рядко срещаме съчувствие; вместо да страдаме, живеейки в долината, страдаме във висините, подобно на орел, летящ в простора, със сърце, пронизано от стрелата, която прост овчар е изстрелял. Сега разбирам, че земята и небето са несъвместими. Да, който очисти от греховни желания душата си, ще бъде удостоен с възвисение пред Бога… Неговата душа трябва да се отрече от всичко земно. Тя трябва да обича ближния си, както ние обичаме децата си; заради самите тях, а не заради себе си. Нашето „аз“ е причина за всички нещастия и огорчения. Сърцето ми ще се възнесе по-високо от орела; там ще намеря любовта, която не ще ме измами. Когато живеем земен живот, той твърде много ни принизява и себелюбието побеждава живеещия в нас ангел. Насладите, които ни донася страстта, са жестоки и метежни, заплащаме ги с гибелни вълнения, които подкопават силите на душата ни. Аз стигнах до бреговете на морето, където бушуват тези бури, и твърде отблизо ги наблюдавах; вълните често ме докосваха със солените си пръски и невинаги се разбиваха в нозете ми, но понякога връхлитаха върху мен и вледеняваха сърцето ми; аз трябва да отстъпя на високия бряг, иначе рискувам да загина на брега на това безбрежно море. Във вас, както и във всички, които ми причиняват горести, аз виждам пазители на моите добродетели. Животът ми бе преизпълнен със страдания, за щастие непревишаващи моите сили, и ето защо низките страсти не угасиха светлика в душата ми, не се поддадох на греховни желания и винаги се стремя към Бога. Нашето приятелство бе само безразсъдна мечта на две чисти деца, надяващи се да задоволят и сърцата си, и хората, и Бога… Безумна надежда, Феликс! А как ви нарича тази жена? — запита тя след кратко мълчание.

— Амеде — отвърнах аз. — Феликс е друг човек, той принадлежи само на вас.

— Анриет трудно умира — промълви тя със скръбна усмивка. — Но тя ще угасне при първото усилие на смирената християнка и горда майка, на жената, чиято добродетел вчера се огъна, но днес укрепва. Какво повече да ви кажа? Да, така е, през целия си живот аз останах вярна на себе си както в най-тежките, така и в най-леките изпитания. Сърцето, с което трябваше да ме свързват първите пориви на нежността — сърцето на моята майка, — остана затворено за мен въпреки всички мои опити да намеря пролука, за да проникна в него. Бях единствена дъщеря, родена след смъртта на трима синове, и напразно се старах да заема мястото им в сърцето на родителите си; но никога не намерих изцеление на раните, причинени ми от семейната гордост. След това мрачно детство ме приласка моята обожаема леля, но смъртта скоро ми я отне. Господин Дьо Морсоф, комуто поверих живота си, постоянно ме измъчваше, без сам, бедният, да знае това. Неговата любов е пълна с простодушен егоизъм, какъвто срещаме у децата. Той и не подозира колко мъки ми причинява, които аз винаги му прощавам! Моите скъпи деца, сраснали с плътта ми чрез всички свои страдания, с душата ми — чрез всички свои достойнства, със сърцето ми — чрез всички невинни радости, нима те не бяха ми изпратени единствено за да разбера колко сили и търпение са вложени в майчината душа? О, да! Децата са моите добродетели! Знаете как се измъчвам от тях, за тях и въпреки тях. За мен да станеш майка ще рече да придобиеш правото на несекващи страдания. Когато в пустинята Агар^[5] отправила горещите си молитви към Бога, ангелът й показал чистия извор. А на мен? Когато чистият извор, от който искахте да утолите жаждата ми (спомняте ли си?) бликна в Клошгурд, неговата вода се оказа не жива, свежа вода, а мъртва горчилка. Да, вие ми причинихте неизказани страдания. Бог навярно ще прости на тази, която позна само мъката в любовта. Но ако най-силната болка ми причинихте вие, може би съм я заслужила. Бог е справедлив. Ах, Феликс, дори една целувка, положена крадешком на челото, може би вече таи в себе си грях. Може би трябва да изкупвам всяка моя стъпка, с която съм избързвала напред от мъжа и децата ми, когато при вечерните разходки съм искала да остана насаме със спомените и с тайните си мисли, защото в такива мигове душата ни принадлежи другиму. Когато нашето сърце се свива и става толкова малко, че вмества в себе си само земната слава, може би и това е най-тежък грях. Когато жената свежда глава и предлага на своя съпруг косите си за целувка, за да изглежда чужда на любовта — това също е грях. Грях е да градиш бъдещето си за сметка на нечий живот, грях е да мечтаеш за щастливо майчинство, за здрави деца, играещи вечер с обожавания баща пред просълзените очи на щастливата майка. Да, аз съгреших, жестоко съгреших. Подчиних се с радост на наказанията, наложени ми от църквата, но те не изкупиха греховете ми, към които свещеникът бе твърде снизходителен. Бог поиска да направи от моите грехове източник на наказания, предоставяйки меча на този, заради когото са били извършени. Да ви подаря косите си, не означава ли да ви се обрека? Защо обичах да нося бели дрехи? Защото се чувствувах в тях ваша лилия; та нали за пръв път ме видяхте тук в бяла рокля? Уви! Обичах по-малко децата си, тъй като всяко сърдечно приятелство расте за сметка на кръвните връзки. Ето, виждате ли, Феликс, всяко страдание има свой дълбок смисъл. Удряйте, удряйте по-силно от господин Дьо Морсоф и от децата ми! А тази жена е само оръдие на гнева Господен, аз ще пристъпя към нея без ненавист, с усмивка на уста; длъжна съм да я обичам, иначе не бих била достойна да се нарека християнка, съпруга и майка. Ако, както ме уверявате, съм съумяла да запазя сърцето ви от низки страсти и то е съхранило чистотата си, тази англичанка не може да ме мрази. Всяка жена трябва да обича майката на този, когото люби, а аз съм ваша майка. Какво търсех аз в сърцето ви? Исках да заема мястото, незаето от госпожа Дьо Вандьонес.

Вие винаги се оплаквахте от моята студенина. Да, аз бях само ваша майка. Простете суровите думи, изтръгнали се неволно от сърцето ми след вашето пристигане, защото майката трябва да се радва, знаейки, че синът й е така горещо обичан.

Тя оброни глава на гърдите ми, повтаряйки:

— Простете! Простете!

Тук долових в гласа й непозната за мен нотка. Това не бе нейният девичи глас, звучащ радостно и нежно, нито повелителните й интонации на жена, нито жалните, сподавени стонове на разтревожена майка, а нов, скръбен глас, изпълнен с нови страдания.

— Вие. Феликс — продължи тя, като отново се оживи, — вие сте приятел, който не може да стори зло. Ах, вие нищо не загубихте в сърцето ми, не се упреквайте за нищо, не се измъчвайте от угризения. Би било чудовищно егоистично да се изисква от вас в името на едно неосъществимо бъдеще да пожертвувате безграничните радости, заради които тази жена захвърля децата си, отрича се от обществото и се отказва от вечното блаженство! Колко пъти показахте превъзходството си над мен! Вие всякога сте били благодарен и великодушен, аз — низка и грешна. И така, сега всичко е ясно: аз мога да бъда за вас само далечна звезда, чиста и хладна, но неизменна! А вие, Феликс, не ме забравяйте, нека не бъда сама в любовта си към брата, когото сама съм си избрала. Бъдете ласкав с мен! Любовта на сестрата не таи в себе си разочарования, нито горчивина. Вие не ще бъдете принуждаван да лъжете сродната душа, която ще живее чрез вашия красив живот, всякога ще страда чрез вашите огорчения, ще се радва чрез вашите радости, ще обича жената, която ви дава щастие, и ще се възмущава от онези, които ви изменят. Аз нямах брат, когото да обичам така. Бъдете великодушен, освободете се от всяко тщеславие и заменете вашата толкова бурна и неспокойна любов с нежно и свято приятелство. Тогава ще намеря сили да живея. Аз ще направя дървата стъпка и ще стисна ръката на лейди Дъдли.

Тя не плачеше! Произнасяйки тези думи, пълни с горчивина, тя сякаш смъкваше последното було от душата си и разкривайки страданията си, ми показваше колко много нишки ни съединяваха, колко здрави връзки бях разкъсал. Бяхме толкова развълнувани, че не забелязахме, когато заплиска дъжд като из ведро.

— Не иска ли госпожа графинята да се подслони тук от дъжда? — запита кочияшът, като показа най-хубавия хан в Балан.

Тя кимна с глава и ние престояхме половин час под свода на преддверието за голяма почуда на слугите, недоумяващи какво търси госпожа Дьо Морсоф в единайсет часа по пътищата. В Тур ли отива? Или се връща у дома? Когато бурята утихна и дъждът се превърна, както казват в Тур, в дъждовна „пелена“, която не пречеше на луната да свети през мъглата, разнесена бързо от вятъра, кочияшът излезе на двора и за моя голяма радост свърна по пътя към дома.

— Карайте, където ви наредих! — каза кротко графинята.

И тъй, тръгнахме по пътя за степта, наречена Карл Велики, и скоро дъждът отново заплиска. Изведнъж дочух лая на любимото куче на Арабел и иззад огромен клонест дъб се появи ездачка, която с един скок прелетя през пътя, прескочи рова, отделящ земите на различните собственици, готвещи се да обработват тази пустош, и се спря недалеч, за да види каляската. Това бе лейди Дъдли.

— Какво щастие е да чакаш така възлюбления си, без това да е грях! — промълви Анриет.

Лаят на кучето показа на лейди Дъдли, че съм в каляската; тя навярно си помисли, че идвам с каляска поради лошото време. Когато стигнахме до мястото, където стоеше маркизата, тя прелетя с коня си на самия път с присъщата й ловкост на изкусна ездачка, която на Анриет се стори същинско чудо. От кокетство Арабел произнасяше по английски само последната сричка на името ми и в нейната уста това обръщение звучеше като нежен призив на фея.

— My Dee!

— Той е тук, госпожо — отвърна графинята, вглеждайки се в стоящото пред нея приказно видение; ярката лунна светлина озаряваше горящото от нетърпение лице, обкръжено от дълги, безредно разпилени къдрици.

Знаете с каква бързина две жени успяват да се разгледат една друга. Маркизата тутакси позна съперницата си и надяна маската на своето английско достойнство; тя хвърли към нас поглед, пълен с хладно презрение, и изчезна в мъглата, бърза като стрела.

— Тръгвайте по-скоро към Клошгурд! — извика графинята, чието сърце този високомерен поглед прониза като с копие.

Кочияшът свърна към шинонския път, който бе по-добър от пътя за Саше. Когато нашата каляска отново навлезе в степта, ние дочухме бесния галоп на коня на Арабел и стъпките на кучето й. Те се носеха по горската пътека, скрита от мъглата.

— Тя ще ви напусне, вие завинаги ще я загубите — каза с болка Анриет.

— И какво от това, нека си отиде — отвърнах бързо. — Без съжаление ще се разделя с нея.

— О, клети жени! — извика графинята и в гласа й прозвуча състрадание. — Но къде отива тя сега?

— В Грьонадиер, недалеч от Сен Сир — рекох аз.

— Сама?! — промълви Анриет и по тона й почувствувах, че жените са солидарни в любовта и се съжаляват една друга.

Когато навлязохме в алеята, водеща към Клошгурд, кучето на Арабел с радостен лай изскочи срещу нашата каляска.

— Изпревари ни! — каза графинята. После, след кратко мълчание, добави:

— Никога не съм виждала такава красавица. Какви ръце и колко е стройна! Лицето й е по-нежно от лилия, а очите й блестят като елмази! Но тя отлично язди и сигурно обича да показва силата си; мисля, че е енергична и непреклонна и ми се струва, че твърде смело пренебрегва благоприличието; жените, които не признават законите, обикновено се подчиняват само на капризите си. Обичайки да блестят и побеждават, те нямат дара на постоянството. Според мен любовта изисква повече спокойствие; представям си я като огромно, бездънно езеро, върху което понякога връхлитат силни, ала редки бури и чиито непристъпни брегове спират високите вълни; две същества живеят тук, на цветущ остров, далече от света, защото неговият блясък и разкош ги наранява. Но може би не съм права, любовта трябва да съответствува на човешките характери. Щом законите на природата се менят в зависимост от климата, защо да не е същото и с човешките чувства? Без съмнение чувствата се подчиняват на общи закони, но у различните душевности се изразяват различно. Маркизата е силна жена, помита всички прегради и действува със смелостта на мъж, тя би изтръгнала любимия си от затвор, убивайки тъмничаря, стражата и палача; докато други жени умеят само да обичат с цялото си сърце; пред опасността те коленичат, молят се и умират. Коя от тези две жени ви се нрави повече? Ето къде е въпросът. Разбира се, маркизата ви обича, принесла ви е толкова жертви! Може би ще ви обича и когато вие я разлюбите.

— Позволете ми, скъпа, да ви запитам, както някога вие мен: откъде знаете всичко това?

— Всяко страдание ни носи дълбоките си истини, а аз така много страдах, че болката ми се превърна в живо светоусещане.

Моят слуга бе чул нареждането на графинята, той мислеше, че ще се върнем по главната алея и държеше готов коня ми; кучето на Арабел го подуши и лейди Дъдли, обзета от естествено любопитство, го бе последвала в гората, където, по всичко изглежда, се спотайваше.

— Вървете, помирете се с нея — ми каза Анриет, усмихвайки се, за да не издаде болката си. — Кажете й, че жестоко се лъже в моите подбуди; аз исках само да й разкрия какво съкровище притежава; сърцето ми таи само добри чувства към нея, в него няма гняв, нито презрение; обяснете й, че съм нейна сестра, а не съперница.

— Не, не ще отида! — извиках аз.

— Нима не знаете — каза тя с възхитителната гордост на великомъченица, — че понякога съжалението е равносилно на оскърбление? Вървете, вървете!

Скочих на коня и догоних лейди Дъдли, за да разбера в какво разположение на духа бе след гореописаната сцена.

„Ако е разгневена и пожелае да скъса с мен — помислих си, — ще се върна в Клошгурд.“

Кучето ме отведе под един дъб, откъдето изскочи маркизата, викайки:

— „Away! Away!“^[6]

Единственото, което можах да сторя, бе да я придружа до Сен Сир, където пристигнахме в полунощ.

— Тази дама е в отлично здраве — ми каза Арабел, като скочи от коня.

Само оня, който добре я познава, може да си представи с какъв сарказъм бяха пропити тези думи, подхвърлени сухо и с такъв вид, който сякаш казваше: „На нейно място бих умряла!“

— Забранявам ти да оскърбяваш госпожа Дьо Морсоф и да я обсипваш със злъчни насмешки — отвърнах аз.

— Нима не се нрави на ваша милост забележката ми, че дамата, тъй скъпа на сърцето ви, се намира в добро здраве? Говорят, че французойките ненавиждали дори кучето на възлюбления си; в Англия ние обичаме всичко, което обича нашият повелител, и ненавиждаме всичко, което той ненавижда, тъй като живеем чрез него. Позволете ми да обичам тази дама така, както вие я обичате. Но знай, радост моя — продължи тя, като ме притегли с влажните си от дъжда ръце, — че ако ми измениш, аз не бих могла да стоя, да лежа, да се возя в каляска с лакеи, да се разхождам из степи нито във Франция, нито в коя да е друга страна, нито дори в целия свят; не бих могла да лежа в леглото си, да се крия под покрива на моите предци! Аз просто бих умряла. Родена съм в Ланкашир, местност, където жените умират от любов. Как! Да те познавам и да те отстъпя! Не ще те отстъпя на никаква сила, дори и на смъртта, защото заедно с теб ще умра!

И тя ме въведе в стаята си, вече подредена с всички удобства.

— Обичай я, скъпа моя — й казах аз с жар. — Тя вече те обича, но не с насмешка, а от все сърце.

— От все сърце ли, мили? — запита тя, развързвайки амазонката си.

Поисках да разкрия възвишения характер на Анриет пред това гордо създание. Докато камериерката й, незнаеща нито дума френски, й решеше косите, аз се опитах да обрисувам госпожа Дьо Морсоф, описвайки живота й, и повторих възвишените мисли, изказани от нея по време на изпитанието, от което всички жени стават зли и дребнави.

Макар да се преструваше, че не ме слуша, Арабел не изпускаше нито дума от това, което говорех.

— Особено много се радвам — каза тя, когато останахме сами, — че открих в теб вкус към подобни благочестиви разговори; в едно от моите имения живее викарий, който съчинява прекрасни проповеди; той така добре умее да се приспособява към слушателите си, че дори нашите селяни го разбират. Утре ще пиша на баща ми да изпрати с първия кораб този човек и ти ще го намериш в Париж; чуеш ли го веднъж, няма да пожелаеш да слушаш друг; впрочем и той е надарен с отлично здраве; неговото слово не ще предизвика в теб ония сътресения, които водят до сълзи; то се лее спокойно, като водите на малък, светъл извор, и осигурява сладък сън. Всяка вечер, ако това ти харесва, можеш да задоволяваш страстта си към проповеди и едновременно да смилаш обяда си. Английското нравоучение, мое момче, превъзхожда туренското, така както нашите стоманени изделия, нашето сребро и нашите коне превъзхождат вашите ножове и вашите коне. Направи ми удоволствието да чуеш моя викарий, обещай ми това. Аз съм само жена, любов моя, умея да обичам и мога да умра за теб, ако пожелаеш; но аз не съм учила в Итън, в Оксфорд или в Единбург, не съм проповедник или доктор по богословие; така че не мога да бъда твой духовен наставник — никак не подхождам за такава роля, от мен нищо не би излязло, колкото и да се старая. Не те упреквам за пристрастията ти; дори ако съзирах в теб още по-странни заблуждения, бих се опитала да се приспособя и към тях; та нали искам да намираш при мен всичко, което ти се нрави: любовни наслади, чревоугодни наслади, духовни наслади, хубаво вино и християнски добродетели. Искаш ли тази вечер да надяна власеница? Щастлива е тази жена, щом умее да ти чете такива нравоучения. В какви университети французките жени придобиват дипломите си? Горко ми! Аз мога само да се отдавам, аз съм само твоя робиня…

— А защо тогава избяга, когато исках да ви видя заедно?

— Ти луд ли си, my Dee? Готова съм да отида от Париж в Рим, предрешена като лакей, и да извърша заради теб най-големи безумия; но как искате да разговарям на пътя с жена, която не ми е представена и която неизбежно ще подхване дълга проповед? Аз мога да говоря със селяни и дори да помоля работник да подели с мен хляба си, ако съм гладна — ще му подхвърля няколко гвинеи и благоприличието е спазено; но да спра на пътя карета, както правят в Англия разбойниците, това е извън моите правила за поведение. Ти, както виждам, умееш само да обичаш, бедно дете! Но да живееш не умееш. Впрочем, аз още не съм стигнала до пълно сходство с теб, ангеле мой. Не обичам нравоученията. Но за да ти се понравя, съм готова на всякакви жертви. Моля, не възразявай, и с това ще се заема. Ще стана проповедница. В сравнение с мен самият Йеремия ще бъде просто шут! И не ще си позволя нито една ласка, без да я подсладя с цитати от Библията.

Тя се възползува от властта си над мен и започна да злоупотребява с нея, щом зърна в очите ми огъня, който се разгаряше в мен, когато тя пускаше в ход своите чародейства. Удържа пълна победа и аз покорно признах, че величието на жената, която се погубва, отрича се от бъдещето си и смята любовта за висша добродетел, превъзхожда всички уловки на католическата църква.

— Та тя обича себе си повече от теб! — каза Арабел. — Предпочита пред теб нещо извън теб! Може ли да цените качества, които не намирате в нас? Никоя жена, дори най-високопоставената, не може да се сравни с мъжа. Тъпчете ни, убивайте ни, помитайте ни от пътя си. На нас е съдено да умираме, а на вас — да живеете в гордо величие. Ние получаваме от вас удари с кинжал, а вие от нас — любов и опрощение. Нима слънцето забелязва мушичките, които трептят в лъчите му и живеят от неговата топлина? Мушичките съществуват, докато слънцето се скрие, а после умират…

— Или отлитат — прекъснах я аз.

— Или отлитат — повтори тя с равнодушие, което би могло да оскърби мъжа, решил да се възползува от необичайната власт, в която тя го облича. — Смяташ ли ти за достойно жените да тъпчат мъжа с лакомства, подсладени с добродетели, за да му доказват, че религията е несъвместима с любовта? Кажи, нима аз съм безбожница? Ние се отдаваме на мъжа или го отхвърляме; но да отхвърлиш мъжа, а после да му четеш и морал, значи да му наложиш двойно наказание, което противоречи на законите в целия свят. Тук ти ще получиш прекрасна храна, приготвена от ръцете на твоята предана Арабел, всичката добродетелност на която се заключава в изобретяване на такива ласки, каквито не е изживявал още нито един мъж и които са й внушавани от ангелите.

Не познавам нищо по-язвително от шега, изречена от англичанка; тя я произнася с умишлена сериозност, с престорена невъзмутимост, зад която англичаните умеят да скриват цялото лицемерие на своя живот, изпълнен с предразсъдъци. Френската шега е дантела, която жените изкусно вплитат в любовните утешения и в предизвиканите от тях кавги; тя е украшение на ума, леко и изящно като женска дреха. Но английската шега е киселина, която разяжда всичко, което докосне, и оставя от живия човек само скелет. Езикът на остроумната англичанка напомня език на тигър: желаейки просто да си поиграе, той смъква месото до кости. Нейната насмешка е всемогъщото оръжие на злия демон, който сякаш казва с насмешка: „Това ли е всичко?“ Неговата злъч впръсква смъртоносна отрова в раните, нанесени за собствено удоволствие. В тази нощ Арабел поиска да прояви могъществото си като султан, който доказва своята власт, отсичайки главите на невинни жертви.

— Ангеле мой — каза тя, след като ме доведе до онова състояние, когато в унес забравяме всичко освен радостите на любовта, — сега аз също размишлявах върху нравствеността. Питах се дали върша грях, като те обичам, дали нарушавам Божиите закони и реших, че няма нищо по-благочестиво и по-естествено от моята любов. Защо Бог е създал едни хора по-красиви от другите, ако не за да ни покаже кого трябва да боготворим? Грях би било да не бъдеш обичан ти, който си ангел Господен. Тази дама те оскърбява, като те приравнява с други: към теб не могат да бъдат прилагани обикновените правила на морала, Бог те е поставил над всичко. Нима аз не се приближавам към него с това, че те обичам? Може ли той да осъди бедната жена за нейната слабост към божествените творения? Твоята необятна и пламенна душа така прилича на слънце, че и аз се изкусявам като мушичка, изгаряща в пламъка на празничната свещ. Може ли да я наказваме за тази нейна грешка? А и грешка ли е това? Може би е просто висше преклонение пред светлината? Мушичките загиват от чрезмерна любов към своето божество, но може ли да кажем, че ние загиваме, хвърляйки се в обятията на любимия? Аз съм така слаба, че не мога да не те обичам, а тя е така силна, че може да седи затворена в католическия си параклис. Не се мръщи! Или мислиш, че изпитвам неприязън към нея? Не, момчето ми! Аз обожавам целомъдрието й, което й е внушило да те остави свободен и ми позволи да те овладея и да те запазя завинаги; защото ти си мой завинаги, нали?

— Да.

— Навеки?

— Да.

— Значи, ти се принизяваш до мен, повелителю мой? Аз единствена отгатнах всички твои достойнства. Казваш, че тя умее да се грижи за земята? Аз предоставям тази работа на фермерите, а сама предпочитам да се грижа за сърцето ти.

Опитвам се да си припомня нейните опияняващи слова, за да ви обрисувам по-добре тази жена, да повторя това, което вече бях казал за нея, и да ви разкрия причините за последвалата развръзка. Но как да ви опиша всичко, което съпровождаше тези вълнуващи думи? Прищевките на въображението й можеха да се сравнят само с най-невероятни съновидения; понякога нейните ласки предизвикваха същите възторзи, каквито и моите букети, в тях силата се съчетаваше с нежност, томителната нега се сменяше със страстни пориви, напомнящи изригване на вулкан; с изкуството на опитен музикант тя докосваше всички струни на моята чувственост; нашите прегръдки напомняха игра на две змии, сплитащи телата си; и накрая гальовните й думи, украсени с най-блестящи остроумия, прибавяха поезия към любовните ни наслади.

С необузданата си страст тя искаше да изтръгне от сърцето ми чувствата, внушени от целомъдрената и ясна душа на Анриет. Маркизата така добре бе огледала графинята, както и графинята бе огледала нея; те двете се бяха оценили една друга. По горещината, с която Арабел пристъпваше в борбата за мен, разбрах, че се страхува от съперницата си и тайно се възхищава от нея. На сутринта видях Арабел, обляна в сълзи: тя цяла нощ не бе мигнала.

— Какво ти е? — запитах.

— Боя се, че безпределната ми любов ще ми навреди в твоите очи — отвърна тя. — Аз ти отдадох всичко. Тази жена е по-хитра от мен, тя е съхранила съкровищата, които може да пожелаеш. Ако предпочиташ нея, не мисли за мен: аз не ще ти дотягам с упреци, молби и жалби; не, ще отида да умра далеч от теб, както увяхва растението без слънце.

Тя съумя да изтръгне от мен думи на утешение и любов, които я доведоха във възторг. И наистина, що можем да кажем ние на жената, която плаче след прекарана с нас нощ? Суровостта в този случай ми се струва недостойна за мъжа. Ако вечерта не сме съумели да устоим на нейния чар, сутринта трябва да лъжем, тъй като кодексът на мъжката галантност ни задължава да крием истината.

— Е, какво, аз съм великодушна — подхвана тя, бършейки сълзите си, — върни се при нея. Не искам да те задържам само със силата на моята любов, ти трябва да дойдеш при мен по своя воля. Ако после се върнеш тук, ще повярвам, че ме обичаш толкова, колкото аз теб, макар винаги да ми се е струвало, че това е невъзможно.

Тя успя да ме убеди да се върна в Клошгурд. Не помислих в какво неловко положение ще се озова там, тъй като бях прекалено погълнат от щастието си. Ако бях отказал да отида в Клошгурд, бих дал преимущество на лейди Дъдли пред Анриет. Арабел веднага би ме отвела в Париж. Но да отида в Клошгурд сега, не би ли означавало да оскърбя госпожа Дьо Морсоф? В такъв случай аз неминуемо щях да се върна при Арабел. Прощавала ли е някога жена подобно кощунство спрямо любовта си? Ако не е ангел, спуснал се от небето, а само чисто създание с възвишена душа, всяка жена ще предпочете да види възлюбления си на смъртния одър, нежели в обятията на съперницата си; колкото по-силно го обича, толкова по-дълбока ще бъде раната й. И така, както и да постъпех, след като бях напуснал Клошгурд, за да отида в Грьонадиер, моето поведение би било толкова гибелно за възвишената ми любов, колкото изгодно за земната. Маркизата всичко бе предвидила трезво, умно и далновидно. Тя ми призна по-късно, че ако не била срещнала в степта госпожа Дьо Морсоф, пак щяла да намери начин да ме злепостави, бродейки около Клошгурд.

Когато дойдох при графинята и я видях бледна и съкрушена, като след дълги безсънни нощи, мигом почувствувах оня вътрешен усет, позволяващ на младите и великодушни сърца да прозрат дълбокия смисъл на постъпките, които изглеждат незначителни в очите на тълпата, но престъпни пред съда на благородните души. И тук, като дете, което си играе и бере цветя, но неусетно се озовава в пропаст, откъдето начаса вижда с ужас, че не може да се върне назад, че непристъпни стръмнини го отделят от хората, че е останало само в непрогледната нощ и дочува вой на диви зверове, аз разбрах, че цял един свят бе легнал между нас. И нашите души бяха разтърсени от горестни вопли като отзвук на мрачното Cosummatum est^[7], което отеква в църквите на Велики петък, в часа, когато Спасителят е издъхнал. Ужасен обред, вледеняващ младите сърца, за които религията заменя първата любов. Всички илюзии на Анриет бяха разбити с един удар и сърцето й изживяваше жестоко изпитание. Нима тя, непознала любовните наслади и неизпитала безумието им, диво, изгарящо блаженство, сега се догаждаше за сладостта им и отвръщаше взор от мен? Да, тя ме бе лишила от светлината, която шест години озаряваше живота ми. Тя очевидно знаеше, че източник на лъчите, струящи от очите ни, бяха нашите души, които по този път проникваха една в друга, сливаха се, отново се разделяха и се радваха като две жени, доверчиво споделящи си тайни. Аз с горчивина почувствувах, че в този чужд на любовните сладости дом не трябваше да идвам с лице, облъхано от диханието на страстта, положила върху него неизличим отпечатък. Ако вечерта бях оставил лейди Дъдли да си отиде сама, ако бях се върнал в Клошгурд, където Анриет вероятно ме бе очаквала, тогава може би… да, може би госпожа Дьо Морсоф не би била толкова неумолима в решението си да остане за мен само сестра. А сега, ограждайки ме с внимание, тя напрягаше всички сили, за да се превъплъти окончателно в новата си роля и никога да не излезе от нея. По време на закуската ме обсипа с любезности, но те ми се сториха унизителни: така се грижат за болни, които съжаляват.

— Днес се разхождате от зори — ми каза графът — и трябва да имате отличен апетит, щом не страдате от болен стомах.

Тази забележка не извика у графинята съучастническа сестринска усмивка и аз окончателно се убедих, че моето положение е просто смешно. Бе невъзможно да прекарвам дните в Клошгурд, а нощите — в Сен Сир. Арабел ненапразно разчиташе на моята деликатност и на благородството на госпожа Дьо Морсоф. През този безкрайно дълъг ден разбрах колко трудно е да станеш приятел на жената, която така дълго си желал. Подобен преход, толкова прост, когато е подготвян с години, е особено болезнен в младостта. Беше ми срамно, проклинах увлечението си, искаше ми се да пожертвувам за госпожа Дьо Морсоф кръвта си. Не можех да очерня пред нея съперницата й, тъй като графинята избягваше всякакви разговори за нея, а освен това да злословя сега за Арабел би било низост и само бих заслужил презрението на великодушната Анриет, чието сърце бе благородно във всички свои пориви. След петгодишна пленителна душевна близост ние не знаехме за какво да говорим; думите не изразяваха нашите мисли, ние криехме един от друг своите душевни мъки, докато по-рано страданието разкриваше правдиво вълненията ни. Анриет си даваше вид, че е щастлива заради себе си и заради мен, но всъщност бе много тъжна. Макар при всеки повод да се наричаше моя сестра, тя не намираше теми за разговор и ние почти през цялото време запазихме тягостно мълчание. Тя още повече усили душевната ми болка, давайки ми да разбера, че смята себе си за единствената жертва на Арабел.

— Аз страдам повече от вас — казах веднъж на тази моя сестра в отговор на забележката й, пълна с чисто женска ирония.

— Защо? — запита тя с надменен тон, с какъвто говорят жените, когато искат да скрият чувствата си.

— Защото единствен съм виновен.

След това графинята започна да се държи с мен така студено и безразлично, че окончателно ме срази; и затова реших да замина. Вечерта се сбогувах с цялото семейство, събрало се на терасата. Всички тръгнаха да ме изпратят до моравата, където моят кон нетърпеливо тропаше с копита. Графинята се приближи до мен, когато вече бях взел юздите в ръце.

— Да се поразходим пеша по алеята — промълви тя.

Подадох й ръка и ние бавно се отправихме към парка и сякаш, както в миналото, се наслаждавахме на своите съгласувани движения; така стигнахме до китката дървета край оградата на парка.

— Сбогом, приятелю мой! — каза тя, като се спря, оброни глава на сърцето ми и обви шията ми с ръце. — Сбогом, ние не ще се видим повече! Бог ми е дарил печалната способност да предугаждам бъдещето. Спомняте ли си какъв ужас ме обхвана в деня, когато пристигнахте при нас такъв млад и красив? Тогава ми се стори, че ми обръщате гръб, както сега, когато напущате Клошгурд заради Грьонадиер. И ето, тази нощ отново стигнах до прозрения за нашата съдба. Приятелю, ние разговаряме с вас за последен път. Може би ще намеря сили да ви кажа още няколко думи, но с вас ще разговаря не тази, която сега стои пред вас. Смъртта вече ме докосна с крилете си. Вие лишихте моите деца от майка, заемете нейното място! Можете да сторите това. Жак и Мадлен ви обичат така, като че всякога сте им причинявали страдания.

— Да умрете, вие! — извиках аз уплашен и отново видях в горящите й очи, които можеха да се сравнят единствено с потъмняло сребро, сухия блясък, познат само на тези, които са го виждали у любимо същество, поразено от ужасна болест. — Да умрете! Анриет, заповядвам ти да живееш! Някога ти изискваше от мен клетви, сега аз те умолявам само за една: закълни се, че ще се обърнеш към Ориже и ще го слушаш във всичко…

— Нима искате да се противопоставите на Божието милосърдие? — възкликна тя, като ме прекъсна, и нейният възглас прозвуча като вик на отчаяние и възмущение от това, че не я разбирам.

— И така, вие не ме обичате достатъчно, за да ми се подчинявате сляпо, както тази жалка лейди.

— О, да, във всичко, което пожелаеш — отвърна тя в порив на ревност, принуждаващ я за миг да престъпи границата, която бе съблюдавала дотогава.

— Оставам с теб — рекох аз и я целунах по очите.

Изплашена от моето решение, тя се изтръгна от обятията ми и се опря на дървото; после бързо тръгна към замъка, без да обръща глава; догоних я, тя плачеше и се молеше. Стигнали до моравата, аз улових ръката й и почтително я целунах. Това неочаквано покорство я трогна.

— И все пак аз съм твой — казах, — защото те обичам, както някога те е обичала твоята леля.

Тя трепна и горещо стисна ръката ми.

— Един поглед — промълвих аз, — поне един от някогашните ти погледи! Жената, която изцяло се отдава на мъжа — възкликнах аз, когато тя озари душата ми със сиянието на очите си, — не влива в нас толкова живот и светлина, колкото ти ми дари в този миг. Анриет, ти си обичана повече от всички, ги си моята единствена любов!

— Аз ще живея — ми каза тя, — но потърсете изцеление и за себе си!

Този поглед изтри от паметта ми всички сарказми на Арабел. И тъй, аз бях играчка на две несъвместими страсти и последователно попадах под тяхното влияние; обичах ангел и демон, две жени, еднакво прекрасни; едната блестеше с всички добродетели, които погазваме, озлобени от собственото си несъвършенство; а другата се кичеше с всички пороци, които превъзнасяме от себелюбие. Вече се отдалечавах по дългата алея и от време на време се обръщах, за да видя госпожа Дьо Морсоф, която стоеше опряна на дървото заедно с децата, размахващи кърпичките си, когато неочаквано почувствувах как в душата ми се пробуди тщеславие при мисълта, че бях станал всевластен господар на съдбите на две прекрасни създания, гордост за две жени, толкова различни и толкова съвършени, и им бях внушил такава безмерна страст, че всяка от тях бе готова да умре, ако се лиши от мен. Това недостойно самодоволство бе двояко наказано, повярвайте ми, Натали! Не зная какъв зъл дух ми шепнеше да чакам край Арабел часа, когато мигновено отчаяние или смъртта на графа ще хвърлят в обятията ми Анриет, защото Анриет все още ме обичаше: нейната суровост, нейните сълзи, угризения и християнско смирение бяха красноречиво доказателство за чувствата, които нищо не можеше да изтръгне от сърцето й, така както и от моето. Когато поех бавно по красивата алея, потънал в тези размишления, аз бях вече не на двадесет и пет години, а на петдесет. Понякога младият човек по-често от жената за миг става от трийсет на шейсет. Макар мигновено да бях пропъдил тези низки мисли, трябва да призная, че те продължиха да ме преследват. Може би внушаващият ги дух живееше в Тюйлери, под сводовете на кралските покои. Кой можеше в тези времена да противостои на развращаващото влияние на Луи XVIII, който казваше, че познаваме истинските страсти само в преклонна възраст, тъй като страстта е сладка и шеметна само когато към нея се примесва безсилието, придаващо на всяка наслада онзи трепет, който изпитва играчът, залагащ последния коз. Дошъл до края на алеята, аз се обърнах и видях, че Анриет все още стои под дървото, сега вече сама. И аз се върнах да й кажа последно сбогом, обляно от грехоочистителни сълзи, причината на които се таеше в нея. Без сам да зная, аз ронех тези искрени сълзи, оплаквайки нашата красива любов, погубена завинаги, нашите невинни чувства, благоуханните цветя на младостта, които никога не ще разцъфнат отново, защото по-късно мъжът вече не предлага, а само получава; в своята любовница той обича самия себе си, докато младият човек обича възлюблената в самия себе си; по-късно ние предаваме своите вкусове, а може би и своите пороци на жената, която ни обича; а на млади години нашата възлюблена ни налага своите добродетели и нежни чувства; приобщава ни към красотата със своята усмивка и ни учи на себеотрицание с примера си. Горко томува, който не е имал своята Анриет! Горко и томува, който никога не е познал някоя лейди Дъдли! Ако първият се ожени, не ще задържи жена си; вторият може би ще бъде изоставен от любовницата си. Но щастлив е този, който би намерил двете в една; щастлив е, Натали, човекът, когото вие обичате!

След завръщането ни в Париж, ние с Арабел още повече се сближихме. Скоро, неусетно за нас самите, започнахме да нарушаваме законите на светското общество, които дотогава смятах задължителни за себе си и при чието строго съблюдаване светът прощава фалшивото положение, в каквото се бе поставила лейди Дъдли. Обществото, което винаги се стреми да проникне зад завесата, скриваща истинските отношения на хората, проявява търпимост само когато разкрие тайната им. Любовниците, принудени да живеят във висшите кръгове, винаги ще бъдат жестоко осъждани, когато дръзнат да сринат преградите, издигнати от светското благоприличие, и не се подчиняват строго на всички условности, наложени от нравите; тук се касае вече не толкова за другите, колкото за самите тях. Усилията да се приближим до предмета на своята страст, съблюдавайки външното благоприличие, театъра, който разиграваме, и тайните, които крием — цялата тази стратегия на щастливата любов изпълва нашия живот, подхранва желанието и предпазва сърцето от скука, пораждана от навика. Но първите страсти са безразсъдно разточителни, като младите хора, които отсичат до корен всички дървета в градините на своите души, вместо да ги отглеждат с любов. Арабел не признаваше тези еснафски възгледи и отначало им се подчиняваше само за да ми угоди; но подобно на палач, отрано набелязал жертвата си, тя искаше да ме злепостави в очите на целия Париж, за да ме направи свой роб. В желанието си да ме задържи при себе си тя пусна в ход своето кокетство, тъй като смяташе за недостатъчно нашумяла нашата елегантна връзка, за която поради отсъствие на доказателства в обществото не се решаваха да говорят открито и само шепнеха по ъглите. Нима можех да се съмнявам в любовта й, виждайки я настъпателна, неотразима в дръзките си постъпки, заплашващи да разкрият нашите отношения?

Отдал се на сладостите на запретената любов, аз скоро бях обзет от отчаяние, съзнаващ как безжалостно потъпквах съветите и съкровените мечти на Анриет. И тогава започнах да живея разгулно и безпътно с безпаметното настървение на туберкулозния, който в предчувствие на близкия си край отказва да преслушат болната му гръд. В моето сърце винаги имаше кътче, до което не можех да се докосна без болка; някакъв отмъстителен дух постоянно пробуждаше в мен мисли, които напразно се мъчех да прогоня. В писмата си до Анриет се оплаквах от този мой душевен гнет, който й причиняваше нови страдания. „С цената на всички жертви и изгубени съкровища аз се надявах да ви видя щастлив“ — казваше тя в единственото писмо, което получих от нея. А аз наистина не бях щастлив! Скъпа Натали, щастието е съвършено, то не търпи сравнения. Когато първият огън на любовта прегоря, аз неволно започнах да сравнявам тези две жени, върху чиито различия дотогава не бях се замислял. Всяка голяма страст ни овладява така дълбоко, че отначало сякаш притъпява всички остри ъгли на нашия характер и изглажда браздите, прорязани в съзнанието ни от добри или пагубни навици; но по-късно в духовния облик на влюбените, опознали се вече по-добре, отново се проявяват избледнелите черти; тогава всеки съди другия и често характерът вляза в борба с чувствата, пораждайки антипатии, които стават причина за онези разногласия и разриви, даващи повод на повърхностните люде да обвиняват човешкото сърце в непостоянство. В нашите отношения настъпи такъв прелом. Вече по-малко заслепен от съблазните на лейди Дъдли, аз започнах, така да се каже, да анализирам своите удоволствия и без да искам, стигнах до неблагоприятни за нея изводи.

Преди всичко намирах, че тя няма оня жив ум, който отличава французойката и придава на любовта й неотразимо очарование, така поне твърдят всички, на които житейските превратности са позволили да изпитат любовта на жени от различни страни. Влюбвайки се, французойката се преобразява; нейното толкова прославено кокетство й служи само за да краси любовта й, а тъй опасното тщеславие вече й е ненужно, защото е предпочела беззаветната любов. Отдава се изцяло на интересите, огорченията и насладите на възлюбления си; за един ден овладява изкуството на тънките комбинации като опитен финансист, изучава законите, усвоява механизма на кредитните операции и става способна да разори дори банкер; лекомислена и разточителна по природа, тя не ще извърши нито една грешка и не ще пропилее напразно един луидор; тя става майка, наставница, лекар и във всички тези превращения запазва очарованието си на щастлива жена, във всяка подробност влага безгранична любов. Тя съчетава в себе си достойнствата на жените от всички страни и им придава единство благодарение на своя ум, на този чисто френски дух, който всичко съживява, всичко позволява, всичко оправдава, всичко преобразява, разрушавайки еднообразието на чувството, основано върху сегашното време на един-единствен глагол. Французойката люби винаги, неизменно и неуморно, всяка минута, и в обществото, и когато е сама; в обществото тя произнася думи, които намират отклик в душата само на един-единствен човек; умее да говори с мълчанието си и да ви гледа със сведени очи; ако обстоятелствата не й позволяват да говори и да гледа, тя ще остави върху пясъка отпечатъка на крачето си, където ще прочетете нейната мисъл; бивайки сама, тя изразява любовта си дори насън; с една дума, тя подчинява целия свят на своята любов. И обратно, англичанката изцяло подчинява любовта си на обществото. Свикнала поради възпитанието си винаги да запазва ледено спокойствие и онова британско високомерие, за което вече ви говорих, тя разтваря и затваря сърцето си с лекотата на английски механизъм. Носи непроницаема маска, която снема и надява с чисто английска невъзмутимост; страстна като италианка, когато никой не я вижда, тя става хладна и недостъпна, щом се озове сред хора. И най-горещо обичаният мъж започва да се съмнява в щастието си, слушайки спокойния глас, виждайки безстрастното лице и безподобното самообладание, с което се въоръжава всяка англичанка, щом само пристъпи извън будоара си. В този миг лицемерието й стига до безразличие: англичанката всичко е забравила. И, разбира се, жената, която захвърля любовта си като дреха, ви кара да мислите, че би могла лесно да я замени. Каква буря предизвиква в сърцето ни тогава оскърбеното самолюбие, когато я виждаме да взема, да захвърля и отново да подхваща любовта си, сякаш тя е дамско ръкоделие! Тези жени твърде изкусно се владеят, за да ни се отдават изцяло; твърде много се подчиняват на властта на обществото, за да ни принадлежат всеотдайно. Там, където французойката ни награждава с нежен поглед за търпението ни и отегчена от досадни гости, прибягва към тънка насмешка, англичанката пази непристъпно мълчание, като наранява сърцето ни и дразни ума ни. Тези жени така са свикнали при всякакви обстоятелства да властвуват като на трон, че за мнозинството от тях всемогъществото на „fashion“^[8] се простира дори до любовните наслади. Който преувеличава целомъдрието си, преувеличава и любовта — такива са англичанките; за тях външната показност е всичко, без обаче тази любов към формата да развива у тях вкус към прекрасното; каквото и да твърдят те самите, протестантската и католическата религия ни обясняват защо чувството на французойката превъзхожда разсъдъчната, пресметлива любов на англичанката. Протестантството се съмнява, изследва и убива вярата, следователно носи смърт за красотата и за любовта.

Светските хора трябва да се подчиняват, когато висшето общество заповядва, но свободолюбивите люде бягат от него, тъй като подобен гнет за тях е непоносим. Вие разбирате сега как бе оскърбено моето самолюбие, когато открих, че лейди Дъдли не може да съществува без светското общество, че и на нея са свойствени британските превращения; да се подчинява на изискванията на света, за нея не бе жертва — не, тя леко и естествено носеше две несъвместими маски. Когато любеше, се отдаваше безпаметно на любовта; нито една жена в която и да е страна не можеше да се сравни с нея, тя би надминала цял харем; но достатъчно бе завесата да падне над тази вълшебна сцена, за да не остане от нея и следа. Арабел вече не отговаряше на усмивка, нито на поглед, не беше господарка, нито робиня, а просто посланица, принудена да мери думите и действията си; тя дразнеше със спокойствието си и раняваше сърцето с превзетата си благопристойност; по такъв начин свеждаше любовта до простата потребност, вместо да я възвисява, стремейки се към идеала. Тя не изразяваше опасения, съжаления или желания, но в определения час страстта й избухваше като бенгалски огън, бързайки сякаш да навакса изгубеното. На коя от тези две жени трябваше да вярвам? И тук, след множество въпроси и отговори, с които измъчвах мозъка си, разбрах колко различна е Анриет от Арабел. Когато госпожа Дьо Морсоф за миг ме оставяше, всичко наоколо напомняше за нея; когато си отиваше, гънките на роклята й радваха моя взор, а когато се връщаше, тяхното леко шумолене галеше слуха ми; аз чувствувах нейната нежност дори в бавното движение на клепачите, когато тя свеждаше очи; гласът й, кротък и чист, звучеше като безконечна ласка; разговорът й свидетелствуваше за вътрешна убеденост и яснота на мисълта, тя винаги бе вярна на себе си; не делеше душата си на две части — едната пламенна, а другата ледена; и най-после, госпожа Дьо Морсоф използуваше своя ум и дълбочина на мисълта си, за да изрази своите чувства; нейните остроумни шеги развличаха децата и мен. Арабел, напротив, не използуваше остроумието си, за да прави живота приятен, тя не се стараеше да ме радва с него, нейната мисъл живееше чрез обществото и се проявяваше само в насмешки; обичаше да дразни, да хапе, но не за да ме забавлява, а в угода на собствения си вкус. Госпожа Дьо Морсоф би скрила любовта си от целия свят, лейди Арабел се стараеше да покаже своята на цял Париж и с ужасна непоследователност съблюдаваше светските нрави и същевременно пред очите на всички се разхождаше с мен из Булонския лес. Тази смесица от дързост и достойнство, любов и студенина постоянно нараняваше сърцето ми, останало чисто и пламенно; аз не умеех да преминавам за миг от една крайност в друга — подобни промени ме угнетяваха; още тръпнех от любов, когато тя внезапно надяваше маската си на свенливо целомъдрие; а ако много деликатно започнех да я упреквам, тя веднага пускаше в ход хапливия си език, изпъстряйки несдържаните си любовни признания с ядни английски насмешки, които вече се опитах да ви опиша. Когато се осмелявах да й противореча, тя вливаше в сърцето ми отрова и се стараеше да ме унизи, сякаш й доставяше удоволствие да си играе с мен като с восъчна кукла. Ако й напомнех, че трябва да запазва мярка във всичко, тя ми отговаряше с моите собствени изопачени мисли, изкарвайки ме извън себе си. А когато я упреквах за студенината й, подигравателно ме питаше не искам ли да се хвърли на шията ми пред очите на целия Париж, в Италианската опера; тя казваше това напълно сериозно и аз треперех да не изпълни заплахата си, знаейки как обича да предизвиква клюки по свой адрес. Въпреки горещата й страст никога не почувствувах у Арабела нещо затаено, дълбоко, свято, както у Анриет; тя бе ненаситна, като зажадняла за дъжд песъчлива земя. Госпожа Дьо Морсоф можех да успокоя с един поглед или със звука на гласа си, тъй като тя чувствуваше душата ми, докато маркизата не можеше да се развълнува нито от поглед, нито от ръкостискане, нито от нежна дума. Нещо повече! За нея днешното щастие не съществуваше на следващия ден; никакво доказателство за любов не я удивляваше; тя изпитваше неутолима жажда за движение, шум и блясък — ето кое пораждаше яростните пориви на любовта й; но в тях тя мислеше за себе си и никога за мен. Писмото на госпожа Дьо Морсоф озаряваше като ярка звезда живота ми, показваше, че тази добродетелна жена неизменно запазваше душа на французойка и със зорка бдителност и разбиране следеше всички превратности в моята съдба; това писмо ще ви помогне да разберете с каква загриженост се отнасяше тя към моите материални интереси, към политическата ми кариера и към нравственото ми възвисяване и с каква жар вникваше в съществованието ми, доколкото приличието й позволяваше. Към всички тези жизненоважни за мен въпроси лейди Дъдли проявяваше равнодушието на обикновен познайник. Тя никога не ме разпитваше за моите дела, за доходите ми, за работата ми, за трудностите ми, не се интересуваше от моите приятели, нито за враговете ми. Бе разточителна за себе си, но не и щедра към другите и наистина твърде рязко разграничаваше любовта от материалните интереси; докато Анриет — аз знаех това, макар и да не бях я подлагал на такива изпитания, — за да ме избави от огорчения, би сторила за мен онова, което не би се осмелила да извърши за себе си. Ако ме бе сполетяла злочестина, каквато може да се случи и на най-богатите и високопоставени хора — историята изобилствува с подобни примери, — аз бих се обърнал за съвет към Анриет, но бих предпочел да бъда хвърлен в тъмница, отколкото да кажа една думичка на лейди Дъдли.

Дотук контрастът между двете жени се основаваше на техните чувства, но той се проявяваше и в начина им на живот. Във Франция чрез разкоша се изразява същността на човека, той въплъщава неговите мисли, поезията на душата му; той говори за неговия характер и придава значение на най-незначителните грижи на влюбения, обкръжавайки ни с мисловния свят на любимото същество; докато английският разкош, чийто блясък и изисканост ме бяха ослепили, бе хладен, бездушен. Лейди Дъдли не влагаше в него частица от себе си, той бе създаван от слугите, купуван бе с пари. Множеството нежни грижи, с които ме обграждаха в Клошгурд, бяха според лейди Арабел дело на слугите. Да се избере лакей, бе работа на нейния мажордом, сякаш се касаеше за коне. Тази жена не се привързваше към слугите си, смъртта на най-добрия от тях ни най-малко не би я опечалила; за пари биха го заменили с друг, не по-малко сръчен. Що се отнася до нашите близки, аз нито веднъж не видях в очите й сълзи на съчувствие към чуждото нещастие; нейният егоизъм стигаше до такова простодушие, че понякога изглеждаше смешен. Тази натура, излята сякаш от бронз, бе покрита от пурпурната мантия на светска дама. Но прелестната одалиска, която вечер се извиваше страстно на меките килими, толкова прелъстителна в любовното си безумие, бързо ме примиряваше с безчувствената и суха англичанка; ето защо така бавно открих на каква безплодна почва попадаха хвърлените от мен семена, на които не бе съдено да покълнат. Госпожа Дьо Морсоф веднага отгатна тази душевност при кратката ми среща; още си спомням пророческите й думи. Анриет бе права във всичко, любовта на Арабел ставаше за мен непоносима. По-късно се убедих, че на много от жените, яздещи изкусно на кон, не достига нежност! Подобно на амазонките, лишени от едната си гръд, и у тях липсва нещо, сякаш някакви неизвестни за мен влакна на сърдечния мускул са загубили еластичността си. По времето, когато вече започнах да усещам тежестта на това иго, когато бях уморен и телом, и духом, когато разбрах каква святост придава на любовта истинското чувство, когато ме терзаеха спомени за Клошгурд и аз въпреки разстоянието вдъхвах аромата на неговите рози, усещах топлия ветрец, подухващ на терасата, и се вслушвах в песента на славеите, когато в мечтите си виждах каменистото дъно на потока под прозрачната, плитка вода, ме срази гръм, който все още кънти в живота ми, тъй като всеки час дочувам ехото му. Работех в кабинета на краля, който трябваше да отпътува в четири часа; херцог Дьо Льононкур бе на служба в двореца. Той влезе в кабинета и кралят го запита за здравето на графинята.

Аз рязко вдигнах глава и това движение ме издаде. Подразнен от моята несдържаност, кралят ме стрелна с присмехулно-хладния си поглед, който обикновено биваше последван от някоя попадаща точно в целта остра забележка.

— Господарю, моята злочеста дъщеря умира — отвърна херцогът.

— Ще благоволи ли негово величество да ми разреши отпуск? — запитах аз просълзен, с риск да предизвикам гневния му отказ.

— Тичайте, милорде! — отвърна той с усмивка, влагайки остра ирония във всяка дума и заменяйки заповедта с насмешка.

Херцогът, преди всичко придворен и после баща, не помоли за отпуск и седна в каляската, за да съпроводи краля. Аз заминах, без да се сбогувам с лейди Дъдли, която за щастие не бе у дома си и й оставих бележка, че заминавам по заповед на краля. Близо до Кроа дьо Верни срещнах негово величество, който се завръщаше от Вериер. Приемайки от мен букет цветя, които захвърли в нозете си, кралят ми отправи поглед, пълен с царствена ирония, с която умееше да срязва хората. „Ако искаш да играеш роля в политиката, връщай се по-скоро! Не си губи времето в разговори с мъртъвци!“ — сякаш казваха очите му. Херцогът печално ми махна с ръка. Двете разкошни каляски с по осем коня, лакеи в златни ливреи и блестяща свита профучаха, вдигайки облаци от прах сред виковете: „Да живее кралят!“ Стори ми се, че кралският екипаж сякаш прегази тялото на госпожа Дьо Морсоф с онова равнодушие, с което природата гледа човешките беди. Макар да бе прекрасен човек, херцогът навярно щеше да играе вист с брата на краля, когато негово величество се оттегли в покоите си. Колкото до херцогинята, тя първа бе нанесла на дъщеря си смъртоносния удар с писмото си за лейди Дъдли.

Моето кратко пътуване премина като сън, но като сън на разорен комарджия; бях в отчаяние, че никой нищо не бе ми съобщил. Нима изповедникът на госпожа Дьо Морсоф бе толкова суров, та е забранил да ме приемат в Клошгурд? Обвинявах Жак, Мадлен, абат Дьо Доминис, всички, дори господин Дьо Морсоф. Когато излязох от Тур и стигнах до моста Сен Совьор, за да се спусна по обградения с тополи път за Понше, на който някога се бях любувал, търсейки моята прекрасна непозната, аз срещнах господин Ориже. Той се досети, че отивам в Клошгурд, и аз на свой ред отгатнах, че се връща оттам. Двамата спряхме каляските и излязохме на пътя; аз — за да науча от него новини, той — за да ми ги съобщи.

— Кажете, как се чувствува госпожа Дьо Морсоф? — запитах аз.

— Съмнявам се дали ще я намерите жива — отвърна той. — Тя умира от ужасна смърт — от изтощение. Когато през месец юни ме повика, медицината вече не бе в състояние да се бори с болестта; у нея се бяха появили онези ужасни симптоми, които вероятно ви е описал господин Дьо Морсоф, тъй като ги намираше и у себе си. По това време графинята не беше под влияние на душевно разстройство, предизвикано от вътрешна борба; при такова състояние лекарят може да се намеси и постепенно да постигне благоприятни резултати; това не бе и остра криза, след която здравето отново се възстановява; не, болестта бе достигнала до стадия, когато науката е безсилна: това е неизлечима последица от тежка скръб, като смъртоносна рана от удар с кинжал. Тази болест се дължи на постепенната парализа на орган, чието действие е така необходимо за живота, както и туптенето на сърцето. Скръбта замени удара с кинжал. Тук няма място за съмнение. Госпожа Дьо Морсоф умира от някаква неизвестна болест.

— Неизвестна? — повторих аз. — А децата й не боледуваха ли през това време?

— Не — отвърна той, поглеждайки ме многозначително, — и от началото на болестта й господин Дьо Морсоф престана да я измъчва. Там аз вече съм ненужен, при нея е господин Деланд; но никаква помощ не може да й се окаже и страданията й са ужасни. Богата, млада, красива, и да умре състарена и изсъхнала от глад! Ето вече от четиридесет дена стомахът й не приема никаква храна, по какъвто и начин да й се предлага.

Господин Ориже стисна ръката ми, сякаш искаше да ми изрази съболезнованията си.

— Смелост, господине — каза той, вдигайки очи към небето.

Неговите думи изразяваха съчувствие: той смяташе, че страдам наравно с близките на Анриет; не подозираше как страдах от думите му, пронизали сърцето ми като стрели. Скочих отново в каляската, обещавайки на кочияша щедро възнаграждение, ако ме доведе навреме в Клошгурд.

Въпреки нетърпението ми се стори, че бяхме пътували само няколко минути, дотолкова бях погълнат от горчиви мисли, които потискаха душата ми. Тя умираше от скръб, а децата й бяха здрави! Значи, умираше заради мен! И моята обвиняваща съвест произнесе една от онези безпощадни присъди, които не ни дават спокойствие цял живот, а понякога и отвъд пределите му. Колко слабо, колко безсилно е човешкото правосъдие! То съди само явните престъпления. Защо обрича на смърт и позор убиеца, който покосява жертвата си с един удар, великодушно я изненадва в сън и я приспива навеки, или я убива внезапно, избавяйки я от мъчителна агония? Защо дарява щастлив живот и уважение на убиеца, който капка по капка влива смъртна отрова в чиста душа, подронвайки силите й и разрушавайки тялото? Колко ненаказани убийци живеят необезпокоявани! Колко сме снизходителни към порока в изящни одежди! Как леко оправдаваме убийство, причинено от нравствени терзания! Не зная чия отмъстителна ръка внезапно повдига пред мен завесата, скриваща обществото. И видях безчислените жертви, които вие познавате така добре, както и аз: госпожа Дьо Босеан, заминала, умираща, за Нормандия, няколко дена преди моето отпътуване! Херцогиня Дьо Ланже, злепоставена в очите на обществото! Лейди Брендън, подирила убежище в Турен, за да угасне в скромната къщица, гдето лейди Дъдли бе останала две седмици — вам е известна причината на тази ужасна развръзка! Нашето време е богато на подобни събития. Кой не е слушал за нещастната млада жена, отровила се от ревност — същата ревност, която може би сега погубваше и госпожа Дьо Морсоф? Кой не изтръпна, научавайки за съдбата на прелестната девойка, загинала след двегодишен брак като нежно цвете, прободено от стършел — жертва на целомъдрено неведение, покосена от злодей, комуто Ронкьорол, Монриво, Дьо Марсе и днес подават ръка, защото подкрепя политическите им интриги? Кой не е треперил, слушайки разказа за сетните мигове на жената, останала непреклонна въпреки всички молби и непожелала никога да срещне съпруга си, след като великодушно изплатила дълговете му? Нима госпожа Д’Егльомон не видя пред себе си зиналия гроб и кой знае дали щеше днес да е жива без грижите на моя брат?

Светското общество и науката са съучастници в тези престъпления, за които няма наказателен съд. Сякаш никой не умира от скръб, от любов, от отчаяние, от тайни терзания, от безплодни надежди, толкова често подхранвани и отново изтръгвани до корен. В съвременния език има множество хитроумни думи, които обясняват всичко: гастрит, перикардит и хиляди женски болести, чиито названия се шепнат на ухо и служат като паспорт на покойника, оплакван с лицемерни сълзи, които ръката на нотариуса бързо изсушава. Дали дълбоко някъде в това нещастие не се крие неизвестен за нас закон? Трябва ли стогодишният старец безжалостно да осейва земята с трупове, унищожавайки всичко наоколо, за да оцелее само той, подобно на милионера, който поглъща усилията на множество дребни занаятчии? Съществува ли хищно племе, което се храни с кръвта на нежни и слаби създания? Боже мой! Нима принадлежа към расата на тигрите?

Угризения раздираха с острите си нокти сърцето ми и сълзи бликнаха от очите ми, когато влязох в алеята, водеща в Клошгурд: бе мъгливо октомврийско утро и вятърът разнасяше пожълтелите листа на тополите, посадени по нареждане на Анриет в тази алея, откъдето тя неотдавна ми бе махала с ръка, сякаш викайки ме назад. Дали все още бе жива? Ще положи ли още веднъж белите си ръце на сведената ми глава? За този единствен миг изкупих всички наслади, дадени ми от Арабел и сега така скъпо заплатени! Заклех се, че повече никога не ще я видя, и възненавидях Англия. Макар лейди Дъдли да бе само разновидност на моя народ, аз произнесох над всички англичанки сурова присъда.

Когато влязох в Клошгурд, получих нов удар. Видях Жак, Мадлен и абат Дьо Доминис на колене пред дървен кръст, побит в края на парцела, влязъл във владенията на граф Дьо Морсоф при поставяне на оградата и които графът и графинята не бяха пожелали да махнат. При вида на тези две молещи се деца и на почтения старец сърцето ми мъчително се сви, аз скочих от каляската и се приближих към тях е обляно в сълзи лице. На няколко стъпки от тях стоеше гологлав старият лакей.

— Как е тя? — запитах абат Дьо Доминис, целувайки по челото Жак и Мадлен, които ме погледнаха студено, без да прекъснат молитвата си.

Абатът стана, аз го улових под ръка и опирайки се на него, запитах:

— Жива ли е още?

Той тъжно кимна с глава.

— Говорете, умолявам ви, говорете, за Бога! Защо се молите пред този кръст? Защо сте тук, а не при нея? Защо децата са вън в такова хладно утро? Кажете ми всичко, за да не направя от незнание непоправима грешка.

— Вече от няколко дена графинята приема децата при себе си само в определени часове — каза абатът. — Господине — продължи той след малко, — може би ще бъде по-добре за вас да почакате няколко часа, преди да влезете при госпожа Дьо Морсоф; тя е много променена! Трябва да я подготвят за тази среща, иначе може да усилите мъките й… Сега смъртта за нея би била облекчение. — Стиснах ръката на този божи човек, който с поглед и с глас носеше изцеление за раните на ближния си, смекчавайки болките.

— Тук всички се молим за нея — подхвана той, — тази свята жена, преди толкова смирена и готова да умре, от няколко дни изпитва скрит ужас от смъртта; и погледите й, обърнати към тези, които са пълни с живот, за първи път помръкват от завистливо чувство. Струва ми се, че това помрачаване на душата е предизвикано не толкова от страх пред смъртта, колкото от някакви вътрешни пориви, сякаш увяхващите цветя на младостта я опияняват с отровен дъх на гнило. Да, злият дух оспорва на Бога тази прекрасна душа. Графинята изживява тежка борба, подобно на Христос в маслинената гора, и оросява със сълзи белите рози, увенчаващи главата й и капещи една след друга. Почакайте, не се показвайте още: вие ще донесете пред нея сиянието на кралския дворец, тя ще види във ваше лице отблясък на светските празненства и скръбта й ще стане още по-горчива. Бъдете милосърден към слабостите, които сам Бог прости на сина си, станал човек. Каква би била нашата заслуга, ако печелим победи, без да срещнем противника? Позволете на изповедника й и на мен, двама старци, чиято немощ не може да оскърби нейния взор, да я подготвим за тази неочаквана среща и за тези вълнения, от които тя се отказа по настояване на абат Бирото. Всички земни дела са свързани чрез невидими нишки с Божия промисъл и са зрими само за посветения, и ако вие дойдохте тук, може би ви е довела някоя от пътеводните звезди, които сияят в духовния свят, указвайки ни пътя и към яслата, и към гроба.

После, с топло красноречие, което като утринна роса освежава душата ми, разказа, че през последните шест месеца графинята ставала все по-зле въпреки грижите на доктор Ориже. В течение на два месеца докторът идвал всяка вечер в Клошгурд, мъчейки се да изтръгне от смъртта жертвата й, тъй като графинята му казала: „Спасете ме!“

— Но да се излекува тялото, е възможно само когато се излекува душата! — казал веднъж старият доктор.

— Състоянието й все повече се влошаваше и кротките думи на тази страдалческа душа постепенно отстъпиха място на горчиви жалби — продължаваше тъжния си разказ абат Дьо Доминис. — Тя моли земята да не я оставя, вместо да моли Бог да я прибере при себе си, а после се разкайва, че е роптала срещу Божията воля. Тези колебания терзаят сърцето й и усилват ужасната борба на тялото и душата. Понякога побеждава тялото! „Колко скъпо ми струвате вие!“ — каза тя веднъж на Жак и Мадлен, като ги отблъсна от себе си. Но веднага, поглеждайки ме, душата й се върна към Бога и каза на Мадлен благословените думи: „Щастието на ближния е радост за този, който сам не може да бъде щастлив.“ И в гласа й имаше толкова горест, че сълзи бликнаха от очите ми. Тя наистина се отклонява от Божията вяра, но отново се съвзема и с всяка стъпка се издига все по-високо, към небето.

Бях потресен от разказите на тези вестители, случайно срещнати от мен по пътя, предчувствуващ, че всички печални гласове, сливащи се в общ скръбен хор, скоро ще зазвучат като мрачна погребална мелодия, лебедова песен на умираща любов, и извиках:

— Вярвате ли, че тази прекършена лилия отново ще разцъфне в небесата?

— Тя бе лилия, когато я оставихте — отвърна той, — но сега ще я намерите прегоряла, пречистена в горнилото на страданията и чиста като скрит в земята диамант. Да, този светъл ангел, тази човешка звезда ще излезе, сияйна, от затъмнилите я облаци и ще отлети в царството небесно.

Когато стиснах с благодарност ръката на този свят човек, от вратата на дома се показа напълно побелялата глава на графа; лицето му изразяваше изненада и той се хвърли към мен, говорейки:

— Тя каза истината! Ето го! „Феликс, Феликс, виждам го, Феликс иде!“ — възкликна току-що госпожа Дьо Морсоф. Приятелю мой — продължи той, хвърляйки към мен погледи, изпълнени с безумен страх, — смъртта вече дойде! Защо не избра мене, безумния старец, към когото отдавна посяга?…

Отправих се към замъка, събрал всичката си смелост; но пред прага на дългото преддверие, което стигаше до моравата, ме спря абат Бирото.

— Госпожа графинята моли да не влизате още при нея — каза той.

Оглеждайки се, аз забелязах, че покрусените от скръб слуги сноват насам-натам, изпълняващи с видимо учудване нарежданията на Манет.

— Какво става тук? — запита графът, смаян повече от тази суетня, отколкото страхувайки се пред непоправимото, и както винаги поддаващ се леко на тревогите.

— Прищявка на болен — отвърна абатът. — Госпожа графинята не иска да приема господин виконта в такава обстановка; иска да се подготви — защо да не изпълним желанието й?

Манет извика Мадлен и девойчето, останало за малко при майка си, излезе от нейната стая. После излязохме да се поразходим петимата: Жак, баща му, двамата абати и аз мълчаливо обхождахме моравата пред дома. Съзерцавах дълго Монбазон, после Азе и аз обхванах с поглед пожълтялата долина, чийто печален сега вид, както всякога досега, отговаряше на вълнуващите ме чувства. Изведнъж забелязах милата девойка, която късаше есенни цветя и ги свиваше в букет. Когато разбрах какъв дълбок смисъл е вложен в този отклик на моите прежни любовни ваяния, пред очите ми притъмня и аз се олюлях, двамата абати, между които вървях, ме подхванаха и ме отведоха до каменния парапет на терасата, където няколко минути седях сломен, макар и незагубил съзнание.

— Клети Феликс — продума графът, — тя ми бе забранила да ви пиша, та нали знае колко я обичате!

Да, бях се подготвил да страдам, но ме срази това внимание, в което се сливаха всички мои спомени за отлетялото щастие.

„Ето я — помислих си — изсушената като скелет степ в светлината на сивия есенен ден и сред нея единственият разцъфнал храст, на който някога, по време на разходките си, се любувах с чувство на суеверен трепет и който сякаш предвещаваше този скръбен час!“

Всичко бе замряло в малкия параклис, някога толкова весел и оживен! Всичко бе печално и занемарено, всичко лъхаше на безнадеждност. Алеите бяха разчистени наполовина, започнатата работа бе изоставена, работниците стояха с отпуснати ръце и гледаха замъка. Макар да бе гроздобер, не се чуваше ни смях, ни глъч. Лозята изглеждаха запустели — такава дълбока тишина цареше наоколо. Ние вървяхме мълчаливо, като хора, чиято скръб не понася банални думи, и слушахме графа — той единствен продължаваше да говори. С няколко думи графът отдаде дан на своята обич към жена си, преминала в навик, но след това естественият му порив го подведе както всякога да изразява недоволство и да се оплаква от графинята. Жена му никога не се грижела за себе си и не слушала разумните му съвети; той пръв забелязал симптомите на нейната болест: та нали ги бил изучил по себе си; но той се борил със страданието си и сам се излекувал, следвайки строга диета и избягвайки вълненията. Той можел да излекува графинята напълно, но нима мъжът се решава да поеме върху себе си такава отговорност, особено когато вижда, че неговият опит, за съжаление, не вдъхва доверие? Въпреки увещанията му графинята избрала доктор Ориже; и ето, този доктор, лекувал някога така зле него самия, сега погубвал жена му. Ако тази болест е следствие от тежки огорчения, сам той ги е изпитвал неведнъж и неминуемо трябвало да заболее от нея. А какви огорчения имала жена му? Графинята била щастлива, нищо не я тревожело, никой не й пречел. Благодарение на неговите грижи и на неговата предвидливост богатството им се умножило; той предоставил на жена си да се разпорежда в Клошгурд; децата му били добре възпитани, здравето им вече не вдъхвало никакви опасения; какво е могло да предизвика нейната болест? И той продължи да разсъждава, изливайки скръбта си в безсмислени жалби и обвинения. Но постепенно спомените отново оживиха чувствата, които заслужаваше това благородно създание, и няколко сълзи овлажниха сухите му дотогава очи.

В този миг при нас дойде Мадлен и каза, че майка й ме очаквала. Абат Бирото тръгна след мен. Девойката се държеше студено и остана с баща си, казвайки, че графинята желаела да разговаря с мен насаме, тъй като я уморявало присъствието на повече хора. В този тържествен час аз чувствувах и вътрешен огън, и студени тръпки, каквито ни обхващат в решителните минути на живота. Абат Бирото, един от онези хора, които Бог бе осенил със своята благодат, дарявайки го с кротост и простота, с търпение и милосърдие, ме отведе настрана.

— Господине — каза той, — аз направих всичко, което бе по човешките сили, за да попреча на тази среща. Спасението на душата на нашата мъченица налага това. Аз мислех само за нея, а не за вас. Сега, когато отново ще я видите, при все че срещата с нея би трябвало да ви бъде забранена от самите ангели, знайте, че аз ще остана между вас, за да я защитя от вас, а може би и от нея самата! Уважавайте слабостта й! Моля ви не в качеството на свещеник да я щадите, а като предан приятел, когото досега не сте познавали и който иска да ви избави от угризения. Нашата скъпа болна умира от глад и жажда. От тази сутрин тя се намира в трескава възбуда, която предшествува тази ужасна смърт, и аз не мога да скрия от вас, че тя никак не иска да се раздели с живота. Виковете на нейната бунтуваща се плът замират в сърцето ми, предизвиквайки само нежно състрадание, но ние с абат Дьо Доминис смятаме за свой свещен дълг да скрием зрелището на нейната духовна агония от това благородно семейство, което не ще познае в нея сега своята предишна пътеводна звезда, защото и съпругът, и децата, и слугите — всички се питат: „Къде е тя?“ Толкова се е изменила графинята. Пред нас нейните жалби ще придобият нова сила. Освободете се от светските помисли, изгонете тщеславието на сърцето си, бъдете за нея пратеник небесен, а не земен. Нека тази светица не умре, измъчвана от съмнения и изричаща богопротивни думи на отчаяние.

Не отговорих нищо. Моето мълчание смути бедния изповедник. Аз гледах, чувах, движех се, но ми се струваше, че съм някъде далеч от земята. „Какво се е случило? В какво състояние ще я намеря, щом всеки се старае да ме подготви за срещата?“ Тази мисъл пораждаше у мен страшно предчувствие, особено мъчително, защото не можех да го определя; в нея сякаш се сливаха всички мои тревоги. Приближихме се към вратата на стаята й, която неспокойният изповедник ми отвори. И веднага видях Анриет. Тя седеше в бяла рокля на малкото си канапе до камината, украсена с нашите две вази, пълни с цветя; цветя имаше и на кръглата маса до прозореца. Забелязвайки смаяното лице на абат Бирото, останал като втрещен пред тази стая, придобила внезапно предишния си вид и подредена като за празник, аз отгатнах, че умиращата бе наредила да изнесат от спалнята й всички онези отблъскващи неща, които заобикалят леглото на болните. Тя бе изразходвала сетните си сили, за да украси неподредената си стая и достойно да приеме този, когото обичаше сега повече от всичко на света. Нейното отслабнало, зеленикавобледо лице, обкръжено от богати дантели, напомняше неразтворил се магнолиев цвят и в сравнение с любимия образ ми се стори само негова скица, нахвърлена с креда на платно; но за да разберете каква болка прониза сърцето ми, представете си, че художникът е завършил и оживил очите на тази скица, дълбоко хлътнали, искрящи очи, страшни със своя блясък сред това посърнало лице. Нямаше го вече спокойното величие, което й придаваха постоянните победи над страданията. На челото, единствената част от лицето, запазила красивата си форма, лежеше отпечатък на дръзки желания и скрити заплахи. Въпреки восъчножълтеникавия оттенък на удължилото се лице на графинята, се усещаше изгарящият я вътрешен огън по някакъв излъчван от него пламък, подобен на мараня, носеща се в зноен ден над полята. Хлътналите й слепоочия и изпитите страни подчертаваха вътрешния строеж на лицето, а усмивката на безкръвните устни напомняше смътно зловещата усмивка на смъртта. Роклята с кръстосаната на гърдите й пелерина не можеше да скрие слабостта на някога закръглената й фигура. Изражението на лицето й говореше, че знае как се бе изменила и че това я отчайва. Сега тя не бе вече моята възхитителна Анриет, нито величавата и свята госпожа Дьо Морсоф, а онова безименно същество в двубой с небитието, за което говори Босюе и което гладът и незадоволените желания тласкаха към отчаяна борба със смъртта.

Аз седнах до нея, улових ръката й, за да я целуна, и почувствувах как гори. Анриет отгатна мъчителното ми учудване по усилието, което сторих, за да го прикрия. Безцветните й устни се разтегнаха над изпъкналите зъби и се опитаха да изразят една от онези принудени усмивки, зад които крием и злорадство, и нетърпеливо желание, и душевно опиянение, и безсилната ярост на разочарованието.

— Уви, това е смъртта, Феликс — каза тя, — а вие не обичате смъртта! Тази отвратителна смърт, която всява ужас във всяко живо същество и дори в душата на най-безстрашния любовник. Тук свършва любовта, аз знаех това. Лейди Дъдли никога не ще забележи на лицето ви учудването, което току-що предизвиках у вас. Ах, защо така много ви очаквах, Феликс! А сега, когато дойдохте, ви възнаграждавам за предаността ви с това ужасно зрелище, което някога накара Рансе да стане трапист^[9]; аз жадувах да остана хубава и възвишена в спомените ви, винаги да бъда вашата бяла лилия и ето — сама разруших илюзиите ви! Истинската любов е чужда на всякакви сметки. Не бягайте, останете с мен. Господин Ориже намери тази сутрин, че съм много по-добре, аз ще се върна към живота, ще ме съживят вашите погледи. А после, когато придобия сили, когато отново започна да се храня, ще възвърна и хубостта си. Та аз съм едва на трийсет и пет години и още мога да бъда щастлива. Щастието подмладява и аз искам да позная щастието. Имам чудесни планове: тях ще оставим в Клошгурд, а ние с вас ще отидем в Италия.

Сълзи премрежиха очите ми; обърнах се към прозореца, сякаш за да погледна цветята. Абат Бирото бързо се приближи към мен и се наведе над цветята.

— Сдържайте сълзите си — пошепна той на ухото ми.

— Анриет, нима не обичате вече нашата долина? — запитах, за да обясня защо се бях отвърнал от нея.

— Обичам я — отвърна тя, притискайки гальовно челото си към устните ми, — но без вас тя ме угнетява… Без теб — прошепна веднага след това, докосвайки ухото ми с горящите си устни и думите й прозвучаха като две въздишки.

Този безумен порив ме ужаси; той ми каза повече от мрачните предупреждения на двамата абати. Вече бях успял да надмогна първата си изненада; но възвръщайки самообладанието си, аз нямах достатъчно воля, за да потисна нервните тръпки, прибягващи по тялото ми през време на цялата тази сцена. Слушах Анриет, без да отговарям, или по-скоро отговарях със застинала усмивка и с кимане на глава, за да не й противореча, отнасяйки се с нея като майка с дете. Отначало ме бе поразила промяната във външността й, но после видях, че тази жена, някога толкова възвишена, проявяваше сега в поведението, в гласа, в обноските, в погледите и в мислите си детска наивност, простодушно кокетство, жажда за движение, дълбоко безразличие към всичко освен към себе си и към своите желания, с една дума, наивното неведение на дете, нуждаещо се от нашето покровителство. Така ли е с всички умиращи? Захвърлят ли те всички задръжки, заприличвайки на децата, необременени още с тях? Или намирайки се пред прага на вечността и запазила от всички човешки чувства само любовта, графинята я изразяваше с прелестната чистосърдечност на Хлоя^[10]?

— Както някога, вие ще ми възвърнете здравето, Феликс — продължи тя, — и въздухът на моята долина ще стане благотворен за мен. Как мога да откажа храна, предлагана от вас! Вие сте такъв добър болногледач! При това притежавате сили и здраве, които ще предадете и на мен. Приятелю мой, кажете ми, че не ще умра, че не мога да умра, неизпитала щастие! Те мислят, че най-голямата ми мъка е жаждата. О, да! Аз действително съм жадна, приятелю мой! Болно ми е, когато гледам водите на Ендр, но жаждата на сърцето ми е още по-мъчителна. Жадувах за теб — продължи тя със сподавен глас, стискайки ръцете ми в своите горещи длани и притегляйки ме към себе си, за да ми каже тези думи на ухото, — умирам, защото ти не бе с мен. Нима не ми заповяда да живея? И аз искам да живея. И аз искам да яздя на кон, искам всичко да изпитам, живота в Париж, празненствата, удоволствията!

Ах, Натали! Тези страшни вопли на душата, този страстен бунт на плътта, неподдаващ се на описание, звънтеше в ушите ни — моите и тези на стария свещеник; горестните нотки на прекрасния глас говореха за борбите на цял един живот, за мъките на истинската, неутолена любов. Графинята внезапно стана и нетърпеливо се заоглежда като дете, което търси играчката си. Когато видя в какво състояние е духовната му дъщеря, бедният абат падна на колене, сключи ръце и започна да се моли.

— Да, аз искам да живея! — каза тя, заставяйки ме да стана, за да се опре на ръката ми. — Да живея истински живот, а не лъжовен. Всичко в живота ми бе измама, а през последните дни изброих в паметта си всички лъжи. Възможно ли е да умра? Та аз не съм живяла, нито веднъж не съм очаквала никого в степта!

И млъкна, сякаш се вслушваше и вдъхваше през стените някакъв недоловим за мен мирис.

— Феликс! Гроздоберачките скоро ще обядват, а аз, тяхната господарка — каза тя с детско огорчение, — аз съм гладна! Така е и с любовта; щастливи са тези работнички!

— Смили се, Боже — шепнеше бедният абат, който, със сключени ръце и устремен към небето взор, произнасяше молитви.

Тя чу тези думи, погледна изповедника си и започна да се смее.

— Тук никой не ме съжалява! — каза тя, като го погледна. — Вие винаги ми говорите за рая. Ще бъде ли там Феликс? — После обви шията ми с ръце, целуна ме горещо, като ме стисна в обятията си, каза: — Никому повече не ще ви дам! Искам да бъда любима, ще върша безумия като лейди Дъдли, ще науча английски, за да казвам „my Dee“. Ще отида в двореца, у херцогиня Дьо Бери, ще се обличам в разкошни тоалети и вие ще се гордеете с мен. Моята майка ми предлагаше този бляскав живот; ако бях послушала съветите й, щях да ви запазя, нямаше да страдам и не бих умирала от хиляди несбъднати желания. Да умреш, когато обичаш живота!

— Не, не! — й казах аз.

Тя ми кимна с глава, както правеше някога, обеща скоро да се върне и понечи да излезе.

— Ще обядваме заедно — продължи тя, — ще отида да предупредя Манет…

Но внезапна слабост я възпря, взех я на ръце и я положих облечена на леглото.

— Веднъж ме носихте така — промълви тя, като отвори очи.

Беше много лека и цялата гореше; усещах как тялото й пламти. Влезе доктор Деланд и с учудване огледа украсената с цветя стая, но моето присъствие, изглежда, всичко му изясни.

— Как мъчително е да умреш, господине — му каза тя с изменен глас.

Той седна, премери пулса на болната, стана бързо, пошепна нещо на ухото на свещеника и излезе; последвах го и аз.

— Какво смятате да правите? — запитах доктора.

— Да я избавя от ужасната агония — отвърна той. — Кой можеше да очаква, че в нея са останали толкова сили? Не разбираме как още е жива, знаейки хода на болестта. Ето вече четиридесет и два дена, откак графинята не яде, не пие и не спи.

Господин Деланд извика Манет; абат Бирото ме отведе в градината.

— Да предоставим на доктора да действува — каза той. — С помощта на Манет той ще я приспи с опиум. Е, добре, вие я чухте, може ли да се мисли, че е отговорна за тези пристъпи на безумие!…

— Не — отвърнах аз, — това вече не е тя.

Изумях от мъка. Но колкото повече мислех, толкова по-значителна ми се струваше всяка подробност на тази сцена. Бързо излязох през вратата на долната тераса, спуснах се към реката и седнах в лодката, за да се скрия от всички и да остана сам с терзаещите ме мисли. Опитах се сам да убия в себе си силата, подбуждаща ме да живея — изтезание, подобно на онова, на което подлагат у татарите виновни в прелюбодеяние: завързват за дървена греда ръката или крака му и оставят нож, за да ги отреже сам, ако не иска да умре от глад: такава мъка изпитваше сега моята душа, чиято по-добра половина трябваше да отрежа. Моят живот също бе загубен! Отчаянието ме изпълваше с най-странни мисли. Ту исках да умра с нея, ту мислех да се затворя в манастира Мейре, където неотдавна се бяха заселили траписти. Очите ми се премрежиха и аз не виждах нищо наоколо. Гледах прозорците на стаята, където се мъчеше Анриет, и ми се струваше, че виждам светлината, която струеше от тях в онази нощ, когато й отдадох сърцето си. Не трябва ли да приема простия живот, който тя бе създала за мен, и да й остана верен с работа и усилен труд? Та нали бе поискала от мен да стана велик човек? Не бе ли чистотата висше достойнство, което аз не бях съумял да запазя? Любовта, както я разбираше Арабел, внезапно ме отврати. Вдигнах натежалата си глава, питайки се откъде ще черпя занапред светлина и надежди, за какво ще живея, когато внезапно дочух лек шум. Обърнах се към терасата и видях Мадлен да се разхожда бавно сама. Докато възлизах към терасата, за да поискам от милата девойка да ми обясни защо така студено ме бе погледнала пред кръста, тя седна на скамейката; но едва забелязала ме насред пътя, се изправи и се престори, че не ме вижда, за да не остане насаме с мен; после бързо тръгна към замъка. Ненавиждаше ме, избягваше убиеца на майка си. Приближавайки се към Клошгурд, аз видях Мадлен, застанала неподвижно като статуя на терасата и заслушана в звука на стъпките ми. Жак седеше на едно от стъпалата и позата му изразяваше пълно безразличие, поразило ме още когато се разхождахме всички заедно пред къщата; но тогава аз не се замислих върху това; така ние оставяме известни мисли в някое скрито кътче на душата си, за да им се отдадем по-късно на воля. Забелязал бях, че младите хора, белязани с печата на смъртта, са безразлични към загубата на близки. И реших да надникна в тази мрачна душа. Исках да зная дали Мадлен бе споделила мислите си с Жак и дали му бе внушила ненавистта си към мен.

— Ти знаеш, Жак — казах, за да подхвана разговор, — че в мое лице имаш най-предан брат.

— Вашето приятелство ми е ненужно, аз скоро ще последвам майка си — отвърна той, като ми хвърли поглед, изпълнен с гневна мъка.

— Жак! — извиках аз, — нима и ти?

Той се закашля и се отдалечи от мен; после се върна и ми показа бързо изцапаната си с кръв кърпичка.

— Разбирате ли? — запита той.

И така, всеки от тях криеше своята съдбовна тайна. Както по-късно забелязах, брат и сестра се избягваха един друг. Щом само Анриет бе повалена на легло, и всичко в Клошгурд се рушеше.

— Госпожата спи — ни съобщи приближилата се към нас Манет, радвайки се, че графинята не страда.

В тези ужасни минути, когато всеки знае, че неизбежният край наближава, изпадаме в душевен смут и се вкопчваме в най-нищожните радости. Мигновенията са векове и ни се иска да вярваме, че ще донесат облекчение. Искаме болният да почива на ложе от рози, искам да вземем върху себе си болките му, искаме неусетно за него да излети от устата му последното дихание.

— Господин Деланд нареди да изнесем цветята: те твърде много възбуждат нервите на госпожа Дьо Морсоф — ми каза Манет.

И тъй, цветята бяха предизвикали умопомраченисто й.

Тя нямаше вина. Любовните въздишки на земята, празниците на плодородието, благоуханните цветя я бяха упоили с мириса си и навярно бяха пробудили мечти за щастлива любов, дремещи в нея още от далечните юношески дни.

— Елате, господин Феликс — ми каза Манет, — елате да видите госпожата, хубава е като ангел.

Върнах се при умиращата в минутата, когато залязващото слънце позлатяваше зъбчатите стени на Замъка Азе. Наоколо царяха покой и тишина. Мека светлина озаряваше леглото, на което почиваше Анриет, приспана с опиум. В този миг тялото й сякаш бе престанало да съществува; лицето отразяваше само сиянието на душата и беше ясно като чисто небе след буря. Бланш и Анриет — тези два лъчезарни образа на една жена, изглеждаха особено прекрасни, тъй като моите спомени, мисли и въображение, помагайки на природата, пресъздаваха всяка черта на измъченото й лице, което побеждаващата душа осветяваше със своите лъчи и се сливаше с тихото й дихание. Двама свещеници седяха до леглото. Графът стоеше потресен, чувствувайки, че крилете на смъртта пърхат над това любимо създание. Аз заех място на кушетката, където тя току-що бе седяла. После всички разменихме погледи, в които възхищението от небесната й красота се сливаше със сълзите на скръбта. Лицето й, отново озарено от мисълта, говореше, че Бог не бе изоставил едно от своите най-прекрасни творения. Погледнах абат Дьо Доминис и ние без думи споделихме мислите си. Да, ангелите не бяха изоставили Анриет! Техните мечове блестяха над това благородно чело и то си възвръщаше предишното величие на добродетелта, живо отражение на душата, която сякаш беседваше със светли духове. Чертите на лицето й се проясниха, всичко в нея ставаше съвършено и възвишено под невидимите кадилници на бдящите над нея серафими. Зеленикавият оттенък на лицето й, предизвикан от телесните страдания, отстъпи място на равна белота — матовата, студена бледност, която предвещава близка смърт.

Влязоха Жак и Мадлен; и всички потреперихме, когато Мадлен с благоговение се хвърли върху леглото, скръсти ръце и възкликна:

— Ето най-после моята майка!

Жак се усмихваше, уверен, че скоро ще последва майка си.

— Тя се приближава към небесната обител — промълви абат Бирото.

Абат Дьо Доминис ме погледна, сякаш искаше да ми каже: „Нали ви уверявах, че звездата ни отново ще изгрее и ще засияе над нас!“

Мадлен не снемаше очи от майка си; тя дишаше с нея, вслушваше се в лекото й дихание — тънката нишка, свързваща графинята с живота, която ние с трепет следяхме, със страх, че всеки миг ще се скъса. Като ангел пред вратата на олтар, младата девойка бе страстна и спокойна, силна и покорна. В този миг църковната камбана в селото звънна за вечерня. Вълните на топлия въздух, нахлувайки в стаята, донесоха мекия звън, който напомняше, че в този час всички християни повтарят думите, изречени от ангела на жената, изкупила греховете на своя пол. В тихата вечер звуците на „Ave Maria“ ни се сториха благословение на небеса. Пророчеството бе така ясно, а печалното събитие така близко, че ние се обляхме в сълзи. Вечерният звън, шепотът на вятъра в листата, стихващата песен на птиците, бръмченето на насекомите, звучащо като тих напев, плясъкът на водите, плачевният вик на блатния певец — цялата природа се прощаваше с прекрасната лилия на тази долина, с нейния прост, светъл живот. Поезията на молитвата и дълбоката поезия на природата така проникновено се сливаха в прощален химн, че към нашите ридания скоро се присъединиха и други. Вратата в стаята на болната беше отворена, но ние бяхме така погълнати от скръбното съзерцание, желаейки завинаги да запечатим в паметта си любимия образ, че не забелязахме слугите, коленичили до прага и потънали в гореща молитва. Всички тези бедни хора, свикнали да не губят надежда, още вярваха, че господарката им не ще ги напусне, но толкова ясното предсказание ги бе довело до отчаяние.

По знак на абат Бирото старият лакей излезе, за да доведе свещеника от Саше. Докторът стоеше до леглото, невъзмутим като самата наука, и държеше безжизнената ръка на болната; той даде да разбере на влезлия духовник, че е ударил сетният час на страданията на този позван от Бога ангел. Дошло бе времето да се извърши последният религиозен обред. В девет часа тя тихо отвори очи, погледна ни с учуден, но кротък поглед и ние отново видяхме нашето обожаемо създание, такова прекрасно като в нейните благословени дни.

— Маминко, ти си премного хубава, за да умреш, животът и здравето отново се връщат към тебе! — извика Мадлен.

— Скъпо мое дете, аз ще живея, но в тебе — промълви графинята, като се усмихна.

Последва раздиращият душата миг: майката се прощаваше с децата и децата се прощаваха с майката. Господин Дьо Морсоф благоговейно целуна жена си по челото. Поглеждайки ме, графинята леко поруменя.

— Скъпи Феликс — каза тя, — ето, струва ми се, единственото огорчение, което ще ви причиня! Но забравете всичко, що е могла да ви каже бедната умопомрачена, каквато бях!

Тя протегна ръка и когато аз я улових, за да я целуна, ми каза с предишната си усмивка:

— Както някога, Феликс!…

Излязохме всички от стаята й и се върнахме в салона да изчакаме края на изповедта. Седнах до Мадлен. В присъствието на всички тя бе длъжна да бъде вежлива и не можеше открито да ме избягва, но не спираше очи на никого, подражавайки на майка си, и упорито пазеше мълчание, не поглеждайки нито веднъж към мен.

— Скъпа Мадлен — запитах аз тихо, — с какво съм ви обидил? Защо сте така студена с мен? Та нали пред лицето на смъртта всички се помиряват?

— Аз мислено се вслушвам в това, което говори сега моята майка — отвърна тя с израз, какъвто е придал Енгър на своята „Божия майка“, скърбящата Дева, готова да се застъпи за грешната земя, където трябва да бъде погубен синът й.

— И вие осъждате мен в този миг, когато вашата майка ми прости, дори да съм виновен?

— Вас, само вас!

В гласа й звучеше затаена ненавист, упорита като у корсиканец и непримирима като всички присъди на хора, още непознаващи живота и затова чужди на всяко снизхождение към оня, който е нарушил законите на сърцето. Премина час в дълбоко мълчание.

Изслушал последната изповед на госпожа Дьо Морсоф, абат Бирото се върна и ние отново влязохме в стаята. Изпълнявайки едно от тези желания, каквито се раждат само във възвишените сърца, тя бе помолила да я облекат в дълга дреха, която трябваше да й послужи за саван. Лежеше в леглото, трогателна в своето покаяние, с просветлено от надежди лице. Аз видях в камината черната пепел от моите току-що изгорени писма — жертва, която пожелала да принесе едва в смъртния си час, както ми каза изповедникът й. Посрещна ни с някогашната си усмивка. Умитите й от сълзи очи говореха за висше озарение, тя вече виждаше, прехласната, вратите на рая да се разтварят пред нея.

— Скъпи Феликс — прошепна тя, като ме улови за ръка и я стисна в своята, — останете. Трябва да присъствувате на една от последните сцени на моя живот; ги ще бъде не по-малко мъчителна от другите, но вие заемате в нея важно място.

После направи знак с ръка и вратата се затвори. По нейна молба графът седна. Ние с абат Бирото останахме прави. Подкрепяна от Манет, графинята стана, отпусна се на колене пред графа и притихна. После, когато Манет излезе от стаята, графинята вдигна челото си, което бе положила на коленете на удивения граф.

— Аз ви бях вярна съпруга — заговори тя с угаснал глас, — но може би невинаги съм изпълнявала дълга си; сега аз помолих Бог да ми изпрати сили, за да изпрося от вас опрощение на грешките си. Може би твърде горещо се отдавах на приятелството към човека, непринадлежащ към нашето семейство, и му оказвах внимание, което бях длъжна да запазя за вас. Може би сте се гневили, когато сте сравнявали грижите, с които обкръжавах него, с тези, които ви отдавах. Аз изпитвах — промълви тя тихо — приятелска привързаност, дълбочината на която не подозираше никой, дори този, който ми я бе внушил. Макар винаги да съм оставала добродетелна според човешките закони и да съм била за вас безупречна съпруга, волни или неволни мисли често смущаваха сърцето ми и сега се боя, че твърде леко съм се поддавала на тях. Но аз нежно ви обичах, бях покорна ваша съпруга; така и облаците, покриващи понякога небето, не опетняват чистотата му и затова с чиста душа ви моля за благословение. Ще умра без една горчива мисъл, ако вие намерите ласкава дума за вашата Бланш, майка на вашите деца, и простите прегрешенията й, които тя сама си прости едва след покаянието си пред всевишния съдия, комуто всички сме подвластни.

— Бланш, Бланш! — ридаеше старикът, ронейки сълзи над главата на жена си. — Нима искаш да ме убиеш?

Той я приповдигна с неочаквана сила, благоговейно я целуна по челото и задържайки я в обятията си, продължи:

— Аз пръв съм длъжен да моля от теб опрощение! Нима не бях често груб с теб? Не преувеличавай своите детски простъпки…

— Може би — промълви тя. — Но, приятелю мой, бъдете снизходителен към слабостта на умиращата и ме успокойте. Когато настъпи и вашият час, припомнете си, че съм ви напуснала, благославяйки ви. Позволете ми да оставя на нашия приятел този залог за моето дълбоко чувство. — И тя показа писмото, лежащо на камината. — Сега той е мой син, това е всичко. Сърцето също може да има свои завети: аз предавам на приятеля своята последна воля и скъпият Феликс е длъжен да изпълни възложеното му свято задължение; надявам се, че не съм се излъгала в него, докажете, че не съм се излъгала и във вас и ми разрешете да му завещая няколко мисли. Както виждате, аз си оставам жена — каза тя, свеждайки печално глава, — получила опрощение, сега моля и за благодеяние. Прочетете го, но само след моята смърт — добавя тя, като ми подаде това тайнствено послание.

Забелязал, че жена му побледня, графът я подхвана и я отнесе в леглото й; ние заобиколихме умиращата.

— Феликс — каза тя, — може би съм виновна и пред вас. Често ви причинявах огорчения, позволявайки ви да се надявате, че ще ви доставя радости, пред които сама отстъпвах; и единствено на самообладанието на съпругата и на майката дължа това, че мога да умра в мир. Вие също трябва да ми простите, вие, който така често ме обвинявахте, че дори вашите несправедливи упреци ми доставяха радост.

Абат Бирото постави пръст на устните си. Умиращата обори глава и притихна, а после помоли с ръка да влязат свещеникът, децата и слугите; тук тя с властен жест ми посочи съкрушения от скръб граф и децата. Виждайки този старец, чието безумие бе известно само на нея и на мен и комуто предстоеше да бъде отговорен за тези толкова крехки създания, тя обърна към мен взор с мълчалива молба, която запали в сърцето ми свещен огън: преди да приеме светото причастие, тя поиска опрощение от слугите за своята незлоблива строгост, напомни им да се молят за нея и обеща на всекиго от тях покровителството на графа; тя благородно призна, че през последния месец изричала жалби, недостойни за християнка, които могли да смутят слугите; понякога отблъсквала децата и изразявала недостойни чувства; но тя обясни своята непокорност на Волята Божия с непоносимите си страдания. Накрая с трогателна сърдечност поблагодари на абат Бирото, които и бе открил цялата пустота на земните съблазни. Когато престана да говори, започнаха молитвите; после свещеникът от Саше я причести. След няколко минути дишането й се затрудни, очите се покриха с мъгла, но скоро отново се проясниха; тя хвърли последен поглед и издъхна пред очите на всички, слушайки може би скръбния хор на нашите ридания. По твърде естествена сред природата случайност в този миг ние чухме редуващите се песни на два славея, които неколкократно повтаряха своите трели, извили се като нежен зов. В мига, когато от гърдите й излетя последното дихание — последно страдание на този изпълнен със страдания живот, — почувствувах вътрешен удар, който разтърси цялото ми същество.

Това бе първата ми среща със смъртта. Цяла нощ не откъснах очи от Анриет, омагьосан от израза на чистота и умиротворение, които ни придава избавлението от всички житейски бури, любувах се на белотата на това лице, по което още четях играта на всички нейни чувства, но което вече не отвръщаше на моята любов. Какво величие в мълчанието и в студенината! Как дълбоко говореха те! Каква красота в този пълен покой! Колко сила в тази неподвижност! Тя още говори за миналото и разтваряше завесата на бъдещето! Да, аз я обичах мъртва така силно, както и жива!

В ранния утринен час, толкова тягостен за онези, които са бодърствували, графът отиде да отдъхне, а тримата свещеници заспаха от умора. Останал без свидетели, аз я целунах по челото с всичката любов, която тя никога не бе ми позволила да й изкажа.

На следващия ден, в хладното есенно утро, изпратихме графинята до последната й обител. Носеха я старият лакей, бащата и синът Мартино и мъжът на Манет. Слязохме по пътя, по който с такава радост бях влязъл в деня, когато я намерих след дълго лутане; прекосихме долината на Ендр и стигнахме до малкото гробище на Саше, бедно селско гробище зад църквата, на склона на хълма; тук Анриет от християнско смирение бе поискала да бъде погребана под прост кръст от черно дърво, като скромна полска труженица, по нейните думи. Когато се спуснахме в долината и видях селската църква и бедното гробище, бях обхванат от неудържими тръпки.

Уви! Всеки от нас има своята голгота, където оставяме своите първи трийсет и три години от живота, получаваме в сърцето удар с копие и усещаме на главата си трънен венец наместо венец от рози; този хълм стана за мен моята изкупителна голгота.

Зад нас вървеше огромна тълпа, стекла се, за да изрази скръбта на цялата долина, която графинята скришом бе осеяла с благодеяния. Узнахме от Манет, нейната довереница, че за да помага на бедните, Анриет се ограничавала откъм дрехи, когато другите й спестявания не достигали. Обличала деца на сиромаси, изпращала дрешки за новородени, помагала на млади майки, купувала от мелницата чувал зърно за немощен старец, подарявала крава на безимотно семейство — колко добри дела извършила тази християнка, любеща майка и владетелка на замък! Случвало се да подари зестра на някоя девойка, за да съедини две любещи се сърца, или да даде пари на момъка, за да се откупи от военна повинност — трогателни дарове на добросърдечната жена, която казваше: „Щастието на другите е утеха за този, който сам не може да бъде щастлив!“ Всички тези разкази, трета вечер предавани от уста на уста, бяха събрали огромна тълпа. Зад катафалката вървях с Жак и двамата абати. Съгласно обичая графът и Мадлен не дойдоха с нас — останаха сами в Клошгурд. Манет пожела непременно да съпроводи графинята.

— Бедната госпожа! Бедната госпожа! Сега тя е щастлива — повтаряше тя, обливайки се в сълзи.

Когато погребалното шествие се отклони от големия път, се раздаде общ вопъл: от всички страни се чуваха ридания; сякаш цялата долина оплакваше душата й. Църквата бе пълна с народ. След опелото излязохме на гробището, където трябваше да я погребат под черния кръст. Когато чух пръстта и камъните да се сипят върху ковчега, загубих сетните си сили, олюлях се и помолих двамата Мартино да ме поддържат; бащата и синът ме уловиха под мишница и ме отведоха ни жив, ни мъртъв в замъка Саше; стопаните любезно ми предложиха да отдъхна в дома им и аз останах у тях. Признавам ви, не исках да се връщам в Клошгурд, но не желаех да отида и във Фрапел, откъдето се виждаше замъкът на Анриет. Тук бях близо до нея. Прекарах няколко дни в Саше; прозорците на моята стая гледала към тихата и самотна долина, за която вече ви говорих. По склоновете на този дълбок дол растат двестагодишни дъбове, а долу при проливни дъждове протича буен поток. Природата тук отговаряше на дълбокия и суров размисъл, на който поисках да се отдам. В деня, прекаран в Клошгурд след съдбоносната нощ, бях разбрал колко неприятно би било сега моето пребиваване в замъка. Графът бе потресен от смъртта на Анриет, но той отдавна очакваше това ужасно събитие и дълбоко в душата си се беше примирил с него, затова понякога изглеждаше почти равнодушен. Бях забелязал вече това неведнъж, а когато графинята преди смъртта си ми предаде писмото, което още не се осмелявах да разпечатам, когато тя говореше за своята привързаност към мен, този подозрителен човек въпреки моите очаквания не ми отправи яростни погледи. Той обясни думите на Анриет с прекомерната чувствителност на съвестта й, тъй като знаеше колко чиста бе жена му. Такова безразличие, присъщо на егоиста, бе напълно естествено. Тези две същества не бяха познали истинското съпружество, те си бяха останали чужди и духом, и телом, сърцата им не бяха се сливали в постоянно общуване, обновяващо чувствата; те никога не споделяха нито огорчения, нито радости, тези здрави връзки, които, скъсвайки се, ни нанасят хиляди рани, тъй като засягат всички струни на съществото, всички кътчета на нашето сърце и радват душата, която осветява тези връзки. Враждебността на Мадлен затваряше за мен вратите на Клошгурд. Тази сурова девойка не поиска да смири ненавистта си дори над гроба на своята майка и за мен би било непоносимо тежко да живея между графа, който би говорил само за себе си, и стопанката на дома, която би подчертавала непреодолимото си отвращение към мен. Да изпадна в подобно положение там, където някога всяко цвете ме приветствуваше, където всяко стъпало ласкаво ме канеше, където балкони, корнизи, перила и тераси, дървета и пътеки бяха обвеяни с поезията на моите спомени; да срещам ненавист там, където всичко ме обичаше — не, не можех да се примиря с тази мисъл! И така, аз веднага взех решение. Уви! Такъв бе краят на най-пламенната любов, която някога е изпитвало човешко сърце! Странични хора навярно биха осъдили поведението ми, но аз бях прав пред съда на своята съвест. Ето как завършват най-хубавите чувства и най-дълбоките драми на нашата младост. Всички ние тръгваме на път в ранно утро, както аз от Тур за Клошгурд, за да завоюваме целия свят, със сърце, жадуващо за любов; после, когато нашите душевни богатства преминат през горнилото на изпитанията, когато се сблъскаме с хората и събитията, всичко около нас неусетно издребнява и ние намираме само зрънце злато в безкрайни пепелища. Такъв е животът! Живот без украса: велики замисли и жалка действителност. Аз дълго размишлявах над своята съдба, питайки се какво да правя, след като безжалостната смърт бе покосила всички цветя в душата ми. И реших да се насоча към политиката и към науката, към криволичещите пътища на честолюбието, да отстраня жената от своя живот, да стана държавник, хладен и безстрастен, и да остана верен на своя ангел, който бях обичал. Моите мисли отлитаха далеч, а очите ми оставаха приковани към могъщите дъбове със златни корони и със сякаш излети от бронз стволове, чиито листа се сплитаха в разкошен рисунък; питах се дали добродетелта на Анриет не бе само неведение и толкова ли съм виновен за нейната смърт. Борех се с угризенията.

Най-после, в един ясен есенен ден, един от онези хубави дни в Турен, когато небето ни изпраща последната си усмивка, аз прочетох писмото, което според заръката на Анриет трябваше да отворя едва след смъртта й. Съдете сами какво съм почувствувал, когато го четях!

ПИСМО

на госпожа Дьо Морсоф

до виконт Феликс дьо Ванденес

 

Феликс, горещо любими мой приятелю, сега трябва да ви разкрия сърцето си не толкова за да ви покажа колко силно ви обичам, колкото за да узнаете колко дълбоки и неизлечими са нанесените от вас рани и да разберете колко големи са задълженията, които те ви налагат. Сега, когато падам, измъчена от трудностите по пътя, обезсилена от ударите, получени в борбата, жената, за щастие, вече е мъртва в мен, останала е само майката. Ще видите, скъпи, защо станахте главна причина на моите мъчения. Ако преди аз с радост приемах вашите удари, сега умирам от последната нанесена от вас рана; но има безкрайна сладост в съзнанието, че умирам от ръката на любимия. Скоро страданията ще ме лишат от сили и аз се възползувам от последните проблясъци на моя още непомътен разум, за да ви помоля да замените за моите деца сърцето, от което ги лишихте. Ако по-малко ви обичах, аз властно бих ви възложила това задължение; но предпочитам вие сам да го поемете от чувство на свято разкаяние и да го смятате за продължение на вашата любов; нима към любовта между нас не се примесваха постоянно мисли, изпълнени с разкаяние и страх пред изкуплението? А аз зная, че ние продължаваме да се обичаме. Вашата грешка не би имала толкова гибелни последствия, ако не бях ви отделила толкова голямо място в сърцето си. Не ви ли казах, че съм ревнива? Така ревнива, че мога да умра от ревност? И ето, аз умирам. Но не скърбете, ние не престъпихме човешките закони. Църквата, чрез устата на едного от най-верните свои служители, ми каза, че Бог е милостив към тези, които се отричат от чувствени желания по негова воля. Приятелю мой, чуйте всичко, аз не крия от вас нито една своя мисъл. Това, което в последните минути изповядвам пред Бога, трябва да го знаете и вие — та нали вие сте господар на сърцето ми, както той е господар на небесата?

До празника в чест на херцог Ангулемски — единствения празник, на който съм присъствувала — аз бях, въпреки годините на съпружески живот, в онова неведение, което придава на девичата душа ангелска красота. Бях майка, не отричам, но не познавах позволените радости на любовта. Как бе станало това? Не зная, не зная също каква неведома сила внезапно промени всичко в мен. Спомняте ли си още вашите целувки? Те се врязаха в живота ми, оставиха дълбоки следи в душата ми; огънят на вашата кръв разпали моята кръв, вашата младост пробуди моята младост, вашите желания проникнаха в моето собствено сърце. Аз станах гордо, но в мен пламна чувство, за което няма дума на нито един език, както децата нямат още думи, за да предадат раждането на светлината в очите им и диханието на живота върху устните им. Да, това бе ехо, отразяващо звука, лъч светлина, прорязващ тъмнината, тласък, задвижващ вселената; усещане толкова мигновено, колкото всички тези явления, но далеч по-прекрасно, тъй като бе пробуждане на душата! Внезапно разбрах, че в живота съществува неизвестна на мен тайна, някаква сила, по-прекрасна от разума, в която се сливат всички мисли, всички сили, целият свят в едно чувство между две същества. Почувствувах се майка само наполовина. Тази мълния падна в сърцето ми и разпали желания, дремещи в него, без да подозирам; и веднага разбрах какво искаше да каже моята леля, когато възкликваше, целувайки ме по челото: „Бедна Анриет!“ Когато се върнах в Клошгурд, пролетта, първите листа, благоуханието на цветята, белите облаци, Ендр, ясното небе — всичко ми говореше на непознат тогава за мен език и вливаше в душата ми частица от живота, що вие вдъхнахте в моите чувства. Вие може би сте забравили вече тези съдбоносни целувки, но аз никога не мога да ги залича от паметта си; сега умирам от тях. Да, всеки път, когато ви срещах след това, аз отново изпитвах техния пламък; вълнувах се при всеки поглед към вас, при всяко предчувствие, че скоро ще ви видя. Нито времето, нито волята ми успяха да победят тези властни пориви. И неволно се питах: „Какви ли са насладите на любовта?“ Нашите срещащи се погледи, почтителните целувки, които полагахте върху ръцете ми, нежните нотки в гласа ви, ръката ми, опряла се на вашата — всичко ме вълнуваше така дълбоко, така се разгаряха чувствата ми, че очите ми се замъгляваха, а ушите бучаха до болка. Ах, ако в такъв миг, когато се стараех да бъда особено студена, ме бяхте притиснали в обятията си, аз бих умряла от щастие! Понякога желаех насила да ме обладаете, но веднага пропъждах с молитви тази нечестива мисъл. Когато децата произнасяха името ви, кръвта нахлуваше в сърцето ми, а после тутакси се изчервявах и често подвеждах моята бедна Мадлен, карайки я да го повтаря, толкова обичах това сладостно усещане. Какво още да ви кажа? Дори почеркът ви криеше в себе си такова очарование, че разглеждах писмата ви, както се любуваме на портрет. Щом от първия ден придобихте над мен такава съдбоносна власт, вие разбирате, скъпи мой, че тя стана безгранична, когато се научих да чета в душата ви. Какво щастие изпитах, виждайки, че сте чист по сърце, правдив и искрен, обладавате множество високи достойнства, способен сте на велики дела и вече сте преминали през толкова изпитания! Мъж и дете, плах и смел! Каква радост излитах, когато узнах, че от детинство сме били обречени на едни и същи страдания! От вечерта, когато се доверихме един на друг, аз разбрах, че ще умра, ако ви загубя, и ви задържах до себе си от егоизъм. Господин Дьо ла Берж повярва, че раздялата с вас ще ме убие и това го трогна, тъй като умееше да чете в душата ми. Той прецени, че съм необходима на децата и графа и не настоя да преустановя срещите си с вас, защото му обещах да остана чиста и в помислите, и в постъпките си. „Ние не сме свободни в помислите си — каза той, — но ги усмиряваме, подлагайки себе си на тежки изпитания.“ — „Ако дам воля на мислите си, аз съм изгубена! — отвърнах му тогава. — Спасете ме от мен самата! Направете така, че той да не ме напусне и аз да остана непокварена!“ Суровият старец се смили пред толкова чистосърдечност. „Вие можете да го обичате като син и да му отредите дъщеря си“ — каза той. Аз храбро приех този живот, пълен със страдания, виждайки, че сме обречени заедно да понасяме тази мъка. Боже мой! Запазих спокойствие, бях вярна на мъжа си, Феликс, и не ви позволих да направите крачка в принадлежащите на вас единствен владения! Тази велика страст ми вдъхна нови сили, аз гледах на всички обиди, които ми нанасяше господин Дьо Морсоф, като на изкупление и ги понасях с гордост, смятайки ги заслужено възмездие за моите греховни желания. Някога роптаех, но от времето, когато вие влязохте в живота ми, духът ми отново се окрили и това оказа благотворно влияние върху господин Дьо Морсоф. Без тази сила, която вляхте в мен, аз отдавна бих изнемогнала от теготите на семейния живот, за които вече ви говорих. Ако вие така често бивахте първопричина за извършваните от мен грешки, то също толкова често ми помагахте да изпълнявам задълженията си. Така бе и с грижите ми за децата: все си мислех, че ги лишавам от нещо, и ми се струваше, че не се занимавам достатъчно с тях. Животът ми се превърна в непрестанно мъчение, но аз обичах тези мъки. Чувствувах, че станах по-малко любеща майка, по-малко добродетелна жена и разкаяние терзаеше сърцето ми; в опасенията си да не пренебрегна своите задължения, аз постоянно ги преувеличавах. За да не се поддам на изкушението, поставих между себе си и вас Мадлен, предопределяйки ви един за друг, и се стараех да издигна между нас непреодолими прегради. Безполезни прегради! Нищо не можеше да угаси огъня, който разпалвахте в душата ми. С мен или далеч от мен, вие обладавахте една и съща власт. Започнах да обичам Мадлен повече от Жак, защото тя трябваше да стане ваша. Но и нея ви отстъпих след тежка борба. Казвах си, че когато ви срещнах, бях на двайсет и осем години, а вие — на двайсет и две, и се стараех да намаля разликата, отдавайки се на неосъществими мечти. Ах, Феликс, правя тези признания, за да ви избавя от угризения, а може би и за да ви покажа, че не бях безчувствена, че споделях с вас всички жестоки страдания на любовта и че Арабел в нищо не ме превъзхожда! Аз също съм една от дъщерите на грешното племе, които мъжете така много обичат. Имаше време, когато моята борба бе толкова тежка, че по цели нощи плачех, от което косите ми започнаха да падат. После ви ги подарих.

Вие си спомняте болестта на господин Дьо Морсоф. Тогава вашето духовно величие не само не ме възвиси, но ме и принизи. Уви! В тези дни жадувах да ви се отдам в награда за вашето великодушие, но тази лудост не продължи дълго. Бог ми помогна да се избавя от нея по време на вечернята, на която отказахте да дойдете. Заболяването на Жак и неразположението на Мадлен приех като божие наказание: Бог искаше да върне при себе си заблудената овца. После вашата любов към тази англичанка ми разкри тайни, които сама не знаех. Обичах ви по-силно, отколкото мислех. И страдах не заради Мадлен. Непрестанните тревоги в моя безрадостен живот, жестоката борба, която водех със себе си, не разчитайки на подкрепа отникъде освен от религията — всичко това подготви болестта, от която умирам. Последният жесток удар довърши разрушителното действие на предишните болезнени припадъци, за които никому не съм говорила. Аз виждах в смъртта единствената развръзка на тази скрита трагедия. За двата месеца, откакто научих от майка си за вашата връзка с лейди Дъдли до вашето идване, преживях цял живот, ужасен живот, изпълнен с ревност и безсилна ярост. Готова бях да тръгна за Париж, жадувах за мъст, желаех смъртта на тази жена, бях безучастна дори към ласките на децата си. Молитвите, дотогавашен живителен балсам за душата ми, вече не я изцеляваха. Ревността ми нанесе тежка рана, през която проникна смъртта. Но моето лице изглеждаше спокойно. Да, тази жестока борба остана тайна между Бога и мен. Когато се убедих, че ме обичате не по-малко, отколкото аз вас, че ми бяхте изменили само телом, но не и в мислите си, аз отново поисках да живея, но беше вече късно! Бог простря над мен милосърдната си десница, навярно от жалост към създанието, което бе искрено и пред себе си, и пред него и често се приближаваше в молитвите си към небесните двери. Да, любими мой, Бог се смили над мен, господин Дьо Морсоф ще ми прости, но вие, ще бъдете ли и вие снизходителен към мен? Ще се вслушате ли в гласа, който в този миг ви говори от гроба? Ще поправите ли нещастието, за което сме виновни двамата, може би дори вие по-малко от мен? Знаете за какво бих искала да ви помоля. Бъдете за господин Дьо Морсоф като милосърдна сестра за болен, разговаряйте с него, обичаите го, тъй като никой не ще го обича. Бъдете между него и децата му посредник, каквато бях аз преди. Не ще изпълнявате дълго тази задача. Жак скоро ще напусне бащиния си дом и ще отиде при дядо си в Париж, където вие обещахте да го напътствувате сред житейските бури. Мадлен ще се омъжи; ах, ако можехте да покорите сърцето й! Тя е мое отражение, при това е силна, у нея има воля, която на мен липсваше, енергия, необходима за спътницата на човек, призван да играе роля в политическите борби; тя е умна и проницателна. Ако съдбата ви свърже, тя ще бъде по-щастлива от майка си. По този начин правото да продължите моето дело в Клошгурд ще ви принадлежи и вие ще поправите грешките, които аз не съумях да изкупя, макар да ми бяха простени на небето и на земята — да, вярвам, че Бог е милостив и ми е простил. Виждате, аз си оставам егоистка, но нима това не доказва безграничната ми любов! Искам да ме обичате в моите близки. Не можах да ви принадлежа, но ви завещавам моите мисли и задължения. Дори ако твърде много ме обичате, за да изпълните волята ми, и не пожелаете да се свържете с Мадлен, то поне успокойте душата ми, направете живота на господин Дьо Морсоф доколкото е възможно щастлив.

Сбогом, любимо на сърцето ми дете! Това е последно сбогом, още пълно с живот, плод на бистър ум; сбогом от една душа, на която ти дари толкова големи радости, че не трябва да се кориш за крушението, което те предизвикаха; казвам „крушение“, мислейки, че ме обичате, тъй като отивам към последната си обител, принасяйки се в жертва на дълга, макар и не без съжаление, което жестоко ме гнети! Но Бог ще знае по-добре от мен дали съм съблюдавала святите му закони според неговите предначертания. Да, аз често се огъвах, но не се поддадох и ако за моите грешки може да се намери оправдание, то се заключава в голямата изкусителна сила на обкръжаващите ме съблазни. Ще се представя пред Бога с такова смирение, каквото би ме преизпълвало, ако не бях устояла в борбата. Още веднъж сбогом! Вчера се сбогувах с нашата прекрасна долина, в чието лоно скоро ще намеря покой и където ти често ще дохождаш, нали?

Анриет