В началото на април 1813 година едно неделно утро предвещаваше хубав ден, от онези, когато парижани за пръв път в годината виждат паважа си без кал и небето без облаци. Преди обед един луксозен кабриолет, впрегнат с два буйни коня, излезе на улица Риволи от улица Кастилионе и спря зад няколко екипажа, наредени пред отскоро отворената желязна врата в средата на терасата на фьойантинците^[2]. Мъж със загрижен и болнав вид караше екипажа. Редките сивеещи коси по жълтеникавото му теме преждевременно го състаряваха. Той хвърли поводите на лакея, следващ кабриолета на кон, и слезе, за да поеме едно момиче, чиято нежна красота привлече вниманието на безделно разхождащите се по терасата мъже. Когато се изправи на стъпалото, младата госпожица с удоволствие се остави да бъде подхваната през кръста и обви с ръце врата на кавалера си, който я сложи на тротоара, без да измачка воланите на роклята й от зелен рипс. И влюбен не би проявил такава грижовност. Непознатият навярно бе баща на младото създание, което, без да му благодари, го хвана нежно под ръка и бързо го повлече към градината. Старият баща забеляза прехласнатите погледи на няколко младежи и за миг тъжното му лице се разведри. Макар отдавна да бе стигнал възрастта, когато мъжете трябва да се задоволяват с измамните тщеславни радости, той се усмихна.

— Смятат те за моя жена — прошепна той на младото момиче, като се изправи, крачейки с отчайваща за девойката бавност.

Като че ли бе кокетен вместо дъщеря си и може би повече от нея се радваше на погледите на любопитните към крачката й, обути във високи обувки от тъмнокафяв плат, към възхитителната й талия, подчертана от роклята с нагръдник, и към свежата шия, не напълно прикрита от бродираната якичка. При ходенето роклята й от време на време се повдигаше и над обувката се виждаше изящно оформен крак в копринен ажурен чорап.

Затова не един разхождащ се мъж изпревари девойката, за да се полюбува отново на моминското лице, около което се виеха няколко тъмни къдрици и чиято белота и руменина бяха подчертани както от отблясъка на розовата атлазена подплата на елегантната шапка, така и от желанието и нетърпението, от които хубавото момиче цяло трептеше. Лека дяволитост искреше в красивите й продълговати черни очи, плуващи в чиста влага под дългите мигли и витите вежди. Животът и младостта излагаха съкровищата си върху непокорното лице и още нежните гърди, въпреки колана, носен според тогавашната мода точно под тях. Безразлична към възхищението на околните, девойката гледаше с известна тревога двореца Тюйлери, по всяка вероятност цел на трескавата й разходка. Беше дванадесет без четвърт. Колкото и ранен да беше часът, няколко жени, положили всички специални грижи за тоалета си, се връщаха откъм двореца не без да обръщат недоволно глава назад, сякаш се разкайваха, че са дошли много късно, за да се насладят на жадувано зрелище. Малкото думи, издаващи лошото настроение на разочарованите хубавици, дочути мимоходом от красивата непозната, странно я обезпокоиха. Старият мъж следеше по-скоро с любопитство, отколкото подигравателно признаците на нетърпение и опасение, които пробягваха по прелестното лице на спътницата му, и може би я наблюдаваше прекалено внимателно, защото явно таеше някаква бащинска задна мисъл.

Беше тринадесетата неделя на 1813 година. След два дни Наполеон тръгваше на съдбоносния си поход, по време на който последователно щеше да загуби Бесиер и Дюрок, да спечели паметните битки при Люцерн и Бауцерн, да преживее измяната на Австрия, Саксония, Бавария и Бернадот и да си премери силите в страшните сражения за Лайпциг. Великолепният парад, приет от императора, щеше да бъде последният от военните паради, будещи толкова дълго време възхищение у парижаните и чужденците. Старата гвардия щеше да изпълни за сетен път блестящите маневри, чиято тържественост и прецизност понякога удивляваха и самия исполин, готвещ се тогава за двубоя си с Европа. Тъжно чувство бе довело в Тюйлери блестящата любопитна тълпа. Всеки сякаш отгатваше бъдещето и може би предугаждаше, че въображението неведнъж щеше да рисува повторно тази картина, когато героичната епоха на Франция щеше да придобие, както днес, почти легендарен колорит.

— Да вървим по-бързо, татко — недоволно подканяше младото момиче стареца, като го влачеше подире си. — Чувам барабаните.

— Войските влизат в Тюйлери — отвърна той.

— Или дефилират, всички се връщат! — възрази то с детско огорчение, което накара стареца да се усмихне.

— Парадът започва едва в дванайсет и половина — успокои я бащата, който вървеше почти зад темпераментната си дъщеря.

Ако съдехте по движенията на дясната й ръка, бихте казали, че си помага, за да тича. Пръстите й в хубава ръкавица нетърпеливо мачкаха кърпичката и напомняха гребло, което пори вълните. Бащата сегиз-тогиз се усмихваше, но понякога по изсушеното му лице се плъзгаше угрижен израз. Любовта му към това хубаво създание го караше както да се възхищава от настоящето, така и да се бои от бъдещето. Като че ли си казваше: „Щастлива е днес, дали ще бъде винаги щастлива?“ Защото възрастните хора са доста склонни да утежняват със собствените си огорчения бъдещето на младите. Когато бащата и дъщерята стигнаха под перистила на страничното крило, над който се развяваше трицветно знаме и през който се влиза от градината Тюйлери в Карусел, стражата строго им извика:

— Не може да минете вече!

Момичето се повдигна на пръсти и зърна множество нагиздени жени, които задръстваха двете страни на старинната мраморна аркада, откъдето щеше да излезе императорът.

— Виждаш ли, татко, много късно тръгнахме!

Недоволно намусеното й личице показваше колко бе важно за нея да присъствува на този парад.

— Да си вървим тогава, Жюли. Ти не обичаш да те блъскат.

— Да останем, татко. Оттук все пак мога да зърна императора. Ако загине в похода, няма да съм го видяла.

Бащата потрепери от тези егоистични думи. Дъщеря му говореше през сълзи. Той я погледна и му се стори, че сълзите под сведените й клепачи се дължат не толкова на разочарование, колкото на едно от първите огорчения, чиято тайна лесно може да отгатне един стар баща. Внезапно Жюли се изчерви и нададе лек вик, чийто смисъл не разбраха нито стражите, нито възрастният мъж. При този вик един офицер, насочващ се бързо от двора към стълбището, рязко се обърна, приближи се до аркадата на градината, позна девойката, скрита преди от високите кожени калпаци на гренадирите, и мигом отмени за нея и баща й заповедта, която сам бе дал. После, без да обръща внимание на протестите на елегантната тълпа, обсаждаща аркадата, нежно привлече към себе си очарованото момиче.

— Не се учудвам вече нито на избухливостта й, нито на припряността й, щом ти си бил дежурен — каза старецът на офицера полусериозно, полунасмешливо.

— Господин херцог — отвърна младият мъж, — ако искате да имате хубаво място, да не губим време в приказки. Императорът не обича да чака, а аз съм натоварен от маршала да го предизвестя.

Докато говореше, той хвана свойски Жюли за ръка и бързо я поведе към Карусел. Жюли забеляза с удивление огромната тълпа, която се притискаше в малкото пространство между сивите стени на двореца и съединените с вериги каменни стълбчета, очертаващи големи пясъчни квадрати в средата на двора на Тюйлери. Кордонът от войници, поставен, за да осигури свободното минаване на императора и генералния му щаб, с голяма мъка удържаше натиска на нетърпеливата, бръмчаща като пчелен рояк тълпа.

— Ще бъде много хубаво, нали? — усмихнато попита Жюли.

— Пазете се! — извика офицерът, сграбчи момичето през кръста и повдигайки го ловко и бързо, го остави до една колона. Без внезапния му жест любопитната му роднина щеше да бъде прегазена от задницата на белия кон със седло от златоткано зелено кадифе, воден за юздата от мамелюка^[3] на Наполеон почти под аркадата, десет крачки зад всички коне, очакващи висшите офицери, бойни другари на императора. Младият мъж настани бащата и дъщерята до първия граничен камък вдясно пред тълпата и ги препоръча с леко кимване на двамата стари гренадири от двете им страни.

Когато офицерът се върна в двореца, щастливо и радостно изражение бе заменило ненадейния му ужас от рязкото движение на коня. Жюли му бе стиснала загадъчно ръката било да му благодари за току-що оказаната дребна услуга, било да му каже: „Най-сетне ще ви видя!“ Тя дори сведе леко глава в отговор на почтителния поклон на офицера към нея и баща й, преди да изчезне мигновено. Старият мъж, който сякаш нарочно бе оставил двамата млади хора заедно, стоеше със сериозен вид малко зад дъщеря си, но скришом я наблюдаваше и се стараеше да й вдъхне измамна сигурност, като се преструваше, че е погълнат от великолепното зрелище. Когато Жюли погледна баща си, както неспокоен ученик учител, той дори й отвърна с весела и благосклонна усмивка, но зоркото му око бе проследило офицера чак до аркадата и нито една подробност от мимолетната сцена не му бе убягнала.

— Какво красиво зрелище! — тихо промълви Жюли, като стисна ръката на баща си.

Същото възклицание, породено от живописния и грациозен изглед на Карусела, се изтръгна от хилядите зрители, чиито лица сияеха от възхищение. Втора редица хора, пак така гъсто притиснати като тълпата, пред която бяха застанали старецът и дъщеря му, заемаше успоредно на двореца тясното павирано пространство покрай желязната ограда на Карусел. Те ясно очертаваха с разнообразните женски тоалети огромния правоъгълник, образуван от сградата на Тюйлери и новопоставената желязна ограда.

Полковете на Старата гвардия, които щяха да участвуват в парада, изпълваха широкото пространство пред двореца с внушителните си сини линии, по десет редици в дълбочина. Отвъд оградата и вътре в Карусел в успоредни редици бяха строени няколко полка пехота и кавалерия, готови да маршируват под Триумфалната арка, красяща средата на желязната решетка с великолепните венециански коне на върха й^[4]. Военната музика, разположена в подножието на галериите на Лувъра, беше скрита зад дежурни полски улани. Голяма част от застлания с пясък квадрат бе останала празна като арена, подготвена за придвижването на притихналите корпуси, наредени съгласно симетрията на военното изкуство, а слънчевите лъчи се отразяваха в триъгълните флагчета на десет хиляди щика. Лекият полъх, развяващ перата на войнишките каски, ги огъваше подобно на дървета в гора при силен вятър. С различните си униформи, ордени, акселбанти и въоръжение старите полкове, безмълвни и величави, предлагаха на погледа хиляди контрастиращи багри. Необхватната картина, миниатюра на бойно поле преди битка, беше поетично оградена ведно с всичките си аксесоари и чудати допълнения от високите величествени сгради, на чиято неподвижност сякаш подражаваха командири и войници. Зрителят неволно сравняваше човешките стени с каменните.

Пролетното слънце, обилно заливащо със светлината си белите съвсем наскоро построени зидове и вековните стени ярко осветяваше безбройните загорели лица, които разказваха за миналите опасности и невъзмутимо очакваха бъдещите. Командирите на отделните полкове единствени се движеха напред-назад пред строените героични мъже. Зад войските, образуващи сребърни, лазурни, пурпурни и златни ивици, любопитните можеха да зърнат трицветните флагчета върху копията на шестимата неуморни поляци кавалеристи: подобни на кучета, подкарващи стадо край нива, те непрекъснато подскачаха между войските и тълпата, за да попречат на зрителите да излязат извън предоставената им тясна ивица до самата ограда. Ако не бяха техните пробези, човек би сметнал, че се намира в Замъка на Спящата красавица. Пролетният ветрец, който се плъзгаше по калпаците с дълги косми на гренадирите, доказваше тяхната застиналост, както приглушеният ропот на тълпата подчертаваше безмълвието им. От време на време само звън на чинел или удар на докоснат по невнимание голям барабан отекваха в императорския дворец и напомняха далечни гръмотевици, вещаещи буря. Неописуем възторг кипеше в очакващото множество. Франция се готвеше да се сбогува с Наполеон в навечерието на поход, чиито опасности предвиждаше и най-обикновеният гражданин. Този път за френската империя се поставяше проблемът да бъде или да не бъде. Тази мисъл като че ли въодушевяваше и цивилното, и въоръженото население, над което витаеха орелът и геният на Наполеон. Тези воини, надежда на Франция, тези воини, нейна последна капка кръв, също бяха до голяма степен обект на неспокойното любопитство на зрителите. Между повечето присъствуващи и тях се казваше може би сбогом навеки, но всички сърца, дори най-враждебните на императора; отправяха към небето горещи пожелания за славата на отечеството. И най-уморените от започнатия двубой между Европа и Франция се бяха отърсили от ненавистта си, минавайки под Триумфалната арка, защото съзнаваха, че в деня на опасността Наполеон олицетворява цяла Франция.

Часовникът на двореца би дванадесет и половина. В същия миг глъчката на тълпата секна и настана толкова дълбока тишина, че би могъл да се чуе и гласът на дете. Тогава възрастният мъж и дъщеря му, които като че ли живееха само с очите си, доловиха звън на шпори и дрънкане на саби, които отекнаха под резониращия перистил на двореца.

Дребен, доста пълен мъж със зелена униформа, бели панталони и високи ботуши внезапно се появи, на глава с трирогата си шапка, не по-малко легендарна от самия него. Широката червена лента на Почетния легион се развяваше на гърдите му, на хълбока му висеше къса сабя. Всички очи от всички точки на площада едновременно го забелязаха. В миг барабаните забиха срещен марш, двата оркестъра засвириха музикална фраза, чиито войнствени тонове бяха повторени от всички инструменти — от най-нежната флейта до големия барабан. При този боен призив сърцата изтръпнаха, знамената се сведоха, войниците взеха за почест с точно и съгласувано движение на пушките от първата до последната редица в Карусел. Команди литнаха от редица на редица като ехо. Викове „Да живее императорът!“ се надигнаха от възторженото множество. С една дума, всичко бе трепет, движение, вълнение.

Наполеон възседна коня си. Този негов жест вдъхна живот на смълчаните маси, даде глас на инструментите, устрем на орлите и знамената, възторг по всички лица. Стените на високите галерии на стария дворец сякаш също викаха: „Да живее императорът!“ Това не беше нещо човешко, а магия, проявление на божествената власт или по-право краткотрайно видение на това толкова краткотрайно царуване. Мъжът, обкръжен от толкова любов, възторг, преданост, благопожелания, заради когото слънцето бе прогонило облаците от небето, остана на коня, три крачки пред малкия ескадрон със златни еполети, който го следваше, от дясната му страна — първият маршал, от лявата — командуващият парада маршал. Възбудил толкова вълнение, нито един мускул по лицето му не трепна.

— О, бога ми, такъв е. При Ваграм сред огъня, при река Москва — сред убитите, този човек винаги е невъзмутим като Баптист^[5]!

Гренадирът до младото момиче даде този отговор на недоумяващата тълпа. За миг Жюли потъна в съзерцание на това лице, чието спокойствие говореше за толкова голяма увереност в собствените сили. Императорът зърна госпожица Дьо Шатийоне, наведе се към Дюрок и му каза нещо лаконично, което накара първия маршал да се усмихне. Маневрите започнаха. Ако дотогава девойката поделяше вниманието си между безстрастното лице на Наполеон и сините, червени и зелени редици на войските, в този миг тя следеше почти изключително, посред отсечените равномерни движения на старите воини, един млад офицер, който препускаше на кон между маршируващите редици и се връщаше с неизтощима енергия към групата, начело на която блестеше скромният Наполеон.

Офицерът яздеше великолепен черен кон и се отличаваше сред натруфената тълпа с красивата небесносиня униформа на императорски адютант. Галоните й искряха така силно на слънцето и китката пера на сакото му бе така ярко огряна, че публиката го сравняваше с блуждаещ огън, със зрима душа, натоварена от императора да въодушеви, да поведе батальоните, чиито вълни от оръжие изпускаха пламъци, когато само по един знак на очите му се пречупваха, събираха, въртяха като води на въртоп или се издигаха пред него като огромните, високи вълни, които разгневеният океан тласка към бреговете.

Когато маневрите завършиха, адютантът препусна в галоп и спря пред императора, за да получи заповедите му. В този миг той бе на двадесет крачки от Жюли, точно срещу групата на императора, в поза, доста подобна на позата, в която Жерар е изрисувал генерал Рап в картината си „Битката при Аустерлиц“. Тогава младото момиче има възможност да се възхити на любимия си в пълния му военен блясък. Полковник Виктор д’Егльомон, едва тридесетгодишен, беше висок, кипър, добре сложен и хармоничните му пропорции се подчертаваха най-добре, когато използуваше силата си, за да обуздава коня си, чийто красив и гъвкав гръб се извиваше под него. Мъжественото му загоряло лице се отличаваше с необяснимото очарование, което придават на младите лица съвършено правилните черти. Челото му беше широко и високо. Огнените му очи, засенени от дълги мигли и гъсти вежди, се очертаваха като бели овални петна между две черни линии. Носът му бе изящно извит като орлов клюн. Алените му устни изглеждаха още по-алени под неизбежните завити черни мустаци. Широките му червеникавокафяви скули бяха признак за необикновена жизненост. Лицето му, белязано от храбростта, съответствуваше на типа, който търси днес всеки художник, когато иска да изобрази герой от Франция от времето на императора.

Потъналият в пот кон, зарил на една и съща права линия раздалечените си предни копита, тръскаше глава, тръпнещ от нетърпение, и развяваше дългите косми на пищната си опашка. А предаността му бе конкретен израз на чувството на господаря му към императора. Като видя любимия си как дебне погледа на Наполеон, Жюли изпита мигновена ревност при мисълта, че той още не я е погледнал.

Внезапно властелинът изрича една дума, Виктор пришпорва коня си и се устремява в галоп, но сянката на един камък върху пясъка подплашва животното, то настръхва и се изправя на задни крака така ненадейно, че конникът изглежда застрашен. Жюли извиква, побледнява. Всички я гледат любопитно, тя не вижда никого. Очите й са приковани в буйния кон, който офицерът наказва, като продължава да препуска, за да предаде заповедите на Наполеон.

Зашеметяващите гледки така поглъщаха Жюли, че без да съзнава, тя се бе вкопчила в баща си, който по неволното по-силно или по-слабо стискане на пръстите й отгатваше мислите й. Когато конят едва-що не хвърли Виктор на земята, девойката още по-силно се притисна към баща си, като че ли самата тя бе застрашена от падане.

Старецът наблюдаваше с мрачно и скръбно безпокойство развълнуваното лице на дъщеря си и в бръчките му се долавяха съчувствие, ревност и дори съжаление. Но когато необичайният блясък на очите й, спонтанният вик и конвулсивното движение на пръстите й окончателно разбулиха тайната й любов, той явно си представи тъжни картини от бъдещето, защото придоби мрачен израз.

В този миг душата на Жюли сякаш се бе сляла с тази на офицера. Една по-жестока мисъл от всички останали, които ужасяваха стария човек, сгърчи чертите на страдащото му лице, когато улови съучастническия поглед, който Д’Егльомон размени с Жюли, когато мина пред тях. Очите на Жюли бяха просълзени, а страните й силно пламтяха. Той побърза да отведе дъщеря си в градината Тюйлери.

— Но, татко — роптаеше тя, — на площад Карусел има още полкове, които ще маршируват.

— Не, детето ми, всички минаха.

— Мисля, че грешите, татко. Господин Д’Егльомон трябва да им даде знак…

— Но, дъще, аз съм зле и не искам да остана повече.

За Жюли не беше трудно да му повярва, когато погледна посърналото му от бащинска тревога лице.

— Много ли ви е зле? — попита равнодушно тя, толкова бе обсебена от други мисли.

— Не ми ли е дарен всеки нов ден?

— Значи, искате още повече да ме натъжите, като говорите за смъртта си? Бях тъй весела! Ще прогоните ли тези лоши мрачни мисли?

— Ах! — дълбоко въздъхна бащата. — Галено дете! Най-добросърдечните понякога са твърде жестоки. Да ви посветим живота си, да не мислим за нищо друго освен за вас, да градим благополучието ви, да жертвуваме своите вкусове на вашите приумици, да ви обожаваме, да ви дадем дори кръвта си, нищо ли не е това? Уви, вие приемате всичко с безгрижие. За да се радваме постоянно на вашите усмивки и надменна любов, би трябвало да имаме могъществото на бог. И накрая се появява някой друг! Един любим, един съпруг ни отнема сърцето ви.

Смаяна, Жюли изгледа баща си, който вървеше бавно и й хвърляше помръкнали погледи.

— Вие дори се криете от мен — прибави той, — може би от вас самата…

— Какво говорите, татко!

— Мисля, Жюли, че имате тайни от мен. Ти обичаш — енергично подхвана старият човек, като забеляза, че дъщеря му се изчервява. — А-а, надявах се, че ще останеш предана на стария си баща до смъртта му, надявах се да те запазя край себе си щастлива и блестяща, да ти се възхищавам такава, каквато бе доскоро. Докато твоята съдба бе неведома за мен, можех да се уповавам на едно спокойно бъдеще за теб, но сега ми е невъзможно да отнеса някаква надежда, че бъдещият ти живот ще бъде щастлив, защото ти обичаш повече полковника, отколкото братовчеда. Вече не мога да се съмнявам в това.

— Защо да ми е забранено да го обичам? — извика тя с жив интерес.

— Ах, мила Жюли, ти няма да ме разбереш — въздъхна бащата.

— Все пак кажете — настоя тя с непокорен жест.

— Е, добре, мое дете, чуй ме. Младите момичета често си създават благородни, обаятелни образи, напълно съвършени, и си изковават химерични представи за мъжете, чувствата, света! После невинно приписват на определен човек съвършенствата, за които са си мечтали, и му се доверяват. Обичат в избраника си това въображаемо същество, но по-късно, когато вече не могат да се избавят от нещастието, измамната привидност, която са разкрасили, първият им идол накрая се превръща в отблъскващ скелет. Жюли, по-скоро бих те видял влюбена в старец, отколкото в полковника. О, ако можеше да прозреш в бъдещето след десет години, ти би дала право на опита ми. Познавам Виктор: веселостта му е веселост, лишена от ум, казармена веселост, той е бездарен и е прахосник. Един от онези мъже, които Бог е създал, за да поглъщат и смилат по четири яденета дневно, да спят, да се любят с първата срещната жена и да се бият. Той не разбира живота. Добросърдечието му, защото той е добросърдечен, може би ще го подтикне да даде кесията си на някой бедняк или на свой другар, но е безгрижен, не притежава душевна деликатност, която ни прави роби на щастието на една жена, но е невежа, егоист… Има много „но“.

— И все пак, татко, трябва да притежава ум и способности, щом е станал полковник…

— Скъпа моя Жюли, Виктор ще си остане полковник цял живот. Все още не съм срещнал човек, достоен за теб — с известно въодушевление заключи старият баща. Помълча за миг, хвърли изучаващ поглед на дъщеря си и прибави: — Но, бедна ми Жюли, ти си още много млада, премного слаба, премного нежна, за да понесеш огорченията и неприятностите на брака. Д’Егльомон е разглезен от родителите си, също както и ти си разглезена от майка си и мен. Може ли да има надежда, че ще се разберете, и двамата с различни характери, непримирими с тираничността си? Ще бъдеш или жертва, или тиран. И едната, и другата алтернатива носи еднакъв брой нещастия в живота на една жена. Но ти си нежна и скромна, ти първа ще се огънеш. И най-сетне притежаваш — промълви той с променен глас — тънка чувствителност, която няма да бъде оценена, и тогава…

Не довърши, задавен от сълзи.

— Виктор — поде той след кратко мълчание — ще уязви моминската ти наивност. Познавам военните, Жюли, живял съм сред тях. Рядко тези хора могат да превъзмогнат от любов навиците, изградени било поради бедствията, всред които живеят, било поради случайностите на авантюристичния си живот.

— И така, вие искате, татко — отвърна Жюли с полусериозен, полушеговит тон, — да се противопоставите на чувствата ми, да ме омъжите заради вас, а не заради мен самата?

— Заради мен! — удивено възкликна бащата. — Заради мен, дъще моя, чийто толкова приятелски укори скоро няма да чуваш. Забелязал съм, че винаги децата приписват на някакво лично чувство жертвите, които правят родителите им! Омъжи се за Виктор, скъпа Жюли. Един ден горчиво ще се оплакваш от неговата посредственост, безредие, егоизъм, липса на деликатност, нечувствителност в любовта и хиляди други неприятности, които той ще ти донесе. Припомни си тогава, че под тези дървета пророческият глас на стария ти баща напразно е прозвучал в ушите ти!

Старецът млъкна, защото видя, че дъщеря му непокорно тръска глава. Двамата пристъпиха няколко крачки към оградата, където бе спряна колата им. Докато вървяха мълчаливо, девойката крадешком погледна лицето на баща си и постепенно недоволната й гримаса изчезна. Дълбоката скръб, белязала сведеното към земята чело, я потресе.

— Обещавам, татко — каза тя с изменен и тих глас, — да не ви говоря за Виктор, докато сте предубеден спрямо него.

Старият мъж смаяно изгледа дъщеря си. Две сълзи, дотогава сдържани, се стекоха по сбръчканите му страни. Не можеше да прегърне Жюли пред заобикалящата ги тълпа, но нежно й стисна ръката. Когато се качи в колата, всички неспокойни мисли, помрачаващи челото му, се бяха напълно разсеяли. Малко тъжното настроение на дъщеря му не го тревожеше толкова, колкото невинната радост, с която Жюли бе издала тайната си по време на парада.

През първите дни на март 1814 година, почти една година след парада на императора, по пътя от Амбоаз за Тур се носеше един екипаж. Щом излезе изпод зеления свод на орехите, където се гушеше пощенската станция на Фрилиер, колата така бързо потегли, че в миг стигна моста на река Сиз, където тя се влива в Лоара, и там спря. От лудото препускане на четирите най-силни коня на станцията, подкарани от младия кочияш по заповед на господаря му, се бе скъсал един страничен ремък. Така по една случайност при събуждането си двамата пътници можаха да се любуват на една от най-прелестните местности по привлекателните брегове на Лоара.

Вдясно погледът обхваща криволиците на Сиз, виеща се като сребърна змия сред тучни ливади, изумруденозелени в ранната пролет.

Вляво се вижда Лоара в цялото си великолепие. Безбройните отблясъци на няколко дипли, предизвикани от студения утринен ветрец, отразяваха искрящите слънчеви лъчи по царствено разлялата се река. Тук-там сред водната шир се редуват зеленеещи острови, напомнящи мъниста на огърлица. От другата страна на реката, докъдето поглед стига, разстилат съкровищата си най-хубавите поля на Турен. В далечината окото не среща други граници освен възвишенията на Шер, чието било в този миг светлееше на фона на прозрачното лазурно небе. През нежната зеленина на островите в дъното на картината Тур сякаш изплува изпод водите, подобно на Венеция. Камбанариите на старата му катедрала се устремяват във висините, където тази утрин се сливаха с фантастичните форми на няколко белезникави облака.

Отвъд моста, където бе спряла колата, пътникът вижда верига от скали покрай Лоара чак до Тур, издигната като че ли по прищявка на природата, за да огради реката, чиито води непрестанно рушат камъка: смайваща гледки за всеки новодошъл. Селцето Вувре е като загнездено в теснините и сипеите на скалите, които отначало описват завой пред моста на Сиз. После от Вувре до Тур страховитите дипли на нарязания хълм са населени с лозари. На много места има три етажа от къщи, издълбани в скалата и свързани с опасни, изсечени в камъка стълби. От един покрив девойка с къса червена фуста тича към градината си. Димът от един комин се вие между пръчките и едва-що развилите се листа на лоза. Селяни орат вертикални ниви. Стара жена, спокойно седнала на къс ронлива скала, върти чекръка си под цъфнал бадем, гледа минаващите в краката й пътници и се усмихва на уплахата им. Не се тревожи от пукнатините в почвата, нито от застрашената от срутване стена, чиято основа се крепи само на широко разклонен бръшлян. Чукът на бъчварите кънти под сводовете на надвиснали пещери. С една дума, навсякъде земята се обработва и ражда, и то там, където природата е отказала земя на човешката изобретателност.

Затова пък едва ли нещо по течението на Лоара може да се сравни с пищната панорама на областта Турен. Тройната гледка, която току-що нахвърлихме, се запечатва завинаги в съзнанието, а ако й се е любувал някой поет, той често възкресява приказно в мечтите си романтичното й въздействие.

Когато колата стигна моста на Сиз, няколко бели платноходки се появиха между островите на Лоара и внесоха нова хармонична нотка в хармоничния пейзаж. Упойващото ухание на върбите край реката се сливаше с вкуса на влажния зефир. Птиците устройваха щедро концерти, в монотонната песен на козар се долавяше известна тъга, докато виковете на лодкарите издаваха далечна суетня. Леки изпарения, капризно обвиващи редките дървета в обширния пейзаж, бяха последните чаровни петна. Областта Турен в цялата й прелест, пролетта в целия й блясък!

Само тази част на Франция — единствено тя пощадена от чуждите войски — в този миг бе спокойна и сякаш отправяше предизвикателство към нашественика.

Щом каретата спря, една глава с фуражка се подаде навън. Скоро нетърпелив военен сам отвори вратичката и скочи на пътя, сякаш се канеше да се скара на пощальона. Туренецът така сръчно поправяше скъсания ремък, че полковник граф Д’Егльомон се успокои и се върна към прозорчето на колата, протягайки се, за да раздвижи изтръпналите си мускули. Прозина се, огледа местността и сложи ръка на рамото на млада жена, загърната в шуба.

— Хайде, моето момиче — каза той с пресипнал глас, — събуди се да видиш гледката! Великолепна е.

Жюли подаде глава от каретата. Носеше калпак от белка, а диплите на коженото палто така скриваха тялото й, че се виждаше само лицето й.

Жюли д’Егльомон не приличаше вече на момичето, което неотдавна бързаше радостно и щастливо за парада в Тюйлери. Все още нежно, лицето й бе загубило руменината, която преди му придаваше такъв блясък. Няколкото кичура черни, разкъдрени от нощната влага коси подчертаваха матовобялото й лице, чиято живост изглеждаше притъпена. Очите й обаче горяха с неестествен плам, а под клепачите виолетови сенки се очертаваха над уморените страни. Тя погледна с безразличие долината на Шер, Лоара и островите й, Тур и скалистата верига на Вувре. После, без да благоволи да обърне очи към чудните брегове на Сиз, бързо се отдръпна в дъното на колата и с глас, изключително слаб сред полето, промълви:

— Да, прекрасно е.

Както виждаме, за свое нещастие тя бе победила бащината си съпротива.

— Не би ли желала да живееш тук, Жюли?

— О, тук или другаде — нехайно отвърна тя.

— Не ти ли е добре? — попита полковник Д’Егльомон.

— Напротив — отвърна младата жена с мимолетно оживление. Изгледа усмихнато мъжа си и добави: — Спи ми се.

Внезапно отекна тропот на препускащ кон. Виктор д’Егльомон пусна ръката на жена си и се загледа към завоя на пътя. Щом полковникът отмести очи, веселото изражение върху бледото лице на Жюли изчезна, сякаш светлината, която го бе озарила, угасна. Чужда на желанието да види отново гледката, както и на любопитството да узнае кой е конникът, яздещ така бясно, тя отново се сгуши в ъгъла на колата и втренчи очи в задниците на конете с пълно безразличие. Лицето й бе безизразно като лицето на бретонски селянин, заслушан в проповедта на кюрето.

Млад мъж, яхнал скъп кон, внезапно изскочи от една горичка с тополи и цъфнал глог.

— Англичанин е — отбеляза полковникът.

— Бога ми, да, генерале — отвърна кочияшът. — От племето на ония е, дето искали, както разправят, да изядат Франция.

Непознатият беше от англичаните, случили се на континента и задържани от Наполеон като репресивна мярка срещу накърняването на международното право от английското правителство при прекратяването на Амиенския договор^[6]. Жертви на прищявката на императорската власт, някои от тези пленници не бяха останали в населените места, където бяха задържани, нито в градовете, които отначало имаха право да изберат. Повечето англичани, които в момента живееха в Турен, бяха преместени от други области на империята, където пребиваването им било в разрез с интересите на континенталната политика.

Младият пленник, който сега разсейваше сутрешната си скука, бе жертва на бюрократична власт. От две години една заповед на Министерството на външните работи го бе изтръгнала от климата на Монпелие, където бе отишъл да лекува болните си дробове и го бе заварило прекратяването на мирния договор. Щом видя, че граф Д’Егльомон е военен, младежът побърза да отбегне погледа му, като доста рязко извърна глава към ливадите край Сиз.

— Всички англичани са безочливи, сякаш на тях принадлежи земното кълбо — промърмори полковникът. — За щастие Султ ще ги обуздае.

Когато мина край колата, англичанинът плъзна поглед в нея. И макар да го отмести бързо, успя да се възхити на тъжното изражение, което придаваше на замислената графиня неизразимо обаяние. Много мъже силно се вълнуват само при вида на страдаща жена: за тях скръбта е сякаш обещание за постоянство или любов.

Потънала в съзерцание на една възглавница в каретата, Жюли не обърна внимание нито на конника, нито на коня. Ремъкът бе поправен бързо и здраво. Графът отново се качи, а кочияшът се помъчи да навакса изгубеното време и стремително преведе двамата пътници по насипа, ограден от надвиснали скали, в чиито чупки зреят вината на Вувре, извишават стан хубави къщи, а в далечината личат развалините на прочутото абатство на мармутиерите, обител на свети Мартин.

— Какво иска от нас този безцветен милорд? — възкликна полковникът, като се обърна, за да се увери, че конникът, който следваше колата им още от моста на Сиз, е младият англичанин.

Непознатият не нарушаваше изискванията на благоприличието, като се разхождаше по насипа, и след един заплашителен поглед към него полковникът се намести в ъгъла си. Но въпреки неволната му неприязън красотата на коня и изящната стойка на ездача му направиха впечатление.

Младежът имаше типично англосаксонско лице с толкова блед тен и нежна, бяла кожа, че понякога човек е изкушен да предположи, че подобни лица принадлежат на грациозното тяло на девойка. Беше рус, слаб и висок. Костюмът му показваше стремеж към изящество и чистота, присъща на контетата от пуританска Англия. Като че ли се червеше повече от свян, отколкото от удоволствие при вида на графинята. Само веднъж Жюли вдигна очи към чужденеца, но по-скоро по настояване на мъжа си, който искаше тя да оцени краката на красивия кон.

Тя срещна погледа на красивия англичанин. От този миг благородникът, вместо да язди покрай каретата, я следваше на няколко крачки разстояние. Графинята едва зърна непознатия. Не забеляза нито едно от съвършенствата на човека и коня, изтъкнати от мъжа й, и се отдръпна в дъното на колата, като повдигна неволно вежди, сякаш в потвърждение на думите му.

Полковникът отново задряма и двамата съпрузи пристигнаха в Тур, без да разменят ни дума и без нито веднъж дивните пейзажи на променливата местност, през която пътуваха, да привлекат вниманието на Жюли. Когато мъжът й заспа, госпожа Д’Егльомон на няколко пъти го погледна. Последния път при едно тръскане на колата в скута на младата жена падна медальонът, закачен на шията й с траурна верижка, и внезапно тя зърна портрета на баща си. Сдържаните дотогава сълзи замъглиха очите й.

Англичанинът може би видя влажните блестящи следи по бледите страни на графинята, които въздухът бързо пресуши.

Натоварен от императора да отнесе заповедите му на маршал Султ, който трябваше да брани Франция от нахлулите в Беарн англичани, полковник Д’Егльомон се възползуваше от мисията си, за да избави жена си от опасностите, грозящи Париж, и я отвеждаше в Тур при една своя възрастна сродница.

Скоро колата затрополи по паважа на Тур, по моста, по главната улица и спря пред старинния дом, където живееше бившата маркиза Дьо Листомер-Ландон.

Маркиза Дьо Листомер-Ландон беше една от онези хубави старици с бледо лице, бели коси и тънка усмивка, които като че ли носят кринолин и шапчица, чиято мода днес е непозната. Седемдесетгодишни живи портрети от века на Луи XV, те почти винаги са гальовни, сякаш още са влюбени, не толкова благочестиви, колкото набожни, и не толкова набожни, колкото изглеждат. Винаги ухаят на пудра, разказват добре, разговарят още по-добре и се смеят повече на спомените, отколкото на шегите. Съвремието не е по вкуса им.

Когато старата камериерка съобщи на маркизата (скоро щяха да й върнат титлата) за пристигането на племенника, когото не бе виждала от началото на войната с Испания, тя бързо свали очилата, затвори любимата си книга „Галерия на бившия двор“^[7] и възвърнала отчасти предишната си пъргавина, излезе на площадката точно когато двамата съпрузи се качваха по стъпалата.

Лелята и племенницата размениха бърз поглед.

— Добър ден, скъпа лельо — извика полковникът, като сграбчи старата жена и буйно я целуна. — Водя ви една млада личност, поверявам ви съкровището си. Моята Жюли не е нито кокетка, нито ревнива, отличава се с ангелска кротост… Надявам се, че няма да я разглезите тук — завърши той.

— Ах, обеснико! — отвърна маркизата, като го изгледа подигравателно.

Тя първа прегърна доста мило Жюли, която стоеше замислена и изглеждаше по-скоро смутена, отколкото любопитна.

— Ще се опознаем, нали, душичке? — поде маркизата. — Не се плашете много от мен. Старая се да не бъда никога стара с младите хора.

Преди да влязат в салона, съгласно обичая в провинцията маркизата поръча обед за двамата си гости, но графът прекъсна красноречивата си леля и й каза сериозно, че може да остане само докато сменят конете. Тримата роднини мигновено влязоха в салона и полковникът едва има време да разкаже на леля си за политическите и военните събития, които го заставяха да потърси убежище за младата си жена при нея. Докато той говореше, без да го прекъсват, лелята гледаше ту племенника, ту племенницата си, чиято бледност и тъга отдаваше на принудителната раздяла. Сякаш си казваше: „Е-е, влюбени са тези двамата!“

В този миг в тихия стар двор с плочи, очертани от снопове трева, отекна плющене на камшик. Виктор отново прегърна маркизата и се спусна навън.

— Сбогом, скъпа — каза той, като целуна жена си, която го придружи до колата.

— О, Виктор, позволи ми да те изпратя още малко — каза гальовно тя, — не искам да се разделя с теб…

— Имаш ли ум?

— Е, добре, сбогом, щом настояваш — отвърна Жюли. Колата изчезна.

— Значи, много обичате бедния ми Виктор? — попита маркизата племенницата си и я погледна изпитателно, както обикновено старите жени гледат младите.

— Уви, госпожо — промълви Жюли, — нали трябва много да обичаш един мъж, за да се омъжиш за него?

Произнесе последните думи с наивен тон, издаващ или чисто сърце, или някаква дълбока тайна. А за една приятелка на Дюкло и маршал Дьо Ришельо беше много трудно да не се опита да отгатне тайната на младото семейство. Лелята и племенницата стояха на прага на пътната врата, загледани подир изчезващата карета. За маркизата бе ясно, че погледът на графинята не говори за любов. Славната дама бе провансалка и на младини бе обичала страстно.

— И така, тоя негодник, моят племенник, е успял да ви спечели?

Графинята неволно потръпна, защото тонът и погледът на старата кокетка издаваха по-дълбоко познаване на характера на Виктор, отколкото го познаваше самата тя. Разтревожена, госпожа Д’Егльомон се скри зад неумела преструвка, първо убежище на наивните страдащи сърца. Госпожа Дьо Листомер се задоволи с отговорите на Жюли, но зарадвана си помисли, че усамотението й ще бъде разведрено от някоя любовна тайна, защото й се стори, че племенницата й се е заплела в забавна интрига.

Когато госпожа Д’Егльомон се озова в големия салон с гоблени в позлатени дървени рамки по стените и се настани пред буйния огън, защитена от лъхащия през прозорците хлад от китайски параван, тъжното й настроение не се разсея. Можеше ли да се породи веселие под толкова старите дървени ламперии, сред вековните мебели? При все това младата парижанка изпита удоволствие от дълбокото усамотение и тържествената провинциална тишина. След като размени няколко думи с лелята, на която неотдавна бе писала като младоженка, тя се умълча, сякаш заслушана в оперна музика. Едва след два часа безмълвие, достойно за трапист, си даде сметка, че е неучтива с леля си, и си припомни хладните си отговори. С изтънчения вътрешен усет, присъщ на хората от бившия режим, старицата зачете настроението на племенницата си. В този миг плетеше. Всъщност няколко пъти бе излизала, за да се погрижи за някаква зелена стая, където щеше да спи графинята, и прислужниците бяха отнесли там багажа. После бе седнала в обичайното си голямо кресло и скришом поглеждаше младата жена. Засрамена от съзерцанието си, Жюли се опита да измоли прошка, подигравайки се сама на себе си.

— Мое мило момиче, позната ни е скръбта на вдовиците — отвърна лелята.

Жюли трябваше да е на четиридесет години, за да разбере ироничната усмивка на старата дама.

На другия ден графинята се чувствуваше много по-добре и завърза разговор. Госпожа Дьо Листомер не губеше надежда да опитоми младоженката, която отначало бе сметнала за дива и глупава. Заговори й за забавленията в този край, за баловете и домовете, които можеха да посетят. Всички въпроси на маркизата през този ден бяха клопки: свикнала с дворцовите обичаи, тя неволно ги поставяше на племенницата си, за да отгатне характера й. През първите дни Жюли устоя на всички настойчиви предложения да потърси развлечения навън. Затова, въпреки желанието си гордо да разходи красивата си племенничка, старата дама накрая се отказа да я въвежда в обществото. Графинята бе обяснила уединението и тъгата си със смъртта на баща си, за когото още носеше траур.

След една седмица вдовицата бе възхитена от ангелската кротост, скромното очарование, толерантния дух на Жюли и от този миг пламенно се заинтересува от тайнствената меланхолия, разяждаща младото й сърце. Графинята беше от жените, родени да бъдат мили, които сякаш носят щастието със себе си. Присъствието й стана толкова приятно и ценно за госпожа Дьо Листомер, че тя се влюби в племенницата си и вече не искаше да се разделя с нея. Един месец бе достатъчен, за да възникне вечно приятелство помежду им.

Старата дама не без изненада забеляза промяната в лицето на госпожа Д’Егльомон. Трескавата руменина постепенно угасна и тенът й стана матовоблед. Загубвайки първоначалния си блясък, Жюли ставаше по-ведра. Понякога вдовицата предизвикваше радостни пориви и лудешки смехове у младата си роднина, скоро потискани от натрапчива мисъл. Отгатна, че нито споменът за баща й, нито отсъствието на Виктор са причина за дълбоката печал, забулваща живота на племенницата й. После се спря на толкова лоши подозрения, че й бе трудно да налучка истинската причина, защото ние откриваме истината може би само случайно.

Един ден най-сетне Жюли прояви пред смаяната си леля пълна забрава за брака си, безгрижие на младо, нехайно момиче, простодушие и детинщина, достойни за ранна младост, и изтънченото, понякога толкова проницателно остроумие, с което се отличават младите хора във Франция. Тогава госпожа Дьо Листомер реши да разкрие тайните на тази душа, чиято крайна естественост граничеше с неразгадаема прикритост. Мръкваше се, двете жени бяха седнали до прозореца към улицата, Жюли пак имаше замислено изражение, пред тях мина мъж на кон.

— Една от жертвите ви — забеляза старата дама.

Госпожа Д’Егльомон погледна леля си и в явното й удивление се прокрадна неспокойство.

— Това е един млад английски аристократ, уважаваният Артър Ормънд, първороден син на лорд Гренвил. Историята му е интересна.

Дошъл през 1802 година в Монпелие с надеждата, че климатът на този край, препоръчан му от лекарите, ще го излекува от белодробното заболяване, застрашаващо живота му. Като всички свои съотечественици и той е бил задържан от Бонапарт по време на войната, защото това чудовище не може да не воюва. За да се разсее, младият англичанин се заел да изучава болестта си, считана смъртоносна. Постепенно се увлякъл от анатомия и медицина. Пристрастил се към тези науки, нещо необичайно за аристократ, но нали и регентът се занимаваше с химия! С една дума, господин Артър удивително напреднал в тези области, дори по мнението на професорите в Монпелие. Научните занимания го утешили за пленничеството му и в същото време напълно се излекувал. Разправят, че две години не говорел, дишал на големи интервали, спял в обор, пиел мляко от швейцарска крава и се хранел с кресон. Откакто е в Тур, не се вижда с никого, надут е като пуяк, но вие явно сте го спечелили, защото не вярвам да минава заради мен по два пъти дневно под прозорците ми, откакто дойдохте… По всичко личи, че е влюбен във вас.

Последните думи разбудиха като с магия графинята. Вместо да покаже инстинктивното задоволство, което изпитва и най-сериозната жена, когато научи, че някой страда за нея, погледът на Жюли стана мрачен и хладен, лицето й изразяваше отвращение, близко до ужас. Това не беше присъдата на влюбена жена над всички други с изключение на едно-единствено същество: в такъв случай тя е способна да се смее и шегува. Не, в този миг Жюли бе като човек, който си спомня за премного осезаема опасност и страдание възкръсва в него.

Напълно убедена, че племенницата й не обича Виктор, лелята смаяна откри, че тя не обича никого. Изтръпна, като прочете у Жюли дълбоко разочарование, видя в нея млада жена, осъзнала чрез опита на един ден, на една нощ може би нищожеството на Виктор. „Щом го е опознала, всичко е свършено — помисли си тя. — Племенникът ми скоро ще изпита неудобствата на брака.“

Тогава намисли да приобщи Жюли към монархическите идеи от времето на Луи XV. Но само няколко часа след това узна или по-скоро се досети за доста често срещаната в обществото ситуация, на която се дължеше тъгата на графинята.

Внезапно замислена, Жюли се оттегли в стаята си по-рано от друг път. Щом камериерката я съблече и я остави готова да си легне, тя потъна в старинното канапе „дукеса“ пред огъня, канапе от жълто кадифе, еднакво удобно и за тъжни, и за щастливи хора. Известно време плака, въздиша, мисли. После доближи една масичка, взе хартия и започна да пише. Часовете минаваха бързо. Откровенията на Жюли в това писмо като че ли й струваха много, всяка фраза бе съпроводена с дълъг размисъл. Внезапно младата жена избухна в сълзи и спря да пише. Часовникът изби два часа. Главата й, натежала като глава на умираща, се наклони към гърдите й, а когато я повдигна, леля й изникна ненадейно, сякаш от гоблена на стената.

— Какво ви е, миличка? Защо сте будна в такъв късен час и главно, защо плачете сама на вашата възраст?

Тя седна безцеремонно до племенницата си и впери поглед в недовършеното писмо.

— На мъжа ли си пишете?

— Нима зная къде е? — отвърна графинята.

Лелята взе листа и го прочете. Не бе забравила очилата си: явен предумисъл. Невинното създание позволи да вземат писмото й без никаква съпротива. Не по липса на достойнство или поради чувство на тайна вина, отнемащо и всяка проява на воля. Не, леля й се озова при нея в един от критичните мигове, когато душата е инертна и всичко й е безразлично — и доброто, и злото, и мълчанието, и доверието.

Подобно на целомъдрена девойка, смазваща любимия с презрението си и чувствуваща се вечер така тъжна и изоставена, че копнее по него и търси сърце, пред което да излее страданието си, Жюли допусна без нито една дума да бъде счупен печатът, който деликатността слага на едно отворено писмо, и остана умислена, докато маркизата четеше.

„Скъпа Луиза, защо толкова пъти искаш да изпълня най-неблагоразумното обещание, което могат да поемат две невежи момичета? Пишеш ми, че често се питаш защо от половин година не отговарям на въпросите ти. Ако не си разбрала мълчанието ми, днес може би ще се досетиш за причината, като узнаеш тайната, която ще ти разкрия. Бих я погребала навеки в сърцето си, ако не ми беше съобщила за предстоящата си женитба. Ще се омъжиш, Луиза. Изтръпвам от тази мисъл. Омъжи се, клето момиче, а след няколко месеца ще съжаляваш най-горчиво, като си спомняш какви бяхме неотдавна през онази вечер в Екуан, когато двете стигнахме до най-високите дъбове в планината, съзерцавахме дивната долина в краката си и се любувахме на лъчите на залязващото слънце, залепи от отблясъците им. Седнахме на една скала като обаяни, а след това ни обзе най-сладостна печал. Ти първа реши, че далечното слънце ни говори за бъдещето. Колко любопитни и безумни бяхме тогава! Спомняш ли си всичките ни странни приумици? Целувахме се като двама влюбени, така си казвахме. Заклехме се, че първата от нас двете, която се омъжи, ще разкаже честно на другата тайните на брака, радостите, които детските ни души рисуваха така привлекателни. Брачната нощ ще те отчае, Луиза. Тогава ти беше хубава, млада, безгрижна, ако не щастлива. За няколко дни съпругът ти ще те превърне в това, което съм вече аз — грозна, болна и стара. Лудост би било да ти разказвам колко горда, тщеславна и радостна бях, че се омъжвам за полковник Виктор д’Егльомон. А и как бих могла да разкажа? Та аз вече сама не си спомням. За няколко мига детството ми сякаш стана блян. Държането ми в тържествения ден, освещаващ една връзка, чийто обсег ми бе неизвестен, не беше съвсем безукорно. Баща ми неведнъж се опита да обуздае веселостта ми, защото се радвах едва ли не неприлично и думите ми звучаха лукаво точно защото бяха съвсем невинни. Вършех какви ли не детинщини с булчинския воал, с роклята и цветята. Когато вечерта останах сама в спалнята, където церемониално бях отведена, чудех се каква лудория да измисля, за да изненадам Виктор, и докато го чаках, сърцето ми биеше така, както някога в тържественото навечерие на Нова година, когато се вмъквах незабелязано в салона при струпаните подаръци. Когато съпругът ми влезе и започна да ме търси, задавеният смях изпод муселина, с който се бях обвила, бе последният изблик на чудната радост, оживяваща детските ми игри…“

Когато дочете писмото, което навярно щеше да съдържа доста тъжни наблюдения, щом почваше така, вдовицата бавно остави очилата си на масата, сложи до тях писмото и спря върху племенницата си зелените си очи, чийто светъл огън не бе отслабнал с възрастта.

— Мое дете — подхвана тя, — една омъжена жена не би могла да пише така на младо момиче, без да наруши приличието…

— И аз мислех същото — прекъсна я Жюли — и се срамувах от себе си, докато четяхте…

— Ако на масата някое ядене не ни се харесва, не бива да пречим на другите хора да го опитат, скъпа — добродушно продължи старицата, — особено когато от Ева до наши дни женитбата се струва на всички нещо превъзходно…

Жюли сграбчи писмото и го хвърли в огъня.

— Нямате ли майка?

Графинята трепна, после вдигна бавно глава и промълви:

— Неведнъж от една година насам тъгувам по майка си, но сгреших, че не откликнах на неприязненото отношение на баща си, който не искаше Виктор за свой зет.

Погледна леля си и радостен трепет пресуши сълзите й, когато забеляза добротата, изписана на старческото лице. Протегна нежната си ръка на маркизата, която като че ли очакваше това. И когато пръстите им се сплетоха, двете жени напълно се разбраха.

— Горкото сираче! — възкликна маркизата.

Тази дума бе последното прозрение за Жюли. Стори й се, че чува отново пророческия глас на баща си.

— Ръцете ви пламтят! Винаги ли са така горещи? — попита възрастната жена.

— Едва от седем-осем дни нямам температура.

— Имали сте температура и сте криели от мен!

— Правя температура от една година — отговори Жюли с тревожен свян.

— Значи, ангелче мое, бракът е бил досега за вас само продължително терзание?

Младата жена не посмя да отговори, но утвърдителното й кимване издаде всичките й страдания.

— Нещастна ли сте?

— О, не, лельо. Виктор ме боготвори и аз го обожавам, той е толкова добър!

— Да, обичате го, но го отбягвате, нали?

— Да… понякога… Той ме търси прекалено често.

— И неведнъж, когато сте сама, се боите да не би да ви изненада?

— Уви, да, лельо. Но аз го обичам, уверявам ви.

— Не се ли обвинявате тайно, че не умеете или не можете да споделите насладата му? Не мислите ли понякога, че законната любов е по-мъчно поносима от престъпната страст?

— Точно така е — отвърна Жюли през сълзи. — Отгатвате всичко в област, която е загадка за мен. Сетивата ми са притъпени, главата ми е празна, с една дума, животът ми е тежък. Потиска ме неизразим страх, който вледенява чувствата ми, потапя ме в постоянно вцепенение. Нямам глас, за да се оплача, нямам думи, за да изкажа мъката си. Страдам и се срамувам, че страдам, като виждам Виктор щастлив от това, което ме убива.

— Детинщини, глупост е всичко това! — извика лелята, чието съсухрено лице изведнъж се озари от весела усмивка, отблясък от радостите през младите и години.

— Ето че и вие се смеете! — каза отчаяно младата жена.

— И аз бях такава — поде бързо маркизата. — Сега, когато Виктор ви е оставил сама, не се ли чувствувате пак девойка, спокойна, без наслаждения, но и без страдания?

Жюли я загледа с широко разтворени смаяни очи.

— Е, да, скъпа моя, обожавате Виктор, нали? Но бихте предпочели да сте негова сестра, а не жена, и изобщо бракът не ви се удава.

— Така е, лельо, но защо се усмихвате?

— Имате право, бедно дете, във всичко това няма нищо весело. В бъдеще ви чака не една беда, ако не ви взема под своя закрила и ако старческата ми зрелост не открие твърде невинната причина за огорчението ви. Племенникът ми не е заслужавал щастието си, глупакът! При царуването на любимия ни Луи XV една млада жена във вашето положение бързо би наказала съпруга си, ако се държи като истински ландскнехт. Какъв егоист! Офицерите на този тираничен император са до един отвратителни невежи. За тях бруталността е галантност, те не само не познават жените, но и не умеят да обичат. Въобразяват си, че щом отиват на смърт на другия ден, са освободени от грижи и внимание към нас. Някога мъжете умееха и да обичат, и да умират както подобава. Аз ще го превъзпитам, племенничке. Ще сложа край на това плачевно, твърде естествено неразбирателство, което би ви ожесточило един срещу друг, ще искате развод, ако не умрете, преди да стигнете до отчаяние.

Жюли слушаше леля си не само с удивление, а и наистина стъписана, изненадана, че чува думи, чиято мъдрост не толкова разбираше, колкото предусещаше, много уплашена, че от устата на опитната си роднина чува, само че в по-мека форма, присъдата на баща си за Виктор.

Може би предугади ясно бъдещето си, навярно предчувствува бремето на идните нещастия, защото избухна в сълзи и се хвърли в обятията на старата дама с думите:

— Бъдете ми майка!

Лелята не заплака, защото революцията остави малко сълзи в очите на жените от бившата монархия. Някога любовта, а по-късно терорът ги накараха да свикнат с най-покъртителните премеждия, затова те запазват сред житейските превратности хладно достойнство, искрена, но сдържана топлота, която им позволява да останат винаги верни на етиката и благородното държане, които съвременните нрави напълно погрешно отричат.

Вдовицата прегърна младата жена и я целуна по челото с обич и нежност, които по-често са в маниерите и привичките на тези жени, а не в сърцата им. Приласка племенницата си с мили думи, обеща й щастливо бъдеще, успокои я с надежда за любов и й помогна да си легне, като че ли беше нейна дъщеря, чиито въжделения и мъки стават и нейни. Видя се отново млада, неопитна и красива в лицето на племенницата си. Графинята заспа щастлива, че е срещнала приятелка, майка, на която занапред би могла да казва всичко.

На другата сутрин точно когато лелята и племенницата сърдечно и приятелски се целуваха, доказателство за по-силно чувство и по-съвършено общуване на две души, те чуха конски тропот, извърнаха едновременно глави и видяха младия англичанин, който съгласно ритуала си минаваше бавно по улицата. Като че ли бе проучил живота на двете самотни жени и никога не пропускаше обеда или вечерята им. Конят му забавяше ход, без да има нужда да му се припомня. Докато изминаваше разстоянието между двата прозореца на трапезарията, Артър хвърляше тъжен поглед, повечето пъти без да бъде забелязан от графинята, която не му обръщаше никакво внимание. Но свикнала с дребнавото любопитство спрямо най-незначителни събития, целящо да раздвижи провинциалния живот, любопитство, от което мъчно могат да се предпазят и по-издигнатите умове, маркизата се забавляваше със свенливата и сериозна любов на англичанина, изразявана по този безмълвен начин. Периодичните му погледи бяха станали за нея навик и всеки път тя отбелязваше минаването на Артър с нови шеги.

Сядайки на масата, двете жени едновременно изгледаха островитянина. Очите на Жюли и Артър този път се срещнаха с толкова ясно изразено чувство, че младата жена се изчерви. Англичанинът мигом пришпори коня си и отмина в галоп.

— Но какво трябва да направя, госпожо? — попита Жюли леля си. — За хората, които виждат този англичанин, аз безспорно съм…

— Да — прекъсна я леля й.

— Е, добре, не бих ли могла да му кажа да не се разхожда така?

— Та нали тогава ще го накарате да си въобрази, че е опасен, а и можете ли да попречите на някого да се движи, където си иска. От утре няма да се храним в тази стая. Щом няма да ни вижда, младият аристократ ще прекрати тази любов през прозореца. Ето, мило дете, как се държи една светска жена.

Но съдено бе нещастието на Жюли да бъде пълно. Едва станали от масата, неочаквано пристигна камериерът на Виктор. Препускал бе от Бурж по обиколни пътища и носеше на графинята писмо от мъжа й. Изоставил императора, Виктор съобщаваше на жена си за падането на империята, завземането на Париж и възторга в полза на Бурбоните във всички краища на Франция. Тъй като не знаеше как да стигне до Тур, той я молеше възможно най-бързо да отиде в Орлеан, където се надяваше да я посрещне с пропуск за нея. Камериерът, бивш военен, щеше да придружи Жюли от Тур до Орлеан, защото Виктор смяташе, че този път все още е свободен.

— Госпожо, нямате ни минута за губене — каза камериерът. — Прусаците, австрийците и англичаните ще съединят войските си в Блоа или Орлеан.

Младата жена се приготви за няколко часа и замина с една пътна кола, която леля й й зае.

— Защо не дойдете и вие с нас в Париж? — предложи тя на маркизата, като я целуна. — С възстановяването на Бурбонската династия бихте намерили…

— И без неочакваното й завръщане бих дошла, бедно мое дете, защото съветите ми са крайно необходими и на Виктор, и на вас. Така че ще направя всичко възможно, за да бъда с вас.

Жюли замина с камериерката си и стария военен, който препускаше до пътната кола, за да бди за сигурността на господарката си.

Когато се смрачи и пристигнаха в странноприемницата, където щяха да сменят конете преди Блоа, разтревожена, че една кола трополи неотлъчно зад нейната още от Амбоаз, графинята се подаде на вратичката, за да види кой я следва. На лунната светлина успя да различи Артър, прав на три крачки от нея, вперил очи в колата й. Погледите им се срещнаха. Графинята бързо се отдръпна и цяла се разтрепери от уплаха. Като повечето истински невинни и неопитни жени, тя изпитваше чувство на вина, че неволно е вдъхнала любов на някой мъж. Инстинктивно се боеше, може би от съзнанието за собствената си слабост пред тази толкова дръзка агресивност. Едно от най-силните оръжия на мъжа е страшната възможност да накара една жена, чието по природа податливо въображение се плаши или оскърбява от преследването, да се занимава с него.

Графинята си спомни съвета на леля си и реши да остане през цялото пътуване в колата, без да слиза. Но при всяка смяна на конете чуваше стъпките на англичанина, който се разхождаше около двете коли, а по пътя досадното трополене на колата му непрекъснато отекваше в ушите й.

Скоро младата жена си помисли, че щом стигне при мъжа си, Виктор ще съумее да я защити от това странно преследване. „Ами ако този млад мъж ме обича?“ Това бе последната й мисъл по повод на Артър. Щом пристигна в Орлеан, колата й бе задържана от прусаците, откарана в двора на странноприемница и поставена под стража. Всяка съпротива беше излишна. С властни знаци чужденците обясниха на тримата пътници, че са получили заповед никой да не слиза от колата. Графинята плака около два часа, пленница сред войниците, които пушеха, смееха се и от време на време я поглеждаха с безочливо любопитство. Но най-сетне видя, че се отдръпват доста почтително от колата при тропота на няколко коня. Скоро група висши чуждестранни офицери начело с австрийски генерал наобиколиха пътната кола.

— Госпожо — каза й генералът, — приемете извиненията ни. Станала е грешка, можете да продължите без страх пътуването си. Ето ви пропуск, който ще ви спести занапред всякакви неприятности.

Графинята взе разтреперана документа и смотолеви нещо. До генерала забеляза в униформа на английски офицер Артър, комуто навярно дължеше бързото си освобождение. Едновременно радостен и тъжен, младият англичанин извърна глава и само крадешком се осмели да я погледне.

Благодарение на пропуска госпожа Д’Егльомон пристигна в Париж без неприятни произшествия. Там завари съпруга си, който, освободен от клетвата си за вярност към императора, бе приет най-любезно от граф Д’Артоа, току-що назначен за генерал-лейтенант на кралството^[8] от брат си Луи XVIII. Виктор получи генералски чин в гвардията. Ала посред празненствата в чест на завръщането на Бурбоните голямо нещастие, което щеше да се отрази на живота й, сполетя бедната Жюли: загуби маркиза Дьо Листомер-Ландон.

Старата дама умря от радост и емболия, когато видя отново в Тур Ангулемския херцог. Така че съществото, упълномощено от възрастта си да просвети Виктор, единственото, което с ловките си съвети можеше да направи по-съвършено разбирателството между мъжа и жената, бе мъртво. Жюли почувствува колко голяма бе тази загуба. Сега между нея и съпруга й оставаше само тя. Но млада и плаха, отначало щеше да предпочете страданието пред оплакването. Самото съвършенство на характера й не й позволяваше да се отклони от задълженията си или да се опита да открие причината за страданията си; премного деликатно беше да ги преустанови; би накърнила моминския си свян.

Няколко думи за съдбата на господин Д’Егльомон при Реставрацията.

Нима не се срещат много мъже, чието душевно нищожество е тайна за повечето хора, които ги познават? Високо обществено положение, благороден произход, важен пост, известни маниери, голяма сдържаност в поведението или престижът на богатството са за тях все едно стража, която не позволява на критичния дух да проникне до съкровеното им съществуване. Тези хора приличат на кралете, чиито истински ръст, характер и нрави никога не са нито добре опознати, нито правилно оценени, защото са гледани много отдалеч или много отблизо. Тези мъже с измамни достойнства питат, вместо да говорят, притежават изкуството да извадят другите на сцената, за да не позират самите те пред тях. После удачно и ловко дърпат конците на страстите или интересите им и си играят по този начин с хора, които всъщност ги превъзхождат. Превръщат ги в марионетки и ги считат незначителни, защото са ги снижили до себе си. Тогава поставят естественото тържество на неизменната посредственост над гъвкавите големи умове. Затова, за да прецени тези празноглавци и да измери отрицателната им стойност, страничният наблюдател трябва да бъде не по-умен, а по-прозорлив, да има не широки възгледи, а търпение, не възвишени идеи, а хитрост и такт. Но колкото и сръчно самозванците да скриват слабите си страни, много трудно биха излъгали жените, майките, децата си или семейния приятел. Само че почти винаги близките им пазят в тайна нещо, което донякъде засяга общата чест, и често дори им помагат да заблуждават обществото.

Ако благодарение на тези семейни заговори много глупаци минават за изключителни мъже, от друга страна, много изключителни мъже минават за глупаци. Така че обществото винаги разполага със същия брой привидни възможности.

Помислете си сега за ролята на една умна и чувствителна жена при наличието на такъв съпруг. Не сте ли наблюдавали съществования, изтъкани от страдание и преданост, за които нищо на този свят не би могло да възнагради някои любвеобилни и нежни сърца? Ако някоя силна жена попадне в това ужасно положение, тя излиза от него чрез престъпление, както направи Екатерина II, наричана при това Велика. Но тъй като не всички жени седят на трон, повечето от тях се обричат на нещастен семеен живот, който, макар да е неизвестен, не е по-малко трагичен. Тези от тях, които се опитват незабавно да намерят лек за бедите си, често само променят терзанията си, когато искат да останат верни на дълга си, или допускат прегрешения, ако нарушат закона заради удоволствието си. Всички тези размисли могат да се приложат към интимния живот на Жюли.

Докато Наполеон не бе паднал, граф Д’Егльомон — полковник като толкова други, добър адютант, превъзходен изпълнител на опасни поръчения, но неспособен за важно решение — не будеше никаква завист, минаваше за един от смелчаците, любимци на императора, и беше това, което на войнишки жаргон се нарича „добро момче“. Реставрацията му върна титлата маркиз и той не се оказа неблагодарен: последва Бурбоните в Ганд. Тази проява на логика и вярност опроверга предсказанието на тъста му, който твърдеше, че зет му никога няма да стане генерал.

При повторното завръщане на краля, назначен за генерал-лейтенант и отново маркиз, господин Д’Егльомон започна да се домогва до перска титла, възприе максимите и политическата линия на вестник „Консерватьор“, обгърна се в тайнственост, която не криеше нищо, държеше се важно, задаваше въпроси, говореше малко и го сметнаха за задълбочен човек. Вечно скрит зад вежливи маниери, въоръжен с формули, запомнящ и изричащ клишетата, които редовно се произвеждат в Париж, за да предадат в опростен вид на глупаците смисъла на великите идеи или събития, светските хора го провъзгласиха за човек с вкус и познания. Закостенял в аристократичните си убеждения, той бе даван за пример като силен характер. Ако случайно станеше безгрижен и весел както преди, другите тълкуваха незначителните му глупави приказки като дипломатически недомлъвки. „О, той не говори каквото мисли“ — казваха си съвсем сериозни хора. Еднакво добре му служеха както качествата, така и недостатъците му. Храбростта му бе спечелила завидна военна репутация, неопровергана от нищо, защото никога не беше командувал лично той. Мъжественото му благородно лице предполагаше щедър ум, а изразът му не беше измама само за жена му. Като чуваше, че всичко живо цени мнимите му таланти, маркиз Д’Егльомон накрая сам се убеди, че е един от най-забележителните мъже в двора, където съумя да се хареса благодарение на външността си и различните му достойнства бяха приети без оспорване.

Господин Д’Егльомон обаче беше скромен вкъщи, инстинктивно чувствуваше превъзходството на жена си, макар да бе млада, и неволното му уважение, създаде негласно надмощие, което маркизата бе принудена да приеме, въпреки че положи много усилия, за да отхвърли това бреме. Съветница на мъжа си, тя направляваше действията и богатството му. Това противоестествено влияние над него беше един вид унижение за нея и източник на много огорчения, които погребваше в сърцето си. Най-напред женският й усет й подсказваше, че е много по-приятно да се подчиняваш на надарен мъж, отколкото да ръководиш глупак, и че млада съпруга, принудена да мисли и да действува като мъж, не е нито жена, нито мъж, отказва се от цялото очарование на пола си, а не придобива нито една от привилегиите, отредени от нашите закони на по-силните. Съществованието й бе жестока подигравка. Не беше ли принудена да тачи кух идол, да закриля своя покровител, жалко създание, което в отплата за неизменната й преданост й подхвърляше егоистична мъжка любов, виждаше в нея само жената, не благоволяваше или не умееше (еднакво силно оскърбление) да се заинтересува дали тя изпитва наслада и на какво се дължи тъгата и линеенето й? Както повечето съпрузи, които чувствуват игото на превъзхождащия ги ум, маркизът спасяваше честолюбието си, като заключаваше от физическата слабост на Жюли, че тя и духом е слаба, охотно я жалеше и упрекваше съдбата, че му е дала за съпруга болнава девойка. С една дума, представяше се за жертва, а беше палач. Обременена от злощастието на тъжното си съществуване, маркизата трябваше при това да се усмихва на глупавия си господар, да краси с цветя къща в траур и да показва щастие върху побледнялото си от скрити терзания лице.

Отговорността в името на честта, възхитителното себеотрицание неусетно придадоха на младата маркиза достойнството, съзнание за добродетел, които я предпазваха от опасностите на обществото. А и ако искаме да проучим основно сърцето й, може би съкровеното несподелено нещастие, увенчало първата й наивна любов, й вдъхна отвращение към всяка страст. Може би тя остана чужда и на увлечението, и на престъпните, опияняващи радости, които карат някои жени да забравят мъдрите закони и добродетелните принципи, на които се крепи обществото.

Отказвайки се като от блян от прелестните изживявания и нежната хармония, обещавани й от госпожа Дьо Листомер-Ландон, тя с примирение зачака края на мъките си, надявайки се да умре млада. Откакто се бе завърнала от Тур, здравословното й състояние всеки ден се влошаваше и болестта отмерваше дните й, изтънчено страдание, между другото привидно привлекателно, което повърхностните хора можеха да вземат като приумица на кокетка.

Лекарите биха осъдили маркизата да лежи по цял ден на дивана, където тя линееше сред цветя, вехнеше като тях. Беше толкова слаба, че не понасяше разходките и чистия въздух. Излизаше само в затворена кола. Постоянно оградена от всички чудеса на нашия лукс и на съвременната индустрия, тя приличаше не толкова на болна, колкото на изнежена кралица. Неколцина приятели, влюбени навярно в нещастието и немощта й, сигурни, че винаги ще я намерят у дома й, и вероятно разчитащи, че след време ще оздравее, й носеха новини и я уведомяваха за хилядите дребни събития, които правят парижкия живот така разнообразен. Нейната печал, макар сериозна и дълбока, беше все пак печал сред разкош. Маркиза Д’Егльомон приличаше на красиво цвете, чийто корен е прояден от черен червей.

Понякога тя отиваше в обществото не защото я влечеше, а заради изискванията на положението, към което се стремеше съпругът й. Гласът й и съвършеното й пеене предизвикваха аплодисменти, които почти винаги ласкаят една млада жена, но за какво й бяха успехи, които за нея не бяха свързани нито с чувства, нито с надежди? Мъжът й не обичаше музиката, тя почти винаги се притесняваше в салоните, където красотата й привличаше заинтересовано ухажване. Здравословното й състояние възбуждаше едва ли не жестоко съчувствие, жалко любопитство. Бе засегната от възпаление, доста често смъртоносно, което жените си поверяват от ухо на ухо и за което съвременната медицина все още не е намерила име. Макар и да не споделяше с когото и да било, причината за болестта й не беше тайна за никого. По душевен строй все още девойка въпреки брака, най-беглият поглед я караше да се срамува. Затова, за да не се черви, винаги се появяваше в обществото весела и засмяна, преструваше се на доволна, твърдеше, че е добре, и избягваше въпросите за здравето си с целомъдрени мъже.

Ала през 1817 година едно събитие много измени плачевното състояние, в което дотогава се намираше Жюли. Тя роди момиченце и пожела да го кърми. В продължение на две години вълнуващите занимания и неспокойните радости на майчинството направиха живота й по-малко нещастен. По необходимост спеше отделно от мъжа си. Лекарите й предрекоха по-добро здраве, но маркизата не повярва на предсказанията им. Като всички, за които животът вече е лишен от сладост, тя виждаше в смъртта благоприятна развръзка.

Началото на 1819 година за нея бе по-жестоко от когато и да било. Точно когато се радваше на липсата на близост със съпруга си, която бе съумяла да извоюва, пред очите й се разкри страшна бездна: мъжът й постепенно бе отвикнал от нея. Охлаждането на не особено горещото му и чисто егоистично чувство можеше да доведе до неприятности, които Жюли предвиждаше с тънкия усет и благоразумието си. Макар да бе сигурна, че ще запази голяма власт над Виктор и че завинаги е спечелила уважението му, тя се боеше от въздействието на плътската страст върху един толкова посредствен и суетно безразсъден мъж.

Често приятелите й я заварваха потънала в дълбок размисъл. Най-непрозорливите я разпитваха за тайната причина, шегувайки се, като че ли една млада жена не може да мисли за друго освен за развлечения, като че ли в мислите на една майка няма почти винаги дълбок смисъл. Впрочем нещастието, както и истинското щастие водят към съзерцание.

Понякога, докато си играеше със своята Елен, Жюли мрачно я поглеждаше, преставаше да отговаря на детските въпроси, които доставят такова удоволствие на майките, и се запитваше за сегашната и бъдещата си съдба. Ако внезапно си спомнеше парада в Тюйлери, очите й се пълнеха със сълзи. Пророческите думи на баща й отново отекваха в ушите й и тя се упрекваше, че не е оценила мъдростта им. От безразсъдното й непокорство произтичаха всичките й нещастия и тя често не знаеше кое от тях е най-трудно поносимо.

Не само нежните съкровища на душата й останаха непризнати, но тя никога не успяваше да накара мъжа си да я разбере дори за най-обикновените неща от живота. Точно когато в нея се развиваше най-силно и най-активно способността да обича, позволената, съпружеската любов се изпаряваше сред тежки физически и душевни страдания. Освен това изпитваше към съпруга си съчувствие, близко до презрението, което с течение на времето похабява всички чувства. И най-сетне, ако разговорите й с неколцина приятели, ако примерите и няколко приключения във висшето общество не й бяха разкрили, че любовта носи безмерно щастие, собствените й рани биха я накарали да отгатне съкровените чисти наслади, които навярно свързват сродните души.

В спомените й все по-ясно и по-прекрасно, макар бегло, изплуваше откритото честно лице на Артър: тя не смееше да задържи този спомен. Безмълвната плаха любов на младия англичанин беше единственото събитие след женитбата й, оставило няколко скъпоценни следи в тъжното й самотно сърце. Може би всички измамени надежди, всички несбъднати желания, които постепенно помрачаваха духовния хоризонт на Жюли, се пренесоха чрез естествена игра на въображението върху този мъж, чиито маниери, чувства и характер бяха като че ли толкова еднакви с нейните. Но тази мисъл винаги изглеждаше приумица, блян. След това нереално мечтание, завършващо с въздишки, Жюли се опомняше по-нещастна и по-ясно чувствуваше латентните си терзания, временно приспани под крилете на въображаемо щастие.

Понякога жалбите й ставаха буйни и дръзки, тя копнееше за наслада на всяка цена, но по-често оставаше в плен на някакво тъпо вцепенение, слушаше, без да разбира, или в главата й блуждаеха толкова неясни и неопределени мисли, че не би намерила думи, за да ги изрази. Наранена в най-съкровените си желания, в брачната връзка, за която някога като момиче бе мечтала, тя бе принудена да преглъща сълзите си. Кому би се оплакала и кой би я чул? А и бе безкрайно деликатна, пленително стеснителна в чувствата си и умееше да премълчава излишното оплакване, да не използува предимството си, когато тържеството й би унищожило и победителя, и победения. Жюли се опитваше да предаде собствените си способности и добродетели на господин Д’Егльомон и се хвалеше, че изпитва щастието, което й липсваше. Целият й тънък усет се изразходваше съвсем напразно, за да щади, тайно от самия него, мъжа си, като с това поддържаше деспотизма му. В някои мигове бе пияна от нещастие, без мисъл, без юзда, но истинското й благочестие винаги я връщаше към върховната надежда: намираше убежище в бъдния живот, достойна за възхищение вяра, която й помагаше да се нагърби отново с мъчителната си задача. Душевните й изтезания, ужасните й двубои със самата нея бяха безславни, продължителните й тъжни настроения не бяха известни никому. Нито едно човешко създание не бе свидетел на безрадостните погледи и горчивите и сълзи, проливани сегиз-тогиз в самота.

Опасността от критичното положение, до което маркизата неусетно стигна по силата на обстоятелствата, възникна пред нея най-сериозно през една януарска вечер на 1820 година.

Когато двама съпрузи напълно се познават и отдавна са свикнали един с друг, когато жената умее да тълкува и най-дребните жестове на мъжа и да отгатва чувствата и нещата, които скрива от нея, тогава от някои разсъждения или предишни забележки, случайни или подхвърлени небрежно, тя често стига до внезапни прозрения. Неведнъж се пробужда ненадейно на ръба или в дъното на бездна. Така маркизата, доволна, че е сама от няколко дни, разкри тайната за самотата си. Непостоянен, уморен, великодушен или изпълнен със съжаление към нея, мъжът й вече не й принадлежеше. В този миг тя не помисли за себе си, нито за страданията и жертвите си. Вече бе само майка и се замисли за съдбата, бъдещето и щастието на дъщеря си, единственото същество, от което получаваше малко радост, нейната Елен, единственото богатство, което я свързваше с живота. Сега Жюли искаше да живее, за да предпази детето си от ужасното робство, под което една мащеха можеше да задуши живота на скъпото й същество.

При тази нова тревога за злокобно бъдеще тя изпадна в един от онези пламенни размисли, които могат да погълнат цели години. Занапред между нея и мъжа й щеше да има цял мисловен мир, чието бреме щеше да тегне само върху нея. Досега сигурна, че е обичана от Виктор, доколкото той беше в състояние да обича, тя служеше предано на щастие, което не споделяше, но днес, лишена от задоволството, че със своите сълзи гради щастието на мъжа си, сама в света, оставаше й само една участ: нещастието. Всред отчаянието, омаломощило силите й, в тишината и спокойствието на нощта, точно когато, напускайки софата^[9] си и почти угасналия огън, тя отиде със сухи очи и лампа в ръка да се полюбува на дъщеря си, господин Д’Егльомон се прибра много оживен. Жюли го накара да сподели възхищението й от спящата Елен, но той отвърна на възторга на жена си с баналната фраза:

— На тази възраст всички деца са сладки.

После, като целуна нехайно челцето на дъщеря си, спусна завеските на люлката, погледна Жюли, улови я за ръка и я привлече на същия диван, където преди малко я бяха осенили толкова съдбовни мисли.

— Много сте красива тази вечер, госпожо Д’Егльомон! — възкликна той с непоносимата си жизнерадост, чиято празнота бе така добре позната на маркизата.

— Къде прекарахте вечерта? — попита го тя, преструвайки се, че й е напълно безразлично.

— У госпожа Дьо Серизи.

Той бе взел от камината едно ветрило и внимателно разглеждаше прозрачната материя, без да забележи следите от сълзите по лицето на жена си. Жюли потрепери. Никой език не би бил достатъчен да изрази потока от мисли, който бе принудена да заприщи.

— Госпожа Дьо Серизи устройва концерт идния понеделник и умира от желание да присъствуваш. От доста време не се появяваш в обществото и ето че тя копнее да те види в дома си. Добра жена е и много те обича. Ще ми направиш удоволствие, ако дойдеш, почти приех от твое име…

— Ще отида — заяви Жюли.

Гласът, интонацията и погледът на маркизата бяха така проникновени и особени, че въпреки безгрижието си Виктор учудено я изгледа. Това бе всичко. Жюли бе отгатнала, че госпожа Дьо Серизи й е отнела любовта на мъжа й.

Застина неподвижно в безнадеждно съзерцание, привидно погълната от играта на пламъците. Виктор въртеше в ръце ветрилото с отегченото изражение на мъж, който е бил щастлив другаде и донася вкъщи умората от щастието. След като се прозина няколко пъти, взе свещник в едната си ръка, а с другата обгърна вяло шията на жена си и пожела да я целуне, но Жюли се наведе, подаде му челото си и получи обичайната целувка за лека нощ — машинална целувка, лишена от любов, един вид гримаса, която в този миг й се стори омразна. Когато Виктор затвори вратата, маркизата се отпусна на един стол, краката й се олюляваха, тя избухна в сълзи. Трябва да сте понесли изтезанието на подобна сцена, за да разберете колко мъка крие тя, за да предугадите какви дълги и страшни драми поражда. Простите, безсъдържателни думи, дългите паузи, жестовете, погледите, начинът, по който маркизът бе седнал пред огъня, държането му, когато се бе опитал да целуне жена си по шията — всичко бе превърнало този час в трагична развръзка на самотния и скръбен живот на Жюли. В безумието си тя коленичи пред дивана, зарови лице в него, за да не вижда нищо, и започна горещо да се моли, придавайки на обичайните думи на молитвата си нов смисъл, интимен оттенък, които биха разбили сърцето на мъжа й, ако я бе чул.

Цяла седмица тя обмисляше бъдещето си в плен на своето злощастие, което анализираше, и търсеше средство, без да измени на сърцето си, да си възвърне влиянието над маркиза и да живее достатъчно дълго, за да бди над щастието на дъщеря си. Тогава реши да се бори със съперницата си, отново да се появи в обществото, да блесне, да засвидетелствува привидно любов на мъжа си, каквато вече не можеше да изпитва, да го прелъсти. После, когато с изкусното си държане го подчини на властта си, да бъде кокетна с него, подобно на капризните метреси, за които е удоволствие да тормозят любовниците си. Тази противна игра беше единственото възможно средство срещу сполетялата я беда. Така отново щеше да стане господарка на страданията си, да ги направлява, както й се ще, и да ги разреди, като подчини мъжа си и го обуздае със страшен деспотизъм. Вече не изпитваше никакви угризения да му наложи тежък живот.

За да спаси дъщеря си, с един скок се впусна в хладни, безразлични пресмятания, внезапно прозря вероломството, лъжите на съществата, които не обичат, измамите на кокетството и жестоките хитрини, които извикват толкова дълбока ненавист към жената, смятана тогава от мъжете за вродено престъпна. Без Жюли да съзнава, женското й тщеславие, личният й интерес и едно неясно желание за отмъщение се прибавяха към майчината й любов, за да я тласнат по нов път, където я чакаха нови страдания. Но душата й бе много благородна, умът й прекалено изтънчен и главно — самата тя бе прекалено откровена, за да може дълго да бъде съпричастна на подобни измами. Свикнала да чете в себе си, при първата стъпка в порока, защото това беше порок, викът на съвестта й щеше да заглуши вика на страстта и егоизма. Всъщност при една млада жена с все още чисто сърце и непорочна в любовта дори майчинското чувство се подчинява на гласа на целомъдрието. Нима свянът не е самата женственост?

Но Жюли не пожела да види нито една опасност, нито една грешка по новия си път. Отиде при госпожа Дьо Серизи. Съперницата й очакваше да види бледа, линееща жена. Маркизата бе сложила руж и се появи в пълния блясък на вечерния си тоалет, подчертаващ красотата й.

Графиня Дьо Серизи спадаше към жените, които имат претенциите за безгранична власт върху модата и светското общество в Париж. Диктуваше разпоредби, които й се струваха всепризнати, защото биваха одобрени в кръга, в който царуваше. Въобразяваше си, че създава нови думи, беше пълновластна съдница. Литература, политика, мъже и жени, всичко бе подложено на цензурата й, а самата тя нехаеше за мнението на другите. Домът й бе във всяко отношение образец на добър вкус.

В салоните й, пълни с елегантни и красиви жени, Жюли взе надмощие над графинята. Духовита, жива, искряща, около нея се събраха най-изтънчените мъже. За отчаяние на жените тоалетът й бе безупречен и всички завидяха на кройката на роклята й, за формата на корсажа, чийто ефект бе приписан на гениалната неизвестна шивачка, защото жените предпочитат да вярват в шивашкото умение, отколкото в прелестта и съвършенството на женското тяло.

Когато Жюли седна на пианото да изпее арията на Дездемона, от всички зали мъжете се стекоха, за да чуят прочутия й, замлъкнал от толкова време глас, и настана пълна тишина. Маркизата изпита силно вълнение, като видя надничащите през вратите глави и прикованите в нея погледи. Потърси с очи мъжа си, изгледа го кокетно и с удоволствие забеляза, че в този миг честолюбието му е извънредно поласкано. Щастлива от победата си, Жюли очарова гостите с първата част на „Al più salice“^[10]. Никога нито Малибран, нито Паста не бяха изпълнявали ария с такова безупречно чувство и интонация. Но тъкмо когато пристъпи към втората част, тя плъзна очи към отделните групи и зърна Артър, чийто втренчен поглед не се откъсваше от нея. Силен трепет я разтърси и гласът й се схвана.

Госпожа Дьо Серизи се спусна към маркизата.

— Какво ви е, скъпа? О, горката, тя е толкова болна! Боях се, че се заема с нещо не по силите си…

Арията бе прекъсната. Огорчена, Жюли нямаше смелост да продължи и трябваше да понесе вероломното съчувствие на съперницата си. Всички жени шушукаха. Толкова обсъждаха инцидента, че се досетиха за двубоя между маркизата и госпожа Дьо Серизи и не ги пощадиха в злословията си.

Странните предчувствия, тъй често вълнували Жюли, внезапно се сбъднаха. Когато мислеше за Артър, тя охотно си представяше, че един толкова нежен и деликатен на вид мъж сигурно ще остане верен на първата си любов. Понякога се ласкаеше, че е обект на красиво увлечение, чистото и искрено увлечение на млад човек, отдал всичките си мисли на любимата, посветил й всичките си мигове без ни най-малко отклонение, мъж, който се изчервява от нещо, което извиква руменина по лицето на жената, мисли като нея, не дава повод за ревност и се отдава на любимата, пренебрегвайки амбиции, слава или богатство. Представяла си бе всичко това по повод на Артър неразумно, за развлечение, а ето че внезапно й се стори, че мечтата й се е сбъднала. Прочете върху едва ли не женственото лице на младия англичанин задълбочените мисли, тихата печал и скръбното примирение, на които бе жертва самата тя. Позна себе си в него. Нещастието и тъгата са най-красноречивите тълкуватели на любовта и невероятно бързо хвърлят мост между две страдащи същества. Вътрешният поглед и интуицията за нещата и идеите са точни и пълни при тях. Затова силният шок, който изживя, разкри на маркизата всички опасности в бъдеще. Доволна, че може да оправдае смущението си с обичайното си болезнено състояние, тя с готовност прие коварното състрадание на госпожа Дьо Серизи.

Прекъсването на романса бе събитие, обсъждано доста различно от гостите. Едни оплакваха участта на Жюли и съжаляваха, че толкова надарена жена е загубена за обществото, други се опитваха да узнаят причината за болестта и усамотението й.

— Е, драги Ронкрол — споделяше маркизът с брата на госпожа Дьо Серизи, — ти ме облажаваше за госпожа Д’Егльомон и ме упрекваше, че й изменям? Охо, съдбата ми едва ли би ти се сторила завидна, ако поживееш като мен една-две години край красива жена, без да смееш да целунеш ръката й, за да не би да я счупиш. Никога не се обременявай с такива нежни съкровища, хубави само за витрина, чиято крехкост и висока цена ни задължават винаги да ги пазим. Извеждаш ли често красивия си кон, за който, както ми казаха, се боиш от проливния дъжд и снега? Това е моят случай. Вярно, сигурен съм в добродетелността на жена си, но женитбата ми е луксозно украшение и ако си въобразяваш, че съм женен, мамиш се, затова и измените ми са донякъде законни. Бих желал да зная как бихте постъпили на мое място вие, господа присмехулници. Много мъже не биха били така внимателни като мен спрямо жените си. Сигурен съм — прибави той, като сниши глас, — че госпожа Д’Егльомон нищо не подозира. Така че нямам никакво право да се оплаквам, твърде щастлив съм… И все пак едва ли има нещо по-неприятно за чувствителен мъж от страданията на едно бедно създание, към което е привързан…

— Значи, си много чувствителен, защото рядко си у вас — отвърна господин Дьо Ронкрол.

Приятелската шега разсмя слушателите, но Артър остана хладен и невъзмутим, като джентълмен, чиято основна черта е сериозната сдържаност. Странните думи на съпруга събудиха навярно известни надежди у младия англичанин, който търпеливо зачака мига да остане насаме с господин Д’Егльомон — и скоро му се представи такъв случай.

— Господине — каза му той, — с безкрайно огорчение наблюдавам състоянието на госпожа маркизата и ако знаехте, че ако не спазва специален режим, ще умре в мъчения, сигурно не бихте се шегували с болестта й. Имам донякъде право да ви говоря така, защото съм уверен, че мога да спася госпожа Д’Егльомон и да я върна към живота и щастието. Не е много естествено човек с моето обществено положение да бъде лекар, а ето че случаят пожела да изуча медицината. Доста се отегчавам — добави той, приписвайки си студен егоизъм с оглед на намеренията си, — затова ми е все едно дали ще посветя времето и пътуванията си на някое болно създание, или ще задоволявам глупавите си прищевки. Редки са случаите на изцеление от подобни заболявания, защото изискват много грижи, време и търпение. Трябва главно да си заможен, да пътуваш, да следваш добросъвестно предписания, различни всеки ден, но не неприятни. И двамата сме благородници — каза той, като употреби английската дума „джентълмен“ — и можем да се разберем. Предупреждавам ви, че ако приемете предложението ми, всеки миг ще бъдете съдник на поведението ми. Няма да предприема нищо без вашето одобрение и контрол и отговарям за успеха, ако сте съгласен да ми се подчинявате. Освен ако не държите да бъдете дълго съпруг на госпожа Д’Егльомон — завърши той поверително.

— Едно е сигурно, милорд — отвърна през смях маркизът, — че само англичанин можеше да ми направи такова странно предложение. Позволете ми да не го отхвърля, но и да не го приема засега. Ще размисля над него и главно — жена ми трябва да си каже думата.

В този миг Жюли отново седна на пианото. Изпя арията на Семирамида „Son regina, son guerriera“^[11]. Единодушни, но приглушени аплодисменти, благопристойните аплодисменти на предградието Сен-Жермен, бяха доказателство за предизвикания от нея възторг.

Когато Д’Егльомон отведе жена си в пищния си дом, Жюли с тревожно задоволство видя бързия успех на експеримента си. Заинтригуван от ролята, която тя току-що бе изиграла, съпругът й реши да я ухажва, сякаш е актриса. Жюли се забавляваше, че се отнася така с нея, омъжената и добродетелна жена. Опита се да се възползува от властта си и в тази първа битка пак стана жертва на добротата си, но това беше най-страшният урок, който съдбата й бе отредила.

Към два-три часа сутринта Жюли се бе полунадигнала, мрачна и умислена, в брачното легло. Мъждукаща лампа слабо осветяваше спалнята, тънеща в дълбока тишина. От около един час, измъчвана от раздиращи угризения, маркизата ронеше сълзи, чиято горчивина могат да разберат само жени, които са изпадали в подобно положение. Би трябвало да имат чувствителността на Жюли, за да изпитат като нея ужас от пресметливата си ласка, за да бъдат така нещастни заради хладните си целувки. Апостазия на сърцето, утежнена още повече от мъчителното проституиране. Жюли се чувствуваше унизена, проклинаше брака, би предпочела смъртта. И ако дъщеря й не бе проплакала в съня си, може би щеше да се хвърли от прозореца. Господин Д’Егльомон спокойно спеше до жена си, без да се пробуди от горещите сълзи, които падаха върху него.

На другия ден Жюли успя да се държи весело. Намери сили да изглежда щастлива и да прикрие вече не тъгата, а непреодолимия си ужас. От този ден не се считаше вече безупречна съпруга. Не беше ли изменила на себе си и щом бе така, не бе ли способна на преструвки и не можеше ли по-късно да развихри удивително притворство в съпружеските простъпки? Бракът й бе причина за тази перверзност, априори все още латентна. Ала вече си бе задала въпроса защо да устои на любим любовник, щом се отдава против сърцето си и против гласа на природата на съпруг, когото вече не обича. Всички прегрешения, а може би и всички престъпления имат в основата си едно неправилно съждение или краен егоизъм. Обществото съществува само благодарение на индивидуалните жертви, изисквани от законите. Не се ли задължаваш да тачиш условията, които го поддържат, щом приемаш изгодите му? Бедняците, лишени от хляб и принудени да зачитат собствеността, не заслужават толкова състрадание, колкото жените, наранени в повика на природата си и вродената си деликатност.

Няколко дни след тази нощ, чиято тайна остана погребана в брачното легло, Д’Егльомон представи лорд Гренвил на жена си. Жюли прие Артър със студена вежливост, която правеше чест на двуличието й. Наложи мълчание на сърцето си, забули погледа си, придаде твърдост на гласа си и можа да задържи бъдещето в свои ръце. После, когато изпита чрез тези вродени женски средства целия обсег на любовта, която бе вдъхнала, госпожа Д’Егльомон с радост посрещна обещанието за бързо изцеление и не се противопостави на волята на мъжа си, който упорито настояваше да я повери на грижите на младия лекар. И все пак тя оказа доверие на лорд Гренвил чак след като се убеди от думите и държането му, че той ще има благородството да страда мълчаливо. Имаше абсолютна власт над него и вече злоупотребяваше — та нали беше жена?

Монконтур^[12] е старинен замък, разположен върху една от светлите скали, в чието подножие тече Лоара, недалеч от мястото, където се беше спряла Жюли през 1814 година. Един от малките туренски замъци — бели, приветливи, със скулптирани кулички, бродирани като мелинска дантела. Кипри, привлекателни замъци, оглеждащи се във водите на реката, със скупчените си черници, лозя, с врязаните пътеки, дълги, ажурни балюстради, скални пещери, плъзнал бръшлян и стръмни ридове. Покривите на Монконтур искрят под слънчевите лъчи, всичко пламти. Хиляди спомени от испанското владичество придават особена поезия на очарователната сграда; ветрецът е наситен с мирис на жълтуги и камбанки, въздухът гали, земята навред се усмихва, някаква нежна магия, обгръща душата, изпълва я с нежност и любов, размеква я и я приласкава. Красивият омаен край приспива страданията и пробужда страстите. Никой не остава равнодушен под чистото небе, пред проблясващите води. Тук замира не една амбиция. Тук се потапяте в лоното на безбурно щастие, както слънцето всяка вечер се забулва в пурпур и лазур.

В една мека августовска вечер през 1821 година двама души изкачваха каменистите пътеки, прорязващи скалите, върху които е построен замъкът, и се устремяваха нагоре, за да се полюбуват навярно оттам на широката панорама. Тези двама души бяха Жюли и лорд Гренвил, по тази Жюли беше съвсем друга. Здрава руменина заливаше лицето й. Очите й, излъчващи жизненост и сила, блестяха през нежната влага, придаваща такова непобедимо очарование на детските очи. Усмихваше се широко, беше щастлива, че живее, и живееше пълноценно. Лесно можеше да се види по начина, по който вдигаше мъничките си крачета, че никакво неразположение не затруднява както преди и най-лекото й движение, не придава вялост на погледите, думите, жестовете й. Под белия копринен чадър, предпазващ я от топлите слънчеви лъчи, тя приличаше на младоженка под булчински воал, на девица, готова да се отдаде на дивните радости на любовта.

Артър я водеше с грижливост на влюбен, както се води дете, избираше най-гладкия път, помагаше й да избягва камъните, показваше й внезапно разкрила се гледка или я спираше пред някое цвете, винаги подтикван от хубаво чувство, нежно внимание, дълбок усет за доброто самочувствие на тази жена, и всички тези пориви сякаш му бяха вродени, еднакво, а може би и по-необходими, отколкото за собственото му съществуване. Болната и лекарят й вървяха в крак, без да се изненадват от тази съгласуваност, която като че ли съществуваше от първия ден на пътуването им. Подчиняваха се на една и съща воля, спираха се под въздействието на едни и същи усещания. Погледите и думите им съответствуваха на общите им мисли.

И двамата, стигнали на горния край на едно лозе, изпитаха желание да си починат върху един от дългите бели камъни, добивани от пещерите в скалния масив. Но преди да седне, Жюли огледа местността.

— Какъв красив край! — възкликна тя. — Да вдигнем палатка и да живеем тук. Виктор, елате, елате тук!

Господин Д’Егльомон отговори отдолу с ловен вик, но не ускори крачка. Поглеждаше само от време на време жена си, когато виещата се пътека му позволяваше.

Жюли вдъхна с наслада, като вдигна глава и хвърли на Артър един от проникновените погледи, с които една умна жена изцяло разкрива мисълта си.

— О, бих искала да остана завинаги тук! Можеш ли да се наситиш на тази прекрасна долина? Знаете ли името на тази живописна река, милорд?

— Сиз.

— Сиз — повтори тя. — Ами там отсреща?

— Това са склоновете на Шер.

— А надясно? А, това е Тур, но вижте как се очертават красиво в далечината кулите на катедралата!

Умълча се и отпусна протегнатата си към града ръка върху ръката на Артър. И двамата се любуваха безмълвно на пейзажа и на красивата хармонична природа. Ромонът на водите, чистият въздух, безоблачното небе, всичко се съгласуваше с мислите, напиращи във влюбените им млади сърца.

— О, боже мой, как обичам този край! — повтори Жюли с растящ, чистосърдечен възторг. — Дълго ли живяхте тук? — попита го след кратка пауза.

Лорд Гренвил потръпна при думите й.

— Ей там — тъжно отвърна той, като посочи няколко ореха край пътя, — там ви видях за пръв път, аз, пленникът…

— Да, но тогава бях много печална. Природата ми се стори дива, а сега…

Тя млъкна, лорд Гренвил не смееше да я погледне.

— На вас — поде най-сетне Жюли след дълго мълчание — дължа това удоволствие. Нали трябва да съм жива, за да се радвам на живота, а нима досега не бях мъртва за всичко? Вие ми дадохте нещо повече от здраве, научихте ме да съзнавам пълната му стойност…

Жените притежават неповторимата дарба да дадат израз на чувствата си, без да си служат с много силни думи. Красноречието им е главно в тона, жеста, позата, погледите. Лорд Гренвил закри лице, защото очите му бяха пълни със сълзи. Жюли за пръв път му благодареше, откакто бяха тръгнали от Париж.

В продължение на цяла година той се бе грижил за маркизата най-всеотдайно. Подпомогнат от Д’Егльомон, бе я завел на минералните бани в Екс, после — на морския бряг, в Ларошел. Всеки миг бе следил промените в разнебитения организъм на Жюли, настъпили благодарение на мъдрите му природосъобразни предписания, обграждал я бе с внимание, както страстният градинар бди над рядко цвете. Привидно маркизата бе приемала компетентните грижи на Артър с егоизма на парижанка, свикнала да бъде ухажвана, или с безгрижието на куртизанка, нямаща представа нито за цената на нещата, нито за стойността на мъжете, съдеща за тях само доколкото й са полезни.

Забележително е въздействието на природния пейзаж върху душата. Ако неизбежно на брега на морето ни обзема меланхолия, друг закон на нашата впечатлителна природа е, че чувствата ни се пречистват в планините: любовта става по-дълбока, навярно за сметка на външната изява. Изгледът към обширния басейн на Лоара, високото красиво възвишение, където бяха седнали двамата влюбени, може би бяха причина за дивното умиротворение, в което за пръв път вкусваха щастието да отгатват голямата любов, скрита в привидно незначителни разговори.

Точно когато Жюли изрече думите, които така силно развълнуваха лорд Гренвил, лек ветрец разлюля върховете на дърветата и донесе свежестта на водите чак до тях. Няколко облака забулиха слънцето и меки сенки подчертаха красотата на очарователната местност.

Жюли извърна глава, за да не види младият лорд сълзите, които успя да сдържи, мигновено разчувствувана от вълнението на Артър. Не посмя да вдигне към него очи, за да не би той да прочете премного радост в погледа й. Женският инстинкт й казваше, че в този опасен час трябва да погребе дълбоко в сърцето си любовта, но и мълчанието можеше да бъде не по-малко опасно. Като забеляза, че лорд Гренвил не е в състояние да каже ни дума, Жюли тихо подхвана:

— Развълнувахте се от думите ми, милорд. Може би този ваш изблик е реакция на изтънчена душа, когато трябва да измени първоначалната си погрешна преценка. Навярно сте ме сметнали за неблагодарна, виждайки ме хладна и сдържана или подигравателна и нечувствителна по време на пътуването, което за щастие скоро ще свърши. Нямаше да бъда достойна за грижите ви, ако не умеех да ги оценя. Нищо не съм забравила, милорд. Уви, нищо няма да забравя — нито предаността ви, докато бдяхте над мен като майка над дете, нито най-вече благородното взаимно доверие, когато разговаряхме като брат и сестра, нито деликатното ви държане. Ние, жените, сме беззащитни срещу подобни изкушения. Милорд, извън властта ми е да ви се отплатя…

С тези думи Жюли бързо се отдалечи, а лорд Гренвил не се опита да я спре. Маркизата отиде към една скала недалеч от него и застина неподвижно. Вълненията им останаха тайна за тях. Навярно безмълвно плачеха. Птичите песни, така весели, така нежни при залез-слънце, като че ли засилиха бурното преживяване, принудило ги да се разделят, природата се заемаше да изрази любовта, за която те не смееха да говорят.

— Чуйте, милорд — поде Жюли, като се изправи пред него с такова достойнство, че си позволи да улови ръката му, — ще поискам от вас да оставите чист и свят живота, който ми възвърнахте. Ще се разделим тук. Зная — добави тя, като видя бледото лице на лорд Гренвил, — че в отплата на предаността ви ще искам от вас жертва, много по-голяма от досегашните, които би трябвало по-добре да възнаградя… Но така трябва… ще напуснете Франция. Когато ви повелявам това, не ви ли давам права, които ще бъдат свещени?

И сложи ръката на младия мъж върху туптящото си сърце.

— Да — промълви Артър и стана.

В този миг той посочи Д’Егльомон, който се появи от другата страна на пътя при балюстрадата на замъка. Беше се покатерил там, за да може малката Елен да подскача.

— Жюли, няма да ви говоря за любовта си. Душите ни се разбират сами. Колкото и дълбоки, колкото и скрити да бяха сърдечните ми радости, вие споделихте всички. Чувствувам, зная, виждам това. Сега получавам дивно доказателство за трайното единение на сърцата ни, но ще избягам… Неведнъж съм премислял толкова ловки начини да убия този мъж, че няма да мога да устоя на изкушението, ако остана край вас.

— И аз съм си мислела същото — отвърна тя и смутеното й лице изрази скръбна изненада.

Ала в тона на гласа й, в неволния й жест се таеше толкова добродетел, толкова увереност в себе си и толкова тайни победи над любовта, че лорд Гренвил бе изпълнен с възхищение. В непорочната й съвест не се мяркаше и сянка на престъпление. Религиозното чувство, осенило красивото й чело, навярно завинаги прогонваше от него порочните мисли, породени от несъвършената ни същност и показващи както величието, така и опасностите на човешката участ.

— В такъв случай — поде тя — бих заслужила презрението ви и то би ме спасило. — И наведе очи. — Да загубя уважението ви не е ли равносилно на смърт?

Двамата героични влюбени замълчаха, всеки погълнат от мъката си: добри или лоши, мислите им бяха едни и същи и те се разбираха еднакво добре в съкровените си радости и в най-скритите си страдания.

— Не трябва да роптая. Сама изградих нещастния си живот — добави тя и вдигна към небето пълните си със сълзи очи.

— Милорде — извика генералът от мястото си, като му махна с ръка, — тук се срещнахме за пръв път. Може би не си спомняте. Ей там, близо до онези тополи.

В отговор англичанинът рязко кимна с глава.

— Трябваше да умра млада и злочеста — промълви Жюли. — Да, не си въобразявайте, че ще живея. Мъката ще бъде също така смъртоносна, както щеше да бъде ужасната болест, от която ме излекувахте. Не се считам виновна. Не, чувствата ми към вас са неудържими, вечни, но не зависят от волята ми, а аз искам да остана непорочна. Ще бъда вярна на съпружеската си съвест, майчинските си задължения и копнежите на сърцето си. Чуйте — каза му с променен глас, — никога вече няма да принадлежа на този мъж.

И с ужасно отвращение и искреност Жюли посочи съпруга си.

— Законите на обществото — поде тя — изискват да направя живота му щастлив, ще се покоря. Ще бъда негова слугиня. Ще му бъда безгранично предана, но от днес съм вдовица. Не желая да бъда проститутка нито в собствените си очи, нито пред обществото. Ако не принадлежа на господин Д’Егльомон, никога няма да принадлежа другиму. Ще получите от мен само това, което изтръгнахте сега. Ето присъдата, която произнасям над себе си — заяви тя, като погледна гордо Артър. — Тя е неотменима, милорде. А сега знайте, че ако се поддадете на престъпна мисъл, вдовицата на господин Д’Егльомон ще отиде в манастир, било в Италия, било в Испания. Нещастие бе, че заговорихме за любовта си. Признанията бяха може би неизбежни, но нека за последен път да тръпнем така силно. Утре ще кажете, че сте получили писмо, с което ви викат в Англия, и ще се разделим, за да не се видим никога вече.

Изтощена от това усилие, Жюли почувствува, че коленете й се подкосяват, полази я смъртен хлад и с чисто женски порив тя седна, за да не падне в обятията на Артър.

— Жюли! — извика лорд Гренвил. Пронизителният му вик отекна като гръмотевица.

Сърцераздирателният зов изрази всичко, което влюбеният, дотогава безмълвен, не бе успял да каже.

— Какво й е? — попита генералът.

Като чу вика, маркизът ускори крачка и внезапно изникна пред двамата влюбени.

— Няма нищо — отвърна Жюли с възхитителното хладнокръвие на жените в критични мигове на живота благодарение на вродената им изтънченост. — Едва не загубих съзнание под студената сянка на този орех и лекарят ми навярно изтръпна от страх. Та нали съм за него като още незавършено художествено творение? Може би се уплаши, че ще го види унищожено…

Дръзко улови лорд Гренвил за ръка, усмихна се на мъжа си, погледна още веднъж пейзажа, преди да слезе от скалата, и повлече спътника си, стискайки пръстите му.

— Това безспорно е най-красивата местност, която сме виждали — промълви тя. — Никога няма да я забравя. Вижте само, Виктор, какви далечни хоризонти, каква шир и разнообразие! Този край ме кара да разбера любовта.

И като се смееше едва ли не конвулсивно, но така, че да заблуди мъжа си, весело скочи на пътеката и тръгна по нея.

— Как! Толкова бързо! — каза тя, когато се озова далеч от господин Д’Егльомон. — Как, приятелю? Само след миг няма да можем да бъдем никога вече това, което сме, просто няма да живеем вече…

— Да вървим бавно — отвърна лорд Гренвил, — колите са още далеч. Ще повървим заедно и ако можем да вложим думи в погледите си, сърцата ни ще поживеят още малко.

Тръгнаха по насипа край водите под последните лъчи на залеза, почти безмълвни, произнасяйки маловажни думи, нежни като шепота на Лоара, но разтърсващи душата. Преди да се скрие, слънцето ги обгърна с червените си отблясъци, меланхоличен символ на съдбоносната им любов. Много неспокоен, че не намира колата си там, където я бе оставил, генералът вървеше ту зад двамата влюбени, ту пред тях, без да се намесва в разговора. Благородното и деликатно държане на лорд Гренвил по време на пътешествието им бе разсеяло подозренията на маркиза и до известно време той оставяше жена си свободна, доверявайки се на вероломството на лорда лекар.

Артър и Жюли повървяха още известно време в печално и мъчително единение на посърналите си души. Преди малко, докато изкачваха стръмнините на Монконтур, и двамата изпитваха смътна надежда, тревожно щастие, което не смееха да анализират, но когато се спускаха по насипа, бяха разрушили крехката сграда, построена от въображението им, сдържайки дъха си, като деца, които се боят да не съборят картонените си замъци. Бяха безнадеждни. Същата вечер лорд Гренвил замина. Последният му поглед към Жюли доказа за жалост, че откакто взаимната им симпатия бе разкрила толкова силна страст, той с право се съмняваше в самообладанието си. Когато господин Д’Егльомон и жена му се озоваха на другия ден в колата без спътника си и бързо изминаха отново пътя на маркизата през 1814 година — тогава тя не познаваше любовта и почти проклинаше трайността й, — хиляди забравени впечатления изникнаха в паметта й. Сърцето притежава своя собствена памет. Някоя жена, забравила най-важни събития, помни цял живот неща, свързани с чувствата й. Затова Жюли си спомняше съвършено ясно най-незначителни подробности. Щастие й доставиха най-дребните случки по време на първото й пътуване, дори мислите, хрумнали й на някои места.

Виктор, отново страстно влюбен в жена си, откакто си бе възвърнала свежата прелест и красота, се притисна до нея. Когато се опита да я прегърне, тя нежно се освободи и намери някакъв претекст, за да избегне невинната му ласка. После скоро се ужаси от допира с Виктор, чиято възбуда усещаше и споделяше, както бяха седнали. Пожела да седне на капрата, но мъжът й бе така любезен да я остави сама в колата. Благодари му за това внимание с въздишка, която той не разбра, и някогашният полковник прелъстител, тълкувайки в своя изгода меланхолията на жена си, я принуди в края на деня да му говори с твърдост, която му внуши респект.

— Приятелю — каза му тя, — веднъж едва не ме убихте, сам знаете. Ако все още бях неопитно момиче, бих пожертвувала отново за вас живота си може би, но аз съм майка. Имам дъщеря, която трябва да отгледам, и изпитвам еднакво чувство за дълг и към нея, и към вас. Нека изтърпим това нещастие, което еднакво ни засяга. Вие сте по-малко за оплакване, не съумяхте ли да намерите утешения, които съпружеските ми задължения, семейната чест и нещо повече, природата, ми забраняват? Вижте — добави тя, — от разсеяност сте забравили три писма от госпожа Дьо Серизи в едно чекмедже, ето ги. Мълчанието ми доказва, че в мое лице имате съвсем снизходителна жена, която не изисква от вас жертвите, на които я обричат обществените закони, но размислях дълго и зная, че ролите ни са различни и само жената е предопределена да страда. Целомъдрието ми се основава на строги и неизменни принципи. Ще съумея да живея безупречно, но позволете ми да живея.

Замаян от логиката, която жените постигат, просветени от любовта, маркизът бе покорен от женското достойнство, характерно в такива критични положения. Инстинктивното отвращение на Жюли от всичко, което накърняваше любовта и копнежите й, е едно от най-възхитителните качества на жената и се дължи може би на вродена добродетел, която нито законите, нито цивилизацията не могат да заглушат. А и кой би посмял да порицае жените? Не са ли те като жреци без вяра, когато наложат мълчание на изключителното чувство, което не им позволява да принадлежат на двама мъже едновременно? Ако някои тесногръди хора осъдят сделката, сключена от Жюли между дълга и любовта й, възторжените души ще я обвинят в престъпление. Всеобщото неодобрение свидетелствува или за неприятностите, свързани с нарушението на законите, или за жалкото несъвършенство на институциите, на които се основава европейското общество.

Минаха две години, през които господин и госпожа Д’Егльомон водеха живот на светски хора, всеки на своя страна, срещайки се по-често в салоните, отколкото у дома си: елегантен развод, с който завършват много женитби във висшето общество. Една вечер по изключение и двамата бяха в собствения си салон. Госпожа Д’Егльомон бе поканила на вечеря една своя приятелка. Генералът, който обикновено вечеряше навън, беше останал у дома си.

— Ще бъдете много щастлива, госпожа маркизо — каза господин Д’Егльомон, като остави върху масата чашата кафе. Погледна госпожа Дьо Уимфен полузакачливо, полутъжно и добави: — Заминавам на дълъг лов с началника на кралската ловджийска свита. Най-малко една седмица ще бъдете истинска вдовица, а вие, струва ми се, желаете точно това… Гийом — обърна се той към прислужника, който влезе, за да прибере чашите, — наредете да впрегнат конете.

Госпожа Дьо Уимфен беше същата Луиза, на която някога госпожа Д’Егльомон препоръчваше да остане неомъжена. Двете жени размениха съучастнически погледи, доказващи, че Жюли бе намерила в лицето на своята приятелка довереница на мъките си, ценна и милосърдна довереница, защото госпожа Дьо Уимфен бе много щастлива в брака си. И тъй като съдбите им бяха противоположни, щастието на едната бе може би гаранция за преданото й участие в нещастието на другата. В подобен случай различната съдба създава почти винаги силна приятелска връзка.

— Нима сега е сезон за лов? — попита Жюли, като погледна равнодушно мъжа си.

Март беше към края си.

— Госпожо, началникът на кралската ловджийска свита отива на лов когато и където пожелае. Ще убиваме глигани в кралската гора.

— Внимавайте да не ви се случи нещастие…

— Нещастието идва винаги непредвидено — отвърна той с усмивка.

— Колата на господина е готова — съобщи Гийом.

Генералът стана, целуна ръка на госпожа Дьо Уимфен и се обърна към Жюли.

— Госпожо, ами ако стана жертва на някой глиган?… — произнесе той с умолително изражение.

— Какво значи това? — попита госпожа Дьо Уимфен.

— Добре, елате — каза госпожа Д’Егльомон на Виктор.

После се усмихна, сякаш искаше да каже на Луиза: „Ще видиш.“ Вдигна глава към мъжа си и той се приближи да я целуне, но маркизата толкова се наведе, че съпружеската целувка се плъзна по рюшчето на пелерината й.

— Вие ще бъдете свидетел пред Бога — обърна се маркизът към госпожа Дьо Уимфен, — че ми е нужен ферман, за да получа това малко благоволение. Ето как жена ми разбира любовта. Доведе ме дотук сам не зная с каква хитрост… Приятно забавление!

И излезе.

— Но горкият ти мъж е наистина много добър! — възкликна Луиза, когато двете жени останаха сами. — Той те обича.

— О, не прибавяй нито сричка към тази дума. Името, което нося, ме ужасява…

— Но Виктор напълно ти се подчинява — възрази Луиза.

— Подчинението му — отвърна Жюли — се основава отчасти на голямото уважение, което съм му вдъхнала. Според законите аз съм крайно добродетелна жена: правя дома му приятен, затварям очи за любовните му връзки, не накърнявам богатството му. Може да си харчи доходите, както си ще: аз се грижа само да запазя капитала. На тази цена се радвам на спокойствие. Той не се пита или не иска да се запита за моя живот. Само че макар да водя така мъжа си, все пак се плаша от характера му. Аз съм като дресьор на мечка, който трепери да не би някой ден намордникът да се скъса. Ако Виктор си въобрази, че има право да не ме уважава вече, не смея да предвидя какво би могло да се случи, защото е буен, прелива от самолюбие и главно от тщеславие. Ако не е достатъчно умен, за да вземе мъдро решение при деликатни обстоятелства, когато ще бъдат сложени на карта порочните му страсти, какъвто е слабохарактерен, той би ме убил може би в момента, а сам ще умре от мъка на другия ден. Но няма опасност от такова злокобно щастие…

Настъпи кратко мълчание и мислите на двете приятелки се насочиха към тайната причина за това положение.

— Много жестоко ми се подчиниха — поде Жюли, поглеждайки съучастнически Луиза, — все пак аз не му забраних да ми пише. Ах! Той ме е забравил, и с право. Много страшно би било животът му да бъде разбит! Не стига ли моят? Ще ми повярваш ли, мила, че чета английските вестници с едничката надежда да срещна името му. И знаеш ли, още не се е появил в Камарата на лордовете.

— Нима знаеш английски?

— Не ти ли казах?… Научих го.

— Бедната ми! — възкликна Луиза и улови ръката на Жюли. — Но как можеш още да живееш?

— Това е тайна — отвърна маркизата с едва ли не детинска наивност. — Чуй ме, взимам опиат. Историята с херцогиня Дьо… в Лондон ме наведе на тази идея. Нали знаеш, Матюрин написа роман за нея. Капките ми с лауданум са твърде слаби. Спя. Само седем часа съм будна и ги посвещавам на дъщеря си…

Луиза впери очи в огъня, без да посмее да погледне приятелката си, която за пръв път разкриваше пред нея цялото си страдание.

— Луиза, запази тайната ми — замоли я Жюли след кратко мълчание.

Внезапно един прислужник донесе писмо на маркизата.

— Ах! — възкликна тя, като побледня.

— Няма да питам от кого е — каза госпожа Дьо Уимфен.

Маркизата четеше и не чуваше вече нищо: приятелката й видя изписани върху лицето на госпожа Д’Егльомон, която ту пламваше, ту бледнееше, най-бурни чувства, най-опасна възбуда. Най-сетне тя хвърли листа в огъня…

— Това писмо е огън! Ох, задушавам се!

Стана и се заразхожда из стаята. Очите й горяха.

— Не е напускал Париж!

Недовършените й фрази, които госпожа Дьо Уимфен не смееше да прекъсне, бяха последвани от ужасяващи паузи. След всяка от тях гласът й ставаше все по-развълнуван. Последните думи прозвучаха зловещо:

— Не е преставал да ме вижда, без да зная. Един мой случайно уловен поглед му помагал всеки ден да живее. Ти не знаеш, Луиза, той умира и моли да се сбогува с мен. Узнал е, че мъжът ми е заминал тази вечер за няколко дни, и след малко ще дойде. О! Ще умра. Загубена съм. Слушай, остани с мен, няма да посмее пред две жени! О, остани, страхувам се от себе си!

— Но мъжът ми знае, че съм на вечеря при теб, и ще дойде да ме вземе — отвърна госпожа Дьо Уимфен.

— Е добре, ще го отпратя, преди да си тръгнеш. Ще бъда палач и на двама ни. Уви! Той ще си помисли, ме не го обичам вече, а това писмо, мила! То съдържаше думи, които виждам изписани с огнени букви.

Една кола изтрополи пред вратата.

— Ах! — възкликна маркизата радостно. — Той идва официално, без да се крие.

— Лорд Гренвил! — извести камериерът. Маркизата остана права, неподвижна. При вида на Артър, бледен, отслабнал, посърнал, нямаше място за строгост. Макар че лорд Гренвил бе много неприятно изненадан, че не заварва Жюли сама, той изглеждаше спокоен и студен. Ала за двете жени, посветени в тайната на неговата любов, държането му, тонът на гласа му, погледите му имаха такава власт, каквато приписват на торпилата. Маркизата и госпожа Дьо Уимфен бяха сякаш вцепенени, поразени от невероятното му страдание. Госпожа Д’Егльомон така силно се разтрепери от гласа му, че не смееше да му отговори, за да не би да разкрие цялата му власт над нея. И лорд Гренвил не смееше да погледне Жюли, така че госпожа Дьо Уимфен сама трябваше да поддържа безинтересен разговор.

С поглед, пропит с трогателна признателност, Жюли й благодари за оказаната помощ. После двамата влюбени наложиха мълчание на чувствата си и спазиха предписаните от дълга и условностите граници. Но скоро известиха за идването на господин Дьо Уимфен. Когато той влезе, двете приятелки се спогледаха и разбраха, без да си кажат каквото и да било, възникналото ново затруднение. Невъзможно бе да посветят господин Дьо Уимфен в тайната драма, а Луиза не разполагаше с основателни доводи пред мъжа си, за да го накара да останат при приятелката й.

Когато госпожа Дьо Уимфен наметна шала си, Жюли стана уж да й помогне да го прикачи и тихо й каза:

— Ще имам необходимата смелост. Щом е дошъл открито при мен, от какво да се боя? Но ако не беше ти, в първия миг, като го видях толкова променен, щях да падна в краката му.

После, като се настани отново на малкото канапе, където лорд Гренвил не посмя да седне, тя промълви с треперещ глас:

— Е, Артър, вие не се подчинихте на желанието ми.

— Не можах повече да устоя на желанието да чуя гласа ви, да бъда до вас. Това бе лудост, безумие. Вече не съм господар на себе си. Анализирах се дълго, премного слаб съм. Трябва да умра. Но да умра, без да съм ви видял, без да съм чул шумоленето на роклята ви, без да съм попил сълзите ви, каква смърт!

Понечи да се отдалечи от Жюли, но при рязкото движение един пистолет падна от джоба му. Маркизата погледна оръжието с очи, неизразяващи вече нито страст, нито мисъл. Лорд Гренвил прибра пистолета и явно му стана много неприятно, че този инцидент може да се изтълкува като пресметливост на влюбен.

— Артър? — попита го Жюли.

— Госпожо — отвърна той, свел поглед, — дойдох изпълнен с отчаяние. Исках…

Замълча.

— Искахте да се самоубиете в дома ми! — извика тя.

— Не само себе си — отвърна тихо той.

— Как! Мъжа ми може би?

— Не, не! — извика задавено Артър. — Но успокойте се, зловещият ми план се изпари. Когато влязох, когато ви видях, почувствувах се достатъчно смел, за да мълча, да умра сам.

Жюли се изправи, хвърли се в прегръдките на Артър, който въпреки хълцанията й различи две пропити със страст думи.

— Да позная щастието и да умра… — промълви тя. — Е добре, защо не!

Целият живот на Жюли бе в този проникновен вопъл, зов на природата и любовта, на който се поддават жените, лишени от вяра. Артър я грабна и я отнесе на канапето, обзет от бурен порив на неочаквано щастие. Но маркизата се изтръгна от обятията на любимия си, погледна го с втренчен, отчаян поглед, улови го за ръка, взе свещник и го повлече към спалнята си; после, до леглото, в което спеше Елен, отмести леко завесите и разкри детето си, като заслони с длан свещта, за да не би светлината да подразни прозрачните, едва затворени клепачи на момиченцето. Елен бе разперила ръчички и се усмихваше в съня си. Жюли посочи с поглед детето си на лорда. Този поглед изразяваше всичко.

„Можем да изоставим съпруга дори когато ни обича. Мъжът е силен, ще си намери утешение. Можем да презрем законите на обществото, но дете без майка!“

Всички тези мисли и хиляди други, още по-трогателни, се четяха в този поглед.

— Можем да я вземем със себе си — прошепна англичанинът. — Много ще я обичам…

— Мамо! — каза Елен, събуждайки се.

При тази дума Жюли избухна в сълзи. Лорд Гренвил седна и скръсти ръце, безмълвен и мрачен.

„Мамо!“ Това хубаво, наивно обръщение събуди толкова благородни чувства и толкова спонтанна обич, че любовта за миг бе потисната от гласа на майчинството. Жюли не бе вече жена, тя бе майка. Лорд Гренвил не можа да устои дълго, сълзите на Жюли разплакаха и него. В този миг някой силно блъсна вратата и в сърцето на двамата влюбени отекнаха като гръм думите:

— Госпожо Д’Егльомон, тук ли си?

Маркизът се бе прибрал. Преди Жюли да възвърне самообладанието си, генералът се запъти от спалнята си към стаята на жена си. Двете помещения бяха съседни. За щастие Жюли направи знак на лорд Гренвил, който се спусна към будоара, а маркизата бързо захлопна вратата.

— Е, жено, ето ме — каза й Виктор. — Ловът няма да се състои. Ще си легна.

— Лека нощ — отвърна тя, — и аз ще сторя същото. Оставете ме да се съблека.

— Много сте опака тази вечер. Подчинявам ви се, госпожо маркизо.

Генералът се прибра в спалнята си, Жюли го придружи, за да затвори вратата, и се втурна да освободи лорд Гренвил. Възвърна си присъствието на духа и съобрази, че посещението на бившия й лекар е съвсем естествено; можеше да го е оставила в салона, за да сложи дъщеря си да легне, и щеше да му каже да се върне безшумно там. Ала когато отвори вратата на будоара, изпищя пронизително: пръстите на лорд Гренвил бяха заклещени и смазани в жлеба.

— Е, добре, какво ти става? — попита я мъжът й.

— Нищо, нищо — отвърна тя. — Убодох се в една карфица.

Вратата между двете стаи отново се отвори. Маркизата помисли, че мъжът й идва заради нея, и прокле тази загриженост, в която сърцето нямаше никакъв дял. Едва успя да затвори будоара, а лорд Гренвил още не бе измъкнал ръката си. Генералът наистина влезе, но маркизата се лъжеше: беше дошъл, обезпокоен за себе си.

— Можеш ли да ми дадеш един шал? Този обесник Шарл ме е оставил без нито една кърпа за глава. В първите дни на брака ни ти полагаше такива грижи за вещите ми, че ми досаждаше. А-а, меденият месец не трая дълго за мен, нито за връзките ми. Сега съм предоставен на профанските ръце на прислугата, която се гаври с мен.

— Ето, вземете това шалче. Не сте ли влизали в салона?

— Не.

— Може би щяхте да заварите лорд Гренвил.

— В Париж ли е?

— Изглежда.

— О, отивам… Този мил доктор…

— Трябва да си е тръгнал! — извика Жюли.

В този миг маркизът бе посред спалнята на жена си, завързваше шала около главата си и с удоволствие се оглеждаше в огледалото.

— Чудя се къде са слугите ми! Три пъти позвъних на Шарл, никакъв го няма. И вашата камериерка ли и няма? Позвънете й, бих желал тази нощ да имам още едно одеяло.

— Полин излезе — отвърна сухо маркизата.

— В полунощ? — смая се генералът.

— Разреших й да отиде на опера.

— Странно! — възкликна съпругът, докато се разсъбличаше. — Стори ми се, че я видях, като се качвах по стълбите.

— Тогава трябва да се е прибрала — каза Жюли, симулирайки нетърпение.

После, за да не събуди никакво подозрение у мъжа си, дръпна кордона на звънеца, но слабо.

Събитията през тази нощ останаха отчасти забулени в тайна, но навярно бяха така обикновени, така отблъскващи, както предшествуващите делнични семейни произшествия. На другия ден маркиз Д’Егльомон се разболя и няколко дни остана на легло.

— Какво толкова изключително се е случило у вас, че всички говорят за жена ти? — попита господин Дьо Ронкрол маркиза няколко дни след злополучната нощ.

— Послушай ме, остани си ерген — каза Д’Егльомон. — Завесите на леглото на Елен се подпалиха. Жена ми така се уплаши, че ето я болна за цяла година според лекаря. Оженваш се за красива жена — погрознява, оженваш се за момиче, цветущо от здраве — залинява. Въобразяваш си, че е страстна жена, тя е студена. Или привидно студена, а всъщност е толкова темпераментна, че те убива или те опозорява. Ту най-нежното създание се оказва заядливо, а заядливите никога не стават нежни, ту детето, което си сметнал за наивно и слабо, разгръща срещу теб желязна воля и дух на демон. Уморен съм от брака.

— Или от жена си.

— Това би било трудно. Апропо, искаш ли да дойдеш с мен в Сен-Тома д’Акен на погребението на лорд Гренвил?

— Странно развлечение. Но знае ли се точно причината за смъртта му?

— Камериерът му твърди, че цяла една нощ стоял на външния перваз на нечий прозорец, за да спаси честта на любовницата си. А тези дни беше дяволски студено!

— Подобна жертвоготовност би била високо ценена сред нас, мъжете с опит, но лорд Гренвил беше млад и… англичанин. Тези англичани все искат да бъдат различни от другите.

— Ами! — отвърна Д’Егльомон. — Подобни героични прояви зависят от жената, която ги вдъхновява. И естествено клетият Артър не е умрял заради моята!

Бележки

[0] Романът е отпечатан за пръв път през 1842 под № 25 в „Сцени от личния живот“. Посветен е на херцогиня Д’Арбантес и се състои от няколко отделни епизода, публикувани на различни дати и под различни заглавия, които са съответно заглавията на главите в окончателния му вариант. ↑

[1] Буланже, Луи — известен художник, приятел на Виктор Юго и на много други писатели-романтици от това време. Автор е на сполучлив портрет на Балзак. Посвещението датира от 1842. ↑

[2] Терасата на фьойантинците — построена на мястото, където е бил разположен манастирът на фьойантинците. ↑

[3] Мамелюкът на Наполеон — прочутият грузинец Рустан. ↑

[4] Венециански коне… — тази скулптурна фигура е била взета от площада Сан-Марко във Венеция и върната през 1815. ↑

[5] Невъзмутим като Баптист — народен израз, произлязъл от мима Баптист Дьобюро, който търпеливо понасял на сцената плесници и ритници. ↑

[6] Амиенският договор — подписан в Амиен през 1802 между Франция и Англия и денонсиран през 1803. ↑

[7] „Галерия на бившия двор“ — анонимно произведение за дворовете на Луи XIV и Луи XV (1786). ↑

[8] Генерал-лейтенант на кралството (ист.) — лице, упълномощено за известен период от време с кралската власт. ↑

[9] Софа — диван, чиито подлъкътници и облегалка са с еднаква височина; скъпа мека мебел за почивка, характерна за интериора на дневните стаи в аристократичните домове в Европа през XVII-XIX в. — Бел. NomaD. ↑

[10] „Al più salice“ — Балзак изменя началото на арията на Дездемона от операта „Отело“ от Росини. „Assisa ai piè d’un salice“ (итал.) — „приседнала под една върба“. ↑

[11] „Son regina, son guerriera“ (итал.) — „Кралица съм, воин съм“ от операта „Семирамида“ от Росини, представена в Париж през 1815. ↑

[12] Монконтур — Балзак дълго време е мечтал да купи този замък. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Жената на тридесет години [0] (1)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаПърви грешки

Оноре дьо Балзак
Жената на тридесет години ^[0] (1)

Първа глава
Първи грешки