Розамунде Пилхер
Търсачите на миди (17)

Госпожица Кийлинг

Беше средата на юни и лятото беше в разгара си. Топлата и ранна пролет бе спазила обещанието си и цялата страна бе залята от гореща вълна. Оливия обожаваше топлината и окъпаните от слънцето лондонски улици, тълпите туристи, които се разхождаха леко облечени, раираните чадъри на тротоарите пред кафе-баровете, любовниците, излегнали се и преплели тела под дърветата в парка. Всичко това й създаваше усещането, че живее в чужбина, и докато другите изнемогваха в горещината, тя ставаше все по-жизнена. Отново беше госпожица Кийлинг, динамичният и твърд главен редактор на „Венера“ и списанието поглъщаше цялото й внимание и всичките й усилия.

Беше благодарна за многото обсебваща я и задоволителна работа, защото тя я лекуваше и я правеше способна, поне за момента, да не мисли за семейството си и за случилото се. От погребението на Пенелопе не беше виждала нито Нанси, нито Ноел, макар че от време на време разговаряха по телефона. „Подмоурс Теч“ бе продаден почти веднага, и то за сума, която далеч надхвърляше дори най-смелите мечти на Ноел. Мебелите бяха продадени на търг и Дейнъс и Антония заминаха. Дейнъс бе купил старото волво на Пенелопе и след като нахвърлиха малкото си вещи в него, те потеглиха към западната част на страната, за да търсят място за разсадника си. Бяха телефонирали на Оливия, за да се сбогуват, но това бе преди месец и оттогава не ги беше чувала.

Беше вторник сутринта и тя седеше на бюрото си. Към екипа се бе присъединила нова млада модна редакторка и Оливия четеше първия й материал. „Най-добрият аксесоар сте вие самите.“ Това беше добро. Веднага заинтригуваше. „Забравете за шалчетата, обеците, шапките. Концентрирайте се върху очите, блестящата кожа и блясъка на здравето…“

Звънна вътрешният телефон. Оливия вдигна слушалката, без да откъсне очи от текста.

— Да?

— Госпожице Кийлинг — каза секретарката й — има външно обаждане за вас. Антония е на телефона. Ще разговаряте ли с нея?

Антония. Оливия се поколеба. Антония беше излязла от живота й, бе отишла да живее някъде на Запад. Защо телефонираше така изневиделица? За какво искаше да разговарят? Оливия мразеше да прекъсват работата й. И в какво време се обаждаше само! Въздъхна, свали очилата си и се облегна назад.

— Добре, свържи ме — и протегна ръка към телефона.

— Оливия? — каза познатият младежки глас.

— Къде си?

— В Лондон. Знам, че си ужасно заета, но няма ли да можеш да обядваш с мен днес?

— Днес? — Оливия не можа да сдържи раздразнението си. Знаеше, че денят й е пълен с ангажименти, и възнамеряваше да хапне сандвич на бюрото си. — Обаждаш се прекалено късно.

— Знам и съжалявам, но наистина е важно. Моля те, кажи „да“, ако е възможно.

В гласа й се долавяше настоятелна нотка. Какво ли се бе случило, за бога? Оливия неохотно протегна ръка към бележника със задачите си. Среща с председателя в единайсет и половина, а после среща — с мениджъра по рекламата в два. Пресметна набързо наум. Председателят вероятно нямаше да отнеме повече от час от времето й, но ако не тръгнеше веднага…

— О, Оливия, моля те.

Тя неохотно се предаде.

— Добре. Но ще трябва да се храним доста бързо. Трябва да съм тук в два.

— Ти си светица.

— Къде ще се срещнем?

— Ти ще кажеш.

— В „Кетнърс“ тогава.

— Ще запазя маса.

— Не, аз ще се погрижа — Оливия нямаше намерение да седи на някоя задна маса в близост до вратата на кухнята. — Секретарката ми ще запази. Един часа и не закъснявай…

— Няма…

— Антония, къде е Дейнъс?

Но Антония вече беше затворила.

 

 

Таксито напредваше бавно в натовареното обедно улично движение. Оливия седеше в него и изпитваше лека тревога. Гласът на Антония, освен че съдържаше настоятелна нотка, издаваше и безпокойство и Оливия не бе сигурна как щеше да бъде посрещната. Представяше си срещата им. Видя се как влиза в „Кетнърс“ и заварва Антония да я чака. Както винаги, Антония ще бъде облечена в износени дънки и памучна блуза и ще изглежда съвсем не на място в скъпия ресторант за делови хора. „Но е наистина важно.“ Какво би могло да е толкова важно, че да отнеме цял час от заетия ден на Оливия? Какво бе толкова важно, че не можеше да отговори с „не“? Трудно бе да се повярва, че нещо би могло да се обърка в живота на Дейнъс и Антония, но бе по-добре човек винаги да е готов за най-лошото. В главата й изникваха различни предположения. Не бяха намерили подходящо място за разсадника и зелките си и Антония искаше да обсъди някакъв алтернативен план с нея. Бяха намерили място, но не харесваха къщата и искаха Оливия да пътува до Девън, за да даде мнението си. Антония бе бременна. Или пък бяха открили, че имат много малко общо помежду си и следователно нямат общо бъдеще, и се бяха разделили.

Оливия започна да се моли да не е последното.

Таксито спря пред ресторанта. Тя слезе, плати на шофьора, прекоси тротоара и влезе вътре. Както винаги, бе претъпкано и топло. Ресторантът кипеше от оживление. Също както винаги, във въздуха витаеше ароматът на превъзходна храна, прясно кафе и скъпи пури. Преуспяващите делови мъже бяха тук, тук беше и Антония, седнала на малка маса. Не беше сама. До нея беше Дейнъс. Оливия едва ги позна. Защото бяха облечени не както обикновено, в удобни дрехи, а елегантно. Блестящата коса на Антония бе прибрана в кок ниско на тила, тя носеше обеците на леля Етел и красива синя рокля на големи бели цветя. А Дейнъс бе като състезателен кон с лъскава грива в тъмносивия си костюм, скроен така превъзходно, че дори сърцето на Ноел би се изпълнило със завист. Изглеждаха сензационно — млади, богати и щастливи. Бяха много красиви.

Видяха Оливия веднага и станаха, за да я поздравят.

— О, Оливия…

Оливия се стегна. Целуна Антония и се обърна към Дейнъс:

— Това е неочаквано. Странно, но мислех, че няма да си тук.

Антония се засмя.

— Точно това исках да си помислиш. Исках да бъде изненада.

— Искала си да бъде изненада?

— Това е сватбеният ни обяд. Затова беше толкова важно да дойдеш. Сключихме брак тази сутрин.

Дейнъс бе поръчал шампанско и бутилката чакаше в кофичката с лед до масата. Оливия се отказа да спази правилото си да не пие алкохол на обяд, за да се присъедини към тържеството. Вдигна чашата си и им пожела щастие.

Разговаряха. Имаше много за разказване и слушане.

— Кога дойдохте в Лондон?

— Вчера сутринта. Снощи отседнахме в „Мейфеър“ — почти толкова великолепно е, колкото в „Сендс“. А днес следобед тръгваме за Единбург, където ще прекараме два дни с майката и бащата на Дейнъс.

— Какво стана със скиците? — попита Оливия.

— Прекарахме целия следобед вчера с господин Брукнър в „Буутби“. И ги видяхме за първи път.

— Ще ги продадете ли?

— Да. Ще бъдат качени на кораб за Ню Йорк следващия месец и продадени на търг в началото на август. Е, поне тринайсет от тях. Ще запазим една. „Терасираната градина“. Чувстваме, че трябва да я запазим за себе си.

— Разбира се. А какво стана с разсадника? Имахте ли късмет с него?

Разказаха й. След дълго търсене открили в Девън онова, което търсели. Три акра, които някога били оградена със стена градина на голяма стара къща. Имотът включвал малка градина и оранжерии. Дейнъс направил предложение, което било прието.

— Прекрасно! Но къде ще живеете?

— О, към земята има и малка къщичка, която обаче е доста порутена. Точно затова цената бе толкова ниска и успяхме да купим имота.

— А с какви пари ще разполагате, докато бъдат продадени скиците?

— Взехме заем от банката. А за да спестим пари, ще извършим някои от ремонтните работи по къщата сами.

— А къде ще живеете междувременно?

— Наехме каравана — Антония едва сдържаше вълнението си. — Дейнъс купи култиватор и ще засадим огромно количество картофи. И след това ще можем наистина да започнем. Ще отглеждам кокошки и патици и ще продавам яйцата…

— Колко далеч от цивилизацията сте?

— Само на 5 километра от малък град, в който има пазар… Там ще продаваме продуктите си. Растения и цветя също. Оранжерията ще бъде пълна с ранни цветове. Ще садим и растения в саксии и… О, Оливия, нямам търпение да ти го покажа. Ще ни дойдеш ли на гости, когато завършим работата по къщата?

Оливия обмисли поканата. Вече беше изпила три чаши шампанско и нямаше намерение да дава прибързани обещания, за които после можеше и да съжалява.

— Ще бъде ли топло в къщата ви?

— Да, ще има централно отопление.

— А канализация? Не искам да прекосявам градината всеки път, когато трябва да отида в тоалетната.

— Обещаваме, че няма да се налага да го правиш.

— И ще има гореща вода по всяко време на денонощието?

— Вряла.

— И ще имате стая за гости? Която няма да се налага да споделям с човек, куче или котка?

— Ще имаш цяла стая само за себе си.

— И гардеробът в стаята за гости няма да е пълен с чужди дрехи и проядени от молци кожени палта, а ще съдържа само двайсет и четири съвсем нови закачалки?

— Всичките подплатени.

— В такъв случай — Оливия се облегна назад — по-добре започвайте с ремонтните работи. Защото ще дойда.

По-късно стояха на окъпания в слънчева светлина тротоар и чакаха таксито, което щеше да върне Оливия в офиса.

— Беше много забавно. Довиждане, Антония — прегърнаха се силно и се целунаха.

— О, Оливия… благодаря ти за всичко. Но най-много ти благодаря, че дойде днес.

— Аз трябва да ви благодаря, че ме поканихте. Не бях имала такава прекрасна изненада и такъв хубав обяд от години. След толкова много шампанско едва ли би имало смисъл да работя до края на деня.

Таксито пристигна. Оливия се обърна към Дейнъс:

— Довиждане, мило момче — целуна го и по двете бузи. — Грижи се за Антония. И ви желая много късмет.

Той й отвори вратата на таксито и тя се качи.

— „Венера“ — каза на шофьора, таксито потегли, а тя замаха усилено през задното стъкло.

Антония и Дейнъс махаха в отговор, Антония й изпращаше целувки, после се обърнаха и тръгнаха, уловени за ръце, в обратната посока.

Оливия се облегна назад и въздъхна доволно. За Антония и Дейнъс всичко бе свършило добре. Мами бе преценила правилно, защото те наистина бяха от младите хора, които заслужават поощрение и ръка, която да им помогне при нужда. Което мами бе направила. Сега всичко зависеше от тях с порутената им къщичка, с техните, култиватор, кокошки и планове за бъдещето и несломимия им оптимизъм.

А децата на Пенелопе? Как щяха да разпределят наследеното богатство? Нанси, реши Оливия, щеше да се поглези по някакъв начин. Може би щеше да си купи рейндж роувър, с който да разкарва отрочетата си на разните им срещи и ангажименти, но това щеше да е всичко, което щеше да направи за себе си. Всичко друго щеше да отиде за възможно най-скъпото образование на Мелъни и Рупърт, които накрая щяха да бъдат неблагодарни, а и нямаше да станат по-добри.

Замисли се за Ноел. Ноел бе все още на същата работа, но веднага щом получеше наследството си — Оливия бе повече от сигурна — щеше да зареже света на рекламата и да измисли някакъв брилянтен план за забогатяване. Стоковата борса или може би агенция за скъпи недвижими имоти. Вероятно щеше да изхарчи готовия капитал и накрая щеше да се ожени за някое богато, но ужасно момиче с влиятелни връзки, което щеше да го обожава и да го боготвори и на което той щеше непрекъснато да изневерява. Оливия се усмихна. Той беше невъзможен, но й беше брат и тя от все сърце му желаеше най-доброто.