Ричард Лури
На лов за дявола (23)

Двадесет и първа глава

— Обещавам да не ви мъча с подробности и конкретни неща — заяви Костоев на следващия ден, като цитира на Чикатило собствените му думи. Той наистина нямаше намерение да дълбае до най-малките подробности. Това щеше да остави на Яндиев. Той искаше да получи подписано признание за конкретните убийства и нови необорими доказателства от самия Чикатило; тази сигурна хватка в Костоевата професия наричаха „големия гвоздей“.

Костоев не смяташе да го разпитва този ден, но искаше да прекара известно време с Чикатило, да поддържа контакта и да провери най-малките признаци на евентуално отстъпление, ала такива нямаше. Костоев беше уредил една доста приятна изненада за Чикатило. Това бе награда, успокоение, лъч на надежда.

Чикатило не успя да устои на надеждата — сериозни лекари с бели престилки, които попиват всяка негова дума, храна, вестници, живот.

Когато посети Сливко в килията за смъртни, Костоев се бе представил за „лекар от Москва“. Сега явно не можеше да играе тази роля. Спомни си за Бухановски, психиатъра специалист по въпросите на транссексуализма, който също бе проверен, преди да стане консултант на ростовската милиция.

Костоев позвъни в Главното управление на милицията и уреди същия ден да изпратят Бухановски в затвора на КГБ.

Костоев посрещна психиатъра в друга част на затвора, където трябваше да чака, преди да го отведат в стая 211. Бухановски беше висок, представителен мъж, блед, с изпъкнала челюст, черна коса, бакенбарди и съчувствени очи.

— Разговорът трябва да бъде от общ характер. Нищо от това, което ще кажете, не трябва да противоречи на убеждението на Чикатило, че престъпници като него могат да бъдат освидетелствани за невменяеми и да бъдат пратени на лечение, вместо да ги екзекутират — каза Костоев.

Като получи съгласието на Бухановски, той се върна в стая 211 да чака затворника.

— Андрей Романович — започна приповдигнато Костоев с вид на човек, раздаващ щедри дарове. — Поканих днес един специалист да ви види. Може да му задавате всякакви въпроси за вашето състояние. Името му е Александър Олимпиевич Бухановски, заместник-завеждащ Катедрата по психиатрия в Ростовския университет.

— Да, бих желал да се срещна с него — отговори Чикатило. — Наистина мисля, че умът ми е унищожен. Някои от нещата, които вършех по време на престъпленията си, след това и самият аз не можех да ги проумея.

Повикаха Бухановски.

Костоев отбеляза времето — 14:35 часа, това се изискваше от наредбата за разпитите.

След представянето и няколко минути общ разговор Чикатило каза:

— Бих искал да разговарям с доктор Бухановски насаме.

— Разбира се — каза Костоев, излезе от стаята и използва времето, за да обмисли как да склони Чикатило да разкрие такива факти, които в съда да не могат да бъдат оборени дори ако на някой по-късен етап Чикатило се откажеше напълно от признанията си. Такъв обрат никога не беше изключен, особено при човек като Чикатило. Костоев беше сигурен, че той ще започне да признава с подробности утре, на десетия ден, а поне седмица щеше да е нужна да се проследят всичките 36 убийства. Едва тогава Костоев щеше да може да го заведе на някое от местата на убийствата, за да търси „големия гвоздей“.

След около час и половина Костоев реши, че е време да се върне. Чикатило щеше вече да е почувствал добрия вкус на избраното от него бъдеще, въпреки че работата беше само в това да му се изостри апетитът.

След като разговорът приключи, Костоев накара Чикатило и Бухановски да подпишат протокола, в който се посочваше, че разговорът им е траял от 14:35 до 16:15 часа.

Бухановски излезе, а Костоев остана няколко минути насаме с Чикатило и го попита дали разговорът е бил интересен и полезен, без ни най-малко да се интересува от отговорите. Единствено го интересуваше да разбере настроението на Чикатило и умствената му настройка. Вниманието на психиатъра и предстоящите признания бяха насърчили Чикатило, бяха му вдъхнали надежда и душевен мир. „Колко е подходящо за случая, помисли си Костоев, че именно надеждата и мирът го обричат“.