Паулина Станчева
Момиче с велосипед

Не помня кога за пръв път татко ме постави на рамката на велосипеда. Навярно едва съм имала три години. Откак помня нещо от този реален, жив свят, движението и духането на вятъра в лицето ми е познато усещане. Приятно и свързано с цялото ми детство и юношество.

И ако някой ме запита кой е най-щастливият ми ден от това далечно време, аз без колебание ще кажа: денят, в който от София пристигна моето „Пежо“ — лъскаво, с никелирани капли и пъстра плетена мрежа на задното колело.

Това беше първото и единствено дамско колело в града! Беше истинско събитие, истинско зрелище! Цирк! Момиче на велосипед! И това бях аз. Баща ми на времето получил от баща си един от първите, внесени в България велосипеди и в Бургас е бил един от броените на пръсти колоездачи. И ето, сега единствената дъщеря на моя баща става и първа колоездачка.

Ако трябва да разказвам колко горда се чувствувах с малкото си лъскаво „Пежо“ и същевременно колко неприятности ми създаваше при всяко излизане с него, ще трябва да изпиша безброй страници.

Господи! Какво е днес!? На всяка крачка момиченца и момчета на велосипеди — червени, жълти, оранжеви, всякакви. Въртят кормила и педали, правят остри завои. Никой не ги поглежда, никому не правят впечатление.

Смешно ми е сега, като си припомня колко трудно свикнаха бургаските хлапетии да ме виждат на колелото, как тръгваха на сурии по мене, как ме освиркваха, как ми се смееха, как се опитваха да ме спънат и да ме съборят. Неведнъж съм се връщала в работилницата при татко с раздрани колене и лакти, със скъсани спици и изкривено кормило.

— Падна ли? — питаше татко присмехулно.

— Аха — кимвах аз — ама на него нищо му няма.

— А на тебе колкото щеш рани и повреди.

Но малко йод по тях, малко мръщене и толкова. Премълчавах аз нанесения бой на този или онзи, отнесените рани. Че и аз бях усвоила някаква тактика и хитрости в преследването на моите преследвачи, измислях отмъщения.

Преди няколко години в една книжарница купувам някаква книга. До мене възрастен, белокос, двуметров старец с някакво закачливо, весело изражение на лицето търси същата книга. Изведнъж тази остроноса върлина се накланя към мене и пита: „Попи, ти ли си?“ А щом някой ме назовава „Попи“, то значи, че този човек иде от Бургас и ме знае от някога. Пък и това дълбоко набраздено от възрастта и загоряло от морския климат лице, тези живи, закачливи очи, неостарели на старото лице, изведнъж ми се сториха познати.

— Помниш ли, Попи, преди повече от половин век какъв бой ми тегли насред „Богориди“? Аз те бях дръпнал и ти падна от колелото. После се качи и го подкара, а не минаха и две минути, като ме изненада изотзад и като ме подбра, само дето не ми скъса джигера.

Аа! Как не го познах този Стоян! И тогава си беше такъв — тънък и висок, остронос и закачка, на думи храбрец, а в борбите победеният. Много добре помня как го проследих, как подпрях колелото с педал на тротоара и го спипах. Бях като дива котка. А всъщност момчето и не направи опит дори да се защищава. А геройски понасяше ударите и ругатните. „Ще ме спъваш, а?“ — „Няма вече ма!“ — „Няма, я — ще ме запомниш!“

И ме запомни. Така се смяхме край щанда в книжарницата, възстановявайки някогашната случка. Май че и двамата купувахме книги за своите израснали внуци студенти. Смяха се и продавачките, и клиентите около нас: „Ама че среща!“

А някога тия саморазправи и побоища никак не бяха весела работа. Но и да се откажа от „Пежото“ си не можех. Да не съм луда!

Ще походя с рани, разни момчета ще походят с вързани глави и колене и най-после ще свикнат, ще ме оставят на мира.

И точно така се случи.

Не помня колко време мина. Месеци или години, аз престанах да правя впечатление. Вееха ми се косите, вееше ми се плисираната пола — аз кръстосвах града надлъж и нашир. Бургас си няма кой знае какви нанагорнища и нанадолнища. На равно е. Като изключим края на някогашната Фердинандовска улица и на още едно място, края на „Богориди“ към входа на Морската градина.

Търсих тия места, за да се спускам като стрела надолу.

Веднъж се бухнах в тенис градината, че чак прескочих мрежестата ограда и паднах в зелените храсти, та не успях да се пребия.

Друг път, както се бях засилила от входа на Морската градина надолу по „Богориди“, така ми отказа спирачката, че бухнах в някаква лимонададжийска барака, изпочупих празните шишета и татко плати сума ти пари „щети и загуби“. Но този път раните ми бяха на скрито и не се виждаха, и бях много благодарна, само дето не можех да сядам на чина, страшно ме болеше. Колелото също се отърва само със скъсани спици и с едно изкривено на осморка предно колело. И най-лошото — сваляне на шарената мрежа от задното. Ни аз, ни дядо можахме повече да я закърпим.

През този луд начален период на паданията, на преследванията и саморазправиите милата ми майка живееше като на тръни, като на жар, същинска нестинарка. Излизам ли с велосипеда, тя ставаше неспокойна, нервна и току хокаше баща ми:

— Ти, Коста, ти си виновен! Кой знае каква ще се върне.

— Нищо й няма! Да ми беше родила син.

Ах този нероден, неосъществен, този мечтан и бленуван син на баща ми.

— За да го пращам на война ли? И вместо за един да плача за двама!

— Каква война бълнуваш, Катерино? Войни винаги има. Минат не минат десетилетия, и мъжете измислят нещо и започват да играят на война.

— Ама на нас, жените, нека ни изгарят сърцата! Нека ослепяваме от плач!

— Ех, жено, хем не разбираш причините на една война и политиката въобще, хем ги измисляш едни лапешки приказки, та човек да си умре от смях.

— Че умирай де — ядосваше се мама, — ама тук, при мене, а не сред куршумите. — И изведнъж се сещаше за началото на спора и кавгата. — Пък ако осакатиш детето с тоя щурав велосипед, ти да му носиш греха и последствията, така да знаеш! Пък и за какво ли цял живот ми го дрънкаш „този син“, погледни я: какво момичешко има в нея? Дантели ли си я видял да плете, или да бродира на гергеф? Истинско момче ти родих, радвай се! — И тръшна вратата.

Двамата с татко се поглеждахме в очите, прихваме в смях.

И този път мина поредната буря.