Стоян Ц. Даскалов
Мирон

Колко много е наваляло тая сутрин! Кучетата затъват до шия, кокошките крякат на върлината под коша и не смеят да нагазят. Фиданките край стобора се привели като беловласи баби, а покривът на училището лъщи като дебел пласт сланина.

Върви по уличката младата учителка, дошла от няколко дни като заместничка на друга болна учителка, пухкавият сняг хрупка под краката й, а студеният въздух лиже бледото й лице и го зачервява. Децата са дигнали врява — вик до небето чак. Едни грабнали в шепи пресен снежец и го лижат като захар със зачервените си езичета, други се бият с малки като яйца снежни топки, трети се търкалят един връз други из снега и стават на бели мечки. Само едно дрипаво момченце стои до портата, гледа и се плъзга от време на време.

Учителката се хвана за главата, като видя, че това дете беше съвсем босо. Огледа го — от нейното отделение — Мирон. Краката му се червенееха като керемида.

— Ела тук, Мироне! — повика го тя.

Мирон изправи кривнатата встрани, продрана отгоре лятна шапка, мушна изпремръзналите си ръце под окъсаното палтенце, смръкна проточилия се като зелена гъсеница сопол и дойде.

— Защо си дошъл така? Нямаш ли цървулки, а? Кажи де!

— Нямам — каза той.

— Ама може ли така? Защо ти не купят вашите? Баща, майка нямаш ли?

— Мама умре лани.

— А баща ти?

— Он е у затворо.

— Защо?

— Защото открадна от пазаро едно палто за баце и едни чехли за мене.

Учителката прехапа устни.

— Ами братя, сестри…

— Само баце, ама он ма бие, като му реча нещо…

— Е защо те бие?

— Е — свива рамене Мирон и рови снега с пръстите на краката си.

— Ама как може така, боже мой! Че ти ще простинеш, ти…

— Нищо му няма, госпойце, нищоо — завикаха струпалите се деца, — той, Мирон, всека зима си ходи така.

— Верно ли бе, Мироне?

— Верно, учителко — върти глава той и се смее.

— Па летоска, госпойце, да ви кажа — изпречва се пред учителката едно височко и засмяно до уши момче и разправя, — той пи от една локва вода и после скочи с дрехите, та щеше да се удави… за чист хлеб, госпойце…

— Аауу, истина ли, Мироне?

— Истина, учителко — потвърждава с гордост той и се смее.

— Аууу, скоро, по-скоро да идеш вкъщи. Хайде, и докато се не обуеш, няма да идваш, чу ли? Олелее, хайде!…

— Хайде, Мироне — хваща го за ръка височкото момче и го тегли накъм дома си, — ха ела да ти дам едни мои подлоги.

Училищният звънец заудря. Ясни звуци политваха в студения въздух, но сякаш скоро изстиваха, свиваха се и се губеха в снега. Учениците шумно припнаха към входа, наредиха се и с песнички влязоха в стаите си.

Учителката беше почнала вече да чете една приказка на първолачетата — как дядо господ раздавал късметите на хората, когато Мирон се окуми на вратата.

— Обул се е, госпожице! — викнаха децата.

— Ха така, Мироне, седни си!

Гледа Мирон окъсаните си цървулки, гледа децата и се смее.

А учителката пое дъх и зачете нататък: „Светулката донесла от небето една мъничка като искра звезда. Жабата слязла с тамбура“.

Мирон чу това и в главата му букна като запалена шумка тая мисъл: „Ами на децата какво ли е дал господ?“.

Тая мисъл толкова го стопли, че той не можа да изтрае и рипна като опечен от чина:

— Ами на децата, госпойце?

— Нищо, седни долу! — сряза го учителката.

Той си седна на чина, но мисълта — какво ли се е паднало на децата — не го остави. Тя затлея като въглен в душата му. И по едно време така се разпали, че той взе да вижда дядо Вандо бакалина с бялата брадичка като дядо господ, седнал тъй на масата, разположил едно голямо табло с шоколадени късметчета. Тичат децата, теглят без пари и всеки печели по нещо…

Какво е чела по-нататък учителката, Мирон нищо не чу. Едва когато звънецът удари и тя силно извика:

— Да не забравите, деца? Утре по-рано и с паничките! — той се сепна и загледа като паднал от небето.

— Начо бе, за какви панички вика госпожицата? — пита Мирон другарчето си.

— Панички… да ни сипват чай.

— Ама и на мене ли?

— И на тебе, и на мене, и на всичките. Гането ще го вари. Ще дойдеме рано и ще ни сипат. Ще го надробиме с хлеб и ще кусаме…

Втория час имаха смятане. Учителката писа някакви цифри на дъската, но Мирон, изтегнат на чина край печката, гледа някъде си по тавана и си мисли: „Чай? Какво ли ще да е това чаят? Дали е по-сладък от шоколадените късметчета, дето дядо Вандо ги продава по едно яйце?“. Той беше слушал само за сладостта и на чая, и на бонбоните…

Когато се върна дома си за обед, брат му Тодорин го посрещна троснато на прага:

— Я пущи телците за вода!

— Щем! — рече Мирон, хвърли на одъра окъсания като пачавра буквар, взе из торбата комат просеник и припна към оградчината.

Телците изпънаха юларчета и затропкаха по влажните и мръсни плочи. Мирон ги отвърза и те се подгониха, заиграха се като деца край реката.

Гледа Мирон как юлците жадно засмукаха прясната вода, над която бели пари се носеха като мъгла, гледа блесналия сняг, рапа просеника и си мисли: „Ех, що не е сега сичката вода чай, а снегът шикер, па да видиш лапане тогава! Греби с паницата, сърбай, греби, сърбай, колкото ти душа сака!“.

Той беше гледал другарчето си Данко как, когато го болеше гърло, сърбаше сладък чай. И колкото по̀ мислеше, толкова повече му се искаше да си пийне и той.

Прибра телците в студената и влажна оградчина, наскуба един кош слама и я изтърси пред муцунките им. Те се понамръщиха, па току взеха да поядват, както той поядва просеника.

— Мироне, я насечи дърва за качамак! — удари един свиреп глас във вратичката на оградчината.

Мирон потрепери, като чу тоя гръмотевичен глас. Колко пъти той е трещял над него!

— Къде се таиш бре, звяро? — скоси го брат му, че не изскокна веднага на минутата, щом викна, ами се влачи едва-едва и отръсва сламките от главата си. — Я се не влачи като пребит, ами пипай секирчето, че като дойда!…

Мирон наведе глава като престъпник и пое бавно малкото изхабено секирче. Изтегли от дръвника шумнати вършини, приклекна и закълца на големия ботур. Листа и пръчки захвърчаха наоколо му.

Врабчета чуруликаха по дръвника и сякаш му викаха:

— Мироне, защо си толкоз глупав? Ела с нас, ще те направим хубаво синигерче. Ще летим напролет където искаш, ще живеем безгрижно… А сега от двор на двор — тук зрънце, там зрънце…

— Ами къде ще спим?

— У сламата на чичо Митър. Знаеш ли колко топло е там? Ще се изпотиш от жежчава.

— Добре — съгласява се Мирон, — ама чакайте ме и утре да кусна от сладкия чай, дето ще ни го дават даскалите…

Мирон дръпва друга вършина из дръвника.

Врабците се вдигат и сякаш сърдито му викат:

— Довиждане, Мироне, довиждане! Ти си лошо момче. Не щем те за синигерче. Ще вземем Любчо…

Гледа той по врабците — те наистина кацнаха на дръвника на Любчови. Тюх, да му се не види!…

— Мироне, какво се захласна? Давай дървата, че ще те пребия като куче!

Мирон грабна насечените шумнати клончета, тичешком ги внесе в тъмната, схлупена къща, покрита с кукурузяк и слама, и хвърли няколко в огъня. Шумата пламна и освети измъчените лица на двете сирачета.

Брат му Тодорин бъркаше качамак — намръщен, със зачервено от жежчавата лице, с настръхнали коси, с пламнали очи, които пронизват като ножове — Мирон — приклекнал край него — кротък, с лице изсъхнало и жълто като шумата на вършините.

— Баце — плахо се обажда Мирон.

Брат му върти качамилката в котела и пъшка.

Мирон със страх повтаря:

— Баце, защо не омеси чист леб?

Брат му Тодорин наместя ро̀бинята^[1] върху котела, настъпя я с крак и сопнато отвръща:

— Море като дигна ро̀бинята, аз ще те оправя!

— Ама госпойцата ни каза…

— Какво ви каза?

— Да си занесем паници и леб, че ще ни сипват чай.

— Е, паници, колко щеш, па леб, като ви е казала, да ви даде.

Мирон отиде на полицата, прегледа паниците, и се хвана за една голяма със зелена шарка.

— Баце, тая добра ли е? — пита той и пак приклекна до огнището.

— Добра.

— Баце, ти пил ли си чай?

— Пил съм.

— Много ли е благ, баце.

— Много.

Мирон гледа брат си и прегълта, а плюнката му благнее като сладък чай.

Тодорин избърка качамака, тръсна го на софрата и заизтрива с длан рукналата пот. Мирон ходи из къщи, тутка се насам-натам и все за чая си мисли.

Докато качамакът изстина, доде го нарязаха на филийки, и то се мръкна. Така се мръква на село — доде избъркаш един качамак. Като прасенца се нагълтаха с топлия качамак двете братчета, па се мушнаха под кълчищните черги на сламения одър. Тодорин се зави презглава и бързо захърка, а Мирон дълго гледа как главните на огнището мигат и сенките им играят по стените, дълго слуша Караман как скимти вън от студ и подрапва с крака на вратата, дълго мисли дали Тодорин ще усети, ако го пусне да се постопли, докато най-после мушна глава под чергата и приклопи очи.

Заспа, а ето че Любчо тича и вика: „Миронеее, ставай! Раздават късмет и на децата. Ставай!“. Рипва Мирон и сбира всичките деца от махалата. „Бързайте, еей, бързайте — късметчета! Ура, късметчета“ — вика той и ги повежда. Стига в ливадето край село. Под големия горун на турлаците седи дядо Вандо с голямата брадичка и рунтавия кожух. Седи той и държи един голям като крина калпак, пълен догоре с късметчета. А наоколо се зачерняло от деца. Мирон пробива път за своята дружина и хоп — та при дядо Вандо. Тегли Любчо — шапка му се пада, тегли Мара — червена рокличка, а на Пачо — чехли до колене. Пристъпя най-после и Мирон. Разбърква късметчетата и взема едно най-отдоле. Дядо Вандо го разпечатва, надниква през очилата си, прочита:

— Чай!… Давай паницата! — вика той и надига един чайник, колкото чебър голям.

— Забравих я — стреснато гледа Мирон в него.

— Бягай я донеси!

Мирон хуква.

Като вятър профучава през строшения дървен мост, през улиците и блъсва о вратата. Затворено. Тупва с пестници. Никой не се обажда. Заблъсква с гръб по вратата, силно закрещява:

— Бацеее, чуеш ли бе, баце… Отвори…

Тодорин се пробуди и се сбърка, като видя, че Мирон целият трепери, плаче и вика.

— Що си се развикал като луд бе?… — кресна му той и го раздърпа.

Мирон се сепна. Разклопи очи и каза плахо:

— Дай ми паницата!…

— А бе каква паница бълнуваш ти бе?… Какво са те взели дяволите тая нощ? Я спи!

Мирон се сви на кълбо под чергата и се спотаи. Сърцето му тупкаше ситно-ситно, като барабанче. Вън петлите пееха. Кучетата пролайваха. Гърлестият глас на Караман ручеше пресипнал. Мирон усети как мисълта му за чай пропълзя по тялото му, пъхна се под езика му и зачегърта като мишле там. Той не се стърпя и тихо подхвана:

— Ще ставаме ли, баце?

— Я да спиш, ти казах…

— Ама госпойцата каза рано да идем бе.

— Защо?

— За чай…

— Бреей, да му се не види, душата ще ти излезне за тоя чай! — И като дръпна чергата от него, блъсна го: — Ха ставай, като па толко! Махай ми се от главата!…

Мирон рипна, прекрачи брат си и слезе на земята. Като сляп запристъпя той в тъмницата, напипа един кърпел, разрови огнището и малки въгленчета заблещукаха в пепелта. Той взе една разпалена главня и светна към полицата. Зелената паница блесна. Грабна я Мирон, пъхна в нея една голяма филия качамак, мушна я под палтенцето, загърна се и отвори вратата.

Караман бафна и заврътка опашка край него. Небето е ясно и изцъклено. На един зъбер на планината луната е забодена като резен дюля. По улиците няма жива душа. Селото спи.

Мирон върви по ръполивата пътечка, въздухът църка от студ, а окъсаните му цървулки лепкат за леда. Прозорчето на първоотделенската стая светука. Той забърза.

Стаята бе грейнала от зачервената печка.

— Ох, мамоо! — приседна радостно той до печката, но някой блъсна вратата.

Той трепна от страх, но като видя училищния слуга, нарамил куп дърва, викна:

— Тане?

— Кой си ти бе?

— Язе.

— Ти ли си, Мироне?

— Язе.

— Брей, а аз помислих, че някой… Ами що си подранил така?

— За чая.

— Аха, е, ще бъде. Сега го турнах в толумбата и а̀-а̀, кипва! — каза бай Тано, тръсна дървата край печката и излезе.

Мирон приседна пак край печката. Тя се разбумтя като мотор. Облегна се той на хвърлените дърва и изстиналото му, мършаво телце се загрея. По едно време той се изпъна и опря морната си глава на дървата. Топлината като лепило се разля по очите му и те почнаха да трепкат в полусън.

А когато се съмна и децата вече шумно заприиждаха, бай Тано лекичко дръпна Мирон и викна:

— Миронеее, ставай! Чаят кипна!

Бележки

[1] Чепат уред, с който се обхваща качамачния котел да не мърда. ↑