Н. К. Джемисин
Засенчено слънце (14)

13.
Промяна

В градината на Ките-ян имаше леопард. Той не го виждаше, но знаеше, че е там. Като наследник на Принца негов дълг бе до го открие и убие, преди да е сторил зло на майка му или на неговите сестри и братя.

— Вана.

Прокрадвайки се през градината, колкото може по-безшумно — беше малко късокрак и винаги бе бил кротко дете — момчето опита тежестта на копието в ръката си и…

— Вана! Събуди се, човече! Не е време сега за мечтания.

Ванахомен погледна и видя, че леопардът е с човешко лице. Унте. „Трябва да те убия“ — каза си той.

И ето че Унте стана отново Унте, а Ванахомен проследи с поглед ръката му, за да разбере каква е работата.

Отряд от осмина конници приближаваше по скалистата пътека, която прекосяваше тази част от предпланините. От високата скала, където чакаше на кон заедно с банбарците, Ванахомен успя да различи само широките качулати роби, с които бяха облечени всички ездачи — пет черни, две кървавочервени и една с цвят на избелял под слънчеви лъчи кокал. Последната го накара да смръщи вежди.

— Хетава? — попита Унте.

Ванахомен кимна.

— Черните са Пазители — жреци-воини, смъртоносни без оръжие и кошмарни въоръжени. Светлият е Бирник. — Устните му се присвиха; не можа да се удържи. Не очакваше от Хетава да пратят Бирник. Може би с цел да осъди него самия? И да го ликвидира на място, ако намери за необходимо? Ръцете му стиснаха по-здраво юздите. Конят изцвили. — Те се бият почти като Пазители, но истинската им сила е магията. В никакъв случай не допускай да те докосне. Заемат по-високо положение в йерархията, така че този трябва да е водачът. Червените… — Смръщи вежди. — Те са Лечители. Лекуващи. Защо са тук обаче нямам никаква представа.

— Хм. — Унте бръкна под булото си и се почеса по брадата. — И как да посрещнем тези гости, предводителю?

Ванахомен долови задоволство в този глас и сам се усмихна вътрешно. Майка му нямаше да одобри това, но…

— Ако ще ставаме съюзници, редно би било да им покажем силата си, не е ли така?

Унте кимна с хитра усмивка и Ванахомен вдигна ръка. Усети своите ездачи да застават нащрек около него. Той описа кръг, а сетне сви ръката в юмрук, отметна глава и нададе бойния вик на банбарци: „Би-ю е-е-е!“

Елате ни, да ви видим колко струвате.

Воините се втурнаха напред, заспускаха се по три различни пътеки към дъното на каньона. От другата страна се появиха още две редици и техните викове се отразиха от скалистите стени. Хетавци спряха начаса, за да застанат с гръб едни към други, с Лечителите по средата. Две колони банбарски конници ги заобиколиха в кръг и запрепускаха в противоположни посоки, за да изглеждат повече. Ванахомен се спусна заедно с всички, размахал сабя и засмян зад прикритието на булото си. Пратениците на Храма щяха да се изнервят — това беше ясно, но не само от числеността на излезлите да ги посрещнат въоръжени банбарци, а и от самия шумен хаос, който те създаваха. Обичаят на гуджаарейците бе покоят, но у банбарци нямаше никаква следа от него — не и в младите и здрави воини на Ванахомен.

„Виждате ли ни“ — помисли си той, вперил огнен поглед в жреците. — „Вижте с кого се съюзявате. Ако сте прекалено изтънчени за нас, ще минем и без вашата помощ.“

Но ето че след първоначалната защитна маневра пратениците на Хетава не помръднаха и Ванахомен започна да се отегчава от тази игра. Затова даде знак за спиране и ездачите от двата кръга застинаха с лице към своите гости. Направиха му път, за да мине, и той застана срещу облечения в бледа роба Бирник.

— Покажи ми лицето си — каза Ванахомен. — Искам да видя своя враг.

Повечето мъже от Банбара не говореха гуджаарейски, но малцината, които разбираха, започнаха да превеждат на останалите. Всички щяха да разберат, че Ванахомен е поискал от представителя на Хетава да открие лице пред тях — знак на подчинение според банбарския обичай.

Бирникът вдигна ръце към качулката и остана така за миг, може би забелязал брожението в банбарските редици. Но после продължи започнатото и Ванахомен потръпна целият, когато видя това лице.

— Ти! — Десет години се извъртяха светкавично назад и той отново застана на терасата на Ките-ян, където неговият баща бе изправен срещу двамата Бирници на Хананджа, дошли да го убият. Единият от тях бе брат на баща му — печатът на Залеза ясно личеше върху лицето му. Но по-младият… — Ти!

Бирникът кимна, вбесяващо спокоен. Сега бе по-висок и широкоплещест — ни помен от хубавичкия юноша, — но несъмнено същият.

— И аз те помня добре, сине на Еникет. Здравей.

„Трябва да те убия тук и сега.“ Тази мисъл изглеждаше толкова примамлива, макар да съзнаваше колко глупава е всъщност. Той прибра сабята в ножницата и пришпори кобилата Ихо, за да застане до Бирника, в обсега на неговите смъртоносни ръце.

— Гладен ли си, Бирник? — попита с тих глас и видя как очите на другия мъж се присвиват. — Аз знам добре какво представляваш. Баща ми пречупи един от вас пред очите ми. И ако си решил да отмъстиш на мен заради това, не губи време, защото няма да имаш друга възможност.

За момент нещо проблесна в очите на Бирника — не безумна злоба, каквато Ванахомен почти очакваше, но хладен гняв, който бе още по-обезпокоителен заради чисто човешката му природа.

— Било е проява на жестокост от страна на твоя баща да те прави съпричастен към унищожаването на Уна-уне — отвърна Бирникът с изтънчена жлъч, каквото Ванахомен никога не бе срещал у друг като него. — Сигурно си бил страшно уплашен. Съжалявам, че не можахме да го убием по-рано — за твое добро.

Ванахомен оголи зъби и изръмжа, като използва цялата си воля, за да не посегне към ножа.

— Никога няма да се доверя на демон, който смуче човешки животи!

Направи няколко стъпки встрани с жребеца, за да се поуспокои, преди да застане отново с лице към делегацията на Хетава.

— Добре. Значи предлагате съюз. Ясно ми е защо освобождението от Кисуа ще бъде от полза за вас, но какво предлагате на нас, жрецо? Доколкото ми е известно, Хетава не разполага с армия.

Бирникът кимна.

— Битките никога не са били наша стихия, освен при самозащита или за закрила на други. — Отправи извинителна усмивка към най-близко застаналия жрец в черна роба, който му отговори с леко кимване. — Навярно ти е известно, че в миналото нашата подкрепа към Принца е играела съществена роля.

— О да, известно ми е — отвърна Ванахомен. — Само че винаги сте продавали скъпо тази подкрепа, а аз нямам намерение да плащам същата цена. Няма да се превърна във ваш роб, каквито бяха моите предтечи.

— Ние пък няма да искаме вече това от теб. — Тонът на Бирника внезапно омекна. Срам ли прозвуча в казаното? — Хетава е пречистен от тази поквара. Ние с моите братя го извършихме със собствени ръце. Ще бъдем почтени към теб. Имаш моята дума, дадена в Нейно име.

Откровеността на Бирника изненада Ванахомен. Той знаеше за чистките, радвал се бе в сърцето си, но да чуе всичко това, казано на висок глас на всеослушание, бе съвсем друго нещо. Далеч по-удовлетворяващо.

Като погледна най-напред към Унте, който бе слязъл с останалите в дъното на каньона, но си оставаше засега мълчалив наблюдател, той каза на Бирника:

— Значи предлагаш вашето влияние сред народа в подкрепа на моите претенции към трона. Това би било полезно, след като завладея града, и след като хората ми са пролели кръвта си за тая цел. Обаче съюзниците делят не само наградата, жрецо, но и риска. С какво можете да ни бъдете полезни в момента?

— Мислиш, че не споделяме риска отсега? Ако се провалиш, Кисуа ще ни съсипе.

— Така е, но вие можете да се дръпнете във всеки един миг преди въоръжените действия и да заявите, че нямате нищо общо с тях. — Ванахомен посочи на изток, към Гуджааре. — Вие винаги действате така, в сенките, промъквате се нощем незабелязани през хорските прозорци, но тук става дума за война. Или се включвайте активно в нея, или си стойте зад стените на вашия храм и се молете. И чакайте аз да ви унищожа, когато спечеля победата!

Бирникът сведе глава, все едно бе поканен от Ванахомен на чаша вино.

— Можем да ви предложим провизии и средства…

Ванахомен се изсмя.

— Ние заграбихме от Кисуа повече, отколкото ни е нужно. Предложи нещо полезно, служителю на храма. Може би ще Събереш Сунанди Дже Калаве и нейния съпруг генерал?

Лицето на Бирника се вкамени.

— Те не са осъдени за поквара.

Ванахомен и не очакваше съгласие.

— Тогава какво?

Бирникът замълча продължително, преди да промълви с въздишка:

— Така да бъде. — Накара коня да направи няколко стъпки встрани и спря, като обърна лице към двамата жреци в червено, били до този момент зад гърба му. — Тези двамата са твои, докато си върнеш трона.

Жреците в червени одежди замръзнаха. Също и Ванахомен. Той попита през зъби сред надигналия се зад него ропот:

— Това номер ли е?

— Най-голямото предимство на Хетава — и на Гуджааре — е магията — отвърна Бирникът. — Един Бирник не ще е от голяма полза за вас, но Лечителите са способни да спасят живота на хора, които иначе биха загинали в предстоящите битки.

Двама Лечители. Ванахомен гледаше втренчено червените жреци, разкъсван между радостна възбуда и отчаяние. Бирникът имаше право — двама Лечители бяха в състояние да намалят в огромна степен техните загуби. И — мисълта му срамно се отклони в друга посока — един Лечител можеше да спаси майка му.

При все това…

Даваха му двама Лечители ей така. Двама шпиони на Хетава в самото сърце на неговия лагер.

Обърна се към Унте, наложил с усилие маска на безразличие, та да го заболи по-малко от разочарованието.

Унте пришпори коня си към тях, вперил замислен поглед в жреците. Той бе научил доста гуджаарейски от Ванахомен в хода на годините и сигурно бе успял да проследи целия разговор. Но към Ванахомен се обърна на хакти:

— Добре ли чух? Твоите хора проявяват неочакван интерес към търговията с роби?

Ванахомен, който не отделяше очи от Бирника, поклати глава. Очите на жреца се присвиха, когато чу казаното от Унте.

Очевидно познанията му по хакти стигаха, за да разбере думата роби.

— Те не са роби, а заложници, които скрепяват нашия съюз. Ще бъдат освободени след постигане на общата ни цел.

Унте се размърда върху седлото с въздишка.

— Никога не съм харесвал вземането на заложници. Много главоболия за нищо. Ако обаче наистина разбират от магия, както казва той, ще ни бъдат от полза.

Ванахомен отвърна с усилие на волята:

— Могат също така да предават тайните ни на Хетава. Ще трябва да ги вземем в лагера, а те биха могли да издадат неговото местоположение.

Унте се усмихна.

— Досега не съм срещнал гражданин, който да може да намери собствените си крака в пустинята без помощта на неин обитател. А и от какъв зор ще ни шпионират — нали врагът ни е общ?

Вярно беше. Но Ванахомен не пропусна да забележи, че не съществува друга причина Бирникът да им доведе двамата Лечители — при всичките му увъртания такава бе неговата цел от самото начало.

— Просто не им вярвам, Унте.

— Ти не вярваш никому, мой сине по дух. Кажи на този красивичък мъж, че ги вземаме.

Ванахомен понечи да възрази:

— Ти да не… — Сам прекъсна въпроса си и склони примирително глава, когато Унте го погледна меко. — Добре, Унте.

Даде знак на двама конници да застанат отстрани на Лечителите. Но един от облечените в черно скочи от седлото и препречи пътя на банбарци. Цялата му фигура вещаеше заплаха. А по-едрият Лечител свали с рязко движение качулката и викна високо:

— Ниджири!

Бирникът — Ниджири, спомни си името Ванахомен — въздъхна.

— Съжалявам, Мни-ини, но не мога да пусна чирака самичък с тях, макар тя да се съгласи.

— Съгласила се е… — Лечителят изгледа другаря си с невярващи очи. — Ханани, вярно ли е това?

Вторият Лечител изглеждаше твърде смаян, за да отговори. Смаян бе и Ванахомен, в чиято глава лумна диво подозрение. Тя?

Треперещият от страх глас, който най-накрая отговори, несъмнено бе женски:

— Аз… Да, Братко. Само че не знаех… — И без това бледите кокалчета на ръцете й върху седлото побеляха съвсем. — Мислех, че…

— Предупредих те, че е рисковано, Чирак. — Лицето на Бирника бе съвършено безизразно. — Принцът те мисли за шпионин. Може би подозренията му ще отслабнат, когато се увери сам, че не си била подготвена за това, което предстои. — И Бирникът премести поглед върху Ванахомен.

Проклятие. Ванахомен вирна брадичка, намразил този Бирник още повече. Той много добре знаеше какво значи да пратиш гуджаарейска жена в банбарски лагер. Дори прикрепването на Лечител-мъж към нея нямаше да бъде от голяма полза — Лечителите не се биеха. Грижите по нейната закрила падаха върху неговите плещи. „Във война сме, сенките да те вземат дано! Нямам време да се разправям с безполезна гражданка!“

Само че друг избор не остана — Унте бе взел нещата в свои ръце, а сътрудничеството на Хетава занапред зависеше от начина, по който се отнасяха към заложниците.

Въздъхнал от безсилен яд, Ванахомен тръгна напред и спря, когато на пътя му се изпречи Пазител. Или Чирак-Пазител — младежът надали имаше годините за встъпване в Път на Служение. Очите на юношата едва се виждаха от качулката, но той въпреки това се вторачи в тях, и след един дълъг миг на мълчание младежът се отдръпна встрани с въздишка.

Приближил Ихо до коня на жената, той се пресегна и свали качулката й. Същата — Лечителя-момиче, на което бе попаднал в града. Тя го погледна в очите без страх — с това було на лицето сигурно й приличаше на всеки друг банбарец.

— Тръгвай с тях — нареди той на гуджаарейски, като посочи с глава мъжете. Тя трепна и очите й се изпълниха с панически страх. В един момент си помисли, че тя ще хукне да бяга. Но момичето пое дълбоко въздух и наложи върху лицето си маска на спокойствие, която щеше да е съвършена, ако не бе издайническият блясък в погледа й. Тя кимна и се насочи към мъжете. Нейният другар, мъж над средната възраст с лъскави и прави почти като на северняк коси, изкриви лице в кисела гримаса срещу Ванахомен, но също тръгна, като гледаше да е близо до момичето.

— Да смятаме ли съюзът за сключен? — Бирникът говореше на Унте, а погледът му стрелкаше крадешком Ванахомен.

— Между гуджаарейския Хетава и Банбара в лицето на племето Юсир — да — отвърна Унте на гуджаарейски с много силен акцент. Ванахомен също кимна, спомнил си думите на Пазителя от срещата им в планината: „Съюзът трябва да се сключи с теб.“

Бирникът сведе глава.

— Тогава очакваме нападението. Удари ли часът, нашите воини и нашата магия ще ви помагат в предстоящата битка. Скоро ли ще бъде?

— Да — отвърна Ванахомен.

— Веднага след слънцестоенето — добави Унте, за голямо неудоволствие на Ванахомен.

— Останете в Нейния покой дотогава — каза Бирникът и кимна към Пазителите. Те се скупчиха послушно край него и шестимата поеха назад по пътя, по който бяха дошли. Унте направи отривист жест и конниците му отвориха път на делегацията от Хетава.

След като се загубиха зад хребета на най-отдалечения хълм, Унте се обърна към Ванахомен с въздишка:

— Е, свърши се.

— Все още предстои гласуването, Унте.

Банбарецът му хвърли пълен с изненада, развеселен поглед.

— Значи не предвкусваш с радост несъмнения успех там! Никога не бих повярвал, че си толкова неуверен в славното бъдеще.

— Уверен съм както винаги, Унте, но не бих могъл да предвидя настроенията на шестима племенни водачи. Ако не вземат решението, на което се надявам… — Погледна тревожно подир смаляващите се фигури на мъжете от Хетава.

Унте се усмихна.

— Е, остава ни да се надяваме, че ще го вземат. Този съюз ще помогне. Ще си ходим ли?

Кимнал в израз на съгласие, Ванахомен даде знак за потегляне към Мерик-рен-аферу с Лечителите по средата на колоната.