Сюзан Бет Пфефър
Изгубени завинаги (1)

1

сряда, 18 май

В мига когато животът, какъвто го познавахме, се измени завинаги, Алекс Моралес се намираше зад щанда в пицария „При Джоуи“ и разрязваше блат със спанак на осем приблизително равни парчета.

— Поръчах и предястие.

— Веднага, господине — каза Алекс. — Ето ги и чесновите хапки.

— Благодаря — отвърна мъжът. — Я почакай. Ти не си ли Карлос, синът на Луис?

Алекс се ухили.

— Карлос е по-големият ми брат — обясни той. — Аз съм Алекс.

— Тъй значи — кимна мъжът. — Слушай, ще кажеш ли на баща ти, че има проблем с тръбите в 12Б?

— Баща ми отсъства за няколко дни — отговори Алекс. — Той е в Пуерто Рико за погребението на баба. Но би трябвало да си дойде в неделя. Ще му предам веднага щом се прибере.

— Не се тревожи — каза мъжът. — Ще почака няколко дни. Съжалявам за баба ти.

— Благодаря ви — отвърна Алекс.

— А какво става с брат ти? — поинтересува се мъжът.

— Той е в Морската пехота — отговори Алекс. — В момента е изпратен в Туентинайн Палмс, Калифорния.

— Браво на него. Поздрави го от мен. Грег Дънлап, от апартамент 12Б.

— Ще му предам — обеща Алекс. — И задължително ще кажа на баща ми за проблема с тръбите.

Господин Дънлап се усмихна.

— Ходиш ли на училище? — попита.

Алекс кимна.

— Уча в академия „Сейнт Винсент де Пол“.

— Хубаво училище — одобри господин Дънлап. — Боб, моят партньор, е учил там и казва, че това е най-доброто училище в града. Решил ли си в кой колеж искаш да отидеш?

Алекс знаеше точно къде би мечтал да отиде, както и къде би се радвал да отиде, както и къде би приел да отиде.

— Първият ми избор е „Джорджтаун“ — посочи той. — Но е въпрос на средства. Ако въобще ме приемат, разбира се.

Господин Дънлап кимна.

— Ще кажа на Боб, че синът на Луис учи в „Сейнт Винсент де Пол“. Може някой път да обмените интересни истории.

— Чудесно — отговори Алекс. — Сметката ви е 32,77 долара.

Господин Дънлап му подаде две банкноти по двайсет.

— Задръж рестото — каза. — Добави го към спестяванията за колеж. И задължително предай много поздрави на Карлос. Луис сигурно много се гордее с двамата си синове.

— Благодаря ви — отвърна Алекс, докато подаваше пицата, предястието и торбичката с чеснови хапки на господин Дънлап. — И ще предам на баща ми за тръбите веднага щом се върне.

— Не бързай.

Алекс знаеше, че винаги когато хората казват: „Не бързай“, всъщност имат предвид: „Направи го веднага“. Но бакшишът от седем долара гарантираше, че Алекс щеше съобщи на папи за проблемите с тръбите в 12Б в мига, в който той се върнеше от погребението на нана.

— Кабелната прекъсна — изръмжа от кухнята Джоуи. — Янките тъкмо заемат позиция и кабелната ми спира.

— Месец май е — изтъкна Алекс. — Какво значение има?

— Заложил съм пари за този мач — въздъхна Джоуи.

Алекс знаеше, че не е разумно да обяснява, че мачът продължава да се играе, макар кабелната да е спряла. Затова насочи вниманието си към следващата клиентка и изпълни поръчката й, състояща се от две парчета пица пеперони и голяма ко̀ла.

Приключи работа чак в десет, по-късно от обичайното, но малката пицария не разполагаше с достатъчно персонал и тъй като Джоуи беше кисел заради спирането на кабелната, Алекс реши, че не би било уместно просто да си тръгне. Нощта беше задушна и мрачна, но поне не валеше, така че Алекс се радваше на възможността да се поразходи. Замисли се за Джорджтаун и шансовете да го приемат.

Това, че беше заместник-председател на единайсетокласниците, щеше да му помогне, но нямаше как да стане председател на дванайсетокласниците. Крис Флин несъмнено щеше да спечели отново. Алекс пък безспорно щеше да стане председател на клуба по дебати. Но кой от двамата щеше да бъде редактор на училищния вестник? Алекс тъкмо претегляше шансовете, когато мислите му бяха прекъснати от мъж и жена, излизащи от старата таверна „Амстердам“.

— Хайде, скъпа — говореше мъжът. — Няма какво да му мислиш. Утре може вече да сме умрели.

Алекс се усмихна. Това звучеше като нещо, което Карлос би казал.

Но докато крачеше през „Бродуей“, Алекс се натъкна на линейки и пожарни коли, които префучаха по улицата, без да се съобразяват със светофарите. Зачуди се какво ли става. Когато сви по Осемдесет и осма улица, съзря групи хора, скупчени пред блоковете. Но никой не се смееше или биеше. Някои сочеха към небето, ала когато Алекс вдигна глава, различи единствено облаци. Една жена в изискано облекло стоеше сама и плачеше. По-късно, докато Алекс слизаше по стълбите към приземния им апартамент, токът угасна. Алекс поклати глава и отключи входната врата. Вмъкна се в мрачния коридор и потропа на вратата на жилището.

— Алекс, ти ли си? — попита Бриана.

— Да. Отвори ми — отговори той. — Какво става?

Бри открехна вратата.

— Тъкмо изгасна токът — каза тя. — Преди малко и кабелната спря.

— Алекс, къде е фенерчето? — обади се Джули.

— Виж дали не е върху хладилника — отвърна Алекс. — Би трябвало да е там. Къде е мами?

— Повикаха я в болницата — обясни Бриана. — Преди известно време. Мами каза, че е станало нещо ужасно и са се обадили на всички служители.

Джули влезе в хола, като размахваше фенерчето в ръка.

— Там е само от две седмици и вече не могат да се справят без нея — изкоментира тя.

— Казали са й, че не знаят колко дълго ще трябва да остане там — добави Бриана.

— Папи се обади, докато те нямаше — вметна Джули. — Каза, че всички са пристигнали и погребението на нана ще е утре. Ще ми се да бяхме отишли с него.

— Не разбирам защо — изгледа я Бриана. — Ти винаги си намираш оправдания да се измъкнеш от семейните сбирки.

— Дръж се по-мило — каза Джули. — Фенерчето е в мен.

— Използвай го, за да откриеш радиото — предложи Алекс. — Може би целият град е останал без осветление.

За пореден път се замисли колко по-удобно би било, ако семейството му можеше да си позволи да закупи компютър. Не че това щеше да е от полза, ако нямаше ток.

— Обзалагам се, че е свързано с луната — заяви Бриана.

— Защо луната? — попита Алекс. — Слънчевите петна предизвикват проблеми, но никога не съм чувал за лунни петна.

— Не лунни петна — уточни Бриана. — Тази вечер някакъв астероид трябваше да се удари в луната. Една от учителките спомена нещо такова. Щяла да ходи на метеорно парти в Сентръл Парк, за да наблюдава събитието.

— Да, и аз чух за това в училище — отговори Алекс. — Но не разбирам как може астероид да спре тока. Нито пък защо викат мами в болницата.

— Радиото не работи — въздъхна Бриана, докато се опитваше да го включи. — Може би няма батерии.

— Чудесно — отвърна Алекс. — В такъв случай вземете фенерчето и се пригответе за лягане. Мами ще ни каже какво се е случило, когато се прибере.

— Прекалено горещо е без вентилатор — изхленчи Джули.

Алекс не разбираше как мами и Бри търпяха Джули. Карлос също я обожаваше. Папи я смяташе за сладичка, но само защото тя беше бебето в семейството. Дванайсетгодишно бебе, така я виждаше Алекс.

— Мислиш ли, че всичко е наред? — попита Бриана.

— Убеден съм — успокои я Алекс. — Сигурно в центъра е станал голям пожар. Чух доста сирени.

— Но мами работи в Куинс — отбеляза Бриана. — Защо ще я викат в болницата, ако пожарът е в центъра?

— Значи, самолетна катастрофа — предположи Алекс и си спомни как хората сочеха небето. — Напомни ми да кажа на папи, че в 12Б има проблем с тръбите. А сега си лягай. Без значение какво се е случило, до сутринта нещата ще се оправят.

— Добре — съгласи се Бриана. — Хайде, Джули. Нека кажем една специална молитва за всички.

— Звучи забавно — измрънка Джули, но все пак последва голямата си сестра в стаята им.

Алекс си спомни, че мами пазеше оброчни свещи в кухнята. Запрепъва се из жилището, докато най-после намери една от тях и кибрит, с чиято помощ да я запали. Свещта хвърляше съвсем оскъдна светлина, но това му беше достатъчно, за да се придвижи до стаята, която някога беше делил с Карлос.

Първоначално двете стаи бяха представлявали голяма спалня, но когато семейството им се нанесе тук, папи издигна стена и сега момчетата и момичетата спяха в отделни помещения. Папи и мами си имаха своя спалня. Дори и без Карлос, апартаментът беше претъпкан, но Алекс не се оплакваше, тъй като това беше неговият дом.

Съблече се бързо, притвори вратата на стаята, за да чуе кога ще се прибере мами, духна свещта и се настани на долния дюшек от двуетажното легло. През тънката стена чуваше молитвата на Бриана, отправена към Дева Мария. Папи смяташе, че Бри е прекалено набожна, но мами твърдеше, че това е просто фаза, през която преминават четиринайсетгодишните момичета.

Алекс не беше особено убеден, че Джули ще мине през тази фаза, когато стане на четиринайсет.

Когато той самият беше на четиринайсет преди три години, се чудеше дали да не стане свещеник, но се отказа след няколко дни. Ала при Бри беше различно. Алекс наистина си я представяше като монахиня някой ден. Знаеше, че мами би одобрила.

„Сестра Бриана — помисли си той и легна настрани с лице към стената. — Сестра ми, сестрата.“ Усмихна се и потъна в сън.

 

 

четвъртък, 19 май

— Алекс! Алекс! Отвори ми!

За момент Алекс си помисли, че все още сънува. Предишната нощ не беше спал добре и на няколко пъти беше ставал, за да провери дали е дошъл токът и дали се е върнала мами. Горещият задушен въздух влошаваше нещата. В сънищата, които го бяха споходили, Алекс беше станал безучастен свидетел на катастрофи и бедствия, които не можеше да предотврати.

— Алекс!

Алекс разтърси глава и погледна през прозореца. Навън все още беше тъмно, а уличното осветление беше загаснало. Но той успя да различи познато лице. Над стъклото се беше привел чичо Джими.

Алекс стана от леглото.

— Ще те посрещна на вратата — каза той, наметна халата си и запристъпва из тъмния апартамент.

— Звънецът не работи — отбеляза чичо Джими.

— Колко е часът? — попита Алекс. — Какво става?

— Към четири и половина — отговори чичо Джими. — Нуждая се от помощта ти в магазинчето. Събуди сестрите си, облечете се и идвайте възможно най-бързо.

— Какво е станало с магазинчето? — недоумяваше Алекс, но изпълни заръката на чичо Джими и затропа на вратата на момичетата, докато не чу, че се събуждат.

— Ще ти обясня по-късно — отвърна Джими. — Обличайте се. И побързайте.

След няколко минути Алекс, Бриана и Джули бяха строени в хола, напълно готови за тръгване.

— Хайде — подкани ги Джими. — Микробусът е отвън.

— Къде отиваме? — попита Бриана. — Всичко ли е наред? Върна ли се мами?

— Не мисля — каза Алекс. — Щеше да се събуди, ако беше тук. Чичо Джими, колко време ще бъдем навън?

— Колкото се наложи — отговори Джими.

— Ами училището? — настоя Бриана. — Ще се върнем ли навреме?

— Не се тревожете за това — отвърна Джими. — Не се тревожете за нищо. Просто ме последвайте.

— А ако мами се обади? — продължи Бриана. — Или папи? Ще се уплашат, ако никой не вдигне телефона.

Алекс кимна.

— Джули, ела с нас — каза той. — Бри, остани тук, в случай че някой се обади.

Би предпочел компанията на Бри, но не беше редно да оставят Джули сама.

— Добре — съгласи се Джими. — Да тръгваме.

Чичо Джими беше паркирал неправилно точно пред входа на сградата, но Алекс реши, че в такъв ранен час никой не би обърнал внимание. Вмъкнаха се в колата и Джими подкара през града покрай парка, а после сви и продължи няколко пресечки към магазинчето. Движението беше доста по-натоварено, отколкото би очаквал Алекс в подобно време на денонощието, а в далечината се чуваха сирени.

— Какво става? — попита Алекс. — Знае ли се защо е спрял токът?

— Да — преглътна Джими. — Луната. Нещо е станало с луната.

— Лунни петна — подметна Джули и се изкиска.

— Няма нищо смешно — продължи чичо Джими. — Лорейн не можа да спи цяла нощ. Убедена е, че някой ще нападне магазинчето още с първите слънчеви лъчи. Снощи нахлуха в магазините за алкохол и електрически стоки, но на дневна светлина ще се насочат към храната. Затова ще опразним магазинчето и ще изнесем цялата храна в апартамента. Трябва да ми помогнете с преместването.

— Ами ние? — попита Джули. — Ще има ли храна за нас?

— Да, разбира се — увери я чичо Джими. — Къде е майка ви?

— В болницата — отговори Алекс. — Сигурно са я задържали цяла нощ. Папи още е в Пуерто Рико. Чичо Джими, какво става?

— Ще ви го съобщя по възможно най-добрия начин — започна чичо Джими. — Нещо голямо е ударило луната снощи — планета или комета, нещо такова. И сега луната не е в ред. Приближила се е до Земята. Огромни вълни, наводнения, спиране на тока, паника. Лорейн е в истерия.

Алекс знаеше, че леля Лорейн често изпада в истерии. Папи я наричаше La Dramatica^[1], а мама още не й беше простила за грозната сцена, която направи, когато Карлос обяви, че се записва в Морската пехота: Ще умреш! Ще те убият! Никога повече няма да те видим!

— Не могат ли да върнат луната на мястото й? — попита Джули.

— Надявам се да успеят — отвърна Джими. — Но едва ли ще стане толкова бързо. А междувременно, както казва Лорейн, може да си приберем храната, вместо да позволим на разни непознати да я откраднат от устите на дечицата ни. — Той рязко натисна клаксона, когато една кола прелетя по Трето авеню. — Идиоти — промърмори той. — Богаташи, които се спасяват при първите признаци на беда.

— Не виждам полицаи — отбеляза Алекс.

Джими се изсмя.

— Заети са да опазват богаташите — каза той. — Не им пука за другите.

Май и чичо Джими беше придобил известна драматичност, реши Алекс. Животът с леля Лорейн сигурно водеше до това. Децата им страдаха от гневни избухвания, но бяха все още малки и Алекс се надяваше, че с времето ще се оправят. Не че леля Лорейн се беше оправила.

— Добре — каза Джими. — Бени е тук. — Той паркира микробуса пред магазинчето. — Слизайте. Алекс, ти и аз ще товарим. Джули, ти приготвяй празните кашони. Как е, Бени?

Едрият мъж пред магазинчето кимна.

— Засега е тихо — отвърна той. — Не би трябвало да имаме проблеми. — После извади пистолет от колана си. — Но за всеки случай.

— Бени пръв ще си получи възнаграждението — изтъкна Джими. — Бира и цигари.

— Това е новата валута — ухили се Бени.

Алекс се зачуди дали не сънува. Нищо от случващото се не му звучеше реално, освен разказа за истерията на леля Лорейн. Чичо Джими отключи металната врата. Алекс и Джули се вмъкнаха след него вътре, а Бени остана да пази входа.

Джими подаде на Джули фенерче и й каза да седне на пода зад касата и да започне да сглобява кашони. Показа на Алекс къде бяха цигарите и стековете бира и докато момчето ги товареше в колата на Бени, Джими напълни няколко кутии с хляб, мляко и други нетрайни продукти.

Бени каза на Алекс първо да напълни багажника, а останалото да подреди на задната седалка. Колата побираше удивително количество бира и цигари.

Накрая единственото свободно място остана шофьорската седалка.

— Можеш ли да шофираш? — обърна се Джими към Алекс.

Алекс поклати глава.

— Добре, аз ще откарам нещата в дома на Бени — реши той. — Бени, остани отпред. Дръж пистолета така, че да се набива на очи. Алекс, започни да пълниш кашони за моето семейство. Кажи на Джули да използва найлоновите торбички за вашите неща. Ще се върна след половин час.

Бени остана навън, а Алекс се присъедини към Джули в магазинчето. Чичо Джими заключи вратата, от което Алекс се почувства като затворник, макар да знаеше, че така с Джули щяха да бъдат в безопасност.

— Чичо Джими се е побъркал, нали? — попита Джули.

— Най-вероятно — въздъхна Алекс. — Знаеш каква е леля Лорейн. Щастлива само когато светът е пред края си. — Забеляза всички кашони, които беше сглобила Джули. — Наистина си се постарала.

Джули кимна.

— Реших, че така трябва. Леля Лорейн би се побъркала, ако вземем храна за себе си, без да сме се потрудили здравата. А ако не донесем вкъщи нищо, мами ще се ядоса.

— Има логика — отбеляза Алекс. — Чичо Джими каза да използваме найлоновите торби за нашите неща.

— Естествено, нали ще издържат по-малко неща.

— Храната е негова — изтъкна Алекс. — Прави ни услуга. Защо не напълниш възможно най-много торби, докато го няма?

Джули кимна и започна да тъпче торбите с буркани и консервирани храни. Алекс правеше същото с кашоните. Докато работеше, той се опита да проумее какво се случваше в действителност. Луната беше отговорна за приливите, така че беше логично приближаването й да повлияе на равнището на водата. Колко бързо можеше НАСА да разреши този проблем? Далечният тътен от гръмотевица помрачи още повече настроението му.

Стресна се, когато Джули наруши мълчанието.

— Мислиш ли, че Карлос е добре? — попита тя.

— Разбира се — промълви Алекс и тихо се изсмя на себе си. — Сигурно е доста ангажиран. Не знам кога ще успее да ни се обади.

— Може би и мами е заета — кимна Джули. — С целия този хаос и грабежи, болниците най-вероятно са препълнени.

— А папи е на сигурно място в Милагро дел Мар — допълни Алекс. — Всички сме добре. До понеделник всичко ще е постарому.

— Чудя се дали са отменили учебните занятия — сподели Джули. — Имам тест по английски, за който не съм учила.

Алекс се усмихна.

— Няма да имаш проблеми. Дори и да имате часове в „Холи Ейнджълс“, най-вероятно ще отменят теста.

Джули продължи да пълни найлоновите торби с възможно най-много стока. Алекс правеше същото с кашоните. Беше хубаво да увери Джули, че нещата ще се оправят до понеделник, но всъщност едва ли щеше да стане така. Колкото повече храна имаха вкъщи, толкова по-добре.

— Как се справяш? — обърна се той към Джули.

— Приготвих двайсет торби — отвърна тя.

— Чудесно — одобри Алекс. — Продължавай. Знаеш какво купува мами.

— По-добре от теб — измънка Джули.

Алекс се засмя, но в действителност не можеше да си спомни последния път, в който е бил в супермаркет, и несъмнено не помнеше папи или Карлос някога да са пазарували. Продуктите, готвенето, чистеното — всичко това го вършиха мами, Бри и Джули. Алекс поддържаше стаята си чиста, Карлос понякога помагаше на папи, но Бри и Джули бяха тези, които можеха да гладят и готвят. Дори когато мами се върна в училище, за да вземе диплома за средно образование, а след това и сертификат за операционна сестра, тя и момичетата продължаваха да вършат цялата домакинска работа.

Не че Алекс някога беше чул мами или Бри да недоволстват. Джули несъмнено го правеше, но дори ако беше коронована принцеса, Джули пак щеше да се оплаква от короната.

Като по сигнал, Джули изхленчи:

— Ръцете ме болят. И не мога да достигна продуктите на най-горните редове.

— Тогава вземи от тези, които можеш да достигнеш — каза той. — Добави консервирани гъби. Папи ги харесва.

— Вече напълних една чанта — отвърна Джули.

— Добре — кимна той и се върна към работата и мислите си.

НАСА най-вероятно се съветваше с физици и астрономи от цялото земно кълбо, за да открие най-бързия начин да върне луната на мястото й. Нещата, рано или късно, щяха да се оправят.

Когато чичо Джими се върна, Алекс вече беше напълнил всички кашони. Той и Джими натовариха микробуса, а Джули се зае със сглобяването на последните няколко кашона. После той и Джими напълниха кашоните и останалите торби.

— Джули, остани тук — каза чичо Джими. — Бени ще пази отвън. Алекс и аз ще разтоварим нещата в моето жилище, после ще се върнем и ще те откараме вкъщи.

Алекс не изгаряше от желание да остави Джули сама в магазина, но прецени, че тя ще е на сигурно място в заключено помещение с въоръжена охрана.

— И се дръж прилично — нареди той.

Джули го изгледа. Алекс изпита съчувствие към всеки евентуален грабител, който би минал през Бени.

Джими запали колата и бързо прекоси четирите пресечки до апартамента си.

— Лорейн ще ни помогне да разтоварим — каза той. — Но ще отнеме известно време да пренесем всичко по стълбите.

Джими и Лорейн живееха на втория етаж в сграда без асансьор. Джими разтоварваше нещата от микробуса на първия етаж, а Алекс ги пренасяше до горната площадка, където Лорейн поемаше от него кашоните и ги прибираше в апартамента. Алекс чуваше в далечината писъците на малките си братовчеди, но това беше нещо обичайно. Лорейн не каза нищо, само от време на време сумтеше, докато пренасяше по-тежките кашони в жилището си.

Когато най-сетне приключиха, Лорейн огледа Алекс.

— Благодаря ти — каза тя. — Помогна ми да спася живота на дечицата си.

— Нещата ще се оправят — отговори сконфузено Алекс. — Да дадем на учените няколко дни и те ще намерят начин да се справят със ситуацията.

— Това е отвъд възможностите на учените — заяви Лорейн. — Вече само Бог може да ни помогне.

— Ще го направи — увери я той.

— Хайде, Алекс! — извика отдолу Джими. — Да тръгваме.

Алекс прегърна неловко Лорейн и се затича надолу по стълбите.

Джими ги откара обратно при магазинчето, където вече нямаше следа от Бени.

— По дяволите! — изсумтя Джими. — Казах му да изчака да се върнем. Джули, добре ли си?

— Някакви хора заудряха по металната врата — отвърна Джули, свита под касата. — Чух изстрели.

— Всичко е наред — успокои я Алекс. — Отиваме си вкъщи.

— Добре — въздъхна Джими, все още ядосан. — Ще натоваря останалото сам. Елате, нека да отнесем вашите неща.

Алекс се изненада от количеството чанти, което Джули бе успяла да напълни, както и от тежестта им. Определено щяха да имат достатъчно запаси, докато нещата се нормализират.

Джими им помогна да отнесат храната в хола, после потегли обратно към магазинчето. Алекс, Бриана и Джули преместиха повечето торби в кухнята. Това, за което нямаше място, остана в хола.

— Телефонът звънна, докато ви нямаше — сподели Бриана. — Мисля, че беше папи, но не съм сигурна.

— Как така не си сигурна? — попита Алекс.

Всеки мускул от тялото му го болеше. Копнееше единствено за топъл душ и още няколко часа сън.

— Доста пращеше — промълви Бриана с почти извинителен тон. — Но чух мъжки глас и съм почти сигурна, че беше на папи. Струва ми се, че каза нещо за Пуерто Рико.

— Е, това е добра новина — въздъхна Алекс. — Щом се е обадил, значи най-вероятно е добре. Сигурно е искал да ни каже, че няма да се върне в неделя.

— Казах му, че всички сме добре, за да не се притеснява — допълни Бри.

— Оставиха ме сама в магазина — измрънка Джули. — Някакви хора се опитаха да нахлуят. Можеха да ме убият.

— Добре ли си? — попита уплашено Бриана.

— Разбира се, че е добре — махна с ръка Алекс. — Всички сме добре.

— Искате ли да се чуем с мами? — предложи Бриана. — Ще й разкажем за продуктите и за обаждането на папи.

— Не е редно да я безпокоим в работата — заяви Алекс. — Тя ще ни звънне когато може, или направо ще се прибере. По-добре да си направим закуска. И тримата ще се почувстваме по-добре, след като хапнем.

— Мога да приготвя бъркани яйца — съгласи се Бриана. — Газовата печка още работи, проверих.

— Звучи добре — каза Алекс. — Аз ще си взема душ. След закуска ще идем на училище.

— Никъде няма да ходя — отсече Джули. — Не и в този хаос.

— И аз не искам да излизам — подкрепи я Бри. — Не може ли останем тук, докато мами се прибере?

— Е, добре — въздъхна Алекс. — Но аз ще изляза след закуска и ще проуча какво става.

Вмъкна се под душа само за да открие, че няма топла вода. Изкъпа се възможно най-бързо и си облече дрехи за училище.

— Топлата вода е спряла — съобщи Алекс на Бри.

— Нали не мислиш, че хората от блока ще обвинят папи? — попита тя.

— Никой няма да обвини папи — отвърна Алекс. — Не е само нашият блок. Сигурно в целия град няма ток. Къде е Джули? Да не е закусила вече?

— Върна се в леглото — каза Бриана, докато сервираше бърканите яйца на Алекс. — Надявам се, че портокаловият сок не е развален.

Алекс сръбна една глътка.

— Чудесен е — обяви той.

Чак след като подуши яйцата, осъзна колко е бил гладен. Тъкмо беше излапал всичко, когато телефонът звънна.

— Може да е мами! — извика Бриана и се затича да го вдигне. — Ало? Карлос е! Здравей, Карлос. Всичко е наред, къде си?

— Дай ми телефона, Бри — нареди Алекс. — Карлос, Алекс е. Как си?

— Добре съм — отговори Карлос. — Имам само минута. Изпращат ни някъде. Не знам къде, но ни казаха да се обадим на близките си. Всичко ли е наред с вас?

— Справяме се — каза Алекс. — Папи се е обадил тази сутрин и е говорил с Бри. А мами е в болницата. Как е положението при теб? Има ли ток?

— Да, електрозахранването е наред — отвърна Карлос. — Джули добре ли е?

— В момента спи. Джими ни накара да изнесем стоката от магазинчето. Джули беше много усърдна, здравата се потруди. Искаш ли да я събудя?

— Не, няма нужда — отговори Карлос. — Слушай, Алекс, докато папи се върне, ти отговаряш за всичко. Мами ще разчита на теб.

— Знам. — Алекс искаше да го попита друго. — Карлос, казаха ли ви кога положението ще се оправи?

— Не, не са обявили нищо конкретно. Само казаха, че ще отнеме доста време и трябва да се подготвим за големи неприятности.

— Е, ние сме добре — увери го Алекс. — Имаме много храна от магазинчето. А Джими може да ни помага, докато се върне папи.

— Добре — каза Карлос. — Време е да затварям. Има дълга опашка. Пази се, Алекс, и се грижи за мами и момичетата. Ти си мъжът в семейството.

— Не се тревожи за нас. — Алекс искаше да допълни още нещо, но Карлос вече беше затворил.

— С кого говори? — зададе се от спалнята си Джули. — Мами?

— Беше Карлос — съобщи Бри. — Искаше да провери дали всичко е наред.

— Карлос? — изненада се Джули. — Защо не ми дадохте да го чуя?

— Доста бързаше — уточни Алекс. — Ще го изпращат някъде. Виждаш ли, Бри, няма защо да се притесняваме. Морската пехота се заема.

— Мами много ще се зарадва, че имаме вести от него — каза Бриана. — Джули, искаш ли яйца?

— Стомахът ме боли — промърмори Джули. — Толкова се наплаших в магазинчето, че изядох няколко шоколада.

— Доста умна постъпка — смръщи се Алекс. Усещаше болезнено туптене в главата си, което определено не беше причинено от шоколад.

— Не знаеш колко беше страшно — изстена Джули. — Бях съвсем сама там и чувах изстрелите навън.

— Изстрели? — стресна се Бри. — В безопасност ли сме, Алекс?

— Естествено — отговори Алекс. Идеше му да убие Джули. — Знаеш какви са хората в центъра. Тук сме на сигурно място. Ще отида до училището, за да проуча нещата.

— Но ще се върнеш, нали? — попита Бри. — Дори и училището да е отворено?

— Добре, добре — съгласи се Алекс. — Не се тревожете. Всичко ще бъде наред. Обещавам.

— Не можеш да обещаеш това — отвърна Джули, но той реши да пренебрегне думите й и излезе от жилището.

Хаосът на улицата преди изгрев беше нищо в сравнение с лудостта, с която се сблъска сега. Задръстването беше по-зловещо от когато и да било. Малките улици бяха като паркинги, същото важеше за „Уест Енд“ и авеню „Амстердам“, където колите се бяха насочили към центъра. „Бродуей“ беше отворен само за аварийни автомобили, които сновяха нагоре-надолу с виещи сирени. Тъй като светофарите не работеха, шофьорите бяха въвели собствена система за регулиране на движението. Никой не правеше път на никого и Алекс претичваше всеки път когато му се наложеше да пресече някоя улица. Хората, вървящи пеша, бяха единици, а всички магазини бяха спуснали металните си капаци. Но дори и без пешеходци, звукът от сирените, клаксоните и крещящите шофьори беше поразителен.

„Винсент де Пол“ се намираше на пресечката на Седемдесет и трета улица и авеню „Колумб“. Алекс обикновено отиваше на училище пеша, освен ако времето не беше наистина лошо. Небето изглеждаше заплашително, но гръмотевичните бури, които беше очаквал, все още не бяха дошли. По челото му се стичаше пот, но той не можеше да прецени дали е заради жегата, тичането или от притеснение. Джули беше права. Не можеше да им обещае нищо.

Когато стигна до многоетажната тухлена сграда, Алекс забеляза табела на вратата. ЗАТВОРЕНО ДО ПОНЕДЕЛНИК.

Не беше изненадан, но беше разочарован. Училището винаги беше представлявало убежище за него и той се надяваше да намери някого, който да му разясни случващото се. Макар да не беше убеден, че наистина иска да знае.

Отстъпи от вратата и точно в този момент от небето заваля дъжд. Проблясваха светкавици, гърмяха мълнии. Сгълча се, че не е взел чадър, че изобщо е излязъл. Дори нямаше представа дали метрото работи.

Отиде до спирката на Седемдесет и втора улица и завари метална верига на стълбището. Подгизнал от дъжда полицай стоеше наблизо и наблюдаваше как линейките свистят по „Бродуей“.

Алекс посочи към станцията на метрото.

— Затворено е — съобщи полицаят. — Тунелите са наводнени.

— Мерси — отвърна Алекс.

Зачуди се каква ли е причината за наводнението, но дъждът беше прекалено силен и момчето прецени, че не е удачно да подхваща разговор. Пробяга разстоянието до дома и се върна в апартамента мокър до кости.

— Училището е затворено до понеделник — съобщи той. — Мами обади ли се?

Бриана поклати глава.

— Джули се върна в леглото — каза тя. — Подгизнал си.

— Да, знам. Ще се подсуша и ще отида да поспя. Събуди ме преди понеделник, става ли?

Бриана се засмя.

— Полегни си. Сигурна съм, че преди да се събудиш, мама ще се е върнала и всичко ще се оправи.

— Убеден съм, че ще стане така — кимна Алекс, макар да знаеше, че това са празни приказки.

Когато окачи мокрите си дрехи и си навлече дънки и тениска, се замисли за наводнените тунели. Метрото, с което мами отиваше в Куинс, минаваше през тунел. Ала тя беше излязла миналата вечер, когато нямаше проблеми и всичко беше наред. Все пак Алекс осъзнаваше, че няма да е спокоен, докато не се чуе с нея.

Леглото изглеждаше изключително приканващо. Но Алекс първо застана на колене, прекръсти се и се помоли за майка си, баща си и брат си, за сестрите си, а след това за страната си и за целия свят.

„Бъди милостив, Господи — молеше се той. — И ми дай сила.“

Чак тогава си позволи да потърси утеха в съня.