Дженифър Донъли
Гибелна вълна (15)

Четиринайсет

Серафина се сниши бързо, обхваната от ужас, че може да я е видял. Зачака да чуе плавници, биещи по водата към нея, и да види заслепяващата светлина от фенер.

— Чисто е! Да тръгваме! — извика Махди.

Остана сама.

Сера не можеше да помръдне. Вече беше преживяла предостатъчно удари и бе загубила предостатъчно свои близки. Но това… това изобщо не можеше да проумее. Спомни си предупреждението на дука — не вярвай на никого. Но Махди?

Той й беше изменил с Лучия, да, но как е могъл да измени и на народа й? И на своя собствен? Вероятно нашествениците бяха убили родителите му. И сега той беше на тяхна страна?

Опита се да си каже, че е сбъркала. Че не го е видяла добре. Ала не беше така. Той носеше униформата на врага. Налагаше се да приеме фактите: Махди беше предател.

С болка в сърцето тя изплува от острокона и пое по течението, като всеки момент очакваше да попадне на патрул. Базалтова улица, където беше убежището, се намираше в северния край на фабрата. Когато най-сетне стигна до къщата, все още замаяна от предателството на Махди, се почуди дали заради шока не е направила грешка. Къщата на номер 16 беше развалина. Горните етажи бяха разрушени. Остатъците от фасадата бяха напукани и порутени. Тя надзърна през един счупен прозорец и видя празна стая. Колебливо почука на вратата. Не последва нищо. Почука отново.

— Морска звезда — прошепна тя.

Вратата се открехна, протегна се ръка и я дръпна вътре.

— Кой те праща? — изръмжа един едър мъж.

— Дука на Венеция — каза Серафина. — Покойният дук на Венеция.

Мъжът кимна и я пусна.

— Намери си място. Днес е пълно — каза той.

— Колко хора има тук? — попита Серафина, докато плуваше след него по тесен коридор.

— Четирийсет и трима.

— Къде са? Къщата изглежда празна.

— Направихме голямо илюзио, за да заблудим патрулите — обясни мъжът. — Действа. Засега.

Коридорът ги доведе до стая, когато някога е била хол. Сега приличаше повече на лазарет. По пода лежаха болни и ранени хора. Здравите правеха каквото могат, за да им помогнат. Никой не разпозна Серафина. Никой не я погледна.

Една малка русалка проплака насън. Сера забрави собствената си болка и спонтанно се наведе над детето. Погали го по главата и зашепна успокоителни думи. Момиченцето се успокои. Друго дете се оплака, че му е студено. Сера го зави. После заплува към другата стая, някога трапезария. Тя също беше пълна с болни и немощни хора. Такова беше положението и в стаите на горния етаж. Само в кухнята нямаше легла, защото се ползваше и за хранене, и за импровизирана операционна.

Аз съм тяхната принцеса и нямам никаква представа как да им помогна, помисли си тя.

— Какво да правя? — каза на глас.

— Каквото можеш. Като всички нас — отговори й някой грубо. Сера се извърна. Една по-възрастна русалка, изпита и изтощена, й подаде чаша чай.

— Казвам се Джия. Аз отговарям тук. Занеси това на Матео. Лежи в хола, близо до предната стена. Черна коса. Сини очи. Има температура.

Серафина взе чашата. Откри Матео, помогна му да седне и да отпие малко чай. Прегърна го, когато го разтърси пристъп на кашлица, и после го сложи обратно върху дюшека. След това се върна в кухнята, за да види какво още може да свърши.

— Занеси това на Алдо. Това е този, който стои до вратата. Не е ял цяла нощ — каза един мъж и напълни купа с гювеч.

Серафина занесе купата до предната врата.

— Благодаря — каза Алдо, когато му я подаде. Тъкмо посегна да я вземе, когато на вратата се почука.

— Морска звезда — каза глас отвън.

— Чакай малко, става ли? — каза Алдо. Сера кимна.

Той погледна през малка шпионка и отвори вратата. Един прегърбен мъж, целият в черно, проплува в стаята. Алдо заключи вратата след него. Мъжът се изправи.

Серафина се облещи, когато го видя. Изпусна купата.

— Морска измет! — развика се тя. — Предател!

Кинжалът се озова в ръката й за секунда. В следващия момент литна във водата.

Право към Махди.