Джина Шоуолтър
Прокълната целувка (20)

Двадесета глава

Аня показа на Лушън къде Уилям държи оръжията си и заедно освободиха мачете, брадва и няколко украсени със скъпоценни камъни ками. През цялото време продължаваше да дърдори безгрижно, за да не даде на Лушън възможност отново да спомене Всеотварящия ключ. Когато свършиха, тя се материализира в пещерата, където бяха оставили воина, а Лушън беше по петите й.

И въпреки че беше облечена в термодрехи и палто, леденостуденият въздух моментално я прониза. Проклятие, беше свикнала на топлина, тялото й вече не беше подготвено за студа. Тя потрепери и погледна към Лушън. Цветът му беше по-добър и можеше да стои на крака, без да се катурне, но имаше сенки под очите и бръчки от напрежение около устата.

Все още не беше възвърнал силите си напълно и това я тревожеше. Още повече, той мислеше, че ще умре. По-рано беше чула мисълта да отеква в ума му. Едва не се разплака като някой жалък смъртен.

— Пещерата е празна — каза Лушън, очевидно шокиран.

И не само че беше празна, пещерата беше чиста, сякаш никой никога не е бил в нея. Сякаш не се беше провела битка и нямаше смърт. Изпълни я страх, който се смеси с вече изострените й емоции.

— Къде според теб е Уилям?

— Или се е отправил към дома, или е на път към върха.

— Да видим дали е на върха, а? — Тя извади маската, която беше натъпкала в джоба си и я нахлупи на лицето си, после се пренесе на билото на планината и моментално беше зашеметена от рязката промяна в температура и светлина. Пещерата беше студена, но това… това беше нещастие. Лед и скреж нахлуха в носа и в дробовете й, кръвта й се смрази. Вятърът зашиба като тънки ножове. Имаше едва лека следа от златна лунна светлина, която оцветяваше нащърбените върхове в неземен оттенък.

Лушън… не беше пристигнал още, осъзна тя.

Аня се намръщи и се огледа. Не видя следа и от Уилям. Точно когато беше готова да се пренесе отново до пещерата, Лушън най-после се появи. Носеше маската си, но тя можеше да усети усиленото изтощение, което се излъчваше от него.

Мамка му!

— Никакво пренасяне повече за теб — каза му тя решително. Пренасянето изцеждаше малкото енергия, която тя бе успяла да му даде.

— Ще направя това, което е необходимо — възрази той, а тонът му беше също толкова решителен, колкото нейния.

— Проклятие, Лушън! — Той беше по-важен за нея, отколкото всичко друго на света. Би предложила на Кронос Всеотварящия ключ още на мига, само и само да спаси своя мъж, но не се доверяваше на копелето. След като кралят на боговете получеше ключа, той можеше да убие Лушън напук на нея, задето го е накарала да чака.

Тя трябваше да внимава как действа.

Новият й план беше прост — да намери клетката, после някак да скрие и себе си, и Лушън. Лушън я искаше, затова щеше да я получи. Беше просто. Тя нямаше да даде на Кронос клетката в замяна. Не и след като той можеше да я използва, за да намери кутията и да нарани Лушън. Не, тя щеше да замени ключа, точно както искаше дъртия чекиджия. Нямаше друг начин.

Беше въпрос само на време.

Аня разтри корема си, за да прогони внезапната болка.

— Все още не виждам Уилям — каза Лушън, измъквайки я от мислите й.

— Тук съм — изръмжа един глас.

Аня се обърна и видя ръка в ръкавица да забива сребърен клин през ръба. Уилям се издърпа. Цялото му лице беше покрито с бяла маска, сливайки го със снега. Освен очите. Те сякаш блестяха ярко, сини като океана.

— Малко помощ! — сопна се той.

Лушън клекна и стисна китката му. Аня застана зад любовника си, стисна кръста му и го задържа стабилен. Заедно изтеглиха мускулестото тяло на Уилям през ръба.

Воинът се изправи и отърси снега от раменете си. Дори се изгърби, опитвайки се да вкара въздух в дробовете си.

— От години не съм правил това.

— Трябва да опиташ с пренасяне — предложи тя услужливо.

Все още клекнал, той се пресегна и й показа среден пръст.

Тя се засмя.

Лушън изсумтя.

— Изненадана съм, че не се отправи към дома — каза тя.

— И да ти дам още причини да изгориш книгата ми или да откъснеш страници от нея? — Уилям се изправи и бляскавият му поглед обходи необятния простор на снега. Нямаше нищо друго, освен одеяло от белота, а вятърът носеше блестящи снежни вихрушки към небето. После огледа Лушън. — Изглеждаш добре, като се имат предвид скорошните ти наранявания.

— Къде би могло да се скрие чудовище на това място? — попита Лушън, като не обърна внимание на комплимента.

— Може да е хамелеон — предположи Аня. — Може да е с цвета на снега и може да стоим върху него точно сега.

Всички погледнаха надолу. Минаха няколко минути и нищо не се случи. Чу се колективна въздишка на разочарование.

Уилям се съсредоточи върху Аня, отвори уста и я затвори. Видя оръжието, закачено на гърба й и подаващо се над рамото й като на самурай и се намръщи.

— Хубав меч — каза той ледено.

— Благодаря.

— Един от любимите ми е.

— Ако си добър, ще ти го върна след година или две.

— Толкова си добра с мен.

— Знам. Смятам, че говорехме за Хидра.

Уилям отново огледа земята.

— Е… Накъде сега?

— Насам! — каза Лушън и посочи напред.

Аня потисна негодуването си и тръгна.

— Не ми казвай, че трябва да вървим с километри. Може да изпадна в истерия.

— Стойте нащрек! — предупреди ги Лушън. Тримата вървяха бавно няколко часа.

В началото тя се чувстваше като бучка лед, която подскача в чаша сода. После цялото й тяло се вкочани. Опитваше се да се стопли, но не успя. Усилието да движи ръцете и краката си й се струваше по-тежко, отколкото да мести трупи от един тон.

— Напомни ми защо те харесвам! — каза Уилям, нарушавайки мълчанието. — Напомни ми защо те приемам в дома си отново и отново, въпреки че знам, че белята те следва по петите! Защото точно сега не мога да си спомня.

— Приемаш я, защото тя носи вълнение и страст навсякъде, където отиде — отвърна Лушън.

Ах! Удоволствие се разля по тялото й и внезапната топлина поведе битка с вкочанеността. Тя се усмихна на Лушън и го потупа по рамото му. Той се държеше добре. Не се беше препънал нито веднъж, въпреки че краката му бяха като от олово, Смърт мрънкаше в главата му и настояваше да събират души, но искаше да остане с нея.

Тя реши, че е суперяко да може да го разгадава толкова лесно. Беше чудесно да знае, че малкият му сладък демон мърка за нея и че дори я харесва. Две лоши момчета на цената на едно. Не можеше да е по-добре от това. Но тя не можеше да понесе мисълта, че Лушън страда. „Скоро — закле се тя. — Това ще свърши скоро.“

Той се пресегна назад и стисна ръката й, сякаш усетил плана й да се свърже с Кронос. Добре де. Може би това да се разбират един друг толкова лесно не беше толкова яко. Какво щеше да направи, ако той се опиташе да я спре?

— Някой знае ли нещо за Хидра? — попита тя, за да разсее Лушън. — Добър боец ли е?

— Тя е непобедима и всеки път, щом отсечеш глава, друга израства на мястото й. — Уилям въздъхна малко обезсърчен. — Наистина ли мислиш, че можеш да победиш такова създание, Аня? Ти си силна, но не толкова.

Един от шиповете в ботуша на Лушън закачи парче лед, което не се отчупи и той се препъна. Той беше отслабнал и мина миг, преди да може да се изправи. Аня не искаше Уилям да мисли, че Лушън не е достатъчно добър воин, затова си наложи да не му помага.

— Какво ти е сега? — попита Уилям. — Аня да не те изтощава?

Тя тупна Уилям по ръката.

— Не му говори така! Той изтощи мен.

— Ох! — оплака се Уили. — Боли. Ти си по-силна, отколкото мислиш и удряш адски лошо.

— Тихо, голямо бебе! Мислех, че не съм достатъчно силна.

— Е? — подкани той Лушън, без да млъкне. Направи го напук на нея, тя беше сигурна. — Какво ти е?

Лушън сви рамене.

— Ако врагът допусне, че съм отслабнал, ще ме подцени.

Уилям помисли за това няколко секунди, после кимна.

— Вярно е. Но не виждам никакви врагове наоколо.

— Времето ще покаже — каза Лушън.

Аня усети вълна от гордост. „Това е моето момче!“

Връхлетя ги още един студен порив на вятъра.

— Какво направи с телата на Ловците? — попита Лушън.

— Погрижих се за тях — беше непоколебимият отговор. — Само това има значение.

Аня се беше наслаждавала на възможността да се бие с тях и да ги убива. Те се бяха надявали да наранят и накрая да убият Лушън, а всеки, който целеше да навреди на Лушън вече беше и неин враг. И тя щеше да го убие без колебание. Без угризение. Без милост.

— Защо си си направил труда? — Ледени късчета се пръснаха от върха на ботуша на Лушън и залепнаха за крака му.

Аня долови в Уилям леко колебание, когато вдигна маската си и избърса кората лед от устните си. Около лицето му се вдигна мъгла.

— Ако някой ги намери, хората ще наводнят тези планини на тумби, за да разследват убийството им.

— Умно — каза Аня. — Богове, къде е Хидра, по дяволите? Не виждам дори стъпки, а започвам сериозно да се вбесявам. Имам чувството, че съм избрала грешното място и че тя вече не живее в Арктика. Това ще означава, че съм невероятна тъпачка, и сериозно ще увреди уличния ми рейтинг.

Лушън вдигна маската си, вдигна и нейната и я целуна бързо по устните, реши, че не е достатъчно и я целуна отново този път за по-продължителна целувка и по-страстна.

— Ти не си тъпачка.

— Гадост! — Уилям се престори, че му се повръща. — Това е отвратително. — После зяпна Аня. — Обвързала си се, нали? Отдала си се на проклятието си. Заради него. Защо?

— Любовта не е толкова отвратителна и това е всичко, което ще кажа. — Тя се отдалечи от Лушън с нежелание, оправи маската си и тупна Уилям по ръката. — Само чакай да дойде твоят ред! Надявам се сродната ти душа да те подлудява и да не иска да има нищо общо с теб.

— Може да извадя такъв късмет.

— Ще видим — каза тя тайнствено.

Уилям спря рязко и очите му блестяха през чистите очила, които ги предпазваха от студа.

— Какво знаеш? Чула ли си нещо? Какво си чула, Аня?

Не беше хубаво да го дразни така, помисли тя и се усмихна. Той отбягваше любовта, заради пророчеството, което висеше над главата му. Никога не й беше казвал какво точно е пророчеството, а тя нямаше търпение да се опита да разкодира шифрованата книга с древни рими и злокобни предупреждения.

— Не съм чула нищо — призна тя. Преди седмица щеше да го излъже и да му каже, че знае нещо. Щеше да го накара да я моли за информация и това щеше да й достави удоволствие.

Лушън сигурно не й оказваше добро влияние. Сигурно щеше да спре и да краде. Усмихна се. Вероятно щеше да е прекалено заета да прави секс, за да си дава труда да краде, така че щеше да бъде честна замяна.

— Ужасна си — Уилям въздъхна и отново тръгна.

Въпреки че беше уморена и с всяка минута се чувстваше все по-уморена, Аня успя да се изравни с него. Скоро вече се препъваше във всяко парче лед по пътя си.

— Още колко ще търсим? — изстена тя. — Не че искам да се откажа или нещо такова. Не искам. Няма. Просто се чудя.

Лушън обви ръка около нея, предлагайки й утеха, топлина и любов. Краката я боляха, беше й ужасно студено и да, тя отчасти искаше тази нощ да свърши, за да остане насаме с него и да задоволява тялото му и (след любенето) да мисли как най-добре да се справи с Кронос. Но когато Лушън беше до нея така, нито едно от лошите неща нямаше значение. Само намирането на глупавата клетка.

Внезапно Уилям заби крака в земята. Аня осъзна, че той е спрял, едва когато погледна настрани и той вече не беше до нея. Тя и Лушън се спогледаха умислено, преди да се върнат.

— Какво е това, по дяволите? — попита задъхано Уилям. Беше пребледнял.

— Къде? — Тя огледа обкръжаващата ги местност и забеляза само, че всичко беше точно копие на всичко, през което бяха бъхтили. — Не виждам нищо.

— Там — каза Лушън и в гласа му се долавяше вълнение. Той посочи.

Тя проследи посоката на пръста му. В началото видя единствено панделки танцуващ сняг. После, когато кехлибарената лунна светлина проблясна върху белите снежинки, Аня забеляза трепкащото очертание на извит… портал? Въздухът там беше някак по-плътен, сякаш имаше чиста, накъдрена вода.

Тя извика радостно и обви с ръце Лушън.

— Това е! Това трябва да е! Къде мислиш, че води?

— Може би не е нищо — каза Лушън.

Уилям отметна глава назад и се загледа нагоре към беззвездното небе. Молеше ли се?

— Може би трябва да се върнем.

— По дяволите, не! — каза Аня, пусна Лушън и пристъпи напред. — Води или отстъпи, Уили! Минаваме през това нещо.