Р. Словцов
Харунъ Алъ Рашидъ

„И Шехеразада казала:

— Говорятъ за царя на епохата, халифътъ Харунъ Алъ Рашидъ, който повикалъ веднъжъ своя везиръ Джафаръ и му казалъ: «Азъ искамъ да слѣза въ града и да попитамъ народа за поведението на представителитѣ на властьта, и всѣки, отъ когото се оплачатъ, ние ще го уволнимъ, а когото похвалятъ — ще наградимъ». — «Слушамъ и се подчинявамъ» — казалъ Джафаръ. И халифътъ съ Джафаръ и Масуръ слѣзли и преминали презъ цѣлия градъ, като обиколили всички улици и площади“.

Историкътъ разказва за багдатския халифъ по-другояче отъ Шехеразада въ „Хиляда и една нощь“. Харунъ Алъ Рашидъ е ходѣлъ не веднъжъ нощемъ по Багдатъ „инкогнито“ съ своя любимецъ Джафаръ, синътъ на великия везиръ Яхия, и евнуха Масуръ. Но той съвсемъ не мислѣлъ да защитява отъ несправедливитѣ сѫдии вдовицитѣ и сирацитѣ, да оженва влюбенитѣ бедняци или да наказва рушветчиитѣ полицаи. Тия нощни разходки напомняли по-скоро „турнето на великитѣ князе“ по Багдатския „Монмартръ“. Когато халифътъ се уморявалъ отъ разкоша на придворния животъ, харема, любимцитѣ, ласкателитѣ-поети, музиката и пиршествата — той търсѣлъ промѣна, търсѣлъ оная свобода, която дава простиятъ плащъ, вмѣсто коприната и скѫпоценноститѣ.

Страната се управлявала отъ великия везиръ Яхия, който произхождалъ отъ знаменитото персийско семейство Бармекидитѣ; още при дѣдото на Харунъ той заемалъ високъ постъ въ държавата. Такива постове заемали сѫщо неговитѣ синове и роднини. Яхия билъ възпитатель на Харуна: Кайзуранъ умъртвила своя най-голѣмъ синъ Хади и сложила на престола по-младия. Синътъ на Яхия, Фадлъ, забележителенъ полководецъ, командвалъ армията и билъ губернаторъ на една далечна провинция. Ролята на това семейство била толкова голѣма въ епохата на разцвѣта на арабския халифатъ, толкова огромно било тѣхното влияние и богатство, че „вѣкътъ на Харунъ Алъ Рашидъ“ съ сѫщото право може да се нарече „вѣкъ на Бармекидитѣ“. И тѣхниятъ неочакванъ трагически край се явява най-мрачното събитие въ блѣскавото царуване на Харунъ Алъ Рашидъ, най-тъмното петно върху паметьта на не приказния, а действително исторически багдатски халифъ.

Харунъ, наричанъ „царь на царетѣ“, билъ отъ династията на Абасидитѣ (786—829). Той властвувалъ надъ огромна империя, която се простирала, номинално разбира се, отъ брѣговетѣ на Атлантически океанъ до степитѣ на Туркестанъ, отъ Черно море до Индия. Нейниятъ центъръ билъ Багдатъ — градъ съ 800,000 жители, столица не само на халифа, но и на цѣла цивилизация, тая, която въ IX вѣкъ на нашата ера достигнала единъ разцвѣтъ, аналогично много по-голѣмъ отъ по-късния западенъ Ренесансъ. Бармекидитѣ управлявали съ голѣмо изкуство. Търговията и промишленостьта на страната разцъвтѣли. Месопотамия се явила истински кръстопѫть на търговията на Изтокъ. Полетата давали приказна жътва благодарение на превъзходната система на оросяването. Пѫтища, мостове, крепости, дворци, джамии извиквали очудването на чужденцитѣ. А въ своя дворецъ халифътъ — просвѣтенъ меценатъ — събиралъ най-добритѣ поети, музиканти, учени, и съ тия събрания могли да съперничатъ само праздницитѣ на Бармекидитѣ, велможи съ изященъ вкусъ, любители на спороветѣ между ученитѣ и теолозитѣ. Тѣ, както и Харунъ въ първия периодъ на своето царуване, дълбоко почитайки Корана, внасяли въ религията на персийския духъ критика и тънко тълкувание.

Славата на Харунъ Алъ Рашидъ се разнасяла далече задъ предѣлитѣ на Азия. Въ 800 година на халифа съобщили, че нѣкакъвъ краль на име Карлъ, властуващъ надъ невѣрнитѣ нѣкѫде далече, още по-далече отъ Византия и арабска Испания, изпратилъ при него двама посланици съ странни имена — графъ Ландфридъ и графъ Сигизмундъ. Тѣхенъ преводчикъ билъ единъ евреинъ на име Исакъ. Харунъ доста дълго накаралъ да чакатъ посланицитѣ на Карлъ Велики, тръгнали отъ Франция преди три години. Тѣ имали предъ халифа трудна задача: — кральтъ на франкитѣ искалъ да получи отъ Харунъ Алъ Рашидъ правото да защищава християнитѣ-поклонници, отправящи се на Гроба Господенъ. Но предлогътъ за посолството билъ избранъ другъ — още по-невиненъ. Карлъ твърде много обичалъ рѣдкитѣ звѣрове и си устроилъ въ Аахенъ истинска зоологическа градина. Той молѣлъ всемогѫщия халифъ да му подари единъ слонъ за своята звѣрилница. Халифътъ приелъ най-после посланицитѣ, но безъ особени почести, такива каквито той оказвалъ на посланицитѣ на китайския багдиханъ, византийския императоръ или индийския владѣтель. Двамата френски графове и източния евреинъ имали за това твърде скроменъ видъ. Но Харунъ благосклонно изслушалъ преведенитѣ отъ Исака приветствия отъ „Карле“, царствуващъ макаръ и въ далечна страна, но знаещъ за блѣсъка и могѫществото на халифа. Харунъ заповѣдалъ да дадатъ на посланицитѣ на „Карле“ единъ хубавъ слонъ, а заедно съ това се съгласилъ и на другата молба на християнския краль: „Нека той защищава своитѣ едновѣрци на Изтокъ, стига съ това да не намалява властьта и престижа на халифа“.

Графоветѣ Ландфридъ и Сигизмундъ си тръгнали обратно. Съ тѣхъ тръгналъ и ловкиятъ Исакъ, който каралъ слона. Презъ октомврий 801 година тѣ благополучно слѣзнали на каталонското пристанище Вандъ и се започнало триумфалното шествие на слона презъ цѣла Франция до самия Аахенъ, кѫдето Исакъ предалъ слона на Карлъ Велики, за негово най-голѣмо удоволствие.

Отношенията, които се създали между Харунъ Алъ Рашидъ и краля на франкитѣ при посрѣдничеството на скромния евреинъ и голѣмия слонъ не се прекѫснали. Карлъ Велики още нѣколко пѫти пращалъ посланици въ Багдатъ за разрешение на въпроситѣ, свързани съ „мандата“ на френската империя надъ християнската община на Изтокъ. Харунъ Алъ Рашидъ на свой редъ изпратилъ въ Аахенъ посланици съ богати подаръци. Преминаването по Франция на великолепнитѣ арабски велможи, напомнящо източнитѣ приказки, направило не по-малко впечатление отъ изпратения преди нѣколко години слонъ отъ халифа.

Самъ Харунъ често пѫтувалъ изъ своето царство, като участвувалъ въ военни походи или ходѣлъ на поклонение въ Мека. Най-значително било поклонението въ 802 година. Халифътъ билъ съпровожданъ отъ двамата си синове — Еминъ и Мамунъ, великия везиръ Яхия и Джафаръ, сѫщо изпълняващъ везирска длъжность. Въ свещената стая Кааби халифа трѣбвало да разреши дълго измѫчващия го въпросъ, сѫдбоносенъ въпросъ за всѣки източенъ владѣтель — кого отъ синоветѣ си да назначи за наследникъ на престола. „Владѣтелю на хората, — напомнялъ му старикътъ Яхия — всѣка грѣшка може да се поправи, освенъ тая, що се отнася до престолонаследието“.

Следъ дълги колебания, Харунъ решилъ да раздѣли властьта между двамата си синове, като мислѣлъ по тоя начинъ да удовлетвори и тѣхнитѣ привърженици. Той прочелъ своята заповѣдь въ самия храмъ и накаралъ синоветѣ си да се закълнатъ, че тѣ ще я уважаватъ. После, за по-голѣма важность, новата заповѣдь била закачена на стената на джамията. Но прислужникътъ, който вземалъ свитъка, го изпустналъ и той се търкулналъ въ краката на халифа. Лошъ знакъ. Съ натѫжено сърдце се връщалъ въ своята столица Харунъ.

По пѫтя той се спрѣлъ въ Аибаръ, на Ефратъ, кѫдето имало халифски дворецъ. Джафаръ сѫщо ималъ тукъ свой разкошенъ домъ. И сега халифътъ билъ благосклоненъ къмъ своя любимецъ. Но нѣколко дена следъ пристигането, Джафаръ узналъ, че по заповѣдь на Харуна билъ убитъ неговиятъ секретарь. Джафаръ, развълнуванъ, отишълъ въ двореца.

— Той бѣше невѣрующъ, — спокойно казалъ Харунъ. — Но ти не се вълнувай! Невѣрующия е презренъ човѣкъ. А Джафаръ си остава Джафаръ. Той и неговото семейство сѫ най-голѣмо украшение на моето царство.

И халифътъ заповѣдалъ да изпратятъ на Джафаръ и неговия братъ скѫпи подаръци — дрехи и украшения. На другия день тѣ отишли заедно на ловъ, но вечерьта Харунъ не поканилъ при себе си Джафаръ. „Азъ ще прекарамъ вечерьта въ харема, а ти си отиди въ кѫщи и се весели. Твоя другарь нѣма да те забрави“. Халифътъ не отишълъ въ харема. Той останалъ самъ и повикалъ при себе си Масуръ, най-вѣрния евнухъ.

— Иди веднага при Джафаръ и ми донеси главата му.

Масуръ стоялъ неподвижно, — така невѣроятна му се струвала заповѣдьта. На устнитѣ на халифа се показала пѣна отъ ярость. Евнухътъ се поклонилъ и излѣзълъ.

Следъ нѣколко минути той билъ въ дома на фаворита. Джафаръ слушалъ музика. Слѣпиятъ поетъ Абузакаръ свършвалъ своята пѣсень: „Не отивай далече. Нѣма човѣкъ, при когото презъ нощьта или деня не би дошла смъртьта“.

— Халифътъ те вика при себе си, — казалъ, ниско покланяйки се, Масуръ.

И едва тѣ излѣзли изъ вратата — и хората, които стояли въ засада, хванали Джафаръ, здраво го свързали и го отвели въ двореца. Масуръ влѣзълъ при халифа.

— Кѫде е главата на Джафаръ?

— Тукъ въ двореца, — отговорилъ Масуръ.

— Азъ ти заповѣдахъ да ми я донесешъ, не се бави, иначе ще хвръкне твоята глава!

Масуръ се върналъ въ стаята, кѫдето чакалъ свързаниятъ Джафаръ, и следъ нѣколко минути главата на другаря лежала предъ халифа на меденъ щитъ, — окървавена и съ угаснали очи.

А въ това време конници вече препускали къмъ Багдатъ и навсѣкѫде, кѫдето Бармекидитѣ имали имения, дворци, видни привърженици. Да се арестуватъ всички, да се конфискува всичко, смѣнятъ отъ всички длъжности — гласѣла заповѣдьта на халифа. Привечерь въ Багдатъ докарали на едно муле, като простъ ужасенъ товаръ, главата и трупа на Джафаръ. Тѣлото разкѫсали на две части и го поставили на странични мостове на града. Главата висѣла надъ главния мостъ.

Потресающо било впечатлението, което направила тая неочаквана разправа съ Бармекидитѣ. Тѣ въплъщавали въ себе си хорското щастие и успѣхъ, удивлявали имъ се, завиждали имъ, но и ги обичали. И ето, съ едно махане на рѫката на халифа всичко се срутило въ долината на смъртьта, затвора и униженията. Харунъ искалъ да унищожи всѣки споменъ за хората, които дали такъвъ блѣсъкъ и на самата негова слава. Той забранилъ публично да се произнася тѣхното име, да се пѣятъ за тѣхъ пѣсни; полицията разгонвала любопитнитѣ, които се събирали около тѣхнитѣ разорени домове. Но нещастието станало така легендарно, както и успѣхътъ, и поетитѣ припомняли за сѫдбата на Бармекидитѣ, които призовавали хората да бдятъ надъ своето щастие. На когото то се усмихва, да не забравя трупа на Джафаръ, висящъ на багдатския мостъ.

Какво е предизвикало тая разправа съ Бармекидитѣ? Защо Харунъ така коварно и жестоко убилъ Джафара, който отъ детинство му билъ най-близкия човѣкъ? Той искалъ да унищожи семейството, което станало истински неговъ съперникъ въ властьта; противъ Бармекидитѣ интригувала и жената на халифа Зобеида, имаща надъ него голѣмо влияние. Но имало, вѣроятно, и други, по-интимни и по-дълбоки, причини. Харунъ далъ на Джафара за жена своята сестра Абасу, която той обичалъ така горещо, както и Джафаръ. Но въ любовьта си къмъ Абасу халифътъ изпитвалъ не само другарски чувства, но и братска привързаность. Това е чисто източно сплитане на страститѣ и ревностьта, което изглежда е погубило Джафара, а съ него и цѣлото семейство на Бармекидитѣ.

За Харунъ настѫпилъ новъ периодъ въ живота, мраченъ периодъ на държавни затруднения, безпокойства, религиозенъ фанатизъмъ, душевна самотность. На пръстена на халифа билъ изрѣзанъ девиза: „Богъ е опората на Харунъ“. Той заповѣдалъ да го замѣнятъ съ тревожното предупреждение: „Бѫди на поста, Харунъ!“

Въ разнитѣ краища на държавата се бунтували покоренитѣ племена. Харунъ самъ потушавалъ тия въстания. На два пѫти презъ последнитѣ години той воювалъ срещу Византия. Императоръ Никифоръ Логофетъ, щомъ стѫпилъ на престола, дръзко отказалъ да плати на халифа данъцитѣ. „Императрицата, моя предшественица, ви считаше за «туръ», а азъ — за «пешка», — писалъ Никифоръ, очевидно, обичащъ шахмата. — Тя ви плащаше данъкъ, тогава когато вие сами сте длъжни да ни плащате двойно. Това е извинително само за една слаба и глупава жена“. Харунъ отговорилъ кратко: „Харунъ е повелителя на вѣрующитѣ. Никифоръ е християнско куче. Азъ прочетохъ твоето писмо, сине на езичницитѣ. Ти ще видишъ моя отговоръ много по-скоро, отколкото ще го чуешъ“. Противъ „християнското куче“ Харунъ трѣбвало да води две войни. Втората се свършила въ 806 г. съ вземането на Хераклей и разгрома на гръцката армия.

Презъ лѣтото на 808 г. избухнало въстание въ Бухара. Харунъ, безъ да гледа на своето неразположение (той билъ тогава 50-годишенъ) самъ застаналъ начело на войскитѣ. По пѫтя се разболѣлъ и легналъ въ Туса, малъкъ персийски градъ. Пристигналиятъ отъ Индия лѣкарь не помогналъ. Халифътъ не можалъ да спи, постоянно го мѫчели кошмари, явявали му се сѣнкитѣ на избититѣ, — трупътъ на убития му братъ, презъ който той прекрачилъ, качвайки се на престола, и окървавената глава на Джафаръ. Но сѫщевременно го обхващали и припадъци на жестокость. Той заповѣдалъ да разстрелятъ брата на водителя на бунтовницитѣ въ негово присѫтствие, и не само да го разстрелятъ, но и да разрѣжатъ трупа на части. Не дочаквайки, впрочемъ, края на страшното зрелище, той изгубилъ съзнание.

На другия день Харунъ почувствувалъ, че смъртьта приближава. Той заповѣдалъ да донесатъ материята за савана и самъ избралъ парчето отъ тънко платно. После го изнесли въ градината. Тукъ той посочилъ мѣстото за своя гробъ и заповѣдалъ въ негово присѫтствие да се изкопае гроба въ червената глинеста земя. После той си написалъ завещанието, разпредѣлилъ голѣми суми на близкитѣ си и беднитѣ и вече спокойно очаквалъ своя край. „Не се грижете за мене, — говорѣлъ той, — никой отъ моитѣ прадѣди не е умиралъ спокойно. Мислете за това какъ да се потуши въстанието“. Той умрѣлъ на 24 мартъ 809 г. Неговитѣ последни думи били: „Харунъ е владиката на вѣрующитѣ. Въ неговия родъ умѣятъ да умиратъ“.

Халифътъ билъ погребанъ въ гроба, изкопанъ предъ неговитѣ очи. Направили му разкошенъ мавзолей. Платани шумѣли надъ паметника и въ тѣхнитѣ клоне пѣели птици. Минали години и столѣтия, и следъ четири вѣка не останала нито следа отъ мавзолея на великия халифъ. Армиитѣ на варваритѣ разрушили всичко, и последнитѣ остатъци отъ цивилизацията на Харунъ Алъ Рашидъ.

Но отъ изчезналата гробница излѣзълъ новиятъ образъ на Харуна, още по-великолепенъ и вече безсмъртенъ. Предъ него се открили вратитѣ на легендата, чудеснитѣ градини на Хиляда и една нощь.