Ханс Хайнц Еверс
Делфи

Двама овчари: Хирканос и Коретас.

Познаваха ги из всички села на малката Фокис, в Елатея, Даулис, Делфи, Крисса и Абе. Хирканос, едрият, биковратия, чиято грубост и провлачения говор показваха, че той произлиза още от старите Лелегери. И слабият Коретас, с кѫдри по челото, блед и мечтателен като флегир из Орхоменос. Хората говореха за тех: Коретас, едва стѫпил на двадесет и пет години, е ходил вече два пѫти в Коринт и един пѫт дори в Атина. Но Хирканос победил в Крисса, при миналогодишния празник на Деметра: в надхвѫрляне на диск — Дорилаос от Абе, и в надскачване — Китинер Ликортас, когото наричаха още гладния Дориец. А при рѫкохватните борби, той хвѫрлил дивия Андрискос от Амфисса — един триумф за целия Фокис над Локида.

Те беха приятели. Овчари по своя воля, те бродеха с големите си стада по планинските склонове от Елатея и Делфи до Хеликон, кѫм Кирфис, или чак до Парнас. Те обичаха този волен живот — единия, за да диша чистия планински вѫздух, който калеше мускулите му — а другия, за да мечтае, осамотен под безбрежното небе.

„Слушай“, викал веднаж Хирканос, „ние требва да намерим козата. Ела, стани, помогни ми“.

„Каква коза?“ попитал Коретас като се протягал.

„При Стикс! Черната на Гербер Олибриос! Нема я още от сутринта. Пребродих с кучетата целата равнина, чак до Кефизос, но струва ми се, че дирята бе погрешна. Смрѫчава се и вѫлците ще се нагостят с козата. Ние требва да претѫрсим в склоновете на Парнас!“

Коретас станал и последвал приятеля си. Те оставили стадата на момчетата и кучетата; с себе си взели само един здрав, овчарски пес. Така те се закатерили по стрѫмнините.

След като тѫрсили почти цел час заедно, Хирканос заговорил: „Требва да се разделиме. Аз ще пропѫлзя нагоре, до като ти претѫрсиш миртовия листак. Ти можеш да вземеш кучето — на мене то не ми требва“.

Коретас навлезѫл неколко крачки в храсталака и седнал. Кучето почакало един момент, пребродило душещо наоколо и се вѫрнало, нетѫрпеливо пред неизвесноста дали господаря му ще продѫлжи. Но когато то го видело да стои все още неподвижен, скокнало, излаяло и се спуснало с големи крачки по планината кѫм Хирканос.

А в това време този се изкачвал по височината. Той тѫрсил козата зад всеки камѫк, из всеки храсталак. Цел час напразно. Тогава слезѫл и намерил приятеля си на сѫщото място на което го бе оставил.

„Какво? Мене ме оставяш да тѫрся, а ти лежиш и спиш!“

„Аз не сѫм спал!“ казал Коретас.

„Прави каквото искаш!“ извикал Хирканос и избѫрзал из миртовия храсталак, който онзи требвало да претѫрси. Изминали отново неколко часа — най-после кучето подгонило козата. Хирканос я взел на раменете си и се вѫрнал.

Той заварил своя приятел все още на камѫка.

„Хей, аз намерих козата!“

Коретас не отговорил, този пѫт той бил наистина заспал. Хирканос го сѫбудил.

„Аз намерих козата! Денѫт настѫпва“.

Мѫлчаливо те заслизали кѫм равнината. Коретас бил блед и залитал, а силния Хирканос, не чувствуващ никаква умора, го подѫржал.

Слѫнцето изгревало, когато те стигнали при стадата си.

* * *

В Делфи чествуваха празника на Аполон. Той не беше така голем празник, както този в Олимпийската долина в Елис, или този в Истмост. Кѫм малкото провинциално градче Делфи, неизвестно и без всека забележителност, идваха само жителите от другите градове на Фокис и Локрис, а ако тук прилетеше некой Коринтянин или Атинянин, тогава само имаше хора, които идеха от цела Хелея, за да видят най-добрите от всекѫде играчи. Тези, които имаха изглед, некога при големите празници да спечелят боровото клонче на Посейдон, или дори клона на Цеус от дива маслина.

Малките борби беха вече свѫршени и херолда призоваваше кѫм петте големи борби; четиринадесет наги младежа, между които четирма от Делфи, пристѫпиха на песѫка. Марионес, пѫрвосвещеника на Аполона и най-старият от журите, разклати жребите в шлема, които определяха реда на борбите, и даде на младежите да теглят. След това те пристѫпиха под статуята на Цеус за клетвата и обещаха с издигната рѫка честна борба. Флейтистите изсвириха и игрите почнаха. Отначало надскачвания по гладкия песѫк, при което те взимаха големи тежести в рѫцете си, за да усилят замаха. Всеки един можеше да се опита три пѫти, който, обаче не можеше да надскочи определената черта, требваше да се оттегли от борбата. Ифитос подскочи оттатѫк и Таос от Даулис и силния Хризогонос; Хирканос скочи още при пѫрвия опит. Но младият Алкменор падна и си разби коленото с железната тяжест. Трима други сѫщо не достигнаха целта. Останалите минаха кѫм надхвѫрлянето и заметаха кѫсите копия в вѫздуха. След тази игра, обаче, само четирмата, най-добрите, можеха да се сѫстезават по-нататѫк, а те беха, Хирканос, Таос, Хризогонос и Ликортас от Амфисса, син на Паусаниас. Ифитос, беснеещ се оттегли с другите, защото острието на неговото копие падна само два прѫста зад това на Таос.

Трѫбите екнаха и четирмата започнаха надбегването. Прѫв бягаше Таос, Хирканос беше малко назад, но хората от Делфи го подканяха, защото той бе единствения Делфиец, който още участвуваше в борбите. И малко пред целта, той успя с няколко мощни скокове да мине пред Ликортас, сѫпроводен от вѫзторжените похвали на Делфийците, които видяха, в това време, тяхния борец да пристѫпва кѫм следващата борба — хвѫрлянето на диск. За тая цел робите донесоха крѫглите, металически плоскости, тежаща всяка една по осем фунта. Изпѫрво хвѫрли Хризогонос, той се изкачи вѫрху малката издигнатина, наведе горната част на телото си и се изви малко на десно. След това, той бавно дрѫпна десната си рѫка назад, замахна я напред и запрати диска с широка дѫга вѫв вѫздуха. Но Хирканос изви два пѫти своя диск и надметна с десет крачки противника си. Сега дойде ред на пѫргавия Таос, обаче, той не можа да достигне разстоянието на другите и трябваше сѫщо да се оттегли от борбите.

Двамата други противници пристѫпиха в средата за рѫкохватната борба. Избѫрсаха с вѫлнени кѫрпи потта и прахта от телата им и ги намазаха с масло от маслина. След това те започнаха. Елатееца хвана своя противник за бедрата, издигна го нагоре и се опита да го сѫбори назад, но Хирканос го блѫсна с железното си чело о брадата, та тоя се замая. Тогава той зграбчи левата рѫка на Хризогонос и така му притисна прѫстите, че той изкреска от болка и падна тежко на пясѫка. Борбата биде още два пѫти подновявана, но всеки пѫт победител оставаше Хирканос. Хората от Елатея тропаха и сѫскаха, но Делфийците крещяха от радост за победата и триумфално понесоха своя герой кѫм журите. Един му постави около главата бялата вѫлнена лента, друг му даде палмата на победата, а Марионес, най-стария, го красеше с брѫшляновия венец на Аполона, който венец момче бе изсекал с златен нож.

Около Хирканос се образува цел крѫг от хора, чуждите играчи опитваха мускулите на рѫцете и бедрата му.

„Ако бега му беше по-добѫр“, подигайки раменете си произнасяше се Атинянина, „той би могѫл следващата година да участвува и в Истмост“. Но един Коринтянин пристѫпи близо до него, наведе се и изследва прасците и ставите на краката му.

„Ела с мен в Коринт“, каза той, „аз ще те изуча в надбегването. Обещавам ти: ако ти останеш шест месеца при мене, ще спечелиш боровото клонче на Посейдон!“

Очите на Хирканос блестяха.

„Иди с него!“ крещяха делфийците.

* * *

Даваха пир за победата. Отпред до журите и свещениците лежеше Хирканос; близо до него коринтския играч, който не отстѫпваше от него. А притиснати тесно до дѫлгите маси лежаха Делфийците и тяхните гости.

Тогава, украсен и с лира в рѫка, пристѫпи Коретас. Бавно, като сѫнуващ, той крачеше през редовете кѫм свещениците. Хирканос, скочил, за да направи место до себе си на своя приятел, го поздрави сѫс сѫрдечно пригрѫщане.

„Искаш да пееш?“ попита той. „Ела тук горе!“

Той го издигна вѫрху естрадата.

„Тихо, неговия приятел, Коретас, иска да пее!“

„Тихо! Той ще вѫзпее славата на Хирканос!“ викаха Делфийците.

Коретас започна, но той не пееше за своя приятел.

Той разказваше за тиха вечер, през която той бил замрѫкнал сѫс своето стадо на полето в подножието на Парнас. Той преброил животните и едно липсвало. И станал той, за да тѫрси, пропѫлзявайки из теснините на планината. Ноща настѫпила и завила страшна буря. Светкавиците се блѫскали о скалите и гѫрмотевица ехтяла из всички пропасти. Но той продѫлжавал да се качва. Скачал през зеящите бездни, смело пѫлзял по най-стрѫмния склон нагоре.

Времето утихнало; той с мѫка преминавал гѫста борова гора. Изведнаж: хо, какво мина покрай него? Той се навежда и вижда една горска нимфа да скача по мѫха. Тя крещяла високо за помощ, а нейните зелени коси се развявали от ветѫра. Тя тичала с леки стѫпки през гората, но внезапно пред нея зяйнала бездна. И той видял нейния преследвач: Питон, великанския, хвѫрковат дракон, с дѫлго змиеобразно тело и страшно, рибено гѫрло. Той издишал огѫн и дим през ноздрите си и сладострастно притискал люспестото си тяло о бедрата на нимфата.

„Помощ! Помощ!“ викала тя.

Тогава Коретас чул некакѫв вик през боровете.

„Касталия!“

„Тука, тук! Помощ! Тука!“ викала нимфата.

Клоновете се прекѫршили и един младеж изкочил от некѫде. Голобрад, с кѫси кѫдри и големи, светящи очи. Наг, без щит, само с едно копие в рѫка, той пристѫпил кѫм чудовището. То разперило крилете си, изгасило огнения дим от ноздрите и гѫрлото и се нахвѫрлило с лапите си вѫрху него. Но той хвѫрля своето копие и пронизва окото и мозѫка на животното. А трупа̀ той хвѫрлил в тесната пропаст, която зеела в стрѫмнината на скалите.

„Благодаря ти, Аполоне!“ казала треперяща нимфата.

„Нема ли да ми благодариш с нещо повече от думи, красавице?“ отговорил Бога. „От седмици аз купнея по теб — но ти ме избегваш, непристѫпна!“

„Аз обичам един овчар“, отговорила нимфата.

„А аз обичам теб“, извикал убиеца на Питон и посегнал кѫм нея. Но Касталия се изкопчала от рѫцете му и без нито една дума се хвѫрлила по стрѫмнината надолу.

Обаче Деметра, майката на боговете я сѫжалила и преобрѫща бедната нимфа: от скалите пѫргаво заскачал потока на Касталия.

Тогава Богѫт коленичил и навел глава, едри сѫлзи закапали и се смесвали с извора. А той целувал водата, пиял от нея, потапял челото и кѫдриците си.

И станал и запел песен през ноща, скрѫбна, купнееща песен по загубена вѫзлюблена.

* * *

Коретас млѫкна, мѫлчаха и всички негови слушатели.

Тогава стана Хирканос.

„Той лѫже!“ изкреска той, „Лѫже! Той е един страхлив измамник и лѫжец! Хо! Аз бех с него, когато тѫрсихме козата; това беше черната коза на Елатееца Олибриос, на Гербера! Коретас и аз се изкатерихме заедно на планината. Но никакво време не вилнееше, беше една светла, спокойна вечер! Какви стрѫмнини и зеящи пропасти? Какви дракони и нимфи и богове? Нищо, сѫвѫршено нищо подобно; аз се изкатерих сам по скалите, а той требваше да претѫрси с кучето миртовия храсталак. Но той седна вѫрху един камѫк и спа. Цела нощ аз тѫрсих, докато намерих козата, а когато се вѫрнах той продѫлжаваше да спи вѫрху своя камѫк. — Пфю, как той лѫже; обаче!“

Тѫлпата виеше и крещеше. Коретас стоеше неподвижен, неговия поглед се движеше очудено вѫрху вилнеещите. Изглеждаше, като че той не разбираше защо те крескат. Слисан, той измѫчено тѫрсеше наоколо, до като срещна погледа на стария свещеник.

„Оставете го!“ викаше Марионес. „Аз го взимам под моя закрила!“

Но те се притискаха и издигаха рѫце с свити юмруци.

„Какво покровителствуване? Убийте го измамника!“

Тогава свещеника пристѫпи кѫм Коретас, хвана го с левата си рѫка за рамото и запазвайки го простря десницата си отпреде му.

„Дай го!“ крещеше Хирканос. „Той е лѫжец“.

„Лѫжец? — Не той е един поет!“

* * *

И поезията стана истина.

Попитай Тертинеца, който се врѫща от училище с червена шапка на главата и с чанта на гѫрба.

Попитай го: „Какво знаеш ти за Делфи?“

Той ще ти отговори:

„Делфи беше прочут пророчески град, от 1200 г. преди Р.Х. до 400 год. след Р.Х. Пития стоеше на един голем трикраков стол и пророкуваше. Когато веднаж императора Крез изпрати своите представители в Делфи…“ Аз се обзалагам, че той би могѫл да ти разказва за Делфи в продѫлжение на половин час! И за Питон, и за Аполоновия храм, и за извора на Касталия и Федриадите, скалите от които хвѫрляли богохулите. Да, той ще може да ти нарече притчи за храма и половин дузина пророчески легенди за Пития.

И днес дори — след повече от две хиляди години.

Има ли некое место на света, което да е било по-прочуто?

Коретас се казваше поета, а неговите слушатели го нарекоха лѫжец.

* * *

Но дали те това вѫршиха — неговата дума на поет беше по-мощна от истината на бореца

Поетѫт победи. Хирканос беше пѫрвия когото те, две седмици по-кѫсно, хвѫрлиха от скалите. Те убиха зловонната истина, за да остават да живее сѫня на певеца.

Това беше Хелея.

* * *

Сега, обаче, долу хубавото було!

Тук е голата, бедната истина:

„Дамасинос“, каза стария пѫрвосвещеник Марионес на един друг свещеник на Аполон, след като щастливо беше отстранил Коретас от бушуващата тѫлпа, „Дамасинос, извикай свещениците и старейшите на града, още тази нощ в храма на бога“.

Така те се сѫбраха и там свещеника ги убеждаваше всички под ред:

„Никога, мѫже, не ще дойде едно по-големо щастие за града, от днешната песен на Коретас. Вѫзжелайте стотици пѫти да остане лудия сѫн на един опиянен поет. От него ние ще сѫградим истина. Ние требва всички да верваме в това — тежко томува, който се сѫмнява! Верваме ли ние, Фокис сѫщо ще поверва, цела Хелея и света! Делфи ще стане центѫр на света — неговата земя — свещена! Ще ни се построи храм и светилища. Свещениците на Делфи ще бѫдат пѫрвите на света!“

„Какво ни засягат нас вашите работи?“, извика тѫрговеца Архименос.

„Не сѫ ли те и ваши? Чужденците ще идват тука с хиляди и не с празни рѫце! Вие ще живеете в дворци и ще дѫржите роби като най-богатия атинянин! Щастието лежи пред вас, вземете го! И за да сложим началото: аз твѫрдо вервам, че овчара каза истината“.

„Аз вервам, като теб!“ извика Дамасинос.

„Аз сѫщо вервам! Аз сѫщо! Аз сѫщо!“

„Ние всички верваме!“…

И Делфи поверва и Фокис и Хелея и целия свет.

Така двама хора сѫздадоха великото дело: един опиянен овчар и един хитѫр свещеник.

Разбира се, имаше още един който не верваше освен упорития Хирканос, когото те, сѫщите хора, които го вѫзславяха при сѫстезанията и пира на победата, хвѫрлиха от федриадите като богохулец.

Имаше още един: поета Коретас. Той не беше още проговорил, но той можеше да заговори. Той беше, наистина, една пречка.

Една сутрин него го намериха мѫртав на улицата: една свещеническа кама между раменете му.

Но крѫвта е добра, за да тори нивата, която свещеника и тѫрговеца ще жѫнат!