Светослав Минков
Малвина

Светослав Минков
Малвина

Азъ не се познавахъ съ Малвина. Но единъ художникъ не можеше да смути този глупавъ прѣдразсѫдъкъ. Отидохъ при нея, обяснихъ й, съ най-малки подробности, желанието си и тя се съгласи. Започна да идва въ ателието ми.

И картината, въ която азъ искахъ да въплотя образа на вѣчната красота, на вѣчната непорочность, напрѣдваше съ удивителенъ успѣхъ и мнозина, които я бѣха виждали, разкриваха ми переспективитѣ на едно блѣскаво бѫдаще.

Но азъ трѣбваше да взимамъ и странични порѫчки, защото материялното ми състояние бѣше твърдѣ разстроено. При все това, макаръ и съ мѫка, азъ прѣодолявахъ прѣчкитѣ и дотолкова се бѣхъ увлѣкълъ въ работата си, че понѣкога даже и не спѣхъ. Неуморно работѣхъ.

И единъ день, когато картината трѣбваше да бѫде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.

Това, разбира се, ме отчая, защото картината, надъ която азъ работѣхъ отъ толкова години, оставаше пакъ незавършена. И азъ затърсихъ Малвина. Но никѫдѣ я не срѣщахъ.

Въ това врѣме получихъ писмо. Писмо, чийто податель не знаехъ. Съобщаваха ми за нѣкаква порѫчка. Да рисувамъ баба на смъртно легло. Но азъ нѣмаше да отида ако не бѣхъ въ такова тежко положение на бѣдность и мизерия. Нѣмахъ пари даже и за хлѣбъ.

И азъ взѣхъ статива и палитрата си и се запѫтихъ на указания адресъ. Намѣрихъ се въ прѣдградието, прѣдъ една стара порутена кѫща. Натиснахъ звънеца. Отъ всички краища на кѫщата отекнаха отзвуцитѣ на отдавнашна запустѣлость. Никой не ми отвори. Азъ хванахъ дръжката и тогава вратата се открѣхна съ такова зловѣщо скърцане, че за моментъ азъ се поколебахъ. Искахъ да се върна. Но азъ възлагахъ голѣми надежди на тази порѫчка. Баба на смъртно легло — единъ вѣченъ споменъ, за който ще се взематъ доста пари. И азъ влѣзохъ вѫтрѣ.

Минахъ прѣзъ нѣкакъвъ тъменъ коридоръ, стигнахъ прѣдъ една врата. Похлопахъ. Никой не се обади. Тръгнахъ нататъкъ. Друга врата. Но пакъ никакъвъ отговоръ. Азъ се ядосахъ. Съобщаватъ ми да дойда тукъ, а никой не ме посрѣща, никой не може да ме упѫти.

И азъ вече сериозно бѣхъ рѣшилъ да си отида, но въ този моментъ, срѣдъ мъртвата глухота, която царѣше наоколо, звънна единъ подигравателенъ смѣхъ, който ме ужаси и вледени кръвьта ми:

— Хе, хе, хе! Изгубихте се а, изгубихте се! Тука, тука, въ крайната стая! Хе, хе, хе!

Азъ побѣдихъ малодушието си и тръгнахъ къмъ онази страна, отъ кѫдѣто се носѣше гласа. И когато влѣзохъ тамъ, въ стаята, блѣсъка на хиляди погребални свѣщи едва ли не ме ослѣпи. Азъ видѣхъ на единъ креватъ нѣкаква баба, съ едно единствено око, — угаснало и мъртво — съ отвратителни беззѫби уста, които непрѣкѫснато ронѣха жестокъ смѣхъ. Надъ кревата стоеше окаченъ единъ старъ, съ олющенъ циферблатъ, часовникъ, чиито стрѣлки се въртѣха толкова бързо, че отлитаха часоветѣ на цѣли дни и седмици.

Близо до бабата стоеше единъ свѣщенникъ, въ бѣло расо, който пълнѣше съ вино два човѣшки черепа и, съ нѣкаква неразбираема наздравица, поднасяше единия отъ тѣхъ до устата на болната.

И бабата, пияна, продѫлжаваше да се киска, все така безпричинно и жестоко, беззѫбитѣ й уста фъфлѣха:

— Утрѣ ще бѫда мъртва и сега прѣчиствамъ душата си, пия отъ Светото Причастие! Хе, хе, хе, пия отъ Светото Причастие, прѣчиствамъ душата си!

И послѣ тя започна да говори такива работи, че азъ почувствувахъ да се облива лицето ми въ пламъ. Тя разказваше за съвокуплението на Христосъ и Мария, а бѣлия свещенникъ клатеше главата си, категорично и настойчиво и, съ едно безочливо нахалство потвърждаваше думитѣ на бабата.

Аз неможахъ да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избѣгахъ. И задъ гърба си отново чухъ смѣха на болната баба:

— Хе, хе, хе! Пия отъ Светото Причастие, прѣчиствамъ душата си!

Една есенна привечерь, когато минавахъ прѣзъ булеварда, зададе се насрѣща ми единъ затворенъ автомобилъ. И интересното бѣше това, че азъ не видѣхъ никакъвъ шофьоръ, никакъвъ пасажеръ въ него. Видѣхъ само единъ грамаденъ зеленъ некрологъ, залѣпенъ върху резервоара съ бензинъ. И тамъ прочетохъ:

Молете се за Малвина!

И по-добрѣ, че Малвина умрѣ. Защото слѣдъ онази случка азъ и безъ това не можехъ да продължа картината си — картината на вѣчната непорочность, на вѣчната красота. Въ ушитѣ ми непрѣстанно звучеше смѣха на пияната баба и онѣзи свѣтотатствени думи…

И азъ заминахъ. Напуснахъ града и тръгнахъ да обикалямъ свѣта. И дълги години бродѣхъ азъ изъ далечни страни и всичко онова, което нѣкога, въ юношеството ми, бѣше мечта, се сбѫдна. Азъ видѣхъ фиордитѣ, любувахъ се на борбата съ бикове въ Испания, разхождахъ се съ лодка по водитѣ на свѣтящитѣ езера въ Япония, почивахъ подъ сѣнкитѣ на древни свинксове и пирамиди.

Но азъ не бѣхъ щастливъ. Азъ искахъ да нарисувамъ картината на вѣчната красота и непорочность, азъ мечтаехъ да създамъ едно безсмъртно творение. И само мисъльта за това крѣпѣше живота ми. Но онази проклета баба се изпрѣчи на моя пѫть и всичко се разруши. Не, азъ не бѣхъ щастливъ.

И единъ день, азъ трѣбваше да се завърна въ родния градъ. И това бѣше прѣзъ една пролѣть.

Надъ тѣсната пѫтека, която водѣше къмъ моя домъ, вишнитѣ ронѣха цвѣтъ, и отблѣсъцитѣ на залѣзващето слънце играеха весело по запрашенитѣ стъкла на ателието ми.

Азъ намѣрихъ ключа и отворихъ вратата. Тамъ — въ царството на моитѣ сънища и мечти — бѣше пусто, глухо. Нѣколко плъха, изненадани отъ внезапното ми появяване, пробѣгаха надъ разхвърлѣнитѣ езкизи. Азъ отидохъ при картината, изтрихъ я отъ прахьта, искахъ да видя още веднажъ слѣдитѣ на онова, което нѣкога мислѣхъ възможно. Но можехъ ли да вѣрвамъ на очитѣ си? Не бѣше ли това нѣкакъвъ кошмаръ?

На платното, кѫдѣто бѣхъ рисувалъ Малвина, стоеше портрета на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смѣло, беззѫбитѣ уста изфъфлиха:

— Разбра ли сега, разбра ли сега?

Азъ изтичахъ до хазаитѣ и ги попитахъ дали е идеалъ нѣкой въ ателието ми, прѣзъ врѣме на моето отсѫтствие. Не, никой не билъ идвалъ.

Азъ тръгнахъ кѫмъ прѣдградието, кѫдѣто, прѣди години, бѣхъ поканенъ да рисувамъ бабата.

И както нѣкога натиснахъ звънеца. И както нѣкога отекнаха отъ всички краища на кѫщата, отзвуцитѣ на отдавнашна запустѣлость. И пакъ никой не ми отвори. Дръпнахъ дръжката, но зеленясалата каменна врата се оказа заключена. Тогава азъ започнахъ да удрямъ съ юмруци въ вратата, искахъ да узная кой бѣше причината на тази глупава гавра…

Но прозореца на съсѣдната кѫща се отвори и единъ старецъ ме попита кого търся.

— Тукъ не живѣеше ли нѣкога една баба? — казахъ азъ.

— Баба! — отвърна очудено стареца. — Не, тукъ никога не е живѣла баба. Въ тази кѫща живѣеше Малвина Х., която умрѣ прѣди деветь години.

Аз не се познавах с Малвина. Но един художник не можеше да смути този глупав предразсъдък. Отидох при нея, обясних й с най-малки подробности желанието си и тя се съгласи. Започна да идва в ателието ми.

И картината, в която аз исках да въплътя образа на вечната красота, на вечната непорочност, напредваше с удивителен успех и мнозина, които я бяха виждали, разкриваха ми перспективите на едно бляскаво бъдеще.

Но аз трябваше да вземам и странични поръчки, защото материалното ми състояние беше твърде разстроено. При все това, макар и с мъка, аз преодолявах пречките и дотолкова се бях увлякъл в работата си, че понякога даже и не спях. Неуморно работех.

И един ден, когато картината трябваше да бъде завършена, Малвина не дойде. И повече тя никога не дойде.

Това, разбира се, ме отчая, защото картината, над която аз работех от толкова години, оставаше пак незавършена. И аз затърсих Малвина. Но никъде я не срещах.

В това време получих писмо. Писмо, чийто подател не знаех. Съобщаваха ми за някаква поръчка. Да рисувам баба на смъртно легло. Но аз нямаше да отида, ако не бях в такова тежко положение на бедност и мизерия. Нямах пари даже и за хляб.

И аз взех статива и палитрата си и се запътих на указания адрес. Намерих се в предградието, пред една стара порутена къща. Натиснах звънеца. От всички краища на къщата отекнаха звуците на отдавнашна запустялост. Никой не ми отвори. Аз хванах дръжката и тогава вратата се открехна с такова зловещо скърцане, че за момент аз се поколебах. Исках да се върна. Но аз възлагах големи надежди на тази поръчка. Баба на смъртно легло — един вечен спомен, за който ще се вземат доста пари. И аз влязох вътре.

Минах през някакъв тъмен коридор, стигнах пред една врата. Похлопах. Никой не се обади. Тръгнах нататък. Друга врата. Но пак никакъв отговор. Аз се ядосах. Съобщават ми да дойда тук, а никой не ме посреща, никой не може да ме упъти.

И аз вече сериозно бях решил да си отида, но в този момент сред мъртвата глухота, която цареше наоколо, звънна един подигравателен смях, който ме ужаси и вледени кръвта ми:

— Хе, хе, хе! Изгубихте се, а, изгубихте се! Тука, тука, в крайната стая! Хе, хе, хе!

Аз победих малодушието си и тръгнах към онази страна, откъдето се носеше гласът. И когато влязох там, в стаята, блясъкът на хиляди погребални свещи едва ли не ме ослепи. Аз видях на един креват някаква баба, с едно-единствено око — угаснало и мъртво, — с отвратителни беззъби уста, които непрекъснато ронеха жесток смях. Над кревата стоеше окачен един стар, с олющен циферблат часовник, чиито стрелки се въртяха толкова бързо, че отлитаха часовете на цели дни и седмици.

Близо до бабата стоеше един свещеник в бяло расо, който пълнеше с вино два човешки черепа и с някаква неразбираема наздравица поднасяше единия от тях до устата на болната.

И бабата, пияна, продължаваше да се киска все така безпричинно и жестоко, беззъбите й уста фъфлеха:

— Утре ще бъда мъртва и сега пречиствам душата си, пия от Светото причастие! Хе, хе, хе, пия от Светото причастие, пречиствам душата си!

И после тя започна да говори такива работи, че аз почувствах да се облива лицето ми в плам. Тя разказваше за съвкуплението на Христос и Мария, а белият свещеник клатеше главата си категорично и настойчиво и с едно безочливо нахалство потвърждаваше думите на бабата.

Аз не можах да понеса ужаса на това дръзко безсрамие и избягах. И зад гърба си отново чух смеха на болната баба:

— Хе, хе, хе! Пия от Светото причастие, пречиствам душата си!

Една есенна привечер, когато минавах през булеварда, зададе се насреща ми един затворен автомобил. И интересното беше това, че аз не видях никакъв шофьор, никакъв пасажер в него. Видях само един грамаден зелен некролог, залепен върху резервоара за бензин. И там прочетох:

Молете се за Малвина!

И по-добре, че Малвина умря. Защото след онази случка аз и без това не можех да продължа картината си — картината на вечната непорочност, на вечната красота. В ушите ми непрестанно звучеше смехът на пияната баба и онези светотатствени думи…

И аз заминах. Напуснах града и тръгнах да обикалям света. И дълги години бродех аз из далечни страни и всичко онова, което някога, в юношеството ми, беше мечта, се сбъдна. Аз видях фиордите, любувах се на борбата с бикове в Испания, разхождах се с лодка по водите на светещите езера в Япония, почивах под сенките на древни сфинксове и пирамиди.

Но аз не бях щастлив. Аз исках да нарисувам картината на вечната красота и непорочност, аз мечтаех да създам едно безсмъртно творение. И само мисълта за това крепеше живота ми. Но онази проклета баба се изпречи на моя път и всичко се разруши. Не, аз не бях щастлив.

И един ден аз трябваше да се завърна в родния град. И това беше през една пролет.

Над тясната пътека, която водеше към моя дом, вишните ронеха цвят и отблясъците на залязващото слънце играеха весело по запрашените стъкла на ателието ми.

Аз намерих ключа и отворих вратата. Там — в царството на моите сънища и мечти — беше пусто, глухо. Няколко плъха, изненадани от внезапното ми появяване, пробягаха над разхвърляните ескизи. Аз отидох при картината, изтрих я от прахта, исках да видя още веднъж следите на онова, което някога мислех възможно. Но можех ли да вярвам на очите си? Не беше ли това някакъв кошмар?

На платното, където бях рисувал Малвина, стоеше портретът на бабата. Онова угаснало око отново ме погледна, вторачено и смело, беззъбите уста изфъфлиха:

— Разбра ли сега, разбра ли сега?

Аз изтичах до хазаите и ги попитах дали е идвал някой в ателието ми през време на моето отсъствие. Не, никой не бил идвал.

Аз тръгнах към предградието, където преди години бях поканен да рисувам бабата.

И както някога натиснах звънеца. И както някога отекнаха от всички краища на къщата отзвуците на отдавнашна запустялост. И пак никой не ми отвори. Дръпнах дръжката, но зеленясалата каменна врата се оказа заключена. Тогава аз започнах да удрям с юмруци във вратата, исках да узная кой беше причината на тази глупава гавра…

Но прозорецът на съседната къща се отвори и един старец ме попита кого търся.

— Тук не живееше ли някога една баба? — казах аз.

— Баба! — отвърна учудено старецът. — Не, тук никога не е живяла баба. В тази къща живееше Малвина Х., която умря преди девет години.