На петгодишна възраст малкият Алва имаше за приятелка дебелата, важна и добра гъска. Тя му позволяваше да я храни от ръка, радостно крякаше и подхвръкваше с белите си криле, когато съглеждаше Алва със сините панталони.

Веднъж, поглеждайки в курника, Алва видя чудна за него картина: майка му наместваше гъската върху полога с яйца. „Майко — извика той, хващайки я за полата, — какво правиш, тя ще ги смачка“. Майката грижливо го отстрани и намести гъската върху яйцата. „Ех, колко си упорита — избърбори Алва, клатейки глава, както това правеше баща му, — не можа ли да измислиш някоя друга игра!“. Майката се усмихна и водейки го за ръка, го изведе из курника. „Отсега нататък няма да я закачаш, Алва, чуваш ли! Тя ще ни измъти гъсенца“. Алва иронично погледна майка си и избърбори: „Може би тя ще измъти локомотив; това би било хубаво нещо“. След една седмица Алва се доближи до полога и протегна ръката си, за да помилва гъската, както е правил дотогава. Гъската неочаквано бързо изтегли дългата си шия и тракайки с човката си, заканително засъска. Алва отскочи назад уплашен и я погледна учуден. След тая случка той много рядко идваше да наглежда някогашната си приятелка. И когато един ден дойде да я види, тя го посрещна с такова грозно съскане, че той, без да иска, отскочи назад. След него на вратата се показа гъската и Алва много се уплаши. Отстрани и отзад й се клатеха малки сиви гъсенца. Заобиколена от тях, гъската, навеждайки глава до земя, гордо мина през вратата и изведе гъсенцата навън. След като дойде на себе си, Алва се втурна в курника, и то право към полога. На полога, вместо яйца, той намери разхвърляни черупки. Същият ден Алва изчезна от къщи. Търсиха го навсякъде: по съседи, край реката, но никъде не можаха да го намерят. Убита от мъка, майка му се завърна у дома си и случайно надникна в курника.

— Не се доближавай — развълнувано изкрещя Алва, — аз мътя гъсенца!

* * *

Бащата на Алва, Самуел Едисон, погълнат в своите търговски работи, малко се грижел за развитието на сина си. Веднъж той попитал жена си: „Аз не виждам нашия Алва да играе с децата; с какво се занимава той?“ Жена му го отвела на реката. Отдалече те видели фигурата на сина си, че усърдно забива нещо в земята. „Какво правиш?“ — го попитал баща му, когато доближил до него. „Нали виждаш! — отговорил седемгодишният хлапак, — това е воденица; от нея води шосето, а тук аз строя чифлик“. И винаги, вместо да играе с децата, той предпочитал нещо да строи. Той обаче никак не бил затворено момче. Жителите на малкото американско градче Милано, гдето живеело семейството на Едисон, обичали червендалестия Алва за веселия му характер и звънливите песни.

Много рано Алва се научи да чете. И тогава новата страст към четене съвършено го завладя. Той четеше отначало всичко. Майка му, умна и образована жена, бивша учителка, имаше доста много книги. Понеже не му позволяваха да чете всичко, той вземаше скришом книги от дома си, наместваше се в някое забутано място и там се отдаваше на четене. Десетгодишен, той беше прочел много книги, някои от които не всеки възрастен би разбрал; повечето от тези книги бяха технически и по естествените науки. Станал дванадесетгодишен, Алва отиваше в градската библиотека. Когато стъпи за пръв път в библиотеката, очите му се разиграха при толкова много книги, наредени по рафтовете пред него. „Всички ще прочета“ — реши той, и помоли да му се даде най-крайната на долния рафт. „Коя именно искате? — попита библиотекарят, — кажете й заглавието“. — „Аз още сам не зная как се казва тя; ето онази!“ — посочи Алва с пръст. Библиотекарят сви рамене и даде исканата книга. На другия ден, връщайки прочетената книга, Алва поиска следващата подир нея, втората от края. След това прочете третата, четвъртата и т.н. По такъв начин той прочете внимателно толкова книги, колкото имаше на рафта, дълъг 5 метра. Книгите бяха най-разнообразни. Между тях имаше дори и някои от съчиненията на Нютон. След като прочете тия 5 метра книги, Алва разбра, че ако продължава да чете все тъй безразборно, няма да има голяма полза. Затова продължи да чете, но сега почна да ги избира, като предпочиташе книги из техниката и художествената литература.

II

Работите на бащата не отиваха добре. Един ден той каза на сина си: „Хайде, друже, сам изкарвай хляба си!“ И го нареди вестникопродавец във влака. Алва не изгуби кураж. Получил от баща си малко пари на първо време, младежът закупи ябълки, кифли и всякакви сладкиши, и смело преметна през рамене чантата.

Дванадесет годишния Едисон продава вестници, цигари и плодове на пътниците във вагона.

„Пресни новини! Вестници и списания! — почна да се разнася из вагоните неговият звънлив глас. — Бонбони не искате ли, господине?“

Алва така добре подхвана новата си работа, че след някое време почувствува нужда от четирима помощници. С един от тях Алва особено се сприятели. Един ден, седейки с него на стъпалото на вагона и замислено гледайки бягащите срещу им дървета, Алва потупа приятеля си по рамото. „Искаш ли, Джем, да продаваме два пъти повече вестници?“ — „Не е възможно повече“ — убедено възрази тоя, знаейки, че Алва беше използувал всички средства за разпродаване на тяхната стока. „Хайде на бас!“ — „Добре“. Същата нощ се заловиха на работа. Сутринта по всички гари по пътя на влака бяха залепени големи афиши, с едро напечатани известия за военните действия, които ставаха тогава между северна и южна Америка. Алва телеграфираше тези известия, получавайки ги от редакциите на вестниците. Афишите изведнъж привлякоха вниманието на пътниците. Около тях почна да се трупа народ. Но и това не беше достатъчно за Алва. Той вече се убеди, че всяко дело може непрекъснато да се подобрява. В продължение на няколко месеца той даваше вкъщи само половината от печалбите си, а останалата част отиваше за никому непознати цели. Когато се движеше влакът, Алва почна да изчезва, да се губи някъде, без да знае това и най-близкият му другар Джемс. Последният веднъж случайно видя Алва да влиза в един товарен вагон, прикачен към влака и предназначен да служи за пушалня на пътниците, обаче в него никой не влизаше. Пътниците предпочитаха да пушат на платформата, а не в този специален вагон. В този вагон Джемс видя, че Алва се труди върху нещо и го запита какво прави там. Алва бързо го изблъска през платформата в съседния вагон. След няколко дена, раздавайки на другарите си нов куп вестници, Алва им каза подигравателно: „Ето за тоя викайте по-силно!“ — „Новия ли?“ — попита несръчният Боб и разгръщайки малкия печатан лист, прочете заглавието му — Вестник на железопътния клон. „Ами къде е редакторът му?“ — „Прочети отдолу“ — весело отвърна Алва, не можейки да задържи радостната си тържествуваща усмивка. Там беше напечатано, много четливо: „Влак №5. Редактор и издател — Томас Алва Едисон“. След това Алва показа на учудените си приятели една добре обзаведена печатница в полутъмния товарен вагон. Вестникът се харчеше в няколкостотин броя. В него се изнасяше местният живот, назначенията на железопътните служещи, произшествия и важни известия за войната. Това бе първият вестник, който се издаваше в движещ се влак. Сега самият Алва не продаваше вестници. Под звука на колелата той работеше в своята печатница и четеше книги, които закупи в голямо количество. Особено го заинтересува в това време химията. В същия вагон той устрои нещо като лаборатория и почна да прави опити, според прочетеното в книгите. Опитите излизаха много сполучливи и той се увличаше все повече и повече в тях. Но тук стана и едно нещастие. Когато се движеше влакът, вагонът, в който беше лабораторията на Алва, силно се тласна и падналото на пода шише с фосфор се счупи. Фосфорът се запали и огънят почна бързо да се разпространява. Кондукторът пристигна навреме и угаси пожара, като същевременно изхвърли скъпоценното имущество на Алва от вагона, а самия него наби тъй жестоко, че го направи да оглушее за цял живот.

Разяреният кондуктор изхвърля Едисон и печатницата му вън от вагона и отпътувал без тях.

На най-близката гара Алва излезе заедно с Джемс и почна да събира разхвърлените край линията части от печатницата, книгите и химическите апарати. Но от тази случка Алва не се обезсърчи. Той си уреди нова печатница, сега вече в зимника на бащината си къща и пак почна да издава вестник. И този вестник тръгна добре. Но и тука го очакваше несполука. В един от броевете той изруга един мошеник. Този го срещна веднъж край реката, хвана го, и без много приказки, го блъсна в реката. Тогава той беше 15 годишен момък и знаеше да плува; това му помогна да стигне благополучно на отсрещния бряг. За негово щастие, цялата история се свърши с това, че той глътна малко вода. След тая неочаквана баня, Едисон се убеди, че да си играеш с вестник е толкова опасно, колкото и да играеш с фосфор. Химическите опити го изложиха на един пожар, а вестникарските опити завършиха с неочаквана баня. И той реши да си избере по-сериозно занятие, което да не го излага на толкова опасности.

III

В града Порт Хурон, където се премести семейството на Едисон от Милано, Алва разви извънредно голяма за неговата възраст дейност. Издавайки своя нов вестник, той нареди в зимника доста обширна лаборатория, там построи първия си модел на парна машина и непрекъснато четеше сериозни научни книги; особено много обаче го интересуваше телеграфа. За последния той мислеше, че е върхът на човешкия гений. Като искаше да изучи добре неговото устройство, той си купи всички книги, които описваха устройството и действието му и ги четеше с такова увлечение, както други четяха някои увлекателни романи. От тел за печка и празни шишета той направи домашен телеграф и съедини лабораторията си в зимника с дома, в който живееше неговият другар Джемс. С така построения телеграф двамата другари започнаха да се разбират чрез „телеграми“. Този телеграф обаче не задоволи Алва. Неговата единствена мечта бе да се научи да работи на истински телеграф. В същото време той продължаваше да търгува с продаване на вестници във влаковете, като избираше такова време, когато сред персонала го нямаше сърдития кондуктор.

През един хубав летен ден Алва слезе от влака на една малка гара, за да изпълни една дадена му поръчка за книги. Свършил работата си, той се върна на гарата, за да чака обратния влак. „Ало, Джо — весело извика младият Алва, забелязвайки познатия телеграфист. — Кога ще има влак за Порт Хурон?“ — „Ето, почакай малко, бързият скоро ще мине“. Алва винаги гледаше да си има приятели между телеграфистите. Той седна на пейката до Джон, като продължаваха да си приказват. Не след много се дочу шумът от пристигането на влака. Последният бързо се приближаваше. „Ето и влакът“ — каза Джон, поглеждайки към железопътната линия. Но веднага лицето му стана като на мъртвец. Той скочи и ужасен дигна ръцете си. „Ах“ — изохка той. Учуденият Алва погледна в същата посока и мигновено, като че някоя пружина го изхвърли напред, така бързо той се затече към тази посока. От този момент минаха само няколко секунди, през които Алва не чуваше нито виковете, които се разнасяха по гарата, нито ужасното свирене на локомотивната свирка, нито гърма и скърцането на желязното чудовище, което сякаш поглъщаше релсите. У него остана само зрението. Той виждаше само сияещите на слънцето релси и между тях яркочервената рокличка на заиграло се детенце. Само да го достигне, бе неговият устрем. И ето вече Алва е до него. Детенцето изплашено вдигна ръчичките си. Алва го сграбчи с последни сили и притискайки го към гърдите си, се напъна да прескочи релсите. В това време нещо силно го удари по краката и изгубвайки равновесие, той падна с лице към земята, без да изтърве детето от ръцете си. Около главата му профуча влакът, раздрусващ земята. В това време се чу ужасен вик: „Кажете, какво да направя за вас? — викаше разплакан началникът на гарата, бащата на спасеното дете, държейки Алва за раменете. — Искате ли през целия си живот да Ви давам 20% от заплатата си?… 30% ще Ви давам!“ — „Мистър Макензи — плахо продума Алва, — не искам нищо друго, само ме научете на телеграфния занаят“. Подир 5 месеци Алва, след сполучливо издържан изпит, получи назначение за телеграфист в Порт Хурон. Сега той се считаше най-щастливият човек на света. Още преди да издържи изпита си, той със собствените си сили построи телеграф между града и най-близкото село и отвори в една бакалница своя кантора. Прочее, в този си опит той не сполучи и кантората му се закри. В това време Алва Едисон беше вече на 16 години. Неговият учител на телеграфното изкуство и не подозираше, че той въведе бъдещия гениален изобретател в истинския му път.

* * *

Като телеграфист Алва Едисон се оказва не твърде добър, затова и през 4-те години на своята служба той сменя много места в разни градове. По-право казано — него го изгонват отвсякъде. И как да не го изгонват? — Началникът на една телеграфна централа, желаейки да контролира да не спят неговите чиновници през време на нощното дежурство, наредил на всеки половин час да му телеграфират уговорената от по-рано цифра „шест“. На Едисон, който също трябвало да изпълнява тази наредба, му омръзнало това, а най-главното, това го откъсвало вечерно време от любимите му занятия — да чете и прави нови апарати. За да се спаси от тази неприятна работа, а същевременно да задоволи и началството си, той съединил телеграфния апарат с часовника, посредством едно колелце, което да се върти заедно с часовниковата стрелка, а на самия апарат добавил особено приспособление, което да предава думата „шест“. Сега Едисон можел спокойно да се занимава със своите работи, а всеки половин час до строгия началник пристигала редовно, точно на определеното време, телеграма — „шест, шест, шест“. Това било първото изобретение на Едисон в телеграфа. След време това откритие се използувало в телеграфа и електрическото звънче, но на времето си то му причинило зло. Фокусът бил открит (и то поради голямата точност и правилност на предаваните знакове) и на младия изобретател предложили да си търси друго място.

Второто изобретение на Едисон било един апарат, който давал възможност от две различни станции, по една и съща жица, едновременно да се изпращат различни телеграми. По-късно този апарат бил приет с възторг. Сега обаче Едисон е подиграван и пак му било предложено да си търси друго място и там да се занимава с подобни дреболии.

От всичко дотук Едисон не се отчайва, а потърсва работа в друго телеграфно бюро. Но там, занимавайки се с химически опити, той счупва едно голямо стъкло със сярна киселина, от което много скъпи неща и покъщнина се повреждат. Едисон бил принуден да си търси ново място, като чиновник. Като скитник ходел от едно място на друго, без да може да се задържи повече време на едно място. Така, на една служба много го дразнели хлебарките, които слизали до неговата маса по стената. За да се успокои, Едисон приложил към тях „най-голямото наказание“. За тази цел той прикрепил до стената пред себе си две медни жици и ги съединил, така че когато хлебарката се докосне до тях, веригата се затваряла и животното изгаряло веднага, като от него оставало само една тънка струя дим. Но и това изобретение не се харесало на неговото началство и му причинило нападки.

Веднъж между двете станции — Сорни и Порт Хурон — които се разделят от широка река, се скъсва телеграфната жица. Тази повреда можела да се поправи едва на следния ден и телеграмите, които трябвало да се изпратят от Америка били толкова много, че образували две големи купчини. И тук Едисон предложил своята помощ. Неговата помощ, както обикновено, била посрещната подигравателно, но въпреки това, за да се повеселят, решили да го оставят да прави каквото ще. Новината за някоя нова измислица на Едисон, когото познавали като веселяк, бързо се разнесла из града и любители на смеха почнали да се стичат на брега, където хладнокръвният Едисон вече бил докарал един обикновен локомотив. Този локомотив изпълнявал временно ролята на предавателен апарат, придружен от шегите и смеха на събралата се тълпа. Локомотивната свирка започнала да издава звукове, дърпана от Едисон, и то такива, които отговаряли на телеграфните знаци: ту, ту, ту-у ту-у, ту-у… На другия бряг на реката, чувайки необикновения рев на локомотива и забелязвайки край него тълпа, също почнала да се стича тълпа от хора. Като че хората от двата бряга били полудели, толкова недоумявали какво се вършело около тях.

Локомотивът обаче, изпявайки куплет след куплет, замълчавал от време на време и после наново започвал да повтаря същите къси и дълги звукови сигнали с едни и същи паузи помежду тях. И така, като повтарял едни и същи сигнали, той искал да втълпи на своите неразбрани слушатели мелодията на някаква си особена песенчица. Телеграфистът от другия бряг разбрал и всичка сила се ударил по челото. „Ах, какво съм магаре! Ах, какъв съм глупак“ — викал той.

„Какво е това, какво стана?“ — го запитала тълпата около него.

„Да, дявол го взел, той приказва с нас по морзовата азбука“.

Локомотивът пак захванал своя звуков куплет.

„Хайде, сега чувате ли? — Ей, вие, в Сорни! Разбирате ли ме?“

Локомотивът замълчал, но веднага пак започнал с ожесточение.

„Ха, ха, ха! — изсмял се телеграфистът от отсрещния бряг, като се изкривил от смях. — Чувайте, чувайте, какво той прибави: Ей, вие, сополанковците в Сорни. Разбирате ли ме?“

Възторжен смях се разнесъл по брега. След няколко минути локомотивните свирки се изругали една друга и веднага почнали служебните разговори.

Скоро след това двете станции предали телеграмите, които се били набрали, и купчините от тях се разчистили. За тази остроумна измислица Едисон бил похвален от мнозина, но понеже не бил на работа, нищо не му заплатили за това.

А точно по това време той можел да си обръща джобовете без някаква опасност, че от тях може да изпадне нещо; още повече, че от две седмици бил останал без работа. В такива моменти, каквито той често преживявал, Едисон нямал пари и за хляб; тогава той отивал пеш в някой съседен град; там се настанявал в нова телеграфна кантора, за да се раздели след непродължително време с нейния стопанин (в Америка телеграфът се експлоатира от частни лица), който при раздялата с него му отправял следните напътствени думи:

„Никога от вас, друже, няма да стане добър телеграфист. Винаги вместо работа, се занимавате с някоя дреболия“.

След шестгодишни телеграфни митарства, когато Едисон навършвал 22 години, щастието му се усмихнало. Най-сетне се намерил умният човек, който веднага оценил способностите на Едисон и го възнаградил с пари, както заслужавал. Това трябвало да стане и то действително станало. Ето как се случило това.

В едно от най-оживените телеграфни дружества на Ню Йорк, в разгара на работния сезон, се развалил апарата до такава степен, че никой не можел да го поправи. Директорът си скубел косите, дружеството всяка минута търпяло грамадни загуби. Ето че в този момент се явил Едисон в същата кантора, за да търси служба. След обичайния отказ от страна на управлението, на излизане му било предложено да се опита да поправи разваления апарат. Едисон се върнал, разгледал апарата и след половин час апаратът бил поправен и започнал да работи. Нещо повече, той още същия момент го и усъвършенствувал.

Оттук се започва славата на Едисон. Едва стъпващ на краката си, той незабавно изнамира автоматическия печатащ телеграфен апарат. Това е истинска революция в телеграфната техника. Старият дотогава телеграф бързо отстъпва мястото си на новия телеграф, изнамерен от Едисон, толкова приличащ на своя предшественик, колкото един юноша в разцвета на силите си прилича на грохналия старец. Скоро целият свят узнава, че не Едисон е лош телеграфист, а лош е през това време самият телеграф, който очаква своя Едисон.

По-рано телеграмите се изпращали само по една жица и то в една посока, а насрещните телеграми трябвало да се изпращат по друга жица или да чакат, докато първата жица се освободи, което или струвало скъпо (при двойни жици), или предаването ставало бавно.

Според усъвършенствуването, което въвежда Едисон в телеграфа, по една и съща жица едновременно може да се предават две различни телеграми в противоположни посоки. По-рано, за да се запише получената телеграма, телеграфистът бил длъжен отначало да я дешифрира, а сега телеграмата направо се появява на книга, написана с обикновени печатни букви. От това усъвършенствуване броят на предаваемите думи стига до 3 хиляди в минута.

* * *

От този момент започва нов, блестящ период от живота на Едисон. Той вече е прекрачил, тъй да се каже, невидимия праг на човешката глупост. Ако по-рано хората заради неговите изобретения го гонели отвсякъде и го лишавали от залъка хляб, то сега чакали с жадност някое негово ново изобретение, което откупвали предварително.

Веднъж, в началото на изобретателската му дейност, директорът на една голяма фирма запитал Едисон колко иска за едно свое изобретение по телеграфа. Едисон помислил: „Хубаво би било да получа 5 хиляди долара, но и от 3 хиляди не бих се отказал“, но като не се решил да заяви искането си, нерешително казал: „Аз се затруднявам да кажа… сами вие посочете цената“… Директорът намръщил вежди и заявил: „Ще Ви задоволят ли 40 хиляди долара?“…

Сега вече Едисон свободно можел да се отдаде на своите любими занятия. Той като че натиснал някакъв тайнствен бутон в своя удивителен мозък и оттогава започва да се излива поток от все нови и нови изобретения. „Чуйте, млади човече, вие направихте пътека до нас“ — казвал му учуден шефът на учреждението, където Едисон зарегистрирал своите изобретения. Описанието на Едисоновите изобретения, които той е зарегистрирал досега, съставлява голямо съчинение, което се състои от няколко тома. Достатъчно е да се каже, че само в отдела на електрическото осветление се наброяват повече от хиляда изобретения.

С получената сума Едисон построява една четириетажна лаборатория в Newark, при New Jersey. Лабораторията бързо се разраства и числото на лаборантите в нея скоро достига 50, а през 1873 г. това число бързо нараства до 300. Поради многото работа, през същата тази година, той се принуждава да разшири лабораторията си, като същевременно я премества в Menlo Park, в New Jersey, на линията за Филаделфия, 34 км от Ню Йорк. Тук се зараждат, усъвършенствуват и дават на света гениални изобретения. С част от тези изобретения в течение на 3 години той сполучва да добие от вложените 40,000 долара печалба от 400,000 долара. Само за опити през този период са изразходвани 100,000 долара.

* * *

През 1878 г. в редакцията на един известен Нюйоркски вестник се явил един млад човек с избръснато лице и тъмна коса, спущаща се на високото му чело. „Ех, че нахалник, влиза и дори не поздравява!“ — раздразнено си помислил редакторът.

Младият човек се държал странно. Без да каже нито дума, той сложил на масата една малка машинка и завъртял няколко пъти нейната дръжка. Редакторът посегнал към звънеца, за да заповяда да изведат този по всяка вероятност ненормален човек, но в този момент той чул машинката ясно да изговаря от масата: „Здравейте! Как сте? Познавате ли се с фонографа. Това съм аз!“ Зашеметеният редактор паднал на облегалото на стола, гледайки изплашен в проницателните очи на Алва Едисон, по устните на когото се долавяла приятна усмивка.

Фонографът, това е същото като сегашния грамофон. Неговото действие се основава на това, че всеки звук представлява раздвижване на въздуха и то такова раздвижване, което ние наричаме трептение (или колебание). Тия именно трептения Едисон съумял не само да улови със своя апарат, но и отново да ги превърне в звукове. За тази цел той взел една тръба, имаща вид на фуния и към по-тесния й край прикрепил тънка пъргава мембрана, в средата на която прикрепил остра игличка. Тръбата с игличката поставил срещу въртящ се валяк, намазан с особен състав. След това той произнесъл няколко думи срещу широкия отвор. Мембраната затрептяла и игличката оставила върху валячето следи от произнесените звукове. Понеже от един определен звук се получават напълно определени колебания на въздуха, то достатъчно било на Едисон да накара игличката да премине отново по същите следи на валячето, за да накара мембраната да затрепти така, както и по-рано. По такъв начин, Едисон сполучил да запише и после възпроизведе изговорените от него звукове.

Редакторът се оказал умен човек и приел великото изобретение с възторг; съвсем не така, както малко по-късно към него се отнесъл един мъдър парижки академик. Случаят бил следният. Когато в заседанията на парижката академия на науките представителят на Едисон направил подробен доклад и заставил да говори фонографа, този мъдър академик скочил от креслото и нахвърляйки се към докладчика, го хванал за шията: „Той ни мами, считайки ни за будали — викал побеснелият академик; това е обикновен фокусник“. Едва могли да го успокоят. Представителят на Едисон направил своите демонстрации и минал в другата стая. Но и тогава мъдрецът на науката упорито заявявал: „Аз все пак не мога да повярвам, че един прост метал може да замени едно благородно човешко гърло. Все пак това е някаква звукова измама“.

Сам Едисон бил възхитен от това свое изобретение. Веднъж, обяснявайки устройството на фонографа на свои приятели, той прекратил обясненията си неочаквано и замислено, гледайки настрани, сякаш приказвайки на себе си, казал: „Вие знаете, че аз изнамерих много машини, но тая — поглеждайки фонографа, — е най-любимото ми дете.“ Друг път, когато ставало дума за фонографа, Едисон признавал, че винаги усещал чувство на страх, при изпитването на някое ново изобретение. Но признава, че никога през живота си не е бил така потресен, както в момента, когато фонографът за пръв път повторил неговия глас. Нека при това не се забравя, че Едисон е бил глух. Тази глухота му била причинена от ударите на кондуктора, след създадения от него пожар в товарния вагон, където е правил своите опити. И при все това, Едисон прекрасно чувал, за което му помогнала развитата в него способност на „вътрешен слух“. За тази цел той допирал главата си до фонографа и така чувал даже и по-хубаво, отколкото други с нормален слух. „Как фалшиво звучи тук флейтата“ — ядосано забелязвал той, изслушвайки по своя начин някои концертни пиеси, изпълнявани на фонографа му. Когато пък не му се удавало да долови някои особено слаби звукове, той захапвал със зъби дървените части на фонографа. „Не се безпокойте, с помощта на зъбите и черепа, аз чувам по-добре от вас“ — казвал той, усмихвайки се на своите приятели, — „тъй като така съвсем не ми пречи страничният шум“.

Вестта, че Едисон изнамерил говореща машина, мигновено се разнесла из целия Ню Йорк и в работилниците на изобретателя, намиращи се на няколко километра от града, се запътили толкова много посетители, че станало нужда през тия дни да се пускат специални влакове. За това свое изобретение Едисон получил 100,000 долара и 20% от печалбите.

Минала една година и в същия вестник се появило съобщение, което на всички се видяло като нещо невероятно, за което редакторът без малко щял да уволни сътрудника, който го напечатал. И имало защо! В една бележка на вестника се съобщавало, че уж Едисон бил изнамерил светлина, която се предавала по жици и ослепително светела в малки обли фенерчета от стъкло. Сътрудникът обаче не само останал на служба, но администрацията на железниците била принудена отново да пуска специални влакове за превозване до работилниците на гениалния изобретател, та всички желаещи да видят току-що инсталираните електрически лампички. Само за един ден Едисон бил посетен от 3000 души. За опитите си при усъвършенствуването на електрическата лампа за жички от платина и въглен били изразходвани около 40,000 долара.

Големият успех на електрическите крушки веднага повишава акциите на дружеството „Едисон“ от 100 на 3000. За пръв път били инсталирани 700 лампи за демонстрация в Menlo-Park и 120 — в парахода Колумбия.

Този път той не продава изобретението си, а построява своя фабрика за електрически крушки. Последната получава толкова много поръчки, колкото никоя фабрика до днес не е получавала. Парижкото изложение, в 1881 г. е било осветено с такива лампи.

Следващото велико изобретение на Едисон е телефонът. Вярно е, че преди него някои (Bell и Reis) вече били открили нещо в тази област, но то почти нямало никакво практическо приложение. Този телефон, от който се ползуваме сега, дължи своето съществуване на Едисон.

Едисон — на млади години.

Както при фонографа, Едисон използува същото свойство на всеки звук — да произвежда трептения на въздуха или както се казва още — да произвежда звукови вълни. Само че сега той поставил мембраната на тръбата до своите устни и прекарал от нея жица до другата мембрана, която се долепя до ухото. При така инсталиран апарат, като се изговори срещу едната мембрана — „Ало“, звуковите вълни се пренасят по жицата, достигат до мембраната, поставена до ухото и там ясно се чуват изговорените звукове, макар че апаратите са отдалечени един от друг на разстояние до 1 километър. Разбира се, обикновена жица не би могла да предаде звуковите вълни на такова разстояние. Едисон могъл да постигне това с помощта на електрическия ток. Сега по телефона може да се говори на разстояние от няколко стотици километри.

За това изобретение Едисон получил от Union Telegraph Company 100,000 долара, по 6,000 долара годишно в продължение на 16 години и по 12,000 долара годишно за по-нататъшни усъвършенствувания. За използуването на същите изобретения в Англия той получил 30,000 фунта стерлинги, платени от Colonel Gournand.

През 1888 г. Едисон усъвършенствувал динамомашината и построил такава, с тежест от 27 тона, за гр. Париж. След това той заменил тежкия оловен акумулатор с нов, наречен Едисонов. Последният се състои от никел, желязо и калиева основа.

От негово време започнали за пръв път да се строят трамвайни линии и електрически мрежи.

Благодарение на него сега имаме въведени норми в световната индустрия за контакти, предпазители, обхватки и витла на лампи, в кинематографичните апарати — размерите на филмите, — като навсякъде се използува даденият от него Едисонов формат.

Едисон е сложил началото и на друго едно велико откритие на човешкия гений — киното. Той пръв през 1891 г. изготвя апарат, с помощта на който да може бързо да се сменят последователните изменения, които стават с явленията около нас, снети на фотографична лента.

Твърде много Едисон е работил в областта на електричеството. От него е поставено началото на съвременния начин за осветление чрез електрическа светлина.

Едисон не е останал чужд и към звездите. Той изнамира апарат, чрез който да може да се определи температурата и на най-отдалечените звезди. Този апарат той нарича „тазиметър“.

През 1912 г. Едисон осъществява друга своя мечта, а именно — да съедини фонографа с кинематографа, т.е. да постави началото на говорещия филм, при който на екрана хората не само се движат, но и говорят.

Томас Алва Едисон е вече много стар. Периодът на неговата бурна изобретателска дейност е преминал, но човечеството все още чака нещо ново от него… Не може човек да се помири лесно с мисълта, че тази гениална глава, която досега е дала толкова много и ценни изобретения, ще остане бездейна!…

* * *

Построеният от Едисон завод за изобретения, намиращ се близо до Ню Йорк, в полите на Оранжевите планини, е най-удивителното нещо, което може да се срещне. Сякаш тук самият човешки мозък е разделен на части и заключен в безчислено количество най-тънки и най-точни прибори, машини и апарати. Всяка част на този гигантски мозък носи определено задължение да изработи в детайли всичко, което й е поръчано. Още преди 30 години е можело да се види как сред тази непроходима гора от машини тича човек със зацапана работническа куртка, невчесан, с мръсни ръце и будни блестящи очи.

Това е Едисон, който, довел идеята си докрай, сега вика времето на помощ, за да доизкара и пусне в действие новия, още от никого невидян уред. Ето и последната бурмичка е готова, апаратът е сглобен и проникващият лъч на човешкия гений блясва в света, и от лабораторията на мозъка се създава нещо невидяно до този момент. Случвало се понякога и така, че сутринта у Едисон се заражда някоя мисъл и до вечерта той вече я превръща в действителност чрез завършения модел.

Веднъж Едисон имал нужда от някакъв особен химически състав, за да получи най-подходящ материал за направата на цилиндрите на фонографа си. За тази цел той си доставил цяла химическа библиотека от Лондон, Париж, Ню Йорк. И след като я доставил, цели шест седмици се затворил в своята лаборатория, за да ги проучва. Там той ядял и спял, без да се отдели от креслото си. През това време той прочел всички книги, направил от тях извадки, събрал ги в един голям том и извършил 2000 опита. В резултат търсеният състав бил намерен.

Друг път той цели 60 часа се мъчил с едно изобретение и го оставил, само след като моделът почнал редовно да работи.

* * *

Ето какво ни разказва сам Едисон за един опит — над своя фонограф:

„Седем месеца аз работих по 18–20 часа дневно върху чистото произнасяне от фонографа ми на думата «специа». Много, много пъти аз повтарях пред фонографа думите; «Специа, специа»; той обаче упорито отговаряше: «Пециа, пециа». Можеше наистина да се полудее!“ В края на краищата Едисон накарал своя непослушник да произнесе четливо и този едва доловим звук „с“. По него време Едисон работел извънредно много. Той лягал да спи върху масата на своята лаборатория, като слагал под главата си книги. През цялото време на бурната си работа, геният на Едисон се развивал не само на дълбочина, но и на ширина, като обхващал всички страни на човешката дейност. И сега мъчно може да се посочи такава област, в която той да не е оставил следи. Дори и восъчната хартия, която има толкова голямо разпространение в медицината, е въведена за пръв път от Едисон. Също и думата „Ало“, с която в целия свят започват телефонните разговори, е употребена за пръв път от него. Хиляди други дребни изобретения са забравени от него или преотстъпени и носят други имена, като например пишещата машина „Ремингтон“, която се нарича така, защото братя Ремингтон я купили от Едисон.

* * *

Ето какво ни разказва сам Едисон за своята електрическа лампа (по случай 50-годишнината от изнамирането й, чествувано миналата година):

Мнозина преди мене, които са разполагали с повече знания, са се опитвали да изобретят електрическа лампа, но въпреки своето огромно знание, не са успели. Защо? — Защото не са били постоянни и търпеливи и не са искали да се жертвуват за науката и човечеството.

Ако аз и моят щастлив помощник Бечелор не бяхме търпеливи и не се моряхме с години, може би електрическата лампа нямаше да бъде изнамерена и до днес.

Как сме работели? — Търсехме едно такова растение, чиито влакна да могат винаги да предават без никаква промяна електрическия ток. Ние овъглявахме извънредно много влакна от растения, но все не можехме да получим оная трайност, която ни беше необходима. Най-после аз овъглих едно японско растение, което получих от една дама и видях, че съм намерил търсената материя. От всичко това вие виждате, че при едно откритие са много по-важни постоянството и търпението, отколкото гениалността и остроумието.

* * *

И сега още Едисон, макар и на много напреднала възраст (84 г.), много работи. Понастоящем той е зает с много важния за мировата техника въпрос, а именно — да се намери начин за приготовление на изкуствен каучук, който с такъв труд се добива за нуждите на гумената индустрия.

И досега той е запазил присъщото му шегаджийство и способността към тънка ирония. Попитали го веднъж за съвет, трябва ли на църквите да се поставя гръмоотвод? „Разбира се — сериозно отговорил Едисон. — И Господ понякога може да бъде много разсеян“.

Въпреки че името на Едисон е известно на всички в Америка, а също и в целия свят, той е извънредно скромен човек. Той упорито се отказва от всякакво чествуване. „Даже и за 100 хиляди долара не бих се съгласил да седя два часа, за да слушам хвалебствия“ — казал той.

Веднъж в неговата лаборатория един практикант, от богато буржоазно семейство, отказал да измие един омърсен апарат. „Аз не съм слуга, за да мия съдове“ — заявил той.

„Ах, извинете — му отговорил Едисон. — Аз не предполагах, че такава работа може да Ви унижи. Човек от такъв произход и с такива способности — с тънка ирония продължил Едисон, — разбира се, не трябва да си цапа ръцете. Дайте, аз ще направя това. Аз съм свикнал на такава работа“. И засуквайки ръкавите си, той взел парцал и измил апарата.

* * *

Едисон обикновено не приема никакво посещение и не прави изявления. Носи обикновен стоманен часовник, който, като се повреди, не го дава на поправка, а си купува нов.

Неговата библиотека съдържа около 60,000 тома книги.

Обича семейния живот.

Цени своите стари машинарии на известните си изобретения.

Обича музиката, особено IX-та симфония на Бетовен.

От писателите най-вече обича Балзак и Дюма.

Привърженик е на умереността във всяко отношение.

Той никога в живота си не е пил алкохол. Обича само чаша кафе с една пура.

Редовно всяка седмица по веднъж посещава кинематографа.

За тонфилма има отлично мнение и му предрича бляскаво бъдеще.

През време на последната война, той е работил за отбрана срещу подводниците.

Една от последните му мечти е да може да получи изкуствен каучук, тъй нужен за Америка.

* * *

Един ден Едисон, като претърсвал куп стари книги, захвърлени в един ъгъл, намерил една книга, която предизвикала у него силно вълнение. Тая книга била онова „Ръководство по химия“, което някога възбудило у него силно любопитство и което прочел с голямо увлечение, макар да не разбрал всичко в нея.

Чрез тази книга било поставено първото стъпало към най-високия връх, до който може да се издигне човек. Средствата за това издигане са тези, които ни съобщава самият Едисон. Когато го запитали „Що значи да бъде човек гениален?“ — той отговорил:

„Едно на сто вдъхновение и 99 на сто потене“.

И действително, там гдето владее безгрижно настояще, не може да се очаква никакво светло бъдеще; защото грижите в настоящето са най-добрият материал, от който се изгражда и оформя светлото бъдеще — нужно както на отделната личност, така и на цял народ.

* * *

Прочутият Форд, по случай юбилея на Едисон (преди 4 години) уредил изненада за приятеля си и гостите му.

В селцето, където прекарал детинството си Едисон, Форд купил една вила с необходимата около нея земя. В тази вила били поканени Едисон и гостите му за банкета.

От станцията към вилата гостите били превозени с влак, композиран от такива вагони и локомотив, каквито е имало през 1862 г. Когато влакът наближил вилата, пасажерите видели възпроизведена отдавна изчезналата гара Гринфийлд. Около гарата били съградени точно такива къщи, каквито са били в детинските години на Едисон. Наоколо стояли само файтони, пощенски кола и коли с волове, всичко, както е било в средата на миналия век. Улиците на селцето били тъмни, само тук-таме по кръстопътищата горели слаби газови лампи.

Когато Едисон влязъл в къщата, завъртял един бутон и цялото село внезапно се осветило с блясъка на голямо количество електрически лампи. Започнало да се чува радиото и президентът Хувър, г-жа Кюри (най-учената жена, пристигнала тогава от Европа) и други гости, започнали да чуват гласа на Вьорда, който им съобщавал какво става на Южния полюс.

Така било представено миналото и настоящето на този забележителен юбилей.

Едисон на 80 годишна възраст.

Към следващата част или към съдържанието

Томасъ Алва Едисонъ

I

На петь годишна възрасть малкиятъ Алва имаше за приятелка дебелата, важна и добра гѫска. Тя му позволяваше да я храни отъ рѫка, радостно крѣкаше и подхвъркваше съ бѣлитѣ си криле, когато съглеждаше Алва съ синитѣ панталони.

Веднажъ, поглеждайки въ курника, Алва видѣ чудна за него картина: майка му намѣстваше гѫската върху полога съ яйца. „Майко, — извика той, хващайки я за полата, — какво правишъ, тя ще ги смачка“. Майката грижливо го отстрани и намѣсти гѫската върху яйцата. „Ехъ, колко си упорита — избърбори Алва, клатейки глава, както това правѣше баща му, — не можа ли да измислишъ нѣкоя друга игра!“ — Майката се усмихна и, водейки го за рѫка, го изведе изъ курника. — „Отсега нататъкъ нѣма да я закачашъ, Алва, чувашъ ли! Тя ще ни измѫти гѫсенца“. Алва иронично погледна майка си и избърбори: „Може би тя ще измѫти локомотивъ; това би било хубаво нѣщо“. — Следъ една седмица Алва доближи до полога и протегна рѫката си, за да помилва гѫската, както е правилъ до тогава. Гѫската неочаквано бързо изтегли дългата си шия и, тракайки съ човката си, заканително засъска. Алва отскочи назадъ уплашенъ и я погледна очуденъ. Следъ тая случка той много рѣдко идваше да навижда нѣкогашната си приятелка. И когато единъ день дойде да я види, тя го посрещна съ такова грозно съскане, че той безъ да иска отскочи назадъ. Следъ него на вратата се показа гѫската и Алва много се уплаши. Отстрани и отзаде й се клатѣха малки сиви гѫсенца. Заобиколена отъ тѣхъ, гѫската, навеждайки глава до земя, гордо мина презъ вратата и изведе гѫсенцата навънъ. Следъ като дойде на себе си, Алва се втурна въ курника, и то право къмъ полога. На полога, вмѣсто яйца, той намѣри разхвърлени черупки. Сѫщиятъ день Алва изчезна отъ кѫщи. Търсиха го навсѣкѫде: по съседи, край рѣката, но никѫде не можаха да го намѣрятъ. Убита отъ мѫка, майка му се завърна у дома си и случайно надникна въ курника.

— Не се доближавай — развълнувано изкрещя Алва, — азъ мѫтя гѫсенца!

* * *

Бащата на Алва, Самуелъ Едисонъ, погълнатъ въ своитѣ търговски работи, малко се грижелъ за развитието на сина си. Веднажъ той попиталъ жена си: „Азъ не виждамъ нашия Алва да играе съ децата; съ какво се занимава той?“ Жена му го отвежда на рѣката. Отдалече тѣ видѣли фигурата на сина си, че усърдно забива нѣщо въ земята. „Какво правишъ?“ — го попиталъ баща му, когато доближилъ до него. „Нали виждашъ!“ — отговорилъ седемгодишния хлапакъ, — „това е воденица; отъ нея води шосето, а тукъ азъ строя чифликъ“. И той винаги, вмѣсто да играе съ децата, предпочиталъ нѣщо да строи. Той, обаче, никакъ не билъ затворено момче. Жителитѣ на малкото американско градче Милано, гдето живѣело семейството на Едисонъ, обичали червендалестия Алва за веселия му характеръ и звънливитѣ пѣсни.

Много рано Алва се научи да чете. И тогава новата страсть къмъ четене го съвършено завладѣ. Той четѣше отначало всичко. Майка му, умна и образована жена, бивша учителка, имаше доста много книги. Понеже не му позволяваха да чете всичко, той вземаше скришомъ книги отъ дома си, намѣстваше се въ нѣкое забутано мѣсто и тамъ се отдаваше на четене. Десетгодишенъ, той бѣше прочелъ много книги, нѣкои отъ които не всѣки възрастенъ би разбралъ; повечето отъ тѣзи книги бѣха технически и по естественитѣ науки. Станалъ дванадесетгодишенъ, Алва отиваше въ градската библиотека. Когато стѫпи за пръвъ пѫть въ библиотеката, очитѣ му се разиграха при толкова много книги, наредени по рафтоветѣ предъ него. — „Всички ще прочета“ — реши той, и помоли да му се даде най-крайната на долния рафтъ. — „Коя именно искате?“ — попита библиотекарьтъ, — „кажете й заглавието“. — „Азъ още самъ не зная какъ се казва тя; ето онази!“ — посочи Алва съ пръстъ. Библиотекарьтъ сви рамене и даде исканата книга. На другия день, връщайки прочетената книга, Алва поиска следващата подиръ нея, втората отъ края. Следъ това прочете третата, четвъртата и т.н. По такъвъ начинъ той прочете внимателно толкова книги, колкото имаше на рафта, дълъгъ 5 метра. Книгитѣ бѣха най-разнообразни. Между тѣхъ имаше дори и нѣкои отъ съчиненията на Нютона. Следъ като прочете тия 5 метра книги, Алва разбра, че ако продължава да чете сѐ тъй безразборно, нѣма да има голѣма полза. Затова продължи да чете, но сега почна да ги избира, като предпочиташе книги изъ техниката и художествената литература.

II

Работитѣ на бащата не отиваха добре. Единъ день той каза на сина си: „Хайде, друже, самъ изкарвай хлѣба си!“ И го нареди вестникопродавецъ въ влака. Алва не изгуби куражъ. Получилъ отъ баща си малко пари на първо време, младежътъ закупи ябълки, кифли и всѣкакви сладкиши, и смѣло преметна презъ рамене чантата.

Дванадесеть годишния Едисонъ продава вестници, цигари и плодове на пѫтницитѣ въ вагона.

— „Прѣсни новини! Вестници и списания!“ — почна да се разнася изъ вагонитѣ неговиятъ звънливъ гласъ. — „Бонбони не искате ли, господине?“

Алва така добре подхвана новата си работа, че следъ нѣколко време почувствува нужда отъ четирима помощници. Съ единъ отъ тѣхъ Алва особено се сприятели. Единъ день, седейки съ него на стѫпалото на вагона и замислено гледайки бѣгащитѣ срещу имъ дървета, Алва потупа приятеля си по рамото. — „Искашъ ли, Джемъ, да продаваме два пѫти повече вестници?“ — „Не е възможно повече“, убедено възрази тоя, знаейки, че Алва бѣше използувалъ всички срѣдства за разпродаване на тѣхната стока. — „Хайде на басъ!“ — „Добре“. — Сѫщата нощь се заловиха на работа. Сутриньта по всички гари по пѫтя на влака бѣха залепени голѣми афиши, съ едро напечатани известия за военнитѣ действия, които ставаха тогава между северна и южна Америка. Алва телеграфираше тѣзи известия, получавайки ги отъ редакциитѣ на вестницитѣ. Афишитѣ изведнажъ привлѣкоха вниманието на пѫтницитѣ. Около тѣхъ почна да се трупа народъ. Но и това не бѣше достатъчно за Алва. Той вече се убеди, че всѣко дѣло може непрекѫснато да се подобрява. Въ продължение на нѣколко месеци той даваше въ кѫщи само половината отъ печалбитѣ си, а останалата часть отиваше за никому непознати цели. Когато се движеше влака, Алва почна да изчезва, да се губи нѣкѫде, безъ да знае това и най-близкиятъ му другарь Джемсъ. Последниятъ веднажъ случайно вижда Алва да влиза въ единъ товаренъ вагонъ, прикаченъ къмъ влака и предназначенъ да служи за пушалня на пѫтницитѣ, обаче въ него никой не влизаше. Пѫтницитѣ предпочитаха да пушатъ на платформата, а не въ този специаленъ вагонъ. Въ този вагонъ Джемсъ видѣ, че Алва се труди върху нѣщо и го запита, какво прави тамъ? Алва бързо го изблъска презъ платформата въ съседния вагонъ. Следъ нѣколко дена, раздавайки на другаритѣ си новъ купъ вестници, Алва имъ каза подигравателно: „Ето за тоя викайте по-силно!“ — „Новия ли?“ — попита несрѫчниятъ Бобъ и, разгръщайки малкия печатанъ листъ, прочете заглавието му — Вестникъ на желѣзопѫтния клонъ. — „Ами кѫде е редакторътъ му?“ — „Прочети отдолу“ — весело отвърна Алва, не можейки да задържи радостната си тържествуваща усмивка. Тамъ бѣше напечатано, много четливо, — „Влакъ №5. Редакторъ и издатель — Томасъ Алва Едисонъ“. Следъ това Алва показа на очуденитѣ си приятели една добре обзаведена печатница въ полутъмния товаренъ вагонъ. Вестникътъ се харчеше въ нѣколко стотинъ броя. Въ него се изнасяше мѣстния животъ, назначенията на желѣзопѫтнитѣ служащи, произшествия и важни известия за войната. Това бѣ първиятъ вестникъ, който се издаваше въ движещъ се влакъ. Сега самиятъ Алва не продаваше вестници. Подъ звука на колелата той работѣше въ своята печатница и четѣше книги, които закупи въ голѣмо количество. Особено го заинтересува въ това време химията. Въ сѫщия вагонъ той устрои нѣщо като лаборатория и почна да прави опити, споредъ прочетеното въ книгитѣ. Опититѣ излизаха много сполучливи и той се увличаше сѐ повече и повече въ тѣхъ. Но тукъ стана и едно нещастие. Когато се движеше влакътъ, вагонътъ, въ който бѣше лабораторията на Алва, силно се тласна и падналото на пода шише съ фосфоръ се счупи. Фосфорътъ се запали и огъньтъ почна бързо да се разпространява. Кондукторътъ пристигна на време и угаси пожара, като сѫщевременно изхвърли скъпоценното имущество на Алва изъ вагона, а самия него наби тъй жестоко, че го направи да оглушее за цѣлъ животъ.

Разярениятъ кондукторъ изхвърля Едисона и печатницата му вънъ отъ вагона и отпѫтувалъ безъ тѣхъ.

На най-близката гара Алва излѣзе заедно съ Джемсъ и почна да събира разхвърленитѣ край линията части отъ печатницата, книгитѣ и химическитѣ апарати. Но отъ тази случка Алва не се обезсърдчи. Той си уреди нова печатница, сега вече въ зимника на бащината си кѫща и пакъ почна да издава вестникъ. И този вестникъ тръгна добре. Но и тука го очакваше несполука. Въ единъ отъ броеветѣ той изруга единъ мошеникъ. Този го срещна веднажъ край рѣката, хвана го, и безъ много приказки, го блъсна въ рѣката. Тогава той бѣше 15 годишенъ момъкъ и знаеше да плава; това му помогна да стигне благополучно на отсрещния брѣгъ. За негово щастие, цѣлата история се свърши съ това, че той глътна малко вода. Следъ тая неочаквана баня, Едисонъ се убеди, че да си играешъ съ вестникъ е толкова опасно, колкото и да играешъ съ фосфоръ. Химическитѣ опити го изложиха на единъ пожаръ, а вестникарскитѣ опити завършиха съ неочаквана баня. И той реши да си избере по-сериозно занятие, което да не го излага на толкова опастности.

III

Въ града Портъ-Гуронъ, кѫдето се премѣсти семейството на Едисонъ отъ Милано, Алва разви извънредно голѣма, за неговата възрасть, дейность. Издавайки своя новъ вестникъ, той нареди въ зимника доста обширна лаборатория, тамъ построи първия си моделъ на парна машина и непрекѫснато четѣше сериозни научни книги; особено много, обаче, го интересуваше телеграфа. За последния той мислѣше, че е върха на човѣшкия гений. Като искаше да изучи добре неговото устройство, той си купи всички книги, които описваха устройството и действието му и ги четѣше съ такова увлѣчение, както други четѣха нѣкои увлѣкателни романи. Отъ телъ за печка и праздни шишета той направи домашенъ телеграфъ и съедини лабораторията си (въ зимника) съ дома въ който живѣеше неговиятъ другарь Джемсъ. Съ така построения телеграфъ, двамата другари започнаха да се разбиратъ чрезъ „телеграми“. Този телеграфъ, обаче, не задоволи Алва. Неговата единственна мечта бѣ, да се научи да работи на истински телеграфъ. Въ сѫщото време той продължаваше да търгува съ продаване на вестници въ влаковетѣ, като избираше такова време, когато срѣдъ персонала нѣмаше сърдитиятъ кондукторъ.

Презъ единъ хубавъ лѣтенъ день Алва слѣзе отъ влака на една малка гара, за да изпълни една дадена му порѫчка за книги. Свършилъ работата си, той се върна на гарата, за да чака обратния влакъ. — „Ало, Джо“, — весело извика младия Алва, забелязвайки познатия телеграфистъ. — „Кога ще има влакъ за Портъ-Гуронъ?“ — „Ето, почакай малко, бързиятъ скоро ще мине“. Алва винаги гледаше да си има приятели между телеграфиститѣ. Той седна на пейката до Джонъ, като продължаваха да си приказватъ. Не следъ много се дочу шумътъ отъ пристигането на влака. Последниятъ бързо се приближаваше. „Ето и влакътъ“, — каза Джонъ, поглеждайки къмъ желѣзопѫтната линия. Но веднага лицето му стана като на мъртвецъ. Той скочи и ужасенъ дигна рѫцетѣ си. — „Ахъ“, — изохка той. Очудениятъ Алва погледна въ сѫщата посока и мигновенно, като че нѣкоя пружина го изхвърли напредъ, така бързо той се затече къмъ тази посока. Отъ този моментъ минаха само нѣколко секунди, презъ които Алва не чуваше нито виковетѣ, които се разнасяха по гарата, нито ужасното свирене на локомотивната свирка, нито гърма и скърцането на желѣзното чудовище, което сѣкашъ поглъщаше релситѣ. У него остана само зрението. Той виждаше само сияещитѣ на слънцето релси и между тѣхъ ярко червената рокличка на заиграло се детенце. — Само да го достигне бѣ неговия устремъ. И ето вече Алва е до него. Детенцето изплашено дигна рѫчичкитѣ си. Алва го сграбчва съ последни сили и, притискайки го къмъ гърдитѣ си, се напъна да прескочи релситѣ. Въ това време нѣщо силно го удари по краката и, изгубвайки равновесие, той падна съ лицето къмъ земята, безъ да изтърве детето отъ рѫцетѣ си. Около главата му профуча влака, раздрусващъ земята. Въ това време се чу ужасенъ викъ. — „Кажете, какво съмъ длъженъ да направя за васъ?“ — викаше разплаканъ началника на гарата, бащата на спасеното дете, държайки Алва за раменетѣ. — „Искате ли презъ цѣлия си животъ да Ви давамъ 20% отъ заплатата си?… 30% ще Ви давамъ!“ — „Мистеръ Макензи“, — плахо продума Алва, — „не искамъ нищо друго, само ме научете на телеграфния занаятъ“. — Подиръ 5 месеци Алва, следъ сполучливо издържанъ изпитъ, получи назначение за телеграфистъ въ Портъ-Гуронъ. Сега той се считаше за най-щастливиятъ човѣкъ на свѣта. Още преди да издържи изпита си, той съ собственитѣ си сили построи телеграфъ между града и най-близкото село и отвори въ една бакалница своя кантора. Прочее, въ този си опитъ той не сполучи и кантората му се закри. Въ това време Алва Едисонъ бѣше вече на 16 години. Неговиятъ учитель на телеграфното изкуство и не подозираше, че той въведе бѫдещия гениаленъ изобретатель въ истинския му пѫть.

* * *

Като телеграфистъ, Алва Едисонъ се оказва не твърде добъръ, затова и презъ 4-тѣхъ години на своята служба той промѣня много мѣста въ разни градове. По-право казано — него го изгонватъ отъ всѣкѫде. И какъ да го не изгонватъ? — Началникътъ на една телеграфна централа, желаейки да контролира да не спятъ неговитѣ чиновници презъ време на нощното дежурство, наредилъ, щото всѣки половинъ часъ да му телеграфиратъ уговорената отъ по-рано цифра „шесть“. На Едисонъ, който сѫщо трѣбвало да изпълнява тази наредба, омръзнало това, а най-главното, това го откѫсвало вечерно време отъ любимитѣ му занятия — да чете и прави нови апарати. За да се спаси отъ тази неприятна работа, а сѫщевременно да задоволи и началството си, той съединилъ телеграфния апаратъ съ часовника, посрѣдствомъ едно колелце, което да се върти заедно съ часовниковата стрелка, а на самия апаратъ добавилъ особено приспособление, което да предава думата „шесть“. Сега Едисонъ можелъ спокойно да се занимава съ своитѣ работи, а всѣки половинъ часъ до строгия началникъ пристигала редовно, точно на опредѣленото време, телеграма — „шесть, шесть, шесть“. Това е било първото изобретение на Едисона въ телеграфа. Следъ време това откритие се използува въ телеграфа и електрическото звънче, но на времето си то му причини зло. Фокусътъ билъ откритъ (и то поради голѣмата точность и правилность на предаванитѣ знакове) и на младия изобретатель предложили да си търси друго мѣсто.

Второто изобретение на Едисона е било единъ апаратъ, който давалъ възможность отъ две различни станции, по една и сѫща жица, едновременно да се изпращатъ различни телеграми. По-късно този апаратъ билъ приетъ съ възторгъ. Сега, обаче, Едисонъ е подиграванъ и пакъ му било предложено да си търси друго мѣсто и тамъ да се занимава съ подобни дреболии.

Отъ всичко до тукъ Едисонъ не се отчайва, а потърсва работа въ друго телеграфно бюро. Но тамъ, занимавайки се съ химически опити, той счупва едно голѣмо стъкло съ сѣрна киселина, отъ което много скѫпи нѣща и покѫщнина се повреждатъ. Едисонъ билъ принуденъ да си търси ново мѣсто, като чиновникъ. Като скитникъ е ходилъ отъ едно мѣсто на друго, безъ да може да се задържи повече време на едно мѣсто. Така, на една служба много го дразнѣли „хлѣбаркитѣ“, които слизали до неговата маса по стената. За да се успокои, Едисонъ приложилъ къмъ тѣхъ „най-голѣмото наказание“. За тази цель той прикрепилъ до стената, предъ себе си, две медни жици и ги съединилъ така, че когато хлѣбарката се докосне до тѣхъ, веригата се затваряла и животното изгаряло веднага, като отъ него оставало само една тънка струя отъ димъ. Но и това изобретение не се харесало на неговото началство и му причинило нападки.

Веднажъ между дветѣ станции — Сорни и Портъ-Гуронъ, които се раздѣлятъ отъ широка рѣка, се скѫсва телеграфната жица. Тази повреда можела да се поправи едва на следния день и телеграмитѣ, които трѣбвало да се изпратятъ отъ Америка били толкова много, че образували две голѣми купчини. И тукъ Едисонъ предложилъ своята помощь. Неговата помощь, както обикновено, била посрещната подигравателно, но въпрѣки това, за да се повеселятъ, решили да го оставятъ да прави, каквото ще. Новината за нѣкоя нова измислица на Едисона, когото познаваха като веселякъ, бързо се разнесла изъ града и любители на смѣха почнали да се стичатъ на брѣга, кѫдето хладнокръвниятъ Едисонъ вече билъ докаралъ единъ обикновенъ локомотивъ. Този локомотивъ изпълнявалъ временно ролята на предавателенъ апаратъ, придружаващъ се, разбира се, съ шегитѣ и смѣха на събралата се тълпа. Локомотивната свирка започнала да издава звукове, дърпана отъ Едисонъ, и то такива, които отговаряли на телеграфнитѣ знакове: ту, ту, ту-у ту-у, ту-у… На другия брѣгъ на рѣката, чувайки необикновениятъ ревъ на локомотива и забелязвайки край него тълпа, сѫщо почнала да се стича тълпа отъ хора. Като че хората отъ двата брѣга били полудѣли, толкова недоумявали отъ това, що се вършело около тѣхъ.

Локомотивътъ, обаче, изпѣвайки куплетъ следъ куплетъ, замълчавалъ отъ време на време и после наново започвалъ да повтаря сѫщитѣ кѫси и дълги звукови сигнали съ едни и сѫщи паузи помежду тѣхъ. И така, като повтарялъ едни и сѫщи сигнали, той искалъ да втълпи на своитѣ неразбрани слушатели мелодията на нѣкаква си особена пѣсенчица. Телеграфистътъ отъ другия брѣгъ разбралъ и съ всичката си сила се ударилъ по челото. — „Ахъ, какво съмъ магаре! Ахъ, какъвъ съмъ глупакъ“ — викалъ той.

— „Какво е това, какво стана?“ — го запитвала тълпата около него.

— „Да, дяволъ го взелъ, той приказва съ насъ по Морзовата азбука“.

Локомотивътъ пакъ захваналъ своя звуковъ куплетъ.

— „Хайде, сега, чувате ли? — Ей, вие въ Сорни! Разбирате ли ме?“

Локомотивътъ замълчалъ, но веднага пакъ започналъ съ ожесточение.

— „Ха, ха, ха!“ — се изсмѣлъ телеграфистътъ отъ отсрещния брѣгъ, като се изкривилъ отъ смѣхъ. — „Чувайте, чувайте, какво той прибави. — Ей, вие сополанитѣ — въ Сорни. Разбирате ли ме?“

Възторженъ смѣхъ се разнесълъ по брѣга. Следъ нѣколко минути локомотивнитѣ свирки се изругали една друга и веднага се почнали служебнитѣ разговори.

Скоро следъ това дветѣ станции предали телеграмитѣ, които се били набрали и купчинитѣ отъ тѣхъ се разчистили. За тази остроумна измислица, Едисонъ билъ похваленъ отъ много, но понеже той билъ безъ работа, нищо не му заплатили за това.

А точно по това време той можелъ да си обръща джобоветѣ безъ нѣкаква опасность, че отъ тѣхъ може да изпадне нѣщо; още повече, че отъ две седмици билъ останалъ безъ работа. Въ такива моменти, каквито той често преживявалъ, Едисонъ нѣмалъ пари и за хлѣбъ; тогава той отивалъ пешъ въ нѣкой съседенъ градъ; тамъ се настанявалъ въ нова телеграфна кантора, за да се раздѣли следъ непродължително време съ нейния стопанинъ (въ Америка телеграфътъ се експлоатира отъ частни лица), който при раздѣлата съ него му отправялъ следнитѣ напѫтствени думи:

— „Никога отъ васъ, друже, нѣма да стане добъръ телеграфистъ. Винаги вмѣсто работа, се занимавате съ нѣкоя дреболия“.

Следъ шестгодишнитѣ телеграфни митарства, когато Едисонъ навършвалъ 22 години, щастието се усмихнало за него. Най-сетне се намѣрилъ умния човѣкъ, който веднага оценилъ способноститѣ на Едисонъ и го възнаградилъ съ пари, колкото се следва. Това трѣбвало да стане, и то, действително, станало. Ето какъ станало това:

Въ едно отъ най-оживѣнитѣ телеграфни дружества на Ню-Йоркъ, въ разгара на работния сезонъ, се развалилъ апарата до такава степень, че никой не можелъ да го поправи. Директорътъ си скубелъ коситѣ, дружеството всѣка минута търпѣло грамадни загуби. Ето, че въ този моментъ се явилъ Едисонъ въ сѫщата кантора, за да търси служба. Следъ обичайния отказъ отъ страна на управлението, нему на излизане било предложено да се опита да поправи разваления апаратъ. Едисонъ се върналъ, разгледалъ апарата и следъ половинъ часъ апарата билъ поправенъ и започналъ да работи. Нѣщо повече, той още сѫщия моментъ го и усъвършенствувалъ.

Оттукъ се започва славата на Едисонъ. Едва стѫпващъ на краката си, той незабавно изнамира автоматическия печатащъ телеграфенъ апаратъ. Това е истинска революция въ телеграфната техника. Стариятъ до тогава телеграфъ бързо отстѫпва мѣстото си на новия телеграфъ, изнамѣренъ отъ Едисонъ, толкова приличащъ на своя предшественикъ, колкото единъ юноша въ разцвѣта на силитѣ си прилича на грохналия старецъ. Скоро цѣлиятъ свѣтъ узнава, че не Едисонъ е лошъ телеграфистъ, а лошъ е презъ това време самия телеграфъ, който очаква своя Едисонъ.

По-рано телеграмитѣ се изпращали само по една жица и то въ една посока, а срещнитѣ телеграми трѣбвало да се изпращатъ по друга жица, или да чакатъ когато първата жица се освободи, което или скѫпо струвало (при двойни жици), или бавно ставало предаването.

Споредъ усъвършенствуването, което въвежда Едисонъ въ телеграфа, по една и сѫща жица, едновременно, може да се предаватъ две различни телеграми въ противоположни посоки. По-рано, за да се запише получената телеграма, телеграфистътъ бил длъженъ отначало да я дешифрира, а сега телеграмата направо се появява на книга, написана съ обикновени печатни букви. Отъ това усъвършенствуване броятъ на предаваемитѣ думи стига до 3 хиляди на минута.

* * *

Отъ този моментъ започва, новъ, блестящъ периодъ отъ живота на Едисонъ. Той вече е прекрачилъ, тъй да се каже, невидимия прагъ на човѣшката глупость. Ако по-рано хората, заради неговитѣ изобретения, го гонѣли отвсѣкѫде и го лишавали отъ залъка хлѣбъ, то сега чакали съ жадность нѣкое негово ново изобретение, което откупвали предварително.

Веднажъ, въ началото на изобретателната му дейность, директорътъ на една голѣма фирма запиталъ Едисона, колко иска за едно негово изобретение по телеграфа. Едисонъ помислилъ: „Хубаво би било да получа 5 хиляди долара, но и отъ 3 хиляди не бихъ се отказалъ“, но като не се решилъ да заяви искането си, нерешително казалъ: „Азъ се затруднявамъ да кажа… сами вие посочете цената“… Директорътъ намръщилъ вежди и заявилъ: „Ще Ви задоволятъ ли 40 хиляди долара?“…

Сега вече Едисонъ свободно можелъ да се отдаде на своитѣ любими занятия. Той като че натисналъ нѣкакъвъ си тайнственъ бутонъ въ своя удивителенъ мозъкъ и оттогава започва да се излива потокъ отъ все нови и нови изобретения. — „Чуйте, млади човѣче, подъ вашитѣ крака не успѣва да истине пѫтя къмъ насъ“ — казвалъ му очуденъ шефа на учреждението, кѫдето Едисонъ зарегистриралъ своитѣ изобретения. Описанието на Едисоновитѣ изобретения, които той е зарегистриралъ до сега, съставлява голѣмо съчинение, което се състои отъ нѣколко тома. Достатъчно е да се каже, че само въ отдѣла на електрическото освѣтление се наброяватъ у него повече отъ хиляда изобретения.

Съ получената сума Едисонъ построява една четириетажна лаборатория въ Newark, при New-Jersey. Лабораторията бързо се разраства и числото на лаборантитѣ въ нея скоро достига 50, а въ 1873 год. това число бързо нараства до 300. Поради многото работа, презъ сѫщата тази година, той се принуждава да разшири лабораторията си, като сѫщевременно я премѣства въ Menlo-Park, въ New-Jersey, на линията за Филаделфия, 34 клм. отъ Ню-Йоркъ. Тукъ се зараждатъ, усъвършенствуватъ и даватъ гениални изобретения на свѣта. Отъ часть на тѣзи изобретения, въ течение на 3 години, отъ вложенитѣ 40,000 долари, той сполучва да добие една печалба отъ 400,000 долари. Само за опити, презъ този периодъ време, е изразходвано 100,000 долари.

* * *

Въ 1878 г. въ редакцията на единъ известенъ Ню-Йоркски вестникъ се явилъ единъ младъ човѣкъ съ избръснато лице и тъмна коса, спущаща се на високото му чело. — „Ехъ, че нахалникъ, влиза и дори не поздравлява“, — раздразнено си помислилъ редакторътъ.

Младиятъ човѣкъ се държалъ странно. Не говорейки нито дума, той сложилъ на масата една малка машинка и завъртѣлъ нѣколко пѫти нейната дръжка. Редакторътъ посегналъ къмъ звънеца, за да заповѣда да изведатъ този, по всѣка вѣроятность, ненормаленъ човѣкъ; но въ този моментъ той чулъ машинката ясно да изговаря отъ масата: „Здравѣйте! Какъ сте? — Познавате ли се съ фонографа. Това съмъ азъ“! — Зашемедениятъ редакторъ падналъ на облѣгалото на стола, гледайки изплашенъ въ проницателнитѣ очи на Алва Едисонъ, по устнитѣ на когото се долавяла приятна усмивка.

Фонографътъ, това е сѫщото като сегашния грамофонъ. Неговото действие се основава на това, че всѣки звукъ представлява отъ себе си раздвижване на въздуха, и то такова раздвижване, което ние наричаме трептение (или колебание). Тия, именно, трептения Едисонъ съумѣлъ не само да улови съ своя апаратъ, но и отново да ги превърне въ звукове. За тази цель той взелъ една трѫба, имаща видъ на фуния и къмъ по-тѣсния й край прикрепилъ тънка пъргава мембрана, въ срѣдата на която прикрепилъ остра игличка. Трѫбата съ игличката поставилъ срещу въртящъ се валякъ, намазанъ съ особенъ съставъ. Следъ това той произнесълъ нѣколко думи срещу широкия отворъ. Мембраната затрептѣла и игличката оставила върху валячето следи отъ произнесенитѣ звукове. Понеже отъ единъ опредѣленъ звукъ се получаватъ напълно опредѣлени колебания на въздуха, то достатъчно било на Едисона да накара игличката да премине отново по ония сѫщитѣ следи на валячето, за да накара мембраната да затрепти така, както и по-рано. По такъвъ начинъ, Едисонъ сполучилъ да запише и после възпроизведе изговоренитѣ отъ него звукове.

Редакторътъ се оказалъ уменъ човѣкъ и приелъ великото изобретение съ възторгъ; съвсемъ не така, както малко по-късно къмъ него се отнесълъ единъ мѫдъръ парижки академикъ. Случаятъ е билъ следния. Когато въ заседанията на парижката академия на наукитѣ представительтъ на Едисонъ направилъ подробенъ докладъ и заставилъ да говори фонографа, този мѫдъръ академикъ скочилъ отъ креслото и нахвърляйки се къмъ докладчика, го хваналъ за шията: „Той ни мами, считайки ни за будали — викалъ побѣснѣлиятъ академикъ; това е обикновенъ фокусникъ“. Него едва съ мѫка можали да успокоятъ. Представительтъ на Едисонъ направилъ своитѣ демонстрации и миналъ въ другата стая. Но и тогава мѫдрецътъ на науката упорито заявявалъ: „Азъ сѐ пакъ не мога да повѣрвамъ, щото единъ простъ металъ да може да замѣни едно благородно човѣшко гърло. Все пакъ, това е нѣкаква звукова измама“.

Самъ Едисонъ е билъ извънредно много влюбенъ въ това свое изобретение. Веднажъ, обяснявайки устройството на фонографа на свои приятели, той прекратилъ обясненията си неочаквано и замислено, гледайки на страни, сякашъ приказвайки съ себе си, казалъ: „Вие знаете, че азъ изнамѣрихъ много машини, но тая“ — поглеждайки фонографа, — „е най-любимото ми дете.“ — Други пѫть, когато е ставало дума за фонографа, Едисонъ признавалъ, че винаги е усѣщалъ чувство на страхъ, при изпитването на нѣкое ново изобретение. Но сѫщия признава, че никога презъ живота си не билъ така потресенъ, както въ момента, когато фонографътъ за пръвъ пѫть повторилъ неговия гласъ. Нека, при това, не се забравя, че Едисонъ е билъ глухъ. Тази глухота му била причинена отъ ударитѣ на кондуктора, следъ създадения отъ него пожаръ въ товарния вагонъ, кѫдето е правилъ своитѣ опити. И при все това, Едисонъ прекрасно чувалъ, за което му помогнало развитата въ него способность на „вѫтрешенъ слухъ“. За тази цель той допиралъ главата си до фонографа, и така той чувалъ даже и по-хубаво, отколкото други съ нормаленъ слухъ. — „Какъ фалшиво звучи тукъ флейтата“, — ядосано забелязвалъ той, изслушвайки по свой начинъ нѣкои концертни пиеси, изпълнявани на фонографа му. Когато пъкъ не му се е удавало да долови нѣкои особено слаби звукове, тогава той захапвалъ съ зѫби дървенитѣ части на фонографа. — „Не се безпокойте, съ помощьта на зѫбитѣ и черепа, азъ чувамъ по-добре отъ васъ“, — казалъ той, усмихвайки се на своитѣ приятели, — „тъй като така на менъ съвсемъ не пречи страничния шумъ“.

Вестьта, че Едисонъ изнамѣрилъ говоряща машина, мигновено се разнесла изъ цѣлия Ню-Йоркъ и въ работилницитѣ на изобретателя, намиращи се на нѣколко километри отъ града, се запѫтили толкова много посетители, че е станало нужда презъ тия дни да се пускатъ специални влакове. За това свое изобретение Едисонъ получилъ 100,000 долари и 20% отъ печалбитѣ.

Минала една година, въ сѫщия вестникъ се появило съобщение, което на всички се видѣло като нѣщо невѣроятно, за което редакторътъ безъ малко щѣлъ да уволни сътрудника, който го напечаталъ. И имало защо! — Въ една бележка на вестника се съобщавало, че ужъ Едисонъ билъ изнамѣрилъ свѣтлина, която се предавала по жици и ослѣпително свѣтѣла въ малки обли фенерчета отъ стъкло. Сътрудникътъ обаче не само останалъ на служба, но администрацията на желѣзницитѣ била принудена отново да пуща специални влакове, за пренасяне до работилницитѣ на гениалния изобретатель всички желаещи да видятъ току-що инсталиранитѣ електрически лампички. Само за единъ день Едисонъ билъ посетенъ отъ 3000 души. — За опититѣ си, при усъвършенствуването на електрическата лампа, за жички отъ платина и вѫгленъ, сѫ били изразходвани около 40,000 долари.

Голѣмиятъ успѣхъ на електрическитѣ крушки веднага повишава акциитѣ на дружеството „Едисонъ“ отъ 100 на 3000. За пръвъ пѫть сѫ били инсталирани 700 лампи за демонстрация въ Menlo-Park и 120 — въ парахода Колумбия.

Този пѫть той не продава изобретението си, а построява своя фабрика за електрически крушки. Последната получава толкова много порѫчки, колкото никоя фабрика до днесъ не е получавала. Парижкото изложение, въ 1881 год. е било освѣтлено съ такива лампи.

Следващото велико изобретение на Едисонъ е телефона. Вѣрно е, че преди него нѣкои (Bell и Reis) били вече открили нѣщо изъ тази область, но то почти нѣмало никакво практическо приложение. Този телефонъ, отъ който се ползуваме сега, дължи своето сѫществуване на Едисона.

Едисонъ — на млади години.

Както при фонографа, Едисонъ използува сѫщото свойство на всѣки звукъ, — да произвежда трептения на въздуха, или както се казва още — да произвежда звукови вълни. Само че сега той поставилъ мембраната на трѫбата до своитѣ устни и прекаралъ отъ нея жица до другата мембрана, която се долепя до ухото. Така инсталиранъ апарата, като се изговори срещу едната мембрана — „Ало“, звуковитѣ вълни се пренасятъ по жицата, достигатъ до мембраната, поставена до ухото и тамъ ясно се чуватъ изговоренитѣ звукове, макаръ че апаратитѣ сѫ отдалечени единъ отъ други на разстояние до 1 километъръ. Разбира се, че обикновена жица не би могла да предаде звуковитѣ вълни на такова разстояние. Едисонъ можалъ да постигне това съ помощьта на електрическия токъ. Сега по телефона може да се говори на разстояние отъ нѣколко стотици километри.

За това изобретение Едисонъ получилъ отъ Union Telegraph Company 100,000 долари, по 6,000 долари годишно въ продължение на 16 години и по 12,000 долари годишно за по-нататъшни усъвършенствувания. За използуването на сѫщитѣ изобретения въ Англия, той получилъ 30,000 фунта стерлинги, платени отъ Colonel Gournand.

Въ 1888 г. Едисонъ усъвършенствувалъ динамо-машината и построилъ такава, съ тежесть отъ 27 тона, за гр. Парижъ. Следъ това той замѣнилъ тежкия оловенъ акумулаторъ съ новъ, нареченъ Едисоновъ. Последниятъ се състои отъ никелъ, желѣзо и калиева основа.

Отъ негово време започнали за пръвъ пѫть да се строятъ трамвайни линии и електрически мрежи.

Благодарение на него, сега имаме въведени норми въ свѣтовната индустрия за контакти, предпазители, обхватки и витла на лампи, въ кинематографичнитѣ апарати — размѣритѣ на филмитѣ, като навсѣкѫде се използуватъ дадения отъ него Едисоновъ форматъ.

Едисонъ е турилъ началото и на друго едно велико откритие на човѣшкия гений, — то е киното. Той пръвъ, въ 1891 г. приготвя апаратъ, съ помощьта на който да може бързо да се смѣняватъ последователнитѣ измѣнения, които ставатъ съ явленията около насъ, снети на фотографична лента.

Твърде много Едисонъ е работилъ въ областьта на електричеството. Отъ него е поставено началото на съвременния начинъ за освѣтление чрезъ електрическа свѣтлина.

Едисонъ не е останалъ чуждъ и къмъ звездитѣ. Той изнамира апаратъ, чрезъ който да може да се опредѣли температурата и на най-отдалеченитѣ звезди. Този апаратъ той нарича „тазиметъръ“.

Въ 1912 год. Едисонъ осѫществява една друга своя мечта, а именно — да съедини фонографа съ кинематографа, т.е., тури началото на говорящия филмъ, при който на екрана хората не само се движатъ, но и говорятъ.

Томасъ Алва Едисонъ е вече много старъ. Периодътъ на неговата бурна изобретателска дейность е преминалъ, но човѣчеството все още чака нѣщо ново отъ него… Не може човѣкъ да се помири лесно съ мисъльта, че тази гениална глава, която до сега е дала толкова много и ценни изобретения, ще остане бездейна!…

* * *

Построениятъ отъ Едисона заводъ за изобретения, намиращъ се близо до Ню-Йоркъ, въ политѣ на Оранжевитѣ планини, е най-удивителното нѣщо, което може да се срещне. Сякашъ тукъ самиятъ човѣшки мозъкъ е раздѣленъ на части и заключенъ въ безчисленно количество най-тънки и най-точни прибори, машини и апарати. Всѣка часть на този гигантски мозъкъ носи опредѣлено задължение, да изработи въ детайли всичко, което й е порѫчано. Още преди 30 години е можело да се види, какъ срѣдъ тази непроходима гора отъ машини, тича човѣкъ съ зацапана работническа куртка, невчесанъ, съ мръсни рѫце и будни блѣстящи очи.

Това е Едисонъ, който довелъ мисъльта си до края, сега вика времето на помощь, за да доизкара и тури въ действие новия, още отъ никого невиденъ уредъ. Ето и последната бурмичка готова, апаратътъ е сглобенъ и проникващиятъ лѫчъ на човѣшкия гений блесва въ свѣта, и отъ лабораторията на мозъка се създава нѣщо невидено до този моментъ. Случвало се понѣкога и така, че сутриньта у Едисона се заражда нѣкоя мисъль, и до вечерьта той я вече превръща въ действителностъ, чрезъ завършения моделъ.

Веднажъ Едисонъ ималъ нужда отъ нѣкакъвъ си особенъ химически съставъ, за да получи най-подходящъ материалъ за направата на цилиндритѣ на фонографа си. За тази цель той си доставилъ цѣла химическа библиотека отъ Лондонъ, Парижъ, Ню-Йоркъ. И следъ като я доставилъ, цѣли шесть седмици се затворилъ въ своята лаборатория за да ги проучва. Тамъ той ядѣлъ и спѣлъ, безъ да се отдѣли отъ креслото си. Презъ това време той прочелъ всички книги, направилъ отъ тѣхъ извадки, събралъ ги въ единъ голѣмъ томъ и направилъ 2000 опити. Въ резултатъ, търсениятъ съставъ билъ намѣренъ.

Други пѫть той цѣли 60 часа подредъ се мѫчилъ съ едно изобретение и го оставилъ само следъ като моделътъ почналъ редовно да работи.

* * *

Ето самъ Едисонъ какво ни разказва за единъ опитъ, — надъ своя фонографъ:

„Седемь месеци азъ работихъ по 18–20 часа дневно, върху чистото произнасяне отъ фонографа ми на думата «специа». Много, много пѫти азъ повтаряхъ предъ фонографа думитѣ; «Специа, специа»; той, обаче, упорито отговаряше: «Пециа, пециа». Можеше, наистина, да се полудѣе!“ — Въ края на краищата, Едисонъ накаралъ своя непослушникъ да произнесе четливо и този едва доловимъ звукъ „с“. По него време Едисонъ работѣлъ извънредно много. Той лѣгалъ да спи върху масата на своята лаборатория, като слагалъ подъ главата си книги. Презъ цѣлото време на бурната си работа, гениятъ на Едисонъ се развивалъ не само на дълбочина, но и на ширина, като обхващалъ всички страни на човѣшката дейность. И сега мѫчно може да се посочи такава область, въ която той да не е оставилъ следи. Дори и восъчната хартия, която има толкова голѣмо разпространение въ медицината, е въведена за пръвъ пѫть отъ Едисона. Сѫщо и думата „Ало“, съ която въ цѣлия свѣтъ започватъ телефоннитѣ разговори, е употрѣбена за пръвъ пѫть отъ него. Хиляди други дребни изобретения сѫ забравени отъ него, или преостѫпени и носятъ други имена, като напримѣръ, пишещата машина „Ремингтонъ“, която се нарича така, защото братя Ремингтонъ я купили отъ Едисона.

* * *

Ето какво ни разказва самъ Едисонъ за своята електрическа лампа (по случай 50-годишнината отъ изнамирането й, чествувано миналата година):

Мнозина преди мене, които сѫ разполагали съ повече знания, сѫ се опитвали да изобретятъ електрическа лампа, но въпрѣки своето огромно знание, не сѫ успѣли. Защо? — Защото не сѫ били постоянни и търпеливи и не сѫ искали да се жертвуватъ за науката и човѣчеството.

Ако азъ и моя щастливъ помощникъ Бечелоръ не бѣхме търпеливи и не се морѣхме съ години, може би електрическата лампа нѣмаше да бѫде изнамѣрена и до днесъ.

Какъ сме работѣли? — Търсѣхме едно такова растение, чиито влакна да могатъ винаги да предаватъ безъ никаква промѣна електрическия токъ. Ние овѫглявахме извънредно много влакна отъ растения, но все не можѣхме да получимъ оная трайность, която ни бѣше необходима. Най-после азъ овѫглихъ едно японско растение, което получихъ отъ една дама и видѣхъ, че съмъ намѣрилъ търсената материя. Отъ всичко това вие виждате, че при едно откритие сѫ много по-важни постоянството и търпението, отколкото гениалностьта и остроумието.

* * *

И сега още Едисонъ, макаръ и на много напреднала възрасть (84 год.), много работи. По настоящемъ той е заетъ отъ много важния за мировата техника въпросъ, а именно — да се намѣри начинъ за приготовление на изкуственъ каучукъ, който съ такъвъ трудъ се добива за нуждитѣ на гумената индустрия.

И до сега той е запазилъ присѫщото му шегаджийство и способностьта къмъ тънка ирония. Попитали го веднажъ за съветъ, трѣбва ли на църквитѣ да се поставя гръмоотводъ? — „Разбира се“, — сериозно отговорилъ Едисонъ. — „И Господь понѣкога може да бѫде много разсѣянъ“.

Въпрѣки това, че името на Едисонъ е известно на всички въ Америка, а сѫщо и въ цѣлия свѣтъ, той е извънредно скроменъ човѣкъ. Той упорито се отказва отъ всѣкакво чествуване. — „Даже и за 100 хиляди долари не бихъ се съгласилъ да седя два часа, за да изслушвамъ хваления“, — казалъ той.

Веднажъ въ неговата лаборатория единъ практикантъ, отъ едно богато буржоазно семейство, се отказалъ да измие единъ омърсенъ апаратъ. — „Азъ не съмъ слуга, за да мия сѫдове“, — заявилъ той…

— „Ахъ, извинете“, — му отговорилъ Едисонъ. — „Азъ не предполагахъ, че такава работа може да Ви унижи. Човѣкъ отъ такъвъ произходъ и съ такива способности“, — съ тънка ирония продължилъ Едисонъ, — „разбира се, не трѣбва да си цапа рѫцетѣ. Дайте, азъ ще направя това. Азъ съмъ свикналъ на такава работа“. И, засуквайки рѫкавитѣ си, той взелъ парцалъ и измилъ апарата.

* * *

Едисонъ обикновено не приема никакво посещение и не прави изявления. Носи обикновенъ стоманенъ часовникъ, който, като се повреди, не го дава на поправка, а си купува новъ.

Неговата библиотека съдържа около 60,000 тома книги.

Обича семейния животъ.

Цени своитѣ стари машинарии на известнитѣ си изобретения.

Обича музиката, особено IX-та симфония на Бетховена.

Отъ писателитѣ най-вече обича Балзакъ и Дюма.

Привърженикъ е на умѣреностьта въ всѣко отношение.

Той никога въ живота си не е пилъ алкохолъ. Обича само чаша кафе съ една пура.

Редовно всѣка седмица по веднажъ посещава кинематографа.

За тонфилма има отлично мнение и му предрича блѣскаво бѫдеще.

Презъ време на последната война, той е работилъ за отбрана срещу подводницитѣ.

Една отъ последнитѣ му мечти е да може да получи изкуственъ каучукъ, тъй нуженъ за Америка.

* * *

Единъ день Едисонъ, като претърсвалъ купъ стари книги, захвърлени въ единъ ѫгълъ, намѣрилъ една книга, която предизвикала въ него силно вълнение. Тая книга била онова „Рѫководство по химия“, което нѣкога възбудило въ него силно любопитство и което прочелъ съ голѣмо увлѣчение, макаръ да не разбралъ всичко въ нея.

Чрезъ тази книга било поставено първото стѫпало къмъ най-високия върхъ, до който може да се издигне човѣкъ. Срѣдствата за това издигане сѫ тѣзи, които ни ги съобщава самиятъ Едисонъ. Когато го запитали — „Що значи да бѫде човѣкъ гениаленъ?“ — той отговорилъ:

„Едно на сто вдъхновение и 99 на сто потене“.

И действително, тамъ гдето владѣе безгрижно настояще, не може да се очаква никакво свѣтло бѫдеще; защото грижитѣ въ настоящето сѫ най-добрия материалъ, отъ който се изгражда и оформява свѣтлото бѫдеще — нуждно както на отдѣлната личность, така и на цѣлъ народъ.

* * *

Прочутиятъ Фордъ, по случай юбилея на Едисона (преди 4 години) уредилъ следната изненада за приятеля си и гоститѣ му:

Въ селцето, гдето бѣ прекаралъ детинството си Едисонъ, Фордъ купилъ една вила съ необходимата около нея земя. Въ тази вила е билъ поканенъ Едисонъ и гоститѣ му за банкета.

Отъ станцията къмъ вилата гоститѣ били пренесени съ единъ влакъ, композиранъ отъ такива вагони и локомотивъ, каквито е имало презъ 1862 г. Когато влакътъ наближилъ къмъ вилата, пасажеритѣ виждатъ възпроизведена отдавна изчезналата гара Гринфилдъ. Около гарата били съградени точно такива кѫщи, каквито сѫ били въ детинскитѣ години на Едисона. Около стоели само файтони, пощенски кола и коли съ волове, всичко, както е било въ срѣдата на миналия вѣкъ. — Улицитѣ на селцето били тъмни, само тукъ-таме (по кръстопѫтищата) горѣли слаби газови лампи.

Когато Едисонъ влѣзналъ въ кѫщата, завъртѣлъ единъ бутонъ и цѣлото село внезапно се освѣтило съ блѣсъка на голѣмо количество електрически лампи. Почнало да се чува радиото и президентътъ Хувъръ, г-жа Кюри (най-учената жена, пристигнала тогава отъ Европа) и други гости, започнали да чуватъ гласа на Вьорда, който имъ съобщавалъ, какво става на Южния полюсъ.

Така било представено миналото и настоящето на този забележителенъ юбилей.

Едисонъ на 80 годишна възрасть.

Към следващата част или към съдържанието

Т. Колев Едисон (6) Т. Колев Едисонъ (6)

Метаданни

Данни

Едисон

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Едисонъ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Томас Алва Едисон

I

II

III

Томасъ Алва Едисонъ

I

II

III

Т. Колев
Едисон (6)

Т. Колев
Едисонъ (6)